Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (15)

8. Омайниче

Отнейде в гората се разпиля звънлив смях. Вейницата се озърна, не видя нищо, а смехът спря. Сред дърветата притичаха стъпки, обаче преди още да погледне в онази посока, усети въздишка току до ухото си. Косите й се разместиха от нечий дъх, усети присъствие, дори зърна сянка в периферията си, но когато се обърна, нямаше никого.

Екна песен. Такава, от която боли. Всичко се сви в нея, нави, натегна и от очите й рукнаха сълзи. Без да знае защо. Просто бе толкова красиво, истинско и влезе право в сърцето й! Забоде се там и остана. Щеше вечно да копнее да чуе тази песен поне още веднъж.

А когато настъпи тишина, се появи и тя. Красива, руса и силна юда. В бели одежди, яхнала едър рогач.

— Вейнице, повелителко на билките, ти си моя сестра. Скиташ сред горите като мен, но ти си лечителка, а аз не. Кажи ми, ще ме избавиш ли от моето тегло?

Вейницата я видя през змейски поглед. Сиянието около юдата се разпростираше надалече от тялото й. Преливаше в инидигово, жълто, червено и оранжево като огън.

— Ти си здрава — озадачено отговори вейницата, — не си болна.

— Ех, сестро, нима само тялото може да боледува?

Вейницата мълчеше и не знаеше какво да каже. Тогава отново погледна и потърси миналото на юдата. Надникна и в бъдещето й. Разбра от какво боледува тя, но не можеше да й помогне.

— Съжалявам — рече и наведе глава.

Юдата тежко въздъхна и се стопи сред дърветата, а след нея звучеше песента й:

Омайвам и прилъгвам

в страсти огнени захвърлям,

в копнежи и беди забърквам всекиго. Уви!

Но аз самата съм предадена,

на вълци кръвожадни дадена,

потъпкана, измамена и в черната си кръв удавена.

 

Не питай защо

душите погубвам,

Не питай защо

от плът ги изтръгвам

Не питай защо

сред сенките бродя,

по пътища мрачни и всявам тревога.

Не питай защо

ми го няма сърцето —

изядено, стъпкано, бе ми отнето!

Защото…

 

Обичам, обичам като луда,

какъвто е пламъкът за нощна пеперуда,

каквато е буря, помела гората,

каквато е битка на смърт за свободата,

и съм цялата рана, за обич кървя,

и съм жадна, съдрана, гола, сама.

Не ме питай защо!

Обичам, обичам като луда…

осъдена ни жива като живите да бъда

и мъртва също да не съм…

На мястото, на което доскоро стоеше юдата, грееше огнено цвете. Омайно омайниче, красиво като страстната любов на юдата, кърваво като мъката й.

Вейницата го взе и внимателно го постави сред останалите билки в букета си. Сякаш светеше омайничето и напомняше, че не само тялото може да боледува и не на всекиго може да се помогне.