Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (15)

Глава XV

Като мина край хотела хората, които разговаряха оживено в двора млъкнаха и го изгледаха с нескрито любопитство. Той усети присъствието на журналисти и благодари мислено на Бойд, че е представил пред света „убиецът“ на Худ. Сега можеше да се работи спокойно. Цяла Англия бе разделена на два лагера — за и против Дийкън. Убийството и последствията от него представляваха предмет на разгорещени спорове във всяко кътче на страната. Мнозинството бе настроено против затворника и мислеше, че процесът ще бъде само излишно отлагане, докато жестокият убиец заслужаваше да бъде незабавно обесен.

Като си подсвиркваше една мелодия Антъни се заизкачва по стълбите на полицейския участък. Внезапно дъхът му секна. Пред него стояха двете сестри Мастърсън. Лиша му се усмихна официално. Намръщен, той свали шапката си. В отговор младата жена му кимна студено и слезе на улицата. „Надута пуйка“ упрекнаха се почти едновременно и двамата и се заклеха, че при първия удобен случай ще поправят поведението си.

Дора усети някаква неясна интрига между сестра си и този интересен човек и му протегна ръка.

— Благодарение на вас, Арчи и аз не губим още кураж — каза тя и му се усмихна мило.

Антъни успя да извади на бял свят една жалка усмивка и измърмори няколко думи. След малко остана насаме с Дийкън.

— Здравейте! — извика младият човек и му подаде единствения стол. — Радвам се, че дойдохте, защото нервите ми не издържат вече, все пак пред другите се преструвам на най-щастливия човек на света.

— Кога ще бъде съдебния процес? — попита Антъни, за да прекъсне тежките му мисли.

— Вдругиден, в десет часа сутринта — отвърна Дийкън живо. — Снощи ме посети адвоката на сър Артър и ми съобщи, че Маршъл ще дойде утре, за да говори лично с мен.

— Това съобщение ме радва — каза Антъни. — Но сега съм дошъл да ви задам два въпроса. Готов ли сте?

— Напълно!

— Имате ли някакви доходи, освен заплатата си на секретар?

— Двеста и петдесет лири годишно — отвърна Арчибалд, малко учуден. — Когато чичо Том умре, ще имам по три хиляди.

— Това е добре. Значи имате сериозен аргумент срещу глупавото обвинение, че сте откраднали от Худ пари.

— Да, но напоследък бях доста затруднен…

— Вторият въпрос — прекъсна го Антъни. — Внимавайте, защото той е много важен! Държали ли сте през последните десетина дни някакъв предмет с дървена дръжка, голяма колкото дръжката на пилата, например?

Малко по-късно Антъни тичаше към хотела „Брайър и Кей“. Там го очакваше телеграма, която гласеше: „Достоверни и невероятни открития на Пелет. Какво да правя? Хейстингс“.

Антъни надраска набързо отговор: „Чакайте ме с Пелет следобед в редакцията“.

След половин час младият мъж стоеше пред стаята на сър Артър. Вратата беше открехната и на нея висеше забодена бележка, която гласеше: „Моля, не ме безпокойте!“.

От мястото си Антъни можа да види над голямото кожено кресло една добре сресана глава, а зад дървените крака — чифт мъжки обувки.

Антъни се усмихна, почука и влезе. Сър Артър се изправи с намръщен поглед, но като го видя, по лицето му се изписа приветлива усмивка.

— Добре дошъл, драги мой — каза възрастният човек. — Точно работех над едни бележки, които смятам да дам на Маршъл преди съдебния процес. Искам да облекча с каквото мога тежкото положение на момчето. Ще се радвам много, ако хвърлите един поглед, защото може да съм пропуснал някои подробности.

— Когато ги завършите, ще ги прочета с удоволствие — отвърна Антъни с готовност и добави: — Исках да ви попитам, дали в Абътшал има енциклопедия?

— Да, на втората полица в библиотеката на бедния Джон.

— Благодаря — отвърна Антъни и се отправи към вратата. — Няма защо да ме придружавате и сам бих могъл да направя справката.

Библиотеката на сър Джон бе наистина огромна и в продължение на цял час Антъни се рови из енциклопедията и други научни книги и за да не бъде обезпокояван, той бе заключил вратата. Извади от джоба си изрезките с нападките срещу убития. Прочете ги и накрая се намръщи. Къде другаде беше виждал цитата от „Енеидата“? Напрегна ума си, но не се сети и се отказа. Изведнъж отговорът изплува сам и той грабна телефонната слушалка. Ако Лиша потвърдеше предположението му, версията му щеше да стане невероятна.

Отговори му гласът на Дора. С няколко думи той й обясни какво търси.

— Може би говорите за книгата „Любов от пръв поглед“? — попита девойката.

— Да, да — отвърна развълнувано Антъни. — Кажете ми, наистина ли авторът е жена и името върху корицата е псевдоним?

В два часа Антъни спря шумно колата си пред редакцията на „Сънрайз“. През целия път бе мислил върху новите показания, които бе взел от Белфорд, Елзи Смит и Мейбъл Смит. В стаята завари Хейстингс и един дребен човек с птиче лице.

Спенсър побърза да ги запознае. Детективът направи лошо впечатление на Антъни. Той се отпусна уморено на един стол.

— Дадох на мистър Пелет петдесет фунта — обясни Хейстингс. — Той иска още двеста.

— Ще ги получи, разбира се, ако историята му се окаже вярна и интересна — отсече Антъни.

Детективът се изкашля и с мазна усмивка започна да говори. Разказът му продължи един час и петдесет и седем минути. Накрая Антъни извади портфейла си и му отброи двеста фунта.

В „Риджънси“ божествената Ванда щеше да играе в галапредставление. В четири часа и половина Антъни беше вече пред вратата на театъра. Портиерът не бе забравил едрата банкнота и разваления английски език на господина. Да, мадам Ванда беше в театъра. След десетина минути Антъни влезе в най-желаната и прелестна гримьорна в света. От една копринена кушетка стана, за да го посрещне, едно изящно и прелестно създание. Антъни се поклони и целуна протегнатата му ръка.

— Кой сте вие — попита провлачено и тихо актрисата, — че ми пишете за Джон?

Антъни започна да обяснява целта на посещението си и напусна театъра в шест вечерта.

След ободрителна баня и солидна вечеря, Антъни седна зад бюрото си в лондонската си квартира и продължи да пише рапорта, който беше започнал миналата нощ. От бюрото стана след три часа, изпи две големи чаши уиски, изпуши една лула и започна да преписва на машина огромния си ръкопис. След многократни зачертавания, поправки и добавки изложението бе завършено в четири часа сутринта. Половин час по-късно Антъни Гетрин спеше вече непробудно.

Когато стенният часовник удари седем часа, Антъни подскочи ужасен от мисълта, че е закъснял и по пижама седна до масата. Написа едно писмо и го постави заедно с изложението в плик, който трябваше да изпрати веднага със специален пратеник.