Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (19)

10. Разковниче

Вейницата излезе от гората. Пред очите й се ширна безкрайно поле, опръскано с багрите на полски цветя. Въздухът бе изпълнен с аромата на билки. В небето се рееше ястреб, а насреща й спокойно пасеше бял женски еднорог.

Щом еднорогата я усети, вдигна глава, погледна я с мъдри сини очи и застина като в очакване. Вейницата стискаше златната ябълка в ръка и гледаше изумена. От челото на приказното създание се издигаше не много голям, но изящен спираловиден рог. Кожата му бе тънка и нежна, козината лъщеше, а гривата светеше като корона от слънчеви лъчи. Вейницата бавно протегна ръка и поднесе ябълката към муцуната му.

За нейна изненада обаче, еднорогата не захапа плода, а остана неподвижна. Вейницата почувства странна топлина върху дланта си, погледна и видя как ябълката засиява със златиста светлина. Очертанията й се размиха, разпръснаха се като лъчи и в ръката й остана да искри само спиралата, затворена от жар-птицата във вътрешността й. Спиралата се издигна нагоре, а после плавно се спусна и се нави около рога на еднорогата. Последва мигновен блясък… и се сля в невидимо единение със спираловидните извивки на рога. А вейницата мълчеше и наблюдаваше захласната.

— Време е — каза с топъл глас еднорогата.

— Време за какво? — попита вейницата.

— Да се прибереш в средната земя.

Вейницата замълча. Отдавна се надяваше да се махне най-после оттук, но откакто възвърна спомените си, ентусиазмът й да се прибере се бе поизпарил.

— Преди това обаче — продължи еднорогата, — трябва да получиш дар и от мен! Качи се на гърба ми и да тръгваме.

Момичето я яхна и двете поеха бавно сред полето.

— Може ли да те попитам нещо? — каза вейницата.

— Питай.

— Тук в горната земя творите форми, които оживяват в средната, правилно ли съм разбрала?

— Правилно — потвърди еднорогата.

— И щом извадих онази стрела от формата на Безмер, той ще оживее в в моя свят, така ли?

— Малко по-сложно е. Трябва да побързаме и да занесем информацията в средната земя. Затова не бива да се бавим.

— Информацията!?

— Ти го излекува на енергийно ниво, вейнице, но аз съм посредникът между двата свята и ако не пренесем бързо енергията, за да я материализираме в средната земя, за него ще бъде късно.

Вейницата замълча и се опита да вникне в думите на еднорогата, но след миг се отказа, защото мисълта й се спря на друг въпрос.

— А аз винаги ли ще мога да се връщам тук и да лекувам чрез формите?

— Да, истинската вейница винаги може да се връща тук, но трябва да се пазиш.

— Защо?

— Има сили и енергии, които ще пожелаят да те използват, за да се доберат до горната земя.

— Че защо им е?

— Представи си, че си способна да материализираш всяка своя мисъл, мечта или копнеж.

— Разбирам, но нали аз мога само да лекувам, а не да създавам форми.

— Повярвай ми, това че знаеш пътя, за тях е достатъчно! Но ти няма да си тръгнеш оттук незащитена, не се страхувай.

Двете отново замълчаха. Не след дълго еднорогата се спря и наведе глава към земята.

— Ето го, тук е — рече и изпръхтя доволно.

— Кое? — надникна вейницата над шията й.

— Моята билка, разковничето.

Нежно откъсна с уста едно зелено растение с разперени лопаткоподобни листа. Завъртя муцуна и поднесе растението към ръката й. Вейницата го сложи сред останалите билки в букета си.

— А сега се дръж, тръгваме — предупреди еднорогата и препусна в галоп.

Вейницата се наведе напред и обгърна с ръце шията й. Първо усети, как стана студено. Леденият въздух лизна кожата й. Едновременно със студа пейзажът започна да се променя. Пролетното поле отстъпи мястото си на есенна ливада, изпъстрена с цели кервани коли, добитък, животни и шатри. Чу зад себе си тропот на копита. А отпред видя галопиращи конници, които тичаха към голямо дървено съоръжение — трибуна. Еднорогата също се измени пред очите й: от снежно-бяла козината й потъмня до кремава, слънчевата грива вече бе тъмно-кафява, а на мястото на рога се появи звездообразно петно с цвета на гривата. А в ръката си вместо букет от билки тя стискаше отворена книга.