Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (8)

Глава VIII

Мис Маргарет Уорън седеше невъзмутимо в кабинета на своя шеф. Хейстингс още не се завръщаше, а тя знаеше, че съобщението на полковник Гетрин е свързано с убийството на Худ. Латинското изречение гласеше: „Работата е изключително важна. Изпълнете веднага нареждането!“

Девойката погледна часовника си. Четвърт час вече бе минал напразно. Накрая, изгубила цялото си търпение, тя сложи малката черна шапчица, която предизвикваше революция в чувствата на редактора. Остави съобщението на Антъни на масата и добави още няколко думи. После излезе на „Флийт стрийт“, взе такси и се понесе към „Форест роуд“ № 5.

Пътуването бе дълго и мис Уорън го използува, за да съчини две истории: едната, в случай че човекът бе над петдесет години, а другата — под петдесет. И двете бяха убедителни и можеха да предизвикат сълзи в очите и на най-коравосърдечния мъж.

Пристигнаха. Девойката слезе и плати на шофьора. Сърцето й биеше силно. Това я нервира. Опита се да се успокои, но не успя.

Таксито замина. Тя остана сама на пустата улица в крайния квартал. Лампи светеха на голямо разстояние една от друга. Минувачи не се виждаха. Обхвана я страх, но тя го потисна и тръгна нагоре по стълбата. Сградата бе голяма, мрачна и изглеждаше необитаема. След дълго взиране успя да открие табелка с името на Джеймс Мастърсън.

Трескаво си повтаряше историите, които бе измислила. Да бе изчакала връщането на Хейстингс…

Жилището на търсения Джим се намираше на първия етаж. Тя събра целия си кураж, изруга полугласно и натисна звънеца.

Стъпки не се чуха, на вратата нямаше брава, но тя се разтвори широко. Маргарет отстъпи и приглушено извика. „Не ставай глупава, Маргарет! — каза си строго тя. — Не си ли чувала за автоматично отваряне на врати?“

Някъде отвътре долетя груб, гърлен глас:

— Кой звъни, по дяволите? Влезте!

Маргарет пристъпи, натисна дръжката на втората врата и се озова в добре мебелирана спалня, но страшно разхвърляна. В полусчупено кресло, край загасващата камина седеше мъж.

Косата му бе разрошена, а очите горяха трескаво. Лицето му бе обрасло с гъста брада. По всичко личеше, че човекът е сериозно болен и има температура.

Маргарет имаше защо да се вълнува. Не бе предполагала, че е възможно да види подобна сцена. Болният я гледаше със злоба. Тя изрече няколко думи и млъкна, защото гърлото й напълно пресъхна.

Мъжът бавно се изправи и се хвана за камината, за да не падне. При това движение закачи шише, пълно вероятно с уиски и то се счупи с трясък на пода. Миризмата на спирт, горещината в стаята и заплашителното поведение на непознатия я хвърлиха в някакво полусънно състояние.

— Извинете, че… ви се представям в това състояние — изрече той и се опита да се поклони. — С какво мога да ви бъда полезен?

При звука на грубия му глух глас, Маргарет неволно отстъпи. Той направи крачка и се олюля. Девойката почувствува безумно желание да изкрещи. Опита се да каже нещо, да обясни присъствието си, но не успя да продума.

— Назад! Назад!… — изхлипа тя като видя, че Мастърсън се приближава към нея.

Но болният се бе отдалечил от опората си на стената и падна на колене на земята. Главата му се клатеше механично, докато с разтрепераните си ръце търсеше нещо из книжата на масата до него.

Маргарет погледна вратата с копнеж. Опита се да стигне до нея, но краката й отказаха да се движат при вида на падналия пред нея човек. Тогава съгледа дебелите заглавия на вестниците, отнасящи се за убийството в Абътшал.

„Убийството на министър Джон Худ — дело на болшевиките“, внушаваха заглавията.

В същото време Мастърсън намери това, което търсеше — малък пистолет — и го стисна с две ръце, после го насочи към челото на Маргарет. Девойката почувствува, че ще припадне.

 

 

Спенсър Хейстингс стоеше и недоумяваше в кабинета си на „Флийт стрийт“. Надяваше се да намери там помощничката си, но тя бе изчезнала.

— По дяволите! По дяволите! — бърбореше той и проклинаше всички. Беше лудо влюбен в секретарката си, но още не смееше да й го каже. Защо се колебаеше? Защото се страхуваше. Страхуваше се от красотата й, от спокойствието и проклетата й сръчност.

Да, той, Спенсър Хейстингс, бивш шампион по бягане, един от най-прославените пилоти през войната, един от най-големите покорители на женски сърца в миналото, се страхуваше от едно малко същество, което можеше да скрие в джоба на жилетката си. Ужасно!

Внезапно погледът му попадна на двете бележки. Прочете ги припряно: ето че тя пак проявяваше проклетата си съобразителност и предприемчивост!

Пребледнял, Хейстингс изскочи на стълбите и полетя към „Флийт стрийт“.

По заповед на Мастърсън, Маргарет седеше на стол и цялата трепереше. Черното дуло на пистолета я караше да се задушава и дишаше с мъка.

Болният не мърдаше. Седеше на пода и разказваше неумело една и съща история, която се запечатваше напълно механично в съзнанието й.

— Преструвате се значи, а? Много сте хитра! Кой уби Худ? — повтаряше той. — Сигурно служите на Скотланд Ярд. Ако настоявате, ще ви кажа — аз го направих — разбрахте ли? Но сладко мое момиченце, не мислете, че ще призная някому истината… Аз го убих, защото мислеше, че може да се подиграва с мен, да захвърли човека, който му помагаше.

Маргарет се опита да скочи и да хукне през вратата, но пистолетът така застрашително я последва, че тя не посмя да направи втори опит. Душата, мислите й — всичко беше в хаос.

Най-после мъжът престана да бърбори и се надигна застрашително към нея, като не я изпускаше от прицел. Тя се сви и сподавено извика. Виждаше се, че температурата му се покачва. О, как се молеше да му призлее и да падне.

Мастърсън се приближаваше… Тя притвори очи и зачака почти в агония.

От коридора долетя шум от бързи стъпки. Някой влезе в стаята. Бавно, без да разбира тя отвори очи. На прага стоеше Хейстингс. Видя като в мъгла, как той се приближи до олюляващия се Мастърсън и протегна ръка, като че за поздрав.

Мъглата пред очите й ставаше все по-гъста. Когато се свести, Хейстингс стоеше над нея с пистолета в ръка, а Мастърсън се търкаляше на пода. Изправи се и се опита да се раздвижи. Краката й не я държаха, тя залитна и се намери в обятията на Хейстингс.

Когато се почувствува в безопасност, Маргарет се отпусна и тялото й се разтърси от силни ридания. Сгуши се в рамото на шефа си и от очите й закапаха едри сълзи.

Хейстингс почувствува на свой ред, че ще припадне и се опита да я успокои. Най-после тя се намираше в ръцете му — разтревожена, слаба, очакваща закрила! Някъде отдолу долиташе несвързаното бръщолевене на Мастърсън, но никой не му обърна внимание.

Хълцането почти затихна и Хейстингс почувствува безпределна решителност.

— Искам кърпичка… — прошепна тя със слаб глас.

Той извади копринената си кърпа и след малко тя вече му се усмихваше, даже направи опит да се освободи от ръцете му. Той не я пусна.

— Моля ви — изрече колебливо тя, — пуснете ме.

— Не! — извика Хейстингс. — Никога!

Тя бавно повдигна глава и го погледна. Изведнъж, без колебание той я целуна. За миг, за един кратък миг сочните устни като че ли отвърнаха на целувката му. После тя се отдръпна.

— Мистър Хейстингс! — извика възмутена тя. — Как посмяхте…

Но по лицето на Хейстингс се четеше твърда решителност.

— Излишно е — рече той. — Излишно е, вече не ме е страх от теб, скъпа! — протегна ръка и я привлече отново.

От пода се чуваха нови проклятия, но и двамата не ги чуха.

— Знаеш, че от години те обичам — упрекна я Хейстингс.

— О! Не е вярно! — в гласа й звучеше страшно възмущение. После тя изведнъж се промени. — Само ако знаех, даже преди няколко месеца… О, скъпи, защо не стори това по-рано?

— Страхувах се…

В същото време Мастърсън започна да се изправя. Двамата се обърнаха и го забелязаха.

— Надявам се, че полковник Гетрин ще се зарадва — тихо изрече Маргарет. — Мистерията е разкрита.

— От къде знаеш, че той е убиецът?

— Сам си призна. О, колко ужасно бе всичко това!…

— Странно — подхвърли замислено Хейстингс и се почеса по брадата. — Много странно. Ела да разпитаме портиера на къщата, но ще внимаваме да не разбере за действителната цел на посещението ни.

 

 

Стрелките на часовника в дневната на мисис Лемсюрие показваха полунощ. Разговорът, който Антъни поддържаше умело, затихна. Той бе успял да разсее страха, който се таеше в душата на красивата жена. В действителност тя бе духовита и интелигентна. Това откритие достави на Антъни още по-голямо удоволствие. В живота си бе срещал много жени, но мисис Лемсюрие бе истинска рядкост.

За момент очите му се затвориха.

— Трябва да си легнете, мистър Гетрин, непременно — загрижено рече тя. — Никога няма да си простя, че се държах толкова глупаво.

— Не… — запротестира Антъни с усмивка, но бе прекъснат от резкия звън на телефона.

Лиша скочи като ранена тигрица. Антъни я изпревари и вдигна слушалката. Младата жена взе втората слушалка.

— Успях! — долетя гласът на Хейстингс.

— Какво откри? — прекъсна го бързо Антъни и се помъчи да успокои с ръка жената до себе си, която трепереше.

— Човекът, при когото ме изпрати, казва, че е свършил работата, за която сте говорили.

Антъни бързо погледна към Лиша. За своя най-голяма изненада и възхищение забеляза, че тя остана поне привидно напълно спокойна. Само лицето й леко пребледня.

Телефонът започна да пращи. Гласът на Хейстингс се чуваше с прекъсване.

— Според мен… з-з-з… човекът не е бил в състояние да го извърши… бррр… изглежда, че преди да се разболее, е мислел да го стори и сега си е внушил, че наистина го е извършил.

Хейстингс почти крещеше, но шумът в апарата бе оглушителен и Антъни напрягаше целия си слух, за да го чуе.

— Сигурен ли си? — попита припряно той.

— Да… да-а! Човекът е болен от пет дни. Научих подробности от портиера на къщата… разочарован ли си от откритието ми?

— Господи — не! Хейстингс, братко, целувам те и те поздравявам. Само ми кажи, много ли е болен?

— Доста, но не е на смъртно легло. Да, изпратих, да, изпратихме да повикат лекар — мой близък, лекар. Интересува ли те този Д. М.? Аз… ние с Мар…

— Да, да… — отвърна Антъни. — Но какво е това заекване от теб? И какво означава това „аз“, „ние“?

— Това значи, че го сторих! — изрева оглушително Хейстингс. — Признах й и ще се оженим…

— Един момент. За мис Уорън ли?

— Да! — извика Хейстингс.

— Тогава моите искрени поздравления. Кажи й само, че това е единствената грешка, която е направила в живота си. Утре, във всеки случай, ще ви поздравя лично. А сега слушай! Ела сутринта с кола, за да присъствуваш лично на следствието, което ще започне в единадесет часа. Нека мис Уорън да запише целия процес. След това веднага идете в Марлинг в „Брайър и Кей“ и попитайте за мен. Ще ти възложа много важна работа.

— Слушам покорно! — отвърна Хейстингс.

— Ако се видим на следствието не се издавай, че ме познаваш, разбра ли? Да — о, много съм щастлив…

Антъни се усмихна и внимателно окачи слушалката. Обърна се към Лиша. Тя седеше неподвижно на креслото. Облекчението предизвикваше тази реакция. Гърдите й се повдигаха, като че ли се мъчеше да си поеме въздух.

Антъни наля в чашата й уиски и я накара да го изпие. Като послушно дете, тя вдигна чашата и го погледна през стъклото.

— Какъв ужасен ден преживях… — прошепна тя. — Никога не бих могла да ви се отплатя.

— Да ми се отплатите — за какво? Не виждате ли, че досега почти нищо не съм свършил?

— Нищо ли не сте свършили? — Тя гневно се изправи. — Ако не бяхте вие, нямаше да зная, че Джими е невинен и сигурно щях да полудея от ужас и съмнение… — гласът й премина в шепот.

— Е, добре, щом искате да ми благодарите, ще ви помоля да продължим познанството си, което започнахме при такива странни обстоятелства — каза помирително Антъни.

Младата жена го изгледа с изненада.

— Разбира се — отвърна тя топло. — Ние сме вече приятели. Поне аз изпитвам такова чувство към вас.

Антъни замълча. Единственият верен отговор, който можеше да даде, трябваше да спотаи в гърдите си.

— Трябва да си тръгвам — каза той след малко. — Ако нямате нищо против, приятелят ми Хейстингс ще ви придружи с колата си утре следобед до града, за да видите брат си.

— Мистър Гетрин, вие успявате да се погрижите за всичко. Много съм ви благодарна. Благодарна съм на мистър Хейстингс, затова, че е проявил такава грижа към един непознат. Бедният Джими!

При тези думи Антъни почувствува, че гърлото му се свива и пристъпи към вратата.

Мисис Лемсюрие сложи леко ръка на рамото му.

— Само за момент, мистър Гетрин — каза тихо тя. — Сега, когато се уверих, че Джими е невинен, искам да ви попитам: кой го е извършил?

— Нямам ни най-малка представа — поне засега — отвърна той и се усмихна.

Черните големи очи се вгледаха изпитателно в зеленикавите.

— Струва ми се, че вие сте най-необикновеният човек, когото някога съм срещала — каза най-сетне тя. — Някой път трябва да ми разкажете как открихте снощната ми постъпка.

— Аз съм Льокок, Люпен, Шерлок Холмс и Фортюн — отвърна сериозно Антъни. — Лека нощ!

Тя остана с втренчен във вратата поглед. Когато я отвори и надникна, Антъни бе изчезнал.