Катлийн Драймън
Целувката на пирата (3)

Втора глава

Облегната на парапета на дървената палуба на кораба, наречен „Карълайн“, Катлин избърса сълзите си. Пристанищните докове на Лондон бавно избледняваха в далечината и в мъглата, простираща се от морето към сушата. Обхваната от собствените си мрачни чувства, макар и малко късно, тя се питаше как се стигна до този тъжен край. Всичко се случи толкова бързо, че тя с усилие си припомни последните няколко дни.

От сутринта, в която леля й се бе заканила да я изпрати в Сейнт Китс, Кат бе изолирана зад каменните стени на Уесли хаус. Приятелите й, в това число и онези, които бяха с нея в онази фатална нощ в заведението на Роуз Бишоп, бяха отпращани още на външната врата от непреклонния Томас, според строгата заповед на леля Елизабет. На самата Катлин й бе забранено да престъпва прага на къщата чак до тази сутрин, когато тя и безбройните куфари неин багаж бяха натоварени на каретата на Елизабет Уесли. На оживеното лондонско пристанище се разигра тъжна прощална сцена между леля и племенница. След това я качиха на кея, оттам на трапа и на кораба „Карълайн“.

Застанала близо до парапета, тя гледаше как натоварват багажа й. Леля й, сега едва различима през влагата във въздуха, й махаше за сбогом.

Като почувства движението на кораба под краката си и напоената със сол мъгла, Катлин попи с дантелената си кърпичка сълзите на подутите си очи. Две безкрайно дълги години далече от дома и приятелите й. Как изобщо щеше да преживее двегодишната раздяла? Бяха я откъснали от всичко, което й бе скъпо.

— Извинете, мис Ашфорд — мрачните й мисли бяха прекъснати. — Капитанът ме изпрати да разбера дали имате нужда от нещо.

Първият помощник-капитан на „Карълайн“ бе висок, строен млад мъж на около двадесет и пет години. Светлокафявата му коса бе ниско подстригана под моряшката му шапка, а очите му с лешников цвят издаваха неговата непосредственост. За своите другари той бе Скоти и тъй като обичаше красивите жени, бе повече от доволен да изпълни поръчението на капитана в този случай.

Кат бе научила от мистър Гризуолд, които бе пристигнал на кея преди заминаването на кораба, че „Карълайн“ е търговски кораб, натоварен с превъзходно вино и сандъци с топове дантела и лен. Тя щеше да бъде единствената жена от четиримата пасажери на кораба, но въпреки това не бе очаквала специално внимание от страна на екипажа. Докато младият мъж стоеше в очакване на отговора й, пълните й устни бавно се разтеглиха в усмивка. В края на краищата пътуването й до Сейнт Китс може би нямаше да бъде толкова скучно. Като поклати глава, тя отговори:

— Благодаря, но засега ще се оттегля в каютата си.

Въпреки подутите й очи усмивката изпълни боцмана с ведро настроение, а гласът й — така подкупващо мек — остави думите да звънят в съзнанието му, дълго след като прекрасните й устни престанаха да се движат. Необходимо му беше известно време, за да се окопити, а междувременно лешниковите очи я гледаха така, сякаш очакваха тънката й протегната ръка да му окаже едно съвсем малко благоволение.

— Един чай, тогава? — запъна се той и почувства как лицето му се залива от топлина. Какво, по дяволите, ставаше с него, смъмри се той. — Ще изпратя поднос с чай до каютата ви — забързано обясни, като се опита да се съвземе. С чувството, че такова смущение едва ли е изпитвал от времето, когато бе млад и зелен, той се обърна, за да изпълни мисията, която сам си бе възложил.

Като забърза надолу по стълбите към страничната палуба, той хвърли през рамо един последен поглед към изящната й красота. Щеше сам да занесе подноса в каютата й, вместо каютния прислужник Дъфи. Може би с малко късмет отново щеше да има възможност да бъде удостоен с чаровната й усмивка. И щеше да каже на капитан Хауърд, че за него ще бъде чест да забавлява мис Ашфорд по време на пътуването й до Сейнт Китс.

Оказаното й от помощник-капитана внимание не бе нещо ново за Катлин. През последните няколко години, откакто се бе превърнала от кокалеста дангалачка в самоуверена млада жена, тя бе имала множество ухажори. Леката усмивка все още бе на устните й, докато гледаше как младежът бърза по палубата на кораба. Увивайки се по-добре в коженото си наметало, тя се отправи към каютата си.

Изглежда, че си бе направила прибързани заключения за това пътуване по море. Все пак едва ли можеше да се направи нещо, за да се промени факта, че скоро ще бъде при баща си и ще прекара там цели две години. Какъв избор имаше, освен да извлече най-доброто от ситуацията? Тя не бе човек, който щеше да ходи със страдалческо изражение и да оплаква съдбата си! С присъщия за младостта си безграничен оптимизъм, на това място и в този час, тя реши да приеме нещата по-ведро и да погледне на цялото начинание като на едно приключение. Като се почувства по-добре, докато влизаше в каютата си, тя се опита да се убеди, че пребиваването й на Сейнт Китс щеше да бъде един вид ваканция. Една двегодишна ваканция и после щеше да се върне в Лондон.

Каютата й бе малка, тъй като пространството на кораба бе предвидено за транспорт на стоки. На една от стените имаше койка, а на друга — гардероб и маса. След като разопакова някои свои дрехи и постави тоалетните си принадлежности на малката маса, Катлин среса дългата си коса и окачи топлото си наметало в гардероба. Като не остана нищо друго за вършене и след като вече бе що-годе свикнала с клатушкането на кораба, тя взе книгата, която бе започнала да чете още у леля си.

Малко след това на вратата на каютата се почука. Като остави книгата си настрана, Катлин видя младия офицер на прага с поднос в ръка. Посрещна го щедрата й усмивка.

— Върнахте се толкова бързо — каза тя с известна изненада.

Първият помощник-капитан влезе в каютата и остави подноса върху таблата на койката. В неговите представи той не се бе върнал достатъчно бързо. Изглежда, Катлин Ашфорд бе най-красивата жена, която някога е срещал. Сега, когато наметката й я нямаше, красотата, с която Бог щедро я бе дарил, беше още по-очевидна. Носеше елегантен дневен костюм, чиито поли от черно кадифе подчертаваха ханша и стройните й крака, под късия втален жакет в червено се виждаше снежнобяла копринена риза, а на шията й имаше панделка от алена дантела. Лъскавите й абаносови къдрици се спускаха свободно по гърба й. Така изправена пред него, тя сякаш олицетворяваше съвършенството. Искрящите й зелени очи го гледаха с такава топлота, че му се стори, че някъде вътре в него всичко се топи.

— Чаят ще прогони настинката ви, мис — запъна се той и най-после успя да излезе от унеса си. Дано не й се стори като някакъв глупак. Струваше му се, че се държи като непохватен лакей.

По време на отшелничеството си в Уесли хаус, Катлин най-остро чувстваше липсата на приятелите си от мъжки пол. Още в юношеството си бе разбрала, че най-добре може да изяви себе си, когато е заобиколена от мъже. Сред тях не чувстваше онова съперничество, което долавяше, когато бе в компанията на приятелки. Освен това Катлин усещаше, че мъжете умеят да се забавляват много по-добре от жените. Представата за приятен следобед на жените, които познаваше, се изчерпваше с шиенето и клюките. За разлика от тях, мъжете бяха далеч по-енергични. Ето сега този младеж пред нея, макар и малко срамежлив, й се струваше интересен.

— Много съм ви задължена за чая, мистър…? — на Катлин й се искаше да облекчи нервното му притеснение и затова попита за името му, като се надяваше така да направи първата стъпка.

— Името ми е Скот Робъртс, мис. Почти всички ми казват Скоти. Аз съм първи помощник-капитан на „Карълайн“ и ако случайно имате нужда от нещо, можете спокойно да се обърнете към мен — Скоти умишлено се бавеше, прииска му се да не излиза от каютата и да изостави задълженията си. Ако зависеше от него, нямаше да помръдне от мястото си до края на живота си.

— Е, мистър… искам да кажа Скоти… още веднъж ви благодаря за чая.

Катлин се усмихна, грейнала от задоволство. А и коя нормална жена би пренебрегнала възторг, подобен на този, който бликаше от младежа. Зелените очи, напръскани с черни точици, говореха с думите, които все не идваха на скованите му устни.

Помощник-капитанът остана все така вторачен в продължение на цяла една минута. Накрая се извърна и се отправи към вратата, протегна се към дръжката, но не успя да я хване.

— Вечерята се сервира в капитанската каюта и започва в седем часа. Обикновено пасажерите вечерят в компанията на корабните офицери.

Той каза на глас единственото нещо, което можа да измисли. Това бе последният му шанс още малко да удължи сбогуването.

— Тогава предполагам, че ще се видим на вечеря, Скоти — отвърна Катлин.

Основанията на Скоти да остане в каютата се изчерпаха и той затвори вратата след себе си.

С книга и чаша чай в ръка, Катлин се облегна на подпряната на стената зад нея възглавница и прекара първия си ден в открито море някак поуспокоена. Вече бе взела решение да се опита да се възползва от ситуацията по възможно най-добрия начин.

Призна си, макар и не докрай, че все пак, след всичките тези години, изпитваше нетърпение да види баща си.

От времето, когато Ричард Ашфорд я бе поверил на най-голямата сестра на майка й, Елизабет Уесли, бяха изминали десет дълги години. Катлин чудесно си спомняше как тя и баща й пристигнаха в Уесли хаус и как, когато седнаха в салона в предната част на къщата, той бе попил сълзите от очите си. Все още си спомняше обърканите думи, с които се бе обърнал към леля й и бе казал, че за да може да преодолее загубата на обичната му съпруга, ще му трябва известно време.

Катрин Ашфорд, майката на Катлин, бе починала при раждането на детето, което съпругът й и тя бяха желали толкова много. С нейната смърт си бе отишла и част от живота на Ричард Ашфорд. За случилото се той бе обвинявал себе си и се бе клел на Елизабет Уесли, че всеки път, когато погледне към дъщеря си — живия спомен за младата му и красива съпруга, болката му се удвоява.

Не се стигна до спорове. Лелята на Катлин, Елизабет, изяви силно желание да стане настойник на дъщерята на скъпата си сестра. Два дни по-късно Ричард Ашфорд напусна Англия и замина за Сейнт Китс, където притежаваше плантация, наречена „Корал Роуз“, наследена от братовчед му. Оттогава Катлин не бе чувала нищо за баща си. В продължение на няколко години той бе драсвал по някоя дума на леля й, но писмата му никога не бяха адресирани до самата нея.

С годините Катлин свикна с мисълта за бягството на баща й. В Лондон, в къщата на леля си, бе живяла щастливо и без съмнение бе доста поразглезена от тази великодушна жена, макар че леля й се опитваше да се представя за по-твърда, отколкото бе, при всеки удобен случай. Катлин знаеше, че леля й е дълбоко убедена в правотата на решението си да я изпратя далече от Лондон и сега, като се връщаше назад, трябваше да признае, че даже и Лондон бе започнал да й омръзва напоследък.

Всъщност истината е, че причината за някои от нейните по-крайни лудории из Лондон бе тъкмо усещането, че никъде не може да си намери мястото, надяваше се, че леля й никога няма да научи за повечето от тях. Скуката бе в основата и на посещението на компанията й в дома на печално известната Роуз Бишоп. Катлин бе на път да полудее от еднообразието на многобройните балове и вечеринки, които посещаваше нейната тайфа — все същите лица, все същите партньори в танците, все същите безсмислени разговори. Вечерта, когато чу Робърт Нюбърн и Джефри Спенсър да говорят за съмнителната слава на дома на Роуз Бишоп, тя веднага взе решение да се дегизира като млад мъж и да тръгне с тях.

Отначало те отказаха да участват в плана й, но както обикновено, постепенно се поддадоха на очарователните й молби и увещания. Не след дълго те бяха запленени от идеята. Беше страхотна лудория. Преди това Катлин се бе чудила, как ли може да изглежда отвътре подобна къща и когато се намери в нея и видя лъстивия й разкош, не остана разочарована. Всичко вървеше много добре, докато не я разкриха.

Чаят й изстина, а книгата отдавна бе престанала да я вълнува. Катлин се облегна на възглавницата да си почине. Ако не беше този мъж, който стоеше на стълбището и разговаряше с някаква дама, която по-късно се бе оказала самата Роуз Бишоп, никой нямаше да разбере нищо. Тя и малката компания, която я придружаваше, щяха да напуснат заведението през централния вход така, както бяха дошли, вместо това, което последва в действителност — Робърт я бе помъкнал навън пред погледите на всички редовни клиенти, както и на момичетата на Роуз Бишоп.

Красивият синеок и чернокос дявол носеше пряка вина за всичко, което се бе случило, от мига, в който ги зърна на стълбите, до този последен момент, преди да напусне греховния дом!

 

 

Вечерята на „Карълайн“ бе приятно събитие. Естествено Катлин, която бе единствената жена на масата, се превърна в център на внимание. На борда имаше още трима пасажери и за вечеря всички те се появиха в капитанската каюта. Капитан Джон Хауърд се оказа добър домакин. Той бе около петдесетте, с посивяла коса и слабо тяло. Докато разпитваше всички поред дали се чувстват добре на борда на кораба, той любезно напълни чашите им с вино. Към Катлин се отнасяше с особена грижа и всеки път, когато тя едва се докоснеше до храната, той незабавно допълваше чинията й.

Катлин стоеше отдясно на капитана и през цялото време бе обсипвана с въпроси от страна на всички господа в помещението — и офицери, и пасажери.

— Някога преди били ли сте в Карибско море, мис Ашфорд, или всъщност за пръв път пътувате с кораб? — попита я един набит господин с живи черни очи и сивеещи коси по слепоочията.

— Напротив, мистър Греъм, пътувала съм с кораб доста често, но не съм се отдалечавала кой знае колко от Англия. Когато бях ученичка, бащата на една моя много добра приятелка държеше цяла корабна линия и едно лято ни качи на един от корабите си за няколко дни. От него научих много неща за корабоплаването и трябва да призная, че всяка минута на кораба бе голямо удоволствие за мен.

— В такъв случай, скъпа моя, вас ви очаква истинско преживяване. Няма нищо по-хубаво от топъл тропически ден по бреговете на Сейнт Китс.

Остин Греъм се усмихна приветливо, сякаш си спомни някакъв приятен следобед от миналото.

— Има също така множество причини, за да бъдете нащрек в Карибско море, скъпа госпожице. Не се оставяйте на моя приятел да ви заблуди — засече го слаб мъж на средна възраст с дълга брада. Бяха казали на Катлин, че той е спътника на Остин Греъм. За разлика от приятеля си, той винаги гледаше откъм черната страна на нещата.

— Кажете, мистър Париш, от какво искате да ме предпазите? — Катлин се огледа наоколо и видя, че няколко души от гостите на капитана, включително и самият капитан, поклащаха глави, тъй като те вече познаваха склонността на Джоел Париш да не се съобразява с аудиторията си, когато подхващаше някоя тема за разговор.

Мистър Париш също забеляза снизходителните погледи, отправени към него, но ги пренебрегна и насочи цялото си внимание към младата жена. „Винаги е по-добре да си осведомен за опасностите, които можеш да срещнеш, отколкото да се окажеш неподготвен“, мислеше си той.

— Слънцето например. То непременно ще изсуши такава фина кожа като вашата. И друго, тези води се кръстосват от много пирати и разбойници! А такава млада дама като вас не би имала никакъв шанс срещу такива гадове!

Капитанът и Скоти бяха готови веднага да се намесят, защото мислеха, че мистър Париш се опитва да изплаши Катлин, но преди някой от тях да е успял да й се притече на помощ, тя заговори широко усмихната:

— Вие, разбира се, сте срещали такива хора, мистър Париш?

Катлин, както и други от компанията, бяха чували разни истории за пирати. Но много рядко се случваше такива истории да се разказват от някой, който наистина се е сблъсквал с пирати и разбойници.

— Всъщност не, аз самият не съм имал това нещастие, но вярвайте на думите ми, много хора са пострадали, а много повече не са доживели, за да разкажат историята си!

Джоел Париш забеляза няколко усмивки около масата и като почисти някакво невидимо мъхче от тъмното си сако, се загледа в стола.

— Бристъл Джак е най-лошия от тях. Сигурно сте чували за него? — той вдигна поглед към мъжете. — Той е убил и осакатил стотици из Карибско море!

„Сега вече, помисли си той, никой не може да оспори това“.

Тук се намеси капитан Хауърд, на когото му бяха омръзнали такива разговори. Бе съвсем различно, ако тези неща се обсъждаха само между мъже, а не когато в компанията има и дама.

— Мис Ашфорд, предлагам ви да носите шапка, която да ви предпазва от ярките лъчи на тропическото слънце, а колкото до другото — в този момент той погледна многозначително към Джоел Париш, сякаш за да го предупреди да мълчи, — няма от какво да се страхувате, докато сте на борда на „Карълайн“. Екипажът ми ще защитава вашата чест до последен дъх, така както и всеки мъж, който е в тази каюта, уверен съм в това.

Катлин се усмихна с благодарност на мъжете около масата, а те закимаха в знак на съгласие с думите на капитана.

— Разбира се, аз не се страхувам от пирати — тя се засмя леко, защото вярваше, че светът на пиратите, мошениците и разбойниците бе твърде далеч от живота й.

— И така, скъпа моя, бихте ли повторили още веднъж името на баща си? Чувал съм за плантацията „Корал Роуз“, но не съм сигурен, че разбрах името му — попита я Джейсън Хамилтън, третият пътник на борда на „Карълайн“.

Катлин се чувстваше по-уверена, когато говореше за пирати, отколкото за баща си, но се опита да не издава чувствата си.

— Името на баща ми е Ричард Ашфорд.

Джентълменът се замисли доста, преди да отговори:

— Боя се, че нямам удоволствието да го познавам. Вероятно ще се срещнем по време на престоя ми на Сейнт Китс.

Остатъкът от вечерта премина в същия тон. Джоел Париш не говореше много, но явно се наслаждаваше на оживената компания в капитанската кабина. Първият помощник-капитан на „Карълайн“ също се забавляваше добре, като не изпускаше нито дума от това, което казваше Катлин, и когато стана късно и тя обяви, че е уморена, той настоя да я изпрати до каютата й.

— Някой ден ще командвам мой собствен кораб — гордо обяви Скоти, докато я водеше по стълбата към палубата.

— Това ще е чудесно, Скоти.

Катлин се опита да звучи ентусиазирано, преди да я обхване голяма прозявка. Поклащането на кораба, хубавата храна, фактът, че през последната седмица бе имала няколко неспокойни нощи — всичко това я приспиваше неудържимо и в този момент единственото й желание бе да се добере до малката си койка и да си легне.

— Мис Ашфорд, искрено се надявам, че не сте допуснали приказките на мистър Париш за пирати да ви изплашат. Много съм кръстосвал по Карибско море, но досега не съм срещал пиратски кораб.

Катлин се обърна към младия мъж, когато спряха пред вратата на кабината й. Бе много мило, че той искаше да я убеди, че е в безопасност, но в този момент предупрежденията на мистър Париш бяха последното нещо, което я тревожеше.

— Благодаря, Скоти, но ви уверявам, че наистина се чувствам в безопасност на борда на „Карълайн“. Няма защо отново да мислите за това.

Тъй като не искаше да си тръгне толкова бързо, първият помощник-капитан се помъчи с нещо да я задържи:

— Чудех се, мис Ашфорд, всъщност зная, че споменахте за баща си, който живее на Сейнт Китс, но се чудех, дали няма още някой, който не сте споменали? Може би някой джентълмен, заради когото отивате на Сейнт Китс? — най-накрая изрече той.

Звънкият смях на Катлин изпълни ушите му и се понесе по стълбата.

— Не, Скоти, няма никакъв джентълмен.

Всъщност мъж — приятел дори не се планираше в бъдеще. О, да, тя си признаваше, че й е приятна компанията на мъжете, но в действителност не бе готова за сериозна връзка с мъж.

Скоти въздъхна високо от облекчение. Усмивка се появи по хубавото му лице и след като й отвори вратата на кабината, взе ръката й и я целуна.

— Е, тогава ще се видим утре, мис Ашфорд.

Очите му излъчваха цялата топлина, която чувстваше сърцето му.

Катлин веднага разбра, че е направила грешка. Трябваше да му каже, че обвързване с мъж бе последното нещо, което я интересуваше в момента. Всичко, което искаше, бе да преживее следващите две години и да се върне в Лондон. Но преди да успее да си отвори устата, първият помощник се завъртя на пета и тръгна по пътеката. За миг й мина през ума да го извика и да се изясни пред него, но като забеляза веселата му походка, не й стигна смелостта да го разочарова. Докато стигнат до Сейнт Китс, щеше да има много време да поправи грешката си. Защо трябваше да проваля вечерта му, а и своята? Просто щеше да се опитва да го избягва, доколкото е възможно.

Първата вечер на борда на „Карълайн“ Катлин спа като бебе. Докато търговският кораб се носеше към своята крайна цел, сънища за деня, в който щеше да се върне обратно в Лондон, изпълваха съзнанието й.