Филип Макдоналд
Мистерията в Абътшал (13)

Глава XIII

Дора Мастърсън въздъхна тежко и изпи на един дъх чашата с уиски, която й предложи Антъни.

— Сега ще ми разкажете всичко, което знаете — заяви решително Антъни и се сети, че преди време бе казал същите думи на друга жена.

— Бях много изплашена… — прошепна глухо девойката.

Антъни я погледна изненадано.

— Защо точно сега се изплашихте? Нали ви предупредиха предварително, за това, което ще се случи.

— Да, мистър Гетрин. Лиша ме увери, че всичко ще бъде наред; тя толкова много ви вярва. Опитах, се да се успокоя и отначало успях, но после…

Антъни почувствува, че сърцето му лудо подскочи и замря.

— Ужасно! Ужасно! — продължи да стене девойката и закри с ръце разкривеното си от болка лице.

Антъни отново се изненада.

— Какво искате да кажете? Обяснете! — заповяда той строго.

— Ако… ако не бях такова глупаво… проклето същество… — заговори несвързано тя. — Ако не се бях държала като отвратително дете, Арчи нямаше да бъде… там… О! — тя се преви на две, докато лицето й допря коленете.

— Страхувам се, че не ви разбирам — настоя меко Антъни.

— Не знаете ли, че Арчи беше излязъл на разходка, когато стана онова ужасно нещо? — извика разплакана Дора. — А ония зверове не му вярват! — внезапно тя скочи. — Махнете се, искам да го видя, махнете се! Трябваше да се срещнем до реката… на отвъдния бряг… Но реших да го накажа… Боже мой!… Да го накажа, защото си бях въобразила, че не е достатъчно внимателен към мен… И затова не отидох — останах вкъщи… Господи!…

Антъни почувствува безкрайно състрадание към нещастното момиче. Стана и сложи ръка на рамото му. То се отпусна без сили върху гърдите му. За момент и двамата останаха така, безмълвни. След това тя се изправи.

— Кажете ми, за Бога, с какво мога да ви помогна, мистър Гетрин?

Антъни искрено й се възхити.

— Ще ми помогнете, като ме слушате внимателно и изпълнявате съветите ми — отвърна той меко. — Опитайте се да свържете всички неща: отпечатъци от пръстите на един невинен човек върху оръжието, с което е извършено убийството, опит да се потвърди алиби с помощта на часовника — толкова несполучлив, че изглежда просто несъвместим с гениалния план на престъпника, изрезки от вестници, които атакуват Худ…

— Мистър Гетрин — прекъсна го Дора, — вие се подигравате с мен. — Това не е почтено, искате да помисля, че съм в състояние да ви помогна. Разбирам, че единствената ви цел е да ме успокоите, но подобно нещо не мога да понеса!

Този път Антъни наистина бе сразен. Правдивостта на обвинението бе толкова очевидна, че не можеше да намери никакъв отговор. Почувствува, че каквото и да каже ще бъде глупаво, но девойката го спаси, като скочи неочаквано на крака.

— Изрезките! — възкликна тя. — Наистина ли искате да знаете нещо повече за тях?

— Разбира се! Какво знаете за тях? — изненада се Антъни.

— Слушайте! — гласът й премина в шепот. — Разговаряйте с брат ми Джим — веднага! Когато беше секретар на покойния мистър Худ, атаките в пресата срещу него бяха най-ожесточени. Спомням си, че Джим им обръщаше голямо внимание, смяташе, че зад тях се крие нещо по-сложно от обикновена политическа нападка и настояваше мистър Худ да се убеди в думите му.

Антъни я изгледа продължително.

— Най-доброто извинение за мен — заяви той, — е да отида веднага в Лондон. Брат ви може би значително се е съвзел.

 

 

В десет часа голямата червена кола спря пред дома на Спенсър. Този път Антъни счупи собствения си рекорд.

С вдървени крака и разтреперани ръце той пристъпи към звънеца и го натисна. Дали щеше да я завари още тук? Или тя вече спеше в хотела си на „Кинг стрийт“?

Вратата му отвори самата мисис Лемсюрие. За нещастие Антъни бе толкова уморен, че не успя да се овладее и радостното възклицание свободно излезе от гърлото му.

За кратко време младата жена му разказа всичко, което бе станало в негово отсъствие. Гласът й бе топъл и пълен с нежност. Антъни се чудеше, дали цялото чувство бе предназначено за болния или имаше малка частица и за друг.

— Не бих могла да ви се отплатя, мистър Гетрин — изрече тя и сложи ръка на рамото му. — Благодарение на вас, Джим е спасен.

Хейстингс бе излязъл преди час и двамата отидоха в малката столова. До този момент Антъни не бе продумал. Младата жена замълча и той разбра, че нещо трябваше да каже. Какво? Искаше да… Какъв смисъл има да мисли за това?

— Хм… Добър вечер — измърмори той. — Значи, Хейстингс е излязъл?

Тя го погледна учудено.

— Но, мистър Гетрин, нали ви казах, че Хейстингс отиде в редакцията.

— Ах, да, да… Мисис Лемсюрие, трябва да видя брат ви — заяви той като се овладя напълно.

— Но, това е невъзможно — отвърна меко и тихо младата жена.

— И все пак, трябва да говоря с него — Антъни се учудваше на притеснението си.

Големите черни очи светнаха.

— Няма да позволя! — след малко погледът й се смекчи.

Антъни се ядоса на себе си, а в подобно състояние човек е непобедим. Само след миг той се надвеси над леглото на болния.

— По дяволите! Вие кой сте? — попита един слаб глас.

Стегнато и кратко Антъни обясни последните събития и целта на посещението си.

— Разбирам, разбирам — рече накрая Мастърсън.

Избръснат, сресан и без температура, той не приличаше на предишния човек, който бе изплашил Маргарет до смърт. Когато Антъни спомена за изрезките от вестници, в очите му светна жив интерес и даже се опита да се подпре на лакти.

— Значи наистина ги е запазил? — забеляза живо той и прочете внимателно статиите, които Антъни му подаде. — Някои от тях са нови, писани са след раздялата ни с Худ — заяви той, след кратко мълчание. — Но тези трите ги зная наизуст, защото заради тях се скарахме…

— Слушам ви с внимание — подкани го Антъни меко.

Мастърсън смръщи вежди, като че ли си спомни нещо мъчително и започна да обяснява.

— В продължение на няколко месеца аз следях определени вестници внимателно и накрая направих извода, че зад тях стои един и същи човек. Това ме вбеси. За съжаление имам много буен характер, а след войната станах направо нетърпим.

— Разбирам ви.

— Казах му, че е най-големият глупак и той ме изгони. Напуснах го озлобен, макар че преди изпитвах симпатия към него. След уволнението не намерих работа и започнах да пия, но не забравях отвратителния начин, по който Худ отговори на желанието ми да му помогна. Станах истински скитник… Лиша ми разказа всичко, което сте сторили за мен и бих искал да ви…

— Ще го направите най-добре, като ми разкажете всичко, което знаете за Худ и вестниците. Вярно е, че имам свое мнение, но вие по-добре познавате въпроса.

Болният неспокойно се размърда.

— Страхувам се, че не притежавам точни факти и големи подробности. Всичко беше по-скоро впечатление и догадки — но много силни догадки… Отначало, когато започнаха да се появяват статиите, не им обърнах особено внимание. Обаче, скоро ме порази една странна мисъл. След внимателно наблюдение разбрах, че най-злъчните статии се пишеха от един и същи човек. Да, един човек пишеше в различни вестници, които имаха съвсем различна политика и различни собственици!

Антъни беше доволен.

— Това потвърждава моите подозрения — каза замислено той. — Стилът им е подобен. Наистина авторът се е постарал да го променя, но това по-ясно го издава.

— Но има и нещо друго! — развълнувано извика болният и нервно замачка завивката. — Вижте това! — той подаде на Антъни една изрезка. „Министърът на финансите трябва да си спомни думите на великия Поуп: Посредствените знания са най-вредното нещо в света“ — гласеше бележката. След това, той му показа още няколко цитата от древни и съвременни мислители, и Антъни откри, че всички те бяха предадени с необикновена точност и далновидност.

— Мога да ви покажа и други подобни неща! — извика развълнуван Мастърсън. — Например една уводна статия, която надминава всички със сарказма си и е написана така умело, че просто убеждава. Тя започваше така: „Фациалис децентус аверно“

Антъни подскочи.

— „Аверно“ се пише много рядко — бавно изрече той. — Но звучи по-добре. Да, спомням си…

Двамата мъже се спогледаха.

— Изглежда, че съм открил още един лунатик като мен! — извика живо Антъни. — Значи, ние с вас имаме следното обяснение: Худ е имал враг, чиято ненавист го е накарала да купи три вестника и да поведе атака срещу него. Освен това… но теорията, която градим по-нататък е толкова фантастична, че просто не смея да я изкажа гласно.

Очите на Мастърсън светнаха.

— Преди да разкрия подозренията си пред Худ — продължи той, — се обърнах към частен детектив и го помолих да узнае, кой е купил вестниците. Той прие това на шега и каза, че няма по-лесна работа за него. След няколко дни ми съобщи, че в тази афера се крие нещо по-дълбоко и че ще трябва да се порови по-внимателно из „Флийт стрийт“. Но преди да отида за резултатите, с Худ окончателно се скарахме и аз го зарязах. По-късно детективът ми писа няколко писма и настояваше да се срещнем, но аз бях толкова разгневен, че не му отговорих. Смятам, че той е открил нещо интересно.

Антъни не можеше да стои на мястото си…

— Мастърсън, вие сте цяло съкровище! — извика той. — Как се казва?

— Пелет, „Грогън стрийт“ № 4, близо до „Флийт стрийт“.

След минута Антъни беше вече във вестибюла. За миг се поколеба. Дали да й се обади или да излезе незабелязан? Докато мислеше, вратата на стаята се отвори. Отначало тя не го видя, защото светлината бе слаба. Той пристъпи, от устата й се изтръгна сподавено възклицание. Антъни въздъхна. Разказа й накратко случилото се и я увери, че брат й вече се чувствува отлично. Но мисис Лемсюрие не бе забравила грубия начин, по който бе влязъл при Джим и искаше да му отмъсти.

— Не бихме ли могли да ви помогнем и с нещо друго аз, беззащитната жена и болния ми брат? — попита спокойно тя.

Тази вечер за втори път Антъни изгуби самообладание. Но никой не можеше да му се сърди за това. Той бе съсипан от работа и безсъние, а сърцето му не преставаше да бие лудо от два дни. Той се засмя и се приближи, за да я види по-добре в полумрака. Лиша трепна. Без да иска бе казала нещо жестоко.

— О, не — продума той тихо. — Вие и без това се преуморихте!

После се качи в колата и остана там неподвижен. И двамата се бяха държали като малки, глупави деца. Но подобно нещо се случва и с най-умните и уравновесени хора.