Катлийн Драймън
Целувката на пирата (12)

Единадесета глава

Черни облаци преминаваха по малката луна и островът бе забулен в призрачна тъмнина. Остър, пронизителен вик проряза застиналата нощ, но никой не го чу.

Диворастящата решетка от листа на джунглата и гъстата тропическа растителност обгръщаха като жив организъм старата каменна сграда на енорията. Една слаба свещ блещукаше вътре и едва осветяваше малката, влажна стая. Прозорците без стъкла отдавна бяха превзети от буйната растителност.

По изгнилия таван танцуваха сенки. Като зловещи призраци на мъртвешки изчадия, ръцете им се докосваха с призрачна наслада. Повторен писък като от ранено животно прониза тихата нощ и накрая завърши с нисък вопъл, който отекна в ъглите на стаята.

Смъртта бе така близо, но и толкова далеч.

— Моля те…

Жената, която някога бе известна на Сейнт Китс като красавица, се опита да го обърне на молба, но тялото й, вече с увиснали гърди, прекалено я болеше, за да има сили за повече думи.

— Да си спомняш някога да са ти отказвали удоволствие, Мадлен? Или предпочиташ да те наричам Жасмин, както те наричат твоите многобройни любовници? Обещавам ти, че много пъти ще ти доставя удоволствие тази нощ!

Гласът бе зловещо сериозен, докато говореше тихо и заплашително. Лъскавото острие, стискано здраво в една ръка, се плъзна по горната част на тялото на жената и остави кървава следа.

— Не съм тази Мадлен, за която ме мислиш!

Жената се бореше с острата болка, която той й причиняваше, и се молеше да е станала някаква грешка и да се разбере, че не тя е жената, която трябва да лежи с вързани разперени ръце и крака на тъмната, окървавена маса.

— Аз се казвам Сали!

Последното се превърна в неистов писък, тъй като ножа описа кръг около твърдата точка на една от гърдите с прозиращи вени и се заби дълбоко в пъпката.

— Зная те, майчице! Вече не можеш да ме заблуждаваш с твоите лъжи! Наблюдавах те всяка нощ от моето скривалище. Видях мъжете, които съблазни с грешното си тяло! Гледката на твоята бледа кожа ме отвращаваше, докато ти се гърчеше на твоето курвенско легло! Да, отвращаваше ме и по някакъв неестествен начин също ме изкушаваше! Мен, твоя син, ме съблазняваше гледката на твоите подскачащи гърди и онзи пронизителен смях, който винаги успяваше да накара мъжете да полудеят от лъстиво желание! Сега вече мога да ти направя всички тези ужасни признания, нещо, което не можех преди! Сега, защото най-после ти ще платиш за цялото объркване и чувство за самотност, които причини на единствения си син!

Острият, окървавен нож бе забравен, когато лудият, който бе облечен изцяло в черно, обхвана с две ръце врата на проститутката. Когато тя започна да се съпротивлява, пръстите му стиснаха здраво. Очите й изскочиха — въздухът й бе спрян.

Последните мисли на Сали бяха, че това бе грешка; че тя не бе майката на този луд; тя бе Сали Харпър, обикновено момиче от публичния дом, на което мъжът, причинил смъртта й, бе платил в злато.

 

 

След бала у губернатора Катлин се бе зарекла да се откаже от всички красиви мъже — най-вече от поразяващите морски капитани. Тя не успя да заспи чак до сутринта. Мислите за Гарик Стийли не й даваха покой. Като пристигна в „Корал Роуз“, тя отиде право в стаята си и заключи вратите на балкона си. Нямаше да позволи на този негодник да се появи изневиделица и да я хване отново неподготвена. Но нощната горещина в стаята се увеличи и това бе допълнително неудобство. През тази нощ тя не знаеше кое да проклина повече — тропическата жега или Гарик Стийли.

Събудена сутринта от шумоленето на Беси, която сгъваше и окачваше дрехите, хвърлени от нея предната нощ, Катлин се почувства така, сякаш почти не бе мигнала.

— Дано всички те да се провалят в ада! — изруга тя под носа си, докато ставаше от леглото. След като наплиска лицето си с вода, започна да се облича за деня.

— Какво казвате, миси? Нещо на Беси ли говорехте? — извърна се Беси точно преди да излезе от стаята, натоварена с дрехи за пране.

— О, нищо, Беси, просто говорех на себе си.

Катлин започна да реши сплетената си от съня коса.

— Майка ми винаги казваше, че да говориш на себе си е лош признак! Дяволът може да те чуе и да ти приготви капан! Боледувате ли тази сутрин, миси?

Да, наистина боледуваше, но само за малко душевно спокойствие, помисли си Катлин, после поклати глава, така че момичето да продължи да си върши работата и да я остави малко сама с терзаещите я мисли. Като се погледна в огледалото на тоалетката и видя подутите си очи, тя хвърли четката за коса тъкмо когато Беси затвори вратата. Гарик Стийли и баща й, Ричард Ашфорд, в тази минута се свързаха в съзнанието й. И двамата бяха по-красиви, отколкото им бе нужно; и двамата — подли негодници по отношение на противоположния пол! Тя не искаше да отчете факта, че бе едва дете, когато бе изоставена от баща си в къщата на леля си и всъщност не знаеше как той се бе отнасял с жените. Раната, която Ричард Ашфорд й бе нанесъл, остави у нея дълбока следа и сега, след всичко, което бе преживяла с Гарик Стийли, Катлин извика на помощ старите защитни механизми, които си бе изградила като дете. Научила се бе да не показва чувствата си, да не вярва на мъжете от техния тип и в същото време се смяташе за по-силна и способна да се справя с раните, които те й нанасяха.

След закуска Катлин отново се зае с книгите на „Корал Роуз“, като знаеше, че това е един сигурен начин да не мисли за Гарик Стийли. До времето на уговорения с Алекс Блакторн час, тя бе успяла добре да скрие емоциите си. Благодарение на дългогодишната си практика ни една искрица от бушуващото у нея вълнение не се появи в тъжните й зелени очи.

В два часа Катлин сама отвори предната врата и бе поздравена от изтънчения на вид Алекс Блакторн.

— Надявам се, че няма да ви е неприятно, че съм довел моя жокей, Джубел — Алекс посочи тромавия гигант, който стоеше извън верандата и държеше поводите на своя кон и тези на тъмен жребец и красива пъстра кобила. — Случвало се е на няколко пъти да попадам в затруднения, докато бродя из острова. Джубел не се отделя от мен. Мисля, че той е по-загрижен за моята сигурност, отколкото съм аз самият.

Разбира се, тя го увери, че няма нищо против. Ако този любезен, добре облечен джентълмен считаше за необходимо да вземе с тях като придружител онзи голям мъж, тя естествено не можеше да има никакви възражения; в края на краищата тя бе новодошлата на Сейнт Китс.

— Може ли да ви кажа, мис Ашфорд, че сега сте не по-малко красива, отколкото бяхте снощи.

Тъмните очи на Алекс Блакторн одобрително я обгърнаха с поглед, докато той стоеше на входа и я чакаше да си сложи ръкавиците.

Катлин се бе облякла много внимателно за този следобед, не само защото това бе първия й ангажимент с мъж, откакто бе пристигнала на острова — тя не броеше онова, което се бе случило между нея и оня негодник, Гарик Стийли. През цялата сутрин тя бе затрупана от доказателства за необратимо лошото финансово положение на „Корал Роуз“. Накрая се бе примирила с факта, че или ще напусне Сейнт Китс и ще помъкне Джошуа със себе си, за да се върнат в Англия при милостивата си леля, или ще трябва да се справи, като се възползва от най-доброто решение, което й предлагаше островът, а това означаваше да се заинтересува от възможностите за женитба. След като тази сутрин говори с Лизи за техния съсед и собственик на плантацията „Шадоу Миър“, тя научи, че той е един от най-богатите, ако не и най-богатия мъж на Сейнт Китс. „Шадоу Миър“ бе процъфтяваща плантация, но Лизи не бе в състояние да каже на Катлин много за самия Алекс Блакторн. Изглежда, неговите хора се държаха здраво един за друг и за господаря им рядко можеше да излезе клюка.

Смарагдовозеленото наметало за езда и малката шапка подчертаваха съвършено тъмните й къдрици и зелените й очи. Бялата, набрана около шията блуза придаваше скромен вид на иначе скроения по тялото й костюм, подчертаващ всяка извивка — от добре оформените й бедра до пълните, високи гърди. Дори блестящите черни, високи до прасеца ботуши, с техните смарагдови пети и смарагдов полумесец на върховете, привличаха вниманието. Като си сложи ръкавиците, Катлин се обърна уж разсеяно, за да позволи на господина да я огледа добре, после погледна в очите му, сякаш да му покаже, че отдавна го чака и каза:

— Май съм готова за тръгване, мистър Блакторн.

Алекс Блакторн бе доста увлечен по младата жена, която стоеше пред него. Красотата й бе несравнима, маниерите й — съвсем невинни. Като взе малката й ръка и я постави в извивката на своята, той отвърна:

— Моля, наричайте ме Алекс.

После, като забеляза лекото изчервяване на страните й, се упрекна, че е бил прекалено дързък и побърза да се поправи.

— В края на краищата сме съседи. В такъв случай не виждам нищо лошо в това, да се обръщаме един към друг на малки имена.

Катлин не пропусна да забележи факта, че омагьосваше своя съсед и докато се приближаваха към конете и неговия жокей, тя меко му отговори:

— Ако вие смятате, че е редно, тогава наричайте ме Катлин.

До края на следобеда Алекс Блакторн бе напълно пленен от Катлин Ашфорд. Тя седеше на кон така, сякаш бе родена на седло. Тъмнозелените й поли падаха по задницата на пъстрата кобила и в неговите очи това бе съвършена картина на женската хубост. След около час яздене — Джубел бе далече зад тях — двойката спря на стръмен склон, който гледаше към океана.

— Никога не съм предполагала, че собствеността на баща ми е толкова огромна и толкова красива! Много ви благодаря за поканата за езда днес.

Катлин каза това съвсем сериозно и наистина го мислеше. Гледаше към синьо-зелените дълбини на морето с неговите високи приливи и отливи — пенливи вълни, разбиващи се в скалите под тях. Гледката бе грандиозна и морските чайки, които летяха над главите им и крещяха пронизително, внасяха известно спокойствие в иначе бурната картина.

Ежедневната красота на острова никога не бе означавала толкова много за Алекс, колкото означаваше сега. Тази жена бе есенцията на всичко чисто и добро в иначе тъмния и треперещ от страх свят. Както стоеше на скалата, тя бе част от картината, която той вярваше, че ще остане запечатана в сърцето му и която щеше да си спомня винаги, когато си представеше острова; морето и дори сините облаци бяха само една илюзия, създадена навреме и специално за случая.

— И аз самият никога не съм виждал Сейнт Китс така, както го виждам сега, докато стоя до вас — заяви той, чувствайки се неловко от саморазкритието си пред тази жена.

— Винаги ли сте живели на острова?

По някаква причина Катлин изпита неудобство от неговото изявление. Бързо потърси да каже нещо, с което ще го отвлече от мислите му, свързани с нея, а и с което ще си помогне с повече информация за него.

— Не — отговори той колебливо. — Живея тук от много години, но съм роден на остров Мартиника.

Алекс се почувства неудобно да говори за себе си и побърза да зададе въпросите си.

— А на вас допада ли ви Сейнт Китс след живота, който сте водили в Лондон?

— Признавам, Сейнт Китс е много по-различен от Лондон. Притежава дива красота, която ми допада. Освен това тук мога да върша неща като следобедно яздене из острова с очарователен джентълмен. Леля ми Елизабет щеше да е, слабо е да се каже, скандализирана от идеята, да отида сама на езда, без надзирател, в лондонския парк.

Това бе истината, каза си тя и примигна с мигли, които после спусна върху порозовелите си страни. Елизабет Уесли щеше да е много разстроена, ако до нея достигнеше мълвата, че е яздила с неподходящ придружител — тя скри от този джентълмен обаче, че е правила това доста често и че леля й я е хващала повече от един път в подобни провинения!

Алекс Блакторн изглеждаше доволен от отговора й и като сметна, че руменината й се дължеше на момински свян, насочи разговора в друга посока.

— Зная, че баща ви имаше някакви финансови проблеми, преди да го повали треската. Наистина се надявам, че ако някога имате нужда от помощ, ще се обърнете към мен. Не се хваля, но аз съм много богат човек и „Шадоу Миър“ е най-голямата плантация на острова.

Руменината по страните на Катлин се сгъсти още повече. Той нямаше представа колко близо бе до това, което занимаваше ума на Катлин ден и нощ. Нейната загриженост за бъдещето на брат й я накара сърдечно да му благодари, но тя не бе толкова глупава, за да приеме веднага предложението му за помощ.

— Благодаря ви, Алекс, но се опитвам сама да вкарам „Корал Роуз“ в релси. Боя се, че всичко е било занемарено след смъртта на баща ми, но се надявам, че нещата скоро ще се подобрят.

Произнасянето на името му, изплъзнало се от нейните устни, изпълни слуха му като приятна мелодия. Никога преди не бе познавал такава жена! В думите й прозираше решителност смело да се хвърли да спасява „Корал Роуз“, но женската й красота говореше за нейната неопитност. Повечето жени, които той бе познавал в миналото, не биха се поколебали да приемат подобно предложение за финансова помощ.

— Може би ще е по-добре да поговорим по-късно по този въпрос — предложи вежливо той, като възнамеряваше на всяка цена да намери случай да поднови предложението си.

— Сега може би трябва да се върнем обратно към къщата, не искам да се преуморявате.

Катлин кимна — не бе ни най-малко уморена, но засега предпочиташе да въплъти онзи тип жена, каквато той искаше тя да бъде.

— Това бе един великолепен следобед, Алекс. Надявам се скоро да можем да го повторим.

Като й помогна да се качи на коня, Алекс Блакторн бе повече от готов да се съгласи на още едно следобедно яздене или какъвто и да било друг ангажимент, който тя би приела.

— В края на седмицата трябва да посетя една вечеря. Чудя се дали няма да бъде разтълкувано като натрапване, ако ви поканя да дойдете с мен?

Той си спомни за вечерята, която бе обещал да посети и се възползва от момента.

Катлин се изненада от неочакваното предложение и като прие мълчанието й за знак, че той е бил прекалено дързък, Алекс бързо се опита да поправи впечатлението, което бе направил.

— Ако не сте склонна да приемете, Катлин, аз ви разбирам. Само дето съм посещавал толкова много подобни вечери в къщи на други плантатори в и около Бастер. Вашата компания ще е удоволствие за мен.

— Казано по такъв примамлив начин, Алекс, как бих могла да откажа? С удоволствие ще ви придружа на тази вечеря — тя му се усмихна от високото си положение върху гърба на кобилата.

Нейната красота засенчваше дори образа, който винаги пазеше в дъното на съзнанието си — на красивата си майка — и за секунда Алекс почувства как тялото му трепна. Той се извърна. Само като я гледаше, се изпълваше от странно смесено чувство на наслада и болка. След като се качи на коня си под винаги зоркото око на Джубел, те оставиха морето зад себе си и тръгнаха в посока към плантацията на Ашфорд.

 

 

Същата вечер след вечеря Руфъс съобщи, че докато е бил в града за провизии, чул, че било намерено още едно тяло на жена, носещо се по водата близо до пристанището.

— Не мога да повярвам, че някой мъже да мрази жените толкова много! — каза Лизи, докато разчистваше съдовете от вечерята от малката дървена маса в кухнята, където обикновено се хранеха Джошуа и Катлин, за да не създават прекалено много работа на Лизи.

Руфъс точеше кухненските ножове с точилото и енергично клатеше сивата си глава:

— Кълна се, че това не е истината. Струва ми се, че някакъв луд човек се разхожда свободно из Сейнт Китс.

Катлин също поклати глава. От пристигането й на острова това бе второто убийство, за което бе чула. Но благодарение на Бога, те живееха достатъчно далече от града, за да не се притесняват коя ще бъде следващата жертва.

— Но те са били само курви! — обяви Джошуа, след като напълни устата си с остатъка от лимоновия сладкиш, привличайки с това изявление вниманието на всички в кухнята.

— Джошуа, кой ти каза това нещо? — Катлин бе шокирана, че такава дума може да излезе от устата на едно дванадесетгодишно дете.

— Какво толкова? — Джошуа се огледа и видя как Лизи и Руфъс клатят глави, а сестра му го наблюдава доста строго. — Ейб ми разказа за убийствата. Той каза, че мръсните курви са си го търсили — Джошуа пропусна да им каже, че бе подслушвал разговора на този Ейб с някакъв друг мъж и никой от двамата възрастни не го бе видял; и че другият мъж се ядоса и си тръгна, като остави Ейб да мърмори зад гърба му.

— Кой е този Ейб? — Катлин усети как гневът й от това, че някой е посмял да говори по този начин пред брат й, пламна.

За първи път Джошуа разбра, че е казал твърде много. Лицето му бе тъмночервено, когато посегна за още сладкиш и го натъпка в устата си, след което само промърмори с пълна уста:

— Той е един приятел — и нищо повече не каза.

— Е, той вече не ти е никакъв приятел, млади човече! Никоя жена не заслужава да бъде убивана, независимо каква е професията й! И ако още веднъж те чуя да говориш такива неща, кълна се ще… ще си изядеш боя от мен! — за миг Катлин не беше много сигурна дали ще го направи, но пред погледа на брат си не можеше да проявява колебание. Той трябваше да се научи на уважение и ако някога срещне това момче, наречено Ейб, ще му даде да се разбере!

За частици от секундата Джошуа си помисли да й отвърне, че той никога нямаше да яде бой от никоя жена, но като видя бляскащите гневни очи на Катлин и твърдо вирнатата й брадичка, се отказа от това прибързано изказване. Знаеше, че зад крехкото й тяло се крие много сила и не искаше да я изпита върху себе си. Вместо това наведе главата си надолу, сякаш съжаляваше за лошото си поведение.

Като гледаше тъмната глава на брат си, Катлин осъзна колко пренебрегван бе той напоследък. Тя бе толкова заета да изправи „Корал Роуз“ на крака, че го бе оставила да подивее, а и както сега разбираше, неговите приятели не бяха такива, каквито тя би желала. Трябваше да се заеме по-сериозно с момчето, каза си тя.

— Джошуа, защо не се качим в твоята стая и да направим един урок по фехтовка?

Това видимо го оживи — той незабавно вдигна глава и момчешкото му лице грейна в усмивка.

— Ще отида да приготвя сабите, сестричке.

Той скочи от стола и изхвърча от кухнята.

— Не се бави! — извика му тя, преди той да изчезне от погледа й.

Катлин стана от масата и леко въздъхна.

— Съжалявам за неговата невъздържаност, Лизи, Руфъс.

Катлин се чувстваше някак си отговорна за поведението на брат си.

— Душице, ти се справяш много добре. Господарят Джошуа има много хляб да изяде още. Но сега е още невръстен, тъй че не се нагърбвай с вина! Ще се оправи, само чакай и ще видиш!

Лизи прибра съдовете от вечеря и се усмихна окуражително на Катлин.

Тази вечер техният двубой със саби се превърна в едно лудо боричкане — брат и сестра се търкаляха и подскачаха по пода на стаята на Джошуа. Смехът им огласяше цялата къща и Лизи непрекъснато се усмихваше, докато се суетеше из кухнята със съдовете.

— Тази стара къща никога не е чувала толкова много смях! — промърмори си тя под носа.