Катлийн Драймън
Целувката на пирата (2)

Първа глава

Мълвата за инцидента в салона на Роуз Бишоп се разнесе като пламък и за кратко време обхвана цял Лондон. На следващата сутрин повечето от прислужниците в Уесли хаус се насъбраха около изподрасканата кухненска маса и заразказваха това, което бяха чули за младата племенница на старата господарка. Те говореха едновременно като множество патици.

— Несъмнено, тъкмо онези безпътни младежи, които посещаваха мис Катлин тук, в Уесли хаус, са я повлекли по кривия път!

Бетани, младата и доста наивна камериерка на стаите от горния етаж, изказа мнението си по въпроса:

— Без съмнение мис Катлин никога не би стъпила в подобно място с лоша слава, ако те не я бяха подстрекавали!

Берта Малори, възпълничката готвачка на Уесли, отправи смразяващ поглед към младата прислужница. Тя знаеше, че Бетани направо боготвореше красивата племенница на Елизабет Уесли и направи опит да упражни контрол над разговора:

— Цялата тази работа спокойно може да се окаже само един погрешен слух, не знаем нищо със сигурност. Не че съм от тези, които биха отрекли, че мис Катлин понякога е прекалено безгрижна, да сме наясно, но ако бях на ваше място — тя изгледа изпитателно един по един всички прислужници в кухнята, — не бих наливала повече масло в огъня, като си имаме работа с точно такива слухове. Господарката няма да е доволна, ако стигне до нейните уши, че прислугата говори за племенницата й!

Берта Малори не бе от тези, които биха си запушили ушите за някоя и друга клюка, но в този случай тя реши, че трябва да въведе ред сред прислужниците, които вдигаха врява в кухнята.

— Грешиш, Берта Малори — заговори икономът Томас, който тъкмо влизаше в стаята.

Като наду хилавите си гърди, той се запъти наперено към центъра на стаята. Неволно изпита злорадо удоволствие заради готвачката, която понякога се мислеше за по-важна, отколкото позволяваше положението й.

— Самата господарка прие рано тази сутрин посетител, който й е дал пълно описание на случилото се снощи и поведението на племенницата й в греховното заведение на Роуз Бишоп.

— Посетител, казваш?

Берта Малори се дразнеше, когато Томас се появяваше, за да си вири дългия тънък нос пред останалите прислужници на Уесли, особено се дразнеше, когато този нос бе насочен към нея. Но въпреки неговото отношение на превъзходство, любопитството й бе предизвикано от новината, че господарката е имала ранен посетител. Това бе много необичайно.

— Да, преподобният Джонатан Дансмит, самият той е в Уесли хаус от час. Аз веднага трябваше да го заведа при господарката — толкова нетърпелив беше той да се срещне с нея.

Берта можеше да си представи добре с какво нежелание е приела Елизабет Уесли толкова ранния гост. Бе свикнала да става късно, почти към обяд.

Готвачката не желаеше да притиска Томас за повече информация, но в същото време съзнаваше, че никой друг в стаята не би се осмелил да го попита за подробностите, които той е могъл да подочуе горе. Тя си пое дълбоко въздух.

— И как можеш да бъдеш сигурен, че точно новината за поведението на мис Катлин снощи е довела преподобния до нашия праг?

Берта се обърна и започна да меси тестото за хляб, сигурна, че ако иска да изкопчи повече информация от Томас, трябваше да изглежда незаинтересована, макар че останалите прислужници очакваха с нетърпение това, което щеше да каже винаги точният и безпогрешен иконом.

Томас заглади въображаема гънка на тъмнозеленото си кадифено сако, докато усещаше върху себе си погледите на всички, освен този на Берта.

— Не съм склонен да разнасям клюки за това, което се отнася до моята господарка — започна той, като искаше да изтъкне, че ако го направи, ще бъде по изключение. — Наистина чух как преподобният Дансмит казва, че цял Лондон говорел за това как мис Катлин била хваната изневиделица в приемния салон на заведението с лоша слава на мадам Роуз Бишоп.

Той произнесе името на жената така, сякаш то полепваше по устата му.

— И какво имаш предвид, като казваш „хваната изневиделица“? — отново попита Берта Малори.

— Негово преподобие каза нещо в смисъл, че мис Катлин била облечена като мъж и била разкрита, едва когато шапката й била свалена от един от помощниците на Роуз Бишоп.

— Боже мой, направо не е за вярване?

Беси, червенокосата прислужничка от салона ахна на глас.

— Предполагам, че старата госпожа едва не е умряла, когато тази новина за нейното скъпоценно момиче е стигнала до нея!

При грубия коментар на салонната прислужничка Томас схвана, че като клюкарстваше с прислугата в кухнята, той бе слязъл от обичайното си положение над нещата.

— Несъмнено нейна светлост е била неподготвена за такава новина, както би бил и всеки друг на нейно място, но не виждам никаква причина да стоим около тази маса и да обсъждаме работите на мис Катлин! Хайде обратно на работа, преди още някой да е изтърсил нещо не на място!

Томас се надяваше, че за това негово изпускане няма да се разчуе, така че да стигне и до господарката.

Твърдението, че господарката му е била неподготвена, се оказа доста пестеливо.

Седемдесет и една годишната Елизабет Уесли стоеше пред племенницата си и когато две червени петна избиха на високите й скули, стана ясно, че е ядосана не на шега.

— Адвокатът ми, мистър Гризуолд, Катлин. Той ще се погрижи за твоето отпътуване за Сейнт Китс!

Като гледаше красивата си племенница, Елизабет почувства как част от гнева й се изпарява. Знаеше, че за поведението на Катлин тя имаше голяма вина. За последните десет години я бе разглезила безобразно.

— Лельо Елизабет, нима ме изпращаш в Сейнт Китс? При баща ми?

Младата жена извика невярваща. Катлин тъкмо се бе облякла в прекрасна дневна рокля, обсипана с цветове, когато леля й нахълта в стаята й, без дори да почука. Това само по себе си бе необичайно, наред и с другото — че бе прекалено рано за леля й да е станала в този час. Но щом видя изражението и червените петна по лицето й, Катлин разбра, че новината за снощната лудория вече е стигнала до нея.

Истината бе, че Катлин не очакваше такава силна реакция от леля си Елизабет и сега бе зашеметена от нейната закана да я изпрати на остров Сейнт Китс.

За последните десет години Катлин бе залавяна на няколко пъти да върши щуротии. Бяха я изгонили от училище за това, че бе помогнала на друго момиче да се промъкне в конюшните късно една нощ и да се срещне със сина на главния надзирател. Посещаваше училище за момичета от избраното общество, в което леля й я изпрати с надеждата да направи от нея една млада дама. После пък се опита да помогне на Майра Ливингсън да избяга с приятеля си, но бащата на Майра ги беше заловил. В тези случаи леля й също бе ядосана, но не я бе заплашила, че ще я отпрати! Дори когато я разкриха, че се преоблича като момче и взема уроци по фехтовка заедно със своите славни приятели — същите, с които бе излязла предната вечер — и тогава леля й не бе реагирала така драстично.

— Лельо Елизабет, не е възможно да си ми толкова ядосана, че да не ми позволиш да ти обясня какво всъщност се случи снощи!

Зелените очи заблестяха от напиращи сълзи, докато тя се чудеше какво да каже, за да направи случилото се в заведението на Роуз Бишоп по-лицеприятно и приемливо за леля й.

Сивата глава с добре прибрана коса моментално се поклати.

— Не и този път, скъпа. Вече съм решила! Тук, в Лондон, ти си като развързана! Имаш нужда от строгите напътствия на човек, който да упражнява надзор над теб, преди да си дръзнала да направиш нещо още по-ужасно от посещението в заведение с лоша слава като онова, в което си била снощи.

Сякаш момичето можеше да извърши нещо по-нечувано от това! Елизабет се бе посъветвала с преподобния Дансмит, бе взела решението и сега нямаше да се размекне пред сълзите на племенницата си.

— Но лельо Елизабет, не съм виждала баща си от цели десет години. Нямам никаква вест от него, откакто се премести на Сейнт Китс!

Катлин не можеше да повярва, че леля й може да бъде толкова жестока!

— Моят адвокат ме е държал в течение на бащините ти дела през тези години — призна Елизабет.

Тя не бе уведомила Катлин за това. Не искаше да я натъжава безпричинно.

Ричард Ашфорд не бе пожелал да информира сам дъщеря си за новия живот, който бе започнал на Сейнт Китс, а Елизабет не смяташе, че е нейна работа да повтаря това, което й бе казал адвокатът.

— Баща ти все още живее в плантацията на остров Сейнт Китс, която той наследи след смъртта на майка ти.

От страх, че Катлин може да се съпротивлява още по-ожесточено на идеята да отиде при баща си, тя не й каза, че той се беше оженил повторно, малко след заселването си на острова. Елизабет искрено вярваше, че женитбата бе за добро. Другата жена, с няколко години по-млада от нея самата, вероятно щеше да успее да даде много по-добра насока на това вироглаво момиче, отколкото можеше тя.

— Аз дори не познавам вече баща си! — с умоляващ глас проплака Катлин, когато видя решителната твърдост на брадичката на леля си. При мисълта, че можеше да се случи най-лошото, тя усети сълзи по бузите си.

Елизабет леко въздъхна. Преди да дойде в стаята на племенницата си, тя си бе отправила предупреждението да не допусне да се размекне пред сълзите, без които знаеше, че няма да минат. Тя бе стигнала до това решение не от желание да накаже младата жена — наистина вярваше, че Катлин щеше да извлече полза от наставничеството на баща си.

— Баща ти те обича, Катлин. Когато след смъртта на майка ти те остави при мен, той самият бе прекалено съкрушен от мъка, за да е в състояние да се грижи за теб. Той е добър човек, Катлин, винаги съм ти го казвала и ако аз самата не вярвах в това, нямаше да те изпращам при него. С течение на времето ще разбереш, че единственото нещо, което съм имала предвид, е твоето добро. Мистър Гризуолд ще уреди нещата възможно най-бързо. До заминаването ти не искам да напускаш къщата. Боя се, че благодарение на подвизите ти в последно време, клюкарите се забавляват прекрасно и откровено казано, скъпа, името Уесли доста пострада.

При това Елизабет отиде до вратата, но точно преди да завърти топката, някакво съжаление, изглежда, я жегна.

— Скъпо дете, направи усилие да се погаждаш с живота при баща си поне две години. Ако след този период все още ти липсва Лондон, разбира се, ще можеш отново да се върнеш при мен.

Тя отвори вратата на стаята и излезе.

Катлин Ашфорд седеше с поглед вперен в изпънатия гръб на леля си. Едновременно с тихия звук на затварящата се врата, въздишка на сподавено отчаяние се изплъзна от устните й.

— Не. Не мога да замина и да се разделя с онези, към които съм толкова привързана, макар и само за две години!

Докато избърсваше сълзите с горната част на ръката си, Катлин се опита да възвърне духа си, като си казваше, че леля й несъмнено щеше да отстъпи. Сега само искаше да я поуплаши и след ден-два ще отмени наказанието. Леля Елизабет не възнамеряваше сериозно да я изпрати в Сейнт Китс.