Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (9)

Глава IX

В десет часа на другата сутрин прислужничката донесе на мисис Лемсюрие кратко писмо, което гласеше:

„Драга мисис Лемсюрие, между пет и шест часа следобед ще ви вземем с колата на Хейстингс.

Не идвайте на следствието и задръжте у дома на всяка цена сестра си. Настоявам за това, защото има голяма вероятност следователят да обвини Арчибалд Дийкън в убийството на Худ.

Не се тревожете, Дийкън няма нищо общо с престъплението (както виждате, ново доказателство за предубежденията на детектива), но засега положението му не е розово. Повтарям, не се тревожете. Опитайте се да успокоите, доколкото е възможно и сестра си. Обещавам ви, че всичко ще бъде наред.

Ваш Антъни Гетрин

P.S. Забравих да ви върна вчера един чехъл за баня, но реших, че мога да го задържа за спомен.“

След първоначалната изненада Лиша се зае да изпълни наставленията на Гетрин. Въпреки горещата си привързаност към Дора и симпатиите към приятеля й, чувствуваше, че тревогата й не е дълбока. От няколко часа смяташе, че Антъни Гетрин е способен да върши истински чудеса.

 

 

В десет часа без десет минути Антъни излезе от „Брайър и Кей“ и се отправи бавно към Абътшал. Беше уморен и изтощен. Успя да спи само няколко часа. Имаше толкова неща, които трябваше да уточни и обмисли. Наистина част от тях нямаха нищо общо с убийството, но го тревожеха не по-малко от самото престъпление.

Когато влезе в голямата къща, следствието бе вече започнало. Следователят и съдебните заседатели седяха около голямата маса в просторния кабинет на убития.

Във въздуха се носеше някакво особено напрежение и необикновен интерес. Всички присъствуващи знаеха, че към това дело са насочени погледите на цяла Англия. Напрежението се дължеше също така и на факта, че съдебното следствие се провеждаше на местопрестъплението.

Антъни стисна ръката на Бойд, кимна на Дийкън и не обърна никакво внимание на Хейстингс и Маргарет, които седяха вече на журналистическата маса. След това погледна съдебните заседатели. Гледката го потисна.

— Глупаци — изръмжа той.

Следователят се изправи и след като настъпи пълна тишина, откри заседанието. След пет минути инспектор Бойд потърси Гетрин за някакво уточнение, но Антъни бе изчезнал безследно.

Младият мъж отиде във вестибюла, където се бяха струпали всички слуги. Пред външната врата пазеха двама полицаи. Той бавно се заизкачва по витата стълба. Първият етаж, както очакваше, беше безлюден.

Следствието бе прекъснато в два часа без четвърт. Хейстингс и Маргарет Уорън, която бе станала като че ли по-нежна и по-замечтана, бяха поканени от Антъни на обяд в хотелската му стая в „Брайър и Кей“.

След като се нахраниха те се разположиха в старинните кожени кресла, а Антъни заговори:

— Сега, скъпи приятели, след като ви поздравих и се погрижих за стомасите ви, ще пристъпим към работа. Как върви следствието?

— Второто заседание ще започне в три и половина — отвърна Хейстингс, — и тогава уважаемият съд ще обвини открито симпатичния секретар в предумишлено убийство на Джон Худ.

Антъни кимна с глава и стана сериозен.

— Пригответе се, драги мои, защото ще ви подложа на подробен разпит.

Хейстингс се усмихна, а мис Уорън извади бележника си.

— Обвинението срещу Арчибалд Дийкън се гради върху следните факти — започна Антъни и разказа всичко, което знаеше.

Хейстингс и Маргарет го слушаха внимателно.

— Защо си губим тогава времето? — възкликна нетърпеливо журналистът. — След като си бил на заседанието…

— Не бях там — прекъсна го Антъни. — Част от подробностите и фактите знаех, а за другата се досетих.

Маргарет се наведе към него.

— Кого подозирате, мистър Гетрин? — попита тя живо.

— Всеки друг — отвърна Антъни, — освен Дийкън, Джеймс Мастърсън, вас и още един човек. Но ще трябва да проверим още веднъж показанията на обитателите на Абътшал и всяко алиби. — Той започна да изброява. — Икономът Пул, шофьорът Райт…

— Господи! — извика Хейстингс, който още не можеше да повярва, че Антъни не е присъствувал на заседанието.

Мис Уорън прегледа бележника си.

— Слугите — каза тя след малко, — казваха истината. Всички, освен може би, Белфорд. Алибито на прислужничките е напълно правдоподобно и не предизвиква никакви съмнения. Мисис Мейнуърдин си легнала рано и е била видяна в стаята си от мис Худ и прислужничката Смит — същата, която после е отишла в стаята за бельо. След убийството я намерили заспала в леглото си. Сър Артър Дигби-Кот също има добро алиби. Бил е в столовата си, която се намира между спалнята му и стаята на секретаря. По времето, когато вероятно е извършено убийството, е бил видян няколко пъти от прислужниците и от самия Дийкън. Мис Худ пък твърди, че е била в стаята си до към десет часа и половина, и четяла някаква книга. Към единадесет часа се сетила, че трябва да покани някого на обяд. Показанията й не бяха много ясни — слязла долу да говори по телефона и да поприказва с брат си. Това е всичко.

Антъни се усмихна.

— Поздравявам ви, мис Уорън — каза той. — Записките ви са пълни. Все пак, в показанията има нещо много гнило, да, много гнило!

Този път заговори Хейстингс.

— Думите му не будят подозрение, но поведението му бе странно. Според мен, той крие нещо. Тревожният поглед и отсечените движения не се дължаха само на изнервеност… Сега за Дийкън. Винаги съм се прекланял пред големия ти опит, Гетрин, а също и пред женската интуиция на Маргарет, която го защитава отчаяно, но този път не бих се съгласил с вас. Срещу Дийкън има доказателства, които могат да го пратят право на бесилката. „Той е толкова мил, изглежда тъй невинен“ — това са единствените думи, с които можем да го защитим. Да вземем предвид отпечатъците…

— Пак проклетите отпечатъци! — възкликна Антъни язвително. — Хейстингс, ти си непоправим журналист. Намираш отпечатъци от пръстите на някого върху оръжието, с което е извършено престъплението, и решаваш, че именно той е убиецът. Решаваш и го окачваш на въжето, когато, може би, истинският престъпник седи зад някой ъгъл и доволно потрива ръце.

Хейстингс се опита да го прекъсне.

— Зная, зная, какво ще ми кажеш. Зная също, че това, което говоря изглежда глупаво, защото отпечатъците от пръсти са едно от най-сигурните доказателства при едно престъпление. Полза от него, обаче се извлича предимно за стари закоравели престъпници. Забележи гениалността, с която е извършено убийството и си задай въпроса не е ли странно, че са оставени такива ясни следи върху предмета, който най-лесно може да изпрати всеки на бесилката? Че той можеше просто да остави визитната си картичка върху тялото на самия Худ!

Хейстингс започна да се колебае.

— Има ли някой друг, който се държи подозрително?

Маргарет зарови из бележника си.

— Не бъди толкова мнителна, Маги — рече Хейстингс.

— Глупак! — отвърна ядосана Маргарет. — Не ме наричай Маги. Ужасно звучи!

— Какво значи всичко това, деца? — попита строго Антъни.

— Спенсър мисли, че е глупаво да подозирам мис Худ — отвърна тя и го погледна. — Според мен показанията й бяха твърде противоречиви. Не самите й думи, по-скоро вида й и начина, по който говореше — с една дума цялото й държание. Кой знае, може би греша. Ще ме помислите за луда, мистър Гетрин.

— Аз мисля — отвърна бавно Антъни, — че сте забележителна млада жена.

Маргарет се изчерви.

След малко Антъни попита:

— Показаха ли на съда пилата?

Като получи потвърждение, той се замисли.

— Трябва непременно да видя това оръжие — продума той. — Странно, много странно.

— Какво има? — попитаха едновременно двамата влюбени.

— Нищо, деца. За днес това е достатъчно. Хейстингс, има една много мила дама, която иска да посети квартирата ти тази вечер — нали Мастърсън е пренесен у вас? Тя е негова сестра.

— Температурата е спаднала — отвърна Хейстингс. — Трябват му само няколко седмици спокойствие, за да възстанови разклатените си нерви и излекува раната на главата, вероятно останала от войната. Ако желае, можем да я закараме с колата още сега?…

— О, не. Тя ще дойде по-късно — отвърна спокойно Антъни, който бе решил да промени предварителния план.

Тримата излязоха пред хотела, където ги чакаше колата.

След половин час Антъни се намираше в столовата на Лиша. Пред вратата бе оставил своята голяма червена лимузина.

Когато младата жена влезе, той почувствува силно негодувание, заради юношеския трепет на сърцето си. Днес, в чудната й красота бе открил още нещо, което го привличаше неудържимо.

Младата жена му подаде ръка.

— Чух колата — рече тя, — надявам се, че не съм ви накарала да чакате? — след това се огледа озадачено.

— Хейстингс трябваше да замине спешно — излъга той спокойно, — но ако нямате нищо против, аз ще ви закарам в града. Готова ли сте?

В отговор мисис Лемсюрие се усмихна мило и тръгна към вратата.

— Съжалявам, че не можах да изкажа лично на мистър Хейстингс благодарността си — подхвърли тя.

Тя се настани до него на предната седалка и колата потегли. Ядосан, че не може да се успокои, Антъни натисна педала на газта и те се понесоха с голяма скорост. Изведнъж, той се почувствува смутен — още едно ново чувство за мистър Антъни Гетрин — и намали скоростта.

— Страхувам се, че ви изплаших — подхвърли той, но младата жена обърна към него лице, озарено от приятна и щастлива усмивка.

— О, съвсем не! — отвърна тя натъртено. — От вчера съм си внушила, че с вас нищо лошо не може да ми се случи, и че не сте в състояние да сгрешите.

Антъни грейна от удоволствие.

— Да — продължи тя, — чувствувам се като малко момиченце, което отива с баща си на разходка из планината.

При тези думи Антъни падна с трясък от небето. Господи! Значи той бе събудил синовни чувства в тази прекрасна жена? За щастие, пътят бе много лош и той трябваше неотклонно да го следи, иначе би забелязал малката хитра усмивка, която се появи по устните на жената до него.

Антъни млъкна и не проговори, докато стигнаха Гилдфърд, където съвсем намали скоростта.

— Бяхте ли в Абътшал тази сутрин? — гласът от дясната му страна звучеше меко и покорно.

— В къщата, но не и на заседанието — отвърна той, без да се обърне.

— Колко много обичате загадките, мистър Гетрин — подхвърли невинно тя.

— Изглежда, че колкото по̀ остарявам, толкова повече любопитството ми напомня любопитството на юноша — отвърна невъзмутимо Антъни. — Изобщо, напоследък откривам в себе си разни черти и чувства, които съвсем не подхождат на възрастта ми — нещо в тона му я накара да го погледне внимателно.

Наближаваха Лондон.

След половин час Хейстингс им отвори вратата на апартамента си в Кенсингтън и те се разположиха в хола. Журналистът отиде да подготви болния за посещението.

Антъни взе шапката си и се приготви да излиза.

— Къде отивате? — попита живо тя.

— Обратно в Марлинг.

— О, мистър Гетрин! — извика тя. — Нима дойдохте само заради мен?

— Да — призна Антъни, след кратко мълчание.

— Да знаете, колко съм ви благодарна. Но нима трябваше да изгубите толкова време?

— Всяко удоволствие се заплаща — каза той важно. — Предупредихте ли сестра си, че Дийкън сигурно ще бъде арестуван?

— Да. Опитах се и да я успокоя. Както виждате изпълнявам заповедите ви.

— Вярвате ли ми, че няма причина за тревога?

Големите очи срещнаха неговите. В тях се появи лека искряща светлина.

— Да — отвърна младата жена.

— Лека нощ! — каза той и се поклони.