Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (2)

I глава
Смърт

Над нагънатите Карпонили, извисили върхове в необятните небеса, тегнеше тишина. Слънцето ярко печеше и къпеше в светлината си околния свят. Но нито птичка пееше, нито ветрец подухваше сред клоните на вековните дървета. Сякаш зла сила бе пропъдила всяка радост и всеки дъх на живот.

Сред тишината се разнесе писък на ужас, а от небето се спусна светъл силует, плясна за последен път с криле и се претърколи на земята. Красивото създание бе ранено и от тялото му струеше жълта кръв. С мъка се надигна и погледна към небето. Видя ги да летят с удивителна скорост. Сивите на тези, които я нападнаха. Те я наобиколиха от всички страни, пърхаха с шарените си криле, а очите им гледаха диво и кръвожадно. Вкопчваха се в лицето й, дращеха сияещата кожа и впиваха поглед в ясносините очи на асурата. Тя нямаше повече сили да се бори; безполовите замъглиха съзнанието й, а кръвта се стичаше на жълти струйки по угасналата й кожа.

Тогава сивите чуха в съзнанието си зова на майка си и се отдръпнаха от тялото на жертвата, което остана да лежи, отпуснато и посивяло, на студената земя. Два силуета закриха слънцето с огромните си крила и се спуснаха плавно над умиращия труп. Асурите, мъжка и женска, с лекота кацнаха до тялото и устните им оголиха бели и остри зъби. Жадно се нахвърлиха сияещите, късайки парчета от гаснещата плът. С последни сили жертвата им отвори ясносините си очи, в които просветна само безумие. След миг ги затвори завинаги.

Но сияещите не се заситиха с до кости оглозганото тяло на асурата. Издигнаха се и полетяха към Демонските чертози. Величествената каменна сграда беше пуста, препълнена единствено със скелетите на загиналите войници. Смърт сееха асурите, убиваха безмилостно. Красиви и страшни, светли и кръвожадни, те не оставяха живот след себе си. Месеци изминаха, откакто се родиха и поведоха войната за Майката. Ужас и страх посяха в Карпонили и дори тигърът тревожно оглеждаше небето всеки път, когато излизаше на лов. Могъщи оръжия притежаваха сияещите — първородните сиви, които с поглед омаломощаваха жертвите. Но краят на войната бе близо. След днешната битка само две двойки останаха да се бият за правото над последното — пето Дърво.

* * *

Безмер се извърна назад, да провери всичко ли е наред. Конниците го следваха в колона. Не се чувстваше добре без слуха си и постоянно въртеше глава насам-натам, за да компенсира липсата му. Очевидно и останалите войници имаха същия проблем, защото не спираха да се оглеждат на всички страни. Безмер се ориентираше лесно. Не се затрудни да намери пътя към манастира и лагера на Бакуриан, тъй като бяха изминали само два месеца, откакто със Салистар напуснаха мястото.

Някъде по обяд след дълъг преход се озоваха в местността, където бе лагерувала уголската войска. Гледката от погрома мрачно контрастираше на свежата буйна растителност. Шатрите отдавна бяха порутени и раздраните им платна тук-там се вееха на слабия ветрец. Грозно стърчаха копия, въргаляха се щитове, мечове, брадви, ножове… Парцаливи останки от дрехи, ботуши и войнишко снаряжение шаренееха в избуялата трева. И сред всичко това лежаха до бяло оглозганите скелети на хиляди войници и стотици коне. Над поляната се носеше жуженето на многобройни насекоми, примесено с успокояващия ромон на близката река. Но за глухите войници тишината като черно проклятие допълваше грозната картина на гибелта. Те продължиха мълчаливо по пътя си към манастира и никой от тях не извърна глава назад.

Безмер мислеше за асурите, които още не бе виждал с очите си. Салистар го предупреди, че са неземно красиви, но страшни и опасни. Съмнението отново загложди мислите му. Дали ще се справи със задачата и ще се измъкне ли жив от Карпонили?!

Пред очите му зейна дълбоката пропаст, преграждаща достъпа до манастира. Широкият път над нея белееше, осветен от жаркото слънце. Безмер отново се огледа и вдигна поглед към небето. От светлите създания нямаше и следа. Той скочи от коня си, останалите го последваха. В мълчание мъжете отведоха конете си сред дърветата, да се напасат със свежа трева и да починат сред тучните поляни. А те се върнаха и тръгнаха пеша по пътя над пропастта.

Безмер не знаеше на какво ще се натъкне в манастира, но едновременно го мъчеха нетърпение да приключи по-бързо с мисията си и страх да се срещне очи в очи с асурите. Пътят свърши и пред погледа му се разкриха нови скелети и боклуци. Той не се извърна към войниците зад себе си. Знаеше, че и те изпитват неувереност и страх, но ужасът от Салистар, или от това, в което се бе превърнал, бе много по-голям и ги караше да вървят напред.

Над него падна сянка и той вдигна поглед нагоре. От небето се спускаха две асури. Той ги посочи на войниците с ръка. Мъжете насочиха арбалетите си към двете светли създания и примижаха, заслепени от слънцето. Изчакваха създанията да навлязат в обсега на стрелите им. Но миг след това настана бъркотия. Сред тях изневиделица се появи стадо сиви. Много дребни в сравнение с мъжете, но диви и бързи, сивите се опитваха да докопат лицата на войниците. Вкопчваха се с острите си нокти в кожата и впиваха поглед в очите им. Безмер бе изумен. Той бе виждал многократно стада на сиви, но такива за първи път. Първородните сиви на младите асури бяха съвсем различни от тези на майката. Родени, за да помагат на асурите във войната им за оцеляване, те бяха значително по-едри, по-бързи и зли. Ръкоподобните им двойни крайници завършваха с остри нокти, които изпускаха лепкава и гъста слуз, с която залепваха за кожата. Веднъж вкопчили се, бе нужна неимоверна сила, за да бъдат оттласнати.

Безмер хукна към входа на манастира. Още нито една сива не се бе докопала до него и той бързаше да намери подслон от ярките слънчеви лъчи, които го заслепяваха и му пречеха да се защити. Надяваше се, че повечето от мъжете ще го последват. Нямаше смисъл да вика, защото всички до един не чуваха. Успя да се добере до портала, над който широката тераса хвърляше дебела сянка, и се извърна назад. Дванадесет от мъжете го следваха и бързо се долепиха с гръб към стената и с арбалети, готови за стрелба. Но останалите осем войници не сполучиха да се освободят от очите и ноктите на сивите. Всеки от тях се въртеше в кръг, вкопчил ръце в нападналото го същество. Безмер не чуваше крясъците им, но от време на време зърваше нечия окървавена и сгърчена физиономия. Той знаеше какво ги очаква и страх скова сърцето му. Дори да залови асурите и избие сивите, тези осмина щяха да изгубят разсъдъка си.

— Проклятие — прошепнаха пресъхналите му устни.

Но нямаше време за губене, сивите ги видяха и шеметно полетяха към тях, докато двете асури кръжаха високо в синьото небе на безопасно разстояние. Мъжете, с цялата ловкост и бързина, на които бяха способни, изпращаха стрелите си срещу зловещите създания. Телата на летящите гадини тупкаха едно след друго на земята като зрели плодове. И повече не помръдваха.

Щом се увери, че цялото стадо е избито, Безмер насочи арбалета си към небето. Асурите продължаваха да кръжат над тях, но все още извън обсега на стрелите, и сякаш нямаха намерение да се приближат. Пот изби по челото на Безмер. Усещаше, че ще ги изгуби. В този момент погледът му попадна върху осмината, които не успяха да се спасят от атаката на сивите. Те се въртяха в кръг, ръкомахайки, лутаха се напред-назад с некоординирани движения. Тогава в главата му се роди идея и той, без да се бави, остави арбалета на земята, излезе няколко крачки напред и започна да имитира същата лудост. Другарите му, наредени до широката порта, го гледаха с неразбиращи очи. Той с гримаси и ръкомахания ги прикани да се присъединят към него. След кратък миг на недоумение мъжете го разбраха и се присъединиха към налудничавия му танц. Известно време не се случи нищо. Асурите продължаваха да кръжат над тях, без да се спускат по-ниско. Безмер отчаяно продължаваше да се върти и ръкомаха, като се стараеше да не изпуска от поглед нито тях, нито арбалета си.

И ето че асурите се спуснаха предпазливо надолу. Бе успял да ги надхитри. Сърцето му се разтуптя толкова бързо, че светът около него се завъртя, а по челото му изби студена пот. Страховити бяха тези светли създания с огромните си криле. Накрая едното кацна на няколко метра от него и го погледна с ясните си сини очи. Безмер едва се удържа да не зяпне. Виждаше асура за първи път, а тя беше изумително красива. Но се овладя и продължи да се върти като полудял, приближавайки се максимално до арбалета си. Създанието прибра криле, изправи се и тръгна към него. Тогава Безмер се свлече на земята и грабна зареденото оръжие. Прицели се в асурата, която отново разперваше криле, готова да отлети. Разбрала, че е попаднала в капан, тя пищеше, но писъците й не можеха да му навредят. Стрелата изсвистя и се заби в светлата кожа на създанието. Асурата се присви, жълта кръв рукна от рамото й, но въпреки това успя да разпери криле. Издигна се, ала още една стрела прелетя и се заби в крилото й. Тогава сияещата изпищя от болка и ярост, претърколи се на земята и остана да лежи, свита, с разперени крила.

Безмер се огледа. Другарите му бяха повалили втората асура на земята и с интерес разглеждаха странното създание. Единствено осмината, които безполовите подлудиха с погледите си, танцуваха още налудничавия си танц, без да осъзнават какво се случва наоколо. Безмер се затича бързо към тях и спря до един от мъжете. Хвана го и разтърси раменете му с цялата си сила. Мъжът го погледна за миг с безумни очи и започна да ръкомаха неориентирано с ръце, а от изсъхналите му и побелели устни потекоха лиги. Безмер го пусна, отдалечи се, със свито сърце зареди стрела в арбалета и стреля. Тези бяха обречени, щеше да спести мъките им. Зареди оръжието още седем пъти.

После се върна при останалите и ги подкани с жестове да бързат. Не знаеше кога ще се появят други асури и сивите им. Трябваше да се скрият възможно най-добре. Мъжете го последваха с наведени глави. Съдбата на другарите им ги потресе, но вярваха, че водачът Безмер постъпва правилно. Пренесоха телата на сияещите в манастира, запушиха устите и овързаха телата им с въжета.

Когато намериха подходящо помещение да се приютят, Безмер изпрати петима войници да докарат и приберат под покрив и конете. Едва сега си даде сметка колко безразсъдно ги оставиха в гората. Добре че бяха на открито и сивите налетяха на тях, а не на животните. После се зае с грижи по оцеляването на асурите. Извади стрелите, проми раните с лечебна отвара и ги превърза. Крилото на мъжката асура беше счупено и той се потруди да намери подходящ клон за шина и добре да го намести, преди да го превърже. През цялото време сияещите не отвориха очи, но той знаеше, че са в съзнание. Трепваха, когато промиваше раните им и дишането им се учестяваше. Безмер добре се погрижи за тях и дори успя да направи препаски, с които да скрие голотата им. Те прекалено много приличаха на хора, за да ги остави голи.

Привечер, когато мъжете извадиха провизиите си и започнаха да се хранят, мъжката асура отвори очи. Безмер не знаеше как да общува с тези създания. Взе част от храната си и я постави с подканящ жест пред него. Синият поглед жадно се устреми към парчето месо. Безмер отпуши устата му и месото изчезна за миг, смляно от острите зъби на сияещия. Тръпки побиха Безмер и той със страх намести превръзката обратно. Сияещият продължи да будува, но женската асура не помръдна и не отвори очи. Обаче равномерното й дишане успокояваше Безмер.

Постепенно всички заспаха. Само един от мъжете остана прав, с вперен в мрака поглед, за да пази останалите.

* * *

На север от Черната планина, там, където свършваше областта Ябрус и започваха границите с Раха, вече вееха ледените ветрове. Почти навсякъде из територията на Биляра кълбетата изчезваха напълно само през тринадесетия месец. Но тук поради настъпилия студ нито едно кълбо вечна светлина не беше оцеляло. Нощите се спускаха над пустата земя черни, студени и дълги. На стотици километри се нижеше равната и неприветлива раханянска земя, обрасла с храсти, тръни и тук-там някое чворесто дърво. Бе нужен близо месец, за да се стигне до столицата на Раха. Но освен време бе необходимо и чудо, защото раханяните не обичаха чужденци. Дръзналите да навлязат в земите им без декрет от Неранза III-та Великата, владетелката на Раха, изчезваха безследно.

Дива и опасна беше тази земя, а столицата й Загора стъписваше и смайваше, както с огромните си размери, така и с предградията, пълни с нищета, грозота и сивота. За разлика от билярските градове — повечето оградени със стена, а по-големите дори с по две, разделящи външния от вътрешния град — Загора нямаше стени. Бе заобиколена от километри земя, върху която грозно стърчаха жалки и продънени, паянтови постройки, сглобени направо върху лепкавата, черна кал. Дело на най-мизерните раханяни — просяци, джебчии и всякаква пропаднала сган, тези подобия на къщи приютяваха невероятно много хора. За обикновен човек от вътрешността на града да попадне всред това гето, бе равносилно на смърт. Денонощно войската на раханяните охраняваше границата, разделяща гетото от вътрешността, и не допускаше никой — нарочно или случайно, да я премине.

Съществуваха само три начина да се влезе и излезе от Загора. Първият бе през Тунела. Изградени от каменни блокове, две безкрайно дълги успоредни и високи по три метра стени, на отстояние близо километър една от друга представляваха Тунела. Той отвеждаше пътниците далече от гетото. На изхода и на входа му винаги пазеха войнишки отряди, които проверяваха влизащите и излизащите и ги охраняваха от крадливата сган, заобикаляща града. Но и да нямаше охрана, пътниците през Тунела, а и самият Тунел бяха неприкосновени, защото жителите на гетото имаха споразумение с Неранза III-та Великата, по-известна като Анза Мустакатата. Тя им беше предоставила земите около столицата, изпращаше им негодната и развалената храна от двореца си, търпеше ги и не се намесваше в порядките на жалкия им живот, а в замяна те образуваха жива стена около града. По този начин Анза Мустакатата контролираше всеки, който влизаше и излизаше от Загора. Под предлог, че го охраняват, пазачите знаеха всичко за всеки от пътуващите. Така Загора само привидно изглеждаше отворен и свободен град.

Вторият начин бе да познаваш някого от гетото, който да те преведе през смъртоносните му лабиринти и през кордона на охраната, а третият — да притежаваш медальона слънце на Анза Мустакатата. Желязна стилиризирана глава на озъбено куче във формата на слънце — медальонът бе пропускът, който спасява живот, попаднеш ли в гетото на Загора.

Раха беше бедна страна. Земите й пустееха и не се обработваха, защото бяха неплодородни, по половин година замръзнали, а през останалата — безводни и сухи. Липсваше разнообразен дивеч. За сметка на това обаче раханяните бяха открили тайната на производството на желязо. То бе тяхното злато. Добиваха руда от дълбоките мини на Млечната планина и я обработваха в пещите и работилниците на Жьлезен рудник, разположен в подножието на планината. Само на три дни път от столицата, Жьлезен рудник беше многохилядно селище с многобройни леярни, ковачници и други работилници, разположени в ниското, а по склоновете наоколо бяха землянките, в които се раждаха, живееха и умираха работниците, почти роби. Поради високата смъртност и краткотрайния им живот постоянно докарваха попълнения от всички краища на Раха — основно от жителите на гетата, дръзнали да не спазват споразуменията с Неранза, пленници от военни сблъсъци и набези през границите и хора с различни провинения, независимо от потеклото им.

Раха търгуваше с желязото с държави и племена — близки и далечни. Така си набавяше благата, от които я бе лишила природата. Въпреки високата цена, на която продаваше желязото, масата раханяни бяха бедни, гладни и кръвожадни. И най-вече диви, тъй като беше голяма рядкост някой да получи декрет за пътуване и да зърне и друг свят, освен „железния“. Тази изолация допринасяше за страховитата слава на Раха навсякъде из цивилизования свят на Гелда Валуния, защото срещата с раханянин беше почти невъзможна. Раха се пазеше от чужди очи и влияние и малцина поданици на Мустакатата имаха шанса да зърнат и чужда земя, освен родната.

Но още по-загадъчна и страшна бе самата Неранза III-та Великата. Истинска потомка на зли духове, за нея говореха, че е в извратена връзка с караконджул, поради което още не се е омъжила. Мълвяха, че е единствената успяла да призове двама курдуш-духове, които да й служат и с които никога не се разделяла. И още неща говореха, и много от тях бяха истинни. Анза Мустакатата бе необикновена жена, сурова владетелка и способна магъосница. Дворецът й бе изграден от камък, малко дърво и много желязо. Изглеждаше страховит, неприветлив и непристъпен, с огромна, озъбена кучешка глава във формата на слънце над парадния вход. Анза рядко го напускаше и малцина я бяха зървали.

И ето че тази вечер Неранза напусна Железен дворец и се отправи заедно със свитата си към Тунела. Но не защото се страхуваше да мине през гетото, където я обожаваха, а защото пътят през Тунела бе най-прекият за селото на оракула.

* * *

Загарда морно въздъхна, изправи се и изтри с ръкав плувналото си в пот чело. Огледа се бързо, да не я види някой, тропна кошницата на земята и седна. Сниши се така че да не я забележат пазачите и притвори очи.

— Псът — долетя нечий шепот.

Тя се озърна смутено. Каля береше шебел и я гледаше изпод вежди.

— Ще те видят, Загардо — просъска Каля, — и тежко ни тогава.

— Млъкни, ма — тросна се уморената Загарда на приятелката си. — Сега ще стана.

Каля я погледна с жал в очите, замълча и продължи да бере от шебела.

Бе настъпил толх, капризен есенен месец, сух и горещ през деня и люто студен вечер и нощем. Жителките на село Кодили работеха за новия император. Беряха шебел — дребен плод, сладък и питателен. Съхнеше на слънце и войниците го носеха със себе си като провизия. Даваше им сили, освежаваше ги и избистряше съзнанието. Но тежко се добиваше. Растението бе ниско и човек трябваше да се навежда, за да го бере. А пък самият плод бе обвит от люспи, които трябваше да се свалят още на стъблото. Откъснеш ли шебел с люспите, те се стягат и вече няма махане.

Загарда тежко въздъхна. Кръстът я болеше. Ръцете й бяха здравата изподрани от острите люспи на шебела и раните щипеха. Гняв се надигна в гърдите й. Работеха като роби от сутрин до вечер и ако зависеше от нея, щеше да остави пазачите да я убият, вместо да удължава мъките си. Но щом видеха някого да спре, гадните псета почваха да бият наред по цялата редица от жени и биеха до смърт. Събра сили и се изправи внимателно. Повдигна кошницата, стисна зъби и продължи да работи, а по бузите й се затъркаляха горещи сълзи. Тази война с Уголия стана причина за страданията им. Кан-император Издулор изчезна и самопровъзгласилият се за нов император като с магия успя да наложи властта си. Но до тях, обикновените хора, достигаха само слухове.

Започна се преди близо месец. В селото пристигна въоръжен отряд и отведе със себе си всички мъже, годни да се бият и носят оръжие. В името на императора. Оттогава за тях не се чу нищо.

Не се мина много и ето че отново се появиха въоръжени конници. Окупираха малкото село и започнаха да принуждават останалите жители да работят за императора. Настана ад. Нямаха милост тези, сякаш не бяха човеци. Докрай изпиваха силите на хората, прибираха изработеното и им оставяха малко, колкото да оцеляват. Биеха, грабеха, всяваха страх. В името на императора. И вършеха всичко това с каменни лица, без злоба, но и без жал. „Тела с пропъдени души“ — така ги нарече майката на Загарда още щом ги видя и за първи път момичето съзря страх в очите й.

Вятърът захладня и потната Загарда усети студ. Вдигна поглед и се огледа. Смрачаваше се. Тук-там някое по-ярко кълбо светеше сред посивялото небе. Скоро щяха да ги подберат в строй като стадо и да ги върнат в селото. Това беше единствената й радост — да се прибере, нахрани и заспи.

— Спира-а-а-й! — завикаха пазачите и вятърът понесе дълго чаканата заповед.

Жените се изправиха, метнаха кошниците на рамо и с бързи стъпки напуснаха полето с шебел. Събраха се на пътя, но мълчаха и не смееха да се зарадват, че най-сетне си отиват в къщи.

— Тръгва-а-а-й!

Въпреки умората се стараеха да бързат, защото конниците се дразнеха от бавния им вървеж и използваха камшиците си. В селото вече имаше няколко обезобразени жени, а една от тях изгуби окото си.

Загарда крачеше с последни сили и не поглеждаше настрани. Зареяла поглед в кошницата на жената пред нея, тя не обръщаше внимание на околния свят.

— Загарда — тихо я повика нечий глас.

Момичето се обърна и се ококори от изненада. До нея крачеше непозната девойка.

Всяка сутрин, преди да отидат на шебелово поле, пазачите ги проверяваха по списък. През целия ден ги охраняваха и накрая под строй ги връщаха в селото. Как тази непозната се бе озовала сред тях бе загадка за Загарда. Тя познаваше всички жители, както на Кодили, така и на повечето близки села, но тази млада жена виждаше за първи път. И въпреки всичко в чертите й забеляза нещо познато, но умората й пречеше да си спомни какво е.

— Коя си? — попита Загарда — Не те познавам.

— Ермиар ме изпраща — отвърна непозната.

— Но как? — почти извика Загарда, сепна се и наведе глава. Пазачите не обичаха разговорите на висок глас. Един, който яздеше наблизо, изплющя с камшика си и свистящият звук смрази Загарда.

Повървяха в мълчание, но тя не издържа дълго и прошепна към непознатата.

— Мислех, че е мъртъв.

— Не е — отвърна девойката, помълча и също шепнешком каза: — Тази нощ няма къде да отида.

Загарда разбра.

— Не се притеснявай. Ще нощуваш у нас.

Непозната кимна и двете продължиха да вървят в мълчание, за да не предизвикват пазачите. Щяха да имат достатъчно време да говорят, когато се приберат. Скоро стигнаха сушилните, изсипаха шебела върху дървените скари и се запътиха към къщата на Загарда. Някои от жените се извърнаха след непознатата и продължително я огледаха, но всички бяха уморени и гладни. Любопитството не можа да вземе връх над изтощението.

Момичетата вървяха, а над селото се спускаше мрак. Остър вятър задуха и Загарда затрепери като лист.

— Вземи — непознатата свали дългата си дреха и я уви около раменете на девойката.

— Но ти ще замръзнеш — възрази Загарда.

Непознатата бе облечена странно — с мъжки дрехи за езда, които очевидно й бяха големи.

— Не се тревожи — възрази тя и в изражението й Загарда отново съзря нещо познато.

— Как се казваш? — попита Загарда.

— Нека се приберем — отвърна уклончиво младата жена — и всичко ще ти кажа.

Загарда се загърна с топлата дреха и забърза към дома. Новината, че Ермиар е жив, кой знае защо запали надежда в сърцето й. Наближиха къщата. Един прозорец на втория етаж светеше.

— Трябва да хванем вечна светлина — смръщи вежди Загарда, като се сети, че в къщата е останало само едно кълбо и то е в стаята на майка й. Въпреки студа избягваха да палят камината, защото двете жени трудно се снабдяваха с дърва за огрев.

— Ще запалим камината — повелително отговори непознатата и отново й напомни някого.

Загарда се опита да я погледне в лицето, но светлината от кълбетата бе недостатъчна, за да види ясно чертите й.

Пресякоха двора и стигнаха до къщата. Стопанката отвори вратата и опипом се придвижи към дневната, където кълбетата отвън хвърляха макар и слаба, но все пак светлина. Спътницата й я следваше.

— Разполагай се — каза Загарда, — след малко ще се стоплим.

Тя сложи дърва в камината и се зае да запали голям и хубав огън. Беше много гладна и се опита да си спомни какво има в килера. Пламъците най-сетне се разгоряха, тя се изправи и се обърна към… В средата на стаята, осветен от огъня, стоеше Ермиар. Косата му бе пораснала, стори й се някак наедрял, по-мъжествен и по-възрастен, сякаш бяха изминали години, без да се виждат. От изненада Загарда изпусна ръжена и той изтрополи глухо на пода. Огледа се за жената, но от нея нямаше и следа.

— Ермиар — зарадва се момичето и силно го прегърна, — ти си жив.

— Май съм жив — криво се усмихна Ермиар.

— Но къде е онази? — тя се озърна. — А ти? Как се озова тук?

Едва тогава забеляза, че Ермиар е със същите дрехи като на непознатата, но на него му стояха добре.

— Това е странно — каза Загарда, — ти си със същите дрехи като нея.

— Успокой се, нека седнем — каза Ермиар, — трябва да починеш.

— Много съм гладна, Ермиар, ще донеса нещо за ядене. Ти седни.

Тя се върна след малко с питка хляб, сирене и кана вода. Смути се, като ги сложи на масата.

— Знам, че е малко, а ти сигурно си гладен, но нямаме повече.

Тя разчупи питката и подаде половинката на Ермиар. Той не я взе.

— Яж, Загарда, аз не искам.

Тя лакомо се нахвърли на храната. След като се засити, вдигна глава и бързо изстреля всички въпроси, които й се въртяха в ума, докато ядеше:

— Разкажи ми, Ермиар, какво стана в Карпонили? Как загина императорът? И кой е този, новият? Защо се държи така с нас? Къде са жреците с тяхното всемогъщо Живо Дърво? Няма ли да ни помогнат?

— Жреците няма да помогнат, Загарда. Повечето от тях са мъртви, а тези, дето оживяха, служат на новия император. Но сега нямаме време за тези разговори. Трябва да говоря с майка ти.

Загарда кимна.

— Ще се кача да я предупредя, че искаш да я видиш.

Тя се изправи, усмихна се някак притеснено и затвори бавно вратата след себе си. Ермиар остана да я чака в затоплената стая, вирна крака върху масата и тихо засвирука весела мелодия. Но мислите му не бяха весели, странни въпроси тревожеха съзнанието му.

* * *

Анза кръстоса поглед с любимия си и в душата й, както винаги като го видеше, се разгоряха страсти. Никой човек не можеше да се сравнява с него. Тя знаеше, че Беркут я омагьосва с всеки поглед, но това въобще не я притесняваше. Анза доброволно се поддаваше на магията му, защото точно това правеше връзката й с него необикновена и уникална. А и осанката му беше внушителна. Едър, набит и невероятно висок, в дрехи от щавена кожа, а върху тях дълго до земята палто от лисици. Тежки ботуши до коляното завършваха облеклото му. Яздеше великолепен черен аркаински кон, а на едното му ухо блестеше дебела желязна халка. Косата му беше много къса и ясно се виждаха двата изпилени рога. За разлика от повечето като него, той не ги криеше, но все пак ги изпилваше добре. А лицето — грубо, брадясало, с едри и страховити черти, но безкрайно скъпо за Анза. И накрая очите — черни и дълбоки, мятащи искри, извиращи направо от мрачната му караконджулска душа.

„И какво, като е караконджул?!“ помисли си тя за пореден път, но сърцето й се сви от внезапна мъка. Анза много добре знаеше „какво“! Из цяла Раха вече бе плъзнал слухът за връзката им, а хората се бояха от караконджули. Раханяните я обичаха, но тази връзка можеше да срине авторитета й. Анза слабо се тревожеше за авторитета си. По-лошото бе, че двамата не можеха да имат деца. Годините минаваха, тя не беше в първа младост, а основно задължение на всеки владетел на Раха бе да осигури наследници. От женски или мъжки пол — за раханяните не бе от значение. Техните жени бяха равноправни на мъжете и често дори — по-силни и физически, и духом. Но караконджул и човек не можеха да създават поколение, самата природа бе отредила така.

Анза тръсна красивата си глава, да пропъди неприятните мисли, и се усмихна малко пресилено на Беркут. Двамата яздеха един до друг и нямаше човек, който да ги погледне и да не си помисли, че са родени един за друг. Неранза беше едра, висока, добре сложена и силна жена, с горда осанка и изключително красиво лице, макар по него да се забелязваха първите следи от раздялата й с младостта. Гъсти, тежки и лъскави коси го обрамчваха и падаха на вълни чак до кръста. Викаха й Мустакатата, но не защото имаше мустаци, а в знак на почит. Древен раханянски обичай бе да се наричат „мустакати“ онези мъже и жени, които вдъхваха респект и уважение. Повечето раханяни ходеха с големи мустаци, но малцина от тях биваха наричани мустакати. Без съмнение най-заслужилата жена на своето време беше Неранза III-та Великата и затова с гордост носеше това прозвище. А мустаци, направени от овча вълна, слагаше само на военните паради и по време на битка. И тя като Беркут носеше дълго, пухкаво палто от лисици и яздеше аркаински кон, но нейният бе алест. Пътуваха към къщата на оракула вече втори ден заедно с отряд от двадесет войници и съвсем скоро щяха да пристигнат.

Неранза, както и всички владетели на Раха преди нея, се съветваха с оракули. В тази загадъчна, неприветлива и дива земя се срещаха много създания, които хората не само не бяха виждали, но и не искаха да видят, поради слухове и зловещи легенди. Например караконджулите. Говореше се за цяло село, населено само от караконджули, и дори само слухът за него пропъждаше раханяните от местността, където се считаше, че се намира. Иначе по един, по двама караконджули се срещаха често даже из самата Загора. Отличаваха се с прекалено едър ръст и невероятно черни очи. Друг белег бяха рогата, но повечето караконджули старателно ги изпилваха и прикриваха под гъстите си коси. Имаха и по-издължени и изострени кучешки зъби, което им придаваше кръвожаден вид. Само женските бяха трудни за разпознаване, защото си личаха единствено по тъмните очи, и то невинаги. Срещаха се, макар и рядко, и такива с лешникови очи. Хората не обичаха и се плашеха от караконджулите, защото бе известно, че убиват срещу пари. По характер бяха мрачни, груби, дръпнати и можеха да омагьосват. Ако някой човек се сдружеше с караконджул, го смятаха за омаян от магиите им и той също изпадаше в изолация. Раханяните най-много се опасяваха от женските — да не ги подмамят и омагьосат, преди да се усетят, че си имат работа с караконджул. Въпреки това, караконджулите живееха добре в Раха, защото бяха най-добрите ковачи, зидари и строители. В Загора имаше само три сгради, строени от караконджули и никой никога не бе успял да построи друга, равна на тези трите.

Оракулите и те не бяха като останалите човеци. Дребни като джуджета и доста зли. Предсказваха точно и вярно, но умишлено премълчаваха хубавите неща. Винаги скриваха предвещанията за всичко светло и добро, което имаше да се случи. Поради тази причина хората ги избягваха и не ги обичаха. Свързваха ги все с лоши поличби и нещастия. Но Анза мъдро заключаваше, както и всички владетели преди нея, че нещастието е това, от което човек трябва да се пази. За какво й е да знае за хубавото, то винаги е добре дошло.

Предсказателката, с която се съветваше Неранза, живееше в изоставеното от хората село Тропотче, което се състоеше от двадесетина къщи, обитавани от оракули, и то все женски. Женските имаха по-силен усет към вибрациите, особено по-възрастните и бездетните. Майките бяха прекалено заети с децата си и не успяваха да улавят вибрациите като останалите ясновидки. В Тропотче нямаше майки с деца. Имаше една-две по-млади бездетки, а останалите изживяваха старините си.

Пред кавалкадата се очертаха силуетите на разнебитени дървени къщи. Кълбетата вечна светлина вече не светеха, убити от студа, и в настъпващия мрак светлина идваше единствено от два-три прозореца срещу тях. Внезапно наоколо им се спусна гъста мъгла и скри селото от погледите им.

— Проклето място — избоботи Беркут с характерния за караконджул дрезгав глас.

— Няма да се бавим — успокои го Анза и се усмихна.

Оракулите и караконджулите не се обичаха и все гледаха да си напакостят. Беркут, верен на природата си, започна да нервничи още когато разбра, че тя иска да отидат в Тропотче. Мърмореше и обясняваше, как няма да дойде с нея, как е луда да се занимава с тези злобни дребосъци… Накрая призна, че не може да я изостави и тръгна, ала през целия път не пропускаше да изтъква колко е ядосан.

Нощта и мъглата ги принудиха да забавят ход, но Беркут, раздразнен и нетърпелив, избърза и тя изостана след него. Тъмният му силует призрачно се поклащаше пред нея, а влажният въздух размиваше очертанията му.

Изведнъж вдясно, изсред мъглата и черните голи дървета изникна фигура. Неясен дребен силует на млада пророчица. Анза се стресна, но бързо овладя страха и понечи да спре коня. Ала младата предсказателка поклати глава, сякаш за да я спре, затвори очи, протегна двете си ръце и положи длани върху корема си. Постоя така за миг, обърна се е изчезна сред дърветата още преди Анза да реагира по какъвто и да било начин. Въпреки че случката я озадачи, тя реши да не обръща внимание на дребосъчката и отново насочи мислите си към предстоящата среща. Знаеше че повече от три въпроса изтощават оракула и го объркват, затова започна внимателно да обмисля какво да попита.

Когато от мъглата изникна първата къща, Беркут дръпна повода и изчака да се изравни с Анза. Зад тях дрънчаха юздите и оръжията на раханянските войници, но мъжете мълчаха и не продумваха. Лошото време ги потискаше, а и мрачното оракулско село допълнително ги угнетяваше. От прозореца на дървената къщурка се процеждаше слаба светлина от лоена свещ, единственото доказателство за живот в притихналото безлюдно Тропотче.

— Това е къщата — Анза посочи с жест паянтовата постройка.

Слезе от коня право в лепкавата кал. Беркут понечи да я последва, но тя продума тихо, така че казаното да стигне само до неговите уши:

— Предсказанието засяга само мен, чакай ме тук.

— Не, жено — изтрещя дрезгавият му глас, — ако бъдещето ти засяга само теб, още сега си тръгвам и няма да ме видиш повече.

В очите на Анза просветна весела искрица, но лицето й остана сериозно, когато му отвърна:

— Обичам те.

— Без тия — избоботи той и се смъкна от седлото, — каквото и да ми говориш, идвам.

— И да дойдеш, пак те обичам — засмя се тя и пъхна ръка в неговата.

Беркут я изгледа с магични, тъмни очи и Анза не се възпротиви втори път. Двамата тръгнаха, хванати за ръце, към мъждукащата светлинка.

Капитанът на раханяните въздъхна тежко, докато ги наблюдаваше, и даде знак на войниците да слязат от конете. Всеки път едно и също. Стигнеха ли дотук, тя не им даваше да я следват. Анза скачаше от коня, влизаше в първата къща на Тропотче и след половин час излизаше кисела, люта и свъсила вежди. След това дълго препускаше по обратния път, без да държи сметка за умората и на конете, и на хората, последвали я в туй затънтено място. Само че този път не беше съвсем като предишните. Сега с нея се мъкнеше този караконджул, проклетото зло. Бе ги застигнала мъгла, а и онази дребната сред дърветата… Тръпки го побиха, като се сети за малката пророчица. Капитанът яздеше точно зад Анза и я видя. Призрачен, дребен силует сред лепкавата, задушлива мъгла.

— Капитане — Анза крещеше от дървената къща на пророчицата, — ела!

Той извади меча си. Не беше като друг път, съвсем не. Анза никога не го викаше вътре. Сърцето му се сви от неприятно предчувствие, докато тичаше към къщата.

И то не го излъга. Влезе в тясно помещение, затрупано с прашасали вещи и парцали, чиито очертания едва се различаваха на слабата светлина от свеща. Противна миризма на застояло, плесен и влага го удари в носа. Анза бе клекнала до нечие тяло на земята, а силуетът на огромния караконджул, изправен до тях, хвърляше тъмна сянка върху им. Капитанът се извърна и направи знак на последвалите го мъже да изчакат навън. Очевидно нищо не заплашваше Неранза. Но смъртта витаеше из въздуха, потискаше и го накара да се приближи с тихи и внимателни стъпки към тримата. Леден хлад сякаш пролази през вътрешностите му, когато погледна към мъртвия труп на оракула. Тя лежеше със затворени очи, положила длани върху корема си. Позата й поразително му напомни за онази, появилата се сред дърветата. Само дето мъртвата тук бе стара, съсухрена и с набраздена от бръчки кожа.

— Още е топла — заключи Неранза, без по лицето й да премине дори сянка от някакво чувство. Изправи се рязко и погледна към капитана:

— В гората наоколо скита млада пророчица. Намерете ми я.

Капитанът бързо се обърна и с удоволствие напусна отровната атмосфера в мизерната барака. Анза се приближи до свеща на прозореца и сбърчи нос. Дори и слаба, светлината бе достатъчна, за да разкрие мръсотията и нищетата на това място.

— Да вървим — рече тя и без да погледне повече към оракула, излезе навън. Пое дълбоко от мъгливия влажен въздух, издиша и тръсна тежката си коса. Отметна я от лицето си, загърна се в пухкавата кожа и се обърна към Беркут:

— Трябва да проверим останалите къщи. Онази, дребната, може да се е прибрала и наш’те напразно да я дирят в гората.

— Каква дребна? — намръщените му вежди се свъсиха още повече над черните очи.

— Когато идвахме насам, в гората сред дърветата се появи млада пророчица и застана в същата поза, в каквато е оракулът вътре. Сякаш искаше за нещо да ни предупреди. После веднага изчезна. Тогава ти беше напред, а аз я подминах, но сигурно онази дребосъчка знае нещо.

— Какво има да знае!? Дъртата е достатъчно древна, за да си пукяса сама. Не виждам какво още дирим тук.

— Трябва ми оракул. Щом моята е мъртва, ще търсим другата.

— Тези дребни, всичките са измамници. Бъдещето е непредсказуемо. За какво ти е да слушаш лъжите им?

— Те улавят вибрациите на душите, Беркут. Вярно е, че бъдещето никога не може да се предскаже точно, но вибрациите са тези, които го създават. Затова и оракулите рядко грешат.

— Не им вярвам — отново избоботи Беркут и впери поглед във валмата мъгла, стелещи се над разкаляната черна земя.

Анза изгуби търпение и сбърчи чело в недоволна гримаса. Не беше свикнала да се съобразява с нечии чужди терзания. Ала не й се влизаше в конфликт, затова замълча и тръгна към останалите къщи. Беркут я последва, но на лицето му се изписа яд, ноздрите му се разшириха и повдигнаха горната устна. Канините^[1] се белнаха, дълги и остри, и ако сега насреща си видеше оракул, като нищо щеше да го разкъса.