Катлийн Драймън
Целувката на пирата (18)

Седемнадесета глава

През следващите няколко седмици леките ветрове на Карибите отведоха „Окото на Кат“ по курс, който остави малко кораби извън тяхното внимание. Обикновено екипажът на вече известния пиратски кораб намираше по пътя си беззащитни кораби и без предупреждение връхлиташе върху тях, след което изчезваше с товара им. За кратко време „Окото на Кат“ и хубавата жена, която беше негов капитан, станаха широко известни в Карибите и много мъже капитани имаха удоволствието да се похвалят пред приятели или непознати, че зеленооката морска сирена им е отнела товарите.

За някои беше приятно забавление това прекрасно същество да бъде на борда им и да ги освободи от ценностите им. За други това беше урок по майсторство, ако се бяха опитали със сабя в ръка да победят жената пират.

Катлин харесваше тези битки, които поставяха на изпитание майсторството й. Като размахваше сабя по начина, по които я бяха учили, тя изпитваше удоволствие от страха, който виждаше по лицата на противниците си. Катлин пълноценно пиеше от чашата на живота.

Като прекарваше все повече и повече време сред мъжете в тайния залив и на борда на „Окото на Кат“, Катлин знаеше, че за Лизи става все по-трудно да й намира извинения. А и Джошуа беше станал мрачен, защото след първото пътешествие и сблъсъка с испанския галеон, Катлин проверяваше дали брат й не е на борда всеки път, когато „Окото на Кат“ отплаваше от залива. След всяка авантюра тя си казваше, че ще се откаже от пиратството. Вече имаше достатъчно злато, за да издържа „Корал Роуз“, но беше прекалено трудно да устои на очарованието на морето. Засега Катлин беше безсилна да се пребори с неговата привлекателност.

Вече нямаше нужда от съпруг и всеки ден си казваше, че трябва да развали годежа си с Алекс. В края на краищата тя не го обичаше. Знаеше, че беше нечестно от нейна страна да позволи нещата да стигнат толкова далече. Беше отчаяна, призна си тя, но сега дължеше на Алекс обяснение. Тя обаче нямаше никаква представа какво да каже, за да се освободи от техния годеж.

Катлин се върна в „Корал Роуз“ преди пладне и видя Джошуа да седи на стъпалата на главната веранда и да рови с крак в пясъка. Първоначално погледът му се изпълни с въодушевление от завръщането й, но също толкова бързо ясните очи се замъглиха от разочарование.

Сърцето на Кат се свиваше от болката, която брат й изпитваше от това, че го е изоставила. Като извади нещо от торбата, преметната през рамото й, тя се приближи до него.

— Донесох ти подарък, Джошуа. Взех го от един португалски капитан, който твърдеше, че го е купил от някакъв бразилски търговец.

Тя му подаде една кама, инкрустирана със скъпоценни камъни, които блестяха под лъчите на следобедното слънце.

— Хубава е — вяло отговори Джошуа.

Това не беше посрещането, на което Катлин се беше надявала. Тя остави платнената торба на горното стъпало на верандата и седна до брат си.

— Всичко наред ли е в „Корал Роуз“, Джошуа?

— Да — измърмори той без много ентусиазъм. — „Големите студени очи“ бяха тук вчера и завчера. Каза, че днес ще дойде пак и се надява да се чувстваш по-добре.

Катлин се страхуваше да чуе това, но знаеше, че рано или късно ще трябва да се срещне с Алекс. Последния път, когато го видя, беше преди две седмици и тя бе толкова заета с плановете си да отплава същата нощ, че не му обърна достатъчно внимание.

— Мисля, че трябва да се преоблека и да отида до „Шадоу Миър“ — помисли тя на глас.

Може би щеше да има смелостта да говори с него откровено, ако се намира в неговата плантация. Единствения път, когато беше посетила „Шадоу Миър“, се беше почувствала много неловко и може би това щеше да й помогне да му каже истината за чувствата си.

— Тогава, предполагам, че все още си разстроен, че не те взех със себе си на „Окото на Кат“? — попита тя направо, докато поставяше камата в отворената му длан.

Той кимна мълчаливо с наведени към оръжието очи.

— Не исках да ти го казвам много рано, но мисля, че е добре да го научиш сега.

Той не показа никакъв интерес.

— В края на седмицата „Окото на Кат“ ще напусне залива и ще се отправи към острова Гранд Тер. На този остров ще има някакво празненство и аз реших, че имаме нужда от няколко дни почивка. Мислех, че ще искаш да дойдеш с нас.

Очите му заблестяха и чертите му се оживиха.

— Наистина ли, Кат? Ще може ли да дойда с вас? — Джошуа не можеше повече да седи мирен и скочи на крака.

— Мисля, че заслужаваш да се позабавляваш, също както и останалите.

Тя си помисли, че после ще трябва да го предупреди за лошата слава на острова, който щяха да посетят и да му каже, че няма да му разреши да обикаля острова, без да бъде придружаван от Пит или Саймън.

— Заслужавам да отида, Кат. Аз седях тук ден след ден и чаках да се върнеш.

— Знам, Джошуа, и съжалявам. Но не след дълго ще остана с теб в „Корал Роуз“. Мисля, че трябва да започнеш да правиш планове за образованието си.

Това беше другата причина, която я задържаше на борда на „Окото на Кат“. Щеше да бъде много скъпо да наеме учител, който да дойде в „Корал Роуз“. Голяма сума щеше да е необходима и след няколко години, за да може Джошуа малко да попътува, преди да стане плантатор на „Корал Роуз“.

— Ще се откажеш ли да бъдеш капитан, Кат? — Джошуа пренебрегна това, което му каза за образованието. Баща му беше наемал учители в миналото и той смяташе, че знае всичко, което му е необходимо в момента. Той ще се опита да я убеди в това някой друг път.

— Е, Джошуа, трябва да знаеш, че не мога вечно да бъда пират. Досега „Окото на Кат“ имаше късмет, но се страхувам, че един ден този късмет може да ни изостави. Ще поиграя играта още малко, а след това ще оставя „Окото на Кат“ на Тад и Слейд.

Джошуа изглеждаше разочарован от отговора й. Той се надяваше тя да остане капитан на „Окото на Кат“ до времето, когато ще бъде достатъчно голям, за да може да плава с нея, без да му нареждат.

— Добре, Кат. Мисля, че, докато си капитан на „Окото на Кат“ трябва да използваш това — той й подаде камата. — Мисля, че отлично пасва на пиратското ти облекло.

— Но аз го донесох за теб.

Още в първия момент, когато видя камата, Катлин я пожела за себе си. Но се надяваше, че такъв подарък ще намали гнева на брат й. Като протегна ръка, тя се усмихна широко.

— Прав си, малък братко, ще изглежда чудесно на хълбока ми.

За Джошуа оръжието беше прекалено декоративно — в мислите си той виждаше как диамантите и рубините блестят на фона на плътно прилепналите панталони и копринената риза на Катлин.

— Вчера Руфъс ходи до града за продукти и каза, че е чул много да се говори по крайбрежието за жената пират, която се казва Кат.

Вниманието на Катлин беше изцяло съсредоточено върху брат й. Тя се беше надявала, че за нейните действия няма да се разчуе толкова бързо в Сейнт Китс. Добре, че все още никой не знаеше, че тя е тази, която наричат Кат. Може би след пътуването до Гранд Тер ще трябва да се откаже, помисли си тя, като стана и взе торбата си.

— Ще отида да се преоблека. Мисля да посетя „Шадоу Миър“. Има някои неща, които трябва да се опитам да обясня на Алекс.

— Нали няма да му кажеш, че ти си Кат? — Джошуа я погледна с изплашени очи. Представяше си какво щяха да направят „Големите студени очи“. Сигурно щеше да отиде направо при губернатора и да поиска да я арестуват.

— Не, Джошуа, никой не трябва да знае това. Сега е времето да му кажа, че няма да мога да му стана жена.

Голяма усмивка озари лицето на момчето.

— Добре, Кат. Аз все още не го харесвам.

Катлин побърза да се преоблече, за да стигне до „Шадоу Миър“, преди Алекс да направи следобедното си посещение в „Корал Роуз“.

Джошуа изпълни заръката й, като каза на Кип да оседлае един кон за нея. След като се преоблече и поговори с Лизи, Катлин се отправи към съседната плантация.

Както и последния път, когато Катлин беше в плантацията, тя се почувства неспокойна, докато стоеше пред двойната дъбова врата със сложни резби. В „Шадоу Миър“ беше много тихо в сравнение с движението и смеха, които се чуваха в „Корал Роуз“. Не се виждаха никакви слуги и от последното си посещение тя знаеше, че тези, които беше видяла, се движеха безшумно и с наведен, изпълнен с уважение поглед.

Само след няколко минути един стар негър с колосана бяла риза и сива ливрея отвори вратата. Погледът му беше изпълнен с въпроси, докато гледаше стоящата пред него млада жена.

Преди той да успее да каже нещо, Катлин се усмихна приятелски.

— Бих желала да говоря с мистър Блакторн, ако обичате.

— Господарят е в кабинета си с друг посетител, госпожице.

Той не отвори по-широко вратата, но провря главата и част от тялото си през отвора, сякаш предпазваше от нежелани гости.

— Сигурна съм, че той ще иска да ме види, ако бъдете така добър да му кажете, че мис Ашфорд чака пред вратата — Катлин започна да се чувства неудобно да стои тук и да гледа дребния човек.

Слугата отвори вратата малко по-широко, осъзнавайки, че не може да я остави да чака пред входа и каза:

— Бихте ли почакали вътре, мис? Веднага ще съобщя на господаря, че сте тук.

Старият Якоб си спомняше жената от предишното й посещение в „Шадоу Миър“ и колко доволен изглеждаше господарят му няколко часа след това.

Може би не лошите маниери накараха мъжа да се поколебае дали да отвори вратата, помисли си Катлин, а нещо друго. Можеше ли това да бъде страхът, който прочете в тъмния му поглед? Но за какво, за Бога, той ще се страхува от нея, помисли си тя и прекрачи прага. Слугата бързо я изостави и се отправи по коридора, който, както предполагаше Катлин, водеше към кабинета на Алекс.

Изминаха няколко минути и раздразнението на Катлин нарасна. Може би сбърка, че дойде тук? Трябваше да изчака Алекс да дойде в „Корал Роуз“ и да му съобщи решението си да развали годежа. Беше лудост да си мисли, че обстановката в „Шадоу Миър“ ще й даде кураж да му съобщи, че няма да му стане жена.

— Господарят предлага да отидете при него в кабинета му, мис — каза Якоб, след като се върна до мястото, където беше оставил младата жена да чака.

— Мислех, че има посетител в кабинета — отвърна Катлин и се запита дали ще се срещне с този, който е в кабинета.

— Той си отиде през задния вход, мис.

Катлин беше изненадана от това, но си замълча, следвайки мъжа по коридора. Тази стая, изглежда, беше най-използваната в къщата. Като централна част на къщата, кабинетът беше безупречен, но разхвърляните по бюрото от тиково дърво документи показваха, че Алекс Блакторн прекарва много време в кабинета си.

От мястото си зад бюрото Алекс погледна стоящата до вратата млада жена. Нямаше я обичайната тънка усмивка, но тъмните очи се разходиха по тялото й и студено оцениха нейните черти. Като кимна с глава, той я покани в светилището си.

Наистина ли очакваше топъл прием, запита се Катлин. В края на краищата, през изминалите две седмици Алекс на два пъти беше отпращан от „Корал Роуз“.

— Вярвам, че се чувствате добре, мадам?

Тя нервно кимна. Не беше планирала така нещата. Даже тонът му беше студен.

— Сега съм добре, Алекс. Съжалявам, че трябваше напразно да идваш до „Корал Роуз“. Не съм мислела…

Преди да успее да довърши, той стана от бюрото и се изправи пред нея. Имаше нещо заплашително в поведението му, в начина, по който я гледаха тъмните му очи. Това подсказа на Катлин, че той въобще не е доволен от идването й в „Шадоу Миър“.

— Ако си зает сега, може би е по-добре да дойда друг път?

— Има ли изобщо удобно време за една уличница да посети дома ми?

Катлин можа само да се изненада от неговата грубост.

— Изглеждате изненадана, мадам, че ви разкрих! — той се приближи, като я гледаше студено.

— Не знам какво…

„Гарик Стийли, по някакъв начин той е разбрал за Гарик!“

В следващия момент той сграбчи ръката й.

— Отричаш ли това, че са те видели в един публичен дом в Лондон? Преди да отговориш, нека те информирам, че източниците ми са винаги точни.

Алекс Блакторн плащаше много за информацията, която получаваше от множеството агенти по целия свят. Информацията за Катлин Ашфорд пристигна едва тази сутрин направо от неговия човек в Лондон. Един мъж напусна кабинета само преди минути и беше изведен през задния вход.

Катлин зяпна от изненада. Какво, за Бога… О, Боже мой, каза си тя, той е разбрал за посещението й в къщата на Роуз Бишоп, която имаше много лоша слава. В този момент тя искаше да му обясни какво се случи онази вечер в Лондон, но имаше нещо у Алекс, може би злобата, с която стискаше ръката й, което не й позволи да признае, защо наистина беше посетила публичния дом.

— Не съм била аз на това отвратително място, Алекс — тя се опита да се отскубне от ръката, която се беше впила в плътта й.

— Не можеш да ме измамиш, Катлин. На бюрото има информация за целия ти живот от времето, когато баща ти те е оставил в къщата на Елизабет Уесли.

— Какво? — Катлин не можеше да повярва, че е търсил информация за нея.

Предателството, което усещаше Алекс в момента, надминаваше всичко, което беше изпитвал в миналото. Той беше вярвал, че тази жена е по-различна от всички останали. Тя беше чистотата, която липсваше в живота му, и до момента, в който отвори пакета и мръсното й минало се разкри пред него, той я беше издигнал на пиедестал, до който никой друг не се беше приближавал дори. Но тя беше като всички останали! Измамата беше част от женската й игра. Но стига вече. Той щеше да се отнася към нея като към всички лъжливи курви, които беше познавал в миналото. Ръката му стегна хватката, а другата се протегна към свободната й ръка.

— Алекс, трябва да ме послушаш. Направил си грешка! — извика разтревожено Катлин.

— Грешка? — изръмжа той. — Докладите не лъжат!

— Но това не съм била аз. Това беше моята братовчедка — тя не можеше да измисли нищо друго, докато той злобно я стискаше.

Изведнъж хватката му се отпусна.

— Братовчедка? В доклада не се казва нищо за братовчедка.

— Много малко хора знаят за нея, името й е Кат.

Катлин се хващаше за всичко, което би го накарало да я пусне. Имаше нещо много странно в начина, по който я гледаше, и всичко, което тя искаше, бе да я пуснат и да си отиде от „Шадоу Миър“, а единственият начин да постигне това беше да го излъже и тя нямаше нищо против да го направи.

— Кат?

Алекс гледаше жената в ръцете си с недоверие. Той искаше с всяка клетка от тялото си да й повярва. Всичките му мечти бяха свързани с нея и той не можеше да понесе да научи, че всички те са безсмислена измама.

— Кат много прилича на мене, Алекс. Затова хората в Лондон са я сбъркали с мен!

Катлин усети, че натискът на ръцете му отслабва и поблагодари на Бога, че й вярва.

— Чух за пиратски капитан, който използва това име. Кат. Възможно ли е братовчедка ти да те е последвала в Карибите?

— Да, Алекс, да! — отвърна Катлин.

Накарай го да вярва във всичко, което поиска, каза си тя. Само да я пусне оттук!

Изведнъж отношението му към нея се промени. Ръцете му нежно държаха нейните, тъмните му очи се стоплиха и чертите на лицето му омекнаха.

— Съжалявам, Катлин, моля да ме извиниш за грубото ми поведение. Но като прочетох, че са те видели в къща с лоша репутация, естествено предположих, че…

Той не можа да довърши това, което мислеше да каже. Повярва, че Катлин е жената, чийто образ беше изградил в съзнанието си. Той не можеше да изрече в нейно присъствие мръсните думи, които бяха в ума му. Вярваше, че тази нейна братовчедка, наречена Кат, е толкова лоша, колкото е добра Катлин.

— Всичко е наред, Алекс — Катлин въздъхна с облекчение, без да знае какво щеше да й стори той, но и нямаше никакво желание да узнае.

— Защо не седнеш и не ми кажеш защо дойде в „Шадоу Миър“. Слугата ти не ти ли каза, че възнамерявах да те посетя днес следобед?

Катлин беше прекалено притеснена, за да седи и да говори с него, като че ли нищо не се беше случило през последните няколко минути. Тя поклати глава, сякаш да избистри мислите си.

— Аз… аз не съм сигурна.

В никакъв случай нямаше да му каже, че е дошла, за да развали годежа им. Не беше ясно каква щеше да бъде реакцията му и тя не искаше да изпробва за втори път жестокостта му.

— Изглеждаш някак бледа, скъпа. Надявам се, че няма да повториш болестта си от последните две седмици.

В момента Алекс беше изцяло загрижен за нея. Нищо от предишното му поведение не беше останало в начина, по който нежно се беше надвесил над нея.

— Може би се чувствам малко изморена. Беше грешка да идвам днес тук. Съжалявам, че те обезпокоих.

Най-добрият начин на действие беше да се измъкне оттук, каза си Катлин. Имаше нужда от време да помисли и да осъзнае това, което се случи в кабинета. Той се прояви като човек, напълно различен от този, който я ухажваше.

— О, скъпа, не ме притесняваш ни най-малко.

Той се държеше така, сякаш никога не беше получавал информацията за нея и последвалата грубост никога не се беше случвала.

— Защо не си починеш в кабинета ми, докато отида до конюшнята и разпоредя да оседлаят коня ми. Ще те изпратя до „Корал Роуз“ и може би в бъдеще ще ми пращаш съобщение, че възнамеряваш да ме посетиш. Ще бъде удоволствие за мен да изпращам охрана да се грижи за безопасността ти.

На Катлин не й трябваше охрана, както и не искаше той да я изпраща до „Корал Роуз“. Трябваше й време да си помисли.

— Това не е необходимо, Алекс. Мисля, че трябва да тръгвам сега. Сигурна съм, че без проблеми ще се прибера в „Корал Роуз“.

Тя се отправи към вратата на кабинета и несъзнателно затаи дъх, опасявайки се, че той ще я сграбчи отново и ще настоява да я придружи.

— Ще ти се обадя след няколко дни. Имам малко спешна работа и ще отсъствам няколко дни от „Шадоу Миър“, но след като се върна, не се безпокой, веднага ще дойда да те видя в „Корал Роуз“.

Той я спря пред вратата, хвана ръката й и я доближи до устните си. Тъмните му проницателни очи я гледаха в лицето, когато той промърмори:

— Не се затормозявай с мисли за далечната си братовчедка, скъпа. Обещавам, че няма да повдигам вече този проблем.

Катлин усети студени тръпки да я побиват от думите му. Единственото, което можеше да направи, бе да кимне с глава. Ако беше изпитала неудобство, когато влезе в къщата, то сега, когато я напускаше, почувства, че краката й треперят.

В какво, за Бога, се забърка? Тя не само все още беше обвързана с този мъж, но и му наговори безобразни лъжи. И най-лошото от всичко беше, че си призна, че знае за пиратския капитан, известен като Кат.