Даниел Стийл
Невинни лъжи (11)

10.

В Ню Йорк Хоуп се потопи в работа. Направи фотосесия на модни облекла за „Вог“, портрет на губернатора и помогна при подреждането на изложба с нейни творби. Обядва с Марк Уебър и му разказа за връзката си с Фин. Той остана поразен и я предупреди отново, че на писателя му се носела славата на сваляч и често сменял приятелките си. Тя обаче бе сигурна, че Фин й е верен — та нали не я изпускаше от поглед. Спомена този факт пред Марк, за приказките на Фин за „сливането“, за ревността му към останалите мъже, дори от обяда с агента. Това бяха единствените две неща у него, които я притесняваха. Никога досега не бе излизала с ревнив мъж. Освен това държеше да я закриля във всеки един момент. Работата в Ню Йорк й се отрази добре. Тя отново се зареди със сили и стана нетърпелива да го види отново. Седмиците, прекарани без Фин, й помогнаха да обмисли живота си в перспектива, да оцени независимостта си. А той се чувстваше застрашен от всички, с които тя се срещаше. Всеки път, когато й звъннеше, я питаше кога ще се върне. Държеше се също като майка с детето си и тя непрекъснато му напомняше, че ще остане в Ню Йорк още две седмици.

— Пази се от ревнивци — предупреди я Марк. — Понякога се разбесняват. Навремето имах едно ревниво гадже. Нападна ме с нож, когато скъсах с нея и заведох друго момиче на абитуриентския бал. Оттогава, като чуя за ревност, настръхвам.

Хоуп се разсмя.

— Според мен Фин е напълно нормален, но в някои отношения буквално ме задушава. Много мрази да остава сам. Връщам се след две седмици.

Вече бе прекарала седмица в Ню Йорк и Фин не спираше да мрънка. При всеки разговор забелязваше колко е нещастен и потиснат.

— Мислиш ли, че връзката с него е сериозна? — попита загрижено Марк.

— Да — потвърди тихо тя. Връзката им наистина беше сериозна, но тя не искаше да дава повод на Марк да се тревожи за нея или работата. — Ще се чуваме, докато съм в Дъблин, и винаги когато идвам тук по работа — увери го тя. — Или пък оттам ще пътувам докъдето се налага. Не е чак толкова далече. Той живее в невероятна къща. По-скоро прилича на замък, въпреки че има нужда от цял куп подобрения.

Марк все още не можеше да повярва на онова, което тя му беше разказала, но се радваше на щастието й.

— Каза ли на Пол?

— Още е рано — отвърна замислено тя.

Щеше да му каже, но все още изчакваше. Нямаше никаква представа как ще реагира, дали няма да се натъжи. Предишния ден разговаря с него. Беше заминал за процедури в „Харвард“ и не й звучеше никак добре, независимо че твърдеше, че всичко е наред. Тя много се разтревожи за него. Стори й се обезверен.

Хоуп свърши малко работа, след като двамата с Марк се разделиха, после се прибра. Много добре знаеше кой ден е, знаеше и Фин. Вече я беше питал два пъти. Днес беше фаталният ден, когато щеше да се разбере дали е бременна, или не. Тя си пое дълбоко дъх и влезе в банята с теста, който той й беше дал. Сигурна беше, че всичко е наред, въпреки това се чувстваше уплашена. Спази инструкциите в упътването, остави лентичката на мивката и излезе от банята. Петте минути, в които трябваше да изчака, й се сториха безкрайно дълги. Застана край прозореца, след това се върна в банята, обзета от страх, като си повтаряше непрекъснато, че не може да е бременна. Глупаво беше да се притеснява на тази възраст. Не се бе чувствала толкова уплашена от години, откакто бе в края на двайсетте и тогава също не искаше да забременява. Пол искаше само едно дете и Мими му беше предостатъчна. Тогава се оказа, че не е бременна, и се изненада, когато усети разочарование, вместо облекчение. Не се случи никога повече. Двамата много внимаваха, а и не се самозабравяха, както сега с Фин. С Пол бяха взели решението за Мими със спокоен, разумен разговор, тя не бе зачената на пода на банята.

Хоуп приближи до мивката, сякаш там се беше свила змия. Беше обяснено ясно как да разчете резултата. Една черта показваше отрицателен резултат, докато двете означаваха бременност. Всеки щеше да разбере. Отдалече видя едната черта и въздъхна облекчено. Посегна към лентичката, за да се увери, и бе готова да извика от радост, когато видя и втората черта, значително по-бледа, но според инструкциите означаваше положителен резултат. По дяволите.

Гледаше двете черти обзета от ужас, остави лентичката, след това отново я взе. Линиите бяха две. Нямаше никакво съмнение. Вдигна я към лампата и остана загледана в нея, неспособна да повярва. Две линии. Беше на четирийсет и четири и беше забременяла. Отпусна се разтреперана на ръба на ваната, все още стиснала теста. След малко го хвърли. Поколеба се дали да не направи още един, но знаеше, че резултатът ще бъде същият. Досега се беше преструвала, че не забелязва, но гърдите й бяха подути и болезнени през последните два дни. Успокояваше се, като си казваше, че скоро ще й дойде цикълът. Само че не беше това. Ето че сега трябваше да каже на Фин. Той беше спечелил. Беше я напил, беше я подвел, а тя му беше позволила и се питаше дали някъде вътре в себе си не искаше бебето. Обичаше го, но бяха минали едва три месеца, откакто се запознаха, и вече беше бременна с детето му. Дълбоко в себе си обаче и тя, също като него, искаше това дете. Въпреки това бе обзета от паника и се чувстваше объркана. Имаше нужда от време, за да свикне с тази мисъл и да вземе твърдо решение.

Влезе в хола, седна и се загледа пред себе си, а няколко минути по-късно той позвъни. Не му каза за резултата и се почувства виновна. Вече знаеше каква ще бъде реакцията му. Не бе сигурна за своята. В Ирландия беше десет вечерта и той работеше над книгата си. Каза, че я чакал да му позвъни цял ден и допита дали е направила теста. Тя се почувства като предателка, когато излъга и отвърна, че все още не е. Усети как очите й се пълнят със сълзи. Част от нея искаше бебето му, докато друга изпадаше в ужас. Беше уплашена от новия живот, зародил се в нея.

— Защо не си го направила? — попита обидено той и тя не успя да измисли добро извинение.

— Не помня къде съм го сложила. Прибрах го, когато се върнах, и сега не успявам да го намеря. Може чистачката да го е преместила.

— Тогава купи нов, за бога — настоя нетърпеливо той.

Тя отново се почувства притисната в ъгъла. Имаше чувството, че е хваната в капан, предадена от собственото си тяло, задърпана от него, от непостоянните си чувства.

— Хайде — помоли Фин. — Отиди да купиш нов тест. Искам да знам, мила, ти също, нали?

Само че тя вече знаеше и й се искаше да не бе разбирала. Обеща му да отиде до аптеката рано сутринта и да му позвъни. Той предложи да чака на телефона, докато се появи резултатът, но тя отказа. Обади й се отново два часа по-късно и тя не вдигна телефона. Разбираше, че не може да се крие от него завинаги, но имаше нужда от няколко часа, за да се стегне и да прецени чувствата си. Засега бе обзета единствено от страх, примесен с още нещо, което засега не успяваше да определи и се запита дали не е надежда.

В полунощ той звънна отново. В Ирландия беше пет сутринта. Каза, че не си бил лягал, че работил над книгата и се тревожел за нея.

— Къде ходиш? Да знаеш само как се притесних.

— Трябваше да изляза, за да купя филм — отвърна тя, за да спечели малко време.

В живота й предстоеше драстична промяна. Двамата щяха да бъдат завинаги свързани от детето. Обичаше Фин, но отговорността й към детето и към него беше огромна.

— Купи ли тест? — попита раздразнено той и отговорът й прозвуча глухо.

— Да.

— И?

Тя притаи дъх за момент, след това го изпусна. Не можеше да отлага повече.

— Положителен е. Току-що го направих — излъга отново тя.

Той щеше да побеснее, ако му признаеше, че го е направила преди часове и не му е казала. — Направих го преди няколко минути, но не исках да те будя. — Стана й тъжно, стомахът й се беше свил, но тя се постара да говори естествено, дори щастливо.

— Господи! — изрева той. — Боже господи! Ще си имаме бебе! — Независимо от всичко тя се усмихна, когато чу неовладяната му радост. — Обичам те толкова много! — добави бързо той и й се стори, че плаче.

Беше толкова трогателно, че тя усети как страхът й се топи и я завладява неговото вълнение. Каза си, че всичко ще бъде наред. Докато говореше с него, гледаше снимките на Мими и се молеше тя да одобри. Неочаквано Хоуп отново изпадна в паника. Ами ако изгубеше и това дете? Нямаше да го преживее.

— Кога ще се роди? — попита развълнувано Фин.

— Около Деня на благодарността. Искам да родя тук — заяви твърдо тя и се опита да приеме онова, което предстоеше.

Неочаквано бебето се превърна в нещо много истинско. Налагаше се бързо да вземе решения. В нея растеше нов живот, едно мъничко човече, чийто баща беше Фин, мъж, когото обичаше, макар че едва познаваше.

— Каквото кажеш. Обичам те, Хоуп. Моля те, много те моля, грижи се за себе си. Кога ще се прибереш у дома? — Не му каза, че си е у дома, защото сега вече домът й беше при него, в Блакстън Хаус.

— След две седмици — отвърна тихо тя и усети как взаимната им любов започва да я успокоява. Откакто направи теста, беше обзета от паника.

— Не трябва ли да отидеш на лекар?

— Ще трябва, но нека първо свикна с мисълта за бебето. Научих преди пет минути. Това е важно събитие, Фин, много важно.

— Нали не съжаляваш? — попита разтревожено той и в гласа му се прокрадна болка.

— Все още не знам какво изпитвам. Уплашена съм, развълнувана, дори малко учудена, щастлива.

Затвори очи и изведнъж осъзна, че казва истината. Наистина беше щастлива. Искаше бебето, е, може би не и толкова скоро, защото първо искаше да е сигурна в себе си и чувствата си, но бременността й вече беше факт. Той беше постигнал своето.

— Прибирай се бързо — помоли той задавено. — Обичам ви и двамата.

— И аз — простена тя и затвори.

Беше шокирана. Не можеше да повярва, че е бременна, но може пък така да й било писано. Съдбата се беше намесила. Обичаше го и поемаше огромна отговорност. Знаеше, че рано или късно двамата ще се оженят, сигурно в най-скоро време. Налагаше се да каже на Пол и беше убедена, че той също ще остане шокиран. Само че животът й вече беше свързан с този на Фин. На двамата им предстоеше да разговарят за много неща, да планират бъдещето и да свършат много задачи. Съвместният им живот започваше с важна крачка напред. Така и не успя да заспи. Мислеше и за него, и за бебето. Страховете и надеждите я притискаха.

Когато на сутринта се събуди, пред вратата я чакаше огромен букет. Фин й беше изпратил двайсет и четири дългостеблени червени рози, а на картичката пишеше „Обожавам те. Честито и на двама ни. Прибирай се бързо“. Тя се разплака, когато прочете картичката. Не можеше да разбере собствените си чувства. Искаше бебето, а в следващия момент си казваше, че това е лудост, после надделяваше любовта към Фин, а сетне идваше страхът. Как иначе? Около Деня на благодарността щеше да държи бебе в ръцете си. Колко много предстоеше. Сега единственото й желание беше да се върне в Ирландия и да потъне в прегръдката на Фин. Мечтата му се беше сбъднала и тя неочаквано си припомни за сливането, за което той й беше говорил. Сега, с бебето, те бяха свързани завинаги.