Даниел Стийл
Невинни лъжи (4)

3.

Фиона Кейси, асистентката, наета от агента й, почука на вратата на стаята й в хотела точно в девет. Оказа се умно, забавно, червенокосо момиче, което изпитваше неподправено страхопочитание към Хоуп. Беше завършила фотография в Кралската академия по изкуства и се издържаше с работа на свободна практика. Силно впечатлена, че ще снимат Фин О’Нийл, тя не можеше да си намери място от вълнение, докато пренасяха апаратурата на Хоуп до взетия под наем ван. Трябваше да бъдат в дома на О’Нийл в десет часа. Хоуп не се беше чувала с него втори път, затова реши, че е достатъчно здрав, за да направят фотосесията.

Шофьорът, осигурен от хотела заедно с вана, ги откара наблизо, до елегантна малка къща на модерна улица. Още щом удари по вратата с медното чукче, прислужница в униформа отвори, покани ги да влязат и ги поведе към миниатюрен хол до входната врата, натъпкан с износени, антикварни мебели. Библиотеката беше претъпкана с книги, по пода също бяха натрупани купчини и като ги огледа, Хоуп видя, че повечето са стари, подвързани в кожа, а когато се приближи достатъчно, забеляза, че има и много първи издания. Този човек определено обичаше книгите. Канапетата бяха удобни, кожени и много стари, зад решетката в камината бумтеше огън, който, изглежда, беше единственият източник на топлина в стаята. Беше студено, освен ако човек не застанеше близо до огъня. Непосредствено до хола се намираше трапезарията, боядисана в тъмнозелено, свързана с малка кухня. Всичките стаи бяха малки, но невероятно чаровни.

Чакаха Фин почти половин час, а след това и двете жени се преместиха пред камината и заговориха шепнешком. Къщата беше толкова миниатюрна, че им беше неловко да говорят на висок глас, да не би някой да ги подслушва. След това, тъкмо когато Хоуп се запита къде е той, висок мъж, с тъмна коса като грива и хипнотични сини очи влетя в стаята. Къщата изглеждаше смешно малка за мъж с неговия ръст, сякаш, ако протегнеше ръце, можеше да докосне стените. Стаята изглеждаше нелепо щом той се появи, особено след като влезе в интернет и разгледа снимките на имението и къщата, когато Пол спомена семейния му дом в Ирландия.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате — заговори Фин с американски акцент.

Кой знае защо, след всичко, което прочете за О’Нийл и привързаността му към Ирландия, Хоуп по-скоро очакваше да чуе провинциален ирландски говор, въпреки че вчера по телефона той говореше като всеки образован нюйоркчанин. Каквито и да бяха прадедите му, той беше американец, също като Хоуп. Освен това настинката се беше отказала от борбата за надмощие. Той се закашля няколко пъти, но вече не звучеше така, сякаш умира. Изглеждаше забележително жизнен. Усмивката му разтопи сърцето на Фиона, когато поръчваше на прислужницата да й донесе чаша кафе, след като помоли Хоуп да се качи с него на горния етаж. Извини се на асистентката й, че отвлича Хоуп, но искал фотографът да огледа цялата къща.

Тя го последва по тясното вито стълбище и се озова в уютен, по-голям хол, пълен с книги, антики, вещи, спомени, стари кожени канапета и удобни столове, а в камината бумтеше огън. В такава стая на човек му се приискваше да се завие и да си лежи дни наред. Всеки предмет тук като че разказваше интересна история. Някои беше донесъл от чужбина, други изглеждаха така, сякаш му бяха любими от години. Стаята беше очарователна, наситена с топлота и уют и въпреки че той беше едър мъж, с дълги ръце и крака, това място й се струваше съвършено за него. Той се отпусна на мекото старо канапе и протегна дългите си крака към камината, широко ухилен към Хоуп. Тя забеляза, че е обут в износени, но много елегантни черни кожени ботуши за езда.

— Нали не бях прекалено груб към асистентката ти — извини се той. — Мислех, че няма да е зле да се опознаем, преди да започнем работа. Много се притеснявам винаги когато ме снимат. Като писател съм свикнал да наблюдавам околните, не те да наблюдават мен. Не ми е приятно да съм в светлината на прожекторите — обясни той с момчешка усмивка, извита на една страна, която на часа спечели сърцето й. Той се оказваше невероятно чаровен.

— И аз се чувствам по същия начин. Не ми е приятно да ме снимат. Предпочитам аз да съм тази, която снима. — Вече обмисляше кое ще бъде най-подходящото място за снимки. Искаше й се да остане, където бе в момента, отпуснат удобно пред камината, отметнал глава назад, за да може да вижда лицето му. — По-добре ли си? — Той й се стори толкова здрав и жизнен, че не й се вярваше да е бил болен. Гласът му все още звучеше дрезгаво, но беше пълен с енергия, а сините му очи танцуваха, когато се засмееше. Напомняше й за красивия принц от приказките в детството й, приличаше на главен герой в книга, макар повечето от сюжетите в неговите книги да бяха твърде мрачни.

— Оправих се — отвърна весело той и се закашля. — Тази къща е толкова малка, че се чувствам глупаво в нея, но пък е удобна. Имам я от години. Тук съм написал някои от най-хубавите си книги. — След това се обърна и посочи бюрото зад тях.

Беше великолепно, старо, масивно, свалено от някакъв кораб, поне така каза той. Разположено в далечния ъгъл на стаята, с компютъра отгоре, изглеждаше съвсем не на място.

— Благодаря ти, че дойде — рече искрено той. Влезе прислужницата, понесла сребърен поднос с две чаши чай. — Знам, че беше малко прекалено да те моля да работиш на Коледа. Но издателите имаха спешна нужда от снимка, а следващата седмица завършвам книгата и веднага след нея трябва да започна нова, затова ще се върна да работя в Дъблин. Стори ми се по-разумно да се видим в Лондон.

— Няма проблем — отвърна успокоително тя и посегна към едната чаша чай. Фин взе другата, а прислужницата побърза да излезе. — Нямах друга работа.

Той я оглеждаше внимателно. Беше по-млада, отколкото очакваше и много по-хубава. Остана учуден, че е толкова дребна и нежна, бе и впечатлен от силата, която излъчваха виолетовите й очи.

— Задължен съм ти, че дойде точно преди Коледа — подчерта отново той, докато тя оглеждаше светлосенките по лицето му. Снимките щяха да се получат лесно. Всичко у него беше изразително, а и Фин О’Нийл бе забележително красив мъж.

— В Лондон е весело по това време на годината — отбеляза Хоуп с усмивка и остави чашата от чая върху армейския барабан, който използваше за масичка.

От едната страна на камината бяха подредени красиви, стари куфари от алигаторска кожа. Накъдето и да погледнеше, виждаше нещо, достойно за възхищение.

— Обикновено не обръщам внимание на празника, затова ми е забавно, когато идвам тук. Поръчката дойде като приятна изненада, в много подходящ момент. Ами ти? Къде ще прекараш Коледа? В Ирландия или тук? — Държеше да предразположи моделите, преди да започне работа, а О’Нийл нямаше да й създава трудности, беше открит, общителен и й се усмихваше над чашата чай. Невероятно чаровен и много привлекателен.

— Не, ще остана тук и ще замина след празника — отвърна той. — Синът ми пристига в деня след Коледа. Учи в Масачузетския технически университет, умно дете. Бог на компютрите е. Майка му почина, когато беше на седем, и го отгледах сам. Ужасно ми липсва, докато е в Щатите. За него обаче има повече забавления тук, в Лондон, отколкото в Дъблин. След това заминава на ски с приятели. Двамата с него сме много близки — заяви гордо Фин, след това я погледна напрегнато, с неприкрито любопитство. — Ти имаш ли деца?

— Не — поклати тя глава. — Нямам.

Той остана изненадан. Не приличаше на кариеристка, решила да не ражда деца. От нея се излъчваше топлота, тя притежаваше нежност, говореше тихо и му се стори, че е от хората, които проявяват загриженост и състрадание.

— Омъжена ли си? — Погледна лявата й ръка, но там нямаше халка.

— Не — отвърна тя, след това заговори: — Бях омъжена. Съпругът ми работеше като сърдечносъдов хирург в „Харвард“. Специалността му беше трансплантиране на сърца и бели дробове. Пенсионира се преди десет години. Разведени сме от две.

— Според мен пенсионирането съсипва хората. Ще пиша, докато не ме изритат. Няма да знам какво друго да правя със себе си. Той трудно ли го понесе? Предполагам, че му е било тежко.

— Нямаше друг избор. Разболя се — отвърна тихо тя.

— Още по-лошо. Сигурно за него е било много мъчително. От рак ли?

Искаше да научи повече за нея и докато двамата разговаряха, тя наблюдаваше как се движи лицето му, как се променя светлината в очите му. Беше доволна, че ще правят цветни снимки — щеше да е жалко да не предадат истинския им цвят. Това бяха най-сините очи, които някога беше виждала.

— Не, от Паркинсон. Престана да оперира веднага щом разбра. Няколко години след това преподаваше, но накрая се отказа и от това. Наистина му беше много трудно.

— Сигурно и на теб. Това е огромно разочарование за човек в разцвета на кариерата си. Затова ли се разведохте?

— Да, както и заради някои други обстоятелства — отвърна уклончиво тя и отново огледа стаята. Видя снимка на Фин с красиво русо момче и реши, че това е синът му, а той кимна, когато забеляза накъде гледа Хоуп.

— Това е момчето ми, Майкъл. Много ми липсва, откакто замина да учи. Трудно ми е да свикна, че не е около мен.

— В Ирландия ли е отраснал? — Тя се усмихна. И той, също като баща си, беше красавец.

— Докато беше малък, живеехме в Ню Йорк и Лондон. Аз се преместих в Ирландия две години, след като той завърши колеж. Майкъл е типичното американско момче, докато аз никога не съм бил. Открай време се чувствах различен, може би защото родителите ми не бяха родени в Щатите. Разговорите им винаги се въртяха около връщането в родината, затова накрая и аз се върнах.

— Значи в Ирландия се чувстваш у дома? — попита тя и очите им се срещнаха.

— Сега вече е така. Установих се в наследствения дом на родителите си. Възстановяването му ще ми отнеме поне сто години. Когато го взех, той се разпадаше и части от него все още продължават да се рушат. Става въпрос за огромен дом в паладийски стил, строен от сър Едуард Лъвет Пиърс в началото на осемнайсети век. За съжаление, родителите ми починаха много преди да успея да си го върна, а Майкъл разправяше, че съм напълно луд да се захващам с него. — На полицата над камината беше поставена снимка на дома му и той я подаде на Хоуп. Сградата беше внушителна, с огромно стълбище отпред и колони. Фин беше застанал пред къщата, яхнал великолепен черен кон. Приличаше на господар на имението.

— Невероятна къща — заяви възхитена Хоуп. — Сигурно ти предстои много работа по възстановяването.

— Така е, но го правя с обич. Един ден това ще бъде наследството, което ще оставя на Майкъл. Дотогава трябва да я приведа в приличен вид, стига да живея още сто години, за да се справя. — След тези думи той се разсмя и Хоуп му върна снимката. Сега вече съжаляваше, че не направиха фотосесията там. В сравнение със забележителната сграда в паладийски стил, лондонската му къща й се стори смешно малка, но издателят му искаше най-обикновен портрет, а уютната стая, в която бяха седнали, щеше да е напълно подходяща.

— Ще повикам асистентката, за да започнем — рече Хоуп и се изправи. — Ще ни трябва известно време, докато нагласим всичко. Имаш ли предпочитания към мястото? — попита тя и се огледа.

Допадаше й начинът, по който изглеждаше сега, както се беше отпуснал на канапето, напълно спокоен, и разказваше за къщата в Дъблин. Как само й се искаше да го снима на бюрото, може би дори трябваше да направи няколко снимки, докато е край библиотеката. Много трудно й беше да предвиди къде точно ще улови магията. Той й се стори лесен модел, открит, спокоен. Когато се вглеждаше в очите му, усещаше, че е от хората, на които може да има доверие, да се разчита. У него долавяше топлота, хумор, сякаш разбираше добре човешките странности и непостоянството на живота, човек, готов във всеки един момент да се засмее. Освен това беше и сексапилен, но по особен, аристократичен начин. В него нямаше нищо смущаващо, макар агентът да я беше предупредил, че е женкар. Когато го видя, разбра защо е така. Той беше невероятно привлекателен, проявяваше загриженост и внимание, освен че беше забележителен мъж. Подозираше, че ако реши да използва целия си чар, щеше да е неустоим. Радваше се, че за нея такава опасност няма, че ги свързва единствено работата. Разбра от въпросите, които й задаваше, че харесва творбите й, че и той, също като нея, я беше проверил в „Гугъл“. Той, изглежда, помнеше целия списък с музеи, където е излагала свои творби, някои от които самата тя бе забравила. Наистина се беше постарал да я опознае.

Хоуп слезе на долния етаж и помогна на Фиона да подреди оборудването. Обясни й какво точно иска, след това се качиха, за да уточни къде точно да монтира осветлението. Реши да го снима първо на канапето, след това на бюрото. През това време Фин се качи на горния етаж, в спалнята си, и се върна час по-късно, когато Хоуп му съобщи, че са готови. Помоли прислужницата да го повика и той се върна облечен в светлосин кашмирен пуловер със същия цвят като очите му. Стоеше му добре и стегнатото му тяло изглеждаше сексапилно и мъжествено. Забеляза, че се е обръснал и сресал.

— Всичко ли е готово? — Тя му се усмихна и взе „Мамия“-та.

Посочи му къде да седне на канапето, Фиона обясни какво точно ще правят, докато светлината блестеше под чадъра, а Хоуп остави фотоапарата и посегна към бърз „Полароид“, за да му покаже позата и обстановката. Той остана доволен. Минута по-късно Хоуп започна снимките, като непрекъснато сменяше фотоапаратите — „Мамия“, „Лайка“ и „Хаселблад“. Повечето бяха цветни, но щеше да направи и няколко черно-бели ленти; определено предпочиташе класическите портрети в черно и бяло, но издателят беше категоричен, че иска портрет в цвят, а и Фин така предпочиташе. Обясни, че се чувствал по-истински пред читателите, че им било по-лесно да го възприемат като обикновен човек, отколкото ако видеха артистична черно-бяла снимка на задната корица на книгата.

— Ти си шефът — усмихна се Хоуп, докато се привеждаше над фотоапарата.

Той също се засмя.

— Не, ти си човекът на изкуството.

Държеше се непринудено пред обектива, движеше главата си, променяше изражението си постепенно, сякаш го бяха снимали хиляди пъти досега. Хоуп знаеше, че това не е ново за него. Сегашните снимки бяха за единайсетата му книга, а предишните, издадени през изминалите двайсет години, до една се бяха превърнали в бестселъри. Четирийсет и шест годишният мъж се беше превърнал в институция в американската литература, също както и тя в своята област. Щеше да им бъде трудно да преценят кой от двамата е по-известен или по-уважаван. Бяха равностойни по отношение на репутация и способности в своите професионални среди.

Снимаха почти час и тя го похвали за умението да стои пред обектива, за правилния начин, по който обръщаше глава, и бе почти сигурна, че е направила съвършената снимка още през първия половин час, но знаеше много добре, че не бива да спира. Накара Фиона да премести осветлението до бюрото и предложи той да си почине малко, да си сложи бяла риза и да не я закопчава на врата. Фин искаше да прекъснат, за да обядват, но Хоуп предпочиташе да продължат. Не искаше да изгуби създалото се настроение. Беше забелязала, че е най-добре да не спира работа, когато с модела са в синхрон. Един дълъг обяд или чаша вино щяха да съсипят магията и за двамата, а тя не искаше това да се случи. Беше очарована, че се справяха безупречно. Като модел Фин О’Нийл се оказа истинска мечта и с него бе удоволствие да се разговаря. Времето летеше неусетно.

Половин час по-късно той се върна в хола облечен в бяла риза, както беше поискала Хоуп и седна на масивното бюро. Тя премести компютъра, защото загрозяваше снимките. Той наистина беше страхотен модел, шегуваше се, разказваше вицове и клюки за известни хора на изкуството, за къщата си в Ирландия, за безумните, но ефектни номера, които бе правил на млади години, когато пътувал, за да представя книгите си. Насълзи се при спомена за преживените трудности, докато отглеждал сам сина си след смъртта на майка му. Вълшебните мигове се редяха един след друг и Хоуп съзнаваше, че ще има предостатъчно снимки, от които да избира, всяка по-добра от предишната.

Най-сетне, след като го засне облегнат на старинната стълба пред библиотеката, приключиха. Едва го каза и той избухна в доволен, радостен смях и Хоуп открадна още една снимка, може би тя щеше да се окаже най-хубавата от всичките. Понякога се случваше. Той я прегърна топло, докато подаваше „Лайка“-та на Фиона, която я пое със страхопочитание и я остави на масата при останалите. Изключи светлините и започна да прибира оборудването, а Фин поведе Хоуп надолу по стълбите, към кухнята.

— Прекалено много работиш! Умирам от глад! — оплака се той, отвори хладилника и се обърна към нея. — Да ти направя ли спагети или салата? Прималява ми от глад. Нищо чудно, че си толкова дребничка, сигурно изобщо не се храниш.

— Не и когато работя — призна тя. — Задачата ме поглъща и не се сещам за друго, а и снимките са голямо забавление. — Хоуп се усмихна срамежливо и той се разсмя.

— През повечето време и аз се чувствам по същия начин, докато работя над някоя книга, макар на моменти да я намразвам. Особено когато ми се налага да пренаписвам нещо. Редакторът ми е много противен и ту се мразим, ту се обичаме, но пък тези отношения се отразяват добре на книгите. Няма как, необходимо зло. При теб този проблем не съществува — продължи завистливо той.

— Налага ми се сама да се редактирам, но се срещам и с клиентите, които са ми дали поръчката, като твоя издател например, или куратори на музеи, и понякога се оказват доста костеливи орехи, макар че това е различно от пренаписването на книга. Винаги съм искала да пиша — призна тя, — но едва успявам да съчиня пощенска картичка. За мен светът е най-изразителен на визуално ниво. Виждам го през обектива и по този начин успявам да надникна в душите на хората.

— Знам, тъкмо това ми харесва в творбите ти и затова помолих издателя си да те повика за снимката на корицата. — Той се засмя и като опитен готвач направи омлети и салата за двама, движеше се като торнадо в миниатюрната кухня и не спираше да бъбри. — Дано чернотата в душата ми не помрачи снимките, които направи — рече той и се престори на разтревожен, когато тя го погледна напрегнато.

— Ами! Не забелязах следи от чернота в душата ти. Да не би да съм пропуснала нещо?

— Може би малко наследствена лудост, иначе съм напълно безобиден. От онова, което съм прочел за ирландските си роднини, някои са били големи кукувици. Не че са били опасни, просто ексцентрици — усмихна се той.

— В това няма нищо лошо — успокои го благородно Хоуп, докато той сервираше омлетите им в отделни чинии. — У всеки понякога се появява лудост. След като със съпруга ми се разделихме, прекарах известно време в Индия, за да се опитам да осмисля всичко. Спокойно може да се каже, че това беше проява на лудост — обясни тя, като сядаха на красивата махагонова маса в уютната трапезария в тъмнозелено. По стените бяха закачени картини с ловни сцени, а една с птици беше от известен немски художник.

— Как беше там? — полюбопитства Фин. — Никога не съм ходил в Индия, въпреки че ми се иска.

— Фантастично — отвърна Хоуп с блеснали очи. — Там прекарах невероятно вълнуващи моменти. Животът ми се промени завинаги, а също и начинът, по който възприемам всичко, включително и себе си. Видях някои от най-красивите кътчета на света. Току-що открих изложба с част от снимките, които направих там.

— Май видях няколко в едно списание. — Фин довърши омлета и се зае със салатата. Помнеше образите на просяци и деца и една прекрасна снимка със залез над Тадж Махал.

— Посетих невероятно красиви езера — най-романтичните места, за които можеш да мечтаеш, а пък други бяха толкова тъжни и потискащи. Останах един месец в болница „Майка Тереза“, живях в манастир в Тибет, в ашрам, където преоткрих себе си. Струваше ми се, че мога да остана там завинаги.

Когато той надникна в очите й, забеляза дълбочина и мир, а под тях, още по-дълбоко, бяха скрити две бездънни езера от болка. Разбра, че Хоуп беше изстрадала жена. Запита се дали се дължеше само на развода и болестта на съпруга й. Независимо от причините, за него беше ясно, че тя се е докоснала до ада и е съумяла да се върне, въпреки това се държеше уравновесено, спокойно и му се усмихваше ведро от другата страна на масата.

— Винаги ми се е искало да направя нещо такова — сподели той, — но така и не ми достигна кураж. Страхувах се, че може да се наложи да се изправя срещу себе си. Предпочитам да се натъкна на хиляди демони. — Признанието му беше откровено и тя само кимна.

— Там цареше такова спокойствие. Докато бяхме в манастира, нямахме право да разговаряме. Сякаш атмосферата неусетно лекува всичките ти рани. Иска ми се някой ден да се върна.

— Може би имаш нужда да се позабавляваш — подхвърли игриво Фин. — Колко време ще останеш? — Той се облегна на стола и я загледа втренчено. Тя му се струваше загадъчна.

— Утре се връщам в Ню Йорк — усмихна се тя.

— Четири дни не са достатъчни за Лондон. Довечера какво ще правиш?

— Сигурно ще си легна, след като изям супата, която ще си поръчам от румсървиса — усмихна се по-широко Хоуп.

— Абсурд — намръщи се той, без да крие неодобрението си. — Ще вечеряш ли с мен?

Отначало тя се поколеба, но след това кимна. Нямаше какво друго да прави, а разговорите с него бяха интересни.

— Не съм си взела прилични дрехи.

— Не ти трябват. Можеш да облечеш панталон и пуловер. Ти си Хоуп Дън, следователно можеш да правиш каквото пожелаеш. Ще вечеряш ли с мен довечера в „Харис Бар“? Според мен там сервират най-хубавата италианска храна в света.

Тя познаваше заведението, но не го посещаваше често. Беше един от най-елегантните клубове в Лондон, където ходеха всички важни личности. Жените се обличаха в елегантни коктейлни рокли, а мъжете в черни костюми. Той беше прав, храната там наистина беше превъзходна.

— С удоволствие. Сигурен ли си, че няма да се срамуваш от мен, след като нямам подходяща рокля?

Беше й малко неловко, но същевременно приятно да вечерят заедно. Фин беше интелигентен, интересен и забавен. Този ден не се отегчи нито за миг. Той имаше познания по най-различни въпроси, бе образован и много умен и находчив. Как да устои на възможността да прекара с него няколко часа и да го опознае по-добре. Нали той беше причината да дойде в Лондон. А днес Пол бе заминал.

— За мен ще бъде истинска чест да вечерям с теб, Хоуп — заяви сериозно Фин и я погледна. Тя бе най-интересната жена, която беше срещал от години. — Ще ми разкажеш повече за Индия, а пък аз ще ти разкажа за Ирландия — засмя се той. — Ще ти опиша какво е да възстановяваш къща на триста години.

Разбраха се Фин да я вземе от хотела в осем и половина. Шофьорът вече бе откарал цялото оборудване. Фиона седеше надвесена над някаква книга в малкия хол, след като прислужницата й беше поднесла сандвич за обяд. Тя нямаше нищо против да чака Хоуп, щастлива от възможността да прекара деня с нея.

Когато се върнаха в хотела, Фиона подреди апаратурата, от която Хоуп се нуждаеше, и прибра фотоапаратите й. Пристигнаха към пет и си тръгна, а Хоуп легна да поспи, замислена над разговора с Фин и поканата му за вечеря. Това бе едно от нещата, които харесваше най-много, когато снимаше портрети. Художествената фотография за нея бе далеч по-вълнуваща, затова пък при портретната срещаше много интересни хора. Нямаше търпение да открие мъжа, който се криеше зад писателя. Фин пишеше странни, дори плашещи книги и тя искаше да го разпита по-подробно за тях. Той бе не по-малко заинтригуван от работата й.

Спа два часа и се събуди навреме, за да вземе душ и да се облече за вечеря. Както го беше предупредила, облече черен панталон и пуловер и обу единствения чифт високи обувки, които беше донесла. Въздъхна облекчено, че си е взела палто. Поне нямаше да го засрами прекалено много в „Харис Бар“. Нямаше да е конкуренция на модерно облечените жени, но поне щеше да изглежда сериозна, семпла и прилично облечена. Прибра косата си на кок, сложи си малко грим и яркочервено червило и слезе във фоайето да го чака.

Хоуп беше седнала, когато Фин влезе пет минути по-късно, облечен в тъмносин костюм и черно кашмирено палто с чудесна кройка. Бе впечатляваш мъж и неколцина души го познаха и любопитно наблюдаваха как я поведе към спрелия до тротоара ягуар. Преди да се запознаят, тя не беше планирала да прекрачва професионалните взаимоотношения, но сега й беше приятно и се усмихна широко, като потеглиха.

— Това е страхотно. Благодаря ти. Фин — рече топло тя и той се обърна към нея с усмивка. Ресторантът беше на няколко преки.

— Очаквах вечерята с нетърпение. Изглеждаш великолепно. Не знам защо се тревожеше. Много си шик.

Отдавна не й се беше случвало да ходи на вечеря в известен ресторант. Тя и без това не излизаше много, освен на партита, организирани от музеи или на откриването на собствените си изложби. Вечери като тази в „Харис Бар“ бяха част от света на Пол, не от нейния. Тя се вместваше по-успешно сред хората на изкуството в Ню Йорк и това се отразяваше добре на работата й. Посещаваха малки бистра в Челси и Сохо, не стъпваха в нашумелите модерни ресторанти.

Оберкелнерът поздрави топло Фин — очевидно се познаваха добре — и ги поведе към една закътана маса. Наоколо се разнасяше италианска, арабска, испанска, руска, немска и френска реч, също и английска. Фин поръча мартини още щом седнаха. Хоуп си поръча чаша шампанско и се огледа. Нищо не се беше променило от последния път, когато идваха тук с Пол. Оттогава бяха минали години.

— Кажи ми кога се събуди интересът ти към снимките — настоя Фин, след като им сервираха напитките, и Хоуп отпи глътка шампанско.

Тя се разсмя.

— Влюбих се във фотоапаратите, когато бях на девет. Татко беше преподавател в „Дартмът“, а мама художничка. Баба ми подари фотоапарат за рождения ден и това бе любов от пръв поглед. Като единствено дете умеех да се забавлявам сама. Животът в Ню Хемпшър беше доста скучен, но щом вземех фотоапарата в ръка, не знаех какво е отегчение. Ами ти? — попита го тя. — Кога започна да пишеш?

— Също като теб. Бях още момче. И аз бях единствено дете, затова четях непрекъснато. Това беше бягството ми.

— От какво? — попита тя заинтригувана.

Работеха в различни области на изкуството, но творческият им талант ги сближаваше.

— От самотното детство. Родителите ми бяха много близки и аз се чувствах изолиран. В живота им нямаше много място за дете. Бяха по-възрастни. Баща ми беше лекар, а мама известна в Ирландия красавица. Тя беше омагьосана от работата му и не се интересуваше кой знае колко от мен. Затова си създадох живот, богат на фантазии и четях непрекъснато. Открай време знаех, че искам да пиша. Бях на единайсет, когато завърших първата си книга.

— Публикуваха ли я? — попита тя, силно впечатлена.

Той се разсмя и поклати глава.

— Не. Написах три, които така и не издадоха. Пробих с четвъртата. Тъкмо бях завършил колеж. — Тя знаеше, че той е учил в Колумбийския университет, а след това и в „Оксфорд“. — Успехът дойде доста по-късно.

— С какво се занимаваше, преди да издадат първата ти книга?

— Учех, четях, не спирах да пиша. Пиех много. Преследвах жени. Ожених се съвсем млад. Бях на двайсет и пет, непосредствено след като излезе втората ми книга. Работех като сервитьор и дърводелец. Майката на Майкъл беше манекенка в Ню Йорк. — Усмихна се смутено. — Открай време имам фатална слабост към красивите жени. Тя беше невероятна красавица. Разглезена, капризна, нарцистична, но пък една от най-красивите жени, които бях виждал. Беше съвсем млада и всичко между нас се разпадна скоро, след като се роди Майкъл. Струва ми се, че нито един от двамата не беше готов за дете. Тя прекъсна работата си на манекенка и непрекъснато ходехме по партита. Не разполагах с много пари и двамата бяхме нещастни.

— Тя как почина? — попита тихо Хоуп.

От разказа му остана с впечатлението, че връзката им е вървяла към развод, не към трагичен завършек, и се оказа, че не греши.

— Блъсна я пиян шофьор, като се връщала една вечер от парти в Хамптън. И преди това се бяхме разделяли и добре че беше така, защото тя всеки път оставяше Майкъл при мен, хукнеше ли нанякъде. Беше на двайсет и осем, а аз на трийсет и три. Сигурно рано или късно щяхме да се разведем. Независимо от това се почувствах ужасно, когато тя почина и се оказах съвсем сам със сина си. Много ми беше трудно в онези години. За щастие, той е страхотно дете и, изглежда, ми е простил по-голямата част от грешките, които допусках, а те не бяха малко. Вече бях изгубил родителите си, така че нямаше кой да ни помага, но се справихме. Сам се грижех за него. Така и двамата пораснахме.

Той й отправи момчешка усмивка, в която се криеше чарът на красивия принц, същата усмивка, която бе разтапяла успешно сърцата на жените години наред. У него имаше нещо честно, открито и неповторимо. Той не се опитваше да скрие нито недостатъците, нито страховете си.

— Никога повече ли не се ожени? — Хоуп беше очарована от историята му.

— Бях твърде зает със сина си. А сега вече ми се струва, че е прекалено късно. Твърде голям егоист съм и съм си изградил определен начин на живот. Откакто Майкъл не живее с мен, за пръв път оставам сам. Искаше ми се да се насладя на свободата поне за известно време. А да си омъжена за писател не е много весело. През повечето време съм като залепен за бюрото. Понякога минават месеци, без да изляза от къщи. Не мога да искам от никоя жена да се примири с подобно нещо, а пък обичам работата си.

— И аз изпитвам същото — съгласи се тя. — Понякога работата поглъща цялото ти време. Съпругът ми се отнасяше благосклонно и много ме подкрепяше. И той беше много зает. Чувствах се много самотна като съпруга на лекар, но се оказа, че не е за мен. — Тя се поколеба за момент и извърна поглед, след това се усмихна тъжно на Фин. — Намирах си други занимания.

Той предположи, че Хоуп говори за фотографията, което бе логично, защото през годините бе създала огромен брой творби.

— А той с какво се занимаваше след пенсионирането?

— Отначало преподаваше в „Харвард“. Бях добре запозната с академичния свят благодарение на татко, въпреки че конкуренцията в „Харвард“ беше много по-страшна, отколкото в „Дартмът“, а и там хората са с много повече самочувствие, готови са да прегазят всекиго по пътя си. Преподаването не беше достатъчно за Пол, затова той помогна да бъдат създадени две фирми за производство на хирургически инструменти. Оказа се, че се справя чудесно с новата работа. Предполагам, че това го спаси през първите години, когато не можеше да практикува повече. Така не мислеше непрекъснато за заболяването си, защото постигаше успехи в нова сфера. След това състоянието му се влоши. Нещата се промениха. Много ми е трудно, когато го виждам толкова тежко болен на неговата възраст. Та той е сравнително млад мъж. — Каза го с тъга, тъй като си припомни как изглеждаше той вчера, колко трудно ходеше и се хранеше, отчаяно опитвайки се да запази достойнството си, имаше силен дух, макар тялото да го предаваше.

— Сега с какво се занимава? Липсва ли ти?

— Да. Само че не желае да се грижа за него. Много е горд. За нас всичко се промени, откакто се разболя… а и други неща се случиха. Понякога животът те помита и дори да обичаш даден човек, не успяваш да откриеш пътя към него. Преди три години си купи яхта и през по-голямата част от годината живее на нея. Останалото време прекарва в Лондон, ходи в Бостън на лечение и по за няколко дни до Ню Йорк. Все по-трудно му е да се придвижва сам. На яхтата му е най-лесно, защото екипажът се грижи за него. Днес замина за Карибите.

— Колко тъжно — отбеляза замислено Фин. Трудно му беше да разбере защо Пол се е разделил с Хоуп. От начина, по който тя говореше за него, Фин беше сигурен, че тя все още обича бившия си съпруг и е готова да се грижи за него. — Когато човек е здрав, може да се наслаждава на живота. Ако си болен обаче, вече нищо не те радва.

— Така е — съгласи се тихо Хоуп. — Включил се е в експериментална програма в „Харвард“ за лечение на Паркинсон. Доскоро състоянието му беше по-добро.

— Ами сега?

— Вече не е толкова добре. — Не каза нищо повече и Фин кимна.

— Ами ти? Къде живееш, когато не си в Тибет и Индия и наоколо няма манастири? — усмихна се той. Вече бяха допили напитките си.

— В Ню Йорк. Пътувам много заради работата. Когато ми остане време, ходя на Кейп Код, но рядко имам възможност. През повечето време снимам на интересни места или работя над изложбите си в различни музеи.

— Защо си избрала Кейп Код?

— Нашите ми оставиха къща там. Прекарвахме в нея летата, когато бях дете, и много обичам мястото. Намира се в Уелфлийт, очарователно заспало градче, в което няма нищо модерно или превзето. Къщата е съвсем обикновена, но това ми допада и се чувствам уютно. Има прекрасен изглед към океана. След като се омъжих, ходехме там всяко лято. По онова време живеехме в Бостън. В Ню Йорк се преместих преди две години. Имам си чудесна мансарда в Сохо.

— И живееш сама, така ли?

Тя се усмихна и кимна.

— Така ми е добре. И за мен се отнася: трудно е да си женен за фотограф, който никога не си е вкъщи. Сега мога да правя неща, каквито дори не бих помислила, докато бях омъжена. Обикалям целия свят и съм готова с багажа за нула време. Точно обратното на твоята работа. Ти си затворен в една стая, за да пишеш, но това не представлява никакъв интерес за човек, който пътува непрекъснато. Всъщност, не възприемам нито твоята, нито моята работа за егоистична, но може и да е. Сега вече нямам отговорности към никого и не ми се налага да давам никому обяснения.

Той кимаше, докато слушаше, а след малко поръчаха вечеря. И двамата се спряха на макарони и решиха да пропуснат ордьоврите. За всеки от тях разказът за живота на другия бе интересен и той пак заговори за къщата в Ирландия. Веднага личеше колко много я обича и колко много означава за него. Тя беше част от историята и сложната плетеница на живота му, скътана в сърцето му заедно с всичко друго, което обичаше.

— Трябва някой път да дойдеш и да я видиш — предложи той и тя усети как любопитството й се пробужда.

— Каква беше специалността на баща ти? — попита тя.

Храната се оказа чудесна, точно както той беше обещал и каквато тя я помнеше, дори по-вкусна.

— Обща медицина. Дядо е бил земевладелец в Ирландия и не се е занимавал с абсолютно нищо друго. Баща ми обаче, бил по-предприемчив и заминал да учи в Щатите. Върнал се, за да се ожени за мама и после я отвел със себе си, но тя така и не успяла да се приспособи към живота далече от Ирландия. Почина сравнително млада, а той скоро след нея. По онова време учех в колеж. Години наред бях слушал разказите им за Ирландия и бях очарован. Тъй като те бяха ирландци, не беше никак трудно да получа гражданство, когато подадох документи.

А пък от гледна точка на данъците се оказа изгодно да се откажа от американско гражданство. В Ирландия писателите не плащат данък върху приходите. Това се оказа много изгодно, след като книгите ми започнаха да се продават. Сега, след като си върнах къщата на прадедите си, ще остана да живея в нея, но за съжаление няма да успея да накарам Майкъл да се премести там. Той иска кариера в света на високите технологии, след като завърши; и в Дъблин има доста възможности, но той твърдо е решил, че ще остане да живее в Щатите и ще работи в Силиконовата долина или Бостън. Той е типичното американско момче. Негов ред е да открие пътя си. Не исках да му се меся, въпреки че страшно ми липсва. — Той се усмихна тъжно на Хоуп, а тя кимна замислено. — Може пък да реши нещо друго и по-нататък да се премести в Ирландия както аз. В кръвта му е. Да не говорим, че на мен ще ми бъде безкрайно приятно, но в момента няма никакво намерение да живее в Ирландия.

Фин се питаше защо тя няма деца, но не му беше удобно да й зададе подобен въпрос. Може съпругът й да е бил прекалено отдаден на кариерата си и да не е искал, а тя пък е била прекалено заета да се грижи за него и да изпълнява желанията му. Тя беше нежна, грижовна, тъкмо жената, която би поставила желанията на любимия мъж над своите, въпреки че сега се беше посветила на професията си. Каза, че двамата са били женени двайсет и една години.

Докато си разказваха миналото и обсъждаха артистичните си пристрастия, вечерта отлетя толкова бързо, че и двамата съжаляваха, като си тръгнаха от ресторанта. Хоуп се беше поглезила с бонбоните и шоколадовите десерти, с които се славеше „Харис Бар“. Фин пък призна, че винаги се е изкушавал да открадне един от пъстрите пепелници от венецианско стъкло, останали по масите от времето, когато пушенето все още беше позволено. Тя се разсмя, като си представи как Фин пъхва пепелника в джоба на изискания си тъмносин костюм. Не можеше да повярва, че би направил подобно нещо. Истината бе, че тя също харесваше пепелниците им. Сега вече се смятаха за колекционерски.

След вечерята той потегли с автомобила към „Кларидж“, но преди да стигнат, се поколеба.

— Има ли шанс да те убедя да пийнем по още една чаша? Не можеш да заминеш от Лондон, ако не си ходила в „Анабел“, освен това е почти Коледа. Там ще бъде доста оживено — предложи той с надежда и тя се канеше да откаже, ала никак не й се искаше да нарани чувствата му.

Беше уморена, въпреки това нямаше нищо против да изпие още една чаша шампанско. Изпитваше удоволствие да си говори с него, а и от години не беше прекарвала толкова приятна вечер и се съмняваше, че скоро ще й се случи отново. Животът й в Ню Йорк беше самотен, не ходеше в клубове или на приятни вечери, нито пък получаваше покани от красиви мъже като Фин.

— Добре, само по чаша — съгласи се тя.

В „Анабел“ наистина беше пълно с народ. Оказа се, че тук наистина цари празнична атмосфера, точно както беше обещал той. Седнаха на бара, всеки от тях изпи по две чаши шампанско и потанцуваха, преди да си тръгнат и да я откара в „Кларидж“. Вечерта беше прекрасна. На него му беше приятно да разговаря с нея, а тя беше възхитена от компанията му.

— След подобна вечер се питам какви ги върша и защо ми трябва да живея като отшелник извън Дъблин. Докато бях с теб, ми се прииска да се преместя тук — призна Фин, когато спряха пред хотела й. Той изключи мотора и се обърна към нея. — Днес си дадох сметка, че Лондон ми липсва, че не прекарвам тук достатъчно време, но дори да живеех тук, ти щеше да си тръгнеш и нямаше да е чак толкова забавно.

Думите му я накараха да се усмихне. У него отново се беше появила момчешката закачливост, която толкова много й беше допаднала, а също и ненатрапчивата изтънченост, която пък я очароваше. Съчетанието бе наистина опияняващо. Същите чувства владееха и Фин. Харесваше нежността й, интелигентността и финото й чувство за хумор. Сподели, че за него тази вечер бе най-хубавата от много години насам. Тя нямаше представа дали й казва истината, но накрая установи, че няма значение.

— Чудесна вечер, Фин. Благодаря ти. Не трябваше да ми отделяш толкова време.

— И за мен беше чудесна. Иска ми се да не си тръгваше утре — прошепна тъжно той.

— И на мен — въздъхна тя. — Бях позабравила колко много обичам Лондон.

Нощният живот тук беше страхотен, тя обичаше музеите, а този път не й остана никакво време да разгледа нито един.

— Няма ли начин да те убедя да останеш още един ден? — попита Фин с надежда и тя се поколеба, ала след това поклати глава.

— Не мога. Трябва да се върна, за да се заема със снимките ти. Издателите ти не разполагат с много време.

— Дългът те зове. Жалко — отвърна разочаровано той. — Ще ти звънна следващия път, когато дойда в Ню Йорк. Не знам кога ще бъде, но рано или късно ще дойда. — Звучеше сериозно.

— Само че аз няма да мога да ти подаря подобна вечер.

— И в Ню Йорк има чудесни местенца, които са ми любими.

Тя беше сигурна, че е така, както и в Дъблин и вероятно на всяко друго място, където отидеше. Фин не беше от мъжете, които си стоят вечер вкъщи, освен в периодите, когато пишеше.

— Благодаря ти, че се съгласи да вечеряш с мен, Хоуп — каза любезно той на излизане от колата. Беше ужасно студено и тя се сгуши в палтото, за да се предпази от поривите на ледения вятър. Той я изпрати до фоайето. — Ще се чуем — обеща той. — Приятен полет.

— Приятно прекарване с Майкъл — пожела му тя и му се усмихна.

— Той ще остане тук само няколко дни, след това заминава на ски. Напоследък го виждам за по пет минути. От възрастта е. За него съм вече престарял.

— Наслади се на времето, което имаш с него — отвърна мъдро тя и той я целуна по бузата.

— Пази се, Хоуп. Прекарах страхотен ден.

— Благодаря ти. Фин. Аз също. Ще ти изпратя екземпляр от снимките, веднага щом съм готова.

Той й благодари и помаха с ръка, а тя влезе сама, навела глава, потънала в мисли. Изобщо не бе предполагала какво ще й донесе запознанството с Фин О’Нийл. Когато се качи в асансьора към своя етаж, усети, че съжалява, задето на следващия ден заминава. След Лондон, Кейп Код щеше да й се стори мрачен и потискащ на Коледа.