Катлийн Драймън
Целувката на пирата (8)

Седма глава

Вратата се открехна, без да окаже съпротива. Като пристъпи бавно в хладната й вътрешност, Катлин откри, че къщата бе добре поддържана, въпреки опасенията й, че е изоставена. Леки мебели бяха разпръснати из стаите на долния етаж. На всеки ъгъл на къщата имаше големи прозорци, които улавяха и най-малкия полъх на тропическия бриз.

След като дочу гласове, идващи от задната част на къщата, Катлин тихо се приближи към мястото, където бе кухнята. Като отвори вратата, видя едра черна жена, която стоеше до голяма дървена печка и тихо си тананикаше някаква местна мелодия.

Катлин бе повече от разтревожена за това как щяха да я приемат, ако беше попаднала на друго място. Но дори и да не беше сгрешила къщата, тя се опасяваше, че баща й не знаеше за нейния двегодишен престой. Тя леко се прокашля и зачака черната жена да се обърне и да я погледне.

Когато я видя, широката усмивка, играеща на голямото й лице, започна бавно да изчезва. Тъмните й очи се спряха на младата жена, която стоеше до вратата на кухнята.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мис?

Тя остави лъжицата до тенджерата, в която бъркаше и избърса ръцете си в престилката, покриваща широките й бедра.

— Ами, надявам се.

Катлин пристъпи една крачка в излъсканата, приятно ухаеща стая.

— Търся баща си, Ричард Ашфорд.

Устата на жената се отвори от изненада, а тъмните й очи се разшириха от недоумение.

— Божичко, не е възможно… мис Катлин?

— Ами, да, всъщност, аз съм!

Катлин с облекчение се усмихна на жената, която не бе на себе си от изненада.

— Къде е баща ми? Тук в плантацията ли е?

Къщата бе толкова тиха, мислеше си тя, че вероятно баща й бе отишъл в града и тя се е разминала с него, или може би бе някъде навън и работеше на полето.

— Ах, бедно дете, не получи ли новината за татко ти?

Но преди Катлин да успее да зададе въпрос, жената продължи забързано:

— Господарят отиде при своя създател, душице. Няма и шест месеца, откакто си отиде. Мислех, че знаеш за баща си и мис Каръл. Онзи симпатичен младеж, който написа завещанието на баща ти, каза, че ще ти изпрати писмо, в което ще ти обясни всичко.

— Не е пристигало писмо. Мъртъв ли е баща ми?

Катлин едва се задържа на краката си, все още се надяваше, че не е разбрала добре жената.

— Наистина съжалявам, че аз трябва да ти кажа това, душице. Сега седни тук, на моята маса, и остави Лизи да ти направи един хубав горещ чай.

Жената отиде до Катлин и като видя пребледнялото й лице, я поведе за ръката към очуканата маса.

— Нищо не можеше да се направи нито за господаря, нито за господарката. Хвана ги треската и за една седмица и двамата се стопиха!

Лизи се увери, че младата дама е добре настанена. Преди да се обърне към печката и да сложи чайника с вода, Катлин поклати глава в изумление.

— Говориш за господарка — баща ми имаше ли жена? — тя бързо разбра колко малко знаеше за баща си.

— Мислех поне, че господарят ти е писал за господарката.

Като поклащаше голямата си глава, увита в яркочервен тюрбан, Лизи й каза, че в миналото далеч не е била съгласна с всичко, което Ричард Ашфорд бе вършил. След като донесе чайника на масата, наля чаша кипяща вода върху чаените листа.

— Сега, не се сърди много на господаря Ричард, дете мое. Мъката му го караше да се придържа към какви ли не странни приумици що се отнасяше до теб. Преди години, много преди да срещне мис Каръл, той ми каза, че бил полудял от мъка, когато майчето ти била повикана на небето. Не знам как те е оставил, но никога не забравяше за теб. Носеше твой портрет в джоба на сакото, точно до сърцето си, и аз видях, че беше там и когато заспа завинаги.

Катлин не знаеше как точно трябваше да реагира на новината за смъртта на баща си. Тя смътно си го спомняше. Образът му се бе замъглил през годините. Новината, че се бе оженил повторно, бе доста изненадваща, но тя трябваше да признае, че трудно би могла да очаква друго. Ричард Ашфорд бе мъжествен и красив мъж, който не би се съжалявал вечно, без да потърси компанията на друга жена.

— Вземи си един от тези хубави сладкиши, душице. Пекох ги тази сутрин.

Лизи й поднесе малка чинийка със сладкиши. Катлин разсеяно посегна, взе един и отхапа от него.

— Наистина изглеждаш изморена. Най-добре е веднага да легнеш и да си починеш. Горещината на този остров може да убие всеки, да не говорим за създание като теб.

Лизи сякаш даде на младата жена време да схване всичко, преди да заговори наново:

— Чудя се как господарят не ти е писал за господарката? Тогава не ти е казал и за младия господар Джошуа?

— Джошуа? — запита Катлин, недоумявайки кой може да бъде той.

Тюрбанът енергично се поклати.

— Младият господар не е тук сега да те посрещне, сигурно е някъде навън и тича като щур по брега.

— Искаш да кажеш, че баща ми е имал син? Той ли е Джошуа? — Катлин не можеше да повярва на това, което й казваха!

Главата отново се поклати в съгласие.

— Той е много буен, младият Джошуа, но иначе има златно сърце. Когато поиска е много добро момче.

— На колко години е? — Катлин преглътна с усилие. Макар че не беше закусвала, тя едва прекара хапката сладкиш през гърлото си.

— Джошуа е на дванадесет години, мис Катлин. Не знаете, че имате по-малък брат? Как е възможно това?

— Имам дванадесетгодишен брат? — повтори Катлин замаяно. Очите й се оглеждаха из кухнята, сякаш очакваха да видят как баща й изскача от единия ъгъл иззад някой шкаф с вик: „Изненада! Хвана ли се?“ — Това просто не е възможно! Кой се е грижил за Джошуа? Кой отговаря за него сега, когато баща ми е мъртъв?

— Сега, като си дошла в Сейнт Китс, мисля, че ти ще поемеш грижата за брат си, мис Катлин. „Корал Роуз“ е всичко, което младият господар притежава по закон, и аз разрешавам ти да се погрижиш той да го опази!

Дванадесетгодишен брат, който точно в този момент тича като луд някъде по брега! Катлин гледаше черната жена с празен поглед. Струваше й се, че целият свят се върти. Един вътрешен глас й казваше, че още сега трябва да вземе една карета и да се върне обратно в Бастер. Щеше да се качи на някой кораб, който и да е, и да се прибере при леля си. Обратно в Лондон, където животът й винаги бе следвал някакъв логичен порядък. Където тя знаеше какво я очаква през всеки следващ ден. Но, разбира се, здравият разум надделя. Тя знаеше, че не може да изостави детето на баща си, колкото и да й се искаше в момента.

— Тази Каръл, за която се е оженил баща ми, има ли някакви роднини?

Първо, щеше да потърси роднини на детето от майчината му страна, които биха могли да се грижат за него, докато навърши пълнолетие и е в състояние сам да се грижи за себе си.

— Не, госпожице. Мис Каръл нямаше жива душа, която би могла да нарече своя роднина, освен господаря и младия господар Джошуа.

Така че от никъде помощ, помисли си Катлин.

— Нямаха ли някакви приятели, които биха могли да се грижат за момчето, докато навърши пълнолетие и може да управлява сам плантацията си? — в гласа й се появи нотка на отчаяние.

Лизи поклати глава.

— Почти всички, които познават младия господар, го смятат за прекалено труден за възпитание.

Когато очите на Катлин се разшириха въпросително, Лизи отново побърза да я увери:

— Не че е лошо момчето, да знаеш. Само е малко вироглаво. Господарят Ричард му позволяваше да прави каквото си иска, а мис Каръл — тя толкова обичаше момчето, че не виждаше нищо лошо в лудориите му!

Ето го отново това определение „луд“, помисли си Катлин, докато се опитваше да отгатне това, което не й казваше усмихнатото лице на Лизи. Една въздишка се изтръгна от нея, когато свърши с чая и сладките. Бе прекалено уморена, за да се справи с изненадващата новина, че си има брат. Главата й започна да пулсира от двойното въздействие на горещината и шока от новините за семейството й.

— Някой може ли да ме отведе до стая, в която да се поотморя за малко?

— Повечето прислужници сега са в техните колиби. Откакто тук няма кой да дава нареждания за деня, нещата са се поразхлабили доста. Господарят Джошуа е прекалено млад, за да поеме грижата за подобни неща! — каза Лизи, обяснявайки какво е положението в плантацията. — Само за минутка ще изтичам и ще доведа две от домашните прислужнички. Сега, когато ти си при нас, ще имаме нужда от допълнителна помощ в домакинството.

— Засега само ми кажи къде е стаята на баща ми? Това ще е напълно достатъчно.

С всяка изминала минута Катлин се чувстваше все по-уморена и искаше веднага да си полегне.

Лизи с готовност насочи младата жена към стаята на баща й.

— Стаята на стария господар е първата врата до стълбището на втория етаж. Ти иди горе, а аз ще доведа стария Руфъс да се погрижи за багажа ти.

Може би нещата щяха да потръгнат постарому сега, когато мис Катлин беше в „Корал Роуз“! Според Лизи, положението се бе разхлабило до немай-къде и се нуждаеше от затягане.

Катлин кимна уморено, стана и тръгна да излиза от кухнята. Главата й се замая, като се заизкачва по стълбите и отвори първата врата, до която стигна. Ръката й все още стискаше дръжката на вратата, когато тя спря. Там на стената, точно срещу вратата, висеше портрет на баща й, а до него — на жена с трудно определими черти.

Онзи Ричард Ашфорд, който Катлин си спомняше от детството, оживя пред нея на платното. Той бе точно толкова красив, колкото го обрисуваше момичешката й фантазия след ужасния ден, в който тя бе оставена при леля си в Уесли хаус. Неговите зелени очи, които толкова приличаха на нейните, блестяха от добро настроение, а високото му чело и твърдата брадичка говореха за интелигентност. Докато гледаше тъмната коса на баща си, в съзнанието й се натрапи образът на друг мъж с коса тъмна като нощта. След като се окопити от представата за мъжествения, прелъстителен морски капитан, Катлин бързо прехвърли вниманието си върху портрета на жената.

Като се взираше в чертите й, на Катлин й бе трудно да разбере какво у нея е могло да привлече вниманието на баща й. Кестенявата коса на жената бе безпощадно опъната назад, брадичката й — заострена, а очите й — бледосини. Изглеждаше слаба, почти кокалеста, с ръце, сключени в скута й. Каква утеха бе намерил баща й в прегръдките на такава жена, почуди се Катлин, докато изучаваше картината и се опитваше да си представя това, което портретът не показваше. Без съмнение художникът бе хвърлил всичките си сили и умение при изобразяването на баща й и за другия портрет не бе останало много.

Може би това момче Джошуа бе като майка си, помисли си Катлин, като се извърна от картините. Все още й бе трудно да повярва, че баща й имаше син, за когото тя никога не е знаела и за когото сега бе отговорна.

Стаята бе голяма, декорирана в богати и топли цветове, което подсказваше намесата на женска ръка. Мебелировката бе по-подходяща за къща в английско имение, отколкото за спалня на тропически остров. Голямото буково легло с четири табли бе в центъра на стаята. Прекрасна виненочервена басма бе превърната в покривка за леглото, прихваната в края. Пердета от същата материя висяха на прозорците. На срещуположната страна имаше балкон, който гледаше към предните ливади на къщата. Малко неща свидетелстваха за това, че баща й и жена му са обитавали тази спалня. Шкафовете и бюрото бяха изпразнени.

Като събу обувките си, Катлин въздъхна и зарови пръстите на краката си в дебелия плюшен килим. Свали шапката си и я постави на бюрото и отново потърси с поглед голямото легло. Час-два сън и всичко ще се подреди, помисли си тя. Може би като се събуди, нещата няма да изглеждат толкова ужасни, колкото й се струваха сега.

Легна на меката покривка и се опита да забрави за баща си, неговата съпруга и брат си, за чието съществуване доскоро не бе подозирала.

Образът на Гарик Стийли отново се появи в съзнанието й. Нима бе тази сутрин, когато тя се намери да лежи гола в леглото на онзи морски капитан? Може би, ако баща й я бе посрещнал в прегръдката си, когато пристигна в „Корал Роуз“, щеше да му разкаже всичко и той щеше да се занимае с негодника-прелъстител. Очите й бавно се затваряха и мислите, прелитащи като стрели, се разтвориха в материята на съня. След като баща й го нямаше да защитава честта й, тя трябваше сама да се държи. Като че ли мога да се съпротивлявам срещу него, помисли си тя и заспа.

 

 

— Лизи каза да не безпокоиш госпожицата! Ела тук веднага!

Затръшна се врата, нещо тупна на пода и висок писък изпълни въздуха. Дяволит момчешки смях разтърси спалнята.

Катлин скочи напълно събудена, с широко отворени зелени очи, недоумявайки къде се намира и какво става наоколо!

— Съжалявам, госпожице, съжалявам!

Младо черно момиче стоеше зад таблата на леглото на Катлин и чупеше отчаяно ръце. Тя гледаше младата жена на леглото с разширени от страх очи, докато зелените очи на Катлин търсеха из стаята причината за шума, който я бе събудил.

— Опитах се да спра младия господар, но той изобщо не ме послуша!

Катлин, която бързо се осъзна, като видя изпълнения със страх поглед на младото момиче, веднага схвана положението и разбра, че независимо дали иска, или не, трябваше да се срещне с брат си. Като претърси с поглед стаята, накрая се върна отново към треперещата девойка.

— Той влезе ли тук? — запита тя, като се чудеше дали не е изпуснала нещо, за което момичето още не й бе казало.

Като разклати бързо късо подстриганата си къдрава глава, момичето посочи с пръст към пердето на прозореца.

— Крие се там, госпожице!

Тя говореше тихо, сякаш да не я чуят, че е информатор.

Катлин леко се усмихна, спомняйки си колко срамежлива бе самата тя на дванадесет години. Естествено брат й би почувствал известно неудобство при първата им среща, разсъди тя.

— Благодаря ти…

Тя още не знаеше името на младото черно момиче.

— Аз съм Беси, госпожице. Лизи каза, че отсега нататък аз ще се грижа за вашите нужди.

— Добре, Беси, смятам засега да ме оставиш сама с Джошуа. Трябва ни известно време, за да се поопознаем.

Очите на Беси отново се разшириха. Тя не бе съвсем сигурна, че това е добра идея.

— Мога да остана, ако искате, мис. Нямам нищо против.

Катлин, която вече се бе събудила напълно, прецени ситуацията и реши, че е най-добре да бъде сама с детето. Ако всичко, което Лизи й бе казала, бе вярно, момчето се нуждаеше от утешение и рамо, на което да си поплаче след тези месеци, прекарани без закрилата на семейство и приятели. Тя можеше ясно да си представи колко уязвимо бе детето след смъртта и на двамата си родители.

— Всичко ще бъде наред, Беси. Ще съм ти много благодарна, ако се погрижиш багажът ми да бъде качен горе.

— Ако смятате, че така е най-добре, мис, аз няма да ви преча.

Беси неохотно се отправи към вратата, все още не съвсем сигурна, че трябва да остави новата господарка сама с Джошуа Ашфорд.

Щом вратата се затвори, Катлин стана от леглото и отиде до прозореца. Като дръпна пердетата, видя, че первазът бе празен, след като се завъртя, в ушите й отекна момчешки смях, който идваше откъм балкона. Гледката пред нея смрази кръвта във вените й, а сърцето й спря.

Там, по железния парапет на балкона, се разхождаше тъмнокосо зеленооко момче, облечено в къси отрязани панталони, без обувки и риза. Следобедният бриз рошеше кичурите коса, докато детето я гледаше как стои с отворена уста, сякаш всеки миг щеше да нададе смразяващ кръвта писък. Дяволският смях отново затрептя във въздуха.

— Слез долу, веднага! — най-сетне реагира Катлин, която се страхуваше, че всяко нейно движение може да стресне момчето и то да падне. След като бе видяла височината на този балкон, тя се страхуваше, че никога няма да може да се възстанови от такова падане.

— Защо да слизам? — дяволито се усмихна момчето.

Катлин бе прекалено изплашена, за да говори. Наистина беше луд! Не бе срещала по-лудо дете! Като си възвърна самообладанието, тя се опита да заговори спокойно:

— Защото ще паднеш, ако не направиш това, което ти казвам!

— Имаш предвид така, например?

Момчето прибра ръцете си до тялото и за част от секундата се наклони на другата страна на балкона, сякаш губеше равновесие.

Катлин затвори очи, неспособна да го гледа как полита към смъртта си, но когато отново ги отвори, той все още стоеше на парапета с онази широка усмивка на палавото си лице.

Като се завъртя на босите си крака, тя влезе в стаята. Ако момчето си беше наумило да се пребие, тя с нищо не можеше да го спре. Ако се опиташе да го дръпне долу, това несъмнено можеше да завърши злополучно. Не, най-доброто, което можеше да направи сега, бе да го остави да му доскучае от собствените му номера и тогава той щеше да слезе от парапета.

Като влезе в стаята, Катлин седна и зачака в едно от креслата, поставени в единия ъгъл. Имаше сърцебиене и й трябваха няколко минути да се успокои. Не си представяше първата среща с брат си точно по този начин!

— Баща ми ми разказа всичко за теб и леля ти! Каза, че живееш отвъд океана и че един ден ще дойдеш да ме вземеш, за да се грижиш за мен. Но аз няма да дойда с теб и ти не можеш да ме накараш!

Катлин бе крайно изненадана от този изблик.

— И кога ти каза това? — тя се стараеше да не изплаши момчето с тона си.

— Когато той и мама бяха болни. Точно преди да си затвори очите завинаги.

Катлин въздъхна. Баща й бе говорил за нея на смъртния си одър. Бе мислил за нея и бе казал на това дете, че тя ще дойде и ще го вземе под своите грижи. Наистина, колко предвидливо от негова страна! Той я бе оставил с години без никаква вест и на смъртния си одър бе решил, че има правото да каже на брат й, че тя ще поеме отговорността за него! Съзнаваше, че момчето не е виновно, но без да помисли, изтърси:

— А какво те кара да си мислиш, че ще искам да взема със себе си момче като теб?

В мига, в който изрече това й се прииска да си върне думите назад, но въздействието върху Джошуа бе повече от изненадващо. Твърдото изражение в зелените очи се смекчи и брадичката му се отпусна.

— Искаш да кажеш, че не си дошла до Сейнт Китс, за да ме вземеш в Лондон?

Тя бавно поклати глава, несигурна какво точно да му каже. Трябваше да си напомни, че не бива да излива собствените си чувства върху това дете, което също бе страдало не малко през последните няколко месеца.

— Тогава защо си тук?

За миг в очите, които така приличаха на нейните, отново проблесна искрица недоверие.

— Изпратена съм от леля ми тук за две години.

Докато брат й за първи път я погледна доброжелателно, Катлин реши, че е най-добре изобщо да не споменава пред него или пред когото й да било на острова за миналите си подвизи.

— Леля Елизабет сметна за добре да посетя баща си, преди да помисля за установяване или женитба — бързо добави тя.

— Значи не си знаела за майка ми и баща ми?

Джошуа все още не можеше да повярва, че тя е изминала целия този път, без намерение да го отведе от „Корал Роуз“. Още от момента, когато баща му му каза, че има сестра, с ужас очакваше нейното появяване в плантацията.

— Лизи ми каза за моя баща и твоята майка, когато пристигнах. До този момент нямах представа дори, че баща ми се е оженил повторно и че имам брат.

— Баща ми ми каза за теб.

Катлин не знаеше дали това е добре, или зле в представите на това малко момче и не искаше да го разпитва по въпроса.

— Какво ще правиш сега?

Катлин се почувства доста неловко от директния въпрос на това дванайсетгодишно дете.

— Ами, всъщност, не съм имала време да помисля за това. Ти какво ще предложиш, Джошуа?

Небрежният й тон сякаш поуспокои момчето и го предразположи за миг, макар и не напълно.

— Мисля, че трябва да се върнеш обратно там, откъдето си дошла и всичко в „Корал Роуз“ да си остане както преди.

— Обичаш тази плантация, нали?

По някаква причина Катлин почувства, че трябва да зададе този въпрос. И докато чакаше отговора, усети със сигурност, че той ще повлияе на решението, което скоро трябваше да вземе за неговото и нейното бъдеще.

Тъмната глава енергично кимна и едри сълзи изпълниха зелените очи. Макар че му се бе наложило доста да порасне през краткото време след смъртта на родителите си, в този момент Джошуа Ашфорд се почувства уязвим пред новата си сестра. Тя имаше властта да промени неговия свят завинаги, стига да пожелаеше!

Несъмнено Катлин не можеше да обвинява детето за любовта към дома му. Нима самата тя не се чувстваше ужасно, задето напусна Лондон. Опита се да прозвучи колкото се може по-небрежно:

— Тогава защо не ме разведеш наоколо. Можем да хапнем нещо в кухнята на Лизи.

За дълго момчето остана неподвижно. Сякаш не можеше да повярва, че тя не каза думите, които той с ужас очакваше да чуе от момента, в който Лизи му съобщи, че сестра му най-после е пристигнала в „Корал Роуз“. Изведнъж изписаната по лицето му предпазливост се изпари.

— Искаш да кажеш, че ще ми позволиш да остана тук?

— Защо не правим нещата едно по едно, Джошуа? Първо, аз и ти имаме нужда от нещо за хапване и трябва да се поопознаем. В края на краищата ние сме брат и сестра.

Тя избягваше да отговори на въпросите му, тъй като не знаеше какво точно ще реши за него. Знаеше, че рано или късно трябва да вземе някакво решение, но точно сега не бе сигурна какво ще е то. Имаше нужда от повече време, за да обмисли този въпрос, каза си тя, докато гледаше момчето, което така приличаше на самата нея.

Изведнъж в очите на момчето отново се появи съмнение. Зачуди се, защо тя би могла да иска да се опознаят. Бронята на недоверието, която толкова често го обгръщаше, отново се появи. В края на краищата никой не го бе грижа за него, освен Лизи. Той бавно кимна с глава, когато усети, че зелените очи го изучаваха. Може би, ако й покажеше плантацията и я нахранеше, тя щеше да реши да го остави тук и всичко щеше да си остане постарому.