Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (14)

Глава XIV

В единадесет часа Антъни се втурна в редакцията на „Сънрайз“.

Редакторът и секретарката му едва се бяха отдръпнали един от друг. Разкошната златиста коса на девойката бе чувствително разрошена.

— А… как… как си?… — извика Хейстингс.

Антъни не отговори, а направо започна да нарежда.

— Намерете частния детектив Пелет, „Грогън стрийт“ № 4. Разберете какво знае за собствениците на вестниците „Лайт“ и „Бел“. За разноските отговарям аз. Ако той не знае нищо, помъчете се да разберете вие.

На малката масичка пред него лежеше рапортът на Маргарет. След като се разпореди какво трябва да научат от детектива, Антъни изхвръкна на улицата.

Двамата влюбени се спогледаха.

— Познавам го от петнадесет години, но никога не съм го виждал така развълнуван — рече замислено Хейстингс. — Работата го съсипва.

Маргарет го погали по бузата.

— Скъпи — каза тя, — полковник Гетрин не се вълнува толкова от убийството, колкото от нещо друго, много по-важно.

Хейстингс подскочи.

— Как? Какво? Невъзможно! Какво е това друго?…

— Жена, разбира се — отвърна нежно Маргарет. — Господи, нима съм се обвързала за цял живот с един глупак?

 

 

От „Флийт стрийт“ Антъни отиде направо в „Риджънси“, където огромни светещи реклами съобщаваха, че тази вечер ще играе божествената, несравнима Ванда.

Знаеше, че трудно може да се добере до актрисата и затова се приближи до портиера с банкнота и развален английски език. В резултат научи само, че недостижимата Ванда напуснала театъра съвсем неочаквано още сутринта и заявила, че днес няма да играе. Директорът изпаднал в ужас. Никой не знаел, къде е отишла.

След един час Антъни се разположи в кабинета си, в къщата на „Куин стрийт“ и запали цигара. Обилната вечеря и старото вино го бяха съживили и можеше вече спокойно да размишлява.

Часовникът удари два часа. Постепенно мрачните събития в Абътшал започнаха да отстъпват място на други видения и притеснен от това, той се приближи до прозореца. Навън бе дълбока нощ. Седна до бюрото си и започна да пише. Към три часа се изтегна в леглото и дълбоко заспа.

 

 

Антъни не спа дълго, защото към седем часа потегли с колата си по лондонските улици и се насочи към шосето за Марлинг. Този път не искаше да бърза, защото му трябваше време, за да обмисли някои моменти от версията си, които изглеждаха безсмислени и несвързани.

Той остави колата в гаража на хотела и се отправи с лениви крачки към Абътшал. Вратата на вестибюла бе широко отворена и слънцето свободно нахлуваше в къщата. Антъни хвърли шапката си на един стол и се отправи към стълбата. В същия миг зад гърба му се разнесе силен шум, който подействува на разклатените му нерви като шок. Бързо се обърна. Във вестибюла нямаше никой. Спусна се към изхода и се огледа. В това време шумът се повтори. Остър и дълбок, в него се долавяше хъркането на човек.

Антъни се усмихна на себе си и тихо се върна към вратата, която се намираше срещу кабинета на убития Худ. Тя беше открехната. Младият човек почака. Шумът се потрети; беше или кихане или кашлица. Антъни бутна вратата. Пред него, свит на един стол, седеше икономът. Побелялата му глава бе на нивото на коленете. В едната си ръка държеше голяма кърпа, с която бършеше сълзите от очите си. В същото време малкият човек бе обхванат от нов спазъм.

— Лоша настинка — рече високо Антъни.

Отговор не последва. Кихането и кашлицата продължиха с нова сила. Най-после конвулсията премина и старецът започна да се успокоява.

— Лоша настинка — повтори младият мъж. — Този път думите му произведоха необходимия ефект. Старецът скочи и се опита да скрие кърпата.

— Не е настинка, сър — рече той. — Нещо по-лошо.

— Често ли имаш подобни пристъпи? — попита Антъни със съчувствие.

— Не, сър, но когато започнат, не ми дават спокойствие.

— Интересно — измърмори Антъни. — Спомняш ли си, кога беше последният пристъп? Спомняш ли си, например, дали това не бе в деня, когато господарят ти бе убит?

Пул видимо се развълнува.

— Кой?… Аз… когато господарят? — заговори той. — Простете, сър, право да си кажа не помня. Умът ми вече отслабва…

Но старецът вече говореше на себе си, защото Антъни бе изчезнал от стаята. С един скок той се намери зад вратата и хвана за яката разтреперания Робърт Белфорд, слугата на Худ, когото бе кръстил „лисичата муцуна“.

— Само още една дума в дългото ти ухо, приятелю — каза Антъни, като го стисна силно. — Къде ще поприказваме? В градината? — Той повлече пленника си към верандата, без да обръща внимание на ужаса, изписан по лицето му.

Когато останаха насаме, той го пусна.

— Хайде сега да ми кажеш, защо подслушваше разговора ми със стария Пул — заповяда остро той. — И не се опитвай да лъжеш, защото от доста време те наблюдавам.

При тези думи лицето на „лисичата муцуна“ съвсем загуби човешкия си облик. Той се огледа наоколо. Наблизо нямаше никой, двамата бяха съвсем сами под едно голямо дърво в обширната градина.

— Добре — прошепна най-сетне той с разтреперан глас.

Антъни мислеше напрегнато. Какво ли щеше да му каже този човечец. Дали щеше да го насочи към нова следа, която да го отведе до задънена улица? Ролята на изповедник в Абътшал не бе много приятна за Антъни.

За негово учудване, малкият човек не чака да го подканят и заплашват. Страхът му почти бе изчезнал.

— Радвам се, че ме хванахте, сър — започна той тихо, — иначе сам щях да ви потърся.

Антъни се изненада, но продължи мълчаливо да пуши лулата си.

— Не можех да понасям повече, сър, не можех! Откакто се скарахте на ужасния сержант, който ме измъчваше, все исках да ви се доверя, но не се решавах. Онази нощ не бях в къщата през цялото време, както казах на мистър Бойд, сър! — той замълча, като че ли очакваше възражение, но Антъни не каза нищо. Белфорд преглътна тежко и продължи глухо.

— Слязох… излязох от спалнята на господаря, веднага след като свърших работата си. В коридора чух, че старият Пул кашля като бесен. Тогава отворих вратата на кабинета, за да видя дали мистър Худ е вътре и го намерих проснат до камината. Изплаших се до смърт, но все пак успях да затворя вратата и да избягам, без да ме забележи Пул, който продължаваше да киха и кашля… Това е истината, сър, кълна ви се, че това е истината!…

Този път мълчанието бе толкова дълго, че Антъни реши да го наруши.

— Нима искаш да кажеш, че въпреки посещението си в кабинета, нямаш нищо общо с убийството? — попита той бавно.

— Да, да, сър! — вълнението и молбата в гласа на малкия човек бяха трогателни. — Нищо общо нямам… нищо! Затова Бог ми е свидетел!

— Защо си искал да влезеш в кабинета на господаря си? — попита рязко Антъни. — Ако не си искал да извършиш нещо непозволено, нямаше да се възползваш от пристъпа на Пул.

— Да, сър — рече Белфорд като трепереше целият. — Имате право. Една от прислужничките ми каза, че господарят е в билярдната зала. В кабинета си той винаги държеше пари. Аз исках… щях да задигна една част… положението ми е критично, сър, критично… О, да знаете само!… Трябваше да съобщя веднага за убийството, но толкова много се уплаших, че избягах в градината, изпълнен с ужас… после… после не посмях да призная истината, защото се страхувах, че онези ужасни полицаи няма да ми повярват и ще ме обвинят в убийство. О, сър, повярвайте ми!…

— Вярвам ти… — започна Антъни и дребният човек засия от радост.

— О, сър, да знаете каква планина се стовари от раменете ми, като ви разказах всичко! — прекъсна го той.

— В колко часа излезе от кабинета? — попита Антъни, без да се отчайва от трагикомичния резултат, който се получи от признанието на Белфорд.

— Единадесет и пет минути, сър. Помня добре, защото часовникът във вестибюла иззвъня толкова силно, че едва не ме подлуди.

Антъни с усилие сдържаше радостното си вълнение. Изправи се и понечи да тръгне към къщата, но в държанието на малкия човек имаше още нещо, което го задържа. Старецът имаше още една тайна, която го измъчваше.

— Не се страхувай, Белфорд, няма да кажа нито дума на полицията — меко каза той, а след кратко мълчание попита рязко: — Какво мислиш?

Дребният човек подскочи като ужилен.

— Материалното ми положение, сър — изрече той. — Жена ми болна, децата гладни… не зная просто какво да правя…

Антъни извади от портфейла си тридесет фунта и му ги тикна в ръцете. Белфорд смаян го погледна, от очите му потекоха сълзи.

— О, сър, о!… — но Антъни го остави и бързо се отправи към къщата. На верандата го посрещна сър Артър.

— Какво има? — бързо попита той. — Да знаете какво весело изражение се е изписало на лицето ви!

— През последните двадесет минути открих две важни неща — отвърна шеговито Антъни. — Едното е, че Пул страда от силни пристъпи на сенна хрема, а второто, че убийството е било извършено няколко минути преди единадесет часа!

— Как? Не ви разбирам…

Антъни изведнъж стана предпазлив и смръщи вежди.

— Изводите, които правя от тези открития, са все още толкова неопределени, че предпочитам да ги запазя само за себе си и даже на вас, сър Артър, не бих могъл да ги съобщя.

Възрастният човек кимна с глава в знак на съгласие.

— Имате право, Гетрин. Надявам се, че ще ме извините за голямото ми любопитство и вълнение. Но нали знаете — Джон…

— Разбирам ви — отвърна Антъни с лека усмивка. — Сега ще ви помоля за една услуга. Кажете ми, знаете ли някой от къщата да се занимава с дърводелски сечива — любител или професионалист?

— Труден въпрос, Гетрин — замислено продума сър Артър. — По някаква случайност, почти всички обитатели на Абътшал работят с такива сечива. Като започнем с градинаря и свършим с бедния Джон и моя милост. Не, драги мой, пилата не принадлежи на Абътшал.

— Сигурен ли сте? — попита Антъни.

— Сигурен съм, че не принадлежи на Джон, нито на Дъглас, градинаря — полицията го разпитва. Нито пък е моя.

— Хм! — Антъни изглеждаше недоволен.

След малко двамата се разделиха и младият човек закрачи бързо към Марлинг.