Виктория Холт
Пленницата (10)

Завръщането

Последните месеци бяха едни от най-тъжните, които някога съм преживявала. Бях свидетел на голяма част от нещастията в Перивейл Корт и знаех, че независимо че бях действала така, за да завоювам справедливост за един невинен човек, до голяма стенен отговорна за последвалата трагедия бях аз.

В същия ден, когато майорът се беше опитал да ми отнеме живота, той се беше върнал в къщата си в градините на Перивейл и бе отнел своя собствен живот.

Беше разбрал, че успявайки да избягам от него, аз го бях лишила от единствената възможност да живее по начина, който той си бе избрал като достоен. Избягвайки от гората, аз бях разрушила всичко онова, което той цял живот се бе стремил да изгради. Той беше готов да убие, за да го съхрани. Когато мислех за това сега и вече можех да сглобя всички части на ребуса, аз можех ясно да видя колко тънко замислен бе неговият план да ме упои и хвърли от скалите. Беше ирония на съдбата, че внучката му, която той толкова много обичаше, трябваше да бъде именно тази, която предизвика провала му. Планът му не успя заради една глупава случайност. Тя случайно ме беше видяла да напускам къщата и ме беше проследила. В противен случай смъртта ми щеше да остане още една загадка.

Вторият му план не беше толкова хитър. Но разбира се, тогава той трябваше да действа бързо. Страхуваше се да ме остави дълго жива. Притесняваше го информацията, която можех да предам на Лукас. Аз бях издала намеренията си толкова явно, когато бях посетила онази клиника, управлявана от негова приятелка. Сигурно бе изпаднал в паника. Трябваше да се отърве от мен, преди да стигна до „Краля моряк“. Освен това вярваше, че Хари Тенч го бе предал.

Често се питах какво би направил, ако планът му бе успял. Щеше да скрие тялото ми в горичката… може би да остави коня ми да си замине сам? А може би щеше да го хвърли от скалите заедно с мен, за да прилича на нещастен случай? Но съдбата застана против него, когато Голди избяга и отиде в странноприемницата, където беше ходила толкова често преди.

За него станаха известни много неща, което беше страшно за семейството в Перивейл, защото без съмнение дъщеря му го обичаше не по-малко, отколкото и внучката му Кейт. Бяха го приемали с радост всички — още един пример колко сложна можеше да бъде човешката природа, за да позволи хладнокръвният убиец да е същевременно мил баща и галантен мъж. Оказа се, че той никога не е бил и майор, както бе накарал всички да повярват, но наистина бе служил в една армейска част, във военна кухня, като сержант. Бяха го изгонили от армията заради някакви тъмни сделки, касаещи стоките в един склад, заради което едва не попаднал в затвора. Но беше изключителен мъж, човек със силен дух, който трябваше да успее. Бил предан съпруг и благополучието на дъщеря му бе много важно за него, толкова важно, че бе готов да убива, за да го постигне.

Известна част от тази информация бе разпространена чрез пресата, но доста неща научих по-късно. Беше оставил писмо в къщата си, преди да се застреля. Държеше да подчертае, че дъщеря му и нейното семейство не трябваше да бъдат обвинявани в никакъв случай. Вината носеше сам той.

Било му известно, че Козмо трябва да отиде в Биндън Бойз през оня ден и го причакал. Козмо трябвало да отиде там, защото разбрал, че Мирабел му изневерявала със собствения му брат Тристан и заплашил, че ще разруши всичко, което било така грижливо запланувано. Лейди Перивейл, която считала майора за най-добрия си приятел, споделила с него за признанието на сър Едуард за предишната му женитба. Така, когато обвинили Саймън за убийството, изглеждало като изпратена от Бога възможност и той да бъде отстранен от сцената и да престане да бъде заплаха за бъдещето на Мирабел. Самата Мирабел ми обясня голяма част от всичко това, защото в последните месеци двете с нея бяхме станали много близки. Смъртта на майора подейства на старата лейди Перивейл така силно, че тя получи удар и няколко дни по-късно почина. Мария след това се върна в Йоркшир, така че обстановката в Перивейл значително се промени. Лейди Перивейл не беше единствената, засегната дълбоко от смъртта на майора. Кейт изпадна в такава депресия поради загубата на дядо си, че аз бях единствената, която можех малко да я облекча в това състояние. Аз се оказах въвлечена плътно в семейния кръг и след като разкритията за миналото на баща й станаха известни чрез публикациите в пресата, Мирабел потърси утеха в разговорите си с мен.

Нямаше повече преструвки. Тя беше станала много смирена и плаха. Всичко било по нейна вина, казваше тя. Беше направила такъв хаос от живота си. А баща й очаквал толкова много от нея. Беше правил всичко за нея.

Била едва на седемнадесет, когато се омъжила за Стийв Телън. Това станало, преди да изгонят баща й от армията. Считайки, че това е един достоен начин на живот, той я изпратил да работи и да се учи в едно ателие за шапки. Тя мразела този живот.

— Наблъскана в някакви стаички с още три момичета, изучаващи занаята — каза тя. — Дълги часове пред работната маса… никаква свобода. Колко ненавиждах шапките! Срещнах Стийв, когато бях излязла за доставката на една поръчка. Не че имахме големи възможности да се срещаме с хора. Момичетата ми помагаха да уреждаме срещите си. Беше разнообразие от ежедневието ми. Бях твърдоглава и толкова глупава. Мислех, че ще бъда свободна, ако се омъжа за него. Той беше само около година по-възрастен от мен. Баща ми страшно се разочарова — и колко прав се оказа! Горкият Стийв. Той се стараеше. Работеше в една леярна. Имахме много малко пари. Аз скоро разбрах, че съм направила ужасна грешка. Бяхме женени малко повече от година, когато Стийв загина при една тежка авария в леярната. Трябва да съм била много коравосърдечна, защото първото нещо, което си помислих, беше, че съм свободна.

А после… получих работа в една танцова трупа. Имахме ангажименти из лондонските мюзикхолове. Понякога имаше работа… друг път не. Мечтаех да срещна някого… богат мъж, който да ми осигури разкош и лукс. Това за мен се превърна във фиксидея. Появи се един такъв… аз му повярвах. Обеща да се ожени за мен, но когато забременях с Кейт, той изчезна и никога вече не го видях. Така че, бях объркала живота си. А когато Том Пери се появи, той много държеше да се ожени за мен. Аз приех заради детето, беше един изход. Тогава като че ли притежавах някакъв талант да се озовавам непрекъснато в отчаяни ситуации. Бях попаднала от лошо, на по-лошо. Започнах да мразя Том.

Тя затвори очи, като че ли се опитваше да прогони спомените.

— Розета, беше ужасно. Тази ужасна квартира. Ужасявах се от дните, когато той трябваше да се върне от някое пътуване по море. Пиеше много. След като Кейт се роди, аз се върнах в трупата. Мислех си, че ако двете с нея можем да се издържаме, ще избягаме. Често оставях Кейт сама. Връщах се много късно вечер. После баща ми напусна армията… изпаднал в немилост. Но с него ни беше по-добре. Беше спестил малко пари. Аз се чувствах много по-щастлива тогава. Но Том продължаваше да се връща. Бях благодарна, че отпуските му не бяха дълги и се случваха рядко. Кейт растеше, и настъпи един период, когато аз не можех да издържам повече. Бихме могли да осигурим по-добър живот за нея, ако не за себе си, казваше баща ми…

Хрумна му идеята, че можем да заминем за Корнуол. Спомни си за Джесика Окрайт, която сега беше станала лейди Перивейл. Била приятелка на майка ми и доколкото разбрах, някога Джесика била много влюбена в баща ми.

„Ще заминем веднага“ — каза той. Но трябваше да обмислим добре всичко. Трябваше да направим така, че Том Пери никога да не ни открие. Реших да сменя името си. Да стана г-жа Бланшар. Това не ме тревожеше. Вече и без това три пъти бях сменяла името си. Вместо Мейбъл Пери, щях да стана Мирабел Бланшар. И така… ето как се озовахме тук.

Всичко се промени. Лейди Перивейл се държеше много приятелски. Тя ме обсипа с внимание и двамата братя също ме харесаха. Баща ми много искаше да се омъжа за Козмо. За него беше като фантастична мечта. Щях да стана господарката на имението. Щях да получа титла след смъртта на сър Едуард. Всичко беше прекрасно. Но разбира се, съществуваше и Том Пери. Баща ми каза, че трябва да забравим за него. Да забравим така, като че ли никога не го е имало.

— И Вие можехте да се съгласите на това?

Тя кимна.

— Бях отчаяна. Бих направила всичко, за да мога да избягам от него… После той дойде тук да ме търси. Аз действително повярвах, че е паднал сам от скалите и е намерил смъртта си. Той винаги пиеше прекалено много, така че изглеждаше напълно вероятно, а и никога не бих повярвала… че баща ми… е способен да извърши това. Той беше толкова мил и внимателен. Всички казваха така.

— Зная — казах аз.

— Но дори и тогава аз обърках нещата. Виждаш ли, аз обичах Тристан. За мен той беше единственият. През живота ми бяха преминали Стийв Телън, Том Пери и Козмо. Този път трябваше да съм намерила истинския мъж. Той изпитваше същите чувства към мен. Не можехме да променим нещата. Просто се обичахме. После аз забременях и отидох в онази ужасна клиника. Баща ми уреди въпроса — познаваше жената, която я ръководеше. Но Козмо разбра за Тристан и мен. Той имаше много избухлив характер, беше арогантен и отмъстителен. Не можеше да се примири с мисълта, че сме го измамили. Заплаши, че ще разсипе живота ни. Каза, че ще лиши Тристан от наследство. Че двамата можехме да се оженим, щом искаме, но да се махнем оттук. Аз разказах на баща ми. После… се случи онова…

Беше ми болно за нея. Страдала беше достатъчно. Надявах се да е щастлива с Тристан.

— Не мога да повярвам, че баща ми е извършил всички тези лоши неща — каза тя. — Той е крал… мамил е… това донякъде можех да разбера. Но да извърши убийство… Зная само, че за мен той беше най-добрият баща. Започна от нищо. Прекара целия си живот, за да постигне онова, което наричаме място под слънцето. Каза, че не иска да прекара живота си вечно вън, на студа. И ето това правеше… търсеше място под слънцето… за мен… за Кейт… и за себе си. И когато се успокои, че го е намерил… и когато се изплаши, че могат да му го отнемат… Разбираш, нали? Разбираш ли как се е случило?

Аз казах:

— Да, разбирам.

Приятелството ни растеше. Говорехме често за Кейт. Аз казах, че Кейт се е чувствала самотна. Че се е държала лошо, само за да привлече вниманието върху себе си. Искаше да бъде забелязана… да я обичат.

— Да — отговори Мирабел. — Аз бях толкова заета със собствените си проблеми, че я пренебрегвах.

— Тя Ви се възхищава. Но виждате ли, била е толкова самотна в онази стая, докато е чакала да се върнете. Страхувала се е през нощта… мислела е, че никой не я иска.

— Трудно е да се обясни на едно дете.

— Трябва да се е ужасявала от завръщанията на Том Пери. Имала е нужда от топлина… утеха.

— Баща ми й даваше това.

Бях съгласна с нея.

— А сега загуби и него — продължих аз. — Не трябва да забравяме това. Трябва да бъдем много нежни към нея.

— Благодаря Ви за това, което направихте — каза тя напълно искрено.

Какво бях направила? Бях разкрила една истина и моите действия станаха причина за цялото сегашно положение.

Кейт не разговаряше за дядо си с мен. Питах се доколко разбира онова, което ставаше около нея. Продължавахме с уроците си. Четяхме много. Бойният й дух напълно я беше напуснал — сега тя беше едно тъжно малко момиченце.

Завещанието беше прочетено. Намери се в библията, която сър Едуард държеше до леглото си. Чудех се как никой не беше се сетил да потърси там преди. Съдържаше това, което предполагахме. Беше написал писмо, в което разказваше за предишния си брак и посочваше Саймън като свой наследник. Тристан щеше да получи достатъчно много, но титлата и къщата ставаха собственост на Саймън.

Лукас и аз се срещахме често в салона на „Краля моряк“. Питах се как бих преживяла тези меланхолични месеци без него.

Между нас се беше породило известно напрежение. Това бяха месеците на очакването. Знаехме, че не след дълго нещо щеше да се случи и го чакахме.

Дик Дювейн се намираше в Австралия и беше попаднал на следата. Но сега адвокатите бяха поели нещата в свои ръце. Те искаха да открият Саймън Перивейл и да го върнат в Англия, за да могат да уредят юридическите въпроси по имението. Правеха издирването, чрез съобщения във вестниците из цяла Австралия: нито едно местенце, независимо колко отдалечено, не беше пропуснато; нито една възможност не беше пренебрегната.

Аз започнах да се питам дали той изобщо някога щеше да се върне. Може би не беше успял да достигне Австралия. Можеше нещо да му се е случило. Бавачката Крокет беше убедена, че той ще се върне. Молеше се всяка нощ това да стане… скоро.

И тогава… шест месеца след като почти бях загубила живота си в гората… дойде новината. Дик Дювейн беше изпратил писмо. Беше намерил Саймън в някаква ферма точно до Мелбърн. Саймън тръгваше за Англия.

Имаше писмо и за мен.

„Скъпа Розета,

Дик ми разказа всичко, което си направила. Никога няма да го забравя. Също и помощта на Лукас. Вие двамата направихте толкова много за мен. Често си мислех за вас и сега се връщам в къщи. Скоро ще бъдем заедно.

Саймън“.

Тристан и Мирабел отидоха на гарата, за да посрещнат влака му. Мирабел беше предложила да ги придружа, но аз не исках първата ни среща да стане на публично място. Предполагах, че на гарата щяха да го очакват и други хора, защото беше добре известно, че той се връщаше в къщи.

Отидох в стаята си и зачаках. Знаех, че той скоро щеше да дойде при мен и също щеше да предпочете срещата ни да бъде насаме.

Той застана на вратата. Беше променен. Беше станал сякаш по-висок; лицето му беше силно загоряло от жаркото слънце; очите му изглеждаха още по-сини.

Той протегна ръце.

— Розета — каза тихо. Изпитателно се вгледа в лицето ми. — Благодаря ти за това, което направи.

— Чувствах се длъжна, Саймън.

— Мислех за теб през цялото време.

Настъпи тишина. Между нас сякаш се беше изправило нещо, което ни пречеше. Бяха му се случили толкова много неща… на мен също… мисля, че и двамата се бяхме променили.

— Ти… добре ли си? — попитах аз. Прозвуча банално. Ето го тук, стоеше пред мен, в блестящо здраве. Двамата бяхме преминали заедно през такива ужасни изпитания, а аз сега го питах дали е добре.

— Да — каза той. — Ти… също?

Последва нова пауза.

После той каза:

— Толкова много неща се случиха. Трябва да ти разкажа за тях.

— Сега, когато вече си в къщи… за теб всичко ще бъде съвсем различно.

— Само че в началото изглежда така нереално.

— Обаче е истина, Саймън. Ти вече си свободен.

И освен това, помислих си аз, аз също съм свободна. Някога аз бях пленница сред стените на един харем и когато избягах, сама изградих нови стени около себе си… затворих се в нов харем. Този път господар ми беше не великият паша, а собствената ми фиксидея. Не виждах онова, което беше толкова ясно край мен, защото бях в състояние да видя само едно — един сън, който си бях измислила сама, и то сън, който да задоволи фантазията ми… а бях останала сляпа за истината.

Той казваше:

— И точно ти извърши това, Розета.

— Помогнаха ми бавачката Крокет… Лукас… Фелисити. Те направиха много… особено Лукас.

— Но най-важното си свършила ти… самата ти. Няма да забравя никога.

— Чудесно е да зная, че е свършило… че успя. И сега ти си тук… свободен.

И наистина беше прекрасно, уверявах себе си аз. Сънят ми се беше сбъднал. Дълго бях чакала тази среща… бях мечтала за нея… всъщност бях живяла за нея… и ето, беше се сбъднало, защо тогава изпитвах тъга? Бях прекалено възбудена, изпълнена с твърде много чувства, разбира се, ето защо. Сигурно просто беше естествено.

Саймън каза:

— Ще говорим… по-късно. Имаме да си кажем толкова много неща.

— Да — казах аз. — Ще поговорим за това… по-късно. Сега… изглежда твърде, много. А и останалите очакват да те видят. Те също ще искат да поговорят с теб.

Той разбра.

* * *

Наистина много хора очакваха да го видят. За реабилитирането му се писа много. Той беше станал героят на деня. Въпреки, че вестта, че е невинен беше разпространена преди известно време, завръщането му в Англия възбуди отново интереса към случая. Толкова много хора искаха да разговарят с него, да го поздравят, да изразят съчувствието си към кошмара, който беше преживял. Аз се радвах, че той беше толкова зает.

Сега той беше различен, естествено. Бе сър Саймън Перивейл сега, а не скромният палубен матрос, не преследваният, не беглецът.

В деня на пристигането му вечерях със семейството.

— Ние мислехме, че ще предпочетеш да е скромно — каза Тристан на Саймън. — Само семейството. По-късно предполагам, че ще те затрупат с покани и може да е трудно да откажеш някой от тях. Ще трябва да поканим хора и тук…

— Всичко ще отмине — каза Саймън. — При това скоро. Аз ще бъда чудо както обикновено, само за девет дни.

Разговорът по време на вечерята беше главно около Австралия. Саймън беше пълен с ентусиазъм, ясно виждах това. Беше успял да се сдобие с малка ферма.

— Земята там е евтина — каза той. — Чувствах се доста добре.

Представих си го там как работи, прави планове за бъдещето… и си мисли, че никога няма да се върне в къщи. Но бях сигурна, че дори и тогава не се е чувствал съвсем спокоен, бил е вечно в напрежение кога миналото ще го догони. Сега беше свободен. Никак не беше чудно, че се чувстваше малко странно — точно както и аз. Сигурно му беше много трудно да превъзмогне чувствата си, завръщайки се в къщата, която бе станала дом на онова изплашено малко момче… и където после бе преживял ужаса да бъде обвинен в убийство.

Лукас дойде на следващия ден. Той също се беше променил. Много силно ми напомняше на мъжа, когото бях срещнала за първи път в дома на Фелисити и Джеймс. Разбира се, сега куцаше, но дори това бе станало едва забележимо. Като че ли беше си възвърнал старата безгрижност… своето малко цинично отношение към живота.

Саймън каза:

— Трябва да ти благодаря за това, което направи за мен, Лукас.

— Беше твърде скромна отплата за един живот, а аз бях на път да се простя с моя, ако ти не беше ме измъкнал в онази лодка и не се бе грижил за мен, когато представлявах бреме за теб. Във всеки случай, онова, което извърших, беше по нареждане на Розета.

— Не беше така, Лукас — възпротивих се аз. — Ти с желание правеше всичко, което можеше.

— Благодаря, Лукас — каза Саймън.

— Караш ме да се смущавам — каза Лукас. — Така че, нека да забравим. Прекалените благодарности притесняват човека, към когото са отправени, както и този, който ги отправя.

— Въпреки това, благодарността съществува, Лукас — вмъкнах аз.

Той не остана дълго.

— Добрият стар Лукас — каза Саймън. — Остава си все същият.

— Едва ли — казах аз, стараейки се да се усмихвам лъчезарно.

Продължавах да мисля за Лукас. Всъщност, не можех да престана да мисля за него. Той наистина ме беше обичал. Беше ми помогнал да върна Саймън… беше ми върнал Саймън, за мен. Вероятно, точно това се наричаше истинска любов.

* * *

Изминаха няколко дни. В къщата цареше непрекъснато оживление. Кейт беше потисната. Тя не задаваше въпроси, но аз виждах колко внимателно наблюдаваше Саймън и мен.

След смъртта на дядо си тя се беше променила изключително много; беше го обичала силно; беше му се възхищавала толкова много, очакваше от него много, от гвардейския майор, който както ми беше казала веднъж, бил най-храбрият мъж в армията, героят на всяка битка. Трябва да е било ужасен шок за нея. Знаех, че е разбрала голяма част от истината, въпреки че никога не говореше за нето. Струва ми се, че разчиташе на мен повече от всякога и със страх се вглеждаше в бъдещето.

Саймън сега разговаряше по-свободно с мен. Като че ли бяхме преодолели първоначалната си отчужденост.

— Тристан е просто създаден за това място — каза той. — Той и Козмо, двамата бяха отгледани със съзнанието, че то им принадлежи. При мен не беше така. Мисля, че горкият Тристан ще остане с разбито сърце, ако трябва да си замине оттук.

— Не би ли могъл да остане? Има достатъчно работа и за него.

— Но той е вярвал, че имението е негово. Бил е единственият господар. Трудна ситуация. Знаеш ли, мисля, че може би ще се върна в Австралия. Мога да си купя много земя там… мога да наема хора да работят за мен. Питам се… ти какво мислиш за това?

Аз си казах: „Ето, моментът настъпи. Сега ще ми направи предложение“. Но тази мисъл веднага бе последвана от друга: „Австралия? И никога вече няма да видя Лукас!“.

Той забеляза изражението на очите ми. Каза:

— Беше мой сън… през цялото това време. Мечтаех да поставя началото и после някак да ти изпратя съобщение. Да те помоля да дойдеш и да останеш при мен. Ние забравяме… хората се променят. Склонни сме да вярваме, че си остават същите, когато мислех за теб, винаги си спомнях каква беше на острова… и когато те оставих пред посолството… Но ти си различна…

Аз казах:

— Ти също, Саймън. Животът променя хората. Толкова много неща ми се случиха… после. Толкова много се е случило и с теб.

— Не би могла да напуснеш Англия — каза той. — Не би могла сега. Може би, ако тогава бяхме заминали заедно, щеше да е друго. Сега ти искаш да останеш тук. Ще трябва да постъпиш така, както ще е най-добре за теб. Никой от нас не трябва да си позволява да бъде заслепен от романтичното ни, приключенско минало. Може би и двамата сме мечтали за едно бъдеще… забравяйки, че животът продължава… променя ни… променя всичко покрай нас. Ние не сме същите ония хора, които си казаха довиждане пред вратите на посолството.

— Тогава най-силното ти желание беше да се върнеш в Англия.

Той кимна.

— Виждаш ли — каза с известна тъга, — трябва да приемем истината.

— Ти вече обясни — казах аз. — Сега сме други.

— Преживяхме опасни периоди, Розета. Сега трябва да сме сигурни, че поемаме по верния път. Ти за мен винаги ще останеш едно много специално момиче. Никога няма да те забравя.

— Както и аз теб, Саймън.

* * *

Изпитах усещането, че от гърдите ми се е вдигнал тежък товар.

Взех Голди и се отправих към имението Трекън. Лукас беше чул приближаването ми и излезе да ме посрещне.

— Исках да говоря с теб, Лукас. Саймън и аз обсъдихме всичко. Успяхме да се разберем отлично.

— Да, разбира се — каза Лукас.

— Саймън иска да се върне в Австралия.

— О, да — каза той. — Предполагах. И ти заминаваш с него.

— Не, Лукас, естествено, че не мога да замина. Как бих могла да те оставя?

Когато се обърна към мен, той изглеждаше така, както никога не бях го виждала преди.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна. Това е единственото нещо, което никога не бих могла да направя.