Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (6)

Глава VI

— Дано се поправи бързо — продума сър Артър. — Сигурно й прилоша от жегата.

Антъни кимна с глава. Нямаше настроение за разговор.

— Дора ми каза — продължи другият, — че от снощи сестра й се държи твърде странно. Прекарала почти цялото време сама в стаята си.

Антъни се заслуша по-внимателно, но не проговори. Сър Артър продължи:

— Сигурно сте се замислили за някаква възможност, Гетрин? — Внезапно тонът му стана суров. — Господи, какво не бих дал да сложа ръка на звяра, който погуби Джон! Не бесилка, а инквизиторско мъчение заслужава!… — Добродушното лице се сгърчи в болезнена гримаса.

Антъни го изгледа с любопитство.

— Най-лошото е, че не можем да открием никакъв мотив — каза той. — Представете си, да си внуша, че живота ми е безсмислен, ако не намуша някого в корема. Тогава отивам в най-тъмния ъгъл на „Съркъс скуеър“ и забивам нож в корема на първия минувач. Полицията никога няма да ме залови, защото между жертвата и убиеца няма връзка.

Сър Артър се усмихна и отново стана сериозен.

— Прав сте, Гетрин. Просто не мога да разбера, кой е имал зъб на Джон.

Антъни продължи:

— На пръв поглед може да се предположи, че убиецът е луд, маниак. Но това не е вярно. Забележете как старателно се е прикрил.

Наближиха реката. Вместо да се отправи към близкия до къщата мост, сър Артър тръгна към селото и Антъни го последва, потънал в мислите си.

Луди! Да, всички бяха луди. И тя беше луда. Защо е преплувала реката? Спестила е не повече от десетина минути. Сигурно е бързала страшно много. Но обличането на банския костюм е отнело толкова време, колкото е било необходимо, за да мине през моста. Какво ли е търсила под прозореца на кабинета? Едва ли има нещо общо с престъплението. Все пак трябва да я разпита. При мисълта да я види отново, сърцето му заби още по-силно.

Чувството му за дълг го накара да се упрекне остро, затова, че проявяваше пристрастие в тежката задача, която му предстоеше. Огледа се наоколо и видя, че се намират на главната улица в селото.

Сър Артър се вмъкна ненадейно в схлупено магазинче и той остана сам. Денят бе задушен, а наоколо цареше необикновено оживление и се чувствуваше някаква особена напрегнатост. Жителите на селото си шепнеха, споглеждаха се и клатеха глави. По оградите бяха разлепени афиши с ярки надписи: „Ужасното убийство на финансовия министър!“

Сър Артър излезе от магазина с кутия цигари и няколко вестника. Антъни забеляза черните линии върху специалния брой на „Сънрайз“ и се развесели.

— Зная повече подробности от вестниците и все пак ги купих, за да потърся някакво прозрение, нещо ново. — Сър Артър говореше тихо и развълнувано. — Гетрин, мислите ли, че ще успеете? Да знаете в какво състояние се намирам! Джон бе най-близкият ми приятел…

Антъни не отговори. Той мислеше напрегнато за предстоящите си действия. Знаеше, че трябва да говори на всяка цена с чернооката жена.

Абътшал стигнаха мълчаливо. Бойд се качваше в спрялата пред входа кола. Сър Артър влезе в предверието.

Инспекторът бе крайно развълнуван.

— Къде бяхте, сър? Пропуснахте най-интересното…

— Нима? — гласът на Антъни звучеше скептично.

— Да, сър! Мога да ви кажа, че случаят е разнищен. Признавам, бяхте прав, мистър Гетрин. Убиецът е от къщата. Засега повече не мога да ви кажа; бързам за града.

Антъни вдигна учудено вежди. Събитията се развиваха твърде бързо. Дали Бойд бе научил нещо за нея?

— Не ме измъчвай, Бойд, не ме измъчвай! — запротестира той.

Полицаят погледна неспокойно часовника си. Личеше, че се колебае между дълга и желанието да бъде откровен с човека, който някога му бе помогнал.

Накрая се съгласи.

— Добре. Ще бъда кратък и ще ви моля да запазите пълна тайна… След като се разделихме, разпитах отново всички обитатели на къщата и успях да разклатя едно сигурно алиби. Слушайте внимателно! Една от прислужничките ми каза, че видяла мистър Дийкън да се прибира в стаята си малко след десет часа. Това съвпадаше с думите на самия Дийкън и разказа на сър Артър. Оттогава до откриването на престъплението, тя се намирала в стаята за бельо, където подреждала дрехите на господаря си. Стаята е точно срещу тази на мистър Дийкън. Девойката твърдеше, че секретарят не е излизал, защото вратата била отворена и се виждало всяко движение по коридора. Но сутринта даде нови показания. Нямах никакви подозрения към младия Дийкън, когато момичето заяви, че предния ден е дало неверни сведения. Видях, че трепери от страх и я успокоих. Тогава тя призна, че не е била през цялото време в стаята за бельо. За десетина минути е слязла на долния етаж. Едвам измъквах думите от устата й — страхуваше се да не я обвиним в убийство, само защото е пропуснала тази подробност.

Антъни стана сериозен.

— Кога е излязла от стаята?

— Доколкото си спомня, около десетина минути, след като Дийкън се е прибрал.

— Значи, според теб, Дийкън е използувал отсъствието й, слязъл в градината, вмъкнал се през прозореца в кабинета, убил господаря си, инсценирал борбата, после излязъл отново в градината и издебнал удобен момент, за да се прибере незабелязано.

Бойд с укор го погледна.

— Усещам иронията ви, сър. Но в действителност, това е бил единственият начин за действие. При това — той сниши глас, — отпечатъците върху пилата са на Дийкън.

— Нима? — възкликна с раздразнение Антъни. — Как го установихте?

Бойд го погледна почти снизходително.

— Сутринта взехме отпечатъци на всички, сър — той се усмихна доволно. — Подадох на всеки по едно бяло листче и ги попитах дали са го виждали преди.

Бойд погледна отново часовника си.

— Момент — помоли го Антъни. — Открихте ли мотива?

— О, да, сър. Открих го благодарение на случайна забележка, която сър Артър направи предобед. Вчера сутринта се разхождали със сър Джон из селото. Влезли в банката и мистър Худ изтеглил сто нови банкноти от по десет паунда. Сутринта претърсих кабинета, но пари не намерих. Открих ги, но на друго място.

Антъни заби токове в земята, но остана спокоен.

— Какво казва за всичко това самият Дийкън?

Инспекторът сви рамене и се усмихна.

— Казва, че мистър Худ му ги дал като подарък за рождения му ден! Да, сър — повярвайте ми, Дийкън е убиецът. Излизането от стаята му съвпада с часа на убийството. Стоте банкноти от десет паунда се укриват в кутия за яки — хубаво скривалище, но лошо място за подарък и освен това, върху оръжието са неговите отпечатъци.

— Добре, Бойд, добре. Признавам, че имаш известно право. Да… Но доста странно — отпечатъците… Доста странно…

Бойд се усмихна.

— Само те са достатъчни, за да го тикнат в затвора. Всичко е ясно. Най-ужасното убийство, което съм виждал, е извършено за някакви си сто банкноти от по десет паунда.

— И твоят убиец се намира вероятно вече в затвора на Марлинг?

— Още не, сър — отвърна поверително Бойд. — Дийкън нищо не знае за отпечатъците. Затова ще ви помоля да не се издавате пред никого. Въпреки практиката, в този случай ще поискам следователят да го обвини официално и тогава ще го арестуваме. Наредил съм да го наблюдават до утрешното следствие, така че няма да успее да се измъкне. Сега трябва да бързам, за да докладвам в Скотланд Ярд. Надявам се, че ще се видим утре, ако сте още тук. Благодаря ви много за помощта; откритията ви в кабинета и предположението ви, че убиецът е вътрешен човек, ни помогнаха извънредно много. Ако не бяхте вие, кой знае колко щяхме да се лутаме.

При този несръчен опит за ласкателство, Антъни едва успя да прикрие усмивката си.

— Значи аз те насочих към вярната следа? — попита меко той. — Или по-точно към грешната, приятелю. Не, всичко това никак не ми харесва! Много очевидно и просто скроено — много просто.

Но Бойд не отговори, защото се качи в колата и бързо потегли.

Антъни остана замислен. Тук имаше нещо нередно. А каква бе нейната роля и защо, за Бога, бе извикала: „Кой го е застрелял?“ А нещастникът всъщност е бил умъртвен с огромна пила за дърво.

— Това я изключва като физически убиец — измърмори той. — Едно успокоение, все пак… дали не сънувам, дали не чета криминален роман?… Няма да е зле да разменя няколко думи със секретаря-убиец, без, разбира се, да му признавам, че скоро ще увисне на въжето.

 

 

Арчибалд Дийкън седеше в дневната, замислен в едно кресло, с отворена книга на коленете.

Антъни влезе безшумно в стаята и остана изненадан. Очакваше да види възрастен професионален секретар, а видя млад човек на около тридесет години, с приятно, белязано от фехтовка лице, с вид на адвокат и херкулесово телосложение.

Антъни се изкашля. Мистър Дийкън бавно се изправи и погледна влезлия, който бе с една педя по-нисък от него. Лицето му се озари от сърдечна усмивка.

— Вие сигурно сте Гетрин? — попита той с приятен глас. — Много съм слушал за вас. Значи тайнствените детективи все още съществуват?

Двамата седнаха. Антъни му предложи цигара.

— Странно представление — рече замислено Дийкън и запуши.

— Много странно.

Настъпи мълчание. Изучаваха се спокойно и внимателно. Пръв заговори Дийкън.

— Бойд — започна меко той, — прави голяма грешка.

— Моля?… — възкликна изненадан Антъни.

— Забелязах, че приятелят ни Бойд е тръгнал по неверен път. В случая предпазливостта ви е обяснима.

Антъни го изгледа внимателно.

— Чудя се, какво в действителност знаете — измърмори той, като че ли на себе си.

— Зависи какво имате предвид. Ако говорите за начина, по който е бил убит моя шеф, не зная нищо. Но ако става дума за подозренията на Скотланд Ярд към мен, тогава…

— Мислех по-скоро за второто — каза спокойно Антъни. — Слушам ви с удоволствие.

— Нашият приятел Бойд е трудолюбив, упорит и все пак приятен човек, който е успял да открие някои доста интересни неща — започна бавно секретарят. — Жалко, че не ги приема откъм смешната страна. Отначало не оспорих впечатлението му, че съм бил в стаята си по времето, когато вероятно е станало убийството. Не отрекох, защото тази малка неточност щеше да ме отърве от едно доста деликатно положение. Към десет и четвърт излязох незабелязан от никого в градината и направих малка разходка. Когато се върнах, заварих в къщата ужасна суматоха, тъй като убийството е било вече открито. В общата тревога успях да се промъкна в стаята си и после да изляза пред очите на останалите. В това се състои обвинение номер едно. Обвинение номер две се гради върху парите. Именно парите ме накараха да приема поднесеното ми наготово алиби. Трябваше да остана извън всяко подозрение за безсърдечния Бойд, за да се опомня и да имам време да размисля. С покойния Худ бяхме в добри отношения — той бе чудесен човек — макар че от време на време се спречквахме по някои въпроси. Уверен съм, че старецът бе много привързан към мен; поне от парите мога да съдя за това. Вчера, към пет часа, когато му занесох някои книжа, той ме поздрави за рождения ден и тикна в ръката ми дебел плик. Разбира се, започнах да протестирам, но в отговор получих само едно „махни се от главата ми, млади глупако“! И една приятелска усмивка. Когато излизах, той ме спря и притеснено добави:

— Слушай… хм… Не казвай на никого за… онова де! Нали ме разбираш?…

Разбрах го много добре и отвърнах утвърдително. Бедният — мислеше за сестра си, която с желязна ръка управлява финансите на семейството и го тормозеше непрекъснато.

Антъни извади лулата от устата си и продължи вместо Дийкън:

— Освен това Бойд е забелязал физическата ви сила и я е свързал с разбития череп. Забелязал е също така и дългите ви крака и е решил, че вие лесно бихте могли да прескочите лехата под прозореца и да се вмъкнете в кабинета, без да оставите следи по земята. Това знаете, нали?

— Да, приятелю, това е цялото обвинение на нашия Бойд.

— Не — отвърна замислено Антъни и поклати глава. — Страхувам се, че има още нещо — той пое дълбоко дим от лулата и подхвърли дружелюбно: — Вие, все пак, не го изхвърлихте, нали?

— Не — отвърна Дийкън и се засмя.

Антъни също се усмихна.

— Ако бяхте казали „да“, нямаше да ви повярвам. Имате ли някакви подозрения? Суров материал имам в изобилие, но всичко е само предположения.

— Нима сте открили нови факти? — попита Дийкън заинтригуван.

— О, как да ви кажа… — Антъни разпери ръце. — Може би да, може би не. — След това се наведе и попита шепнешком: — Всичко, което знаете ли ми казахте? Не бихте ли ми доверили нещо, което не знаете, а само чувствувате?

В продължение на цяла минута Дийкън остана мълчалив. Усмивката бе изчезнала от добродушното му, приятно лице.

— За съжаление нищо не зная — рече накрая той. — Що се отнася до второто — какво искате да кажете? Дали подозирам някого?

Антъни енергично кимна.

— Тогава отговорът ми е отрицателен. Ще ви кажа, какво чувствувам и то много силно. Престъпникът не е вътрешен човек.

— Нима? — подхвърляй замислено Антъни. — Чух вече тази версия преди няколко часа.

Дийкън скочи.

— А вие тогава, какво мислите? — попита възбудено той.

Антъни вдигна рамене.

— Но това е невъзможно, драги, съвсем невъзможно!

— Нима? — Антъни повдигна вежди въпросително. — Не четете ли детективски романи, Дийкън? Говоря, разбира се, за съдържателните романи. Една от моите теории е, че романите възпроизвеждат действителния живот. Лошо е, че често разкриват прекалено много истини. Струва ми се, че моите предположения приличат на тези романи.

Дийкън се почеса по главата.

— На мен пък ми се струва, че не мога да разбера дълбоката ви философия.

— Няма значение, и аз понякога не мога да се разбера напълно — Антъни стана. — Дали бих могъл да видя днес мис Худ?

— Не вярвам. Приятелят Бойд говори с нея сутринта и тя даде нареждане да не пускат никой друг.

Антъни се отправи към вратата.

— Не забелязахте ли някого, докато се разхождахте снощи? — попита той небрежно.

— За голямо съжаление, не — отвърна Дийкън. — Признавам, че обстоятелствата са срещу мен.

Антъни отвори вратата.

— Когато решите, че мога да ви помогна с нещо, потърсете ме незабавно — каза той й излезе в коридора.

— Благодаря. Когато ми потрябвате, ще вдигна шум като истински убиец. Довиждане, драги!

Антъни тръгна към големия вестибюл като мислеше напрегнато. Изглеждаше невероятно добродушният невъзмутим гигант да е убиецът. Но как можеше да си обясни отпечатъците? Дийкън не знаеше за тях. Как ли щеше да се държи, когато му съобщят?

— Човекът се намира в тежко положение — измърмори той. — Как да го освободим? Ще поместим отговорът в следващия брой на „Сънрайз“, може би!…

Той влезе във вестибюла. Дълбоката тишина в къщата го потискаше. Всичко приличаше на някакъв кошмар. Приближи се до вратата на верандата и спря. Точно зад него бе кабинетът. До слуха му достигна слабо шумолене. Огледа се бързо — наоколо нямаше никой. Хората на Бойд бяха изчезнали.

Той прекоси безшумно вестибюла. От кабинета отново долетяха леки стъпки и шумолене на хартия. С три скока се озова до стената, на която висеше барометър и съсредоточено започна да го изучава. После чу, как вратата на кабинета тихо се отваря, като че ли посетителят се страхува да не го видят. Последва шумолене на коприна. С рязко движение Антъни излезе от сянката на бюфета и се приближи спокойно.

Между него и кабинета стоеше висока, с широки рамене, внушителна жена, лишена от всякаква женственост, от чието лице стърчеше дълъг нос. По косата и погледа приличаше на мъртвия Худ. Ръката й, притисната до гърдите, се отпусна.

— Мис Худ? — Антъни се поклони. — Името ми е Гетрин. Надявам се, че сър Артър Дигби-Кот е обяснил присъствието ми.

— Да. — Гласът на жената бе студен и безжизнен като лицето й. Но все пак тя се опита да покаже известно гостоприемство. — Казах му, че много се радвам за помощта, която ни оказвате. Дължа ви извинение, затова че не можах да ви приема досега, но… аз…

Антъни я прекъсна с ръка.

— Повярвайте, разбирам ви напълно. Бих искал само, ако ми позволите, да ви изкажа съболезнованията си.

— Благодаря ви — отвърна жената и отново притисна ръка до гърдите си. — А сега трябва да ви оставя. Чувствувайте се като у дома си.

Антъни я проследи с поглед, докато се изкачи по стълбите и се скри от очите му.

— Драга мис — ако изобщо има в теб нещо женско — чудя се, какво те измъчва? Скръб? Страх? Или и двете? Защо трябваше тайно да влизаш в кабинета? И какво скри в пазвата си, когато ме видя?…

Антъни напълни бавно лулата си. Новата загадка трябваше да се изучи и обясни на всяка цена. Трябваше да се разкрие и мистерията около чернооката жена, която бе преплувала реката, за да види Худ и която бе завладяла, макар и несъзнателно, изцяло сърцето му. Ако тя не бе замесена, всичко щеше да му се струва много забавно. Но сега подозрението го караше да изтръпва. Тя знаеше нещо. И понеже Бойд бе решил да арестува невинен човек, Антъни Гетрин бе длъжен да открие какво се таи в хубавата глава на мисис Лемсюрие. Онова, което го озадачаваше и безпокоеше най-много, бе липсата на всякаква логика в престъплението, липсата на мотив. Разбира се, посещението на мисис Лемсюрие в Абътшал, тайнствената визита на старата дама в кабинета имаха свое обяснение — но дали обяснението бе смислено, родено в главите на нормални хора?

Антъни вдигна рамене.

— Хайде, приятелю Гетрин, направи нещо, стига си се оплаквал от трудното положение. Какво можеш да предприемеш сега? Да претърсиш отново кабинета!

Той отвори вратата безшумно и влезе в работната стая на убития. Огледа се внимателно и си спомни шума, който мис Лора Худ бе вдигнала. Вероятно тя бе претърсвала бюрото. Чекмеджетата бяха заключени, но тя може би имаше свои ключове. Предположението изглеждаше малко вероятно. Бюрото бе старо, масивно и сигурно имаше тайни чекмеджета. Той се зае да го изследва внимателно, но не постигна успех. Реши да опита пак, като си послужи с ключовете, които Бойд му бе дал. Отвори чекмеджетата едно след друго. Най-горното бе с няколко сантиметра по-късо от останалите. Той го заопипва с дългите си пръсти нетърпеливо и след известно усилие усети как дървената преграда се вдига. Сърцето му затуптя неудържимо. Пред него се откриха разни книжа и тетрадки, наскоро разтваряни и прегънати.

— Ах, мила Лора! — промърмори той и извади съдържанието.

Това бяха писма, изрезки от вестници и тетрадки, подвързани с кожа.

Антъни се отпусна в едно кресло и започна да чете. Писмата и тетрадките не бяха интересни и ги остави на мястото им, а изрезките, без никакво угризение на съвестта, прибра в джоба си. При стария часовник той се спря и огледа внимателно малката масичка. Вниманието му бе привлечено от едва забележима драскотина по полираната повърхност. След като я разгледа старателно, той предположи, че драскотината е направена от предмет с много остри ръбове. Антъни се ядоса. Трябваше да я забележи още при първия оглед. Не че бе много важна. Убиецът е оставил сигурно пилата върху масичката, за да инсценира борбата, но все пак бе допуснал грешка от невнимание.

След малко Антъни отиде в градината. Изведнъж почувствува, че очите му натежават и краката му треперят — не бе спал от тридесет часа. За да се разсъни, започна да се разхожда и да разглежда фасадата на къщата. Погледът му се спря на дебело пълзящо растение, което се виеше и свързваше втория етаж с кабинета на убития. Въпреки умората, той успя да се съсредоточи.

— Много е провиснало — прошепна той. — Да, много е провиснало, като че ли някой…