Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (5)

Глава V

Антъни остави Бойд да се прибере в къщата и тръгна из градината. Бе намерил нещо. Около него се носеха гъсти синкави облаци тютюнев дим и го обвиваха като с пелерина, защото в тежкия, застоял въздух не можеха да се разпръснат. Мисълта му работеше усилено.

Онова, което Антъни откри, бяха две следи на около десетина сантиметра разстояние една от друга, големи колкото една монета. Следите се намираха в широката градинска леха с цветя, която се простираше покрай стената на кабинета на Худ, точно под прозореца, през който вероятно нападателят бе влязъл. Лехата бе толкова широка, че ако някой би искал да се качи на един от трите прозореца, трябваше непременно да стъпи в нея.

Антъни се наведе, за да разгледа откритието си. Градинарят бе полял цветята обилно предната вечер. Антъни го благослови искрено. Ако почвата не бе толкова мека, следите нямаше да се забелязват с просто око.

— Следи от пръсти — измърмори той. — Точно тук бих оставил и аз следи, ако бях по-тесен в раменете и се мъчех да видя през прозореца, какво става в стаята.

Антъни стъпи спокойно в лехата и се приближи да разгледа перваза на прозореца. На две места камъкът бе изцапан, като че бе докосван с кални пръсти. Това, обаче, бе само догадка. Когато се готвеше да се спусне на земята, вниманието му бе привлечено от нещо лъскаво. Това бе дълъг, черен като гарваново крило женски косъм.

— Ето обяснението за малкото разстояние между стъпките — промълви той. — Значи, в престъплението има замесена жена! Защо ли си идвала тук, моя красавице? Дали ще намеря и други следи от теб?

Антъни излезе на пътеката и разгледа внимателно каменната ограда на лехата. Очакванията му се оправдаха, но все пак го изненадаха извънредно много. Стъпката, която бе открил върху сухата земя приличаше на отпечатък от човешки пръст, увеличен стотина пъти.

Младият човек се изправи удивен. Всичко това му се струваше като в приказка от хиляда и една нощ. Сигурно бе тръгнал по грешен път. Все пак нямаше да сбърка, ако се опиташе да проследи следата.

Наведе се отново. Внезапно всичко се изясни. Отпечатъкът от странната обувка на сухата земя край камъка бе направен от влажна подметка. Но в околността дъжд не бе валял от седмица. Други следи от непознатата посетителка не личаха. Пъргавият ум на Антъни откри причината: при нормално ходене следите са по-слаби, но при скачане обувката се забива по-дълбоко в земята и затова следата край лехата личеше още. Но защо обувката е била мокра? — Антъни се разсмя на глас.

— Министърът на финансите убит от неизвестна красавица по бански костюм! — измърмори той. — Е, Антъни, сине, започваш да приличаш на детектив от криминален роман.

Той се отправи към верандата, но по средата на пътя се спря като закован. Забравил бе малката, но пълноводна река край имението. Невероятно! Все пак бе изгубил доста време по тази следа и можеше да й отдели още няколко минути.

Антъни се върна при лехата и се отправи по най-късия път към реката. Премина вратата в оградата от жив плет и стигна до млада горичка. Край нея растеше дива шипка. Той се огледа внимателно. На едно клонче, под самата му глава, се бяха вплели няколко дълги черни косъма.

Антъни едва не извика от вълнение. Може би космите не бяха от същата глава. Картината изпъкна ясно в съзнанието му. Изплашена и заблудена в тъмното жена, не забелязва шипката и косата й се заплита в нея. С рязко движение, тя се освобождава и продължава да тича. Надеждата му растеше, макар че мисълта за тайнствената жена-плувец му се струваше фантастична.

След няколко крачки излезе на поляна, сред която струяха водите на малко кокетно шадраванче. От него до брега на реката водеше пясъчна пътека, но жената сигурно бе избрала по-краткия път през тревата. Скоро предположенията му се потвърдиха: по буйната мокра трева около басейна, личаха слаби следи от стъпки, до които лежаха няколко стръка отскубната трева и две широки вдлъбнатини в земята. Антъни ги разгледа внимателно. Да, жената се е подхлъзнала, олюляла се е и е паднала. Без да търси нови доказателства, той се спусна към брега на Марл. Отново го обзе съмнение. Би ли се решил някой да преплува буйната река посред нощ? Едва ли. Преди всичко, защото на триста метра по-надолу имаше чудесен здрав мост, който свързваше двете части на селото Марлинг. От друга страна, бе непосилно да се преплува реката даже и от мъж, въпреки че бе широка около петнадесет метра. По това време на годината тя бе пълноводна и течението много силно.

— Не! — възкликна Антъни. — Може би съм полудял! И все пак, непознатата е била обута с конопени чехли за баня. Нима не укорих Бойд, че не гледа на това престъпление, като на фантастичен криминален роман?

Младият мъж стоеше замислен на брега. Ако можеше само да прибави малко логика към предположенията.

В съзнанието му изплува нова идея, която го накара да се разсмее, но го заинтересува. На отсрещния бряг имаше само една къща. Ако някой е искал да отиде бързо в Абътшал и не е имал време да слезе до моста, той се е спуснал направо към реката и я е преплувал… Без да престава да се смее, Антъни тръгна нагоре по брега, като гледаше внимателно мократа трева. На около петдесет метра от къщата, на земята откри две още съвсем ясни следи от непознатата жена.

Новата находка го изненада. Започна да оглежда мястото наоколо. Наведе се даже над самата вода. Изведнъж нещо бяло привлече погледа му. То блестеше на дъното край брега. Антъни запретна ръкави и бръкна във водата. Пръстите му напипаха предмета. Това бе малък дамски чехъл за баня, направен от коноп, с ток от въже.

— Антъни, братко — изрече замислено той, — изглежда грешиш и старият Бойд има право. Какво стана с версията ти, че убиецът е „вътрешен“?

 

 

Антъни прекоси реката и остави зад себе си дървения мост. Пред него сега бе къщата, приютила неизвестната шампионка по плуване. В джоба му, завит в хартия бе прибран намерения чехъл.

Вървеше бавно, като се опитваше да намери претекст за посещението си. Нечий глас прекъсна мислите му. Бързо се обърна и видя сър Артър Дигби-Кот, който идваше към него.

Сър Артър пристигна задъхан.

— Здравейте, драги мой, здравейте — извика той. — Какво ви води насам? На гости у Лиша? Не знаех, че я познавате.

— Лиша? Коя е тя?

— Мисис Лемсюрие, това е нейната къща. Поканен съм у тях на обед.

— Ще ви придружа до вратата — каза Антъни. Открил бе възможността да го поканят. — Имах желание да се разходя и да обмисля някои неща.

Той предпочете да не се доверява даже и на сър Артър, но по-възрастният мъж прояви интерес.

— Изглежда, че сте открили нещо, щом искате да размишлявате. Сигурно имате късмет, защото аз напразно си блъскам главата в тая загадъчна история. Полицаят от Скотланд Ярд не изглежда много способен човек.

— А, Бойд е умен — възрази Гетрин. — И обикновено попада на вярна следа.

— Дано — промълви с въздишка сър Артър. — Ужасно, ужасно престъпление, Гетрин. Още не мога да повярвам, бедният Джон. Познавахте ли го?

— Не. Струва ми се, че само веднъж съм говорил с него на някакъв прием.

— Чудесен човек! Кой знае какъв ужасен шум ще се вдигне сега!

— Прав сте — отвърна Антъни. — Удар за страната и шедьовър за „Флийт стрийт“. Но да не ви задържам. Колко хубава къща има мисис… Мисис Лемсюрие, нали?

— Великолепна. — Той млъкна и Антъни се изплаши, че капанът му няма да успее.

Намираха се пред вратата на градината, която се украсяваше от дървета и цветя.

Антъни направи движение сякаш искаше да се отдалечи, но сър Артър бе глътнал въдицата.

— Слушайте, Гетрин — каза той, — защо не дойдете с мен. Отвътре къщата е по-интересна, отколкото отвън. Ще се радвам да ви запозная с Лиша и сестра й. Сигурно и те ще останат доволни. Освен мен, очакваха за обед секретаря на бедния Джон — младият Дийкън, но той отклони поканата. Има много работа, а понеже е млад, смята, че днес не е прилично да се отдава на развлечения. Глупаво е, нали? Но затова го обичам. Не може да осъзнае необходимостта от забавление, което ще го предпази от униние. Хайде, елате!

Антъни се остави да бъде убеден. След малко приветлива прислужничка ги въведе в просторен елегантно подреден хол. Скоро през френската врата влезе стройна и красива девойка. Антъни остана разочарован — косата й бе златисторуса.

Сър Артър ги представи. Девойката се казваше Дора Мастърсън.

Тя ги изгледа въпросително и попита сър Артър:

— Къде е… Арчи? Няма ли да дойде?

Усмивката на сър Артър изчезна.

— Страхувам се, мила моя, че няма да го видиш днес. Много е зает — той се поколеба за миг. — Не зная дали си чула за мистър Худ?…

Девойката трепна.

— Да, преди малко. Просто не можах да повярвам и затова не ви попитах още в началото. В сутрешните вестници нямаше нищо. Пък и току-що станах. Вчера бях страшно уморена. Лу още не знае. Сигурно вече е станала — безпокойството на девойката се засили. — Защо ме гледате така?… Нима Арчи… има неприятности?…

Сър Артър се усмихна, после отново стана сериозен.

— О, не, детето ми. Арчи само е зает. Къщата е пълна с полицаи и човек трябва постоянно да им услужва. Ние с мистър Гетрин решихме да избягаме. Мистър Гетрин пристигна тази сутрин и се намира в разпореждане на полицията, тъй като е извънредно ценен… съветник… — Сър Артър знаеше, че Антъни не обича да се говори за миналите му подвизи.

Младият човек, въпреки всичко се смути, защото сър Артър, макар и несъзнателно, го бе издал.

— Ужасна, ужасна трагедия, мила моя… — продължи сър Артър.

— Какво? Какво е станало? — се разнесе нечий глас откъм вратата.

Гласът щеше да бъде мек и музикален, като звук на арфа, ако не се долавяха нотки на ужас и даже на истерия.

Сър Артър и девойката бързо се обърнаха. Антъни не прояви прибързано любопитство, но онова, което видя пред себе си, остана запечатано в съзнанието му за цял живот.

До вратата стоеше висока изящна брюнетка. Тъмната кожа и гарвановочерната коса й придаваха чар, на който мъчно можеше да се устои. Големите тъмни очи съперничеха по наситеност с косата; устата бе малка с изваяни кървавочервени устни, които въпреки строгата линия, очертана в момента, говореха за благородна чувственост. Тялото на тази удивителна жена напълно хармонираше с главата. Антъни се размърда неспокойно.

Дора бързо тръгна към нея.

— Лу, мила! Лиша! — заговори тя. — Случило се е нещо ужасно, но то няма нищо общо с нас. Защо се тревожиш? Какво има, мила?

Сър Артър пристъпи няколко крачки. С малко, но подбрани думи, той разказа за смъртта на Худ.

— Ужасен удар за мен — завърши той, — но за нищо на света не исках да ви разтревожа, Лиша.

От мястото си Антъни забеляза, че по устните на младата жена се появи лека, печална усмивка, която прикриваше вътрешното напрежение.

— Не зная кое ме развълнува така силно… — изрече тя, вече с по-спокоен глас.

Младият човек почувствува странна възбуда. Сър Артър го повика и го представи. Кръвта нахлу в главата му, а тялото се разтърси от електрическа искра при докосването на красивата ръка. Той нарочно остана в сянката на завесата и се укори за изпитаните младежки чувства и вълнения.

Двете сестри излязоха от стаята. Обедът щеше да бъде сервиран след няколко минути.

— Изглежда малко уморена — забеляза Антъни.

— Странно — каза сър Артър. — Лиша добре се владее винаги. Сигурно я уплаши ужасното известие и странния ми глас — на лицето му се появи тъжна усмивка. — Какво е впечатлението ви, Гетрин?

— В момента мисля за мистър Лемсюрие и се чудя, дали е достоен за съкровището, което притежава.

Сър Артър отново се усмихна.

— Мистър Лемсюрие почина преди четири години, момчето ми — каза бавно той.

Гонгът извести, че обедът е сервиран. В подножието на стълбата мисис Лемсюрие говореше със сестра си.

— Добре ли си сега, мила? — питаше загрижено Дора.

— Дот, кой… кой е господинът до сър Артър? — запита вместо отговор жената и хвана сестра си за рамото. — Кажи ми, Дот, кажи!

Дора изненадано я погледна.

— Какво става с теб, Лу? Никога не си била така развълнувана.

— Не знам… това убийство — тя сграбчи отново ръката на сестра си. — Кажи ми, Дот, кой го е убил, как е извършено убийството?…

Вратата зад гърба им се отвори и на прага се появи Антъни. Лицето му с нищо не издаваше, че е чул последните им думи.

Бързината, с която тя се овладя му направи силно впечатление. Интелигентна и красива жена, помисли си той.

Обедът мина сполучливо само благодарение на Антъни Гетрин. Сър Артър мълчеше, потънал в скръбта си; мис Мастърсън се тревожеше за сестра си и приятеля си, който не бе дошъл, а домакинята бе съвсем отпаднала.

Въпреки всичко Антъни реши да създаде настроение. Заговори бавно, убедително, с истинско увлечение и привлече вниманието на останалите. Постепенно те се увлякоха в разговора, а оттам до усмивките имаше една стъпка.

Само чернооката красавица оставаше печална. Антъни я наблюдаваше предпазливо. Бледото й лице го тревожеше. Чувствуваше се виновен. Усещаше, че тя полага нечовешки усилия, за да остане спокойна и се питаше колко ли по-красива беше, когато страхът не я владееше изцяло?

Наистина ли бе красива? Според класическата студена хубост мисис Лемсюрие не бе красавица, но притежаваше нещо по-ценно — чар; можеше да развълнува и най-студената натура с малката и сочна уста, дълбоките черни очи, малко раздалечени едно от друго…

Антъни се възмути от себе си и насочи мисълта си към обезобразения череп на стария Худ. Налагаше се да пристъпи към работа.

Започна да разказва нова история. Настъпилото мълчание издаваше интереса на слушателите. Младият мъж описваше случки от Константинопол, когото познаваше на пръсти. Героите му бяха богат търговец, пратеник на Интелиджънс Сървис, красива девойка от харема и един скитник. Действието се развиваше през 1912 година. Когато Антъни замълча, събеседниците му още се намираха под въздействието на тъжната история. Даже мисис Лемсюрие прояви интерес, слушаше внимателно и седеше като изваяна статуя. Налагаше се да действува.

— Разбира се, девойката не трябваше да се хвърля в Босфора, защото имаше прилив — подхвърли невинно той в заключение. — Даже и силна англичанка не може да преплува това разстояние — в тона му не се долавяше никакъв подтекст.

— О, бедната! — проговори Дора, пребледняла. — Лу, мила, какво ти е?…

Мисис Лемсюрие събори с ръка купата с компот, която се разби с трясък на пода.

„Не е лошо, помисли си Антъни и се наведе да събере парчетата, но не вярвам да се отървеш лесно.“

След десерта всички минаха през просторния хол и отидоха в сенчестата градина. Антъни седна до домакинята на удобен стол, под клоните на бряста.

— Холът ви е чудесен, мисис Лемсюрие — забеляза невинно той.

— Радвам се, че ви харесва, мистър… мистър Гетрин — хладно отговори тя.

Лицето на Антъни се озари от щастлива усмивка.

— Особено красиви са сребърните вази, толкова нежни и изящни!

Но не получи желания резултат. Бялата шия само се сви в лека тръпка. Антъни остана разочарован и едновременно възхитен от желязното й самообладание. Трябваше да продължи и да отиде до края на страшната загадка.

— Позволих си да ги разгледам отблизо и да прочета надписите. Страхувам се, че постъпих малко нетактично, но не устоях на изкушението. Изглежда, че сте отличен плувец, мисис Лемсюрие.

Нежната вена на шията затуптя по-бързо.

— Отдавна не спортувам — отвърна непринудено тя и го изгледа спокойно с големите си очи.

— Разбирам ви, наоколо няма удобно място за плуване, освен Марл. Но за удоволствие едва ли бихте се решили да се хвърлите в буйните води, освен ако имате непреодолимо желание да стигнете бързо на другия бряг.

Мургавото лице за миг се изчерви, после отново стана бледо. Антъни я съжали и направи отчаян опит да намери подходящи думи, за да разсее страха й, но не успя. Обувката в джоба му пареше като огън.

Жената стана бавно, пристъпи към сър Артър и сестра си, които говореха наблизо, прошепна им нещо и спокойно се отправи към къщата. Благородната й, грациозна походка предизвика у Антъни едновременно възхищение и силна болка. Тя изглеждаше като русалка в жълтата си роба.

Антъни се присъедини към другите двама, които разговаряха оживено. Зад гърба им се чу глух вик. Той се обърна и видя как жената се олюлява и пада на пътеката. С няколко скока младият мъж се намери до нея.

Когато сър Артър и Дора успяха да се окопитят и да дотичат, той я държеше в ръцете си.

— Припаднала е. Не се тревожете, мис Мастърсън — опита се да успокои сестра й. — Да я внеса ли във вестибюла?

— О, моля ви — извика уплашено девойката. — Дали… е само припадък?

Дора и сър Артър се заеха да я свестяват. Антъни ги наблюдаваше от мястото си до прозореца. Знаеше, че не бива да се приближава до нея. Допирът на идеалното й тяло го хвърли в трескава възбуда и сърцето му биеше до пръсване. Положи неимоверни усилия, за да не се издаде. Желаеше единствено да се отдалечи от къщата, преди да причини повече зло. Разум, чувство за справедливост, логика — всичко изчезна.

Тежките клепачи се повдигаха бавно; руменината се възвърна на страните й. Сър Артър се обърна. Малко след това двамата мъже вървяха към брега на реката.