Даниел Стийл
Невинни лъжи (10)

9.

В деня, след като пристигна в Блакстън Хаус, Хоуп накара Уинфред, Катрин и Фин да дръпнат завесите, да свалят щорите и да отворят капаците, за да огледа по-добре в какво състояние са стаите. Фин й беше дал картбланш да прави каквото намери за добре и следобеда къщата се изпълни със светлина. Отърваха се от съсипаните щори, изпокъсаните пердета бяха свалени и проснати на пода, за да бъдат огледани по-внимателно. Изтласкаха счупените мебели в единия край на хола и Хоуп написа дълъг списък със задачи. Тя реши да изнесе килимите да се проветрят, когато дъждът престанеше да се лее. През целия ден беше валяло. Къщата беше прашна и тя кашляше задавено, като приключи обиколката на първия етаж. Оказа се, че има великолепни, красиви мебели, подлакътниците и краката трябваше да бъдат подсилени, а дамаската на почти всички сменена. Тъй като в района имаше предостатъчно големи къщи, тя беше сигурна, че в селото има тапицер. От мебелите беше отделила шестнайсет, които можеха да бъдат възстановени, а седем бяха напълно съсипани. Късно същия следобед накара Фин да я закара до селото, за да купи восък — искаше сама да се справи с дървените части. Чакаше я колосален труд. Уинфред и Катрин останаха впечатлени от онова, с което се беше заела, а Фин бе обзет от страхопочитание. На следващия ден тя направи същото и на втория етаж. Обиколи всички спални и откри прелестни мебели, скрити под покривките от муселин. Хоуп се забавляваше славно, а Фин беше във възторг.

— Мили боже — усмихна й се той. — Не очаквах сама да се заемеш с къщата ми. — Беше трогнат от всичко, което тя правеше. Освен това беше трудолюбива и имаше набито око.

Накара го да я откара до Блесингтън, за да открият реставратор-тапицер и се уговориха да мине на другия ден. Той откара всички мебели, които с Фин се разбраха да реставрират, и на следващия ден го помоли да отидат до Дъблин, където купи безкрайни метри тъкан за тапициране и сатен в пастелни тонове за спалните. Увери се, че Фин харесва цветовете, и плати лично, защото искаше по този начин да му направи подарък.

През следващите дни тя чистеше наравно с Уинфред и Катрин стаите от прах и паяжини. Остави част от съдраните пердета, а онези, които нямаше смисъл да пази, бяха изхвърлени. Прозорците изглеждаха по-добре голи, отколкото зад остатъците от дрипави пердета и завеси. Къщата придоби по-чист и весел вид, тя дръпна тъмнозелените плюшени завеси в галерията, за да прогони сумрака. С всеки ден ставаше все по-хубаво, а Хоуп твърдеше, че се забавлява страхотно.

— Хайде — подкани я един ден Фин, — да изчезваме оттук. Искам да те разведа.

Заведе я да види именията наоколо и тя го увери, че нито една къща не е по-красива от неговата. Блакстън Хаус най-много приличаше на Ръсбъро Хаус. Сега вече целта й беше да му помогне да приведе дома си в приличен вид. За сам човек задачата бе непосилна и тя усети, че той има проблем с парите, затова се постара да не харчи прекалено, когато можеше дори плащаше сама, дискретно, за да не го засегне. Фин бе изключително благодарен за всичко, което тя вършеше. Добре разбираше, че тя го прави от любов към него, а резултатите вече се виждаха.

Когато той имаше работа, тя лакираше и лъскаше стая след стая и дървените повърхности заблестяваха. Реставраторът се занимаваше със счупените мебели. Местен тапицер се бе заел с други, а на втория етаж се оказа, че покривалата са скрили истински съкровища. В голямата спалня имаше прекрасни неща и изключителни фрески по стените. Тя каза, че къщата приличала на Версай.

— Невероятна си — отбеляза възхитеният Фин.

Когато Хоуп не лъскаше, не полираше и не разместваше мебели, снимаше местните хора или обикаляше антикварните магазини, за да открие нови съкровища за къщата му. Дори един дъждовен следобед помогна на Катрин да лъснат сребърните прибори и по-късно вечеряха в официалната трапезария, в единия край на огромната маса, вместо на подноси на горния етаж. Тя беше в дънки и стар пуловер на Фин и приличаше на момиче. В къщата бе доста студено.

— Чувствам се като герой от карикатурите в „Нюйоркър“ — разсмя се Фин, докато Уинфред им сервираше вечеря в огромната стая.

Кухнята беше в приземието, с безкрайно остарели уреди, но всички работеха, а Хоуп бе успяла да внесе магия и там. През двете седмици след пристигането й, къщата му изглеждаше така, сякаш тя се беше грижила за нея месеци наред.

Малко след като се наобядваха, Фин я завари да снима фреските по тавана на големия салон и се усмихна. Всеки път, когато я видеше, сърцето му запяваше.

— Мислиш ли, че ще успеем да боядисаме сами стаите? — попита тя разсеяно, когато той я прегърна и целуна.

— Ти си напълно луда, въпреки това те обичам. Как съм живял без теб досега? Къщата ми е потънала в мръсотия, в живота ми цари пълен хаос, а аз едва сега разбирам, че без теб съм за никъде. Да знаеш, че няма да те пусна да се върнеш в Щатите. — Каза го напълно сериозно и тя се разсмя. И на двамата им беше много приятно да работят по къщата, която придобиваше прекрасен вид. Тя разбираше защо той обича дома си толкова много и й доставяше удоволствие да го преобрази.

— Защо някой ден не поканим съседите ти на вечеря? — предложи тя. — Сигурно в големите къщи наоколо живеят интересни хора. Познаваш ли ги? — полюбопитства тя.

Щеше да бъде вълнуващо на голямата маса в трапезарията да седнат весели хора, а и на нея й се искаше да се запознае с някои от местните.

— Не ги познавам — отсече Фин. — Когато съм тук, само работя. Не намирам време, за да излизам. Повечето от познатите ми живеят в Лондон.

— Ще бъде приятно да поканим гости, може би, след като мебелите са готови — отвърна замислено тя.

— Предпочитам да съм само с теб — намръщи се той. — Тук си за кратко и не искам да те деля с абсолютно никого. Много по-романтично е, когато сме сами — настоя той.

Бе очевидно, че я иска единствено за себе си, докато Хоуп гореше от желание да се запознае с нови хора и да покаже красотата на къщата.

— Можем да съчетаем и двете — заяви разумно тя. — Можем и да се срещаме с хора, и да прекарваме време сами. — Стори й се странно, че той е живял тук цели две години и все още не познаваше никого.

— Може би следващия път — отвърна уклончиво Фин.

В същия момент звънна мобилният й и тя се обади. Беше Пол. Отдръпна се в малката ниша отстрани на хола и седна. Не беше говорила с него от седмици. Той все още плаваше и каза, че бил добре. Тя му обясни, че е на гости на приятел в Ирландия, в страхотна стара къща. Пол й се стори уморен, въпреки това не го попита какво не е наред и няколко минути по-късно затвори, тъкмо когато Фин влезе.

— Кой беше? — попита разтревожено той.

Хоуп се усмихна, като той седна до нея.

— Пол. Разказвах му за къщата ти.

— Браво. Той все още ли е влюбен в теб?

Хоуп поклати глава.

— Болестта му е толкова тежка, че има сили да мисли единствено за себе си. Нали не си забравил, че се разведе с мен? Сега вече ми е просто специален приятел.

Фин кимна и не попита нищо повече, но й се стори облекчен от чутото.

След това отидоха да се разходят по хълмовете и Хоуп напълни две кошници с диви цветя, а когато се върнаха, ги подреди в две вази. Фин я погледна с щастлива усмивка и същата вечер заговори отново за бебе, макар че й беше обещал да изчакат известно време. Обясни, че я обичал толкова много, че просто не можел да устои. Настояваше да имат дете, а тя му напомни, че било твърде рано. Не му каза, но не искаше да роди, без да са женени, а това все още не беше сигурно, макар да личеше, че нещата отиват натам.

— Искам момиченце, което да прилича на теб — заяви замечтано Фин, докато я прегръщаше, след като се бяха любили. — Искам наше бебе, Хоуп — молеше я той.

— Знам — отвърна сънено тя, — и аз… но на моята възраст не е сигурно, че ще се получи.

— В днешни дни няма проблем. Можем да разчитаме на високотехнологична помощ. Британците са специалисти.

Продължаваше да настоява тя да забременее, макар за момента да се пазеха, така че нямаше вероятност да се случи, а и на нея й се струваше, че избързват. Ставаше въпрос за важно решение, което тя все още не беше готова да вземе. Едно беше да му помага да оправи къщата, съвсем друго да му роди дете.

— Ще видим — усмихна се щастливо тя, сгушена в прегръдката му, с мисълта, че това са най-хубавите дни в живота й или поне от много време насам.

 

 

През третата й седмица в Ирландия Фин я изненада, като предложи да заминат за Париж за уикенда. Тя не се бе замисляла за пътуване до Европа, но идеята й допадна. Той направи резервация за „Риц“, любимия й хотел, и за уикенда хванаха полет до френската столица. На връщане щяха да спрат в Лондон и това я зарадва, защото искаше да се срещне с куратора на „Тейт Модърн“ и му се обади предишния ден, за да уточнят часа.

Париж беше прекрасен. Стаята в „Риц“ беше малка, но елегантна, ходиха на дълги разходки, хранеха се в чудесни стари бистра на левия бряг на Сена. Отидоха до „Нотр Дам“ и „Сакре Кьор“, обикаляха антикварните магазини, за да купят нещо за Блакстън Хаус. Париж им се стори по-романтичен, като бяха заедно. Градът бе сякаш създаден за влюбените.

— Никой не ме е глезил толкова много.

Тя се опита да плати за някои от вечерите, но Фин беше категоричен. В това отношение беше старомоден, но пък я остави да купи някои неща за къщата. На Хоуп й се искаше да й позволи повече. Тя знаеше, че книгите му се продават, но той имаше син и трябваше да плаща за обучението му. Издържаше Майкъл в колежа и дори без да плаща данъци върху приходите си в Ирландия, огромна къща като Блакстън Хаус бе прескъпа за поддръжка. Не биваше да забравя и ежедневните разходи. Тя бе получила толкова много пари от Пол, че се чувстваше виновна, че не помага повече на Фин. Един ден, докато обядваха, се опита да му обясни.

— Знам, че е неудобно да се меся — започна спокойно тя, — но при развода с Пол получих ужасно много. Той тъкмо беше продал фирмата, а и Мими вече беше починала, така че нямаме какво да правим с парите. През повечето време той е на яхтата, а аз почти не харча. Много ми се иска да платя за нещо поне веднъж.

— Не е в стила ми — отказа категорично той, а после се замисли. — След като Мими вече я няма, на кого ще оставиш един ден парите си?

Странен въпрос, но те се чувстваха свободни да обсъждат какво ли не, а и тя вече бе мислила за това. Нямаше живи роднини, освен Пол, а той беше шестнайсет години по-възрастен от нея и тежко болен. Бе малко вероятно да я надживее, мисъл, която много я натъжаваше. А тя бе получила всичките си пари от него. При развода я осигури щедро, пренебрегна протестите й, като настоя, че искал да е подсигурена за цял живот, а след смъртта му щяла да получи и всичко останало.

— Не знам — отвърна честно Хоуп и се замисли за парите, които щяха да останат след смъртта й. — Сигурно ще ги даря на „Дартмът“, в памет на татко и Мими. Или пък на „Харвард“. Няма на кого да ги оставя. Странна работа. Всяка година дарявам големи суми за благотворителни каузи, които харесвам. В „Дартмът“ основах стипендия на името на Мими и още една към Нюйоркския балет.

— Не трябва ли да се спреш на нещо, което ти харесваш.

— Знам, че трябва, но ми отне цели две години, докато свикна, че разполагам с толкова много пари. Просто нямам нужда от тях. Казах го на Пол, когато се развеждахме. Водя съвсем простичък живот. — Родителите й бяха оставили достатъчно, за да се грижи за къщата на Кейп Код. — Понякога се чувствам виновна, че ги имам — продължи честно тя. — Струва ми се толкова разточително.

Той кимна, разсмя се и подметна, че би искал да има нейните проблеми.

— Все си казвам, че трябва да отделя пари, за да възстановя къщата, но ми е трудно с момче в колеж и всички жилища, които поддържам. Е, две. Някой ден наистина ще разчистя около себе си.

Тя гореше от желание да му помогне, но беше твърде рано. Бяха заедно от два месеца, което в истинския свят съвсем не беше много време. Може би след няколко месеца, ако всичко вървеше добре, той щеше да й позволи да му помогне финансово за къщата.

След това отидоха пеша до Тюйлери, до Лувъра и се върнаха в „Риц“ за последната си вечер. Бяха прекарали божествен уикенд, както обикновено, когато бяха заедно. Поръчаха си храна в стаята и прекараха вечерта в леглото, за да се насладят на лукса на хотела. На сутринта се качиха на влак до Лондон и по обед влязоха в малката му къща. Стана й приятно, когато си спомни фотосесията, която правиха тук. Както предполагаше тогава, бяха излезли няколко чудесни снимки и Фин избра една за книгата, след като я довършеше. Тя беше поставила в рамки няколко, за да му ги подари, други бе запазила за себе си.

Същия следобед й предстоеше среща в „Тейт Модърн“ и усети раздразнението на Фин, задето ще излиза, макар да не можа да си обясни на какво се дължи.

— Какво има? — попита го тя, докато похапваха великолепен омлет в кухнята му. — Сърдиш ли ми се за нещо? — Той не спря да се цупи, докато обядваха.

— Не, но просто не разбирам защо трябва да се срещаш днес с куратора.

— Защото догодина искат да организират ретроспективна изложба на мои творби — обясни тихо тя. — Това означава много за мен, Фин.

— Може ли да дойда с теб? — попита той с надежда и тя го погледна гузно, въпреки това поклати глава.

— Няма да бъде професионално, ако заведа още някого.

— Кажи им, че съм ти асистент — продължаваше да се муси той.

— Никой не води асистентите на срещи с куратори, единствено на снимки.

Той сви рамене и не й проговори чак докато тръгна да излиза. Беше повикала такси.

— Кога ще се върнеш? — попита студено той.

— Възможно най-бързо. Обещавам. Можеш да обиколиш музея, докато разговарям с куратора. Чудесен е.

Той не отговори, само поклати глава и след минутка тя излезе, обзета от чувство за вина, че го оставя, макар да знаеше, че е нелепо. Той нарочно се опитваше да я накара да се чувства по този начин и успяваше. И така, тя проведе срещата бързо и разсеяно, не зададе всички въпроси, които я интересуваха, и се върна в къщата след два часа. Завари го седнал на канапето, четеше книга и продължаваше да се сърди. Погледна я намръщено, когато влезе.

— Достатъчно бързо ли се върнах? — попита тя, без да крие раздразнението си, защото заради него срещата не бе минала, както се беше надявала. — Той сви рамене. — Защо се държиш така? Не си дете? Понякога имам работа. Също и ти. Това не означава, че не те обичам.

— Защо не ме взе със себе си? — попита нещастно той.

— Защото сме две независими една от друга личности, с отделен живот и кариера. И аз няма да мога винаги да бъда част от твоя живот.

— Аз искам да бъдеш. Винаги си добре дошла с мен.

— В повечето случаи и ти си добре дошъл. Само че не познавах този куратор и не исках да помисли, че съм несериозна, защото смесвам бизнеса с личния си живот. Просто не е професионално, Фин.

— Нали сме заедно? — попита я обидено той и тя се подразни още повече.

Нямаше причина да се чувства виновна и не й беше никак приятно, че той реагира по този начин. Не беше честно да я кара да се чувства гузна. Обичаше го, но той се държеше като малко дете.

— Да, но не сме сиамски близнаци.

Теорията за сливането отново надигаше глава, нещо, което никак не й се нравеше. Той желаеше двамата да вършат всичко заедно, а понякога за нея бе невъзможно. Освен това не можеше да идва на фотосесиите й, а пък тя не можеше да пише книга заедно с него. Колкото и да му се искаше да бъде другояче, те не бяха един човек, а две отделни личности. Беше му го казала съвсем ясно, ала той отказваше да го приеме.

— Това не означава, че не те обичам — повтори тихо тя, но той не й обърна никакво внимание и продължи да чете.

Мълча дълго, ала накрая я изненада отново. Вдигна поглед и затвори книгата.

— Записал съм час за днес. И за двамата.

— Какъв час? — попита учудено тя. — За какво?

— Час при лекар. Специалист по репродуктивни проблеми при хора на нашата възраст, решили да имат деца.

И двамата знаеха, че неговата възраст не беше никакъв проблем, само нейната. Каза го тактично, въпреки това тя се ококори.

— Защо не ме попита, преди да запишеш час? — Това беше прекалено, още повече, че му беше казала, че иска да почакат известно време.

— Препоръчаха ми специалист и помислих, че няма да е зле да се срещнем с нея, докато сме в Лондон. Поне ще ни каже мнението си, ще ни даде някакви напътствия. Сигурно ще искаш отсега да започнеш да се подготвяш, нали след няколко месеца започваме да действаме по въпроса.

Той бързаше прекалено много, също както с връзката им в началото. Само че това решение бе по-важно, а отговорността огромна. Бебето беше завинаги, а тя не беше сигурна дали те, двамата, ще останат заедно завинаги.

— Фин, все още не знаем дали искаме бебе. Заедно сме едва от два месеца. Това е изключително важно решение. Трябва да го вземем и двамата, не само ти.

— Не може ли поне да я изслушаш? — Стори й се, че той ще заплаче всеки момент и се почувства като чудовище, но все още не беше готова и изпадна в паника при мисълта, че трябва да отидат на лекар. — Поне поговори с нея. — Очите му я умоляваха, а на нея никак не й се искаше да го нарани или да му откаже.

Хоуп кимна бавно, макар да не й беше никак приятно.

— Добре. Само че не искам да ме притискаш и да настояваш. Трябва ми време, за да реша подобно нещо. Първо искам да се порадвам на нас, двамата.

Той се усмихна при тези думи, наведе се и я целуна.

— Благодаря ти, това означава много за мен. Просто не искам да пропуснем възможността да си имаме наше дете.

Тя остана трогната от думите му, макар и все още притеснена, че той е действал зад гърба й, без да си направи труда да я попита. Запита се дали това не беше неговият начин да й отмъсти, задето отиде на срещата в музея сама, макар да знаеше, че отчаяно му се иска да имат дете. Само че за нея бе прекалено рано и тя му го беше казала още първия път, когато той повдигна въпроса. Явно ставаше голям инат, когато нещо му влезеше в главата. Изглежда, не приемаше „не“ за отговор.

Същата вечер отидоха отново в „Харис Бар“ и Хоуп остана мълчалива, а след това се прибраха и се любиха. За пръв път тя усети, че се е отдръпнала от него. Не искаше той да взема решенията вместо нея, особено значителните. Преди развода Пол никога не бе постъпвал по този начин. Двамата решаваха всичко заедно и обсъждаха надълго и нашироко всички въпроси. Хоуп очакваше и Фин да постъпи по същия начин, но той се оказа много по-настоятелен. Двамата с Пол определено бяха много различни.

Тя се разтревожи още повече на следващия ден, когато отидоха на лекар. Той беше записал час за преглед с тестове, някои от които много неприятни и за които тя не беше подготвена. Хоуп отказа, когато разбра за какво става въпрос, а лекарката остана силно изненадана, че пациентката няма представа за какво е предвиден часът.

— Изпратих ви папка с подробна информация — погледна ги напълно объркана.

Тя беше мила жена, със сигурност си разбираше от работата, но Хоуп съвсем не остана доволна от онова, на което трябваше да се подложи.

— Не съм получавала никакви материали — отвърна Хоуп и погледна Фин.

Той избягна погледа й. Очевидно ги беше взел, когато бе записал часа, но така и не й ги беше дал. За момента следваха неговите желания, не нейните.

— До снощи дори не знаех, че имаме записан час.

— Искате ли да продължите? — попита направо лекарката и на Хоуп й се стори, че е притисната в ъгъла.

Ако откажеше, Фин щеше да се обиди, ако пък се съгласеше, щеше да бъде трудно и болезнено. Замисли се за момент и от любов към него реши да се жертва.

— Добре. Но все още не сме взели окончателно решение за забременяването.

— Аз съм взел — обади се бързо Фин и двете жени се разсмяха.

— Тогава ти роди бебето — изстреля в отговор Хоуп.

— Предишни бременности? — попита я лекарката и й подаде купчина бланки за попълване, две брошури за ин витро оплождане и донорски яйцеклетки.

— Да, веднъж — отговори тихо Хоуп и се замисли за дъщеря си. — Преди двайсет и три години. — Погледна брошурата. — Налага ли се да използваме донорски яйцеклетки? — Това никак не й допадна, защото генетично поне, бебето щеше да е на Фин, но не и нейно.

— Надявам се да не стигаме дотам, просто ви предлагам възможност. Първо трябва да ви направим изследвания и да проверим жизнеспособността на яйцеклетките ви. По-млада яйцеклетка е по-добър вариант, разбира се, но вашите може да са напълно жизнеспособни с малко помощ. — Тя се усмихна и Хоуп усети как й се завива свят.

Изобщо не беше готова за този процес и не беше сигурна дали някога ще бъде. Фин много искаше дете, затова бързаше. Тя знаеше, че го прави от любов към нея, но си даваше сметка каква важна стъпка ще предприеме.

— Днес ли ще проверим яйцеклетките? — Хоуп знаеше, че процедурата не е лека.

— Можем да изчакаме до следващия път, ако се налага. Днес ще проверим нивата на ФСХ^[1] и след това ще решим какво да правим.

Тя подаде на Хоуп списък с процедури, на които щеше да се подложи, те включваха ултразвук, гинекологичен преглед и серия от кръвни тестове, за да проверят нивото на хормоните й. Също така искаха и проба от спермата на Фин.

През следващите два часа направиха всички изследвания, а той погледна похотливо Хоуп и заяви, че имал нужда от помощ, за да даде материал за изследване, но тя не беше в настроение за шеги. Каза му да се справи сам и отиде да й направят ултразвук. Лекарката ги уведоми, че в момента Хоуп била в овулация и засега на ултразвука всичко изглеждало добре.

— Можете, като се приберете, да пробвате — заяви тя, — въпреки че аз бих се спряла на изкуствена инсеминация със спермата на господин О’Нийл. Ако искате, можете да се върнете за процедурата днес следобед — предложи тя и погледна Хоуп.

— Не искам — отвърна приглушено тя.

В този момент й се стори, че други хора контролират живота й, най-вече Фин. Той я погледна разочаровано, когато чу отказа й.

— Може да пробваме следващия месец — предложи лекарката, избърса гела от корема й и й каза, че може да стане.

Хоуп се почувства изтощена. Имаше чувството, че е попаднала в експресен влак, за който не си беше купила билет и не искаше да се качва. Просто четеше брошура за местата, откъдето минаваше, а Фин вземаше решенията вместо нея, къде отиват и кога ще пристигнат.

Срещнаха се с лекарката в кабинета й, след като направиха всички изследвания, и тя им съобщи, че прогнозите били добри. Нивата на ФХС и естроген на Хоуп все още не били готови, но яйцеклетките й изглеждали наред. Жизнеспособността на сперматозоидите на Фин била добра и според нея инсеминацията щяла да доведе до резултат. Ако не се получело до два месеца, тогава щяла да даде на Хоуп „Кломид“^[2], за да произведе повече яйцеклетки, което можело да доведе до многоплодна бременност, предупреди лекарката, а ако лекарството не подейства в продължение на четири месеца, щели да пробват с ин витро. Накрая, ако се налагало, щели да прибегнат и до донорска яйцеклетка. Лекарят подаде на Хоуп тубичка прогестеронов крем и й обясни как да го използва всеки месец от овулацията до началото на менструацията, за да стимулира имплантацията и да предотврати спонтанен аборт. Накара я на излизане да се отбие при акушерката, за да вземе тестове за овулация. Когато най-сетне си тръгнаха, Хоуп имаше чувството, че е изстреляна от топ или е тренирала с морските пехотинци.

— Не беше толкова зле, нали? — усмихна й се широко и самодоволно Фин, когато излязоха на тротоара.

Хоуп избухна в сълзи.

— Теб изобщо ли не те интересува какво мисля аз? — изхлипа тя.

Не можеше да си обясни защо имаше чувството, че предава Мими, че я заменя с друго дете.

Не успя да спре да плаче дори когато той я прегърна и се качиха в таксито, за да се приберат у тях.

— Извинявай, но мислех, че ще си доволна, след като поговорим с нея — смотолеви съкрушено той.

— Дори не съм сигурна, че искам бебе, Фин. Вече изгубих едно дете, което беше всичко за мен. Все още не съм преодоляла загубата и не знам дали някога ще преболедувам тази трагедия. Да не говорим, че за нас е твърде рано.

— Нямам време да се мотаем — рече умолително той.

Не искаше да бъде груб и да каже, че след като Хоуп е на четирийсет и четири, времето й е почти изтекло.

— Тогава ще бъдем само двамата — отвърна нещастно тя. — След двумесечна връзка не съм готова за подобно решение. — Не искаше да го нарани, но имаше нужда от сигурност. Бракът бе едно, а бебето съвсем друго. — Изслушай ме. Фин, важно е.

— За мен също е важно. Искам да имаме бебе, преди да изпуснем шанса си.

— Това означава, че ти трябва някоя двайсет и пет годишна, а не жена на моята възраст. Нямам намерение да се надбягвам с часовника за такова важно решение. Трябва ни време, за да размислим.

— На мен не ми трябва — отсече той.

— Да, но на мен ми трябва — промълви отчаяно Хоуп.

Той бе толкова настоятелен, че се почувства притисната в ъгъла и се опитваше да се отдръпне. Знаеше, че я обича много, тя също го обичаше, но имаше нужда от време.

— Никога досега не съм искал бебе от друга. Дори Майкъл се появи случайно. Нали затова се ожених за майка му. От теб обаче искам да имам дете — продължи той с насълзени очи.

— Значи трябва да ми дадеш време, за да свикна с тази мисъл. Имах чувството, че съм закарана насила в кабинета на онази лекарка. Ако й бяхме дали възможност, тя щеше още днес да направи необходимото, за да забременея.

— Нямаше да е зле — промърмори той, когато таксито спря пред къщата му.

Хоуп го последва вътре, нещастна и потисната. Чувстваше се изцедена, сякаш някой я беше влачил след кон. Преживяното я беше изтощило емоционално. Фин мълчеше, когато отиде да й налее чаша вино. Тя изглеждаше така, сякаш имаше нужда от няколко глътки. Понечи да откаже, но след това размисли. Изпи го за няколко минути и той наля още и на двамата.

— Извинявай, любима, не трябваше да те притискам, но бях невероятно развълнуван. Извинявай — повтори тихо той и я целуна. — Прости ми.

— Може би — усмихна му се тъжно тя.

Преживяното бе, меко казано, неприятно за нея. Той й наля нова чаша вино и тя го изпи. Определено беше разстроена, но след третата чаша вино започваше да се успокоява, а след това се разплака отново. Фин я прегърна и притисна до себе си, и я отведе на горния етаж. Напълни ваната с топла вода и тя доволно се отпусна вътре и затвори очи. Полежа известно време, усети как напрежението се отцежда и се опита да прогони мислите за неприятното посещение при гинеколожката. Топлата вана помогна, и когато отвори отново очи, Фин й подаде чаша шампанско и огромна ягода, след което влезе при нея във ваната. Хоуп се изкиска, когато той протегна дългите си крака, докато отпиваше шампанско.

— Какво празнуваме — усмихна му се тя.

Беше малко пияна, но имаше нужда от алкохол, затова изпи шампанското на един дъх, а той пое чашата от ръката й. След това, както ставаше винаги, когато се къпеха заедно, той започна любовна игра, на която нито един от двамата не можеше да устои. Случи се, преди да се усетят, без дори да помислят. Той започна във ваната, след това я люби върху килимчето в банята. Бяха разгорещени, страстни, а тя вложи цялата болка и потиснатите същия следобед чувства. Единствената й мисъл беше, че го желае отчаяно, а той нея не по-малко. Не можеха да се наситят един на друг, любиха се бързо, задъхано, а след като той свърши, остана да лежи върху нея, после се надигна предпазливо и я взе на ръце, също като кукла, и я положи върху леглото. Избърса я с хавлиена кърпа и я зави. Тя му се усмихна, очите й бяха стъклени, като на човек, пийнал повечко, но по лицето й се беше разляла обич и нежност, не само заради влиянието на виното.

— Обичам те повече от всичко на света — прошепна той.

— И аз те обичам, Фин — отвърна тя, докато се унасяше в прегръдката му.

Когато сутринта се събуди, той продължаваше да я прегръща и тя присви очи.

— Май снощи се напих — призна смутено тя.

Припомни си какво се беше случило във ваната, също и след това и колко бе хубаво. С него винаги бе прекрасно. Неочаквано се стресна и скочи. Спомни си какво бе казала лекарката предишния следобед. Беше в овулация, а не се бяха пазили. Отпусна се със стон на възглавниците и погледна Фин.

— Направи го нарочно, нали?

Сърдеше му се, но вината беше и нейна, беше ядосана и на себе си. Каква глупачка! Може пък нищо да не се беше случило. На нейната възраст можеше да отнеме година или две, докато забременее, вероятността да се получи в резултат на неовладяна страст на пода на банята бе много малка.

— Какво? — попита невинно Фин.

— Много добре знаеш за какво говоря — опита се да отвърне ледено тя, но така и не успя.

Обичаше го твърде много и неочаквано се запита дали и тя не иска да забременее, но просто не желае да поеме отговорност за решението си и затова се е напила и му е позволила да я люби. Не можеше да твърди, че е напълно невинна. Беше здравомислеща жена и носеше отговорност за действията си. Почувства се напълно объркана.

— Вчера бях в овулация. И двамата бяхме в кабинета, когато тя го каза. Дори предложи изкуствена инсеминация, ако искаме.

— Снощи беше много повече от забавление, а и по този начин всичко е в божиите ръце, нито в нейните, нито в нашите. Може пък нищо да не излезе — отвърна тихо той и тя си помисли, че се надява да е така. Облегна се на възглавницата и погледна Фин.

— Ами ако забременея, Фин? Какво ще правим? Готови ли сме за подобно нещо на нашата възраст? Това е огромна отговорност на всяка възраст. Готови ли сме да я поемем?

— Аз ще бъда най-щастливият човек на света — заяви гордо той. — Ами ти?

— Ще бъда уплашена до смърт. Помисли си за рисковете, за усложненията, как ще ни се отрази на нас, опасностите от генетични аномалии, ами… — Тя не намери сили да изрече останалото, но бе ужасена от мисълта, че може да изгуби още едно дете, което обича. Нямаше да може да преживее отново същата мъка.

— Ще се справим, когато му дойде времето, обещавам ти — отвърна той, целуна я и я притисна до себе си, сякаш бе фина чаша. — Кога ще разберем?

— Скоро, след около две седмици. Не съм била бременна от години. Лесно се разбира, трябва само да си купиш тест от аптеката. — Замисли се за момент. — Тогава сигурно ще съм се върнала в Ню Йорк. — При тази мисъл усети как й става студено и малка частица от нея искаше да се случи, защото го обичаше, докато гласът на разума нашепваше нещо съвсем различно.

— Може би не трябва да се връщаш — подхвърли разтревожено той. — Може би не е разумно да летиш толкова скоро.

— Налага се, защото има три важни фотосесии.

— Ако си бременна, друго ще е по-важното.

Тя се почувства като хваната в капан. Държаха се така, сякаш тя беше бременна и бяха планирали бебето. Истината бе, че само единият беше обмислил въпроса в детайли. Фин. А тя му беше позволила.

— Да не се увличаме още отсега. Вероятността да забременея на моята възраст е, колкото да ме удари комета. Нали чу какво каза лекарката. Ако решим, по всяка вероятност ще ни бъде необходима помощ.

— Може и да не ни трябва. Тя не беше сигурна. Всичко зависеше от ФСХ-то ти.

— Да се надяваме, че е високо или ниско или каквото трябва да бъде. — Тя стана от леглото и се почувства така, сякаш я бе ударил автобус. Покрай вчерашните емоции и махмурлука от виното и шампанското, имаше чувството, че две седмици е обяздвала диви коне. — Лошо ми е — отвърна тя и се отправи към банята.

— Може да си бременна — усмихна се обнадеждено той.

— Я млъквай — сряза го тя и хлопна вратата на банята.

 

 

Нито един от двамата не спомена нищо по време на полета до Ирландия, нито през следващите два дни. Тя продължи да полира и лъска дървените повърхности в къщата, а той непрекъснато й повтаряше да е по-внимателна, с което единствено я дразнеше. Дори не искаше да мисли по този въпрос. В Париж беше прекарала великолепно с него, но случилото се в Лондон я измъчваше, както и посещението при лекарката, и буйната им страст на пода в банята. В деня, преди да замине, позвъни лекарката.

— Чудесни резултати! — възкликна тя. — Нивото ви на ФСХ е като на двайсетгодишна, а на естрогена е без грешка.

— Какво означава това? — Хоуп усети как стомахът я присвива. Предчувстваше, че онова, което щеше да чуе, нямаше никак да й хареса.

— Означава, че ще заченете лесно.

Тя благодари на лекарката, затвори, но не каза на Фин. Той и без това беше прекалено обнадежден. Ако му беше казала, че има голяма възможност да е забременяла, той нямаше да я пусне да се прибере в Ню Йорк. И без това беше започнал да се оплаква, че е самотен, и все я питаше кога смята да се върне. Тя му повтаряше, че си има работа и се налага да бъде в Ню Йорк за три седмици. Както винаги, имаше чувството, че разговаря с четиригодишно дете.

Прекараха спокойна последна вечер заедно и се любиха два пъти, преди тя да си тръгне. Той беше тъжен, докато я откарваше на летището, и тя усети, че се чувства изоставен. Не можеше да понесе заминаването й и вече бе изпаднал в депресия.

На летището я целуна за довиждане и я накара да му обещае, че ще му се обади веднага щом пристигне. Тя се усмихна и го целуна. Стори й се симпатично, макар да не разбираше как може да е толкова нещастен заради неколкоседмична раздяла. Той щеше да разполага с време да довърши книгата си, а когато се върнеше, щеше да продължи да работи по къщата му.

Напомни му да позвъни на тапицера, за да провери кога ще бъдат готови мебелите, а той й подаде малка кутийка, опакована като подарък. Тя остана трогната и силно изненадана.

— Отвори я в самолета — нареди той, целуна я за последен път и й помаха с ръка, когато тя тръгна към паспортната проверка.

Както бе пожелал, тя отвори кутийката, след като излетяха за Ню Йорк: първата й реакция беше да се усмихне, но после стисна подаръка в ръка и поклати мрачно глава.

Беше тест за бременност. Хоуп искрено се надяваше да е отрицателен, но се налагаше да чака още една седмица, преди да разбере. Прибра кутийката и пропъди мислите за бебе от главата си.