Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (4)

Глава IV

Като пристъпи прага на кабинета, Антъни почувствува, че настроението му се променя. Досега бе гледал на случая с присъщия си полускептичен, полуподигравателен поглед. Причините за пристигането му в Абътшал бяха две: привързаността му към Спенсър и настойчивото желание да се залови с някаква определена и сериозна работа. Даже сутринта бе изпитал желание да се разсмее.

Но сега, едва пристъпил в стаята на убития, настроението му изцяло се промени. Не че изпитваше някакво особено съжаление към убития, но въпреки слънчевата светлина, която заливаше всяко кътче, той инстинктивно усети неопределено вълнение от нещо зловещо, което витаеше из кабинета.

Стаята бе голяма и светла и бе украсена с цветя от предишния ден; мебелирана бе разкошно и с вкус. Все пак Антъни изтръпна при вида на проснатото в неестествена поза тяло до камината. Въпреки това успя да се овладее бързо и се приближи да го огледа по-добре.

В това време от коридора долетя някакъв шум. Бойд се извини и излезе да види какво става. Антъни коленичи пред трупа.

Тялото лежеше върху килимчето пред камината, с крака към прозореца. Почти плешивата глава бе страшно обезобразена; личаха пет или шест големи рани от по няколко сантиметра широки и не по-малко дълбоки. От черепа бяха останали само малки полуостровчета от кожа и кости, размесени с тъмни ивици съсирена кръв, а между тях личеше сивата втвърдена материя на мозъка, изтекъл през зеещите рани. Личеше, че тялото не е размествано от първоначалното си положение, защото дрехите бяха измачкани и раздърпани.

Дясната ръка лежеше протегната и вдървените пръсти докосваха вратичката на камината. Лявата ръка бе свита под тялото.

След минута Антъни се изправи. В същото време Бойд се върна. Изглеждаше възбуден и даже ядосан.

Антъни го погледна въпросително.

— Неприятности с вестникарите, сър. Слава Богу, успях да се освободя от тях. Казах им, че довечера ще направя изявление. Какво ли биха сторили, ако знаеха, че вие сте тук! Разбира се, самата мис Худ ви разреши, но… А сега, сър, какво ще кажете за него? — и той кимна с глава към трупа.

Антъни не отговори и бавно огледа стаята. В нея цареше пълен хаос. Два стола се търкаляха на земята. По пода лежаха разхвърляни книги и списания. Големият старинен часовник, чието място бе на стената от ляво на входната врата, се намираше полегнал на около четиридесет и пет градуса от земята, в горната си част опрян на една софа.

— Борба? — каза Антъни.

— Да — отговори Бойд.

— Странна борба — подхвърли Антъни и тръгна около стените на стаята.

Бойд го наблюдаваше с любопитство. Видя го как се спря пред дивана, приклекна на едно коляно и се загледа в полегналия часовник.

След минута той се обърна към Бойд.

— Спрял е в десет часа и четиридесет и пет минути. Отговаря ли това време на часа, в който според обитателите на къщата е станало убийството?

— Да, сър.

— Кога смятате да подредите стаята?

— След малко. Направили сме всички необходими снимки.

— Добре — Антъни се изправи. — Хайде, Бойд, с общи усилия да вдигнем стария часовник.

Като изправиха часовника, Антъни отвори кутията и бутна махалото. То веднага заработи.

— Изглежда, че не е пострадал.

— Имате право. Старите часовници трудно се повреждат.

Антъни се върна пред дивана и се загледа в килима.

— Казваш, че няма отпечатъци от пръсти на непознат човек?

— Единствено върху пилата, сър. Проверих цялата стая, но имаше само следи от убития.

Антъни промени темата на разговора.

— Кога пристигна в Абътшал, Бойд?

— Към четири часа тази сутрин. Направих някои предварителни проверки, разпитах няколко души и в осем часа отидох в селото.

— Къде е грамадният сержант? — отново промени темата Антъни. — Би трябвало да го наблюдаваш, Бойд. Когато дойдох в къщата, той се престараваше при изпълнението на дълга си.

— Чух го, сър, и влязох в стаята, за да видя какво става.

— Така, а кое беше кроткото малко човече?

— Белфорд — Робърт Белфорд, сър. Той е нещо като помощник на Пул и е бил слуга на убития.

— Какви отговори даде, когато го разпитвахте?

— Беше много объркан, но думите му отговаряха на истината. Не го слагам в числото на възможните престъпници. Няма здрави нерви и сили, за да извърши подобно убийство.

Антъни поглади брадата си.

— Очевидно — рече той, — не искаш да оставиш идеята си, че убиецът не живее в къщата.

— Имате право, сър — Бойд се усмихна. — И досега съм твърдо убеден, че той е страничен човек. Все пак не се знае, какво може да открием.

— Има ли нещо откраднато?

— Не, нищо.

Антъни продължаваше да гледа килима до дивана.

За втори път коленичи и започна да опипва, сякаш търсеше нещо. После стана и огледа стаята.

— Извънредно благоприятно убиване — промърмори той.

— Какво… какво искате да кажете? — запита Бойд като внимателно го наблюдаваше.

— Открих, че борбата е била необикновено изгодна за убиеца. Обърни внимание, че двата съборени стола са много леки и това, че килимът е много дебел. Двата стола, както виждаш, са паднали не към вратата, където щяха да се ударят в голия паркет, а върху най-дебелия килим. Върху килима също така са паднали само леки книги, нищо тежко, което би вдигнало шум.

— Разбирам ви, сър! — извика Бойд. — Нима искате да кажете?…

— Спокойно, Бойд, спокойно! Сега ще ви обърна внимание на особеното положение на дивана и стария ни приятел — часовника. Диванът е извънредно тежък и за да се премести трябва продължително и силно да се бута, а не само случайно да се тласне.

Инспекторът се опита да помръдне масивната мебел, но въпреки силата си не успя.

— Видя ли? — продължи Антъни. — Обърни внимание също, че този диван, който се е намирал обикновено на 80–90 сантиметра от стария часовник, се е преместил под него по мистериозен начин. Ето тук, върху килима, личат ясно четирите белега от краката. О, как умело е нагласено всичко! Диванът се дърпа напред, тогава часовникът пада без шум на пода и тихо и внимателно се обляга на него. А двете вази на масичката под часовника, които при всяко минаване край тях се клатят, при боричкането даже не са се поместили. Слушай, Бойд, в тази борба има нещо много неестествено.

— С други думи искате да кажете, че борба изобщо не е имало, а хаосът е инсцениран нарочно? — каза инспекторът с развълнуван глас, а в малките му сиви очички се четеше нескрит интерес.

Антъни кимна с глава.

— Това, че никой не е чул шум се обяснява с дебелината на килима и леката глухота на стария Пул — каза Бойд. — Наистина той дочул някакво шумолене — като че ли някой се разхожда в стаята — но помислил, че е господарят му. Да, сигурен съм, имате право, сър. Досега не бях забелязал, че диванът е преместен от обичайното си място. Много странно престъпление, сър, много странно!

— И аз съм на същото мнение. Какво ще правите с тялото, Бойд? Няма ли да го пренесете?

— О, да, сър. Досега не дадох нареждане, защото знаех, че ако искате да участвувате в разследването, ще пожелаете да видите всичко непокътнато.

Антъни се усмихна.

— Благодаря ти, Бойд. Ти си добър приятел. Това не е първата работа, която вършим заедно и много се радвам, че не гледаш на любителя-детектив с предубеждението, присъщо на повечето важни персони в полицията.

По лицето на Бойд се появи тъжна усмивка.

— Вие, според мен, не спадате към детективите-аматьори, сър. И все пак не зная, дали до края на разследването няма да стигнем до различни заключения. Но във всеки случай не съм забравил онова, което направихте за мен една нощ в Салкс…

— О, не ме хвали, не ме хвали, Бойд! — бързо го прекъсна Антъни.

Бойд се засмя.

— Добре, добре, сър. А сега ще разпоредя да отнесат тялото.

— А пък аз ще се отдам на размишления. Кога ще започне съдебното разследване?

— Утре следобед — отвърна Бойд и излезе от стаята.

Антъни остана замислен. „Кабинетът на Худ е твърде особен — помисли си той — с прозорци на трите стени, както бе казал Бойд, от които само един е отворен — онзи, който гледа към градината и реката. Всички останали са затворени и защитени с гъсти дървени решетки.“

Антъни внимателно се вгледа в мебелите наоколо и сякаш не остана особено доволен, защото отиде при прозореца и оттам разгледа цялата стая, след това се върна и седна на стола пред бюрото. Оттук той хвърли поглед към прозореца, който сега се намираше точно срещу него.

Когато Бойд влезе, Антъни още седеше на стола. С инспектора бяха влезли един полицай и шофьорът на полицейската кола. Антъни не помръдна и не проговори даже когато Бойд му заговори.

След малко тялото бе изнесено и когато инспекторът затваряше след себе си вратата, старият часовник започна да отброява часа. Дълбокият му тежък звън подействува на Антъни като някакво зловещо предсказание.

— О, стари приятелю — измърмори Антъни, без да се обърне, за да го погледне. — Какво не бих дал да можеш да проговориш!

Обезобразеното тяло вече не бе в стаята, но тя все още изглеждаше тайнствена и зловеща.

— Бонг! — продължи да бие часовникът.

Антъни извади своя часовник. Стрелките показваха единадесет часа.

— Благодаря ти, старче — рече той. — Сега зная часа и няма защо да ми го казваш.

Часовникът продължаваше да бие. Антъни отиде до вратата, спря и отново се върна при бюрото. Когато седна на стола, отзвуча последният удар.

Антъни почувствува някакво неясно безпокойство, опита се да се отърси от него и продължи да разглежда бюрото. То бе старинно, голямо и твърде солидно. По червената кожа, с която бе покрито, се забелязваха множество мастилени и други петна.

Едно от тях, обаче, бе малко по-особено. Антъни го потърка и то се отпечата на пръстите му. Точно под него се намираха две чекмеджета. Петното бе пресечено по дължина от някаква пукнатина в дървото.

Антъни отново разтърка петното и изруга на глас. Неясното предчувствие, че в стаята има нещо необикновено, неестествено отново се загнезди в главата му и прекъсна последните му разсъждения.

Вратата се отвори и влезе Бойд.

— Какво има, сър? Да не сте изпаднали в някакво затруднение?

— Да, по дяволите! — Антъни нетърпеливо се обърна. — Тази стая ми действува на нервите. Или в нея има нещо неестествено, или аз съм станал неврастеник. Бойд, ще ти дам ново доказателство, че борба не е имало. Ела тук.

Бойд бързо се приближи.

— Слушай! Тялото е намерено до камината. Ако приемем, че е имало борба, ще заключим, че престъпникът е надделял и Худ е бил повален там, където е открит трупът. Но, ето аз намерих доказателство, че тялото е било довлечено впоследствие до камината.

Бойд изглеждаше силно развълнуван.

— Наистина ли, сър? — възкликна той.

— Да, наистина. — И Антъни показа петното върху бюрото. — Виж, не ти ли се струва, че то е по-различно от останалите?

— Не, не сър. Сам разглеждах бюрото, но нищо особено не открих по него.

— Аз, обаче, почувствувах нещо особено и го видях. Имам интуиция и сетива на млада жена.

Бойд се усмихна на шегата и започна да оглежда петното.

Антъни извади джобното си ножче и пъхна острието му в ключалката на средното чекмедже.

— Изглежда, че е от старите обикновени ключалки — каза той. — Аха, ето. — След малко той отвори чекмеджето. — Е, сега увери ли се, че това петно е по-различно от останалите.

Бойд надникна през рамото на Антъни. В чекмеджето имаше тетрадки, моливи и хартия за писане, а в дъното куп пликове. Върху бялата повърхност на най-горния плик личеше кафяво-червеникаво петно голямо колкото монета.

— Имате право, сър! — извика той. — Това е кръв. Едва е изсъхнала. Сигурно се е процедила през пукнатината, която показахте. И петното се намира на мястото, на което би паднала главата на убития, ако е седял до бюрото и е бил ударен отзад.

— Точно така — каза Антъни. — След първия удар Худ сигурно е загубил съзнание, ако не е умрял веднага. Следователно борба не е имало. Човек не би седял до бюрото си, ако знае, че някой се готви да го убие. Според мен, убиецът, когото Худ съвсем не е смятал за такъв, е бил зад него, нанесъл е ударите и после е довлякъл трупа до камината, за да придаде по-голяма естественост на борбата, която се е готвел да инсценира. Убиецът трябва да е извънредно хитър, Бойд. От бюрото до камината няма нито едно кърваво петно по килима. И само по недоглеждане, върху масата е останало петното, което открихме.

Инспекторът поклати глава.

— Напълно съм съгласен с вас, сър.

Антъни не го чу. Онова неестествено нещо в стаята отново го безпокоеше. Той хвана главата си с ръце, като се мъчеше да открие причината за безпокойството си.

Бойд отново заговори.

— Благодарение на вас, сега знаем доста интересни неща.

Антъни се оживи.

— Да, да — отвърна той. — Но слушай, Бойд, има още нещо да ти кажа. Не се мръщи! Ако приемем показанията на стария Пул за верни, ще се съгласим, че убиецът не е влязъл през вратата, нито, както ти каза, се е вмъкнал през комина. Остава отворения прозорец. Сега внимавай, драги ми Бойд. Последният е бил изцяло в полезрението на човека, който е седял до бюрото. Никой не би могъл да влезе през него, без да бъде забелязан, освен ако Худ е бил заспал.

— Едва ли Худ е спял, сър — забеляза Бойд.

— Имаш право. Знаем, че той е бил усърден в работата си. При това, ако не греша, той е бил много зает с голямата ангорска финансова операция. Можем да бъдем напълно сигурни, че не е бил заспал, когато убиецът е влязъл през прозореца. А това ни подсказва един твърде важен факт: Худ не е бил изненадан от появата на престъпника!

Бойд, притеснен, се почеса по главата.

— Страхувам се, че не разбирам напълно, какво искате да кажете, сър.

Антъни го погледна снизходително.

— За да съм по-ясен, ще представя работата така: или Худ е очаквал убиеца — разбира се, не като такъв — и го е очаквал да влезе през прозореца, или пък не го е очаквал да се появи, но последният е бил толкова близък човек, че прехвърлянето му през прозореца, макар в началото да е учудило Худ, не го е накарало да стане и да вземе предпазни мерки. Разбираш ли ме сега, Бойд?

— Напълно, сър. Мисля, че и сега сте прав — Бойд изглеждаше унил. — Но, според мен, първата ви теория е по-вярна. Убиецът е бил външен човек, но идването и начина му на влизане са били очаквани от Худ.

— А пък аз — каза Антъни, — поддържам упорито второто си предположение — за странното влизане на близкия на Худ човек.

Бойд поклати глава.

— Може би ще ви се стори чудно, сър — заяви той с важен тон, — понякога големците вършат твърде странни неща. Знам това от дългогодишния си опит в Скотланд Ярд.

— Грешиш, Бойд, като сравняваш този случай с останалите. От това, което научих за престъплението, смятам, че то повече прилича на криминален роман, отколкото на криминален случай от ежедневието. И преди те попитах, Бойд, дали четеш криминални романи.

— О, не сър! — леко усмихнат отвърна Бойд.

— Грешиш, грешиш, Бойд.

Антъни изведнъж се замисли.

— В стаята има нещо, което много ме смущава. Каква е тази проклета загадка? Бойд, казвам ти, има нещо неестествено тук, около нас!

Бойд недоумяваше.

— Не ви разбирам — промълви той, а после, за да успокои странния си, ексцентричен събеседник, добави: — О, ако тези мебели можеха да проговорят!

— И аз така казах на стария часовник — унесено отвърна Антъни и внезапно извика: — Часовникът, часовникът! Старият ми приятел наистина каза нещо. Господи, какъв глупак съм, да не се сетя за това!

Бойд се изплаши.

— Какво ви каза часовникът, сър?

— Спомняш ли си, че той започна да бие, когато изнасяхте тялото?

— Да, сър. — Бойд още не можеше да разбере.

— Колко часа беше тогава?

— Не си ли спомняте, че беше единадесет часа, сър?

— Да, да, разбира се. Но старият ни приятел отброи дванадесет удара, Бойд. Сигурно ударите съм преброил несъзнателно.

— Но… Но… уверен ли сте, че е ударил дванадесет пъти, когато… — Бойд погледна към часовника — когато стрелките са показвали единадесет часа?

Антъни отиде до стария часовник, отвори кутията и нагласи стрелките на дванадесет часа.

— Бонг! — започна часовникът.

Те почакаха. Втори удар не последва. Антъни тържествуваше.

— Видя ли, Бойд! Приятелят ни показва дванадесет, а отброи един часа. Ето още една бримка от въжето, което приготвям на убиеца. Когато мис Худ влязла в кабинета и открила убийството, часът е бил единадесет и десет минути. Убиецът пък, не е бил в стаята в единадесет без десет, а след единадесет, защото, за да нагласи часовника да звъни с един час напред, той трябва да е върнал стрелките, след като единадесет часа е бил отзвучал. Ако ги бе върнал преди единадесет, старият ни приятел нямаше да прави такива фокуси.

По лицето на Бойд се четеше едновременно възхищение и съмнение.

— И според мен — продължи Антъни, — причината да се инсценира борба е била да се внуши, че часовникът е спрял без намесата на човешка ръка. Но защо, след като го е спрял е променил часа? Мисля, че има два отговора. Единият е, че е искал да скрие часа на убийството. Но това е твърде невероятно и затова се спирам на втория отговор, тоест часът, в който са преместени стрелките, има особено значение и не е случайно избран. С други думи часовникът е нагласен на десет и четиридесет и пет минути, защото за това време е имал сигурно алиби. Ако съдим по действията му, трябва да признаем, че той е умен човек. И ако бе обърнал внимание на биенето на часовника, щеше да си подготви чудесно алиби.

— Всички правят грешки, сър. Иначе би било невъзможно да залавяме престъпниците.

— Зная — отвърна Антъни. Гласът му звучеше по-несигурно отпреди. — Грешката, обаче, ми се вижда твърде наивна. Очаквах нещо по-умно от него.

— Възможно е да се е изплашил в последния миг и да не е могъл да съобрази какво да стори.

Антъни вдигна рамене.

— Мисля, че имаш право. Кажи ми, Бойд, защо мис Худ е слязла на долния етаж в единадесет часа и десет минути? Доколкото разбрах, тя е пожелала лека нощ и се е прибрала в стаята си да спи.

— Казаха ми — още не съм я виждал — че слязла да телефонира на своя приятелка за някаква неотложна работа. След разговора е искала вероятно да поговори и с брат си.

— Постояхме доста в тази мрачна стая. Какво мислиш да правиш сега, Бойд? Предлагам да излезем в градината — и той се отправи към вратата. — Знай, че ако не приемеш теорията ми за мистериозния познат, ще тръгнеш по грешен път.

Бойд го последва; минаха през коридора и верандата и се намериха в градината.

Антъни седна на дървена пейка под сянката на голямо дърво. Не беше в настроение да спори, но Бойд упорствуваше.

— Сигурен съм, сър, че правите голяма грешка, като не вярвате, че убиецът е външен човек. Ако бяхте тук от първия миг и бяхте чули всичко сам, от устата на свидетелите, щяхте да се убедите в думите ми.

Антъни го погледна.

— Ще мине доста време докато започна да споделям теорията ти, Бойд. Наистина, все още всичко е предположение, а не убеждение, но предположението е много вероятно.

— Тогава погледнете изложението, което направих сутринта от всички събрани сведения. — Бойд бръкна в джоба си и извади няколко листа.

„Изложение на събраните сведения по убийството на Джон Худ

1. Мис Лора Худ. Играла карти до десет часа с убития, сър Артър Дигби-Кот и мисис Мейнуърдин. След това се оттеглила в стаята си. Видяна е към десет и половина в леглото си от Ани Холт, която е била повикана в стаята да донесе някои тоалетни принадлежности. Мис Худ се сетила към единадесет часа, че трябва да се обади на своя приятелка по телефона. Станала и решила първо да поговори с брат си. Влязла в кабинета в единадесет часа и десет минути и намерила трупа. (Всичко това съвсем не е сигурно алиби, но не предполагам, че сестрата на убития знае нещо във връзка с престъплението. Позната е като предана сестра и е смазана от случилото се. При това, изглежда невъзможно убийството да е извършено от жена, защото за него е била употребена голяма сила).

2. Мисис Мейнуърдин. Оттеглила се е в стаята си едновременно с мис Худ. Видяна е от камериерката си Елиз Дюбоа в десет часа и четиридесет и пет минути. Събудена е от първия си сън след откриване на престъплението.

3. Елиз Дюбоа. Заема стая в съседство със спалнята на Мейнуърдин. Нощта била задушна и вратата между двете стаи — отворена.

4. Сър Артър Дигби-Кот. Качил се на горния етаж в собствената си столова (съседна на спалнята му) след играта на карти. Закачил бележка на вратата с молба да не бъде обезпокояван, защото имал важна работа, но не работил поради горещината. Видян е в стаята си през интервали от няколко минути, до момента на откриване на убийството от Марта Форест (готвачка), Ани Холт (прислужничка), Р. Белфорд, Елиз Дюбоа, Мейбъл Смит и Елзи Смит. Следователно има алиби за времето, през което вероятно е станало убийството.

5. Мистър А. Б. Т. Дийкън (частен секретар на убития). Отишъл в стаята си (съседна на стаята на Дигби-Кот) към десет часа и десет минути, за да чете. Забелязан да влиза от Мейбъл Смит, която работела в помещението срещу спалнята на секретаря. Намирала се е там почти до момента на откриване на убийството. Може да се закълне, че Дийкън не е напускал стаята си през цялото време, защото вратата на гладачницата е била отворена.

6. Прислужничките са Елзи Смит, Мейбъл Смит, Марта Форест, Ани Холт, и Лили Ингръм. Всички, освен първите две свидетелствуват една за друга, защото са били в кухнята. Елзи Смит е била в стаите за прислугата, а Мейбъл Смит — в гладачницата. Нямат алиби, но и двете не предизвикват подозрение, защото са прости, наивни селски момичета (виж също бележките за мис Худ).

7. Алфред Пул (иконом). Няма алиби. Седял както обикновено в стаята си срещу кабинета цялата вечер. След десет часа не е разговарял с никого, не е забелязван от никого. Може, обаче, да се твърди, че няма нищо общо с престъплението. Ще бъде добър свидетел. Заслужава (според мен) пълно доверие. Не е много интелигентен. Твърде стар, почти инвалид, но е в състояние да разбира и отговаря правилно на въпросите. (Не притежава и една десета част от силата използвана от убиеца). Предан на убития, на чието семейство служи четиридесет и една години.

8. Робърт Белфорд (прислужник). Има известно потвърждение на думите си, но не достатъчно, за да му осигури алиби. Нищо определено срещу него; последният човек, който подхожда за това престъпление. Може да отрови, но не и да убие с оръжие. Твърде нервен. Вероятно знае повече, отколкото казва.

9. Други слуги. Хари Райт, шофьор и Томас Дъглас, градинар. И двамата имат алиби. Дъглас е в болницата. Райт, който живее в малката къщичка до вратата, през нощта на убийството е бил на гуляй в селото с компания. Тримата помощници на Дъглас се прибрали по домовете си в селото още в осем часа.“

След като прочете бележките, Антъни ги прегледа още веднъж по-бавно. Бойд внимателно го наблюдаваше.

— Е, сър — каза той, — убедихте ли се вече, че съм прав?

— Схващам добре мисълта ти, но все пак още не мога да се съглася с версията ти.

Настроението на Бойд видимо помръкна.

— О, разбирам, сър, разбирам, че ви се струва подозрително обстоятелството, че почти всички в къщата нямат задоволително алиби. Но, вижте, сър…

Антъни стана.

— Бойд, ти си несправедлив към мен. Не мисли, че подценявам предположенията ти — ценя ги повече от доказателствата, които имаш. Предположенията са съвсем верни, като в чистата математика, особено предположенията на човек с твоя опит. Не съм казал, че не съм съгласен с теб, нали?

— Вярно е, че не го изразихте с думи…

— Не съм дори помислил, Бойд — отвърна с усмивка Антъни. — Във всеки случай, благодаря ти много, че ми показа това хубаво изложение. Сега вече познавам много по-добре обстановката по време на престъплението. Сигурно това е основата на предварителния доклад?

Бойд кимна с глава и тръгна с Антъни към къщата.