Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (16)

Глава XVI

Антъни познаваше вече шосето Лондон — Марлинг толкова добре, че можеше да кара и със завързани очи. Приведен над кормилото, той чувствуваше, че трябва да упражни голямо усилие на волята си, за да не заспи. Като наближи Бемшир изведнъж реши, че най-доброто средство срещу умората и сънят е една визита при мисис Лемсюрие.

Погледна часовника си. Десет часа. Стрелката на километража започна да се движи докато стигна цифрата 60. Но пред вратата на голямата хубава къща го посрещна прислужничката и му съобщи, че двете сестри са заминали за Лондон.

Антъни се разочарова и ядоса, но умората му беше толкова голяма, че бързо заглуши тези примитивни чувства и се отправи вяло към селския хотел.

В стаята го очакваше отговорът на писмото, което бе изпратил заедно с изложението. Той го прочете и отиде да се изкъпе. Студената вода го освежи. Като се върна в спалнята, видя на масата едно писмо, което не беше забелязал преди. Почеркът беше на жена. Прочете го и бързо излезе в коридора. Прислужничката дотича изненадана и просто не можа да повярва, че този забързан човек бе спокойният джентълмен от миналите дни.

— Защо не ми съобщихте веднага, че ме е търсила една дама? — кресна той и размаха ръце. После се прибра в стаята си, засрамен от грубата си постъпка.

Облече се само за минута и половина и вдигна телефонната слушалка. След четвърт час излезе малко поуспокоен. В стаята той прочете още веднъж писмото, което гласеше:

„Драги мистър Гетрин,

Съжалявам, че не ви намерих. Исках да ви се извиня за отвратителното си поведение. Просто не разбирам, какво ме накара да ви нагрубя, когато Джим можеше да говори спокойно с вас. Ако не сте много зает, елате непременно тази вечер. Ще ви чакам.

Искрено ваша Лиша Лемсюрие“

Особено приятно чувство изпитва човек, когато получи първото писмо от любимата жена. Краткостта и съдържанието нямаха особено значение. Това беше нещо написано от нея само за него.

Антъни потъна в море от сладки мечти и чисти чувства, каквито никога не бе изпитвал през тридесетгодишния си живот.

Скоро Антъни смръщи вежди и скочи от стола. Трябваше да действува. Отвън се чу продължителен тътен и след минута по стъклата зачукаха едри капки дъжд. Той облече мушамата, нахлупи шапката си и излезе на улицата. Дъждът се беше превърнал в порой.

Старият Пул седеше разтреперан и развълнуван в малкото си легло срещу кабинета на покойния Худ и се питаше дали всичко, което се случи през последните дни не бе ужасен кошмар. Той чувствуваше, че не би могъл да издържи още две-три подобни сътресения. Страшната буря, която вилнееше отвън хармонираше с мрачните му мисли.

Пул беше сам, останалите обитатели на Абътшал се прибраха в стаите си, а прислугата бе в другото крило на голямата къща.

Внезапно на външната врата се почука. Старецът трепна. Тропането се повтори. Той се надигна бавно, за да види, кой е нощният посетител.

— Ужасно време, Пул — забеляза Антъни и изтърси водата, която се стичаше по мушамата му.

— Имате право, сър — в гласа на стареца звучеше явно облекчение.

От тъмния вестибюл към тях се приближи сър Артър, както винаги акуратно облечен и сресан.

— Вие ли сте, Антъни? — възкликна той. — Сигурно важна работа ви води през нощта при такова време.

— Да — отвърна Антъни. — Бих искал да поговоря с вас.

Сър Артър се оживи.

— С удоволствие, драги мой. В билярдната зала ли ще отидем?

— По-добре в кабинета — отвърна Антъни. — Така ще бъдем далеч от ушите на слугите.

Просторната стая тънеше в мрак и тишина. Двамата мъже седнаха мълчаливо.

— Говорете, Гетрин — пръв наруши мълчанието сър Артър. — Винаги съм вярвал, че ще успеете да откриете нещо.

— В началото смятах, а и сега продължавам да твърдя — започна Антъни бавно, — че това престъпление е извънредно сложно и заплетено. Може да се каже, че вече съм успял да го разкрия, въпреки че развръзката изглежда невероятна и дори фантастична.

Сър Артър се наведе.

— Говорете, Гетрин! Нима наистина успяхте да откриете убиеца на Джон?

— Не — Антъни се облегна на стола и притвори натежалите си клепачи.

Сър Артър скочи на крака. Трясъкът на гръмотевица заглуши думите му. Навън валеше пороен дъжд, а вятърът виеше зловещо.

— Какво казахте? — попита Антъни.

— Казах — изкрещя сър Артър, за да не го заглуши бурята, — че ако не сте открили убиеца, не трябваше да идвате в такова време и да създавате ефектни сцени, Гетрин. Нима това е евтин криминален роман? Нашата задача е да хванем убиеца и да освободим Дийкън!

Антъни спокойно запали лулата си. Сър Артър се разхождаше с намръщено лице.

— Преди минута казахте, че искате да заловя убиеца — подхвърли той. — Добре, седнете и след като се успокоите, ще ви разкажа онова, което зная.

— Да се успокоя! — изкрещя смаяно сър Артър, а след това добави по-спокойно: — Извинете, Гетрин, изглежда, че не съм на себе си. Добре, сядам и ви слушам с най-голямо внимание.

— Дойдох, за да ви кажа, че убиецът на сър Джон не ще бъде никога заловен — продължи Антъни бавно и внимателно погледна събеседника си.

— Как? Но защо? — кресна сър Артър.

— Защото — Антъни спря и добави внушително, — той не съществува.

Възрастният човек подскочи като ужилен и се отпусна безпомощно на мястото си.

— Съжалявам, ако ви изглеждам тайнствен — продължи тихо Антъни. — Но повтарям: убиецът на Джон Худ не съществува. Не искам да кажа, че престъпникът е мъртъв, или че Худ се е самоубил. Мисля, че Джон Худ е жив.

Столът на сър Артър бе в сянка и Антъни едва успя да забележи бледността, която се появи върху лицето на възрастния човек. Устните му бяха пресъхнали.

— Разкажете ми — прошепна той едва чуто.

Антъни облиза устни и започна:

— Първото ми впечатление от събитията в Абътшал бе, че наистина има убийство, извършено от някой обитател на къщата. По-късно открих секретно чекмедже с писма и изрезки от вестници. Писмата ме наведоха на нова мисъл и аз посетих тяхната авторка. После намерих един човек, който на времето е бил секретар на Джон. Този човек забелязал някои странни неща свързани с шефа му и за да ги разкрие, наел даже частен детектив. С помощта на детектива аз успях да сглобя частите на странната история, която показва, че Худ наистина не е убит.

Лицето на сър Артър беше посивяло. Ръцете му трескаво трепереха.

— Но тялото, човече, тялото! Видях го там със собствените си очи! — Той посочи към камината и преглътна конвулсивно. — Вие сте луд! Утре цяла Англия ще изпрати Худ до гроба, а вие ми говорите!…

Антъни се изправи.

— Почакайте! — каза той остро. — Повтарям ви — Джон Худ не е бил убит. Никой не знае, че трупът в кабинета не принадлежи на Джон Худ!

Сър Артър впери в него ужасен поглед.

— Какво значи всичко това? — едвам изрече той. — Не разбирам… Аз… Аз…

Сънят обхващаше всяка клетка от тялото на Антъни, но той продължи бавно:

— Все пак всяка моя дума е истина. Както знаете, майката на Джон Худ като госпожица се е наричала мис Монтейт, а баща му се казвал Джон Хауърд Худ. Изглежда, че вашият Джон е приличал много на един от родителите си.

— Да, да — продума сър Артър. — Той и баща му си приличаха като близнаци.

— Имате право. Хауърд Худ се оженил за Аделайн Монтейт през 1837 година. През 1872 година, любовницата на Худ, дъщеря на един ковач, родила син, кръстен също Джон. Това дете било отгледано на разноски на баща си, но като пораснало, станало истински негодник. Вашият Джон Худ не знаел за своя незаконен брат до смъртта на баща си. Когато адвокатите му разкрили истината, той проявил голяма добрина към незаконородения. При първата им среща и двамата сигурно са останали смаяни от огромната си прилика.

Съчувствието на Джон окуражило другия и той започнал да му иска непрекъснато пари и разни услуги. Накрая всичко това се превърнало в изнудване…

— Не, не! — Сър Артър закри лице с ръцете си. — Това не е истина! Джон ми разказваше всичко!…

— Положението за Джон — вашия Джон — започнало да става непоносимо — спокойно продължи Антъни. — Заплахите — ще ви покажа после и някои писма — съсипвали нервите му, спокойствието и работата му. Накрая той разбрал, че не може да остане повече на министерското място. Справедлив и разумен, но същевременно решителен човек, той взел твърдото решение да помогне на незаконородения си брат за последен път. Съобщил му да дойде. Дал му и обяснения за часа и начина, по който да влезе в къщата, без да бъде забелязан.

Незаконороденият дошъл навреме и Джон му помогнал да се вмъкне през прозореца. Посетителят — както обикновено — бил пиян. Вашият Джон му казал, че ако не се поправи, няма да получи повече нито петак. Тогава се случила една неприятност. Незаконороденият се нахвърлил върху брат си. Макар и пиян, той бил по-силен от него. Вашият Джон, обаче, успял да се изтръгне от ръцете му, и обезумял от гняв и изненада, вдигнал тежката маша от камината и го заудрял по главата…

— Но какво?… Господи!…

— Почакайте — не казвайте нищо, докато не свърша — настоя Антъни. — Ужасен от постъпката си, той се объркал напълно и сторил нещо глупаво, което би сторил всеки в подобно състояние.

Джон заключил вратата. За негово щастие борбата им била тиха и никой не я чул! Тогава той съблякъл убития и го облякъл в собствените си дрехи, като нахлузил парцалите на другия. И през цялото време не забравял поразителната прилика помежду им. Като свършил с преобличането, отключил тихо вратата и се измъкнал през прозореца в лехата. В същото време чул как някой влиза в кабинета. Надзърнал и видял сестра си. Чул страхотния й писък. За момент разсъдъка му се върнал. Но ужасът от ареста, общественото мнение и бесилката го накарали да се измъкне незабелязано от имението. На следващата сутрин, когато светът четял за неговото убийство, той лежал в една тъмна къщичка в квартала Уайтчапъл. Малко по-късно един безобиден инспектор открива голяма пила за дърво, по която личат отпечатъци от пръстите на Дийкън и арестува секретаря за убийство на шефа му, който всъщност е жив. Кръвта върху пилата не е от трупа на убития; нито отпечатъците са от пръстите на Дийкън. Това е дълга история и ако искате мога да ви я разкажа. — Антъни притвори уморено очи и се облегна отново.

Настъпи тежко мълчание.

Сър Артър скочи и закрачи като див звяр из стаята. Светлосините му очи изпускаха искри.

— Това е лъжа! — изкрещя той. — Лъжа! — Юмрукът му се стовари върху стола. — Казвам ви, че е лъжа! Какво е това? — Сър Артър се обърна рязко към дъното на стаята.

— Какво? — Антъни скочи на крака.

— Нищо, нищо! — Сър Артър се приближи до него. — Думите ви са лъжа! Ах, вие…

Тонът му се извисяваше след всяка дума. Изведнъж и Антъни започна да крещи.

— Това е истина и трябва да ми повярвате! Вашата помощ ми е нужна! — Той наведе слабото си лице към другия. — Истина е! Разбирате ли? Зная, че е истина, защото… защото днес Худ ми го каза сам! Худ ще дойде тук! След малко!

Сър Артър размаха ръце над главата си.

— Лъжа! Лъжа! — гласът му се превърна в дрезгав писък. — Лъжа! Господ да го убие, да не оставя душата му на спокойствие! Той е мъртъв! Мъртъв! Ах, ти глупако. Аз зная, зная… Аз!… Нищо не знаеш! — Ръцете му се извиваха в страхотен гърч. — Глупак, той е мъртъв! Аз го убих! Аз слязох през прозореца и го убих… аз лично!…

Антъни седна до бюрото.

— Това е достатъчно — продума той.

Завесите на прозореца се разделиха. Зад тях се появиха трима мъже. Първият бе висок и внушителен човек, вторият имаше вид на полицай, а третият носеше писалка и бележник.

Сър Артър се обърна и се сви като звяр, който вижда ловци. В следващия миг той се хвърли към Антъни и протегна ръце към гърлото му. Младият човек нямаше време да скочи и само вдигна коляното си. Сър Артър се търкулна на пода и зарева като луд. Инспекторът се наведе и в стаята се чу дрънкане на белезници.

— Чудесно, Гетрин — обърна се високият мъж към Антъни.

— Надявам се, Лукас, че сега си доволен? — тихо попита Антъни.

— Напълно, напълно — отвърна главният комисар ентусиазирано.

— Тогава ви остава само да отворите вратата на затвора — забеляза Антъни.

— Разбира се — отвърна мистър Лукас. — Антъни, ти си чудесен! Трябваше да постъпиш при нас като главен инспектор. Или пък можеше да станеш актьор. Едва не повярвах в ужасната история, която му разказа. Вбесеният ни приятел помисли, че е убил друг човек!… Господи! Гетрин, погледни! — Мистър Лукас сочеше към сър Артър, който седеше в краката на инспектора и си играеше кротко, като влачеше окованите си ръце по шарките на килима. От време на време поглеждаше хората около себе си и се усмихваше.

Антъни потрепери и се обърна настрани. Лукас го потупа по рамото.

— Не се вълнувай, Гетрин — успокои го той. — Ти не си виновен. Ненавистта, силната ненавист към способния го е влудила.

— Какво ще правите с него? — попита тихо Антъни.

— Ще го предадем на съда, който ще го изпрати в Бродмур, където ще умре или след година ще оздравее. Тогава ще го освободят, за да извърши ново убийство. Каква сензация ще предизвика всичко това! Англия ще се развълнува като кошер. А Скотланд Ярд ще получи още едно черно петно върху репутацията си. Полицията надхитрена от един любител! — Комисарят изпъшка. — Все пак, „Сънрайз“ ще съобщи пръв. „Флийт стрийт“ ще полудее, особено като отпечатат твоята снимка.

В това време Антъни се сети за нещо и се приближи до сър Артър. Хвана гладката му коса и я дръпна. В ръцете му остана една чудесна перука.

Мистър Лукас я разгледа с любопитство.

— Винаги съм мислил, че перуката се забелязва лесно — заяви той. — Хей, Гетрин, къде отивате? — прибави той учудено като видя, че Антъни се готви да излезе от стаята.

— Оставям ви сами да се погрижите за затворника — отвърна Антъни. — А аз отивам на гости, макар и с един час закъснение.

— Отива на гости, когато умира за сън — измърмори Лукас. — Способен, но странен дявол!