Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (12)

Глава XII

Вратата зад гърба на Антъни се затвори шумно. Дийкън бавно се изправи и протегна ръка на госта си.

— Както виждате, не мина много време и потърсих помощта ви — каза той и се усмихна сърдечно. — Седнете на моето скромно легло!

Антъни обхвана с поглед тясната мизерна килия.

— Не е лошо, нали, братко? — попита шеговито затворникът. — През войната във Франция подобни квартири ни се струваха луксозни. Знаете ли — защо не напишете един криминален роман? Например: „Секретарят-убиец“ или нещо подобно?

Антъни се усмихна.

— Очаквах да ви намеря отчаян, потънал в мрачни мисли, а откривам точно обратното.

За момент сините очи на Дийкън срещнаха погледа на Антъни и в тях полковникът прочете истински ужас. Но това трая само секунда и отново изплува шеговитият пламък. Антъни се възхити и изпита силно желание да освободи този добродушен великан. Но затова трябваше упорито да поработи.

— Какво ще кажете за отпечатъците? — попита той изведнъж.

— Това е най-големият фарс в цялата комедия, която се разиграва с мен — отвърна бавно и сериозно Дийкън.

В продължение на минута Антъни го наблюдаваше.

— Виждали ли сте някога пилата? — попита той накрая.

— Да — на следствието.

— А преди това?

— Мисля, че никога. Готов бях даже да се закълна, че не съм се докосвал до нея. По отношение на инструментите, едва ли има на света по-несръчен човек от мен и не бих направил разлика между пила за дърво и пила за желязо.

— Забелязахте ли дръжката? — продължи настоятелно Антъни.

— Да, разгледах я с интерес, защото казаха, че имало следи по нея от моите лапи.

— Не сте ли я виждали някога отделно от самата пила?

Дийкън поклати глава.

— Никога. — След кратко мълчание добави. — А изглежда, че отпечатъците не могат да принадлежат на друг, нали?

— Страхувам се, че имате право. Знаете ли как са взели отпечатъци от вашите пръсти? — попита с интерес Антъни.

— Разбрах още в момента, когато старата лисица ми подаде листчето и ме попита дали съм го виждал друг път — отвърна с усмивка Дийкън. — Чел съм достатъчно криминални романи, за да познавам някои от похватите на Скотланд Ярд. Но тогава не му обърнах никакво внимание, защото нямах представа, че върху пилата има следи от мечешките ми лапи. Кажете ми, Гетрин, нима всички сме луди? Или цялата тази история е ужасен кошмар? Твърдя, че не съм убил шефа си, въпреки че всички улики са против мен. Нищо не разбирам…

— И аз също, но скоро ще разберем — прекъсна го Антъни. — Кажи ми сега, какво знаеш за божествената Ванда?

Дийкън подсвирна.

— Как се добрахте до това? — попита той смаян. След това добави със съжаление: — Страхувам се, че почти нищо не мога да ви кажа. Подозирам, че тя беше любовница на шефа.

Антъни въздъхна, но не се разколеба. Извади от джоба си едно малко пакетче и го подаде на Дийкън.

Затворникът го погледна. То съдържаше едно кълбо от копринен шнур, зацапан с нещо черно. На места въжето бе вързано на едри възли. Беше дълго около пет метра.

— Какво е това и къде сте го намерили? — изненадан попита той.

— Както виждате, това е копринено въже, най-тънкото и най-здравото, което може да се направи. Намерих го в стаята ви… в Абътшал.

— Какво?…

— В стаята ви — продължи Антъни бавно. — В комина на камината, на около десетина сантиметра над желязната вратичка. Затова е толкова мръсно.

Дийкън смръщи вежди. Личеше, че е напълно объркан. Антъни прибра въжето и погледна затворника.

— Но какво означава това проклето въже? — извика разпалено Дийкън. — Кажете ми, за Бога!

— За съжаление, още не мога да ви отговоря, защото не съм сигурен — отвърна Антъни и се опита да го утеши. — Имайте търпение!

— Добре — примири се затворникът. — Моля, следващата изненада!

Антъни леко се усмихна, бръкна в задния си джоб и извади от портфейла си купчинка изрезки от вестници.

— Намерих ги в едно секретно чекмедже на бюрото в кабинета — обясни той. — Виждали ли сте ги друг път и знаете ли защо са били оставени там?

Дийкън мълчаливо ги прочете.

— Е? — подхвърли нетърпеливо Антъни.

— Нищо не разбирам — призна озадачен Дийкън. — Тези парцали — „Лайт“ и „Бел“ бяха настроени зле към шефа. Не разбирам вие какво мислите, Гетрин?

Антъни изпъшка.

— Ето, че пак ме разпитвате. Кажете ми само, знаехте ли за съществуването на тези изрезки?

— Не!

— Много жалко! — Антъни стана. — Трябва да си вървя. Искате ли нещо? Храна, книги, цигари?

— Не, нищо, благодаря ви — отвърна усмихнато Дийкън. — Старият Артър Дигби-Кот вече се погрижи за мен. Много внимателен човек. Наел ми е вече адвокати. Щял да се опита да ангажира прочутия Маршъл.

— Отлично — той е най-способният адвокат! Лека нощ. Не забравяйте, че ще ви измъкна от тази дупка… по някакъв начин.

След няколко минути Антъни вървеше към хотела. Слънцето клонеше към хоризонта и обливаше със златиста светлина къщите и дърветата из дворовете.

Антъни потрепери. Меката слънчева светлина не можеше да разсее дълбокия вледеняващ мраз и непрогледна тъмнина, които забулваха ужасното престъпление в Абътшал. Младият човек трябваше да признае, че убиецът бе необикновено подъл, хитър и едновременно с това интелигентен човек, който бе изплел стоманена мрежа около жизнерадостния и добродушен гигант Дийкън. Мисълта, че невинният младеж може да увисне на бесилката, бе за него толкова непоносима, че даже образа на чернооката жена, който не го напускаше, не бе в състояние да го успокои.

Възхищението му към затворника нарасна от мъжеството, с което прикриваше ужаса, който го владееше. Изведнъж Антъни се сблъска с някой, който тичаше задъхано по улицата.

Преди да успее да се извини, русокосата девойка го отмина. От една врата се показа любопитната глава на провинциална клюкарка.

Антъни напрегна паметта си. Да, това беше сестрата на Лиша. Обърна се и я настигна. Девойката опита да се изтръгне и го погледна със зачервените си очи.

— Изглежда, че отивате към полицейския участък, мис Мастърсън? — попита Антъни меко.

Момичето кимна с глава. Антъни успя да я отклони от неразумната постъпка и след малко я поведе към хотела.