Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (1)

Глава I

Вестник „Сънрайз“ украсяваше витрините на будките всяка събота сутрин. Затова, в редакцията на „Флийт стрийт“, нощите срещу събота бяха истински ад. От главния редактор до последния помощник — вечно работеха без отдих.

„Сънрайз“ се редактираше от Спенсър Хейстингс, който притежаваше една трета от акциите му. Успехът на младия вестник показваше, че Хейстингс има изобретателен ум и неизчерпаема енергия за работа. Извънредните издания на „Сънрайз“ бяха станали така популярни, че хората ги разграбваха като топъл хляб.

„Извънредните“ се появяваха на бял свят по следния начин: ако по божията милост или чрез някой „специален“ пратеник на вестника до ушите на Хейстингс достигнеше наистина ценна новина, която не бе все още известна на големите сутрешни или вечерни ежедневници, няколко часа по-късно — независимо в кой ден от седмицата — се появяваше извънредно издание. В такива случаи над заглавието поставяха две дебели черни линии. Цената на извънредните броеве беше два пенса. Първите няколко издания публиката купи от любопитство, а после започна да ги разграбва, защото разбра, че черните линии се появяваха само при сензационни новини.

Лондончани купуваха и редовните издания. Те бяха винаги оригинални и се списваха от хора, които още не бяха известни и затова твърде ентусиазирани. Съдържанието му беше увлекателно, духовито, вълнуващо, успокояващо, хапещо, възхваляващо, саркастично, и всичко това се предаваше през призмата на безпристрастното и искрено убеждение.

Хейстингс обичаше работата си. Ала нощите в четвъртък и петък бяха цял ад. Особено тази нощ — по-задушна от деня — бе деветият кръг на ада.

Хейстингс бутна към тила си сламената шапка и придоби, както го уверяваше една негова позната, вид на „голямо охранено пиле“. Часовникът удари полунощ. Той продължи да работи, като проклинаше горещината, материала, вестника и обстоятелството, че доверената му секретарка и най-добра помощничка бе отишла да се забавлява.

Привърши коректурата на уводната статия и взе два прекалено дълги репортажа на един нов сътрудник. В този миг вратата с трясък се отвори.

— Кой, по дяволите… — започна Хейстингс и вдигна глава. — Господи! Марга… мис Уорън!

Наистина Хейстингс имаше от какво да се изненада. В стаята бе нахълтала най-добрата му помощничка и то в момент, когато, според него, тя отдавна блажено си почиваше в мекото легло на километри от редакцията. Пребледнялото й лице, разпиляната коса и уморения й вид го накараха да не повярва на очите си. Досега бе свикнал да я вижда винаги спокойна, изискано облечена, с малко строго изражение на хубавото си лице.

Хейстингс бавно се изправи. Младата жена пое дъх и се отпусна в едно кресло. Той посегна към шкафа с каната за вода и се опита да го отвори, но се сети, че е заключен и трескаво затърси ключовете из джобовете си. Напразно — те бяха изчезнали! От устата му се изтръгна грозно проклятие; в същата минута върху рамото му се опря една ръка.

— Моля ви, не се тревожете — промълви девойката. Думите й от вълнение звучаха отсечено. — Изслушайте ме… Ще ви съобщя една новина, необикновена новина! Утре трябва да излезе специален брой!

Хейстингс забрави водата — редакторът у него надделя:

— Какво се е случило? — попита живо той.

— Джон Худ, министърът на финансите, е бил убит тази вечер във вилата си.

— Как? Сигурна ли сте?…

Мис Уорън отново добиваше предишната си увереност и убедителност.

— Разбира се. За убийството научих преди малко от съпруга на хазайката ми в Марлинг, който е сержант в местната полиция. Веднага взех кола и пристигнах тук.

„Худ убит!“ — помисли си Хейстингс — човекът. — „Какво ли ще стане сега с партията?“

„Каква сензация!“ — зарадва се Хейстингс — журналистът.

— Вестниците знаят ли за случилото се?

— Струва ми се, че още никой не знае.

— Добре, кажете на Берби, че издаваме „специален“. Нека да заплашва, да подкупва, да стреля ако иска, но да задържи печатарите на всяка цена. След това съобщете на мис Холбърт, че трябва да остане, докато подготвим броя. После елате при мен — ще ви диктувам.

— Добре, мистър Хейстингс — отвърна момичето, и излезе с тихи стъпки.

Хейстингс погледна след нея и се намръщи. Понякога му се искаше да не бъде чак толкова спокойна и уверена. Преди минута, например, измореният й вид едва ли не го бе зарадвал, въпреки че не знаеше още какви новини му носи.

Той разтърси рамене и седна зад бюрото.

— Господи! — промърмори Хейстингс. — Худ убит! Худ!…

— Значи, това са всички подробности — каза Хейстингс след половин час.

Маргарет Уорън, спретната, свежа, с прибрана златиста, разкошна коса, седеше до масата си.

— Да, мистър Хейстингс.

— Аз… хм. Добре. Пишете: „Убийството на един от членовете на кабинета. Трагедията в Абътшал…“

— Потресаващата трагедия в Абътшал — предложи с мек глас момичето.

— Да, да. Както винаги имате право — с лека досада отвърна Хейстингс. — Все забравям, че в „извънредните“ всичко трябва да бъде сензационно… Така. Пишете: „Джон Худ убит от неизвестна ръка. «Сънрайз» с дълбока скръб съобщава, че към единадесет часа миналата нощ мистър Джон Худ, министър на финансите, е намерен убит в кабинета на вилата си в Абътшал, Марлинг. Обстоятелствата около трагедията са следните…“

— Жалко, че в действителност, не ги знаем, мис Уорън…

— „Обстоятелствата са такива, че не може да се предполага самоубийство или нещастен случай…“ Моля, нов ред! „Жестокият престъпник е неизвестен, но Скотланд Ярд е изпратил най-способните си хора.“ Това може да се каже веднага и да се твърди с пълна увереност, мис Уорън. „Да издирят виновника за смъртта на един от най-големите политици на съвременна Англия.“

— Нов ред, моля!

„Цяла Англия, цялата империя, целият свят ще засвидетелствуват своите симпатии към мис Лора Худ, която, както разбираме, е съкрушена от удара.

Мис Худ е сестра и единствена роднина на убития. Научихме, че в къщата са се намирали и двама гости: (известната светска дама мисис Роланд Мейнуърдин и сър Артър Дигби-Кот, милионер-филантроп и секретар на Парламентарната съвещателна група. Сър Артър е един от най-близките приятели на убития и твърди, че нещастният Худ не е имал врагове…“

Мис Маргарет Уорън погледна към тавана и веждите й се извиха като въпросителни.

— Какво има? — смутено попита Хейстингс.

— Последното изречение не е ли малко… опасно, мистър Хейстингс?

— Хм… дали… да… да, имате право, мис Уорън. Дявол да го вземе, няма ли някога да сбъркате за нещо? — троснато каза Хейстингс, след малко се съвзе и добави: — Моля, да ме извините. Аз… аз…

По устните й се появи мила усмивка.

— Няма защо да се извинявате, мистър Хейстингс. Да променя ли изречението?

— Да, да — измърмори редакторът. — Пишете… да, пишете…

„Сър Артър, заяви, че Худ е бил коректен човек и затова не може да предположи, кой би могъл да извърши грозното злодеяние.“

— Чудесно! — каза Хейстингс, който вече се бе успокоил. — А, щях да забравя да ви питам, дали Уилям набира биографията на Худ. С нея ще запълним средата на другата страница, която иначе ще остане празна.

— Да, мистър Уилям усилено работи.

— Добре. А сега запишете това за отделна статия. „Сънрайз, потресен от голямата трагедия, от свое име и от името на обществеността апелира и предупреждава — нека властта да се погрижи, престъпникът да бъде заловен незабавно! Англия иска това! Авторът на подлото деяние трябва да бъде наказан най-строго!“

— Сега пишете на нов ред. Това ще отиде в началото на втора страница.

„Поради огромния интерес и вълнение, които страшното убийство създаде, «Сънрайз» ще излиза на кратки интервали с бюлетин, в който ще информира общественото мнение за следствието по издирване на престъпника.

Тези бюлетини ще бъдат извънредно интересни, защото ние се наемаме да изпратим специален кореспондент, който ще ни съобщава (доколкото полицията позволява) последните новини от разследването.“

Хейстингс въздъхна и се облегна на стола.

— Това е всичко, мис Уорън. Лично аз се надявам, тъй като за мъртвия това е безразлично, убиецът да остане известно време неоткрит, защото ако утре помощникът на градинаря или някой друг се признае за виновен, ние ще заприличаме на пълни идиоти.

Младата жена стана и се отправи към вратата, но на прага спря и се обърна.

— Мистър Хейстингс, какво означава последното съобщение? Нима мислите да изпратите някой от нашите помощници — мистър Сейлър или мистър Бригс?

— Да, да, вероятно. Писаното, разбира се, е преувеличено, но въпросът е да съобщаваме нещата по един малко по-особен начин от другите.

Тя се приближи с широко отворени очи:

— Мистър Хейстингс, ще ми позволите ли да кажа нещо? Защо „Сънрайз“ наистина да не свърши една хубава работа? О, не разбирате ли какво ще стане, ако вестникът помогне да се залови убиеца? Нашата репутация… тиражът…

— Но, мис Уорън, вие сте луда! Нима притежаваме редакция с Шерлок Холмсовци! Хората ни са най-обикновени журналисти.

— Полковник Гетрин — с тих глас каза момичето.

— Какво? Какво? — Хейстингс подскочи от мястото си. — Той никога няма… Мис Уорън, вие сте цяло съкровище! Но Гетрин няма да се съгласи. Той е…

— Попитайте го. — Тя посочи телефона.

— Как? Сега?

— Защо не?

— Но… но сега е два часа — избъбри Хейстингс. Той срещна спокойните сини очи на секретарката си, вдигна слушалката и поиска един номер.

— Ало — каза той след две минути. — Домът на полковник Гетрин ли е?

— Да — отвърна някой по телефона. Гласът звучеше сънено.

— Дали… дали полковник Гетрин е вкъщи? Буден ли е или вече опи?

— Полковник Гетрин — каза гласът, — който би дал цяла година от живота си, за да го наричат мистър Гетрин, се намира в квартирата си, вън от леглото и стои върху краката си. При това той вече започва да се отегчава от…

— Господи, Антъни! — възкликна Хейстингс. — Не можах да те позная!

— И сега, след като ме позна, драги ми Хейстингс, сигурно ще обясниш защо, по дяволите, звъниш по това време на денонощието? Предупреждавам те, че се намирам в твърде лошо настроение. А сега започвай!

Спенсър Хейстингс започна:

— Слушай… аз… да… аз… ти… тя…

— Ако искаш да ме занимаваш с частите на речта, то е друг въпрос — отсече гласът по телефона.

Хейстингс надви смущението си.

— Нещо се е случило — започна той. — Мислиш ли, че би могъл… зная, че искам нещо невъзможно, но… мислиш ли, че…

Мис Маргарет Уорън стана от стола и грабна слушалката от ухото на началника си.

— Мистър Гетрин, на телефона е Маргарет Уорън — каза тя. — Мистър Хейстингс искаше да ви пита, дали можете да дойдете веднага в редакцията. О, зная, но имаме невероятни новини и мистър Хейстингс желае да се посъветва с вас. Не мога да ви кажа повече по телефона. Ако ми вярвате, ще ни помогнете. Моля ви се, елате! Това е от голямо значение за вестника.

— Мис Уорън, — с отчаян глас отговори човекът на другия край — вие успяхте да ме убедите, въпреки нежеланието ми.