Даниел Стийл
Невинни лъжи (22)

21.

Събуди се в пет сутринта, когато вятърът блъсна клон на дърво в прозореца. Беше се разразила буря. Фин не бе чул нищо, а Хоуп имаше чувството, че някой е изтръгнал сърцето и дробовете й. Разсъни се веднага и си спомни случилото се предишната вечер. Спомни си всичко, преповтори всяка дума, чу отново всеки звук, долови всеки нюанс в историята на Фин за младата съпруга и бедняка. Сега вече намеците й се струваха прозрачни, осъзна какво е направила и какво й беше причинил той предишната вечер, как си беше поиграл с ума й, не само с тялото й. Буквално беше промил мозъка й. Всяка клетка от тялото й тръпнеше. Беше продала душата си на дявола или по-точно казано, щеше да му я предаде в най-скоро време. Той пък спеше до нея, изтощен от креватната акробатика, която изпълняваше допреди два часа. Хоуп бе все още протъркана и знаеше, че ще я боли дни наред. Неочаквано тя разбра, че макар да е лошо да остане сама на старини, подобен тормоз бе много по-ужасен. Онова, с което се беше съгласила, преживяното през изминалите няколко месеца бе по-страшно дори от смъртта. Снощи си беше купила билет за ада и изведнъж си припомни предупрежденията на Робърт Бартлет… „довери се на инстинктите си… когато усетиш… бягай, Хоуп, бягай… бягай далече…“

Измъкна се бавно и предпазливо от леглото. Имаше нужда да отиде до тоалетната, но не смееше. Напипа бельото си на пода, роклята, която той беше разкъсал сноши, пуловера на Фин, не успя да намери обувките си, но пък откри чантата и се измъкна боса през открехнатата врата с надеждата тя да не изскърца, ала вятърът и воят на бурята бяха толкова силни, че прикриваха всичко останало. Тя дори не погледна назад от страх да не го види застанал на вратата, но никой не я спря. Фин спеше дълбоко и нямаше да помръдне часове наред. Тя откри палто на една закачалка до задната врата и ботушите, които обуваше в градината. Отключи вратата и затича в нощта, поемайки си дълбоки глътки леден въздух. Измръзна веднага и й беше трудно да тича с гумените ботуши, но нямаше значение. Правеше тъкмо това, което Робърт я беше посъветвал, тичаше, за да се спаси… тичаше към свободата… В мига, в който се събуди, разбра, че ако не избяга, той ще я убие. Снощи го беше казал ясно, а сега вече не се съмняваше в думите му. Две жени бяха мъртви заради него, вече беше сигурна, и не искаше да е третата. Дори да останеше сама завинаги, нямаше значение. Най-важното бе да се махне.

Вървя много километри през бурята, снегът засипваше раменете й, краката й замръзнаха, но тя не спираше. Косата й бе сплъстена, кичурите полепнаха по лицето й. Подмина къщи и църкви, ферми и обори, куче я залая яростно. Тичаше, после забавяше крачка, препъваше се в мрака, но поне никой не я следваше. Нямаше представа кое време е, но беше още тъмно, когато пристигна пред пъба в Блесингтън. Беше затворен, но зад него имаше барака за дърва. Тя влезе и затвори вратата. По пътя насам не срещна други хора, въпреки това очакваше Фин да отвори със замах вратата, да я завлече в къщата и да я убие. Трепереше цялата, но не само от студа и бурята. Знаеше, че се е изтръгнала от челюстите на смъртта с помощта на съдбата и спомена за предупрежденията на Робърт. Бръкна в чантата и открехна вратата, за да влиза светлина от уличната лампа. Откри малкото листче, което търсеше. Фин беше скъсал листчето, което Робърт Бартлет беше написал, но другото, което Марк й беше дал в Ню Йорк още стоеше в портфейла й. С разтреперани, премръзнали ръце тя намери мобилния си телефон, набра номера на Робърт и се заслуша как звъни. Когато отговори, звучеше сънен, а зъбите й тракаха толкова силно, че той дори не я позна, като чу гласа й.

— Кой е — кресна той.

Вятърът виеше ужасно и той се уплаши, че е някое от децата му. В Ирландия беше малко след шест сутринта, а на източното крайбрежие на Щатите, където бяха момичетата, минаваше един след полунощ.

— Обажда се Хоуп — повтори тя. Една успя да изрече собственото си име, бяха й останали сили колкото да шепти. — Избягах… — промълви тя с усилие, а Робърт веднага се разсъни и разбра кой се обажда. Тя говореше така, сякаш беше в шок.

— Къде си? Кажи? Ще дойда възможно най-скоро. — Молеше се Фин да не я открие пръв.

— П-п-пъб „У-уайт Х-хорс“ в Б-б-блесингтън, южния край на г-градчето. В бараката за дърва съм — успя, тракайки със зъби, да обясни тя и се разплака.

— Стой там, Хоуп. Всичко е наред. Няма страшно. Идвам.

Той скочи от леглото, навлече бързо дрехите си и пет минути по-късно летеше с колата към нея по хлъзгавите, безлюдни пътища. Единствената му мисъл бе, че тя е в същото състояние, в което беше и той в нощта, когато Нула го наръга с нож. То бе последната капка, той никога повече не се върна, но знаеше, че други при подобни обстоятелства, дори по-лоши, са се връщали. Молеше се Хоуп да не е ранена. Поне беше жива.

Пътищата бяха заледени и му отне към час да пристигне в Блесингтън. Вече беше седем сутринта и от небето се процеждаше сивкава светлина. Продължаваше да вали сняг, като стигна южния край на града и започна да обикаля, за да открие пъб „Уайт Хорс“. Когато най-сетне го намери, слезе от колата, заобиколи и видя бараката. Надяваше се тя все още да е там. Фин да не я е открил. Отиде до вратата на навеса, отвори бавно, но вътре, изглежда нямаше никого, след това сведе поглед и я видя свита на пода, мокра, тънката рокля беше залепнала за краката й, а очите й бяха пълни с ужас. Тя не се надигна, когато го видя, продължи да клечи, без да откъсва очи от него. Той се наведе бавно и внимателно й помогна да се изправи. Хоуп се разрида. Не можеше дори да говори, докато той я загръщаше с палтото си и я водеше към колата. Беше премръзнала до кости.

Продължаваше да хлипа, когато час по-късно влязоха в Дъблин. На връщане караше много по-бавно. Той се колебаеше дали да я отведе в болница за преглед, или у дома, където да я настани пред камината и да я увие в топло одеяло. Тя все още трепереше и не бе промълвила и дума. Робърт нямаше представа какво се е случило, нито какво й е сторил Фин, но поне на пръв поглед не се виждаха други наранявания, освен психическите. Знаеше, че ще й бъде необходимо много време, докато раните заздравеят и се възстанови. На него му бяха нужни няколко години.

Попита я дали иска да отидат в болница и тя поклати глава. Заведе я вкъщи и когато пристигнаха, я съблече внимателно, сякаш беше една от дъщерите му. Докато я разтриваше с кърпи, тя не спря да плаче, след това й даде една от пижамите си, уви я в одеяло и я накара да легне в леглото му. По-късно повика лекар, за да я прегледа. Тя продължаваше да гледа с разширени от ужас очи, но беше спряла да плаче. Единственото, което каза на Робърт, когато лекарят си тръгна, беше: „Не му позволявай да ме намери“.

— Няма — обеща той.

Тя беше оставила всичко в къщата, точно както я беше посъветвал Робърт. Беше избягала, без да се обръща назад, защото бе убедена, че ако останеше, рано или късно щеше да умре.

Робърт изчака до следващия ден, за да поговорят, и тя му разказа какво се беше случило. Предаде му всяка казана от Фин дума: как настоявал да получи парите и й описвал сюжета на новия си роман, а Робърт веднага разбра подтекста. Фин почти беше успял да получи онова, което искаше, но кокошката, която снасяше златни яйца, беше избягала през нощта. Фин бе започнал да звъни на мобилния й няколко часа, след като тя изчезна. Бурята го беше събудила и тъй като не успя да я намери, а тя не отговаряше на мобилния си телефон, той започна да й изпраща есемеси. Повтаряше, че ще я открие, че иска да се прибере, отначало пишеше, че я обича, а по-късно, когато тя не отговори, в съобщенията се появиха завоалирани заплахи. Хоуп не отговаряше и най-сетне Робърт взе телефона й. Тя се разтреперваше всеки път, когато пристигнеше нов есемес. Робърт й отстъпи спалнята си и се премести да спи на канапето.

На втория ден от бягството я попита къде иска да отиде, какво възнамерява да прави с къщата. Тя мисли дълго. Все още обичаше онзи Фин, когото опозна в началото и знаеше, че чувствата няма да изчезнат още дълго. Краят все още не бе настъпил. Едва ли някога щеше да престане да обича мъжа, в когото беше влюбена през първите девет месеца, но демонът, който го беше изместил, едва не открадна душата й и щеше да й струва живота. Сега вече бе убедена.

— Не знам какво да правя с къщата — отвърна тъжно тя.

В момента й беше трудно да взема важни решения. Все още бе потресена от случилото се.

Робърт я погледна. Тя имаше нужда от водач през тъмния лес, който пресичаше.

— Той е заплашил да те убие. Това не е никакъв сюжет, а най-обикновено послание.

— Знам — кимна тя със сълзи в очите. — Той е убил и бебето на нещастната жена, за да може да се докопа да парите й. — Говореше за тях, сякаш бяха истински хора, вместо алегория за нея самата.

— Ще му дам трийсет дни да си събере багажа и да се изнесе. Хора като него никога не падат по гръб. Те лъжат непрекъснато, прецакват който им попадне и докато се усетиш, са се изнесли някъде другаде — обясни Робърт. Сигурен беше, че Фин ще постъпи по абсолютно същия начин. — Ще издържиш ли? Трийсет дни, за да може той да премисли какво да прави и да се изнесе? — Робърт предпочиташе да го изхвърли след двайсет и четири часа, но знаеше, че Хоуп ще бъде подложена на твърде голям стрес.

— Добре — съгласи се тя.

— През седмицата ще отида и ще ти събера багажа.

— Ами ако те проследи тук? — попита Хоуп и очите й отново се замъглиха от страх.

Робърт се замисли над думите й. Хоуп знаеше, че той няма нито името на Робърт, нито номерата му, защото бе скъсал листчето и го беше изхвърлил. Въпреки това продължаваше да й изпраща есемеси, а Робърт не й беше върнал телефона.

Даде й го по-късно и я видя да чете заканителните съобщения от Фин, а когато най-сетне изключи апарата, се разплака. Беше ужасно, че се опитваше да пречупи по този начин друго човешко същество. Беше преживял същата агония, когато най-сетне напусна съпругата си. Нямаше друг избор. Тези хора бяха отвлечени от извънземни по някое време през младостта им, бяха се превърнали в машини с изкривено мислене, върнати отново на земята, за да съсипят живота и на други. Те нямаха нито съвест, нито сърце, а съзнанието им беше изкривено.

Хоуп се страхуваше, че Фин ще дойде в Дъблин, за да я намери, и Робърт бе наясно, че това е напълно възможно. Социопатът, тръгнал да преследва жертвата си, не знаеше граници. Затова помоли Робърт да й купи някакви дрехи и му даде размерите си. Той се върна с достатъчно дрехи за няколко дни. Тя все още не беше решила къде да отиде. Фин можеше да я потърси и в Ню Йорк, и на Кейп Код. Като нищо щеше да се качи на самолет, за да я последва. А пък есемесите му ставаха все по-отчаяни и се лутаха между заплашителни и преизпълнени с обич. Когато социопатът изпуснеше жертвата си, той започваше да я търси като обладан, за да може отново да я измъчва. Робърт бе станал свидетел как става. Съпругата му беше изпадала в подобно отчаяние и накрая я напусна завинаги. Искаше това да е последният път и за Хоуп и тя го увери, че повече няма да се върне при Фин. Каквото и да изпитваше към него, знаеше, че няма избор. Едва бе успяла да се измъкне жива. Ако той не я беше убил, тя сама щеше да отнеме живота си, сигурна бе. Спомни си, че си бе мислила за това, и знаеше, че му е предала душата си, че бе готова да посрещне смъртта, за да се намери спокойствие и облекчение.

Робърт й носеше храна, защото тя се страхуваше да излезе от къщата. Седяха в кухнята му и вечеряха, когато той тихо я попита дали е мислила какво ще прави. Днес й беше хрумнала идея, тъй като все още нямаше желание да се връща в Ню Йорк или Кейп Код. Нямаше желание да се крие в някой непознат град, а и нямаше представа колко време Фин ще я търси и докъде ще стигне отчаянието му. Тя не искаше да се подлага на изкушението да го вижда отново. Всеки път, когато прочетеше есемесите му, преливащи от любов, чиято цел беше да я върнат обратно, сърцето й се свиваше и плачеше. Тя обаче знаеше, че онзи Фин, който ги пише, не е същият, когото щеше да открие, когато се върнеше. Маската беше свалена завинаги и тя бе убедена, че твърденията на старите му познати, че е опасен човек, се оказваха истина.

Помоли секретарката на Робърт да й направи резервация за Ню Делхи. Това беше единственото място, на което искаше да отиде, защото знаеше, че там ще открие отново душата си, както и предишния път. Искаше й се да се скрие, но също така имаше нужда да се съвземе. Всеки път, когато чуеше звъна на телефона, се разтреперваше, а сърцето й се свиваше всеки път, когато Робърт се прибираше. Беше ужасена, че може да е Фин.

Резервацията й беше за следващата вечер, два дни след като избяга в Блесингтън рано сутринта. Докато слушаше Хоуп да разказва за ашрама, Робърт се съгласи, че идеята е чудесна. Искаше тя да е максимално далече от Фин. Имаше намерение лично да отиде до Блакстън Хаус след заминаването й и да връчи на Фин документите за напускане на чуждата собственост. Даваха му трийсет дни да се изнесе. След като Хоуп помисли, помоли адвоката да продаде къщата. Не желаеше да вижда това място никога повече, тъй като беше неразривно свързано с Фин. Знаеше, че трябва да приключи с тази глава от живота си завинаги.

В деня, след като замина за Ню Делхи, тя позвъни на Марк Уебър в Ню Йорк и му каза какво се беше случило. Той я попита дали се е свързала с Робърт Бартлет и тя му обясни, че е отседнала в дома му и той много й е помогнал. Не спомена нищо за миналото му и че съпругата му е била социопат. Марк остана доволен, че е в добри ръце. Каза му, че се връща в ашрам „Сивананда“ в Ришикеш, където бе живяла и преди, и той намери идеята чудесна. Там беше направила най-прекрасните снимки в кариерата си и се беше възстановила. Помоли я да поддържа връзка с него и тя обеща.

След това цялата разтреперана, позвъни на Фин. Трябваше да приключи с всичко това, не можеше да си тръгне, без да му каже и дума, най-малкото, че още го обича и съжалява, че не могат да се видят отново. Така беше справедливо. Само че Фин не знаеше какво означава справедливост.

— Заради парите е, нали? — тросна се той, когато му се обади.

— Не, заради всичко останало е — рече тя нещастно. Когато чу гласа му, усети как сърцето й се къса и й напомни мъката, която беше преживяла в ръцете му. — Просто не вървеше. Не можех да направя онова, което ти искаше. Историята ти онази вечер ме изплаши. — Намерението му бе да я притисне, за да изкопчи от нея онова, което искаше.

— Какви ги приказваш? Това беше просто сюжет за книга, за бога. Много добре знаеше. Какво, мама му стара, ти е влязло в главата?

В главата й беше влязло да се спаси. Знаеше го тогава, осъзна го и сега, след като чу познатия глас и тона му.

— Не беше просто сюжет, а заплаха — отвърна по-самоуверено тя.

— Ти си ненормална. Уплашена параноичка и невротична. Ще си кукуваш сама — заплаши я той.

— Може и така да е — въздъхна Хоуп. — Съжалявам — продължи и той долови нещо в гласа й, което му се стори интересно. Познаваше я добре. Нали така постигаше онова, което желаеше, като опознаваше слабостите на хората и си играеше с тях. Сега тя бе готова да се извини.

— Какво смяташ да правиш с къщата?

— Имаш трийсет дни — обясни задавено тя. — След това ще я продам.

Нямаше друг избор, освен ако той не решеше да я купи, но Хоуп знаеше, че не можеше да си я позволи. Плановете му да й изцеди парите бяха отишли по дяволите. Беше си показал рогата твърде рано и я беше притиснал прекалено настървено. Бе толкова сигурен в себе си, че бе издал макиавелистичните си намерения.

— Извинявай, Фин — рече отново тя, а отговорът му беше от две думи.

— Ти, мръсницо! — изсъска той и затвори.

Тези думи бяха последният му дар за нея и така й беше по-лесно да се откъсне от него.

Същата вечер Робърт я закара на летището и тя му благодари за пореден път за всичко, което беше направил, включително, че й беше отстъпил леглото си и й беше дал безценни съвети.

— Беше ми приятно, Хоуп — рече той и я погледна с обич.

Беше свестен човек и добър приятел. Никога нямаше да забрави как я завари в бараката за дърва в Блесингтън, а пък тя никога нямаше да забрави изражението на топлите му очи.

— Надявам се някой ден да се видим отново. Може би когато и двамата се върнем в Ню Йорк. Колко време ще останеш в Индия?

— Колкото се налага. Миналия път ми трябваха шест месеца. Този път може да остана повече, може и по-малко.

В момента нямаше никакво желание да се връща. Нямаше желание да стъпва отново в Ирландия до края на живота си. Страхуваше се, че ще има кошмари години наред.

— Знам, че ще се справиш.

Според него тя беше постигнала забележителен напредък след бягството от Фин. Вече започваше да се отърсва от съсипаната жена, която откри преди два дни. Тя беше по-силна, отколкото си мислеше, освен това беше преживяла и по-лоши неща. Влюбването в социопат бе нещо, което човек никога не забравяше, стига да имаше късмета да оцелее. Най-страшното бе, че тези хора изглеждаха съвсем нормални, понякога самите те се държаха така, сякаш им е нанесена смъртна обида, ала когато някой им протегнеше ръка, за да им помогне да се изправят, те повличаха набелязаната жертва в блатото и я удавяха. Инстинктите им на убиец не можеха да бъдат заличени. Робърт беше доволен, че тя заминаваше далече, а мястото, което му описа, изглеждаше истински рай. Надяваше се там да намери спокойствие.

Двамата се прегърнаха, преди тя да мине през митницата с малката си чанта, пълна с дрехите, които й беше купил.

— Пази се, Хоуп — рече той и се почувства така, сякаш изпращаше една от дъщерите си на лагер.

Благодари му отново и когато Робърт си тръгна, осъзна, че каквото и да й се случи, тя ще се справи. Хоуп притежаваше дух и искрица, които дори човек като Фин О’Нийл не беше в състояние да унищожи.

Робърт се върна вкъщи, седна пред камината и се замисли и за нея, и за онова, което беше преживял със собствената си съпруга. По същото време самолетът на Хоуп излетя и се отправи към Ню Делхи. Тя затвори очи, отпусна глава назад и благодари на Господ, че е в безопасност. След това се запита колко време ще й отнеме, докато престане да обича Фин. Отговор на този въпрос нямаше, но знаеше, че един ден и това ще стане. Стюардесата й подаде вестник и Хоуп го взе и погледна датата. Същия ден ставаше година, откакто се бяха запознали. Всичко бе започнало точно преди една година, а сега вече бе свършено. Имаше някаква симетрия, кръгът се бе затворил също като сапунено мехурче, полетяло към небето. Съвместният й живот с Фин бе приключил. Отначало беше красиво, а после стана ужасно. Тя вдигна поглед към небето, докато се издигаха над облаците над Дъблин. Там, горе, блестяха звезди. Когато ги погледна, осъзна, че колкото и съсипана да се чувстваше, душата й се беше върнала на мястото си, обратно в тялото й, и един ден отново щеше да е цяла.