Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Matters of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Даниел Стийл. Невинни лъжи

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-655-212-9

История

  1. — Добавяне

4.

Когато Хоуп се върна в Ню Йорк, отново валеше сняг. На следващата сутрин тя погледна през прозореца към петнайсетсантиметровата снежна покривка, засипала Принс Стрийт, и реши да не пътува до Кейп Код. В Лондон си беше припомнила колко весело и забавно може да е в града и когато всички хукнаха да пазаруват същия следобед, тъй като беше денят преди Бъдни вечер, Хоуп отиде в „Метрополитън“, за да разгледа новата изложба, посветена на Средновековието, след това тръгна пеша към Сохо през виелицата, заменила тихо сипещия се сняг.

Градът беше почти парализиран. Улиците бяха пусти, невъзможно бе да хванеш такси, само няколко смелчаци като нея се препъваха през преспите. Офисите бяха затворени рано, а учениците бяха във ваканция. Бузите й бяха поруменели, очите насълзени, ръцете й изтръпнали от студа, когато се върна в мансардата и сложи чайника на котлона. Разходката я беше ободрила. Тъкмо седна, стиснала чашата горещ чай, когато Марк Уебър й позвъни. Нямаше да работи чак до Нова година. Не очакваше поръчки между празниците.

— Кажи как мина? — изстреля, изгарящ от любопитство той.

— О’Нийл беше страхотен. Интересен, умен, лесен за снимки, красив. Оказа се точно какъвто ти го описа, няма нищо общо с книгите си, които са прекалено сложни и мрачни. Все още не съм се заела да проявя снимките, но някои са неповторими.

— Опита ли се да те изнасили? — попита полушеговито Марк.

— Не. Заведе ме на много цивилизована вечеря в „Харис Бар“, след това пийнахме по чаша в „Анабел“. Държеше се с мен като с гостуваща кралска особа или пралеля.

— Как ли пък не. Едва ли човек ще заведе пралеля си в най-модерния ресторант и нощен клуб в Лондон.

— Държа се безупречно — увери го Хоуп, — и се оказа невероятно приятно да се разговаря с него. Той има много интереси. Искаше ми се да го бях снимала в Дъблин, струва ми се, че там е в стихията си, но съм сигурна, че снимките станаха точно каквито иска издателят му. Дори повече. Той ми съдействаше и с него наистина се работи много лесно. — Тя не добави, че приличаше на филмова звезда. — Къщата му в Лондон е миниатюрна и ми беше много трудно с оборудването, но се справихме. Затова пък домът му край Дъблин е нещо като Бъкингамския дворец. Много ми се искаше да го видя.

— Благодаря ти, че пое поръчката. Издателят му има невероятен късмет. Какво ще правиш по празниците, Хоуп? Твърдо ли си решила да заминеш за Кейп?

Беше малко вероятно да тръгне във виелицата, а и неразумно. Надяваше се тя да остане.

Хоуп се усмихна, докато гледаше през прозореца към снежната вихрушка навън. Снегът продължаваше да вали, а вятърът навяваше преспи. Бяха казали, че до сутринта ще натрупа още повече, почти деветдесет сантиметра.

— Не и в това време — отвърна тя. — Дори аз не съм чак толкова луда, въпреки че там ще бъде много красиво. — Днес следобед повечето пътища бяха затворени, а ако все пак тръгнеше, пътуването дотам щеше да е истински кошмар. — Оставам тук.

Фин й беше подарил последната си книга, възнамеряваше да прегледа някои фотоси за галерия в Сан Франциско, която искаше да направи нейна изложба, а и трябваше да прояви снимките от фотосесията с писателя.

— Звънни, ако се почувстваш самотна — предложи мило той, макар да знаеше, че няма да му се обади.

Хоуп беше независима и от години водеше тих, самотен живот. Марк обаче искаше тя да знае, че има човек, който държи на нея. Понякога се тревожеше за Хоуп, въпреки че тя умееше да си намира занимания и на Бъдни вечер; като нищо щеше да отиде да снима по улиците на Харлем или в някое кафене на Десето авеню в четири сутринта, където се отбиваха тираджии. Тя обичаше работата си и й посвещаваше цялото си време. Марк й се възхищаваше, а творбите й я бяха прославили.

— Няма такава опасност — увери го тя.

След като затвориха, тя запали свещи, угаси лампите и застана до огромните прозорци без пердета, за да гледа как вали снегът. Обичаше светлината, затова не сложи нито щори, нито завеси. Уличните лампи и запалените свещи осветяваха стаята и тя се беше отпуснала на канапето, загледана в зимната сцена, когато телефонът звънна отново. Нямаше представа кой се обажда точно преди Бъдни вечер. Телефонът й звънеше единствено през деня и винаги я търсеха по работа. Когато вдигна, чу непознат глас.

— Хоуп?

— Да? — Тя зачака да чуе кой е.

— Обажда се Фин. Исках да се уверя, че си се прибрала жива и здрава. Разбрах, че в Ню Йорк има снежна виелица. — Гласът му звучеше топъл, приятелски и обаждането му я зарадва.

— Точно така — потвърди тя. — Вървях пеша от „Метрополитън“ чак до Сохо. Беше много приятно.

— Май доста си издръжлива — разсмя се той. Гласът му прозвуча дълбок и нежен. — Ще се справиш блестящо по хълмовете, където се намира къщата ми извън Дъблин. Можеш да вървиш километри от едно село до следващото. Аз често го правя, но не и в Ню Йорк, особено ако има виелица. Днес се опитах да звънна на издателя си, но се оказа, че не работят.

— Никой не работи по празниците, поне тук, дори когато няма буря.

— Какво ще правиш на Коледа, Хоуп?

Беше очевидно, че тя няма да замине за Кейп, след като Ню Йорк беше затрупан от сняг.

— Сигурно ще се мотая, ще снимам. Имам разни идеи. Освен това искам да се заема с твоите снимки и да започна да ги обработвам.

— Няма ли с кого да прекараш празника? — учуди се той.

— Не. Приятно ми е да съм сама. — Не че наистина й беше много приятно, но нямаше планове. Докато живееше сред монасите в Тибет и в ашрама, се беше научила да приема живота си такъв, какъвто е. — Това е просто ден от годината. Кажи как е синът ти? — смени тя темата.

— Супер. Излезе на вечеря с приятел.

Тя погледна часовника си и разбра, че в Лондон е единайсет вечерта и се замисли за вечерта, която бяха прекарали заедно.

— След два дни заминава за Швейцария. Този път се е разбързал. Такива са двайсетгодишните. Не мога да му се сърдя. Навремето нямаше начин да ме накараш да прекарам известно време с нашите. А той е много по-свестен от мен. Гаджето му ще лети утре и поне ще мога да прекарам Коледа с тях, преди да заминат.

— След това какво ще правиш? — попита любопитно тя.

В някои отношения той й се струваше самотен като нея, макар да водеше много по-активен социален живот и да имаше син. Само че животът му в Дъблин, поне както го описа, не беше по-различен от нейния в мансардата в Сохо или на Кейп. Макар да бяха много различни, те имаха и много общо.

— Мисля за Коледа да се върна в Дъблин. Трябва да довърша книгата, а вече съм започнал работа над сюжетната линия на следващата. А всички лондончани се спасяват към вилите си също като удавници. Предпочитам да се върна в Ръсбъро.

Говореше за малко градче край Дъблин, съвсем близо до дома му. Беше й разказал всичко за него, докато вечеряха. Подобната на палат семейна къща се намираше на север от Ръсбъро, където се издигаше още една историческа къща в паладийски стил, много подобна на неговата, само че както твърдеше той, в значително по-добра форма. Тя бе сигурна, че и домът му е много красив, въпреки нуждата от ремонт.

— Ти ще пътуваш ли за Кейп в тази виелица?

— Може да тръгна след няколко дни, въпреки че край океана ще е кучешки студ, ако бурята се измести натам, както предвиждат синоптиците. Мога поне да изчакам да изчистят пътищата. Къщата обаче е уютна, стига да успея да се добера до нея.

— Пожелавам ти приятна Коледа, Хоуп.

В гласа му се долови тъга. Нямаше причина да й звъни отново, преди да види снимките. Но нямаше търпение да поговори отново с нея. Помежду им се бе появила необичайна близост и не можеше да си обясни откъде е изникнало това чувство. Тази жена се бе настанила в мислите му, искаше му се да потъне в огромните й очи, да научи повече за нея, въпреки че тя му беше разказала много за живота си с Пол, за развода, ала независимо от това той имаше чувството, че е издигнала стени, зад които не допускаше никого. Владееше се до съвършенство, беше много предпазлива и същевременно бе топла и състрадателна. Хоуп му се струваше истинска загадка. Въпроси без отговори бяха заинтригували и двамата. Те бяха хора, свикнали да надничат в сърцата и душите на другите, а ето че не бяха успели да го сторят един с друг.

— И на теб. Пожелавам ти да прекараш една чудесна Коледа със сина си — рече тихо тя и след малко двамата затвориха и тя остана загледана в телефона, все още изненадана от обаждането му.

То беше напълно неочаквано, приятелско и й напомни за прекрасната вечер, която прекараха преди два дни. Вече й се струваше, че откакто се е върнала в Ню Йорк, е минала цяла вечност, че Лондон е на милиони километри, на някоя друга планета.

Остана още по-изненадана, когато по-късно същата вечер получи от него имейл.

„Разговорът ни преди малко ми достави огромно удоволствие. Очите ти ме преследват, както и многобройните тайни, скрити в тях. Надявам се скоро да се видим. Пази се. Щастлива Коледа.

Фин.“

Тя забеляза, че той е използвал „щастлива“, вместо весела, както казваха англичаните, и не можа да си обясни какво означава имейлът му. Почувства се неловко и си спомни предупреждението на агента си, че той бил женкар. Да не би Фин просто да се опитваше да я омае? Може би тя беше поредното му завоевание. Но пък в Лондон се държа като джентълмен, а и за какви тайни говореше? Какво ли беше забелязал? Да не би просто да си играеше с нея? Само че нещо в тона на имейла му и разговора тази вечер я накара да повярва, че е искрен. Може и да сваляше жените, но тя нямаше чувството, че прави същото с нея. Освен това беше впечатлена от думата „преследват“. Отговори му на следващия ден. Не искаше да му изглежда твърде нетърпелива, а и не беше. Надяваше се да станат приятели. Понякога се случваше с моделите й. През годините се беше сприятелила с доста от тях, макар да не се виждаха често и да се чуваха само от време на време.

Отговори му, когато седна на бюрото с чаша чай сутринта преди Бъдни вечер. Навън светът беше притихнал, загърнат в бялата пелена на снега, а в Лондон беше следобед.

„Благодаря ти за имейла. И на мен ми беше много приятно да поговорим. Днес тук е много красиво, истинска зимна приказка, снегът е покрил всичко. Отивам в Сентръл Парк, за да снимам как децата се пързалят с шейни. Знам, че е много банално, но пък е приятно. Няма никакви тайни, единствено въпроси без отговори и спомени за хора, които идват в живота ни и си отиват, някои за кратко, други за по-дълго и остават, докато им е писано. Не можем да променим хода на живота, но можем да наблюдаваме посоката, в която тече, и да я приемем с готовност. Пожелавам ти топла и щастлива Коледа.

Хоуп.“

За нейна изненада отговорът му дойде час по-късно, тъкмо когато тя излизаше, дебело облечена, прехвърлила чантата с фотоапарата през рамо. Чу как компютърът й съобщи „Имате поща“, свали ръкавиците и се върна, за да провери. Имейлът беше от Фин.

„Ти си най-забележителната жена, която познавам. Искаше ми се днес да сме заедно, да отида с теб в Сентръл Парк и да се пързалям с децата. Вземи ме със себе си.

Фин.“

Тя се усмихна на отговора му, защото момчешката му закачливост се беше появила отново. Хоуп не отговори, сложи си ръкавиците и излезе от жилището. Не знаеше какво да му напише и се колебаеше дали да започва сериозна и постоянна кореспонденция с Фин. Не искаше да си играе с него и да го подвежда.

Хвана такси пред хотел „Мърсър“, на една пресечка от къщи, и пътува почти половин час до Сентръл Парк. Някои от улиците бяха почистени, макар повечето да бяха затрупани и придвижването да бе съвсем бавно. Шофьорът я остави край южния край на парка и тя мина покрай зоопарка. Най-сетне се добра до хълмчетата, където се пързаляха децата, някои на старомодни шейни, други на пластмасови дъски, трети с най-обикновени найлонови чували за смет, привързани за дупетата им от родителите. Майките ги наблюдаваха, опитваха се да се топлят, а пък бащите ги следваха надолу по хълма и ги вдигаха, когато се преобърнеха. Децата пищяха от удоволствие и се смееха, а тя не спираше да снима от дискретно разстояние, увеличаваше грейналите им лица и най-неочаквано сцената я върна назад във времето и в сърцето й се заби копие, което тя не можа да изтръгне, дори след като се извърна настрани. Усети как очите й се пълнят със сълзи, този път не от студа, и тя започна да снима замръзналите клони на дърветата, за да се поразсее, но така и не се получи. Усети, че се задъхва от болка и най-сетне, с парещи от сълзите очи, прибра фотоапарата и тръгна надолу по хълма. Излезе от парка тичешком, в опит да избяга от призраците, които беше видяла, и не спря да тича, докато не стигна на Пето авеню и не се отправи към къщи. Не й се беше случвало от години. Продължаваше да трепери и когато влезе у дома.

Свали си палтото и остана дълго край прозореца, след това се обърна и забеляза пристигналия тази сутрин имейл от Фин. Прочете го отново. Нямаше нито желание, нито сили да му отговори. Чувстваше се смазана от връхлетелите я в парка чувства. Обърна гръб на компютъра и сърцето й се сви, когато си помисли, че е Бъдни вечер, и от това се почувства още по-нещастна. Винаги полагаше огромни усилия да избегне сантименталните сцени по Коледа, най-вече след развода. Сега, след като бе наблюдавала децата в парка, всичко, което обикновено криеше, я порази и сломи. Пусна телевизора, за да се разсее, и чу коледните песни, изпълнени от детски хор. Засмя се тъжно и го изключи, седна пред компютъра с надеждата да насочи вниманието си другаде и реши да отговори на имейла на Фин. Не знаеше какво друго да прави. Нощта й се струваше дълга и потискаща, приличаше на планина, която й предстоеше да изкачи.

„Здрасти. Бъдни вечер е, а аз се чувствам разбита, написа бързо тя. Мразя Коледа. Днес ме посети духът на отминалите Коледи. Едва не ме уби. Дано ти прекараш добре с Майкъл. Щастлива Коледа!

Хоуп“

Тя изпрати имейла и съжали веднага, след като препрочете съобщението. Дори на нея й се стори жално. Само че вече бе късно да го върне.

В Лондон беше полунощ и тя не очакваше да й отговори до следващия ден, ако изобщо получеше отговор. Затова се стресна, когато компютърът сигнализира, че има писмо. Фин беше отговорил веднага.

„Кажи на призрака от миналите Коледи да се разкара и заключи вратата след него. Животът е бъдеще, не минало. Аз също не храня добри чувства към Коледа. Искам да се видим отново в най-скоро време.

Фин.“

Имейлът беше кратък, сбит и малко страшен. Защо ли искаше да я види? Защо си пращаха имейли? А най-важният въпрос беше, защо тя му пише? Нямаше представа какъв е отговорът на този въпрос, нито пък какво се надява да чуе от него.

Тя живееше в Ню Йорк, а той в Дъблин. Животът и интересите им бяха различни, той беше най-обикновен модел от фотосесия и нищо повече. Въпреки това, тя не спираше да мисли над онова, което той й беше казал, докато двамата вечеряха, и да си представя очите му, когато я поглеждаше. Имаше чувството, че образът му я преследва, нещо подобно бе казал и той в имейла си. Въпреки че се почувства смутена, му отговори и си напомни, че трябва да се държи делово и весело. Не искаше да започва с него ученически романс по електронната поща, само защото се чувства самотна и беше Коледа. Осъзнаваше, че ще допусне огромна грешка. Освен това той не бе от нейната категория, водеше интересен живот, пътуваше непрекъснато, а жените сами падаха в краката му. Нито имаше желание да стане една от тях, нито да се състезава с обожателките му.

„Благодаря ти. Извинявай за сълзливия имейл. Добре съм. Просто ме налегна малко празнична тъга. Горещ душ и малко сън ще ми се отразят добре.

С най-добри пожелания: Хоуп“

Почувства се по-добре, когато го изпрати, а бързият му отговор й се стори пропит с раздразнение.

„Празничната тъга е нещо напълно нормално, след като навършиш дванайсет. И какво трябва да означава това «С най-добри пожелания»? Не бъди страхлива. Няма да те изям и не съм призракът от изминалите Коледи. Не обичам празните приказки. Изпий една чаша шампанско. Винаги помага.

С обич: Фин.“

— По дяволите! — въздъхна тя, докато четеше имейла минута по-късно. — „С обич“ друг път. Видя ли сега какво направи! — порица се тя и се почувства още по-нервна.

Реши да не отговаря, но изпълни съвета му и си наля чаша вино. Писмото му остана на екрана, но тя реши да не му обръща повече внимание. Когато го прочете отново, преди да си легне, си каза, че не означава абсолютно нищо. Въпреки това реши да не отговаря и когато се качи по стълбата на леглото, си напомни, че на сутринта ще се почувства по-добре. Докато се обръщаше, за да загаси лампата, погледът й попадна на стената, където бяха снимките на младата балерина. Остана загледана в тях дълго, след това се пъхна под завивките, загаси лампата и зарови глава под възглавниците.