Не можех да остана безкрайно в имението Трекън, а не изпитвах никакво желание да се върна в Лондон. Бях дошла в имението с надеждата да разкрия нещо, което да ми помогне в разгадаването на тайната около убийството, но сега ми стана ясно колко смешно оптимистична съм била.

Смъртта на Тереза временно беше изместила онази друга трагедия на заден план в съзнанието ми, но тя постепенно започваше да възвръща значението си за мен. Понякога мислех, че ако можех да проникна в Перивейл Корт и действително да опозная някой от главните участници в драмата, бих могла да се надявам на известни успехи. Беше глупаво да вярвам, че само защото се намирах близо до оня дом, бих могла да постигна нещо. Чувствах се безсилна и сама. Имаше случаи, когато бях на ръба да споделя с Лукас. Той беше умен, дискретен. Може би щеше да има идеи. От друга страна, можеше да прецени доверието ми в Саймън като израз на романтичните ми чувства. В типичния си реалистичен стил можеше просто да каже: „Заварили са този мъж с пушката в ръка, а после той избягал, за да не трябва да се изправи пред правосъдието. Това говори само по себе си. Простият факт, че използва изобретателността си и спаси живота ни, не е достатъчен, за да означава, че е невинен“.

Не, не можех да се доверя напълно на Лукас, но как копнеех да разкажа на някого… някой, който да търси истината заедно с мен, който също да вярва в невинността на Саймън.

Нямаше кой да ми помогне. Трябваше да си отида в къщи. Вече бях останала две седмици след заминаването на Фелисити и Джеймс, а бях имала намерение да остана само една.

Когато се замислих за Блумзбъри и доминиращото присъствие на леля Мод, изпаднах в истинска депресия. Не бих могла да понеса това. Освен това трябваше да помисля и за бъдещето си. Невероятното ми приключение твърде рязко беше поставило мост между детството и зрялата ми възраст.

Чувствах се несигурна и самотна. И непрекъснато си повтарях — да можех само… само да можех да докажа невинността на Саймън! Да можеше той да се върне и да бъдем заедно!

Между нас се беше създала връзка, която като че ли никога не можеше да бъде разрушена. И Лукас беше преживял изпитанието заедно с нас, но той не беше въвлечен до края. Независимо че ни беше толкова близък през онези дни, тайната не беше споделена с него и това го правеше малко чужд. Но той имаше много остър ум. Често се питах дали не беше се досетил сам.

И колко пъти на ден аз бях почти готова да излея чувствата си пред него… да му разкажа всичко!

Вероятно би могъл да ми помогне много в разкриването на мистерията. Но смеех ли да го направя?

И така, аз мислех непрекъснато и с всеки изминал ден се убеждавах, че повече не можеше да продължава по този начин. Рано или късно трябваше да взема някакво решение. Трябваше ли да се откажа от целта си, която изглеждаше непостижима? Трябваше ли да се върна в Блумзбъри и да се оставя във вещите ръце на леля Мод?

Най-голяма утеха получавах при разговорите си с бавачката Крокет. Тя беше най-здравата ми връзка със Саймън. Обичаше го толкова, както, признах си сама, го обичах и аз; а това наистина беше много силна връзка между двете нас.

Тя си беше разговорлива по характер и убийството в Биндън Бойз занимаваше мислите й не по-малко от моите. Всъщност, тя се връщаше към темата, без да се налага да я подканям и от разказите й пред мен постепенно изникваха факти, които бяха жизненоважни.

Тя знаеше доста нещо за живота в Перивейл Корт дори и сега.

— Ходя там понякога — каза тя. — Ходих и точно преди да се случи онова. Виждаш ли, когато момчетата тръгнаха на училище, аз започнах работа в Ъпбридж… доста наблизо. При едно малко момиченце… казваше се Грейс. Много се привързах към нея. Това донякъде ми помогна да преодолея болката си от загубата на момчетата. Не че това беше окончателна загуба. Саймън не беше от хората, които биха позволили да се случи такова нещо. Той идваше да ме вижда, а понякога аз отивах в Перивейл Корт, за да изпия чаша чай с икономката там, г-жа Форд… тя ми беше приятелка. С нея винаги се бяхме разбирали добре. Тя ръководеше къщата там… и още го прави. Даже и икономът й се подчиняваше. От този тип жени е… с меко сърце, но знае как да поддържа ред. Е, мисля, че тази е работата на икономките. Не че й позволявах да ми се меси в детската стая. Тя никога и не се опита… и винаги бяхме добри приятелки… или почти винаги… така че, беше хубаво да отивам там на чаша чай и да научавам новините.

— А сега, когато си тук?

— О, още ходя от време на време. Ако Джак Картър трябва да носи някаква стока, например, към Ъпбридж, той идва и ме взема със себе си. Оставя ме до къщата, а като си свърши работата, идва да ме прибере. За мен това е малка хубава разходка, а и така поддържам връзките си с онези от Перивейл.

— Значи още ходиш в Перивейл Корт!

— Ами, май минаха един-два месеца от последния път. А откакто се случи това в Трекън, въобще не съм ходила. Някак нямаше да изглежда добре, а и през цялото време с тази полиция наоколо и всички, които си пъхат носа, ако разбираш какво искам да кажа.

— Кога беше там за последен път?

— Трябва да има вече три месеца, струва ми се. Но сега не изглежда същото… откакто Саймън замина.

— Да, доста отдавна е било.

— Наистина е доста. Щом някъде стане убийство, изглежда всичко се променя.

— Разкажи ми за хората там. Искам да чуя.

— Ти си като всички други, госпожице. Любопитна си заради убийството.

— Е, това е загадъчно убийство, нали? И ти не вярваш, че Саймън го е извършил.

— Това не го вярвам. И бих дала много да можех да го докажа.

— Може би отговорът се крие някъде в къщата.

— И какво искаш да кажеш с това?

— Някой трябва да е убил Козмо и вероятно някой в къщата знае кой.

— Някой някъде знае истината, това е сигурно.

— Разкажи ми за къщата.

— Ами, в нея живееше сър Едуард, нали така?

— Той сега е мъртъв.

— Да. Почина около времето на убийството, нали? Беше много болен, преди да се случи, и не очакваха, че ще живее.

— А старата лейди Перивейл?

— Тя беше нещо като тартор. Една от ония, северняците… различна от нас. Беше свикнала да постига своето, а сър Едуард… той й позволяваше, освен в някои случаи, като например това, че доведе момчето в семейството. Тя не искаше… и доста естествено, но той каза, че така ще бъде и така стана. Е да, такава беше и никога не забравяше, че точно нейните пари бяха спасили имението от разруха. Г-жа Форд казваше, че дървоядът и другите гадинки щели бързо да се справят с къщата, ако не била навременната й поява. После тя родила момчетата — Козмо и Тристан. Гордееше се с тях. А ето ти после и Саймън. Понякога ми минаваше през ум, че можеше и да е по-добре за малкия, ако тя беше обявила открита война срещу него, вместо да го подлага на таен тормоз. А и не беше само от страна на нейно височество. Същото правеха и слугите, и останалите. Не бих позволила такова нещо в моята територия в детската стая… обаче това съм ти го разказвала и преди.

— Обичам да го слушам, а и всеки път добавяш по нещо ново.

— Ами, както ти разправях, къщата в Перивейл Корт не беше много весела. Работите не вървяха много добре между нейно височество и сър Едуард. Тези неща винаги се усещат. Виж, той винаги се държеше порядъчно… винаги се отнасяше към нея като с господарката на дома, но се усеща. Нейно височество беше от жените, които биха се наложили над всеки друг мъж. Но сър Едуард, той беше странен. Защото господарят беше той, но нейните пари бяха спасили имението. А пък тя не искаше никой да забравя това. За момичетата от прислугата… е, веднага щом някоя от тях се забъркаше с някой мъж, сър Едуард не чакаше — зазвънтяваха венчалните камбани, преди още да е станала белята. И имаше молитви всяка сутрин в хола и всички трябваше да са там.

Помълчахме известно време. Тя остана замислена и усмихната, явно погълната от спомените си:

— После дойде денят, когато момчетата бяха изпратени на училище и от бавачката Крокет вече нямаше нужда. Но аз получих мястото в Ъпбридж… само на един хвърлей разстояние, може да се каже, така че не се чувствах много изолирана. Хубаво малко момиченце, Грейс. Родителите й бяха семейство Бъроу… високо уважавани личности в Ъпбридж. Д-р Бъроу й беше баща. Тя беше единствено дете. Останах с нея чак до времето, когато тръгна на училище. Тя често ми казваше: „Ти ще бъдеш бавачка на моите бебета, нали, бавачке Крокет, когато си родя“. А аз й казвах, че и бавачките остаряват както всички останали и че идва един ден, когато трябва да се погрижат за собствените си удобства, така, както са се грижили за поверените им дечица. Тъжно е, когато им казваш довиждане. Привързваш се към тях. Като твои деца са, докато ги имаш. Ето, така става.

— Да, зная. Раздялата е много тъжна.

— С моите имах късмет. Саймън и после идваше да ме вижда, а понякога аз отивах на чай при г-жа Форд.

— А след Грейс Бъроу си дошла тук?

Тя кимна.

— Беше последната ми година при семейство Бъроу, когато се случи онова.

— Значи — казах аз, опитвайки се да потисна възбудата в гласа си, докато говорех, — ти си била наблизо, когато е станало.

— Видях я веднъж или два пъти.

— Видя кого?

— Вдовицата.

— И какво си помисли за нея?

Тя замълча. После каза:

— Щом има такава жена наоколо, стават разни работи. Има нещо опасно край тях. Някои казаха, че била вещица. Тук си падат по тия неща. Обичат да си мислят за хора, които си летят върху метлите и се чудят как да напакостят. Е, когато тя се появи, в Перивейл Корт станаха някои бели.

— Значи мислиш, че тя е замесена?

— Изглежда повечето мислят така. Не сме виждали много като нея наоколо. Тя даже изглеждаше по-различно. С цялата тази червена коса и онези зелени очи, които някак не й подхождаха. Тази вдовица внезапно се появи сред нас с детето си… и детето й беше различно като нея. О, но всички харесаха майора. Той се шегуваше с всички. Весело прекарваше дните си. Много приятен господин. Различен от нея.

— Разкажи ми за детето. Ти знаеш много за децата. Какво си помисли за това момиченце?

— Аз знам за моите деца… за всичките им хитрости и навици, мога да си ги чета като отворена книга. Но… това дете… е, никога не съм имала нещо общо с нея, нито пък искам да имам. Трябва да е още една от типа на майка си. Кейт се казва, мисля. Хубаво, обикновено име. Не като онова на майка й, Мирабел. Та що за име е това?

— Е, име. А моето е Розета. Сигурно мислиш, че и то е странно.

— О, не. Твоето е хубаво. То всъщност е Роза, а какво по-хубаво от една роза.

— Разкажи ми какво си научила за Мирабел и Кейт.

— Само че двете са необичайна двойка. Дойдоха с баща й, взеха Сийшел Котидж и беше съвсем ясно, че вдовицата си търси богат съпруг. Затова си избра момчетата от Перивейл. Хората казват, че можела да си вземе, който от тях иска, но тя се спря на Козмо. Той беше най-възрастният. Той щеше да наследи имението и титлата… така че трябваше да е Козмо.

— А семейството одобри ли тази жена без благороден произход? Някак си мисля, че сър Едуард, с всичките си традиции, трябва да е имал нещо против.

— О, сър Едуард вече беше твърде болен. А колкото до лейди Перивейл, тя си падна по Мирабел, както всички останали. Казват, че майорът й бил стар приятел. Оженил се за нейна бивша приятелка от училище и Мирабел била резултатът от този брак. Даже точно тя била тази, която поискала те да дойдат и да се заселят в Корнуол. Не знам доколко е вярно, но така казват хората. Майорът непрекъснато идваше в Перивейл. О, тя много го харесваше. Той е от оня тип хора, които се разбират с всекиго. О, да, лейди Перивейл изцяло подкрепяше тази женитба.

— А после… стана онова?

— Те всички мислеха, че Саймън, като другите двама, е луд по онази жена. Ето, оттук си измислиха и мотива за убийството.

— Той не го е извършил, бавачке — убедено казах аз. — Защо му е било нужно? Не вярвам, че той е бил влюбен в тази жена.

— Не беше — каза тя, — защото имаше прекалено много здрав разум. Освен това не значи, че ако Козмо е мъртъв, тя щеше да насочи вниманието си към Саймън. Не… това не е отговорът. Как ми се иска да знаех какъв е този отговор.

— Ти вярваш в невинността на Саймън, нали, бавачке? Искам да кажа, вярваш абсолютно?

— Да. А аз познавам това момче повече от всеки друг.

— Дали ние наистина можем да познаваме добре, който и да е човек?

— Аз познавам моите деца — строго каза тя.

— Ако можеше да му помогнеш, би ли го направила, бавачке?

— С цялото си сърце.

И тогава аз й разказах. Разказах й цялата история от времето, когато се срещнахме на палубата, до момента, в който се разделихме пред вратите на Английското посолство в Константинопол.

Бавачката се изуми.

— Ти си тук от толкова време, без да ми кажеш досега?

— Не можех да бъда напълно сигурна в теб. Трябваше да предпазя Саймън. Разбираш ли?

Тя бавно кимна. После се обърна към мен и стисна здраво ръката ми.

— Бавачке — сериозно казах аз, — повече от всичко друго аз искам да разреша този проблем. Искам да разкрия истината.

— Аз искам същото — каза тя.

— Ти знаеш много за хората в онази къща. Имаш достъп до тях.

Тя кимна.

С порива на внезапно обзелата ме надежда, аз казах:

— Бавачке, ти и аз ще действаме заедно. Ще докажем невинността на Саймън.

Очите й заблестяха. Аз също се чувствах по-щастлива, отколкото преди.

— Ще го направим — казах аз. — Двете заедно.

* * *

Колко различно беше сега, когато бях споделила тайната си с бавачката Крокет. Разговаряхме прекъснато, повтаряхме същите неща отново и отново, но учудващо е колко много нови идеи ни хрумваха при това. И двете бяхме убедени, че някой от къщата в Перивейл знаеше кой е убил Козмо и горяхме от желание да го открием.

Няколко дни след като се бях доверила на бавачката Крокет, Джак Картър остави съобщение, че има път към Ъпбридж и ако бавачката иска да се възползва, той ще бъде повече от щастлив от компанията й, а освен това ще се радва и да й направи тази малка услуга, защото знаеше колко много й харесва подобна малка разходка.

Предложението му дойде като отговор на нашите молитви. Бавачката Крокет каза, че ако аз се грижа за децата, тя ще отиде; и тръгна радостно възбудена.

Денят ми се стори дълъг. Не видях Лукас, тъй като бях през цялото време с децата. Играх с тях, четох им книжки, разказвах им историйки. Те бяха доста доволни, но аз броях минутите до завръщането на бавачката Крокет.

Не зная какво точно очаквах да открие тя при това свое кратко посещение.

Тя се върна в състояние на потисната възбуда, но не пожела да ми каже нищо, докато децата не получиха вечерята си от прясно мляко, хляб и масло и докато не ги сложихме да спят.

Най-после дойде време да си поговорим.

— Е — каза тя. — С Божата намеса, добре че отидох. Изглежда, че госпожата там горе си има проблеми.

— Имаш предвид лейди Перивейл?

— Имам предвид младата лейди Перивейл.

Тя скръсти ръце на скута си и ме изгледа много доволна, после, както правят много хора, които имат да съобщят нещо важно, замълча, явно наслаждавайки се на удоволствието, което знаеше, че новината й ще ми достави.

— Да? Казвай, бавачке? — нетърпеливо я подканих аз.

— Е, за тях то не е нещо необичайно. Случва се често на хора като тях, обаче те са вече почти отчаяни. Става дума за г-ца Кейт.

— Моля те, кажи ми какво е направила тя, бавачке. И какво общо има това с нас?

Тя се облегна спокойно на стола си и ми се усмихна всезнаещо, продължавайки да поставя на изпитание търпението ми.

— Ами — продължи тя, — ето какво е станало. Гувернантката там пак е напуснала. Нещо обикновено за гувернантките там. Нито една от тях не може да изтърпи малката Кейт за повече от седмица, обаче това хвърля семейството в ужас. Наистина, тази Кейт трябва да е малък демон, ако питаш мен. Та значи, г-жа Форд ми разказа как всички се молели да се намери гувернантка, която да даде на Кейт образованието, което й се полага… и да не й позволява да се мотае из краката на възрастните, бих добавила аз. И как не могат да го направят, как всички са отчаяни, а малката ще се пръсне от смях, защото последното нещо, което тя иска, е гувернантка в къщата. И само Господ знае колко са се сменили, но нито една не останала. Г-жа Форд мисли, че скоро мълвата ще се разпростре и те вече няма да искат дори да се опитват. А тя е малко дяволче, тази Кейт. Иска винаги да става на нейното. Г-жа Форд казва, че ако скоро не се намери някой да я контролира, няма да са само гувернантките, дето ще искат да напускат. Ами, ето как е в Перивейл. — Тя млъкна и изпитателно ме загледа. — Аз казах на г-жа Форд: „Чудя се…“ — при което г-жа Форд ме изгледа сепнато и каза: „Какво се чудиш, бавачке Крокет?“. Аз казах: „Сега, не знам дали малко не се изсилвам… обаче току-що ми дойде наум една идея“.

— Да, бавачке? — казах аз, почти без дъх от напрежение.

— Казах й: „Ами, не знам… може и да се изсилвам… така че не разчитай много на думите ми — казах аз, — но има една млада дама, която сега ни е на гости… добре образована млада дама. От най-добрите училища и така нататък. Е, тя ми разправяше преди ден-два, че май иска да се занимава с нещо. Не че й се налага да печели, не затова. Само някак не знае с какво да запълва времето си. Ами, тя е много добра към моите двете… учи ги на разни неща. Е… не знам. Не съм сигурна. Просто ми дойде тази мисъл в главата“. Да беше видяла лицето на г-жа Форд, като й казах! Мисли, че ще й се зачете като плюс, ако тя успее да намери гувернантката.

— Бавачке, всъщност ти какво предлагаш?

— Ами… нали ние двете все си казвахме, че ако ти имаше възможност да влезеш сред ония хора в къщата… мислехме си, че тайната трябва да е скрита там някъде. А няма как да разбере човек, ако не е вътре.

Когато най-после разбрах предоставяната ми възможност, радостта ми нямаше граници.

— Мислиш ли, че ще ме вземат?

— Няма да имат търпение да го направят. Трябваше да можеш да видиш лицето на г-жа Форд. Непрекъснато повтаряше: „Ще я помолиш ли? Мислиш ли, че ще иска?“. Аз й изиграх малка игричка. Исках да ги накарам да мислят, че ще трябва да те увещавам. „Мога само да й спомена — казах й аз. — Не мога да гарантирам за нищо… не зная, не съм сигурна“. Но тя не ме оставяше на мира. Все настояваше и настояваше.

— Но аз нямам опит. Откъде да зная дали ще мога?

— Виж как се оправяш с близнаците.

— Те не са трудни, деветгодишни деца.

— Вярно. Но когато г-жа Форд ми каза, ми прозвуча като манна небесна, както казват хората.

— Наистина има нещо такова. А аз дълго, дълго мечтаех да ми се предостави възможност.

— Ами ето я.

— Какво още каза г-жа Форд?

— Чудеше се колко ще останеш там… ако отидеш. Не можеше да разбере как така някой — особено човек, на когото не се налага да работи — би искал да бъде гувернантка на г-ца Кейт. Не можех да й кажа, че има съвсем специална причина. После тя спря да говори по този начин, защото се изплаши, че аз мога да те разколебая и да не приемеш. Каза: „Е, може би г-ца Кранли ще успее да се оправи с малката… може другите да не са били достатъчно добри…“ — и продължи в този дух, толкова много й се искаше да те убедя да отидеш! Защото би спечелила благоразположението на нейно височество господарката, ако самата тя намери гувернантка. Казах й да не се надява прекалено много, но ще говоря с теб.

Аз бях толкова въодушевена от предложението, че в началото не се замислих за усложненията, които щяха да възникнат. Опитах се да разсъждавам спокойно.

Би трябвало да отида в непознат дом, в качеството си на прислуга с високо положение. Какво щеше да си каже баща ми? Или леля Мод? Те просто никога не биха го допуснали. Да не говорим за това, че трябваше да се грижа за дете, което беше направило живота на другите преди мен невъзможен?

И все пак… само няколко часа по-рано аз бях се молила да ми се даде шанс. Бях разбрала добре, че ако не навляза в живота на този дом, ако не опозная хората в него, аз никога не бих могла да установя истината за убийството на Козмо Перивейл.

Дори в момента, в който се колебаех, аз знаех, че в никакъв случай не трябва да пропускам тази изпратена ми от Бога възможност.

Бавачката Крокет ме наблюдаваше внимателно; лицето й бавно се озари от усмивка.

Тя беше сигурна, че ще отида в Перивейл Корт.

* * *

Скоро стана съвсем ясно, че в Перивейл Корт ще ме посрещнат с радост. Лейди Перивейл трябва вече да се беше отчаяла от безнадеждността да се намери гувернантка, така че прие идеята за евентуалната ми кандидатура с ентусиазъм.

Лейди Перивейл изпрати каретата си да ме вземе от имението Трекън, за да се срещнем и да обсъдим въпроса без отлагане.

Изпитах облекчение, че Лукас отсъстваше, когато тръгнах, защото можеше да се опита да ме разколебае, а не исках да помрачи радостта, с която се бях втурнала да осъществявам целта, която си бях поставила сама.

Заклех бавачката Крокет да пази в тайна намерението ми, тъй като не исках Лукас да научи за това, преди въпросът да е уреден. Знаех, че решението ми ще го изненада и ще ми задава неудобни въпроси, опитвайки се да ме разубеди, защото, след като не знаеше мотивите ми, естествено нямаше да може да разбере.

Бях престанала да се удивявам на невероятните поврати на съдбата, които ми бяха дали този шанс. В недалечното минало ми се бяха случили вече толкова много неща, че се чувствах подготвена за всичко. Мисля, че когато човек веднъж излезе от рамките на обикновения, общоприет начин на живот, той трябва да е подготвен за неочакваното и необичайното. И ето ме сега, понесена по пътя в една великолепна карета, теглена от два чистокръвни коня — единия черен, а другия бял — и управлявана от кочияш в красивата ливрея на фамилията Перивейл.

Пристигнахме в Перивейл Корт. В далечината можех да видя морето. Днес беше светлосиньо, спокойно и величествено. Но винаги когато се изправех пред морето — независимо спокойно или не — пред очите ми изплуваше бушуващ ураган, който беше предизвикал такъв хаос в живота ми, както и в живота на много други. Никога повече не бих се доверила на морето. А ако живеех в Перивейл, трябваше да го виждам всеки ден. И да не мога да забравя.

Ако живеех в Перивейл? Без „ако“, аз бях длъжна. Все повече се убеждавах колко важно беше да заема този пост.

Около имението витаеше някаква атмосфера на неизмеримост по отношение на времето. Сивите каменни стени, носещи белезите на вековете и природните стихии, създаваха впечатление за крепост, а кулите наоколо правеха къщата да изглежда като замък. Лукас беше казал, че са я реставрирали толкова често, че вече е загубила първоначалния си облик. Може би беше така, но ми бе трудно да анализирам чувствата си, докато минавах през портите и навлизах в двора, където каретата спря.

Веднага се отвори една врата и се появи някаква жена. Беше на средна възраст, по-скоро вече застаряваща и инстинктът ми подсказа, че това бе г-жа Форд.

— Заповядайте, влезте, г-це Кранли — каза тя. — Аз съм г-жа Форд. Лейди Перивейл би желала да Ви приеме веднага. Толкова се радвам, че дойдохте.

Беше дошла да посрещне протежето си лично и явно се радваше на пристигането ми. Посрещна ме твърде радушно — не така, както би могла да очаква една гувернантка; но когато си спомних за причината за поведението й, ентусиазмът ми малко спадна.

— Бавачката Крокет ми разказа всичко за Вас — каза г-жа Форд.

Не всичко, помислих си аз. Можех да си представя суперлативите, с които бавачката ме беше представила и бях сигурна, че ми бе приписала и качества, които не притежавах.

— Веднага ще Ви заведа при нейно височество — каза тя. — Бихте ли ме последвали?

Влязохме в един хол — голям и просторен, със стени, украсени с оръжия и огромна камина, с ниши и скамейки от двете страни; подът беше облицован с плочки и стъпките ни кънтяха, докато вървяхме към стълбището. Холове като този не бяха изключение, но тук едната стена беше цялата от прозорци с разноцветни стъкла, които отразяваха рубиненочервения си и сапфиреносин блясък върху пода. На много стратегическо място в подножието на стълбището беше поставена рицарска броня в действителни размери и изглеждаше толкова истинска, че аз не можех да се въздържа да не хвърлям боязливи погледи към нея, докато следвах г-жа Форд нагоре по стълбите.

Продължихме по един коридор и пристигнахме до една врата, на която г-жа Форд почука.

— Влезте — чухме глас.

Г-жа Форд отвори и отстъпи настрани, за да вляза.

Тя извика:

— Г-ца Кранли, милейди.

И я видях пред себе си, седнала на стол, наподобяващ трон и покрит в тъмен плюш. Носеше рокля в изумруденозелено, която изключително подхождаше на червената й коса. Около врата й забелязах златна огърлица във формата на змия. Разкошната й коса беше вдигната високо на тила и зелените й очи блестяха от радост.

— Г-ца Кранли! — извика тя. — Моля Ви, влезте. Благодаря, г-жо Форд. Седнете тук, г-це Кранли и ще поговорим.

Беше изключително любезна, явно силно желаеше да приема поста. Трябва да е отчаяна, помислих си аз и потръпнах при мисълта какво ли може да бъде детето.

— Г-жа Форд ми каза, че искате да дойдете тук и да обучавате дъщеря ми.

— Предадоха ми, че имате нужда от гувернантка — отвърнах аз.

— Последната гувернантка на Кейт трябваше да напусне доста набързо и естествено аз не желая обучението й да бъде прекъсвано за твърде дълго.

— Не, разбира се. Трябва да Ви кажа, че никога не съм преподавала преди.

— Е, ние всички един ден започваме от начало.

— Дъщеря Ви е на осем години, доколкото разбрах… или може би на девет?

— Току-що навърши девет.

— Скоро ще има нужда от по-сериозно обучение. Възнамерявате ли да я изпратите на училище в близкото бъдеще?

В очите й се мярна сянка на отчаяние. Да не би да си представяше как изгонват дъщеря й от едно училище след друго?

— Все още не сме обсъждали планове за училище.

Ние? Сигурно имаше предвид с Тристан, втория баща на момичето. Веднага си представих разни сцени. Видях го как влиза в изоставената къща… намира брат си мъртъв, а до него стои Саймън с пушката в ръка. Трябваше да престана да си мисля за това. В тази къща щеше да има безкрайно много неща, които да ми напомнят. Но нали точно това исках. Хората тук, които досега за мен бяха просто имена, щяха да придобият плът и кръв, а аз трябваше да съумея да преценя участието им в драмата, ако исках да разкрия истината.

Тя в момента казваше:

— Г-жа Форд ме уведоми, че сте много добра към децата.

— Трябва да е имала предвид двете деца в имението Трекън. Но те са само на четири години.

— О, да… имението Трекън. Вие сте на гости там. И веднъж се срещнахме, нали? Край онова стадо овце. Какъв тежък период е преживял г-н Лоримър. Това ужасно корабокрушение.

— Да — казах аз. — Аз също преживях корабокрушението.

— Какво ужасно изпитание! Чух за това от г-жа Форд. Но Вие сте се спасили, за щастие, в по-добра форма, отколкото г-н Лоримър.

— Да, наистина, аз имах повече късмет.

Тя помълча няколко секунди, за да ми изрази съчувствието си. После ведро каза:

— Толкова ще се радваме, ако дойдете при нас. За Кейт ще е добре да има дама, която да я учи. Г-жа Форд ми каза, че сте получили отлично образование.

— Нищо изключително.

Разговорът продължи доста необичайно. Аз като че ли през цялото време се стараех да подчертая защо не трябва да ме наема, а пък тя изглеждаше решена на всяка цена да ме наеме.

— Тук детските помещения са доста приятни. Знаете ли, децата на семейството са били отглеждани тук в продължение на години. Това има известно значение, струва ми се… мисля, че е важно.

Аз се опитвах да прогоня от съзнанието си образите на онова изплашено малко момче, доведено в детската стая от решителния сър Едуард и имало щастието да попадне в обичните ръце на бавачката Крокет.

Следващите ми думи явно я разтревожиха.

— Вероятно бих могла да се запозная с дъщеря Ви.

Беше последното, което й се искаше. В зелените очи прочетох страх. Явно си мислеше, че един мой поглед към малкото чудовище ще бъде достатъчен, за да ме принуди да откажа. Почти я съжалих. Толкова се стараеше да намери гувернантка за дъщеря си — каквато и да е гувернантка, бих казала.

Не е възможно друга бъдеща гувернантка да се е оказвала в подобно положение. Развеселих се от чувството на увереност, което ме завладя. Нещата зависеха изцяло от мен. Знаех, че работата нямаше да ми хареса, но поне нямаше да се налага да треперя пред работодателката си. Идвах в този дом заради доброто на Саймън и знаех, че непременно щях да достигна до някои от тайните, които, при известен късмет, биха могли да ме отведат до истината.

— Разбира се, тя може и да не е в стаята си — каза тя.

— Мисля, че би трябвало да се срещна с нея, преди да взема решение — твърдо казах аз и някак успях да й покажа, че всъщност желанието ми е ултиматум.

Тя неохотно отиде до звънеца и след няколко мига се появи една прислужница.

— Бихте ли довели г-ца Кейт при мен? — каза тя.

— Да, милейди.

Лейди Перивейл изглеждаше толкова нервна, че аз се запитах какво ли ми предстои да видя. Ако детето е толкова непоносимо, казах си аз, поне ще ми остане това, че успях да огледам наоколо, а ако наистина стане лошо, винаги можех да последвам примера на останалите гувернантки и да напусна.

Когато тя дойде, аз се изненадах, но по-скоро в положителна насока — вероятно защото очаквах нещо много по-лошо.

Приличаше много на майка си. Само косата й не беше толкова ярка, а очите не толкова зелени. В тях имаше загатнато и нещо синьо, но може би се дължеше на синята й рокля; веждите и миглите й имаха пясъчножълт оттенък, докато майка й дължеше голяма част от невероятната си красота точно на тъмните вежди и разкошните си мигли. Но още от пръв поглед беше ясно, че е дъщеря на майка си.

— Кейт, скъпа — каза лейди Перивейл, — това е госпожица Кранли. Ако имаш късмет, тя може да е новата ти гувернантка.

Момичето ме изгледа с преценяващ поглед.

— Не обичам гувернантки — каза тя. — Искам да ме изпратите на училище.

— Това не е много учтиво, нали? — попита кротко лейди Перивейл.

— Не е — каза дъщеря й.

— А не трябва ли да бъдем учтиви?

— Може би трябва, мамо. Аз не искам да бъда.

Аз се засмях и казах храбро:

— Виждам, че имаш много неща да учиш.

— Аз никога не уча нещо, ако не искам.

— Това не е много умно, нали?

— Защо не?

— Защото ще си останеш невежа.

— Ако искам да бъда невежа, ще бъда.

— Изборът е твой, разбира се — спокойно отговорих аз, — но никога не съм чувала някой умен човек да иска да остане невеж.

Погледнах към лейди Перивейл и ясно видях как страхът й, че ще откажа да се занимавам с дъщеря й, бързо растеше.

— Виж какво, Кейт — каза тя, — госпожица Кранли е изминала целия път от имението Трекън, само за да се срещне с теб.

— Зная. И не е „целият път“. Не е чак толкова далеч…

— Трябва да я увериш, че ще се опиташ да бъдеш добра ученичка, иначе тя може да реши да не остане.

Кейт присви рамене.

Изненада ме съчувствието, което изпитах към лейди Перивейл. Запитах се защо именно тя, която имаше вид на жена, свикнала да постига своето, може да позволи на едно дете да се държи така.

Допуснах, че Кейт може би изпитваше известен антагонизъм спрямо майка си и в основата на поведението й вероятно беше желанието да я разстрои. Но не разбирах защо.

Аз казах:

— Ако реша да дойда да обучавам Кейт, мисля, че би било добре двете да се опознаем. Вероятно тя би могла да ми покаже учебната стая.

Кейт се обърна, за да ме погледне сериозно. Виждах, че ме намира за доста различна от гувернантките, на които беше свикнала. Представих си онези бедни и нуждаещи се от парите жени, с отчаяното желание да получат поста, но в постоянен страх, да не би да направят нещо, с което да рискуват да го изгубят.

И за пръв път от дълго време насам усетих в себе си живот. Най-после се намирах в дома на Саймън и сред хората, свидетели на драмата. Нещо повече — стимулираше ме перспективата от предстоящите предизвикателства, очакващи ме с това дете.

— Ако мислите… — започна смутено лейди Перивейл.

— Да — каза Кейт, — ще ви покажа учебната стая.

— Това е хубаво — отговорих аз.

Лейди Перивейл се изправи, като че ли смяташе да ни придружи.

Аз се обърнах към нея:

— Може ли Кейт и аз да се опитаме да се опознаем… сами? — предложих аз. — Тогава по-лесно бихме могли да разберем дали нещата ще потръгнат.

Не бях сигурна кое чувство у нея надделяваше сега — облекчението или страхът й. Радваше се да приключи с това разговора ни, но се страхуваше какво би могло да се случи, ако останех насаме с Кейт!

Момичето ме поведе нагоре по стълбите, като ги вземаше по две наведнъж.

— Много е нависоко — подхвърли ми през рамо тя.

— Нормално за учебните стаи.

— Г-ца Евънс пъшкаше и охкаше, докато се изкачваше.

— Г-ца Евънс е нещастната дама, която се е опитвала да те учи преди? — попитах аз.

Тя се изкиска. „Горката г-ца Евънс! — казах си аз. — Да зависи от капризите на това същество!“

— Тук горе не е много хубаво — продължи тя. — Обитава се от духове. Теб страх ли те е от духове?

— След като никога не съм се запознавала с такива, трудно ми е да кажа.

Отново кикот.

— Само почакай — каза. — Много са страшни. В старите къщи като тази винаги има духове. Излизат нощем, когато спиш… особено ако не им харесваш, а пък те никога не обичат чуждите хора.

— О, така ли? А пък аз си мислех, че се връщат, за да видят членовете на семейството.

— Не разбираш нищо от духове.

— А ти?

— Разбира се. Зная, че правят ужасни неща… например раздрънкват вериги и плашат хората през нощта.

— Може би си слушала разни клюки.

— Почакай само — заплашително каза тя и в очите й вече се четяха планове. — Ако решиш да останеш при нас, ще ти изкарат акъла от страх. Обещавам ти.

— Благодаря за обещанието. Значи това е стаята.

— На най-горният етаж на къщата. Ако погледнеш надолу, виждаш право в кладенеца… защото стълбите се вият и вият. Веднъж тук една жена се обесила на перилата. Била гувернантка.

— Може да е имала ученичка като тебе. — Това я накара да се разсмее и ме погледна с известно одобрение. — Освен това — продължих аз, — това сигурно е била доста трудна операция и тя трябва да е притежавала твърде много сръчност и умение, за да го направи. Та значи това е стаята. Какви книги имаш?

— Куп скучни и стари неща.

— Искаш да кажеш скучни за теб. Вероятно защото не ги разбираш.

— Откъде знаеш какво разбирам и какво не?

— Е, от теб разбрах, че учиш само това, което искаш и тъй като, както виждам, често не искаш, излиза, че си просто невежа.

— Ти си смешна гувернантка.

— Откъде знаеш? Още не съм била гувернантка.

— Ще ти дам един съвет — каза конспираторски тя.

— Много мило от твоя страна. Какъв е той?

— Не идвай в Перивейл Корт. Не е много хубаво, да знаеш.

— О, да. Вече зная това.

— Защо? Откъде?

— Ти ми го каза сама, а то и без това е доста явно, нали?

— Но аз не съм чак толкова лоша. Само че не обичам да ми дават нареждания.

— Това не е много необичайно, знаеш ли. Ти просто правиш това, което правят повечето хора. Обаче има и такива, които искат да учат и наистина учат. И точно те са хората, чийто живот има смисъл да се живее.

Тя ме загледа объркана и неразбираща.

Аз казах:

— Вече видях учебната стая. Сега ще се върна при майка ти.

— Ще й кажеш колко съм ужасна и че не ти харесвам, и че няма да се върнеш тук.

— Това ли искаш да й кажа? — Тя не отговори, което леко ме изненада, но ми хареса. Аз продължих: — Често ли казваш на хората какво трябва да направят?

— Е, разбира се, че няма да дойдеш. Ти не си бедна като г-ца Евънс. Не ти се налага. Никой не би дошъл тук, освен ако не му се налага.

— Би ми било приятно, ако бъдеш така добра и ме заведеш обратно при майка си. Ако не, смея да твърдя, че ще мога да намеря пътя и сама.

Двете се измерихме с поглед — като генерали на бойното поле. Виждах, че без да иска, тя леко се беше заинтересувала от мен. Аз не бях се държала като обикновените гувернантки, а тя определено не беше се проявила като многообещаваща ученичка. Но бях сигурна, че е изпитала удоволствие — както, признавам, изпитах и аз — от кръстосването на шпаги при словесния ни двубой. Бях я считала за разглезено дете, но имаше и друга причина — както обикновено има — за начина, по който се държеше. Не ми беше ясно какви чувства изпитваше към майка си, но поведението й бе възбудило любопитството ми и исках да разбера причината.

Странно или не, това трудно дете, което бе принуждавало гувернантките си да напускат в отчаяние, ме привлече по особен начин. Исках да науча повече за нея. Знаех, че така или иначе решението ми бе взето и щях да остана в къщата, но срещата с лейди Перивейл и дъщеря й подсили желанието ми.

Кейт ме избута безцеремонно, за да излезе преди мен и тръгна надолу по стълбите.

— Оттук — каза тя.

Последвах я обратно до стаята, където ни чакаше лейди Перивейл. При влизането ни тя ме изгледа тревожно, явно готова да приеме поражението.

Аз казах:

— Кейт ми показа учебната стая. Мисля, че е много светла и просторна и е на такова хубаво място… на най-горния етаж на къщата. — Замълчах за кратко, наслаждавайки се на надмощието, което знаех, че имам, после продължих: — Реших, че ако съумеем да се договорим по обичайните за дадения случай детайли, бих приела да дойда за един изпитателен срок, като опит от двете страни… Да кажем, за месец, а ако в края на този период преценим, че резултатите са задоволителни, можем да се уточним за по-нататък.

Усмивката на лейди Перивейл беше ослепителна. Тя беше решила, че първата ми кратка среща с Кейт щеше да ме накара да се откажа. Сега беше готова да обещае всичко и заплатата, която ми предложи, положително надхвърляше доста онова, което обикновено се плаща на една гувернантка.

— Кога…? — нетърпеливо запита тя.

— Какво ще кажете за понеделник… началото на седмицата? Виждате ли, сега живея недалече от тук.

— Това ще бъде чудесно.

Кейт ме наблюдаваше с нескрита изненада. Аз казах хладно:

— Ако каретата би могла да ме върне в имението Трекън…

— Но разбира се — каза лейди Перивейл. — Ще очакваме с радост да ви видим отново в понеделник.

Душата ми пееше по обратния път. Щях да успея, знаех това. Щях да открия убиеца на Козмо. А после трябваше да намеря Саймън. Как, още не знаех. Но непременно щях да намеря начин, когато му дойдеше времето.

Не преставах да си мисля колко добре стана, че се доверих на бавачката Крокет, защото така успях да направя няколко крачки напред. Бях убедена, че този бе единственият възможен път за постигането на целта ми.

* * *

Бавачката Крокет ме чакаше и едва сдържаше нетърпението си. Не я оставих да се измъчва дълго.

— Започвам в понеделник — казах аз.

Тя се спусна към мен и ме прегърна.

— Знаех си, че ще го направиш. Знаех си!

— Лейди Перивейл беше решена на всичко. Едва ли някой кандидат за работа е изживял подобен разпит. Човек би казал, че като кандидат се явяваше по-скоро тя.

— Е, г-жа Форд предполагаше нещо такова. — Тя ме погледна разтревожено. — Видя ли… момичето?

Аз кимнах.

— За мен тя е предизвикателство. И ако е възможно да стигна до истината, трябва да се справя с нея.

— Заради доброто на Саймън. Милото ми момче… Да се скита някъде по света. Да можеше само да се върне в къщи при нас…

— Ние ще успеем, бавачке. На път сме да го направим.

И сега, когато вече бях отишла толкова далеч, трябваше да помисля как да реша трудностите.

Щеше да се наложи да съобщя на баща ми, че съм приела пост на гувернантка. Това нямаше да му хареса. Да не говорим за леля Мод. Бях сигурна, че изобщо нямаше да одобри, защото едва ли щеше да увеличи шансовете ми за това, което тя наричаше добър брак. Но докато получеха съобщението ми, аз вече щях да бъда в Перивейл Корт.

Трябваше да напиша писмо и на Фелисити. Питах се каква ли щеше да бъде нейната реакция. Ако знаеше истинските ми мотиви, естествено, щеше да разбере, защото виждаше колко неспокойна бях след неприятните си преживявания. Самата тя някога бе гувернантка, обаче аз не приличах на Кейт и двете с нея се разбирахме още от самото начало.

Бях неподготвена за реакцията на Лукас.

Видях го едва на вечеря същия ден. След смъртта на Тереза вечерите ни вече бяха тягостни. На единия край на масата, точно срещу Карлтън, стоеше празното й място и ние не можехме да го пренебрегнем — погледите ни често се плъзваха натам. Разговорите вървяха трудно и нерядко настъпваха паузи, които Лукас и аз старателно се грижехме да запълваме. Преди всички обичахме да се заседяваме дълго около масата; сега се стремяхме да приключим колкото може по-бързо.

Лукас каза:

— Не съм те виждал цял ден. Търсих те следобед.

— Правилно — отвърнах аз. — Бях в Перивейл Корт.

— Перивейл Корт? — повтори недоумяващо той.

— Да… всъщност ще почна работа там.

— Какво?

— Като гувернантка. Лейди Перивейл има дъщеря… Кейт. Ще бъда нейна гувернантка.

— Но защо?

— Ами, това е нещо, с което да запълвам времето си.

— Идеята ти е смешна! — Той погледна към Карлтън, който тъжно разглеждаше храната в чинията си. — Ти чу ли я — попита той. — Розета смята да отиде в Перивейл Корт и да стане гувернантка на момичето там.

— Да, чух — каза Карлтън.

— Е, не мислиш ли, че е глупаво?

Карлтън леко се изкашля. Аз казах:

— Ще започна от понеделник. Трябва да се занимавам с нещо и мислех, че това все пак е някакъв старт.

Лукас седеше безмълвен. Карлтън каза:

— Беше хубаво от твоя страна, че остана толкова дълго при нас. Децата много се привързаха към теб. Разбира се, знаехме, че няма да останеш вечно, че ще бъдеш тук, само докато те малко се съвземат от…

След думите му замълчахме всички.

Щом свърши вечерята, Лукас бързо ме поведе към кабинета.

— Искам да говорим — каза той.

— Да?

— Във връзка с тази твоя безсмислица.

— Не е безсмислица. Съвсем логично е. Искам да се занимавам с нещо.

— Има много неща, с които можеш да се занимаваш. Ако толкова много искаш да гледаш деца, какво лошо има с тези двете тук?

— Не е същото, Лукас.

— Какво искаш да кажеш с това — не е същото? Разбираш ли в какво се забъркваш?

— Ако видя, че е непоносимо, просто ще напусна.

— В онази къща! Има нещо нездраво в нея. И ти там! Просто не мога да си представя.

— Много млади жени стават гувернантки.

— Ти нямаш квалификация.

— Другите имат ли? Получих доста добро образование. Мога да преподавам някои неща.

— Абсурдно е. Кажи ми, Розета, защо го правиш? Трябва да има някаква причина.

Не знаех как да отговоря. Копнеех да му кажа. Съвсем импулсивно аз се бях доверила на бавачката Крокет, но тогава бях видяла, че тя е емоционално обвързана със Саймън и за мен се оказа крачка напред във вярната посока. Колебаех се. Не можех да бъда сигурна в Лукас. Той сигурно изпитваше благодарност към човека, който спаси живота му, но Лукас бе хладнокръвен реалист и не знаех как би решил да действа.

Той отговори вместо мен.

— След като трябваше да преживееш всичко, което се случи, естествено е да не можеш да живееш кротко и спокойно. Животът в къщи изглежда скучен… е, поне монотонен и предсказуем. Ти търсиш промяна. Остава да си мисля, че точно това те е накарало да вземеш смешното си решение.

— Аз не го намирам смешно, Лукас.

— Ти се разбираш толкова добре с близнаците. Близка си и с бавачката Крокет — двете сте винаги заедно и изглеждате така, сякаш участвате в общ заговор.

Дъхът ми спря. Заговор. Той почти се беше досетил.

Лукас каза рязко:

— От къде разбра, че търсят гувернантка в Перивейл Корт? От бавачката Крокет, предполагам. Чувал съм, че тя все още поддържа приятелски отношения с някого там.

— Ами, да…

— Така си и мислех. Измислили сте го двете заедно. Но ти казвам, че е лудост. Онази къща. Има нещо нечисто там след убийството. Не е от местата, където би трябвало да ходиш. Всичките им неприятности… и онази жена, сгодена за жертвата и после веднага омъжена за другия.

— Това няма нищо общо с гувернантката.

— Гувернантка? — презрително каза той. — Ти гувернантка!

— Защо не?

— Защото не си от този тип.

— От какъв тип са гувернантките? Мисля, че има гувернантки от всякакъв тип.

— Е, ти не спадаш към тези категории. По-добре ще е да се омъжиш за мен.

Аз го погледнах изумена.

— Какво каза?

— Ти си неспокойна. Откакто си се върнала, всичко ти изглежда скучно след ужасните приключения, които си преживяла. Искаш да се случи нещо. Много добре. Омъжи се за мен.

Аз избухнах в смях.

— Хайде, Лукас, кой от двамата е абсурдният сега?

— Все още ти. Аз съм спокоен и разумен, както винаги. И колкото повече си мисля за тази идея, толкова повече ми харесва?

— Ти не ме обичаш.

— Напротив. След себе си, на света обичам най-много теб.

Това ме накара отново да се разсмея и се зарадвах, че можах да изпитам известно облекчение.

— Не вземам думите ти на сериозно, разбира се — казах аз, — но това трябва да е най-необичайното предложение за женитба, което някой е поучавал.

— Искрено е, във всеки случай.

— Да, вярвам, че е така.

— А и не е чак толкова необичайно. Работата е там, че хората просто не казват истината до края. Повечето хора страстно обичат самите себе си и когато се кълнат в любовта си към някой друг, то винаги е само заради собственото им удобство и удоволствие. Така че, виждаш ли, аз съм просто като повечето хора, само че съм по-искрен от тях.

— О, Лукас, много мило от твоя страна, но…

— Изобщо не е мило, а и твоето „но“… знаех си, че ще има едно „но“.

— Наистина не мога да приема, че говориш сериозно.

— Защо не? Колкото повече мисля, толкова по-добро разрешение ми изглежда. Ти си попаднала в зона на безветрие… накъдето и да се обърнеш. За теб всичко се е променило. Праволинейната ти леля е влязла в дома ти и той вече не е същият. Неотдавна си успяла да оцелееш от най-невероятното приключение. Нищо подобно няма да ти се случи повторно, така че, по тази причина, животът ти изглежда малко безвкусен. Не знаеш какъв път да поемеш. Но накъде ще се запътиш… накъдето и да е… стига да те изведе от отчаянието, в което си изпаднала. И след като един пост на гувернантка в къща със съмнителна репутация може да се счита като изход, защо да не е изход и бракът ти със стар мърморко и несретник като мен, но всъщност нещастник, който поне те обича и те разбира?

— Не представяш нещата особено романтично.

— Не обсъждаме романтиката, а реалността.

Не можех да не се разсмея пак, но този път се присъедини и той.

— О, хайде, Розета — каза той. — Откажи се от тази щура идея… и поне обмисли другото предложение. То има известни предимства. С теб сме добри приятели, нали? Заедно бяхме изправени пред смъртта. Аз те разбирам така, както малко хора биха могли. Да не би да искаш да се върнеш при леля Мод и плановете й за теб?

— Положително не — отвърнах аз. — Ти си прав донякъде. Наистина ме разбираш… до известна степен.

— Тогава се откажи от намерението си. Ще изпратя Дик Дювейн до Перивейл да им каже да си търсят нова гувернантка. Помисли за това, което ти предложих. Остани тук известно време. Нека да се опознаем по-добре. И не е нужно да решаваш веднага. Нека обмислим, да направим план.

— Толкова си добър към мен, Лукас.

Аз сложих ръката си в неговата и той я поднесе към устните си.

— Вярно е, Розета, знаеш ли — сериозно каза той. — Привързан съм към теб.

— Значи наистина ме поставяш веднага след себе си.

Той се засмя и ме притисна за миг към себе си.

— Но… — продължих аз.

— Да, зная за това „но“. Заминаваш в Перивейл, нали?

— Трябва, Лукас. Има причина.

Разговорът ставаше опасен. Още веднъж бях на ръба да му разкажа. Тогава щеше да ме разбере добре.

Той разбра, че решението ми беше твърдо. Каза:

— Е, няма да бъда далеч. Ще се срещаме в „Краля моряк“. А когато прецениш, че не издържаш повече, просто трябва да излезеш оттам и да дойдеш в имението Трекън.

— Това е огромно облекчение — казах му аз. — И Лукас, благодаря за предложението ти. То означава много за мен.

— Няма да е последното. Ще ти го повтарям пак. Аз не се отказвам лесно от целта си.

— За мен то беше изненада. Предполагам и за теб.

— О, нещо такова се върти из главата ми отдавна… дори когато бяхме на острова, бих казал.

— Често ли мислиш за онова време сега?

— Винаги го нося в себе си… някъде из подсъзнанието си. Трябва ми много малко, за да изплува оттам. И често си мисля за Джон Плейър. Би било интересно да разбера какво се е случило с него.

Аз замълчах — изплашена, както винаги, когато той заговореше за Саймън.

— Питам се дали все още е в харема. Горкият. От нас тримата той пострада най-лошо… въпреки че и на нас не ни се размина без рани.

Чертите на лицето му се бяха стегнали. Огорчението от съдбата, превърнала един здрав мъж в инвалид, никога не го напускаше.

— Бих дал много, за да разбера какво е станало с него — продължи той.

— Не трябва да забравяме, че сега нямаше да сме тук, ако не беше помощта му — казах аз. — Може би един ден ще научим.

— Съмнявам се. Когато се случи нещо такова, хората просто изчезват от живота ти.

— Ние не изчезнахме, Лукас.

— Направо чудо е, че сме заедно сега.

— Може би и той ще се върне.

— Ако е избягал, което изглежда невъзможно.

— Аз избягах от там.

— Да, и е било сериозна работа, но кой ще пусне него? Не, няма да го видим никога повече. Да… докато бяхме там… оня остров… тримата заедно… ние станахме много близки. Но това е вече минало. Трябва да успеем да забравим. И нека да ти кажа нещо — ти ще го постигнеш много по-лесно в качеството си на г-жа Лукас Лоримър, отколкото като гувернантка на някакво малко омразно хлапе в дом, в който някога е станало убийство.

— Ще трябва да видим, Лукас — казах аз.

* * *

Първите ми дни в Перивейл Корт бяха изпълнени с толкова много впечатления и чувства, че ме накараха да изгубя първоначалната си увереност. Сама по себе си къщата беше забележителна. Беше пълна с неочаквани неща. На някои места изглеждаше огромна като средновековен замък, а на други като имение от времето на Тюдорите; имаше и стаи, в които беше се прокраднал и съвременният стил.

Лейди Перивейл ме беше посрещнала приветливо, но набързо и ме предаде на г-жа Форд, която още от началото показа, че ми е съюзник. Аз бях нейното протеже; чрез мен тя беше спечелила благодарността на лейди Перивейл, така че сега смяташе да ме вземе под крилото си и да даде всичко от себе си, за да ме задържи в къщата.

Заведе ме до стаята ми.

— Ако имаш нужда от нещо, г-це Кранли, просто ми кажи. Ще се постарая да се чувстваш възможно най-добре. Бавачката Крокет каза, че трябва да се грижа за теб и ти обещавам, че ще го правя.

Стаята ми беше съседна на детската, така че — близо до Кейт. Беше приятна и с изглед към двора. От другата страна на двора, точно насреща, имаше също прозорци. Незабавно изпитах усещането, че някой ме наблюдава от там и бях благодарна на тежките завеси.

Още от началото имах чувството, че съм попаднала в някакъв сън. Бях изцяло завладяна от мисълта, че всъщност живеех в къщата, където Саймън беше прекарал по-голямата част от детството си и решимостта ми да докажа невинността му се засили.

Скоро стана ясно, че бях възбудила интереса на Кейт към себе си. Тя явно беше решила да научи всичко за мен, което можеше.

Г-жа Форд едва ме беше оставила да разопаковам нещата си, когато тя влезе. Не почука на вратата, смятайки, бях сигурна в това, че не е нужно да се церемони чак толкова с една обикновена гувернантка.

— Значи ти дойде — каза тя. — Не мислех, че ще дойдеш, но после си казах, че ще го направиш… защото ти не би казала, че ще дойдеш, ако нямаше такова намерение, нали?

— Разбира се, че не.

— Много хора казват, че ще направят нещо, а не го правят.

— Аз не съм от тях.

Тя седна на леглото.

— Ужасна стара стая, нали?

— Аз мисля, че е приятна.

— Предполагам, че като гувернантка ти не си свикнала на много лукс.

— В моя дом в Лондон имам много хубава стая.

— Защо не си остана в нея тогава?

— Ти не си много добре възпитана, нали?

— О, не. Всъщност аз съм много невъзпитана.

— Е, поне го съзнаваш, което е точка в твой плюс. Но тъй като изглежда, че се гордееш, че си невъзпитана, това пък е точка в твой минус.

Тя се разсмя.

— Смешна си — каза тя. — Аз правя и казвам това, което искам.

— И аз така си помислих.

— И никой не може да ме промени.

— Е, тогава ще трябва да свършиш цялата работа по възпитанието си сама, нали така? — Тя ме изгледа учудена, а аз продължих: — И би ли имала нещо против да станеш от леглото ми? Искам да сортирам вещите си.

За моя изненада, тя се изправи и продължи да ме наблюдава.

— Това ли е всичко, което имаш?

— Да.

— Май не е много, а? Предполагам си мислиш, че ще се омъжиш за господаря на къщата, като Джейн Еър^[1]. Е, не можеш, защото той вече е женен… за майка ми.

Аз повдигнах вежди.

— Не се прави на изненадана — каза тя. — Това си мислят много гувернантки.

— Показах изненадата си от твоята ерудиция.

— Какво значи това?

— В твоя случай означава известни познания по литература.

— Ти си мислеше, че аз не зная нищо?

— Мислех си, че си имала трудности с гувернантките си.

— Обичам да чета книги, в който се разказва за хора. Харесва ми, когато се случват разни ужасни неща.

— Не се учудвам.

Тя се разсмя.

— И какво мислиш, че ще ме научиш?

— Ще се занимаем с малко история, английска литература… също граматика и, разбира се, математика.

Тя направи гримаса:

— Няма да се занимавам с това, което не ми харесва.

— Ще видим дали ще стане така.

— Понякога ти си наистина като гувернантка.

— Радвам се, че го разбираш.

— Харесва ми как говориш. Караш ме да се смея.

— Струва ми се, че от твърде малко се развеселяваш.

— Ти не си като г-ца Евънс. Тя беше толкова глупава. Още от началото и през цялото време беше уплашена.

— От теб?

— Разбира се.

— И ти се възползва от положението си.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя се е опитвала да върши работата си, а ти си правила всичко възможно, за да й попречиш. Направила си я толкова нещастна, че е трябвало да напусне.

— Не я исках тук. Беше досадна. Не мисля, че ти ще бъдеш досадна. Чудя се колко време ще останеш.

— Докогато ми харесва, предполагам.

Тя тайничко се усмихна. Явно правеше планове за кампанията си.

Колкото и странно да е, това дете ме стимулираше и словесните ни престрелки ми доставяха известно удоволствие. Тя се качи с мен до учебната стая и аз прегледах книгите, които бяха в шкафа. Беше добре зареден. Имаше черна дъска, няколко тетрадки, плочки и моливи.

— Ще трябва да те помоля да ми покажеш някои от старите си тетрадки.

Тя направи гримаса.

— Кога?

— Няма по-подходящ момент от сега.

Тя се поколеба и като че ли беше готова да избяга. Запитах се какво трябваше да направя ако тя не искаше да остане в стаята с мен. Знаех, че е напълно способна на това и изпитах съжаление към предшественичките си, които, поради необходимостта да работят за заплата, е трябвало да зависят от капризите на това същество.

Аз исках да остана в този дом толкова, колкото се наложи, за да постигна целта си, но поне съществуването ми не зависеше от заплатата тук.

За момента все пак тя беше любопитна какво ще направя по-нататък, така че реши да се подчини; прекарахме доста интересен половин час, през който открих, че Кейт не беше толкова необразована, колкото бях предполагала всъщност, беше изключително умна. Обичаше да чете, което щеше да ми бъде от полза. Поне в това двете имахме нещо общо.

През първия ден научих някои неща за обитателите на имението. Имало трима управители, каза ми г-жа Форд. „Защото откакто… е, знаеш откога, г-це Кранли, но ние не говорим за това… Нали разбираш, г-н Козмо ни напусна, а също и г-н Саймън. Бяха трима, а после остана само сър Тристан. Ами, управлението на имението беше тежка задача, за да я върши сам. Дори и преди… имаше един управител, но после наеха още двама. Перивейл е голямо имение, най-голямото наоколо. Разбира се, всичко е различно откакто… се случи онова… а след като си отиде и сър Едуард…“

Още през първия ден видях за момент и сър Тристан и веднага започнах да подозирам, че той знаеше нещо повече за онова, което действително се беше случило в старата фермерска къща.

За мен той чудесно би могъл да се вмести в ролята на главния виновник. Беше много тъмен: косата му беше гладка и блестяща, сресана така, че приличаше на черна шапка на главата му, особено защото падаше под особен ъгъл върху челото, което му придаваше доста загадъчен и порочен вид.

Срещата ни беше кратка. Кейт ме беше завела навън, за да ми покаже градините и в една от алеите го видяхме, когато се връщаше с лейди Перивейл от конюшните. Тя изглеждаше много красива в тъмносиния си костюм за езда и шапка в същия цвят, под която косата й блестеше още по-ярко поради създадения контраст.

Тя каза:

— О, Тристан, това е г-ца Кранли, новата гувернантка.

Той свали шапката си и много любезно се поклони.

— Тя и Кейт се разбират толкова добре — продължи лейди Перивейл, но с повече оптимизъм, отколкото сигурност.

— Показах й учебната стая — каза Кейт, — а сега й показвам градините.

— Това е много хубаво — каза лейди Перивейл.

— Добре дошли в Перивейл — вмъкна сър Тристан. — Надявам се престоят ви при нас да бъде дълъг и приятен.

При думите му Кейт леко присви устни и аз се запитах какво ли е намислила, за да не позволи да стане така.

И точно тогава, и там, аз съвсем нелогично приписах на Тристан ролята на убиеца, казвайки си, че може и да нямам доказателства срещу него, но ми го подсказва шестото ми чувство, на което може да се разчита.

Бях много замислена, докато се разхождахме из градините. Кейт забеляза. Разбрах, че много малко неща могат да убегнат от погледа й.

— Не ти харесва Втория — каза тя.

— Кой?

— Вторият ми баща. Казвам му Втория. На него това не му харесва много. Нито на майка ми.

— Предполагам, че точно затова го правиш.

Отново типичното присвиване на рамена; гримасата и смеха й.

— Аз винаги измислям имена за хората — каза тя. — Ти си Крани.

— Не мога да кажа, че одобрявам.

— Не е нужно да одобряваш. Хората нямат избор, що се отнася до имената. Трябва да се примирят с това, което са им дали. Гледай мен… Кейт. Че кой иска да бъде Кейт? Би ми харесвало да бъда Анджелика.

— Което ще навежда хората на мисълта за ангели — напомних й аз. — Едва ли е подходящо в твоя случай.

Тя отново се разсмя. Много смях имаше през онази сутрин.

Аз й казах:

— Ще започнем с уроците утре сутринта в девет и половина и ще завършим в дванадесет по обяд.

— Г-ца Евънс започваше в десет.

— Ние ще започнем в девет и тридесет.

Отново гримаса, но все още не злонамерена. Наистина си помислих, че се разбираме по-добре, отколкото бях очаквала. Тя като че ли беше заинтригувана от мен. Питах се дали ще мога да я накарам да работи над уроците си.

Предстоеше ми много скоро да разбера как жестоко съм се мамила.

* * *

Беше напълно разбираемо през първата ми нощ в Перивейл Корт да не спя добре. Събитията от деня не напускаха мислите ми. Ето ме най-после тук, в дома на Саймън, почти на сцената на престъплението, би могло да се каже, и отдадена на страшно трудната задача да докажа невинността му. Огромно облекчение ми носеше и мисълта, че Лукас бе наблизо и можех да се обърна към него във всеки момент. Бях трогната от това, че предложи да се омъжа за него. Това наистина ме изненада. Никога не бях си мислила за него в тази връзка, или може би бегло веднъж, когато забелязах оня странен поглед на леля Мод, след като разбра, че съм го срещнала в дома на Фелисити.

Мислех и мислех, опитвайки се да реша от къде да започна с изпълнението на задачата си. Беше като опипване в тъмното; странните ми приключения ме бяха довели до тук.

А в същото време трябваше да се справям и с Кейт. Трудна задача сама по себе си. Началото се оказа по-лесно, отколкото си мислех, но само защото бях успяла да възбудя любопитството й и можех да си представя как много бързо щеше да се отегчи и тогава кампанията й срещу мен щеше да започне. Надявах се да не успее да направи живота ми тук непоносим, преди да съм постигнала някакъв напредък в другата си задача, в най-важната си цел.

Трябваше да науча нещо повече за Козмо, комуто е предстояло да се ожени за Мирабел — жената, за която вече бях придобила известни впечатления. Участниците в драмата започваха да стават по-реални. Саймън познавах добре, бях срещнала за миг и Тристан. Доколко влюбен би могъл да бъде Саймън в Мирабел? Тъй като сега я познавах, лесно можех да си представя чувствата, които тя можеше да предизвика у всеки мъж.

Трябва да съм се унесла, защото внезапно се събудих от шум пред вратата ми. Отворих очи и видях бравата леко да се завърта. Вратата тихо се отвори и в стаята се промъкна някаква фигура. Беше увита в чаршаф и веднага ми стана ясно кой се криеше под него.

Тя се спря до прага, и каза с дрезгав шепот:

— Върви си. Върви си, докато все още има време. Нищо хубаво не те очаква тук.

Аз се престорих, че продължавам да спя. Тя се приближи до леглото. Очите ми бяха полуотворени и когато дойде достатъчно близо, протегнах ръка и дръпнах чаршафа.

— Здравей, дух — казах аз.

Кейт изглеждаше направо разбита.

— Беше слаба маскировка — продължих аз. — С някакъв си чаршаф… съвсем явно чаршаф. Не можеше ли да измислиш нещо по-добро.

— Ти се преструваше на заспала. Не беше честно.

— Ти се преструваше на призрак, а в любов и война всичко е честно, защото явно сме във война, нали… тъй като положително не е любов.

— Ти се изплаши.

— Не.

— Само за минутка? — попита тя почти умоляващо.

— Дори не и за секунда. Можеше да измислиш нещо по-добро. Първо, щом си имала намерение да ми играеш театър с призраци, не трябваше да ми говориш днес толкова много за тях. Виждаш ли, така ме предупреди да се пазя. Казах си: „Това момиче си въобразява, че е специалистка по прогонване на гувернантки“.

— Че съм какво? — извика тя.

— Виждаш ли, речникът ти е толкова беден. Не съм изненадана, защото не искаш да учиш. Обичаш да измъчваш гувернантките, защото ти, в сравнение с тях, се чувстваш невежа. Мислиш си, че за момента те са на по-слабата позиция, а ти на силната. Това, разбира се, е позицията на страхливеца, но хората, които не са уверени в самите себе си, правят подобни неща.

— Аз изплаших г-ца Евънс.

— Не се и съмнявам. Въобще не те интересува какво чувстват другите, нали?

Тя изглеждаше учудена.

— Не ти ли мина през ума, че се е опитвала да си осигури средства, за да живее и единствената причина, поради която е пожелала да обучава едно неприятно дете като теб, е защото й се е налагало.

— Аз неприятна ли съм?

— Много. Но ако започнеш да мислиш малко и за другите, освен за себе си, ще бъдеш по-малко неприятна.

— Не те обичам.

— Аз също не те обичам кой знае колко.

— Така че ще си отидеш, нали.

— Вероятно. Ти не си въобразяваш, че някой ще иска да остане и да те учи, нали?

— Защо не?

— Защото ти толкова ясно заяви, че не искаш да учиш.

— И какво от това?

— Това показва, че не уважаваш учението, а само глупавите разсъждават така.

— Значи съм глупава?

— Така изглежда. Разбира се, би могла да се промениш. Ще ти кажа какво. Защо не сключим едно примирие.

— Какво е примирие?

— Вид споразумение. Определят се условия.

— Какви условия?

— Можем да изчакаме, да видим дали ти харесва моят метод на преподаване и дали ти си готова да учиш. Ако не, аз ще си замина, а ти можеш да имаш друга гувернантка. Това ще ти спести главоблъсканицата, докато измисляш методи как да направиш престоя ми тук невъзможен. Дай да подходим към проблема по цивилизован начин, без детинските ти трикове.

— Добре — каза тя, — нека да сключим примирие.

— В такъв случай сега се върни в леглото си. Лека нощ.

Тя се спря на вратата.

— Все пак, в тази къща има призраци — каза тя. — Тук беше извършено убийство… неотдавна.

— Не точно тук — казах аз.

— Вярно, но беше братът на Втория. Единият беше убит, а другият избяга. Те всички бяха влюбени в майка ми, преди тя да се омъжи за Втория.

Тя явно беше много наблюдателна! Не й убягна промяната у мен. Върна се и седна на леглото.

— Какво знаеш за това? — попитах аз. — Ти не си била в къщата по онова време.

— Не. Дойдох тук, когато майка ми се омъжи за Втория. Преди това живеехме при дядката.

— При кого?

— Бащата на майка ми. Сега живее в наследствената къща в имението. Отиде там, когато майка ми се омъжи. Трябваше да се премести в тази по-хубава къща, защото все пак беше бащата на новата господарка. Но дядо и без това не обичаше да живее в малката вила. Той наистина е велик джентълмен. Майор Дърел, а майорите са важни хора. Те побеждават в сражения. Живеехме в Лондон, но това беше преди много, много години. После дойдохме тук и всичко се промени.

— Сигурно си ги познавала всичките… Този, който е бил убит и другият, който е избягал.

— Познавах ги… донякъде. И тримата бяха влюбени в майка ми. Дядката им се присмиваше. Но беше доволен, защото когато тя се омъжи за Втория, ние се преместихме от вилата. Но преди това стана цялата онази каша. Козмо беше убит, а Саймън избяга, защото не искаше да го обесят.

Аз мълчах, а тя продължи:

— Бесят ги, нали знаеш? Слагат едно въже около шиите им и… увисват. Боли ги много, но после умират. Ето, от това се е страхувал. А и кой ли не би се страхувал.

Аз нямах сили да говоря. Пред очите ми беше непрекъснато Саймън, напускащ тайно къщата, забързан към Тилбъри… срещата с моряка, Джон Плейър.

Тя ме наблюдаваше внимателно.

— Когато убият някого, се появяват призраци. Те преследват хората. Понякога искат да узнаят какво точно се е случило.

— Мислиш, че се е случило нещо, за което хората не знаят?

Тя ме изгледа под вежди. Не можех да й имам доверие. Може би нарочно ми говореше така. Беше забелязала интереса ми и сега се възползваше. Сигурно вече се беше досетила, че убийството ме вълнуваше особено много.

— Аз бях там, нали така? — каза тя. — Спомням си. Бях с дядката, а майка ми на горния етаж. Някой — един от конярите в Перивейл — се доближи до вратата и каза: „Г-н Козмо е бил намерен прострелян. Мъртъв е“. Дядката каза: „О, боже“. Но не трябва да се казва „О, боже“. Защото това значи да използваш името господне напразно. Пише нещо такова в Библията. После дядката се качи при майка ми и не ме пусна да отида с него.

Опитах се да й кажа някаква подходяща за случая реплика, но не измислих нищо.

— Ти яздиш ли, Крани? — попита тя, като че ли без връзка с думите й досега.

Аз кимнах.

— Виж какво ще ти кажа. Ще те заведа до Биндън Бойз… сцената на убийството. Това ще ти хареса, нали?

Аз казах:

— Това престъпление буквално те е завладяло. Сега вече всичко е минало. Може би един ден ще пояздим дотам.

— Добре — каза тя. — Споразумяхме се.

— А сега — казах аз, — лека нощ.

Тя ме удостои с усмивка и вземайки чаршафа си, излезе.

Лежах дълго, много далеч от съня. Бях дошла тук да уча Кейт, но като че ли имаше много неща, на които да ме учи тя.

* * *

Кейт отдавна беше взела решение, че животът на гувернантките трябваше да се прави толкова непоносим, че те да не могат да издържат и да си отиват, което от своя страна означаваше, че ще има пауза, докато се намери нова кандидатка, т.е. известно време пълна свобода — така че време беше да се заеме с тактиката си по елиминирането още веднъж; този път, насочена към мен.

Аз бях различна от останалите, може би защото тя чувстваше, че за мен работата не беше важна като средство за съществуване. Това донякъде разваляше удоволствието й от битката; а на мен ми даваше предимство. Опитах се да си кажа, че всички деца таят известна жестокост у себе си поради липсата на опит в живота и по тази причина са неспособни да оценят размера на нещастията, които причиняват.

Независимо от убеждението ми, че Кейт можеше да ми бъде полезна при разследването на убийството, аз бях решила да взема страната на другите гувернантки, които бяха страдали преди мен, съответно и на ония, които щяха да страдат след мен. Исках да науча Кейт на малко човечност. Колкото и странно да е, аз не се отчайвах от нея. Вярвах, че трябва да й се е случило нещо, което да я направи онова проклето малко същество, което беше сега. Затова имах чувството, че би било възможно да я променя.

На следващата сутрин, за моя голяма изненада, тя беше в учебната стая в уречения час.

Казах й, че съм направила програма. Щяхме да започнем с английски език, може би за около час — в зависимост от това, как вървеше. Че бих искала да проверя способността й да чете, да пише, да използва вярно граматиката. И ще четем книги заедно.

Бях намерила колекция от книги в шкафа. Взех „Граф Монте Кристо“ и когато я отворих, видях надписа, написан с детски почерк — „Саймън Перивейл“. Ръцете ми леко се разтрепериха.

Успях да прикрия усещането си от острия й поглед. Казах:

— Чела ли си тази книга?

Тя поклати глава.

— Ще я прочетем някой ден и, о, ето още една — „Островът на съкровищата“. Тази е за пирати.

Любопитството й се събуди. На обложката беше нарисуван Джон Силвър с папагала си на рамо.

Тя каза:

— На онази, другата книга… беше написано неговото име… на убиеца.

— Не се знае дали той е убиецът — казах аз и рязко спрях, защото тя ме наблюдаваше изненадана. Трябваше да внимавам. — После ще се занимаваме с история, география и аритметика.

Тя се намръщи.

— Ще видим как ще вървят — твърдо казах аз.

Сутринта премина сравнително добре. Установих, че тя можеше да чете доста гладко и се зарадвах на определения й интерес към литературата. Харесваше й да чете за исторически личности, но датите все едно, че не съществуваха. В шкафа имаше и голям, въртящ се глобус, над който прекарахме известно време, като се опитвахме да намираме местоположението на различни места. Показах й къде се беше разбил корабът ни. Разказът ми я заинтригува и накрая завършихме сутринта, като прочетохме една глава от „Островът на съкровищата“; хареса й още от първите страници.

Бях удивена от успеха си.

Бях решила да работим до обяд. После тя можеше да се занимава, с каквото пожелае до три часа, след което можехме да се разхождаме из градините или околността и да й разказвам за растенията и цветята. После отново уроци от четири до пет. И край на учебния ден.

След обяда тя не пожела да остане сама и пожела да ми покаже околностите на имението. Стана ми доста приятно, че предпочете компанията ми и че явно интересът й към мен не беше спаднал.

Говори ми за „Островът на съкровищата“ и ми каза какво си мисли, че ще стане по-нататък. Искаше да чуе още за корабокрушението, което бях преживяла. Започнах да мисля, че точно това беше причината да ме приеме… вероятно за кратко… защото приключенията ми ме отличаваха от другите гувернантки.

Заведе ме до върха на скалите и седнахме там да погледаме морето под нас.

— Тук морето често е бурно — каза тя. — По тези брегове скитали престъпници. Носели фенери в ръцете си и примамвали корабите към скалите, като карали капитаните им да си мислят, че навлизат в пристанище. После ограбвали стоките. Иска ми се да бях и аз престъпник като тях.

— Защо искаш да бъдеш лоша?

— Скучно е да си добър.

— Като живееш дълго, се оказва, че е по-добре да си добър.

— Предпочитам да мисля за сега.

Аз се засмях на думите й и тя също се разсмя.

Помълча известно време. После каза:

— Погледни тези скали там долу. Неотдавна там се удави един човек.

— Ти познаваше ли го?

Тя отговори след кратка пауза:

— Той не беше от тия места. Беше дошъл от Лондон. Погребан е в гробището на църквата „Св. Морвена“. Ще ти покажа гроба му. Искаш ли да го видиш?

— Е, едва ли гробът му е една от местните забележителности.

Тя отново се засмя.

— Бил пиян — каза тя. — Паднал оттук и се разбил върху скалите.

— Трябва да е бил много пиян.

— О, да. Вдигна се доста шум. Дълго време не можеше да се разбере кой е.

— Колко ти харесват патологичните случаи!

— Какво значи това?

— Неприятностите… страхотиите.

— Обичам страхотии.

— Не е от най-мъдрите занимания.

Тя ме погледна и отново се разсмя.

— Смешна си — каза тя.

Когато се оттеглих в стаята си вечерта и се замислих за отминалия ден, можех да кажа, че беше неочаквано задоволителен. Вече имах известна надежда, колкото и плаха да бе тя, че щях да успея да се разбера с Кейт!

* * *

Изминаха няколко дни. С тайно задоволство се убеждавах все повече, че малко необичайните ми методи на преподаване даваха по-добър резултат при ученичка като Кейт, отколкото би било възможно, ако я обучавах по широко възприетия начин. Четяхме много заедно. Всъщност, използвах четенето като един вид подкуп, за да я накарам да полага старание и при по-неприятните ни уроци. Можех да я оставям да чете книгите си и сама, но тя предпочиташе да го правим заедно.

Тя обичаше да споделя с някого удоволствието си, което аз считах в неин плюс; нещо повече, после имаше желание да говори за това, което бяхме чели. Освен това, понякога не разбираше всичко и молеше да й обяснявам значението на думите. Беше жадна за знания, независимо че се беше постарала да отрече това, а „Островът на съкровищата“ я бе завладял изцяло.

Беше прекалено оптимистично от моя страна да очаквам пълна промяна у това дете, само защото отношенията ни се бяха развили по-благоприятно, отколкото смеех да се надявам. Мисля, че беше четвъртата ми сутрин там, когато тя не се яви в учебната стая.

Отидох да я потърся. Тя седеше до прозореца си, явно ме очакваше и изглеждаше готова да се наслади на предстоящия ни словесен двубой.

Аз казах:

— Защо не дойде на урок?

— Днес нямам настроение за това — дръзко отговори тя.

— Все едно е дали имаш настроение. Просто е време за урок.

— Не можеш да ме принудиш.

— Положително нямам намерение да те кача горе насила. Ще отида при майка ти и ще й кажа, че ти си решила да не учиш и че няма защо аз да оставам тук.

Беше прекалено смела стъпка от моя страна. Не бих понесла мисълта да си замина точно сега. Но разбирах добре, че не бих постигнала нищо, ако не успеех да й покажа, че силата е на моя страна.

Тя дръзко ме изгледа. Сърцето ми се сви, но се надявах, че не издавам чувствата си. Бях отишла прекалено далеч, за да мога да сменя тактиката си сега.

Казах твърдо:

— Ако не дойдеш в учебната стая, пред мен няма друг избор.

Тя се поколеба за момент.

— Добре — каза тя. — Отивай си, щом искаш.

Аз тръгнах към вратата. Не трябваше да показвам отчаянието си. Ако това беше краят, какво бях постигнала до сега? Но нямаше връщане назад. Излязох. Тя не помръдна. Тръгнах надолу по стълбите.

Тогава я чух:

— Върни се, Крани.

Спрях и се обърнах да я погледна.

— Добре — казах аз. — Ще се върна.

Сърцето ми ликуваше от победата, когато бавно се отправихме към учебната стая.

Тя беше несговорчива и трудна през целия ден. Питах се защо. Вероятно беше решила, че доброто й поведение бе продължило прекалено дълго, а това противоречеше на характера й?

През същата нощ намерих умряла мишка в леглото си. Увих я внимателно в една салфетка и отидох в стаята й.

— Мисля, че това бедно малко същество е твое — казах аз.

Тя ме изгледа отвратена.

— Къде я намери?

— Където си я сложила. В леглото ми.

— Обзалагам се, че си изпищяла, когато си я видяла.

— Не ми се стори нито страшно, нито смешно. Просто още едно глупаво и изтъркано клише.

Видях, че се замисли върху думата „клише“. Обичаше да открива нови думи, но сега не беше в настроение да ме пита какво значи. Аз продължих:

— Питам се колко ли пъти досега разни палави деца са оставяли умрели мишки в нечие легло. Доста е глупаво. Ти правиш само очаквани неща, Кейт.

Тя явно се засегна. После каза:

— Е, ти я донесе обратно, нали. Щеше да я сложиш в моето легло.

— Нищо подобно. Просто исках да разбереш, че глупавият ти трик не е постигнал ефекта, на който си се надявала. А сега, ако смятаме да запазим примирието си, ще трябва да се сложи край на детските ти глупости. Ще ни бъде по-интересно, ако се разбираме добре. Има толкова интересни неща, които можем да правим заедно. Няма защо да си губим времето, като изпадаме в лошо настроение или си правим номера. Можем да говорим.

— За какво?

— За живота… за хората…

— За убийства? — вмъкна тя.

Да, помислих си аз, за едно. Но казах:

— Можем, например, да довършим „Островът на съкровищата“.

— „Петнадесет моряка върху гроба на мъртвеца“ — изпя тя. — „Йо-хо-хо, и бутилка ром“.

Аз се усмихнах.

— Има много книги, които можем да прочетем. Още не си чела и „Граф Монте Кристо“. Видях я в шкафа. Разказва се за един мъж, хвърлен невинен в затвора, който после избягва и си отмъщава.

Очите й любопитно заблестяха.

— Е — продължих аз, — ако престанем да пилеем времето си с глупости, можем да започнем с нея. А има и много други.

Тя не отговори, но аз разбрах, че съм завоювала още една победа.

Казах:

— Какво ще правим с тази нещастна малка мишка?

— Ще я погреба — каза тя.

— Добре. И наред с това можеш да погребеш и всичките си глупави предразсъдъци срещу гувернантките. Тогава, може би ще изпитваме удоволствие от уроците си.

След тези думи излязох от стаята, отново окрилена от победата.

* * *

На успеха ми с Кейт се гледаше като на чудо в семейството. Най-после се беше намерил някой, който да превърне „ужасното дете“ в почти нормално същество — или ако не да го промени, поне да намери начин да го контролира.

Г-жа Форд ме обсипваше с любезности. Тя беше очарована. Произнасяше шепнешком името ми с такова уважение, сякаш бях генерал, покрит с военна слава. Изведнъж се бях превърнала във важна личност.

Беше изминала около седмица след пристигането ми в имението, когато лейди Перивейл изпрати да ме извикат на разговор в приемната й.

Държа се много благосклонно.

— Вие и Кейт изглежда се разбирате много добре — започна тя. — Това е прекрасно. Знаех, че всичко ще се оправи, ако се намери подходящият човек.

— Нямам никакъв опит като гувернантка — напомних й аз.

— Ами точно в това е въпросът. Онези възрастни жени се придържаха към прекалено много правила. Методите им бяха прекалено закостенели, за да могат да се прилагат към съвременните деца.

— Кейт е доста необикновена.

— Е, да, разбира се. Но вие явно я разбирате. Задоволяват ли ви тук условията? Има ли нещо…?

— Всичко е както трябва, благодаря ви много — отговорих аз.

Сър Тристан влезе в стаята като по поръчка. Развеселих се от мисълта, че тя явно го беше извикала, за да подкрепи думите й, като добави и своите похвали към успеха ми. Кейт явно беше изтормозила и двамата.

Тогава през ума ми мина странна мисъл: нима човек, намерил сили да убие брат си, би се изплашил от капризите на едно дете? Трябваше да разсъждавам трезво. Бе несериозно да обвинявам сър Тристан в убийство, само защото изражението на лицето му не ми беше харесало. Въпреки че в крайна сметка той тогава беше наследил титлата, земите… и Мирабел.

Умните му, тъмни очи, ме наблюдаваха изпитателно. Почувствах се гузна. Какво ли би казал, ако можеше да прочете мислите ми?

— Чувам, че се справяте с Кейт — каза той и добави, като леко се засмя: — Сериозно постижение. Много умно от ваша страна, г-це Кранли, да направите това, в което предшественичките ви така безславно се провалиха.

— Тя не е лесно дете — казах аз.

— Както е добре известно на всички нас, нали? — отговори той, поглеждайки жена си.

Тя тъжно кимна.

— Мисля, че към нея трябва да се проявява търпение и разбиране — казах им аз.

Не знаех какво отношение имаше Кейт към тях двамата. Тя не споменаваше нито дума за това. А баща й? Какво се беше случило с него? Как беше приела тя годежа на майка си с Козмо, а после, така скоро след смъртта му, женитбата с Тристан? Това бяха неща, които исках да зная. Вярвах, че могат да ми помогнат да науча истината.

— И вие явно успявате да ги проявите.

— Както обясних, за първи път съм гувернантка.

— Доста сте млада, разбира се — каза той, усмихвайки ми се топло. — И доста скромна… нали така, скъпа?

— Прекалено скромна — добави лейди Перивейл. — Г-це Кранли, надявам се да не се отегчавате тук. — Тя погледна към съпруга си. — Искахме да ви кажем, че вероятно… понякога, когато каним гости на вечеря… не бихте имали нищо против да се присъединявате към нас. Всъщност, вашите приятели са ни доста близки съседи.

— Имате предвид семейство Лоримър?

— Да. Но това ужасно нещастие! Бих казала, че едва ли имат желание да ходят на гости точно сега. Но може би по-късно бихме могли да ги поканим… и тогава, естествено, вие ще бъдете сред нас.

— Би било много приятно.

— Не искаме да се чувствате… изолирана.

Аз мислех: „Ето, това се случва с някои гувернантки, когато господата имат нужда от още един гост, който да попълни бройката и когато гувернантката е достатъчно представителна, за да изпълни тази роля“. От друга страна, те държаха на всяка цена да ме задържат при себе си. Странно, че аз единствена бях съумяла да намеря някакъв начин да укротя малко това проблемно дете…

Казах:

— Много сте мили. Има едно нещо…

Готови на всичко, те с нетърпение пожелаха да чуят какво бе то.

— Ако е възможно понякога да имам свободен следобед. Бих искала да мога да виждам семейство Лоримър. Знаете ли, там има деца. Бях при тях, когато стана нещастието. Останах известно време, след като приятелите, с които бях дошла, си заминаха.

Не ми убягна тревогата, която прочетох в очите на лейди Перивейл. Деца? Може би те също щяха да имат нужда от гувернантка? Наистина, казах си аз, ще ме накарат да придобия прекалено високо мнение за себе си… и само защото за известно време бях намерила начин да накарам Кейт да се държи малко по-човешки.

— Разбира се — бързо каза сър Тристан. — Естествено, че трябва да имате време да посещавате приятелите си, как ще пътувате? До имението Трекън са няколко мили, нали? Предполагам, че яздите?

— О, да.

— Е, значи това е уредено. Помолете Мейсън в конюшнята да ви избере подходящ кон.

— Много сте внимателен. Кейт спомена нещо за езда и мисля, че ще й бъде приятно да излизаме заедно.

— Чудесно. Доколкото ми е известно, тя е доста добра на седлото.

— Убедена съм, че е така. С удоволствие ще яздим заедно.

Разговорът се оказа много задоволителен.

* * *

На следващия ден Кейт и аз излязохме на езда. Тя си имаше един дребен бял кон, когото много обичаше. Хареса ми вниманието, с което го обсипваше — знак, че беше способна да изпитва силни чувства.

Главният коняр, Мейсън, беше избрал една светлокафява кобила за мен. Каза ми, че името й е Голди. И добави:

— Добро животинче е. Отнасяйте се към нея добре и ще ви се отплати със същото. С добър нрав е… управлява се лесно… обича да я глезят понякога… и не се отказва от бучка захар след езда. Правете това и ще бъде ваш роб.

Кейт беше добра ездачка, склонна да се хвали малко в началото, но след като й казах, че са ми известни способностите й върху коня, защото, ако ги нямаше, едва ли щяха да й позволят да язди без придружител коняр, тя престана да ми демонстрира уменията си.

Опитах се да измисля как най-тактично да й задам няколко въпроса за живота й сред семейството, понеже знаех, че трябва да внимавам изключително много. Тя беше много наблюдателна и следеше поведението ми точно толкова, колкото аз следях нейното.

Заяви, че е решила да ме заведе в Биндън Бойз.

— Нали знаеш — каза тя — старата фермерска къща, където е станало убийството.

— Спомням си.

— Ще ти хареса, Крани. Знаеш, че ти харесва всичко, свързано с убийството.

Смутих се. Не бях успяла да скрия интереса си от нея.

— Мястото е ужасно. Хората не ходят нататък, след като се стъмни… искам да кажа, даже не се приближават. Сигурно доста хора са любопитни да го видят през деня… но никога сами.

— Стари тухли и хоросан едва ли могат да наранят някого.

— Не. Но важното е какво има отвътре. Някога е била истинска фермерска къща. Спомням си я отпреди… преди да се случи онова.

— Наистина ли?

— Разбира се, че я помня. Не бях чак такова бебе.

— И сте живели недалеч от там… след като сте се преместили от Лондон.

— Точно така. Вилата, в която живеехме, беше близо до Биндън Бойз. Дори беше най-близката вила наоколо. А морето започваше едва ли не пред прага й. Ще ти покажа, когато стигнем до там.

— Далече ли е?

— Не, около миля.

— Тогава е лесно.

— Хайде, ще се надбягваме.

Тя се спусна в галоп през полето и когато стигнахме до другия му край, се озовахме до морето. За да успокоя вълнението си, задишах дълбоко. Кейт се приближи.

— Ето — каза тя. Можеш да го видиш точно отдолу. Там е старата къща, а малко по-нататък… Сийшел Котидж. Къщата на мидените черупки… какво тъпо име! Някой беше изписал името с мидени черупки на земята, точно пред вратата. Сийшел Котидж… цялото от мидени черупки. Аз обичах да изваждам черупките. Извадих първите няколко и стана Хел^[2] Котидж.

Засмях се.

— Типично в твоя стил, да измислиш нещо такова.

— Дядката ми каза, че е смешно. Виж какво, след като отидем да видим Биндън Бойз, може да те заведа при дядката. Ще се радва да се запознае с теб. Обича да се среща с хора.

— Сигурна съм, че и за мен ще бъде много интересно.

— Хайде. Първо фермерската къща.

Спуснахме се по не много стръмния склон и я видяхме пред себе си. Изглеждаше съвсем изоставена. Покривът пропадаше, тежката порта беше полуотворена — явно нямаше на какво да се задържи.

— Изглежда готова да падне — казах аз.

— Искаш ли да влезеш? Или те е страх?

— Разбира се, че искам да вляза.

— Ще оставим конете си тук.

Слязохме до една от дървените колони и вързахме конете си. Бутнахме още малко вратата и се озовахме в стая, която, според мен, беше всекидневната. Беше обширна и имаше два прозореца с пропукани стъкла. Няколко от дъските на пода липсваха. Пердетата бяха окъсани и от тавана се спускаха паяжини.

— Не е докосвано нищо… след убийството — каза Кейт. — Ето тук е станало… в тази стая. Сега е пълна с духове, нали? Можеш ли да ги усетиш?

Казах:

— Атмосферата е странна.

— Да, защото е обитавана от духове. По-добре стой близо до мен.

Усмихнах се. Предпочиташе да не се отдалечава много от мен в тази стая.

Представих си ясно всичко: Саймън, вързал коня си вероятно на същото място, където ние вързахме своите… неподозиращ нищо… влиза вътре и намира Козмо да лежи на земята, с пушката до него. Видях как Саймън се навежда да я вземе и точно в този момент влиза Тристан. За него всичко е изглеждало толкова ясно.

— Държиш се странно — каза Кейт.

— Мислех си за случилото се.

Тя кимна.

— Сигурно Саймън го е причаквал тук. И още щом е влязъл… бам, бам. Но е хубаво, че Вторият е дошъл и го е заварил на местопрестъплението. А пък той после избяга. — Тя се приближи до мен. — Как мислиш, какво ли прави Саймън сега?

— Би ми се искало да знаех.

— Вероятно призракът го преследва. Призраците могат ли да пътуват? Мисля си, че сигурно могат да пътуват по малко. Но се чудя къде ли е той сега. Иска ми се да зная. Какво ти е, Крани?

— Нищо.

— От момента, в който влязохме тук, гледаш по особен начин.

— Глупости.

После изведнъж ми се стори, че над нас чух шум.

— Истината е, че си изплашена, Крани. — Тя внезапно млъкна. Очите й се разшириха и погледът й бавно се плъзна към стълбите. Беше чула шума. Застана съвсем близо до мен и в момента, в който стиснах ръката й, чух как отгоре изскърца дъска.

Кейт ме задърпа навън, но аз не помръднах.

— Това е призракът — прошепна тя и по лицето й се изписа действителен страх.

Аз казах:

— Ще отида да видя.

Тя поклати глава и отстъпи назад ужасена.

Една-две секунди двете останахме абсолютно неподвижни. После тя отново дойде при мен и тръгнахме нагоре по стълбите, като Кейт ме следваше буквално по петите.

Стигнахме до площадката. Можех да чуя нечие дишане. Тя чу също и здраво стисна ръката ми.

В коридора имаше три врати и всичките бяха затворени. Спрях и се заслушах. Отново дишането. Останах неподвижна. Усетих, че зад най-близката врата някой притаено чакаше.

Приближих се и натиснах бравата. Отворих рязко и пристъпих в стаята.

Пред нас стоеше мъж — мръсен и окъсан, а до краката му се виждаше купчина дрехи и една книжна кесия от храна. На пода се валяха трохи, при вида, на които въздъхнах облекчено — съществото пред нас поне беше човек. Не зная какво друго съм очаквала да бъде. Вероятно, като Кейт, и аз се бях страхувала, че може да се срещна с духа на Козмо. А този тук беше един съвсем обикновен скитник.

— Не ви правя нищо лошо — каза той.

Кейт беше влязла след мен.

— Той е Хари Тенч — каза тя.

Хари Тенч. Името ми беше познато. Някой го беше споменал във връзка с убийството.

— Кои сте вие? — поиска да узнае той. — Знам коя е таз — и той посочи Кейт. — И какво търсите тук? Не съм направил нищо лошо.

— Не — казах аз. — Не. Дойдохме само да видим къщата. После чухме шум и се качихме горе.

— Никой не идва да се мотае насам. И какво лошо правя?

— Нищо, нищо. Извинявайте, че ви обезпокоихме.

— Тук само спя. Изхвърлиха ме, да. Но не съм направил нищо лошо. Да не си мислите, че ще ме натопите!

— Изобщо нямаме такова намерение — каза Кейт, която бързо се съвземаше от уплахата си и вече беше почти естествена. — Помислихме си, че си дух.

Устните му се разтеглиха в усмивка и разкриха пожълтелите му зъби.

— Не се тревожете — казах аз. — Хайде, Кейт.

Аз я хванах за ръката и излязохме от стаята. Затворих вратата под носа на Хари Тенч и двете слязохме обратно по стълбите.

— Хайде — казах аз. — Да се махаме от тук.

Докато се отдалечавахме на конете, Кейт каза:

— Ти наистина се изплаши, Крани.

— Два пъти по-малко, отколкото ти. Беше готова да избягаш, помниш ли?

Тя помълча малко и после продължи:

— Той е доста смел… Да спи там, на място, където е извършено убийство. Ти не би желала подобно нещо, нали, Крани?

— Аз бих желала да имам повече удобства, отколкото онези на нещастния скитник.

Продължихме да яздим и след няколко минути тя каза:

— Виж, ето Сийшел Котидж. Там живеехме всички.

Беше малка, спретната къща с добре поддържана градина и чисти дантелени пердета на прозорците. Приближихме се достатъчно много, така че успях да видя, че някой беше поставил обратно първите няколко букви от мидени черупки и отново се четеше съвсем благородното име Сийшел Котидж. Беше ми трудно да си представя как лейди Перивейл бе живяла на това място, при това заедно с дъщеря си и баща си.

Отново се замислих за истинския баща на Кейт. Дали бих могла да я попитам? Вероятно, ако намерех подходящ момент, бих могла да й задам няколко внимателни въпроса? Но наистина трябваше да внимавам много и да не забравям колко бърза мисъл имаше Кейт.

— Хайде — каза тя, — нека да видим дали дядката е в къщи.

Наследствената къща в имението, сега дома на майора, беше съвсем различна от Сийшел Котидж. Бях я виждала отдалече, защото беше доста близо до Перивейл Корт. Между двете къщи имаше малка горичка и сега преминахме през нея.

Сградата беше очарователна. Предположих, че беше построена по времето на кралица Елизабет, защото определено носеше белезите на архитектурата на Тюдорите — червени тухли и прозорци с жалузи. По някои от стените растеше бръшлян, а наоколо зеленееше полянка от прясно окосена трева, граничеща с красиво оформените цветни лехи.

Слязохме от конете си, вързахме ги и влязохме в двора. Къщата изглеждаше тиха.

— Обзалагам се, че е в градината — каза Кейт.

Тя ме поведе отстрани край къщата, край малка овощна градина и накрая към оградената с високи зидове градина в стил, характерен за времето си със зеленината, плъзнала по червените тухлени зидове и красивите лехи, засети, както предположих, с ароматни билки и разположени край малко езерце с фонтан в средата. Но най-силно впечатление ми направи атмосферата на абсолютен покой. На красиво гравирана дървена пейка до езерото седеше мъж.

— Дядка! — извика Кейт.

Удивих се, че той изглеждаше толкова млад. По-късно разбрах, че наближаваше шестдесетте, но изглеждаше поне с десет години по-малко. Седеше с абсолютно изправен гръб и беше наистина хубав мъж. Забелязах приликата му с лейди Перивейл и Кейт. Косата му беше с подобен цвят, но вече леко посребряла по слепоочията — а това добре подхождаше на зеленикавите му очи. Но, също като Кейт, и той не притежаваше онези тъмни вежди и мигли, на които лейди Перивейл дължеше невероятната си красота. Неговите вежди бяха толкова светли, че бяха почти невидими и това го караше да изглежда по младежки учуден.

Когато ни видя, той се изправи и тръгна към нас, а Кейт се втурна в прегръдките му. Той я вдигна на ръце и я завъртя във въздуха. Тя щастливо се разсмя, а аз си казах радостно: „Ето някой, когото тя наистина обича“. Стана ми приятно, че Кейт беше способна да изпитва обич.

— Хей, малка Кейт — каза той. — Забравяш нормите на добро поведение. Няма ли да ни представиш? Не, не ми казвай. Разбира се, аз зная…

— Това е Крани — извика Кейт.

— Розета Кранли — казах аз.

— Госпожица Кранли, каква радост да се запозная с вас. Славата ви стигна и до моята къща. Дъщеря ми, лейди Перивейл, вече ми разказа каква чудесна работа сте свършили с нашата злодейка тук.

— Какво е злодейка? — попита Кейт.

— За теб е по-добре да не знаеш, нали така, г-це Кранли? Толкова се радвам, че дойдохте да ме посетите.

— Това — каза Кейт — е майор Дърел. Майорите са много важни хора, нали, дядка?

— Щом ти казваш така, скъпа — отговори той, повдигайки заговорнически една от тъй светлите си вежди по посока на мен. — Сега елате да седнем. Нещо ободрително?

— О, да, моля! — каза Кейт.

— Малко вино, да?

— И малко от онези специални бисквити — каза тя.

— Но разбира се. Виж какво, скъпа, сега отиваш при г-жа Карни, за да види, че сте тук и й казваш какво ни трябва.

— Добре — каза Кейт.

Когато тя се втурна към къщата, той се обърна към мен.

— Г-жа Карни идва всяка сутрин, освен събота и неделя, за да се грижи за мен. Идва и през два от следобедите в знак на специално внимание. За щастие, днес е един от следобедите. През останалото време аз се справям сам. В армията човек се научава. Умея доста неща, което ми спестява куп грижи. Елате да седнете, г-це Кранли. Не мислите ли, че местенцето тук е приятно?

— О, разбира се. Толкова е спокойно.

— Така мисля и аз. Спокойствието е приятна придобивка за човек, стигнал до моята възраст. Сигурен съм, че споделяте мнението ми.

— Мисля, че спокойствието е приятно за всяка възраст.

— О, младите предпочитат приключенията. Готови са да се втурнат във всяко ново преживяване, независимо колко ще им струва то. Аз си взех моя дял и сега… слава богу… мога да се радвам на спокойствието си. И много се радвам, че дойдохте да обучавате внучката ми и че постигате такъв успех с нея.

— Рано е да се каже. От кратко време съм тук.

— Но те всички са доволни. Опитваха толкова пъти! Горкото дете, и за нея не беше лесно. Тя е добро малко същество… вътре в себе си, разбира се. Проблемът е да се намери подхода към малката ми богиня. Тя има нужда от разбиране.

Той ми стана симпатичен. Явно обичаше Кейт и думите му потвърждаваха това, което самата аз си мислех за нея.

— Да — казах аз. — Съгласна съм с вас. Нужен е подход, разбиране за Кейт.

— Знаете какво искам да кажа… дете без корени… с втори баща. Едно дете трябва да се приспособи към това, а при характера на Кейт това не е лесно.

Имаше нещо открито, откровено около него. Разговорът ни беше толкова по-лесен, отколкото би могъл да бъде с дъщеря му или нейния съпруг.

Той продължи:

— Ако срещнете трудности, когато и да е… имам предвид с Кейт… надявам се няма да се поколебаете да се обърнете към мен.

— Много мило от ваша страна — казах аз. — И е голямо облекчение за мен.

Накара ме да го почувствам като близък човек, като съюзник и беше невероятно, че успя да го постигне за толкова кратко време.

Появи се Кейт. Г-жа Карни ей сега пристигала с виното и бисквитите, съобщи ни тя.

— Сега елате да се разположим удобно до езерцето. Имам няколко нови златни рибки. Кейт, можеш ли да ги видиш?

— О, да. Прекрасни са!

— Градините ви са поддържани добре — отбелязах аз.

— Самият аз съм запален градинар. Градината винаги ми дава такова чувство за покой.

Колко си мечтаеше за покой! Е, а защо не? Толкова приятно състояние на духа!

Г-жа Карни дойде с напитките. Тя изглеждаше точно така, както си я бях представила — пълничка, с розови бузи, на средна възраст и явно дълбоко привързана към работодателя си, което не беше учудващо. Тя го обожаваше и същевременно се държеше покровителствено и майчински загрижено към него.

— Ето ни и нас, майоре. А бисквитите бяха изпечени тази сутрин.

— Г-жо Карни, ти си ангел.

Тя засия:

— Е, ще ви харесат, сигурна съм.

Той продължи:

— Това е г-ца Кранли.

Изглежда нямаше нужда да се изяснява причината защо бях с Кейт. Предположих, че г-жа Карни беше в течение на всичко, което ставаше в Перивейл Корт.

Тя кимна и ни остави.

— Добра жена — каза майорът. — Понякога се държи с мен като с пеленаче, но признавам, че ми е приятно да ме глезят. Та значи харесвате градината ми? Много от нещата в нея върша сам… подреждането на лехите, засаждането и така нататък. Има и един мъж, който идва всяка сутрин и се занимава с грубата работа.

— Отдавна ли живеете тук?

— Откакто се омъжи дъщеря ми. Къщата ми беше като едни вид сватбен подарък. Необичайно, бихте казали, да се обръща такова внимание на бащата на невестата, но Мирабел не можеше да допусне баща й да продължи да живее в онази малка вила. Стана така, че идването ми тук беше като един вид жест заради новото й положение.

— Днес следобед минахме край Сийшел Котидж.

— От една страна, виличката е доста чаровна. Е, градината й не е кой знае каква, в сравнение с тази тук.

— Аз разказах на Крани как извадих мидите и направих името да стане Хел Котидж.

— Ето, виждате ли, г-це Кранли, какво ми се налага да понасям.

— Но ти каза, че е смешно, така каза, дядка!

— Е, може и да съм казал. Та, за какво говорех? О, да. Тук е много по-добре от вилата и се радвам, че съм тук.

— Трябва да е много приятно човек да се чувства доволен.

— Да, особено след доста бурна кариера. Животът в армията не е легло от рози, повярвайте ми. Но ето как сме сега… дъщеря ми щастлива и осигурена, а внучката ми вече здраво стъпила на правия и тесен път, с помощта на най-прекрасната гувернантка.

Той отново повдигна една от веждите си, обърнат към мен и аз реших, че явно жестът му беше привичка.

— Дядката е ходил по целия свят — информира ме Кейт. — Бил е направо навсякъде.

— Леко преувеличение, както разбирате, г-це Кранли.

Аз се усмихнах.

— Майорите са най-важните хора в армията — продължи Кейт.

— Внучката ми въобще не се съобразява с всички онези генерали, маршали, полковници и другите, които живеят с убеждението, че именно те командват парада.

— Да, но ти наистина си важен — каза Кейт.

— Кой може да бъде толкова прост, че да противоречи на подобен лоялен поддръжник? Вярно е, че попътувах малко, Индия, Египет, където ме отвеждаше дългът ми.

— Разкажи ми, дядка — замоли се Кейт.

Докато пиехме виното си, разговаряхме дълго. Той разказа за живота си в Индия, докато бил млад офицер. „На това се казва дни… но климата, а също и несигурността… Бях твърде млад, за да участвам в метежите, но страхът си беше там.“

Докато той говореше, Кейт не преставаше да ми хвърля изпитателни погледи, за да се увери, че разказът му действително ме впечатлява. В нейните очи той явно беше герой. Говори ни и за Египет, Судан. Накрая каза: „Но аз приказвам твърде много. Кейт е виновна. Тя непрекъснато ме кара да разказвам, нали така, внучке?“.

— Харесва ми — каза тя. — И на теб, нали, Крани?

— Доста интересно е — казах аз.

— Радвам се, че ви харесва. Може би така ще се изкушите да ме посетите отново.

— Иска ми се и аз да съм била там — каза Кейт.

— А, понякога е по-добре да слушаш за нещата, отколкото да ги преживяваш.

— Сигурно ви липсват всички тези приключения — казах аз.

— Преди малко ви говорих колко много ми допада спокойния живот. Стига приключения. Това, което искам сега, е да се спра на едно място и да се радвам на посещенията на семейството си… и да зная, че всички те са добре и щастливи.

— Звучи като много благородна амбиция — казах аз. — А как лети времето! Трябва да тръгваме, Кейт.

— Обещайте, че ще дойдете отново.

Аз му благодарих, а Кейт скочи и обви ръцете си около врата му. Бях изненадана от поведението й. Сякаш беше съвсем друго дете. И ми беше приятно да бъда свидетел на чувствата, споделени от нея и дядо й.

Докато пътувахме обратно, тя каза:

— Дядката не е ли чудесен?

— Положително животът му е бил много интересен.

— Най-интересният, който някой може да има. Разбира се, ти си преживяла корабокрушение, а това също е нещо. Трябваше да му разкажеш за него.

— О, сигурна съм, че неговите приключения са били много по-вълнуващи.

— Да. Но и твоите не са били лоши. Следващият път можеш да му разкажеш.

Естествено, щеше да има и следващ път. Това ме радваше.

Когато най-после бях в леглото си същата нощ, не можех да не прехвърля наум всичко, което се беше случило през деня. Имаше доста събития. Първо срещата с Хари Тенч, после с майора. А и двамата явно са били тук по времето на убийството.

Представих си майора, докато е живеел в Сийшел Котидж с дъщеря си и внучката си. Бих могла да узная много от него. Мъж като него сигурно е знаел какво става наоколо и би имал своите обяснения.

Трябваше да задълбоча приятелството си с майора.

Заспах с убеждението, че следобедът беше преминал ползотворно.

Бележки

[1] Джейн Еър — роман от Шарлот Бронте, 1847 г., в който главната героиня става гувернантка и се влюбва в работодателя си; един от най-четените романи в Англия, дори и днес. — Б.пр. ↑

[2] Хел — ад (англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Виктория Холт Пленницата (5)

Метаданни

Данни

Пленницата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Гувернантката

Виктория Холт
Пленницата (5)