Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Matters of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Даниел Стийл. Невинни лъжи

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-655-212-9

История

  1. — Добавяне

1.

„Понякога любовта е най-опасното нещо, което може да ти се случи.“

Хоуп Дън вървеше бавно по Принс Стрийт в Сохо, Ню Йорк, под тихо сипещия се сняг. Беше седем часът и магазините тъкмо затваряха, а оживената търговия прекъсваше за през нощта. Живееше тук от две години и тази модерна част от Ню Йорк й харесваше повече от центъра. Сохо беше пълен с млади хора, винаги имаше какво да се види, с кого да си побъбри, когато и да излезеше от мансардата си, наоколо цареше оживление, от витрините струеше светлина.

Не обичаше много декември, още по-малко седмицата преди Коледа. През последните няколко години не обръщаше внимание на предпразничното настроение и търпеливо изчакваше да премине. През последните две Коледи работи в приют за бездомни, а година преди това замина за Индия. Беше й много трудно, когато се върна в Щатите след времето, прекарано там, защото всичко тук й се стори комерсиално и изкуствено.

Престоят в Индия промени живота й и вероятно го спаси. Замина спонтанно за цели шест месеца, а връщането към американския начин на живот й се стори непосилно трудно. Всичките й вещи бяха оставени на склад, когато се премести от Бостън в Ню Йорк. Работеше като фотограф и нямаше особено значение къде живее, тъй като носеше със себе си всичко необходимо за работата. Снимките от Индия и Тибет бяха изложени в престижна галерия в центъра. Някои от творбите й бяха в музеи. Хората сравняваха творчеството й с това на Даян Арбъс[1]. Привличаха я мизерниците и нещастниците, а пък агонията в очите на някои от хората, които бе снимала, разкъсваше сърцата на другите също толкова мъчително, колкото и нейното. Постепенно ценителите започнаха да проявяват уважение към работата й, ала тя не се промени и нищо в държанието й не издаваше, че е важна или известна личност.

През целия си живот Хоуп беше наблюдателка, хроникьор на човешкото общество. За да може да върши тази работа, тя все повтаряше, че човек трябва да знае как да изчезне, за да не влияе на настроението на модела. Творбите от Индия и Тибет, посветени на вълшебното време, което бе прекарала там, бяха доказателство. Хоуп Дън бе невидим човек в много отношения, докато в други бе забележителна, излъчваше вътрешна сила и светлина, която сякаш изпълваше стаята.

Усмихна се на жената, с която се разминаха на снежната Принс Стрийт. Изкушаваше се да тръгне на дълга разходка в снега и си обеща да излезе по-късно вечерта. Не се съобразяваше с определен график, не се отчиташе пред никого. Може би най-хубавото в самотния й живот беше свободата да прави онова, което пожелае. Беше съвършената независима жена, изключително дисциплинирана в работата си. Понякога се качваше на метрото, за да отиде в Харлем, обикаляше улиците по тениска и дънки и снимаше деца. Беше прекарала известно време в Южна Америка и там също бе снимала деца и старци. Заминаваше, накъдето я поведеше настроението, напоследък почти нямаше творби, правени специално за продажба. От време навреме снимаше за „Вог“, стига предложението да беше необичайно и различно. По-голямата част от поръчките за списанието бяха портрети на известни хора, които й се струваха стойностни и интересни. Беше публикувала изключителна книга с портрети, друга само с деца и се канеше в най-скоро време да издаде трета, с фотографиите от Индия.

Наистина беше късметлийка, че имаше възможност да прави онова, което иска. Можеше да избира кое предложение да приеме и кое не. Макар да обичаше портретната фотография, тя правеше официални портрети не повече от веднъж или два пъти в годината. Напоследък все по-често снимаше, докато пътуваше или се разхождаше по улиците.

Хоуп беше дребна жена, с порцелановобяла кожа и гарвановочерна коса. Когато беше дете, майка й се шегуваше, че приличала на Снежанка, и това поне донякъде беше истина. Приличаше на героиня от вълшебна приказка. Мъничка като елф, необикновено гъвкава и подвижна, тя успяваше да се вмъкне дори в най-сбутаните, невидими за околните кътчета и да остане незабелязана. Единственото у нея, което стряскаше, бяха дълбоките виолетови очи, наситено сини, с леко пурпурния оттенък на редки сапфири от Бирма или Цейлон и пълни със състрадание, станали свидетели на много от мъката по света. Онези, които бяха виждали очи като нейните и преди, веднага разбираха, че тя е изстрадала, въпреки това се държи и носи товара от миналото с достойнство, без да се оплаква. Вместо да потъне в депресия, болката я беше извисила на по-красиво място. Не беше будистка, но харесваше философията им и не се противопоставяше на онова, което й се случваше, просто се понасяше с него и позволяваше на живота да я отнесе от едно преживяване към следващото. Тъкмо тази задълбоченост и мъдрост прозираха в творбите й. Приемаше живота такъв, какъвто беше, вместо да се опитва да го превърне в такъв, какъвто би искала да е, защото знаеше, че това е непосилна задача. Беше готова да се откаже от онова, което обичаше, а това се оказа най-трудната задача. Колкото повече опознаваше живота, толкова по-смирена ставаше. Монах, с когото се запозна в Тибет, я нарече свята жена и тя наистина беше такава, макар никога да не бе проявявала интерес към някое църковно учение. Вярваше във всичко, вярваше в живота и го беше прегърнала крепко. Приличаше на жилава тръстика, която се огъваше под поривите на вятъра, красива и устойчива.

Снегът се сипеше на гъста пелена, когато стигна пред входа на дома си. Носеше на рамо калъфа с камерата, а ключовете и портфейлът й бяха вътре. Не носеше нищо друго, не се гримираше, много рядко, когато излизаше, си слагаше яркочервено червило и тогава още повече приличаше на Снежанка. Синьо-черната си коса носеше опъната назад или вързана на опашка, понякога сплетена, понякога прибрана на кок, а когато я пуснеше, тя стигаше до кръста й. Грациозните движения й придаваха вид на младо момиче, а по лицето нямаше почти никакви бръчки. В биографията й пишеше, че е на четирийсет и четири, но човек трудно би отгатнал възрастта й, защото изглеждаше значително по-млада. Също като снимките и моделите си тя бе неподвластна на времето. Когато някой я погледнеше, имаше желание да спре и да остане загледан в нея още дълго. Рядко се спираше на ярки цветове, почти винаги бе облечена в черно, за да не разсейва моделите, а в топлите страни предпочиташе бяло.

Отключи входната врата и се втурна към третия етаж с бързи крачки. Беше й студено и с радост влезе в апартамента си, значително по-топъл, отколкото навън, въпреки че таваните бяха високи и понякога от френските прозорци ставаше течение.

Запали лампите и както обикновено спартанското обзавеждане й достави огромно удоволствие. Циментовият под беше боядисан в черно, канапетата и удобните, меки кресла бяха тапицирани с мек вълнен плат с цвят слонова кост. Нищо в жилището й не беше натрапчиво, напротив, изглеждаше семпло, почти дзен. На стените бяха закачени огромни черно-бели фотографии в рамки — любимите й творби. На най-дългата стена се виждаше впечатляваща поредица, посветена на млада балерина, изпълняваща сложни стъпки и пози. Момичето притежаваше емоционална красота, беше изящна, млада, русокоса. Серията фотоси беше забележителна, част от личната колекция на Хоуп. На другите стени се виждаха множество снимки на деца, няколко на индийски монаси от ашрама[2], където беше живяла, и два огромни портрета на държавни глави.

Мансардата й приличаше на галерия с нейни творби и на една дълга бяла, лакирана маса, подредени с хирургическа прецизност върху поднос с меки гъби, бяха поставени всичките й фотоапарати. Когато поемаше поръчки, наемаше за кратко асистенти, но през повечето време предпочиташе да си върши работата сама. Асистентите й помагаха, но също така я разсейваха. Любимият й фотоапарат беше една стара „Лайка“, която имаше от години. Използваше „Хаселблад“ и „Мамия“ и в студиото, но най-много обичаше стария си фотоапарат. Започна да снима, когато беше на девет. На седемнайсет се записа в специална програма по фотография към „Браун“, на двайсет и една завърши с отличие, след като изготви впечатляващ проект в Близкия изток. Омъжи се скоро след завършването на колежа и цяла година работи като комерсиален фотограф, после се оттегли за дванайсет години и много рядко приемаше по някоя поръчка. Започна отново работа през последните десет години и тъкмо през това десетилетие остави своя отпечатък върху света и стана известна. Опозна славата на трийсет и осем, когато нюйоркският Музей за съвременно изкуство направи нейна изложба — едно от най-вълнуващите събития в живота й.

Хоуп запали свещите в стаята и намали лампите. Завладяваше я спокойствие винаги когато се върнеше в тази стая. Спеше на малка платформа, до която се изкачваше по стълба. Обичаше да отпусне умореното си тяло на тясното легло и да оглежда помещението, обзета от чувството, че лети, докато заспива. Мансардата беше коренно различна от досегашните й жилища и това също й харесваше. Преди се бе страхувала от промени, но бе решила, че е настъпил моментът да направи нещо различно. Имаше нещо могъщо, когато приемаше онова, което я плашеше най-много. Досега я притискаше ужасът от загуба и промяна и вместо да избяга от тях, тя се научи да приема превратностите с достойнство и сила.

В задната част на мансардата имаше малка кухня с черен гранит. От време навреме влизаше и тук, за да си затопли консерва супа. През повечето време я мързеше да готви, затова живееше на супи, салати и яйца. В редките случаи, когато й се прияждаше истинско ястие, тя се отбиваше в някой непретенциозен ресторант, хапваше сама набързо, колкото да задоволи глада. Не умееше да готви и не се и опитваше. За нея това бе истинска загуба на време; имаше твърде много други неща, които я интересуваха повече — преди семейството й, а сега работата. През последните три години тя се превърна в неин живот. Вложи в нея душата и сърцето си и това личеше.

Хоуп похапваше супа и наблюдаваше как се сипе снегът навън, когато мобилният й телефон звънна. Тя остави купичката и посегна да го извади от чантата на фотоапарата. Не очакваше обаждания и се усмихна, щом чу познатия глас на агента си, Марк Уебър. Не се бяха чували от доста време.

— Казвай къде си. В коя часова зона си? Да не би да те събудих? — В отговор тя се разсмя и се отпусна на канапето.

Марк я представяше през последните десет години, откакто се върна отново на работа. Обикновено се опитваше да я убеди да поеме комерсиални поръчки, но също така проявяваше уважение към по-сериозните й артистични интереси. Все казваше, че някой ден ще бъде една от най-значимите американски фотографки на своето поколение и в много отношения това беше така. Тя си беше извоювала уважение както сред галеристите, така и сред колегите.

— В Ню Йорк съм — отговори тя. — Не си ме събудил.

— Разочарован съм. Реших, че си в Непал, Виетнам или на някое друго страховито място. Учуден съм, че си тук. — Той добре знаеше колко много мрази тя празниците, а също и причината. Наистина имаше основателна причина. Но пък беше забележителна жена — боец и много скъпа приятелка. Харесваше я и й се възхищаваше.

— Реших да поостана известно време. А сега седя вкъщи и гледам снега. Много е красиво. Може по-късно да поизляза, за да направя няколко снимки.

— Навън е кучешки студ — предупреди я той. — Да не настинеш.

Той беше от малцината, които се тревожеха за нея, и тя остана трогната от загрижеността му. През последните години бе пътувала непрекъснато и не поддържаше връзка със старите си приятели. След колежа живя в Бостън, но при завръщането от Индия реши да се премести в Ню Йорк. Хоуп обичаше усамотението открай време, а сега повече от всякога. Това го притесняваше, въпреки че тя изглеждаше доволна от живота си.

— Току-що се прибрах — обясни тя, — и похапвах пилешка супа.

— Баба ми щеше да го одобри — рече шеговито той.

— Какви са ти плановете? — Знаеше, че тя не е поела никакви поръчки, тъй като през него не беше минавало нищо.

— Нищо особено. Мислех по празниците да отскоча до къщата на Кейп Код. Там е много красиво по това време на годината.

— Много весело, няма що. Ти си единствената, която мисли, че е красиво. Всеки друг биха го налегнали самоубийствени мисли по това време на годината. Имам по-добра идея.

Гласът му се промени, сякаш се канеше да каже: „Имам поръчка за теб“ и тя се разсмя. Познаваше го добре и го харесваше.

— Каква? Каква шантава поръчка ще се опиташ да ме накараш да поема, Марк? Да не би да е Лас Вегас навръх Коледа?

И двамата избухнаха в смях при тази мисъл. От време на време той й предлагаше напълно откачени неща, а тя почти винаги ги отказваше. Марк обаче трябваше да пробва, защото бе обещал на потенциалните клиенти.

— Не, въпреки че Вегас по празниците ми звучи интересно. — И двамата знаеха, че обича да залага и от време на време отскачаше до Лас Вегас и Атлантик Сити. — Говоря за нещо напълно прилично и приятно. Днес ми звъннаха от известно издателство. Водещият им автор иска портрет за корицата на последната си книга. Книгата още не е готова, но щял да я предаде всеки момент и издателят иска снимката за каталога и художественото оформление, за да пусне предварителното копие за реклама. Както ти казах, напълно прилична поръчка, на високо ниво. Единственият проблем е, че не разполагат с почти никакво време. Трябвало е да помислят по-рано.

— Колко време имат? — попита Хоуп незаинтересовано и се опъна на бялото канапе, докато слушаше.

— Фотосесията трябва да стане до следващата седмица, за да се вместят в графика. Това означава да снимаш някъде по Коледа, но той настоя за теб и беше категоричен, че не иска друг фотограф. Поне човекът има добър вкус. А и плащат добре. Предложението не е за изпускане.

— Кой е авторът?

Това щеше да наклони везните и агентът й се поколеба, преди да изрече името. Ставаше въпрос за прочут писател, спечелил „Нашънъл Бук Ауорд“[3], винаги начело на бестселърите, интересна личност, която будеше много въпроси и името му често се споменаваше в пресата редом с най-различни жени. Марк нямаше представа как Хоуп щеше да се отнесе към предложението, особено ако той не се държеше прилично, а подобна опасност съществуваше. Нямаше абсолютно никаква гаранция, че той ще прояви уважение и търпение. Тя пък предпочиташе да работи със сериозни модели.

— Фин О’Нийл — произнесе той на един дъх и зачака присъдата й. Не искаше да й влияе, нито да настоява. Всичко зависеше от нея и щеше да бъде напълно естествено, ако откажеха поръчката, тъй като заявката беше дошла в последния момент, точно по Коледа.

— Четох последната му книга — отбеляза тя, без да крие интереса си. — Стори ми се страшничка, но пък невероятна. Ти срещал ли си се с него?

— Виждал съм го на две партита, едното тук, другото в Лондон. Стори ми се чаровен, със слабост към красиви жени и млади момичета.

— Значи няма защо да се страхувам от него — отвърна тя през смях. Опитваше се да си спомни как изглежда от снимката на задната корица на книгата, която беше чела, но така и не успя.

— Не бъди толкова сигурна. Изглеждаш наполовина на годините си. Сигурен съм обаче, че ще успееш да се справиш с него. Това не ме притеснява. Не бях сигурен дали ще се съгласиш да заминеш за Лондон по това време на годината. От друга страна, там няма да е толкова потискащо, колкото на Кейп, така че може да ти дойде добре дошло. Ще пътуваш първа класа, всичките ти разходи ще бъдат покрити, ще отседнеш в „Кларидж“. Той живее в Ирландия, но има къща в Лондон и в момента е там.

— Жалко — въздъхна разочаровано тя. — Предпочитам да го снимам в Ирландия. Там щеше да е много по-необичайно, отколкото в Лондон.

— Малко вероятно е да се съгласи. Иска да се видите в Лондон. Няма да ти отнеме повече от един ден. Можеш да се върнеш бързо и да потънеш в депресия на Кейп. За Нова година ще си там. — При тези негови думи тя се разсмя и се замисли. Идеята й допадна. Фин О’Нийл беше известен писател и със сигурност щеше да бъде интересен модел. Подразни се, че не си спомня как изглежда. — Какво ще кажеш?

Поне не отказа веднага, а според Марк пътуване до Лондон щеше да й се отрази много по-добре, отколкото да остане съвсем сама в къщата си на Кейп Код, където от години прекарваше летата. Много обичаше вилата.

— А ти какво мислиш? — Винаги питаше за мнението му, макар понякога да не го приемаше. Някои от клиентите му никога не се интересуваха.

— Мисля, че трябва да отидеш. Той е интересен и известен, а ти отдавна не си правила официални портрети. Не можеш цял живот да снимаш монаси и просяци — подхвърли небрежно Марк.

— Май си прав. — Тя, изглежда, се замисли. Все още обичаше портретната фотография, особено когато моделът беше интересен, а Фин О’Нийл определено попадаше в тази категория. — Ще ми осигуриш ли асистент в Лондон, за да не водя със себе си? — Хоуп не беше никак претенциозна.

— Ще намеря, няма страшно. — Той притаи дъх в очакване да чуе, че ще приеме поръчката. Според него трябваше да се съгласи и колкото и да беше странно, тя не отказа. Мразеше празниците отдавна и пътуването до Лондон щеше да я разсее тъкмо навреме.

— Добре, ще се заема. Кога да тръгна?

— Възможно най-скоро, за да приключиш преди Коледа. — След това се сети, че това няма никакво значение за нея.

— Мога да замина утре вечер. Трябва да оправя тук няколко неща, обещах да звънна на куратора в Музея за съвременно изкуство. Утре ще мога да се кача на вечерния полет, за да се наспя.

— Супер. Ще им предам. Обещаха да се погрижат за всичко, а аз ще ти осигуря асистент. — Не представляваше проблем да й намери помощник. Младите фотографи горяха от желание да работят с Хоуп Дън, знаеше се, че фотосесиите с нея протичат лесно и безпроблемно. Хоуп беше истинска професионалистка и онова, което студентите и асистентите научаваха от нея беше безценно. Един ден работа с нея беше важен за биографиите им. — Колко време искаш да останеш?

— Не знам — отвърна тя и се замисли. — Няколко дни. Няма защо да бързам. Нямам представа що за модел ще се окаже той. Може да му отнеме ден или два, докато се отпусне. Нека да е за четири дни. Ще видим как ще тръгне. Така, ако се наложи, ще разполагаме с повече време. Ще се върна веднага след като приключа.

— Дадено. Радвам се, че се съгласи — отвърна топло той. — А Лондон е страхотен по това време на годината. Всичко е украсено, светло, цари празнично настроение, не както у нас. Британците все още вярват в Коледа.

— Харесвам „Кларидж“ — заяви весело тя, ала след това стана по-сериозна. — Може да се видя с Пол, ако е там. Дори не знам къде е в момента. От доста време не сме говорили.

Като се замисли, й се стори странно, че двамата бяха женени цели двайсет и една години, а тя дори не знаеше къде се намира. Животът й напоследък й напомняше за китайската поговорка „Тогава си е за тогава, сега е за сега“. Самата истина, още повече, че разликата между тогава и сега беше огромна.

— Той как е? — попита тихо Марк. Знаеше, че темата е болезнена, но след всичко случило се тя се справяше забележително добре. За Марк тя беше невероятен човек. Малцина биха превъзмогнали онова, което беше преживяла, и биха намерили сили да продължат напред.

— Според мен Пол си е същият — обясни тя за бившия си съпруг. — Подложил се е на някакво експериментално лечение в „Харвард“. Май се справя добре.

— Ще се обадя на издателя, за да съобщя, че ще поемеш поръчката. — Марк реши да смени темата. Не знаеше какво да каже, когато станеше въпрос за Пол. Хоуп се държеше благородно, той знаеше, че тя продължава да обича бившия си съпруг и бе приела, че ръката на съдбата я е поразила. Никога не прояви огорчение или гняв. Марк не разбираше откъде намира сили. — Ще ти звънна утре, за да уточним всичко — обеща той и разговорът приключи.

Хоуп пъхна купичката от супата в съдомиялната, пристъпи до прозореца и се загледа в тихо падащия сняг. Вече бе натрупало няколко сантиметра и тя се замисли за Лондон. Последния път, когато беше там, също валеше сняг и бе красиво като коледна картичка. Запита се дали Пол е в Лондон, но реши да не му звъни, преди да пристигне, да не би нещо да се промени, тъкмо щеше да е наясно с какво време разполага. Нямаше желание да се вижда с него на Коледа и да рискува да се натъжат. Сега бяха добри приятели. Той знаеше, че тя ще бъде до него, ако имаше нужда от нея, но също така знаеше, че е твърде горд, за да й позвъни. Ако се видеха, щяха да се държат ведро и да не се връщат към миналото, твърде мъчително и за двамата, за да го обсъждат.

Хоуп застана до прозореца и се загледа в оставящия едри стъпки в снега мъж, след него старица се клатушкаше и подхлъзваше на всяка крачка след кучето, което беше извела на разходка. Докато ги наблюдаваше, така и не устоя. Облече палтото, сложи ботушите и излезе, пъхнала старата си, любима „Лайка“ в джоба, не модерния, нов фотоапарат, за който всички мечтаеха. Тя й беше верен приятел и й служеше добре.

Десет минути по-късно вървеше по улицата, а снегът се сипеше около нея, докато търсеше неповторимия кадър. Озова се пред входа на метрото и забърза надолу по стълбите. Беше й хрумнала идея. Реши да направи снимки в нощния Сентръл Парк, а след това щеше да се отправи към някой от проблемните квартали в Уест Сайд. Тя умееше да смекчава както сърцата, така и израженията на хората. За Хоуп бе още ранна вечер и ако решеше, можеше да остане навън цяла нощ. Това бе едно от предимствата да е сама. Можеше да работи, когато пожелае, колкото време й се искаше и нямаше да се чувства виновна. Никой не я чакаше у дома.

По-късно, в три през нощта, тя се връщаше по Принс Стрийт, усмихната и доволна от свършената работа. Снегът вече беше спрял. Влезе в сградата и се заизкачва по стълбите към мансардата си. Свали мокрото палто, остави го в кухнята и си напомни, че на сутринта трябва да си събере багажа за Лондон. Пет минути по-късно беше облечена в топлата си нощница, сгушена в тясното легло. Заспа на секундата. Вечерта се беше оказала изключително приятна и творческа.

Бележки

[1] Американска фотографка, след чието самоубийство творбите й станали най-скъпите в света. — Б.пр.

[2] Според древната индийска традиция ашрам означава уединено място за живеене, докато в днешни дни терминът се използва понякога за международни общности, сформирани на базата на духовно търсене или учение, под ръководството на духовен наставник. — Б.пр.

[3] Национална награда за литературна книга, която от 1950 година се присъжда ежегодно. — Б.пр.