Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Matters of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Даниел Стийл. Невинни лъжи

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-655-212-9

История

  1. — Добавяне

5.

Както предполагаше, Хоуп се чувстваше много по-добре, когато се събуди на сутринта. Беше Коледа, но нямаше причина да се отнася към този ден по-различно от който и да било друг. Обади се на Пол на яхтата и това беше единственото, с което отбеляза празника. Той й се стори добре, въпреки че беше настинал по време на полета от Лондон, което беше опасно за него. Пожелаха си „Весела Коледа“, не повдигнаха болезнените въпроси и след няколко минути затвориха. След това тя извади кутията снимки, които трябваше да обработи за следващата си изложба, и остана надвесена над образите в продължение на няколко часа. Беше два следобед, когато вдигна глава и реши да излезе на разходка. Погледна отново имейла на Фин и изключи компютъра. Не искаше да го насърчава, нито пък да започва връзка, която нямаше намерение да поддържа.

След като се облече и излезе, навън й се стори студено. Разминаваше се с хора, тръгнали на гости, и с други, които излизаха от хотел „Мърсър“, където бяха обядвали. Обиколи Сохо и пресече Вилидж. Следобедът беше слънчев и натрупалият вчера сняг беше започнал да се превръща в киша. Почувства се по-добре, когато се върна в мансардата и поработи още малко. В осем откри, че няма нищо за ядене. Замисли се, дали да не пропусне вечерята, но беше гладна и най-сетне се реши да отскочи до най-близкия кулинарен магазин за сандвичи и супа. Денят беше преминал значително по-леко от предишния, а на следващия имаше намерение да отиде до галерията в Ъпър Ийст Сайд и да поговори със служителите за предстоящата изложба. Обзе я облекчение, докато си обличаше палтото, защото си каза, че е издържала още една година. Изпитваше ужас от Коледите, но с изключение на вчерашния неприятен момент в Сентръл Парк, този път не беше чак толкова зле. Освен това се развесели, когато видя редицата готови, пълнени пуйки в кулинарния магазин за всеки, който разчиташе на бърза коледна вечеря.

Поръча си сандвич с пуйка, желирани боровинки и порция пилешка супа. Продавачът я познаваше и я попита как е прекарала Коледа.

— Чудесно — усмихна му се тя и той се вгледа във виолетовите очи.

От покупките й беше разбрал, че живее сама и не яде много. Беше дребна, понякога му се струваше съвсем крехка.

— Какво ще кажеш за парче пай? — Имаше нужда да качи някое и друго килце. — С ябълки? С кайма? С тиква?

Тя поклати глава, но си поръча кутия от любимия си сладолед с егног[1]. Плати, благодари му, пожела му „Весела Коледа“ и си тръгна, стиснала кафявия плик с покупките. Надяваше се да не разлее супата, а сладоледът, сложен до нея, да не се разтопи. Внимателно се качваше по стълбите, когато забеляза на входа мъж, застанал с гръб към нея да оглежда имената на звънците. Беше се привел напред в сумрачната светлина и тя застана зад него, за да изчака да се премести и да отключи. Мъжът се обърна и тя рязко си пое въздух. Беше Фин, нахлупил черна плетена шапка, обут в дънки, с дебело черно, вълнено палто. Щом я видя, усмивката озари цялото му лице.

— Така вече е по-лесно. Щях да окьоравея, докато се опитвах да прочета имената. Забравих си очилата в самолета.

— Какво правиш тук? — възкликна тя, смаяна от изненада.

— Не отговори на последния ми имейл и реших лично да те попитам защо.

Беше застанал самоуверено на най-горното стъпало, когато пое кафявия плик от разтрепераните й ръце. Нямаше представа защо е дошъл, но се уплаши. Постъпката му й се стори дръзка.

— Внимавай да не разлееш супата — предупреди го тя и се запита какво би могла да му каже. — Ще влезеш ли? — Нямаше какво друго. Не можеше да се промъкне покрай него, да си влезе и да го остави навън.

— Няма да е зле — ухили се той, въпреки че Хоуп все още бе напълно сериозна. Обзе я паника. Той нахлуваше в света й без покана и предупреждение. След това я погледна и забеляза, че е напрегната. — Сърдиш ли ми се, че дойдох?

Стори й се притеснен.

— Не. Просто се питам защо си тук — вдигна тя страхливо поглед.

— И без това трябваше да се видя отново с агента си и да поговоря с издателя си. А и честно казано, исках да те видя. Не съм спрял да мисля за теб, откакто си тръгна. Дори не знам защо е така, но просто не мога да те забравя.

Най-сетне тя се усмихна и отключи входната врата. В същото време се питаше дали не трябва да изтича до кулинарния магазин за още храна. Не бе сигурна дали да се чувства поласкана, или разгневена, задето той се натрапва, макар добре да помнеше колко неустоимо чаровен и импулсивен беше. Не можеше да му се сърди и първоначалният й страх започна да се стопява, докато се изкачваха по стълбите.

Без да каже и дума повече, тя го поведе към мансардата си и отключи вратата. Остави храната в кухнята и прибра сладоледа, за да го спаси от разтопяване. Едва след това го погледна. Той разглеждаше снимките по стените.

— Най-красивата балерина, която някога съм виждал — смръщи вежди той и я погледна учудено. — Прилича на теб. Да не би да си ти като момиче?

Хоуп поклати глава и го покани да седне. Предложи му чаша вино, но той отказа. Фин огледа семплото обзавеждане, което навяваше спокойствие, а тя запали няколко свещи, след това се отпусна на канапето срещу него и стана отново сериозна.

— Надявам се, не съм казала нещо, с което съм те накарала да дойдеш — каза тихо тя, все още изпълнена с чувство на неудобство, че той е в апартамента й. Ако го беше подвела по някакъв начин, вината беше единствено нейна, макар да беше сигурна, че не това е причината.

— Стори ми се тъжна. А и ми липсваше, макар да не мога да обясня защо — отвърна открито той. — И без това трябваше да дойда в Ню Йорк, затова реших, че най-подходящият момент е, преди да довърша книгата и да започна следващата. След това няма да имам желание да дойда месеци наред. Днес сутринта, когато Майкъл замина, ми стана тъжно. Не ми се сърди. Не съм дошъл да те принуждавам да правиш нещо, което не искаш.

Тя много добре знаеше, че той може да избира сред колкото жени пожелаеше. Просто не разбираше какво иска от нея. Предложи му да си разделят сандвича, но той се усмихна и поклати глава. Беше постъпил импулсивно с идването си и тя не можеше да прецени дали да се чувства поласкана, или да се страхува. Може би и двете.

— Не, благодаря. Вечерята в самолета беше обилна, но ще ти правя компания.

Тя се почувства неловко да яде пред него, докато той я гледаше, затова остави сандвича и си разделиха супата и сладоледа. Когато стигнаха до десерта, той вече я беше разсмял с историите, които й разказваше, и тя започна да се отпуска, въпреки че на гости й беше дошъл мъж, когото едва познаваше. Чувстваше се особено, че седи в дома й, опънал се на канапето в мансардата й, все едно си е у дома си.

Довършваха сладоледа, когато той я попита отново за балерината.

— Защо имам чувството, че си ти?

Беше наистина странно, понеже момичето на снимката беше русо, а косата на Хоуп беше тъмна. Независимо от това двете си приличаха и младата танцьорка му се струваше позната. Тя си пое дълбоко дъх и призна нещо, което нямаше намерение да споделя с него.

— Това е дъщеря ми Камил.

Фин я погледна объркан.

— Значи си ме излъгала — отвърна обидено той. — Нали ми каза, че нямаш деца.

— Нямам — прошепна Хоуп. — Тя почина преди три години, беше на деветнайсет.

И двамата мълчаха дълго.

— Моите съболезнования — погледна я той потресен и се протегна, за да я докосне по ръката, а тя се вгледа в очите му.

— Благодаря. — „Тогава е за тогава, сега е за сега“, каза си тя безмълвно, както я бяха учили монасите в Тибет. — С времето се научаваш да живееш с тази болка.

— Била е красиво момиче — отбеляза той, без да откъсва очи от снимките, а след това отново погледна Хоуп. — Какво се случи?

— Учеше в колежа в Дартмът, където татко преподаваше, преди да почине. Една сутрин ми звънна, за да се оплаче, че била болна от грип и ми се стори много зле. Съквартирантката й я завела до лечебницата, откъдето ми се обадиха час по-късно. Имала менингит. С Пол бяхме в Бостън, но се качихме в колата, за да отидем при нея. Беше починала половин час, преди да пристигнем. Не са могли да направят нищо, за да я спасят. Просто се случи. — По бузите й се стичаха сълзи, докато разказваше, макар лицето й да беше напълно спокойно. — През лятото танцуваше с балета на Ню Йорк Сити. Беше обмислила варианта да не учи в колеж, за да танцува, но се оказа, че се справя и с двете. Щяха да я вземат на работа веднага след като завършеше и дори преди това, стига да искаше. Беше много талантлива. — След малко добави шепнешком: — Казвахме й Мими. Ужасно ми липсва. Смъртта й съсипа баща й. Тя бе последната сламка за него. Беше болен от години и пиеше тайно и много. Не изтрезня три месеца, след като тя почина. Един от старите му колеги в „Харвард“ се намеси, той влезе в болница и след това нещата се поуспокоиха. Тогава реши, че иска да се разведем. Може би му напомнях твърде много за Мими, за преживяната загуба. Продаде бизнеса си, купи си яхта и ме напусна. Каза, че не искал да съм около него и да го гледам как умира, че заслужавам нещо по-добро от това. Истината бе, че смъртта на Мими така ни съкруши, че бракът ни се разпадна. Все още сме добри приятели, но всеки път, когато се видим, мислим за нея. Той подаде документи за развод, а аз заминах за Индия. Все още се обичаме, но нея обичахме повече. Без дъщеря ни, от брака ни не остана нищо. Същото беше и с нас. Той вече не е някогашният Пол, може би и аз не съм каквато бях преди. Трудно е да преживееш подобно нещо и да останеш недокоснат. Това е всичко — завърши тъжно тя. — Не исках да ти разказвам в Лондон. Обикновено не говоря с хората за нея. Твърде тъжно е. Животът ми, меко казано, е различен без Камил. Сега най-важна е работата ми. Няма нищо друго. Обичам фотографията и това ми помага.

— Господи — въздъхна Фин, очите му бяха пълни със сълзи. Хоуп усети, че той се е замислил за сина си, докато му е разказвала историята на дъщеря си. — Не мога да си представя какво ти е било. Аз нямаше да го преживея.

— И аз едва успях — въздъхна тя, когато той седна до нея на канапето и я прегърна през раменете.

Хоуп не се отдръпна. Близостта му й помагаше. Мразеше да говори по този въпрос, рядко споменаваше нещастието, макар че всяка вечер поглеждаше снимките на стената и мислеше непрекъснато за дъщеря си.

— Времето, което прекарах в Индия и в Тибет, много ми помогна. Открих чудесен манастир в Ганден и попаднах на невероятен наставник. Той ми помогна да приема нещата. Човек просто няма друг избор.

— Ами бившият ти съпруг? Той как е? Отново ли се е върнал към пиенето?

— Не, вече не пие. Много се състари през последните три години, болестта му е в по-напреднал стадий, така че ми е трудно да преценя дали е по-зле заради Мими, или болестта. Най-щастлив е, доколкото това е възможно, на яхтата. Аз си купих тази мансарда, когато се върнах от Индия, но пътувам доста, така че през повечето време не съм тук. Не се нуждая от много в живота. Вече нищо не ме радва без Мими. Тя беше смисълът на живота ми, а след като я изгубих, вече не знаех накъде да поема.

Болката, която бе преживяла, прозираше в творбите й. Във всяка нейна снимка личеше, че е дълбоко свързана с човешките страдания.

— Не си толкова стара. Можеш да се омъжиш отново и да родиш друго дете — подхвърли тихо Фин, тъй като не знаеше какво друго да каже, за да я успокои.

Как да успокои майка, изгубила единственото си дете? Разказът й беше толкова разтърсващ, че той нямаше представа какво да стори, за да й помогне.

Хоуп изтри очи и се усмихна.

— Технически не съм престаряла, но и не е много вероятно да се случи, а и няма кой знае какъв смисъл. Не мога да си представя да се омъжа отново, да не говорим, че не съм излизала на среща, откакто двамата с Пол се разведохме. Просто не съм срещнала човек, с когото да ми се прииска да изляза, а и не бях готова. Разведени сме от две години, а нея я няма от три. Твърде много изгубих наведнъж. Докато намеря друг, ако изобщо намеря, ще съм твърде стара. Сега съм на четирийсет и четири и си давам сметка, че възможността за раждане на деца е към края си. Да не говорим, че няма да бъде същото.

— Не, разбира се, но имаш пред себе си много години. Не можеш да ги прекараш сама, а и не бива. Ти си красива жена, Хоуп, животът е пред теб. Дори не си помисляй да затвориш вратата и да се изолираш.

— Честно да ти призная, даже не се замислям по този въпрос. Поне се старая да не мисля. Будя се сутрин и целта ми е просто да преживея поредния ден, като влагам всичко в работата си.

Личеше, че е така.

Неочаквано, без да каже и дума, без всякакво предупреждение, той я прегърна и я притисна към себе си. Искаше му се да я защити от цялата тъга, връхлетяла в живота й. Тя се почувства изненадващо уютно в силната му прегръдка. Никой не я беше прегръщал по този начин от години, дори не помнеше кога е бил последният път. В този момент я обзе радост, че е дошъл. Почти не го познаваше, но присъствието му беше истински дар.

Фин я държа дълго в прегръдката си, докато тя не му се усмихна. Бе толкова хубаво просто да поседи с него, без да говорят. След това я пусна бавно и тя отиде да си направи чай, а на него да донесе чаша вино. Той я последва в кухнята и си взе още сладолед с аромат на егног. Предложи и на нея, но тя поклати глава, след това се запита дали не е гладен. За него бе доста късно, в Лондон в момента беше посред нощ.

— Искаш ли да направя яйца? Просто нямам друго.

— Знам, че ще ти се стори шантаво — започна той и я погледна с неудобство, — но много ми се хапва китайско. Умирам от глад. Има ли наблизо някой ресторант?

Беше Коледа и малко заведения работеха, но в съседство имаше китайски ресторант, който затваряше късно. Тя предложи да звънне и да провери дали е отворено, защото не правеха доставки.

— Искаш ли да отидем? — попита тя и той кимна.

— Стига ти да нямаш нищо против. Ако си уморена, мога да отскоча и сам, въпреки че ще ми бъде много приятно, ако дойдеш.

Тя му се усмихна и той я прегърна през раменете. И двамата имаха чувството, че тази вечер между тях се беше случило нещо важно.

Няколко минути по-късно си облякоха палтата и излязоха. Беше почти единайсет и навън цареше арктически студ. Забързаха по улицата към китайския ресторант. Оказа се все още отворен и те с изненада откриха, че вътре е пълно с клиенти. Беше ярко осветено, шумно и ухаеше на китайска храна, откъм кухнята долитаха подвиквания и Фин се ухили, когато седнаха.

— Тъкмо от това имах нужда. — Огледа се доволно и се отпусна щастлив.

Хоуп поръча и за двамата, тъй като познаваше кухнята, и скоро им донесоха поръчката и те се нахвърлиха лакомо върху храната. Тя с изненада установи също, че е гладна. Изядоха всичко, сякаш не бяха яли месеци, и заговориха оживено на най-различни теми. Повече не споменаха Мими, макар да не спираха да мислят за нея. Около тях се разнасяше весела глъчка от съседните маси.

— Тук е много по-приятно и забавно, отколкото да ядем пуйка вкъщи — изкиска се Хоуп, докато довършваше свинското си, а Фин дояждаше порция скариди.

— Точно така. Благодаря ти, че дойде с мен.

Погледна я с грейнали очи. Изпитваше към нея огромно уважение, откакто научи какво е преживяла. Вече разбираше защо му се струваше уязвима и самотна.

— А ти къде си отседнал? — поинтересува се Хоуп.

— Обикновено отсядам в „Пиер“ — обясни той и се облегна назад на стола. Беше похапнал хубаво и й се усмихна доволно. — Този път се настаних в „Мърсър“, защото беше близо до теб.

Значи наистина бе дошъл в Ню Йорк заради нея. Това означаваше, че ще се притеснява повече, ала в момента нямаше нищо против да са заедно. Едва се познаваха, но откакто му разказа за Мими, го чувстваше близък.

— Хотелът е хубав — отбеляза тя и се опита да се отпусне. Все още бе малко объркана, че е дошъл заради нея.

— Пет пари не давам за стаята — изтърси той, а след това си придаде жално изражение. — Исках да те видя. Благодаря ти, че не се ядоса, задето се появих така изневиделица.

— Признавам, че жестът ти е невероятен. — Все още помнеше колко шокирана остана, като го видя на стълбите пред дома си. — И прекрасен. Досега никой не е прелитал цял океан специално, за да ме види. — Хоуп замълча и в този миг сервитьорът им донесе сладки с късметчета. Тя се усмихна, когато прочете своето, и му го подаде.

— „Чакай посещение от приятел“ — усмихна се той, след това погледна листчето в ръката. — „Скоро ви очакват добри новини“. Харесва ми. Обикновено ми се падат от онези, които казват „Учителят е мъдрец“. Или пък „Не забравяй утре да си вземеш дрехите от химическо чистене“. Или някоя подобна дивотия.

— И при мен е така — засмя се отново тя.

Вървяха бавно към апартамента й и той я остави пред вратата. Беше оставил багажа си в хотела, преди да дойде да се види с нея. Сега бе почти един след полунощ, което означаваше, че в Лондон е шест, и той започваше да се задъхва от умора.

— Благодаря ти, че дойде, Фин — прошепна тя, а той й се усмихна и я целуна по бузата.

— И аз се радвам, че дойдох. Много ми хареса коледната ни вечеря. Ще трябва да си създадем традиция да похапваме китайска храна, вместо пуйка. Ще ти звънна утре сутринта — обеща той, тя си отключи, влезе, помаха и остана да го наблюдава как се отдалечава по улицата, на път към хотела.

Продължаваше да мисли за него, докато се качваше по стълбите.

Тъкмо се събличаше, когато компютърът й сигнализира, че има поща. Провери кой е и се оказа Фин.

„Благодаря ти за чудесната вечер. Това беше най-прекрасната ми Коледа и първата, която прекарахме заедно. Сладки сънища.“

Този път тя отговори. Беше щастлива и не знаеше какво да мисли.

„И за мен беше изключително. Благодаря ти, че дойде. До утре.“

Тя погледна снимките на Мими и стана от бюрото. Добре, че сподели с Фин. По един непонятен начин, за няколко минути тя се върна сред живите. Сега щеше да е на двайсет и две, толкова трудно й беше да повярва, че я няма. Странно как хората идват в живота ти и си отиват, след това изникваха нови хора, когато най-малко очакваш. Поне за момента Фин бе неочаквана благословия. Каквото и да се случеше, тя беше благодарна и доволна, че прекара Коледа с него. Все още не можеше да повярва, че е дошъл заради нея. Реши да не си позволява да се измъчва с мисли и да се наслади на времето им заедно.

Бележки

[1] Питие от горещо мляко, яйца, шери, бренди, поднасяно традиционно в дървени чаши (noggin), от които произлиза името на прочутия коктейл. — Б.пр.