Катлийн Драймън
Целувката на пирата (4)

Трета глава

След първата вечер на борда на кораба, на Катлин не й бе никак трудно да се изплъзва от първия помощник-капитан. Избягваше да гледа в неговата посока и отклоняваше всякакви опити, които той предприемаше за по-подробно запознанство. След вечерята на масата на капитана намираше сама пътя до каютата си.

По-голямата част от времето си прекарваше в четене и от време на време заставаше до парапета, като наблюдаваше красотата на морето. Често се случваше някой от пасажерите да се окаже също на палубата и да се присъедини към нея за приятен разговор.

Когато стигнаха само на няколко дни път от Сейнт Китс, времето се влоши. Вечерята на масата на капитана тази вечер не протичаше както обикновено, заради вълнението, което накланяше кораба ту на една, ту на друга страна. Мистър Париш и мистър Греъм бяха останали в каютите си, като и двамата се бяха извинили с това, че стомасите им били прекалено объркани, за да могат да сложат нещо в устата си. За разлика от тях, Катлин се чувстваше чудесно. Дори лошото време не можеше да попречи на любовта й към морето.

— Бих помолил всички пасажери да останат в каютите си, докато това отвратително време премине — обяви капитан Хауърд, докато Дъфи отнасяше съдовете от вечерята. — Понякога морските бури могат да доведат до пълно неразположение и не искам никой от вас да пострада по никакъв начин.

Докато говореше погледна към Катлин.

— Но не се страхувайте — не бе пропуснал лекото разширяване на зелените й очи. — Ще преминем през бурята живи и здрави, както сме минавали през много други. „Карълайн“ ще устои на всичко!

Тъкмо когато Катлин излезе от капитанската каюта, огромна вълна блъсна кораба — Катлин се хвана за предпазния парапет, който опасваше страничната палуба и докато корабът се успокояваше, първият помощник се приближи и подпря гърба й с ръка, в случай че залитне.

— Мис Ашфорд, надявам се, че с нищо не съм ви обидил.

Той не проумяваше с какво я бе накарал да го избягва, но след първата вечер, когато си мислеше, че й е направил известно впечатление, тя се държеше така, сякаш той не съществуваше.

— Разбира се, че не, Скоти.

Думите прозвучаха малко рязко, макар и тя да не искаше да засегне младия човек. Катлин му отправи една лека усмивка в знак на своето доброжелателство. Но в следващия момент нова вълна разклати кораба и тя трябваше да се хване за нещо, за да не падне. Тя положи усилие да успокои помощник-капитана, което не бе никак лесно в момента.

— Може би утре ще намерим една свободна минута да поговорим за това — извика тя, надвивайки бурята. — Сега искам само да си стигна до каютата.

Ако утрото изобщо дойдеше за пътуващите на борда на „Карълайн“, мислеше си Катлин, разтревожена от яростта на бурята, тя просто щеше да обясни на този млад човек, че нямаше никакво намерение да задълбочава отношенията си с него, нито с някой друг мъж.

Скоти, който явно бързо се окопити, осъзна, че сега не бе най-подходящото време да й говори за чувствата си, тъй като бурята с всяка измината секунда ставаше все по-страшна.

Той знаеше, че може да остане още малко на страничната палуба — целият екипаж щеше да е необходим за борбата срещу вилнеещата буря.

— Разбира се, моля да ме извините — извика той. После, като взе ръката й от парапета, той я хвана здраво през кръста и я отведе до каютата й.

Катлин въздъхна с облекчение, като затвори вратата зад себе си и бързо потърси опората на койката си. Слава Богу, че бе закрепена за пода, както и останалите мебели в каютата. Сега само трябваше да внимава вълнението да не я хвърли на пода.

Нощта изглеждаше безкрайно дълга. Катлин лежеше облечена на леглото в пълна тъмнина, което увеличаваше страха й. Не й оставаше нищо друго, освен да слуша звуците на разразяващата се буря и силния вятър, на чиято милост разчиташе „Карълайн“. В ранните часове на утрото тя изведнъж скочи от леглото: разнесе се оглушителен звук от гигантски сблъсък, който разтърси кораба. Почти веднага прогърмя втори, този път по-слаб.

Първата й мисъл бе да избяга от каютата. Докато се опитваше да стане от койката, корабът се разтресе и после спря — тя бе хвърлена обратно по гръб. Няколко мига по-късно всичко изглеждаше спокойно. Чуваше забързани стъпки над главата си, а виковете на екипажа проникваха през дървените стени на нейната каюта.

Тя предпазливо стъпи с единия си крак на дървения под, после с другия. Очакваше корабът всеки момент пак да се разтърси. Като си пое дълбоко въздух, тя се отправи бавно към вратата с ръка, протегната към някаква мебел — готова всеки момент да се хване, ако се наложи. Но „Карълайн“ за момента спокойно пореше вълните. Тя отвори вратата и надникна към страничната палуба.

На пода имаше вода — дъждовна, морска, или и двете? Тя не обърна внимание на факта, че обувките й подгизнаха, когато тръгна към горната палуба. Най-лошото бе преминало, но Катлин трябваше да се увери, че корабът не е сериозно засегнат от бурята. Не искаше да остане в каютата си и да бъде в неведение, ако бе съдено да се случи най-лошото и „Карълайн“ потъваше. Трябваше сама да се увери, че всичко е наред.

Катлин стъпи на горната палуба, когато Дъфи профуча край нея. Тя тръгна след него. Веднага щом зави зад ъгъла, отровен пушек изпълни ноздрите й. Ушите й загърмяха от викове и крясъци. При гледката, която се откри пред нея, тя се смрази — екипажът отчаяно се бореше със змийските пламъци, поглъщащи по-голямата част от главната мачта.

Гръмотевица бе разцепила мачтата на две и сега ярките огнени пламъци настъпваха по дървената част и платната й. Катлин стоеше като вцепенена и гледаше как мъжете от екипажа хвърчат наоколо с кофи вода, безсилни да се преборят с опасния огън. Дъждовете бяха спрели толкова бързо, колкото бяха и дошли предния ден, и макар че сега морето бе спокойно, причиненото от бурята ги водеше към гибел.

— Кораб, ей, откъм кърмата! — изкрещя морякът на вахта в наблюдателния пост и всички погледи се отправиха в указаната от него посока.

„Карълайн“ бе започнал да се накланя и единственото спасение за кораба бе да се откара до най-близкото пристанище. Катлин усети незабавно облекчение и се втурна покрай парапета заедно с другите пасажери, за да види как към тях бързо се приближава елегантен кораб.

— Молете се на Бога това да не е пиратски кораб, не дай Боже да е Бристъл Джак и кръвожадните му главорези! — заяви един от екипажа, застанал близо до Катлин, и за да придаде по-голям ефект на казаното, изплю дълга струя тютюнев сок през борда.

— Ако е така, никой от нас няма шанс да види как утре слънцето ще изгрее! — подкрепи го друг моряк, без да отмества поглед от наближаващия кораб.

Недалеч от Катлин стоеше Джоел Париш и като привлече погледа й, възрастният мъж кимна с глава, сякаш искаше да й каже, че е трябвало да обърне повече внимание на думите му, изречени по време на първата вечеря на капитанската маса. Той я бе предупредил за пирати, които кръстосват Карибско море. Сега тя можеше да се срещне с тях лице в лице!

— Плава под британски флаг, капитане! — извика морякът в наблюдателницата, като погледна през далекогледа. Всяка подробност на приближаващия кораб бе съобщена на капитан Хауърд. — Казва се „Морската фея“!

Екипажът и пасажерите въздъхнаха в хор от облекчение. Всички започнаха да говорят едновременно, преливащи от радост, че корабът плаваше под флага на тяхната страна.

Скоти бе помолил Катлин да се прибере в каютата си, докато екипажът потуши огъня, но тя бе останала твърдо на мястото си — не искаше да пропусне нито един вълнуващ момент. Сега остана на палубата, за да наблюдава как моряците се опитват да поправят мачтата.

Ставаше все по-ясно, че „Карълайн“ е в много сериозна опасност. Без главната си мачта той трудно можеше да напредва, още повече, че там, където се бе стоварила тя, имаше дупка, през която корабът се пълнеше с вода. В този момент мъжете изпомпваха водата, която нахлуваше със същата бързина.

Наближаващият британски кораб бе направо изпратен от Бога. Капитан Хауърд веднага нареди да издигнат флага за помощ, после екипажът се приготви да посрещне идващия кораб.

„Морската фея“ бе елегантен кораб с боядисани в светлосиньо платна, който сякаш се бе появил от небитието, а сега вече плаваше успоредно с „Карълайн“. Четиримата пасажери на „Карълайн“, както и екипажът наблюдаваха в очакване, докато млад мъж с ниско подстригана брада и мустаци, облечен в тъмносиньо моряшко сако, се появи на палубата и извика към „Карълайн“:

— Видяхме знамето ви за помощ. С какво може да ви помогне „Морската фея“?

Очевидно мъжът бе разтревожен, че „Морската фея“ е на толкова малко разстояние от „Карълайн“ и заоглежда с тъмните си очи палубите на полуразрушения кораб.

Капитан Хауърд не се поколеба да отговори:

— Да, моят кораб спешно се нуждае от поправка. Пътуваме за Сейнт Китс, но бурята ни причини тежки щети.

Той погледна към екипажа на другия кораб, но тъй като нищо у тях не го обезпокои, отново благодари за благосклонната съдба.

— Сигурен съм, че моят капитан ще бъде повече от радостен да ви настани, ако искате, на нашия кораб, капитане. Можете да говорите с него в каютата му.

След няколко минути двата кораба бяха свързани един с друг и капитан Хауърд се качваше на другия. Двата екипажа и пасажерите радостно се развикаха, когато капитан Хауърд и първият помощник на „Морската фея“ се отправиха към капитанската каюта.

Катлин наблюдаваше в очакване, развълнувана от оживените разговори около нея.

Капитан Хауърд се забави само няколко минути и като се появи отново на борда на „Карълайн“, изглеждаше доволен.

— Много представителен мъж е този капитан Стийли. Наистина, симпатяга е. Ще ни вземе с него чак до Сейнт Китс. Изглежда, че и той пътува натам.

Капитан Хауърд говореше високо на първия си помощник, но всички на палубата го слушаха.

— Мис Ашфорд, капитан Стийли благородно се съгласи да ви позволи да пътувате на борда на неговия кораб. Сигурен съм, че там ще се чувствате много по-добре, без да се притеснявате, че сте на пробит кораб.

— Но, капитане, аз не искам да ходя на „Морската фея“. Добре съм си и тук, на „Карълайн“.

Катлин се стресна от идеята, че трябва да се прехвърли на борда на друг кораб. До края на пътуването им оставаха само два дни и мисълта да се приспособява към друго превозно средство никак не й се стори привлекателна. Освен това знаеше, че бяха избрали точно нея, защото беше жена. Досега се бе справила с трудностите на борда не по-зле от мъжете и не виждаше никаква причина да прави промени.

Като чу думите й и видя изпъването на гърба й, капитан Хауърд схвана нейните опасения и бързо се приближи до нея. Като взе ръката й в своята, той заяви с бащински тон:

— Нямате причина да се страхувате от каквото и да било, скъпо дете. „Карълайн“ ще бъде неотклонно зад „Морската фея“. Скоти ще ви донесе някои от вашите неща.

Той погледна към първия си помощник, който вече тичаше да изпълни поръчението на капитана си.

Без да й позволи повече възражения, капитан Хауърд я поведе към дъската, която бе прехвърлена към другия кораб. Екипажът на „Морската фея“ се разтича да завърже „Карълайн“ с въжета за своя кораб, но когато Катлин се качи, много от тях застанаха неподвижно за момент, загледани след нея.

Капитан Хауърд я съпроводи до първия помощник, Лукас Бенет, а останалите от екипажа на борда стояха втрещени от благоговение пред рядката й красота. Погледът на Бенет се плъзна от краката към главата й и когато стигна до блестящите й зелени очи, сърцето лудо заби в гърдите му.

Скоти бе този, който върна първия помощник обратно на земята. Той прекоси дъската с куфарчето на Катлин. Като забеляза погледа на другия, втренчен в жената, която той се надяваше да спечели за себе си, Скоти заяви доста хладно:

— Мис Ашфорд ще се нуждае от гостоприемството ви само за двата дни, оставащи ни до Сейнт Китс.

— Да, два дни ще ни отведат до нашата цел — добави капитан Хауърд, малко изненадан от тона на първия си помощник, тъй като не знаеше за чувствата на Скоти към младата жена. Нито забеляза мигновената неприязън, която възникна между двамата първи помощник-капитани. — Веднъж щом пристигнем в Сейнт Китс, мис Ашфорд ще се завърне при семейството си, а ние ще си поправим кораба. Моля ви, кажете на вашия капитан още веднъж, че съм му много благодарен за съдействието.

Капитан Хауърд бе доста разсеян в момента и искаше да се върне на „Карълайн“. Небето потъмняваше и той се страхуваше, че пак може да ги застигне буря, която да се окаже фатална.

— Ще се погрижа мис Ашфорд да се настани удобно, капитане.

Думите на първия помощник бяха отправени към капитана, но докато говореше, той гледаше многозначително Скоти право в очите.

— Аз наистина не смятам, че всичко това е необходимо, господа.

Катлин направи още един опит да се противопостави на преместването й в другия кораб, но незабавно бе опровергана от тримата мъже. Самият Скоти, макар да му бе неприятно, че няма да я вижда през следващите два дни, все пак знаеше, че тя ще бъде в по-голяма безопасност на борда на „Морската фея“.

След като капитан Хауърд и Скоти напуснаха „Морската фея“, първият помощник заведе Катлин в своята кабина и там й обясни:

— Само ще си взема някои неща и после ще ви оставя сама, мис Ашфорд.

— О, не, не бих могла да заема вашата каюта! — възрази Катлин, като видя младия мъж да събира тоалетни принадлежности и дрехи в една платнена чанта.

— Страхувам се, че няма къде другаде да отидете. Аз ще спя на един хамак в трюма, заедно с останалите момчета.

Забелязал тревогата, изписала се по хубавото лице заради това, че го изхвърля от леглото му, той прибави с нежен тон:

— В края на краищата имаме само два дни до Сейнт Китс.

— Предполагам, че сте прав, мистър…?

Катлин се опита да си спомни дали й бяха казали името на този млад мъж.

— Лукас Бенет, на вашите услуги.

Мъжът с ниско подстригана брада и мустаци стоеше на прага на вратата с чантата си под мишница.

— Просто се настанете удобно. Ще дойда да ви взема за вечеря с капитан Стийли. Страхувам се, дотогава той няма да е на разположение.

Катлин се усмихна в знак на благодарност. Изглежда, контролът над ситуацията й се бе изплъзнал от ръцете, така че тя нямаше друг избор, освен да се приспособи към новата си среда.

— До вечеря тогава — отвърна тя, преди той да затвори вратата.

Тази каюта бе малко по-голяма от нейната на „Карълайн“, но й бе необходимо известно време, за да свикне с мисълта, че бе изгонила Лукас Бенет от неговата стая.

Всичко, за което мечтаеше, бе това пътуване веднъж завинаги да свърши. Щом стигнеше до Сейнт Китс, щеше да се моли от сърце, следващите две години да изминат бързо.

Следобедът бавно преваляше и обхваната от пристъп на крайна скука, Катлин започна да се приготвя за вечеря с капитана. Часът за вечеря на борда на „Карълайн“ бе много оживено време, когато пасажерите и екипажът седяха около масата на капитана. Така че тя очакваше да прекара една приятна вечер в каютата на капитана на „Морската фея“.

Катлин се облече в рокля от зелено кадифе с ниско дантелено деколте, среса дългите си тъмни къдрици и хвана тези, които се спускаха от двете страни на лицето й, на върха на главата си. Там ги събра в една орнаментирана с диаманти фиба, а на останалата свободна коса позволи да пада надолу по гърба й. Като прибави диамантените висящи обици в тон с фибата, тя критично се погледна в малкото, поначупено огледало на стената.

В очакване на предстоящата вечер, тя отново се замисли за капитана на „Морската фея“. Представяше си го като възрастен господин, който оставяше на екипажа си да движи нещата. Какво бе казал за него капитан Хауърд? Представителен мъж, симпатяга? Е, поне щеше да има по-млади офицери на служба, помисли си тя. Първият помощник наистина изглеждаше доста приятен.

Малко след като си обу обувките, на вратата се почука. Като я отвори, тя се изправи пред Лукас Бенет, който цяла минута стоеше като вцепенен и я гледаше така, сякаш никога не бе виждал жена.

След като се окопити, първият помощник се покашля.

— Съжа… съжалявам за това, че ви гледах, мис Ашфорд. Моля ви, не се обиждайте от лошите ми маниери, но вие наистина представлявате прекрасна гледка.

Катлин усети прилив на лека топлина по бузите си; тя обичаше играта на ухажване и флирт с привлекателен млад мъж.

— Несъмнено, мистър Бенет, моят вид, така изтощен от пътуването, не може да бъде достоен за такъв комплимент.

Очите й заблестяха със смарагдов блясък, пленявайки младежа пред нея, който отново забрави по каква причина бе там.

— Аз… боя се, че капитан Стийли е все още малко зает, но вечерята ще бъде сервирана скоро. Веднъж като го откъснеш от неговото писалище, капитанът е приятна компания.

Лукас застави сърцето си да поуспокои бясното си биене, докато се опитваше да се концентрира над задълженията си, които в случая се състояха в това да отведе красивото създание в капитанската каюта.

Възхищението на първия помощник от красотата й изпълни Катлин с трескаво настроение. Трябваше да си признае, че бе започнало да й доскучава на „Карълайн“ с няколкото пасажери и офицери, които се състезаваха да я забавляват. Ако офицерите на „Морската Фея“ си приличаха поне малко, вечерта нямаше да бъде скучна.

Като й предложи ръка, Лукас Бенет я поведе надолу по страничната палуба. Преизпълни се от гордост, като мина покрай двамина от екипажа и видя завистливите им погледи. След едно почукване на вратата на капитанската каюта, първият помощник отвори широко вратата и я въведе вътре.

Зелените очи на Катлин бързо пробягаха по богато обзаведената каюта. Стените бяха покрити с махагон. Библиотека от изкусно съчетани дърво и стъкло се издигаше на едната стена, а на другата имаше прозорец. В един от ъглите имаше завеса, зад която тя предположи, че се намира леглото на капитана. В центъра на каютата имаше две удобни на вид кресла и малка маса между тях. В единия край на стаята се намираше голямо писалище от бук, осеяно с графики, чертожни инструменти и всевъзможни карти.

Тя тъкмо се канеше да се обърне към първия помощник и да го попита за капитана и другите офицери, когато висока фигура се показа иззад завесата и в същия миг Катлин Ашфорд усети как сърцето й прескочи един удар.

— Вие!

Това бе единственото, което успя да каже, докато мъжът с широкоплещесто телосложение се приближи и слабата светлина в каютата бавно разкри чертите му.