Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (7)

Глава VII

Мисис Лемсюрие и Дора пиеха кафето си в дневната и разговаряха оживено.

На вратата се почука и влезе прислужничката.

— Един джентълмен ви търси, мадам — съобщи тя.

— Моля? Кой? — Лиша стана и потрепери.

— Поканих го във вестибюла. Настоява да ви види по важна работа. Не пожела да си каже името — девойката нервно кършеше пръсти.

— Да отида ли аз, мила? — спокойно попита Дора, но в себе си чувствуваше силно безпокойство. Мислеше, че сестра й се е съвзела от припадъка, но ето че пребледняваше отново. Това не бе предишната Лиша.

Мисис Лемсюрие се овладя.

— Не, не. Къде го поканихте? Ах, да — във вестибюла — и тя се отправи бавно натам.

Пред вратата младата жена се спря и се овладя напълно. Антъни пристъпи, за да я посрещне. Тя несъзнателно вдигна ръка към гърлото си.

— Вие! — промълви тя.

— Да, мадам — Антъни се поклони дълбоко.

— Какво искате? Защо идвате отново? — тя говореше толкова тихо, че думите й едва се разбираха.

— Да оставим драматичните ефекти настрана, мадам — отвърна спокойно Антъни. — Седнете, моля — той й предложи стол.

Жената машинално се отпусна, без да сваля ръката си от гърлото, с разширени от ужас очи, които го гледаха втренчено.

— А сега — започна Антъни, — нека да се разберем. Единствената ми цел е да ви помогна, макар че тази сутрин ви изплаших до смърт. Сега е ваш ред да говорите. Разкажете ми всичко!

Тя сведе очи.

— Какво да ви разкажа? Мистър Гетрин, винаги ли се държите по този странен начин?

— Добре! Много добре! — съгласи се Антъни. — Само че така няма да стане. Отново настоявам да ми разкажете откровено цялата истина.

Красивата жена използва друго средство. Погледна го внимателно, почти нежно.

— Наистина ли искате да… да ми помогнете? — Как меко звучеше гласът й!

— Можете да не се съмнявате…

— Тогава повярвайте, мистър Гетрин — най-откровено ви казвам, че ще ми помогнете като… като не ме разпитвате за… — Гласът й замря в шепот.

Антъни поклати глава.

— Грешите. И ще ви кажа защо. Миналата нощ е убит Джон Худ. Същата нощ, вие сте преплували реката, промъкнали сте се в градината и сте отишли под прозореца, зад който е било извършено убийството. Защо сте сторили всичко това? Разбира се, не за удоволствие. При това, при тези необикновени обстоятелства, вие научавате някои подробности във връзка със самото престъпление.

— Не, не! — Лиша се сви като попарена.

— Не се плашете — побърза да я успокои Антъни. — Описах ви само тълкуването, което полицията и обществеността биха изразили, ако знаеха, но не и моето. Детективите в криминалните романи и полицаите от Скотланд Ярд почти винаги са божествено безгрешни, но аз, мадам, съм странен тип, аз съм детектив с предубеждения. С всяка измината минута предубежденията ми се увеличават. И най-силното, най-твърдото от тях е във ваша полза. А сега няма да е зле да ми разкажете всичко.

— Не мога да ви разбера… — изрече младата жена и го изгледа с широко отворени очи. — Толкова сте странен…

— Тогава ще продължа. Ако ви кажа, че в случай на пълно самопризнание от ваша страна в убийството на Джон Худ, ще се опитам с всичките си сили да ви помогна, ще се съгласите ли да ми разкажете всичко, което знаете.

Големите черни очи го изгледаха гневно.

— Как смеете да твърдите, че аз…

— О, жена, твоето име трябва да бъде непоследователност! — изпъшка Антъни. — Исках само да ви покажа, че се намирате в безопасност. Слушайте, мадам. В това разследване участвувам като частно лице, по молба на един приятел. Не търся нито слава, нито пари. Благодарение на Бога, имам повече пари, отколкото са ми нужни, и мога да се оттегля всеки момент от тази мрачна афера — той се замисли и настоя отново с по-мек глас: — Хайде, разкажете ми всичко.

Чернооката жена се надигна и отново се отпусна на стола. Гледаше го право в очите. За миг, който му се стори цял час, Антъни забрави всичко на света. Виждаше и чувствуваше само големите тъмни езера, в които плуваше лека златиста светлина.

— Вярвам ви — изрече най-сетне тя, а после продължи с лека усмивка — и ще ви разкажа всичко, което зная.

Антъни се поклони.

— Мога ли да седна? — попита той.

— О, моля ви, моля ви, простете! — Тя скочи на крака. — Изглеждате толкова уморен, а аз не ви предложих да седнете и се държах като лоша актриса. С какво мога да ви услужа?

— Само с разказа си. — Антъни чувствуваше, че трябва да събере цялата си воля. Вълнението и разкаянието за досегашното й държание я бяха направили още по-красива. Той привлече един стол и седна срещу нея.

— Не зная просто… откъде да започна. Всичко изглежда така нереално…

— Защо отидохте в Абътшал? И защо преплувахте реката, когато можехте да минете през моста? — Антъни разбра, че с въпроси ще върви по-леко.

— Трябваше да бързам — думите й ставаха все по-уверени. — През целия ден бяхме с Дора и наши приятели на излет. Аз… когато се върнахме с Дора… Нямаше време даже да се преоблечем за вечеря. Когато влязох в дневната, забелязах, че съм забравила да прочета писмата от сутринта и те още лежаха на масичката. Но в същото време съобщиха за вечерята и за тях се сетих отново едва след като останах сама. Отворих ги, и още първото ме накара да полудея от безпокойство. Пишеше ми Джими… О, Господи!…

— Кой е Джими? — попита остро Антъни.

С неимоверни усилия младата жена се овладя. Дългите бели пръсти се свиваха конвулсивно.

— Джими е мой брат — страшно съм привързана към него. Толкова е мил! Само че… Откакто се върна от Германия не е същият. Болен е… И пие. Германците го държаха три години в плен. Когато го хванали бил ранен в главата, а те даже не го…

— Писмото, мадам — Антъни си бе възвърнал спокойствието.

— Прочетох го… — изхълца тя, — и помислих, че ще полудея. Пишеше, че ще застреля Худ… същата вечер!

— Вашият брат! Какво общо е имал той с Худ? — Антъни почувства едновременно облекчение и изненада, значи затова бе запитала: „Кой го е застрелял?“

— Опитах се да се самоуспокоя, като предположих, че това е само шега, че е от болестта на Джими — продължи тя, без да чуе въпроса му. — Но не успях. Той описваше всичко с такива подробности — влака, с който ще пристигне, и всичко останало…

— Какво общо е имал брат ви с Худ? — Антъни чувствуваше, че ако не я държи под непрекъснато напрежение, силите ще я напуснат отново.

— Беше негов секретар до преди шест месеца, когато Арчи зае мястото му. Не можах да разбера, защо Джими напусна — не пожела да ми каже!

Антъни се размърда неспокойно на стола си. В последните й думи прозвучаха тайнствени нотки.

Изведнъж жената скочи.

— Той го е направил! Той го е направил! — изкрещя безумно тя и вдигна ръце. — О, Господи, те ще го… Джими, Джими! — ридаеше тя, а после избухна в смях.

Антъни се изправи до нея, хвана я за раменете и грубо я разтърси — бялата и нежна кожа едновременно опари и вледени пръстите му. Това чувство го ядоса — нима в такъв момент може да изпитва подобни усещания?

— Съжалявам… извинете ме… — Гласът й се сниши до едва доловим шепот.

Антъни отпусна ръце.

— Аз съм истински звяр. Моля ви, седнете.

Настъпи мълчание.

— Писмото ви е подействувало толкова силно, че вие сте решили да го отклоните от плана му? — заговори най-после Антъни и тя кимна с глава.

— Затова след вечеря… — и той възкреси картината на нощното й посещение в Абътшал. — Прав ли съм?

— Да! — В очите й, освен вълнение, се четеше и изненада.

— Добре. Когато стигнахте до прозореца на кабинета, какво видяхте в стаята? Ако искате да ви помогна, трябва да бъдете напълно откровена с мен.

Тежките клепачи се отпуснаха. Алабастровата кожа по шията потрепери. Но в отговора й звучеше само безразличие.

— Видях човек, проснат на пода пред камината. Стаята беше в безпорядък. При тази гледка хукнах като луда и отново преплувах реката.

— Знаете ли в колко часа се върнахте? — бавно попита той.

— Не — отвърна жената с безжизнен и глух глас.

Антъни остана разочарован. Нищо ново, освен историята с брата, за когото дори не знаеше какво да мисли.

— Какво трябва да правим? — апатията бе напуснала младата жена. — Ще се научат за Джими… ще открият… — шепнеше тя.

— Полицията не знае нищо за вашия брат, мисис Лемсюрие — гласът на Антъни действуваше успокоително. — Но даже и да знаеха, нямаше да го безпокоят, защото са намерили човек, когото подозират в убийството…

По лицето й се изписа облекчение. За миг остана на стола неподвижна. След това подскочи. В очите й се четеше ужас.

— Но ако… ако обвиняват някой невинен, трябва да им кажем за… Джими! — лицето й бе станало отново смъртно бледо.

— Не бързайте толкова — отвърна той. — Не е ли по-добре да потърсим най-напред истинския престъпник?

Младата жена хвана ръцете му и ги стисна несъзнателно.

— Да — отвърна той на немия й въпрос. — Както виждате, откривам все повече и повече факти. Имате ли телефон, мадам?

Мисис Лемсюрие кимна енергично с глава. В черните й дълбоки очи се четеше искрено упование.

— Адресът на брат ви?

Тя му го даде без колебание. Антъни се отправи към телефона, но в същия миг тя впи отново ръце в рамото му. „По дяволите!“ — помисли си той. При все това й се усмихна дружелюбно.

— Не е ли опасно да говорите по телефона? — зашепна тя. — Телефонистката — ако кажете името му?

— Оставете всичко на мен — отвърна меко Антъни.

— Редакцията на „Сънрайз“ ли е? — попита той, след като получи желания номер. — Свържете ме, моля, с мистър Хейстингс. Не може? Драга моя, ако не ме свържете веднага, утре сигурно ще ви уволнят. Разбрахте ли?

Настъпи мълчание. Лиша чувствуваше, че сърцето й ще се пръсне и притисна с ръка гърдите си. Антъни заговори отново.

— Непогрешимата мис Уорън ли е насреща? Да, Гетрин е на телефона. Няма ли го? Хм! Предайте му тогава, щом се върне, че съм намерил човек, който познава нашия стар приятел Мастърсън — Джими Мастърсън. Хейстингс ще иска да го види веднага. Двамата го търсим от година. Нека се постарае да разбере, какво е правил Джими миналата нощ. Цялата работа е голяма, но твърде сериозна шега. Адресът е: „Форест роуд“ № 5. Ако обичате повторете съобщението… Благодаря — съвсем вярно. Чакам резултата на телефон 23, Грин. Попитайте го също, дали помни думите на приятеля ни Цицерон: „Хек рекс максими ест, статум паре“… Благодаря ви много, мис Уорън, лека нощ!

Антъни окачи слушалката и се обърна. Домакинята стоеше до него.

— Нищо… нищо не разбирам — промълви тя. — Какво означава съобщението ви? Какво правите? О, моля ви, не си отивайте!

— Бъдете спокойна — отвърна меко Антъни и я накара да седне, — работата е поверена в ръцете на добър и способен човек. Телефонистката едва ли е разбрала нещо, особено от латинските думи. Отговорът ще пристигне не по-рано от полунощ и дотогава ще остана тук, освен ако не поискате да си отида.

Той се отпусна тежко в едно кресло.

— Мистър Гетрин! — промълви младата жена.

— Да? — Антъни бавно отвори очи.

— Изглеждате толкова уморен! Чувствувам се страшно виновна, измъчих ли ви? Но сега ще бъда по-разумна. Кажете ми какво мога да направя за вас?

Антъни се усмихна и поклати глава. Изведнъж, тя скочи и възкликна:

— Колко съм глупава!

Антъни остана сам. Протегна се и се опита да си обясни неочакваното й излизане, но бе много уморен. „Не съм я виждал да се усмихва“ — промърмори той. „Трябва да я разсея. Какво ще прави, ако уважаемият Джим излезе убиец? Не, това изглежда фантастично.“

За да не заспи, Антъни взе от масичката книга с есета и я отвори. Очите му попаднаха на следния пасаж:

„Фациалис децентус аверно…“

Умът му работеше бавно. Днес вече не пишеха тъй правилно „аверно“. Думата „аверно“, бе виждал и някъде другаде и то неотдавна. Смешно съвпадение.

Книгата се изплъзна от ръцете му. Очите му се затвориха и той потъна в блажен сън.

Стресна се от леко затваряне на вратата. Зад него стоеше домакинята и буташе масичка със закуски. От устата му се изтръгна неволно възклицание.

Тя се обърна.

— Не исках да ви будя — рече тя и се изчерви под погледа на зелените му очи.

— Винаги усещам, когато наоколо има доброжелателни духове.

Младата жена се засмя с мелодичен смях, а той пое чашата с уиски.

— Кажете ми… защо правите всичко, това? — попита тихо тя и млъкна.

Антъни бе голям любител на латинския език.

— „Вени, види, вици“ — отвърна той и изпи питието.