Даниел Стийл
Невинни лъжи (3)

2.

Когато Хоуп стигна на летището, се оказа, че полетът за Лондон има два часа закъснение. Фотоапаратите бяха в ръчния й багаж и тя седна да почете в залата за първа класа, докато повикат пътниците. Беше си купила нова книга на Фин О’Нийл и искаше да я прочете по време на полета. Отново валеше сняг и като се качиха, се наложи да обезледят самолета. Излетяха с цели четири часа закъснение, след като чакаха на пистата два часа. Този факт никак не притесни Хоуп, защото винаги спеше по време на дългите полети. Предупреди стюардесата, че не иска вечеря и я помоли да я събуди точно четирийсет минути преди кацането на „Хийтроу“. Така щеше да й остане време, за да изпие чаша кафе и да изяде един кроасан, да си измие зъбите и да се среши. Това щеше да й бъде достатъчно, за да има приличен вид при паспортната проверка и когато се регистрира в хотела.

Както винаги Хоуп спа дълбоко по време на полета, а когато кацнаха безпроблемно, въздъхна облекчено. Оказа се, че закъснението е било за добро, тъй като зимното небе се беше прояснило, а сутрешната мъгла вече се вдигаше. След митническата проверка нарамила чантата с фотоапаратите, излезе навън, където според уговорката я чакаше автомобил от „Кларидж“. Вече беше поръчала под наем всичко необходимо за предстоящите снимки и то щеше да бъде доставено в хотела същия следобед. Утре сутринта й предстоеше първата среща с Фин О’Нийл в дома му. Беше оставила време, за да го опознае, а следобеда щяха да започнат снимките.

Дотук всичко й изглеждаше лесно и безпроблемно, а тъй като се беше наспала в самолета, се чувстваше бодра, когато влязоха в града. Зарадва се много на стаята си в хотела — една от най-красивите в „Кларидж“, стените бяха боядисани в наситено коралово, беше обзаведена с мебели на флорални мотиви, елегантно подредени английски антики и картини по стените, топла и уютна. Тя пусна водата, за да напълни ваната веднага след като влезе. Замисли се дали да не позвъни на Пол, но предпочете първо да се види с Фин, за да прецени с какво свободно време разполага. Ако беше в града, можеха да се видят през последния ден от престоя й. Наложи си да не мисли за случилото се между тях и се отпусна във ваната със затворени очи. Реши да се поразходи, след като се облече и похапне, около два следобед. Ала тъкмо се беше обадила на румсървиса, за да поръча омлет и супа, когато пристигна взетото под наем фотографско оборудване, след това звънна асистентката й и тя успя да излезе чак в четири.

Пое с бърза крачка по Ню Бонд Стрийт и разгледа пищно украсените за Коледа магазини, до един пълни с клиенти, излезли за подаръци. Тя нямаше за кого да купи подарък — вече беше изпратила на Пол снимка в рамка от Ню Йорк и каса хубаво френско вино на Марк. Върна се в хотела към шест. Влизаше в стаята, когато й звънна Фин О’Нийл. Имаше дълбок, изразителен глас, с дрезгава нотка. Попита дали разговаря с нея, след което се задави от раздираща кашлица. Стори й се тежко болен.

— Умирам — изхриптя той, когато пристъпът на кашлица утихна. — Срещата за утре сутринта отпада. Не искам да разболея и теб. — Много мило, че проявяваше загриженост, а и тя също не искаше да се зарази, но пък никак не й се искаше да изгуби още един ден. Нямаше какво да прави в Лондон, освен да се види с Пол.

— Май наистина си зле — отвърна тя със съчувствие. — Ходи ли на лекар?

— Каза, че щял да мине по-късно, но никакъв го няма. Много се извинявам. Много ти благодаря, че дойде чак до Лондон. Ако остана утре на легло, може пък да се оправя. Ти бързаш ли да се прибереш? — Той й се стори притеснен и тя се усмихна.

— Няма проблем — отвърна спокойно Хоуп. — Мога да остана колкото се налага, за да свършим работата.

— Дано да имаш добър ретушор, защото изглеждам като сдъвкан и изплют — измърмори той като нацупено дете, потънало в самосъжаление.

— Обещавам, че ще изглеждаш върховно. Всичко зависи от осветлението — успокои го тя, — освен това ще си поиграем с аерографа. Ти се оправяй. Хапвай пилешка супа — препоръча тя, а той се разсмя.

— Не ми се иска, когато хората ме видят на задната корица на книгата, да решат, че приличам на дядото на Джорджия О’Кийф^[1].

— Няма такава опасност. — Представи си го. Беше го проверила в интернет и знаеше, че е на четирийсет и шест, и имаше представа как изглежда. Красив мъж. Гласът му звучеше младежки, енергичен, въпреки че беше болен.

— Добре ли се чувстваш в хотела? — поинтересува се загрижено той.

— Всичко е супер — увери го тя.

— Много ти благодаря, че се отзова толкова бързо. Не знам къде му е бил умът на издателя ми. Забравили са, че имат нужда от снимка за книгата, и ми напомни едва миналата седмица. Пълна лудница е покрай коледната дандания. Помолих го да се свърже с теб, макар да се съмнявах, че ще се съгласиш.

— Нямах други планове. Имах намерение да отскоча до Кейп Код, но тук е по-весело.

— Така си е — съгласи се той. — Живея в Ирландия, само че по това време на годината там е доста мрачно. Тук имам къща и идвам, когато не пиша. Ти ходила ли си в Ирландия? — попита той, обзет от неочакван интерес, след което отново се задуши от кашлица.

— Отдавна не съм ходила — призна тя. — Много е красиво, но от години не съм имала повод да отида. Повече ми харесва през лятото.

— И на мен, ала потискащите зими се отразяват добре на писането — ухили се той, — освен това в Ирландия ми е по-изгодно заради данъците. Там писателите не плащат данък върху доходите си. От две години имам ирландско гражданство. Отразява ми се добре — заяви доволно той и тя се разсмя.

— Браво. Да не би вашите да са били ирландци? — Може и да бяха, ако съдеше по името. Беше й много приятно да си бъбри с него. Това бе чудесна възможност да се опознаят, макар и по телефона. Колкото повече разговаряха, толкова по-спокоен щеше да е той, когато най-сетне се срещнеха и започнеха съвместната си работа.

— Родителите ми са родени в Ирландия, а аз в Ню Йорк, така че беше сравнително лесно да получа гражданство. Отначало бях с двойно, но след това се отказах от американския си паспорт. Стори ми се по-разумно, а и нямам нищо против да живея там. В Ирландия има великолепни къщи, природата е прекрасна, въпреки че времето е отвратително. Трябва някой път да ми дойдеш на гости. — Хората винаги говореха така, но тя едва ли щеше да приеме поканата, а и като погледна снимката му на задната корица на книгата, реши, че е малко вероятно да се видят отново, освен ако той не пожелаеше нова фотосесия.

Побъбриха още малко и Фин й разказа за книгата си. Ставало въпрос за сериен убиец, а действието се развивало в Шотландия. Стори й се странно, но пък в сюжета бяха вмъкнати интересни обрати, а той обеща да й подари екземпляр, щом излезе. Обясни, че в момента изглаждал някои места. Тя му пожела бързо оздравяване и се съгласи да се видят след два дни, когато е вече здрав. След това Хоуп реши да позвъни на Пол. Нямаше представа дали е в Лондон, но реши да го потърси. Обади се след второто позвъняване, зарадва й се, но остана и изненадан. Тя долови познатия трепет в гласа му, променил се през годините, както и речта му, която на моменти й се стори запалена.

— Каква приятна изненада. Къде си? В Ню Йорк ли си?

— Не — отвърна тя с усмивка. — В Лондон. Дойдох по работа, само за няколко дни. Снимам един автор за корицата.

— Мислех, че вече не се занимаваш с портрети след последната изложба в музея — отбеляза топло той. Открай време се гордееше с работата й.

— От време на време поемам и комерсиални поръчки, за да съм във форма. Не мога непрекъснато да се занимавам с художествена фотография. Забавно е, когато се захванеш с нещо различно. Ще снимам Фин О’Нийл.

— Харесвам книгите му — отвърна Пол, без да крие колко е впечатлен и искрено зарадван, че я чува. Личеше по гласа му.

— И аз. Настинал е, затова отложихме снимките с един ден. Питах се дали си тук и дали искаш утре да обядваме заедно.

— С удоволствие — отзова се с готовност той. — Вдругиден заминавам за Бахамите. Тук е много студено.

Той имаше красива яхта, която през зимата държеше на Карибите, и прекарваше значителна част от времето си на нея. Това беше бягството му от света.

— Радвам се, че те намерих.

— И аз.

Разбраха се на следващия ден да обядват в хотела. Тя не го попита как е. Щеше да прецени сама, когато се видеха, а и той нямаше желание да говори за болестта си.

През есента Пол беше навършил шейсет и вече десет години се бореше с болестта на Паркинсон, която промени целия им живот. Треморът се появи скоро след петдесетия му рожден ден и отначало той отричаше, че е възникнал проблем, но тъй като беше сърдечносъдов хирург, не можеше да крие дълго заболяването си. Нямаше друг избор и шест месеца по-късно напусна работа. Тогава светът и на двамата се срути. През следващите пет години той продължи да преподава в „Харвард“, докато не установи, че не успява да се справи и с това. На петдесет и пет се пенсионира и започна да пие. В продължение на две години се криеше от близки и познати, знаеше единствено Хоуп.

Най-разумното, което той стори по онова време, бяха чудесните инвестиции в две фирми производителки на хирургично оборудване. Беше работил като консултант към едната и инвестициите надминаха очакванията му. Едната фирма пусна акции на пазара, а когато той продаде своите, две години след като се пенсионира, изкара цяло състояние и си купи първата яхта. Проблемът беше, че заради пиенето бяха непрекъснато нащрек, а когато болестта стана по-ясно изразена, той едва успяваше да се справи с ежедневните си нужди. В случаите, когато треморът намаляваше, той се напиваше, но често се случваше да не изчаква дори тези моменти. Най-сетне постъпи за лечение от алкохолна зависимост в клиника, която негов колега от „Харвард“ препоръча. Само че по това време светът им бе напълно съсипан. Нищо не ги задържаше заедно, а и Пол беше взел решение да се разведе с нея. Тя бе готова да остане с него до самия край, ала той не позволи.

Като лекар знаеше по-добре от всеки друг какво го очакваше и беше категоричен, че няма да въвлече и нея. Взе решението да се разделят сам и не й остави избор. Разводът беше обявен преди две години, скоро след като тя се върна от Индия. След това двамата се стараеха да не обсъждат брака и развода си. Темата беше твърде болезнена и за двамата и покрай случилото се бяха изгубени един за друг. Все още се обичаха и бяха близки, но той не можеше да й позволи да бъде част от живота му. Тя осъзнаваше, че беше решил да умре в самота, защото държи на нея. Тя пък имаше единствено работата си, беше я оставил съвсем сама и напълно объркана, въпреки че на пръв поглед жестът му изглеждаше благороден.

Тревожеше се за него, но бе сигурна, че е в добрите ръце на професионалисти. Прекарваше месеци наред на яхтата, а през останалото време живееше в Лондон или пък се връщаше в Бостън, за да се подложи на лечение в „Харвард“. За съжаление, там можеха да направят съвсем малко, за да облекчат състоянието му. Болестта бавно го поглъщаше, но поне засега беше на крака, макар да му беше трудно. На яхтата, заобиколен от екипажа, се справяше по-лесно.

Двамата се ожениха, когато Хоуп беше на двайсет и една, веднага след като завърши „Браун“ Той бе навършил трийсет и седем, вече работеше като хирург и преподаваше в „Харвард“. Запознаха се, когато Пол дойде в Бостън, за да чете лекции един семестър, през годината творчески отпуск от „Харвард“. Тогава Хоуп беше в трети курс в университета „Браун“. Пол се влюби в нея от пръв поглед, връзката им беше страстна, завладяваща, а година по-късно се ожениха. Дори през двете години след развода, тя не се влюби в друг мъж. Пол Фрост беше неповторим и тя все още имаше чувства към него, независимо че вече не бяха заедно. Той бе този, който поиска развод, но не можеше да я накара да забрави чувствата си. Тя пък прие безропотно всичко. Макар болестта да го промени, все още виждаше изключителния мъж и ум, скрити в грохналото тяло.

Той едва не рухна, когато не можеше вече да упражнява професията си, и в много отношения се чувстваше унижен, но не и в очите на бившата си съпруга. За нея треморът и неуверената походка не бяха променили мъжа, когото тя познаваше.

Хоуп прекара една спокойна вечер в хотелската си стая, зачетена в книгата на О’Нийл, като се опитваше да не мисли за Пол и някогашния им живот. Нито един от двамата не смееше да надникне отвъд тази врата, зад нея се криеха твърде много призраци, затова бе по-добре да разговарят за настоящето, вместо за миналото. Тя го чакаше във фоайето и го видя да пристъпва бавно към нея, подпрян на бастуна. Все още бе висок и красив, изправен, и макар треморът да личеше, очите му бяха бистри и той изглеждаше добре. За нея беше най-милият човек на света и въпреки че болестта го беше състарила, си оставаше красив мъж.

Пол също й се зарадва, прегърна я топло и я целуна по бузата.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза той и й се усмихна.

Тя беше в черен панталон, на токчета, с яркочервено сако, а черната й коса бе прибрана на кок. Тъмновиолетовите й очи се открояваха огромни върху бялото лице. Познаваше го добре и не откри съществена разлика от последната им среща, дори й се стори, че изглежда по-добре. Експерименталното лечение сякаш му помагаше, макар да забеляза, че той е нестабилен, когато го хвана за ръка и тръгнаха към ресторанта. Усети, че цялото му тяло се тресе. Болестта на Паркинсон беше наистина жестока.

Оберкелнерът ги настани на хубава маса и двамата заговориха оживено, докато решат какво ще обядват. Той винаги се чувстваше спокоен, когато тя беше с него. Познаваха се добре и старата близост не беше изгубена. От деветнайсетгодишна бе влюбена в Пол и понякога й се струваше странно, че вече не е омъжена за него. Той обаче беше непреклонен и отказа да я държи обвързана с болен старец. Хоуп беше шестнайсет години по-млада от него, но това нямаше никакво значение нито за единия, нито за другия, докато той не се разболя. Тогава всичко му се стори различно. Реши да се отдръпне от живота й, макар двамата все още да се обичаха. След няколко минути тя се смееше на нещо, което той каза, и започна да му разказва за последните си изложби, пътувания и ангажименти. Не се бяха виждали шест месеца, макар да се чуваха сравнително често. Въпреки че не бяха женени, тя не можеше да си представи живота без него.

— Снощи проверих последния ти обект в уебсайта на издателя му — започна Пол, докато се опитваше да се храни с трепереща ръка. Беше му трудно да яде без чужда помощ, ала бе твърдо решен да се справи, а тя не каза и дума, когато хапките му се изплъзваха, и не посегна да му помогне. Той призоваваше цялото си достойнство и си налагаше да не се предава и тя се гордееше с него. Болестта бе истинска агония за Пол, изгубената кариера бе означавала много за него, тя бе източникът на самоуважението му, а бракът им се оказа поредната жертва, тъй като той отказа да я повлече надолу със себе си. Състоянието му се влошаваше, а единственото му удоволствие остана плаването. Дори Хоуп признаваше, че е бледа сянка на мъжа, който беше навремето, макар гордостта да го подтикваше да се прикрива. На шейсет трябваше да е в разцвета на силите и кариерата си. Вместо това беше навлязъл в зимата на живота си, живееше съвсем сам, също като нея. Животът му се изплъзваше бавно и неусетно и тя винаги се разстройваше, когато се срещаха. Той се стараеше да се държи, но истината бе жестока, болестта му напредваше неумолимо.

— О’Нийл е много интересен човек — продължи Пол, видимо заинтригуван. — Доколкото разбрах, е роден в Щатите, но произхожда от известно семейство на ирландски благородници и се е върнал, за да предяви правата си към фамилното имение. Видях го на снимка, бива си го. Красиво местенце, макар и позападнало. В Ирландия все още са останали такива прекрасни стари къщи. Забелязал съм, че доста от мебелите в тях се появяват в аукционни къщи като „Сотби“ и „Кристи“. Приличат на френски антики и в много случаи са точно такива. Както и да е, оказва се, че той живее в огромна къща, че е ирландски аристократ, нещо, което досега не съм знаел. Учил е в съвсем обикновен американски университет, но има докторат от „Оксфорд“, получавал е английски литературни награди, след като спечели „Нашънъл Бук Ауорд“ в Щатите. Всъщност, той е сър Фин О’Нийл — напомни й той.

— Бях забравила — смръщи вежди тя. За нея, Пол открай време беше източник на знания. След това го погледна смутено. — Пропуснах да го нарека сър Фин, когато ми звънна. Не че той обърна някакво внимание.

— Струва ми се доста буен — подхвърли Пол и се отказа от храната. Някои дни бяха по-трудни от други, освен това имаше предел на унижението на обществено място, което можеше да изтърпи. — Имал е връзки с доста известни жени, богати наследници, принцеси, актриси, манекенки. Нещо като плейбой е, но със сигурност притежава талант. Фотосесията ще бъде доста интересна. Определено е разглезен, но поне няма да ти бъде скучно. По всяка вероятност ще се опита да те прелъсти — предупреди я Пол с тъжна усмивка. Много отдавна се беше отказал да предявява претенции към нея и никога не я разпитваше за любовния й живот. Тя пък му спестяваше агонията и никога не си позволяваше да признае, че е все още влюбена в него. Съществуваха доста въпроси, които двамата никога не повдигаха, както от миналото, така и от настоящето. При създалите се обстоятелства контактите им се ограничаваха с редките срещи на обяд или вечеря и разговори по телефона, но и двамата много държаха да запазят приятелската връзка помежду си.

— Няма да ме прелъсти — увери го Хоуп. — По всяка вероятност съм два пъти по-стара от момичетата, които харесва, ако наистина е чак такъв плейбой, какъвто казваш. — Тя нито се интересуваше от този въпрос, нито се тревожеше. За нея той беше просто модел, не мъж, с когото да излиза.

— Не бъди толкова сигурна — отвърна тихо Пол.

— Ще стоваря триножника на главата му, ако реши да се пробва — обеща тя и двамата се разсмяха. — Освен това утре ще имам асистентка. Може пък да я хареса. Нали ти казах, че е болен, така че няма опасност.

Двамата продължиха да си приказват дружески и докато похапваха десерта; Пол направи два опита да изпие чая, който си поръча, но така и не успя, а Хоуп не посмя да поднесе чашата към устните му, макар да й се искаше. След това излезе с него от хотела и изчака портиерът да му повика такси, за да се прибере.

— Смяташ ли скоро да се връщаш в Ню Йорк? — попита тя с надежда.

Пол държеше апартамент в хотел „Карлайл“, но го използваше рядко. Срещите със старите колеги го потискаха. Те бяха все още на върха на кариерата си, а неговата беше приключила твърде рано, преди десет години.

— Ще прекарам зимата на Карибите. След това сигурно ще се върна тук.

Обичаше анонимността, която му осигуряваше Лондон, беше доволен, че никой не го познава. Тук нямаше кой да го съжалява и дори в момента за него беше болезнено, като виждаше съжалението в очите на Хоуп. Тъкмо затова беше сложил край на брака им. Не искаше никой да го съжалява. Предпочиташе да остане сам, вместо да бъде в тежест на човек, когото обичаше. Когато взе това решение, той лиши и двамата от обич и топлота, но нямаше намерение да отстъпи. Хоуп се опита да го разубеди, но така и не успя и най-сетне прие, че той има право да избере как да прекара последните си години, макар така и да не разбра защо не желаеше да е до него.

— Да ми разкажеш как е минала срещата с О’Нийл — настоя Пол, докато портиерът викаше такси. Погледна я с усмивка и привлече дребничката позната фигура до себе си, тя го прегърна и той затвори очи. — Пази се, Хоуп — промълви той и усети как в гърлото му се надига буца.

Тя закима. Понякога се чувстваше виновен, задето я изостави, но знаеше, че е постъпил както е редно. Нямаше право да съсипва живота й, за да му е по-добре на него.

— На всяка цена — обеща тя, целуна го по бузата и му помогна да се качи в таксито.

Автомобилът потегли след минутка и тя помаха след него. Докато се връщаше в хотела, се сети, че не му е пожелала „Весела Коледа“, но това само я зарадва. Ако беше казала нещо, тогава спомените щяха да ги връхлетят и щеше да им бъде още по-тежко.

Качи се в стаята си, обу ниски обувки и си сложи дебело палто. След няколко минути излезе от хотела и отиде на дълга, самотна разходка.