Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (10)

Глава X

През града Антъни караше твърде бързо и някои полицаи даже му махнаха предупредително с ръка. По шосето вече нищо не го възпираше и той се понесе с максимална скорост. Когато се намираше в трудно положение, Антъни винаги търсеше успокоение в скоростта.

Мисълта му работеше напрегнато, но не върху жестокото престъпление в Абътшал, а върху един въпрос, който поставяше под съмнение сериозния характер и твърдата воля на Антъни Гетрин.

В Абътшал пристигна за час и петдесет минути, което сигурно беше нов рекорд.

От къщата срещу него се спусна Артър Дигби-Кот. Видът на този, иначе безупречен джентълмен бе доста странен, личеше, че е много развълнуван.

— Гетрин! Гетрин — извика той задъхан. — Точно вас търсех. Къде бяхте?

— В Лондон — отвърна живо Антъни.

— Господи Боже! — продължаваше да говори развълнувано сър Артър. — Искам да ви кажа нещо важно. Не, не тук… Елате — елате в стаята ми!…

И сър Артър повлече Антъни към стаята си. Седнаха в креслата до прозореца. Антъни седеше спокойно, но другият се бе свил като изплашено до смърт дете и бе кръстосал крака по турски. Това бе стар навик на сър Артър, който винаги се проявяваше в напрегнати моменти и Антъни не можа да се въздържи и да не се усмихне.

— Господи! — успя да изрече най-после възрастният човек. — Какво ще правим сега?

— Какво ще правим?

— Говоря за ужасната грешка от страна на полицията. — Внезапно, той скочи и се надвеси над Антъни. — Но това е невъзможно! Не чухте ли за Дийкън?

Антъни поклати глава.

— Но, човече божий, арестуваха го! Нима мислите, че това момче го е извършило?

— Не — отвърна Антъни, — не мисля такова нещо.

— Благодаря ви, че сте на моето мнение — сър Артър въздъхна с облекчение. — Но, Гетрин, как не сте разбрали досега? И ако не знаехте, защо не останахте изненадан?

— Не се изненадах, защото знаех намеренията на полицията — отвърна спокойно Антъни. — Извинете ме, ако изглеждам безчувствен, но това съвсем не е така. Единственият начин да освободим Дийкън е този да се залови истинският убиец. Доказателствата срещу него са много силни, особено отпечатъците.

— Зная, зная — изпъшка сър Артър. — Тези отпечатъци! Бедното момче твърди, че никога не е виждало оръжието и аз му вярвам!

— Това вече е много интересно! — извика изненадан Антъни.

Но сър Артър не го слушаше.

— Онова, което най-много ме тревожи е, че несъзнателно помогнах на обвинението срещу него — избухна той. — Разпитаха първо мен. И като истински идиот, споменах, че през ужасната нощ на убийството, Дийкън е идвал при мен в единадесет часа без четвърт. Попита ме за часа и аз му го казах — затова си спомням всичко с подробности. След това Бойд обясни играта с часовника и всички бяха убедени, че нещастникът е върнал стрелките, за да си осигури алиби. О, каква страшна грешка сторих!

— Имате право. Но едва ли ще я поправим, както седим и бъбрим — Антъни скочи на крака. — Кажете ми с две думи, коя е мисис Мейнуърдин, с какво се занимава и защо се крие като лисица? Изобщо, какво търси тук?

Сър Артър направи болезнена гримаса.

— Не зная, защо не сте се видели. Тя не е напуснала все още Абътшал, сигурно защото иска да се прочуе чрез вестниците. Отвратен съм от нея. А по-рано й симпатизирах много. Лично аз щях да си тръгна отдавна, но Лора ме помоли да остана.

— Трябва да се срещна с тази жена — заяви Антъни. След това запита неочаквано: — Какво мислите за Белфорд, като изключите предубежденията?

— Очаквах да ми зададете този въпрос — отвърна живо сър Артър. — Но право да си кажа, без предубеждение, този човек просто ми е антипатичен и изглежда много подозрителен. А след убийството стана още по-странен. Не е хубаво да говоря така за него, защото той е един от тези, които потвърдиха моето алиби, но трябва да призная още веднъж — подозирам, че той знае повече, отколкото казва.

— Хм! — изсумтя Антъни. — Къде мога да намеря мис Худ?

— Сигурно в стаята си на първия етаж. Но, чуйте Гетрин, нима искате да я разпитвате?

— Може би — отвърна Антъни и излезе бързо в коридора. В този миг зад ъгъла на вестибюла зави една фигура облечена в черно. Човекът му се стори познат, в движенията му имаше нещо припряно. Бързината, с която изчезна беше още по-подозрителна.

Антъни се усмихна.

— Белфорд, приятелю — подхвърли тихичко той, — ако наистина си извършил нещо забранено, сигурно искаш на всяка цена да те заловят.

 

 

Мис Лора Худ стана и леко кимна на Антъни Гетрин, който влезе в стаята й. Лицето й бе спокойно, но в движенията й се чувствуваше напрегнатост.

След като се поздравиха, тя го покани да седне. Антъни се отпусна в едно кресло и кръстоса дългите си крака.

— Какво искате от мен, мистър Гетрин? — Гласът на жената беше безжизнен като самата нея. Антъни неволно изтръпна.

— Много неща, мис Худ. — Въпреки сдържаността си, тонът му бе напълно учтив. — Както знаете, дойдох в Абътшал, за да открия кой е убил вашия брат.

— Този въпрос е вече изяснен — забеляза сухо тя.

— Не съвсем. Според мен, младият Дийкън има такава връзка с престъплението, каквато и аз. Сутринта открих нещо, което бих искал да ми обясните на всяка цена.

Мис Худ се изправи гордо.

— Мистър Гетрин — забеляза тя, — не ми харесва държанието ви.

— За нещастие — отвърна Антъни намръщено, — това в момента е без значение.

— Но аз не разбирам, какво искате от мен — забеляза с недоумение старата госпожица. В гласа й звучеше едва забележима загриженост.

Антъни извади от джоба си дебел плик с писма и й го показа. После вдигна очи, за да види впечатлението, което бе произвел. Мис Худ бе пребледняла от гняв и страх, но това не бе страхът на престъпник, заловен на местопрестъплението.

— Ето какво искам да ми обясните — каза той спокойно. — От кого са тези писма и защо ги задигнахте от бюрото на брат си? Не ме прекъсвайте! Зная, че не постъпих красиво, зная, че нямах право да влизам в стаята ви, докато бяхте на заседанието, но зная също, че трябва да открия истинския убиец.

— Убиецът е Дийкън — рече мис Худ и се отпусна на стола, защото гневът и напрежението я бяха изтощили.

— Той е невинен — настоя мрачно Антъни, — и докато не го докажа, няма да престана да ровя без позволение из стаите, да разпитвам и да заплашвам. Кажете ми сега, защо откраднахте писмата? — Той се приближи до нея и я загледа студено.

По лицето на старата госпожица се появи злобно изражение и очите й заблестяха гневно.

— Вие мислите… Смеете да мислите, че аз съм го убила? — извика тя със странен шепот.

— Не — поклати глава Антъни. — В какво ви подозирам, ще ви кажа, когато ми отговорите на въпроса.

— Но какво общо имат писмата със смъртта на брат ми? — попита тя разтреперана.

— Нищо или много общо — подхвърли Антъни. — Именно затова ви задавам въпроса.

— Отказвам да ви отговоря — заяви решително мис Худ и стисна устни.

— Отказвате? Добре, тогава ще трябва да отида в Скотланд Ярд, където се ползувам с известно влияние и да предам писмата, като разкажа как са попаднали у вас. Ако не ми отговорите, ще ме накарате наистина да повярвам, че знаете нещо за убийството.

Антъни разбра, че заплахата му подействува извънредно силно.

— Не, не! — изпъшка тя. — Ще ви кажа всичко…

Той остана в очакване.

— Прочетохте ли ги? — попита тя с прегракнал глас.

Антъни кимна с глава.

— Тогава сигурно знаете, че жената, която ги е писала, бе негова любовница…

Младият човек я наблюдаваше с интерес и забеляза, че в студеното и безжизнено лице могат да се появят и благородни човешки чувства; личеше, че е обичала твърде много покойния, но същевременно се е ужасявала от „разпуснатия му живот“.

— Едва преди една година — продължи тя, донякъде примирена, че трябва да говори за семейните си тайни, — открих, че Джон има връзки с нея… Обвиних го в слабохарактерност и неморално поведение. Но той бе толкова твърд и разгневен, че трябваше да се откажа от всичките си опити да му въздействувам. След известно време отново се опитах да му представя, какво престъпление върши и колко ниско пада. Но той не ме слушаше — мен, която съм го отгледала от дете…

Антъни изпитваше все по-голямо съжаление към жената.

— Повече няма какво да ви кажа — продължи с глух отпаднал глас мис Худ. — Откраднах писмата, защото се страхувах да не излязат на бял свят и да се открие слабостта на Джон… — от очите й закапаха сълзи.

Младият човек чувствуваше, че всяка следваща дума само ще увеличи мъката и съжалението, което изпитваше към старата мома, но заедно с това не преставаше да мисли за жизнерадостния млад мъж, който сигурно щеше да увисне на бесилото и затова продължи разпита.

— Знаете ли името на жената? — попита той и се наклони към мис Худ.

— Да — думите й едва се чуваха. — Зная поне името, с което е известна. Тя е танцьорка — безсрамна жена. Наричат я Ванда.

— Господи! — Антъни не можеше да повярва на ушите си. Самият той бе искрен почитател на красивата рускиня. Наистина, политическите мъже невинаги са нещастни.

Той започна да се разхожда нервно. Мис Худ се изправи.

— Писмата — извика тя. — Дайте ми писмата!

Той й ги подаде.

— Надявам се да не ги унищожите, преди да ви разреша — след кратка пауза прибави: — Повярвайте ми, мис Худ, че изпитвам към вас искрена симпатия и че никой няма да узнае за нашия разговор.

— Вярвам ви — отговори тя уморено. — И сигурно сте доволен, въпреки че не предполагам да сте научили нещо важно.

— Лъжете се — забеляза бавно Антъни. — Разбрах, например, че нямате нищо общо със смъртта на брат си. Зная също, че в аферата е замесена и жена, а французите казват, че жената може да бъде много полезна като се разпита.

Лора Худ го изгледа с любопитство.

— Странен човек сте вие, мистър Гетрин — изрече тя. — Измъчихте ме и ме ограбихте; и все пак мисля, че не ви мразя.

Антъни се поклони дълбоко и се усмихна. В отговор мис Лора също се усмихна и му каза меко:

— Лека нощ, мистър Гетрин — а след това добави развълнувано: — О, ако успеете да откриете истинския убиец! Как ще ви бъда благодарна!…

В коридора към Антъни се спусна една жена. Беше висока и подозрително красива.

— О! — възкликна тя. — Вие ли сте полковник Гетрин? О, полковник, колко съм щастлива да се запозная с вас; какво удоволствие!

Мисис Роланд Мейнуърдин не направи добро впечатление на Антъни и той даже не се опита да скрие лошото си настроение.

— Госпожо, страхувам се, че не споделям радостта ви — заяви той рязко.

Красивата жена стоеше на пътя му.

— О, полковник, не ми казвайте, че онова сладко момченце… проклетата полиция! Всичко е толкова ужасно!…

Антъни се разсмя. Мисълта, че Дийкън можеше да мине за „сладко момченце“, го развесели твърде много. Изведнъж стана много сериозен и официален.

— Въпросите ви, госпожо, ме поставят в неловко положение, защото отговорите им пазя тук — и той посочи с пръст челото си.

Тя го загледа с възхищение и вълнение.

— О, полковник, колко интересно! — след това прибави невинно: — Какво щастие, че съм само една малка слаба жена.

— Винаги съм проповядвал равенство между мъжа и жената — заяви сериозно и с достойнство Антъни. — Защото когато искат, жените действуват по-смело и по-хитро от мъжете. — Той се поклони дълбоко и я отмина.