Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (18)

Глава XVIII

Вечерята мина мъчително и за двете сестри. Лиша страдаше повече, защото бе по-възрастна и схващаше положението много по-реално. Освен това, тя се сърдеше на себе си, че в такъв тежък момент е в състояние да се тревожи за някаква дребна разправия с човек, когото едва познава. Колкото повече се обвиняваше за глупавата си сантименталност, толкова повече се вълнуваше от мисълта за него.

Лиша трепна и се отърси от странните, заплетени чувства и мисли. На френския прозорец се чукаше. Тя се спусна към него и го отвори. От мрака изплува фигурата на Антъни Гетрин. Младият човек бе потънал в кал и вода. Двете сестри го изгледаха развълнувано.

— Арчибалд Дийкън ще бъде тук след един час — заяви той кратко.

— Как? Какво? — възкликна чернооката жена и разтърка очи: „Значи той е полковник, а през войната е бил един от най-способните хора на Интелиджънс Сървис!“ — Тези странни неща им бе разказал сутринта Арчи.

В същия миг по-малката сестра скочи от мястото си и се хвърли към него. Антъни се опита да спре нападението, но около врата му се обвиха две ръце и топли устни се притиснаха до страната му, след това девойката избяга от стаята.

Антъни погледна след нея. „Ако вместо теб беше сестра ти, мила моя, бягството нямаше да бъде толкова леко“ — помисли си той горчиво.

Лиша бе успяла да се успокои и сега го гледаше с нескрит интерес и възхищение. Антъни се отпусна върху близкия стол и изпъшка. Силите го напускаха вече окончателно.

— Мистър Гетрин — едва успя да намери думите си тя. — Нима сте убедили полицията, че Арчи е невинен? Или сте заловили истинския престъпник?…

— Второто — измърмори Антъни полугласно.

— Кой? Кой е той? — Вълнението я правеше още по-интересна.

Антъни я загледа и забрави въпроса й.

— О, непоносим човек! — тя тропна гневно с крак. — Веднага ми кажете, кой е той?

— Артър Дигби-Кот — отвърна бавно Антъни.

Младата жена остана безмълвна. Личеше, че известието я изненада, но вълнение не прояви.

— Не го обичах много — замислено каза тя, след малко. — Беше голям приятел на покойния ми съпруг.

— Нима сега ще си отидете? — загрижено попита тя, след като му донесе голяма чаша с уиски. — Бедният, като си помисля, че трябва да извървите толкова път пеша! За съжаление, моята кола е развалена…

— О, не се грижете за бедния Гетрин.

Тя го изгледа с упрек, в който не се четеше яд.

— Не сте прав да говорите така, мистър Гетрин. Как бих искала само да ви предложа гостоприемството си, но освен едно легло не съм в състояние да ви осигуря нито пижама, нито самобръсначка. Ще се чувствувате страшно неудобно. А ви трябва хубава почивка.

— Изглежда, че ми е писано да бъда винаги груб с вас — каза Антъни и с усилие се изправи. До вратата спря, за да си вземе сбогом.

Лиша го последва.

— Вие сте чудесен, мистър Гетрин!… — Тя хвана нежно ръката му и го изгледа продължително. — Ще… ще… ми простите ли за всички неприятности, които ви създадох? Ще ми простите ли някога?…

Последната капка разсъдък напусна Антъни, а умората го правеше безволев, като дете.

— Не, никога!… — извика той и след миг поразената Лиша се намери в прегръдката му. Устните му покриха с целувки лицето, устата, шията й…

Тя направи отчаян опит да се освободи. Големите черни очи го гледаха с блясък.

— Пуснете ме!… Пуснете ме!… — думите излизаха през зъбите й.

Постепенно разумът му се върна. Антъни отпусна безпомощно ръце. Освободена, Лиша се опря на стената и остана неподвижна и развълнувана.

„Господи, какви очи!“ — помисли си нещастният Антъни.

— Зная, че бях прекалено самоуверен — изрече той тежко. — Но… уверявам ви… моята лудост има причина. Не ми се сърдете, защото и без това се считам за безсрамник — Той млъкна и облиза напуканите си устни. — Преди да си отида, ще ви кажа само, че ви обичам — продължи той глухо. — Зная, зная, че съм смешен и че ви познавам само от три дни. Зная, че можете да ме отрупате с обвинения и все пак зная, че ви обичам.

Лиша продължаваше да мълчи. Антъни се приближи до нея.

— Не чухте ли? Обичам ви — от първия ден, от първата минута. В продължение на три дни, мисълта и чувствата ми бяха само ваши — всичко останало нямаше значение. Това е лудост — ще кажете вие — знам. Но кой ме влуди? Вие, вие!… Но нима съм луд? Истински луд щях да бъда, ако не ви кажех истината.

Антъни се приближи още една стъпка и хвана ръцете й. После покри с целувки пръстите, китките, дланите. След това се изправи и тежко промълви:

— Страхувам се, че бях много драматичен. Простете ми… Сега ще си отида.

С наведена глава той се отправи към вратата. Неочаквано зад гърба му се разнесе нейният глас.

— Но… но… защо? Моля ви, не искам да си отивате. Останете, чувате ли? Антъни, чувате ли?…

Младият човек се обърна. Черните очи срещнаха зелените…