Не след дълго ме изпратиха на училище. Чувствах се ужасно за известно време, но скоро свикнах. Открих, че животът в пансиона ми харесва. Винаги се бях стремяла към присъствието на хора около мен, така че бързо си създадох приятели и се включих с желание в дейностите, организирани в училището.

Фелисити се беше справила добре със задачата по образованието ми, така че сега аз не бях изключително блестяща, но не бях и невежа. Бях като толкова много други деца, което вероятно е най-доброто, защото прави живота ни по-лесен. Никой не ми завиждаше за прекалено големите ми познания, но и никой не ме презираше заради липсата им. Така че скоро намерих мястото си сред другите и станах една обикновена, средно добра ученичка.

Дните минаваха бързо. Радостите на училищния живот, разочарованията и триумфът от победите, станаха част от моя живот, въпреки че често с носталгия си спомнях за вечерите около кухненската маса и особено за „номерата“ на г-н Доланд. В училище имахме часове по актьорско майсторство и понякога поставяхме пиеси във физкултурния салон. Аз играх Басанио във „Венецианският търговец“ и завоювах известен успех, който със сигурност, се дължеше на всичко онова, което бях научила от актьорските изпълнения на г-н Доланд.

И разбира се, имах си и училищните ваканции. Бавачката Полок беше решила все пак да замине в Съмърсет и аз прекарах една седмица при нея и братовчедката й. Бавачката се беше приспособила към живота в провинцията и около година след като беше напуснала Блумзбъри, неочакваната смърт на една нейна далечна родственица бе спомогнала животът й отново да придобие смисъл.

Починалата беше млада жена, която оставила двегодишно дете, при което в рода настъпила известна паника по въпроса кой да се грижи за сирачето. Но случаят бил дар божи за бавачката ми. Едно дете, което да обича и отгледа като свое, без да се тревожи, че някой ден ще й го отнемат, както чуждите деца досега.

Когато се върнах през ваканцията в къщи, от мен вече се очакваше да вечерям с родителите си и въпреки че отношенията между нас се бяха променили значително, аз все пак копнеех за уюта в кухнята. Но разбира се, когато те предприемаха лекторските си или изследователски пътувания извън Лондон, аз имах пълната възможност да се връщам към старите си навици.

Естествено, липсваха ни Фелисити и бавачката Полок, но г-н Доланд беше както винаги в блестяща форма, а коментарите на г-жа Харлоу звучаха точно както в миналите дни.

О, да, можех да виждам и Фелисити. Тя винаги се радваше на срещите ни.

Фелисити беше много щастлива, беше се родило бебето Джеймс, а самата тя се беше отдала с цялото си сърце да бъде добра съпруга и майка. Държеше се на висота и като домакиня, защото от човек с положението на съпруга й се очакваше понякога да устройва и приеми, така че Фелисити беше овладяла и това изкуство. Тъй като аз вече бях пораснала, имах право да присъствам на тези вечери и всъщност открих, че не ми е неприятно.

На една такава вечер се запознах с Лукас Лоримър. Но преди срещата ни, Фелисити ми разказа някои неща за него.

— Между впрочем — каза тя, — Лукас Лоримър ще присъства довечера. Ще ти хареса. Повечето хора го харесват. Той е чаровен, хубав… е, доста хубав… и успява много умело да накара всеки около него да придобие самочувствието, че е много интересен. Разбираш какво искам да кажа. Но не се заблуждавай. Защото той се държи по този начин с всички. Струва ми се, че по дух е доста неспокоен човек. Известно време беше в армията. Но се оттегли. Той е по-малкият от двама братя. По-големият брат, Карлтън, неотдавна наследи семейното имение в Корнуол, което, мисля, е доста внушително по размери. Бащата почина само преди няколко месеца и Лукас сега е на кръстопът. В имението има достатъчно работа и за двамата братя, но ми се струва, че Лукас е по-скоро от оня тип хора, които се чувстват добре само когато управляват. Тъй като там случаят не е такъв, той в момента не е много сигурен как иска да продължи живота си. Преди няколко години обаче, в градините на имението Трекън, това е името на наследствения им имот в Корнуол, Лукас открил интересна находка… някаква реликва. Тя предизвикала известен интерес. Произходът й е от Древния Египет и имаше доста дискусии по въпроса как се е озовала точно на това място. Баща ти също е свързан със случая.

— Предполагам, че по реликвата е имало изписани йероглифи.

— Да, и сигурно по тях са установили произхода й. — Тя се засмя. — По него време Лукас написа книга по темата. Виждаш ли, интересът му се възбуди и той направи известни проучвания. Успя да установи, че находката му е медал, връчен някога като военно отличие, което пък от своя страна го насочи към изследване на старите традиции в Египет и тогава той откри обичаи, за които нищо не се е знаело преди. Книгата му заинтересува някои хора, включително и баща ти. Но, стига за това, тази вечер ще се запознаеш с него и ще си извадиш собствени заключения.

Наистина вечерта се срещнахме.

Той беше висок, строен и гъвкав — веднага правеше впечатление с необикновената си жизненост.

— Това е Розета Кранли — каза Фелисити.

— Прекрасно е да се запозная с Вас — каза той и взе двете ми ръце в своите, без да сваля поглед от мен.

Фелисити беше права. Той наистина предразполагаше хората около себе си и ги караше да се чувстват значими, а думите му не звучаха като чиста формалност. Аз повярвах в искреността им, независимо от предупреждението на Фелисити.

Фелисити продължи:

Тя е дъщерята на проф. Кранли и моя бивша ученичка. Всъщност, единствената ми ученичка.

— Толкова вълнуващо — каза той. — Познавам баща Ви, изключителен човек.

Фелисити ни остави да продължим разговора си. Повече говореше той. Разказа ми колко полезен му е бил баща ми и колко му е благодарен, че един велик учен като него е пожелал да отдели толкова много от ценното си време.

После пожела да научи нещо повече за мен. Аз признах, че още ходя на училище, че в момента съм във ваканция и че до завършването ми остават още два-три учебни срока.

— И какво ще правите после?

Аз повдигнах рамене.

— Ще си позволя да кажа, че не след дълго ще се омъжите — каза той, намеквайки с това, че чарът, който притежавам, ще накара бъдещите кандидат-съпрузи да се надпреварват за спечелването на ръката ми.

— Човек никога не знае какво ще му се случи.

— Колко вярно — отбеляза той, сякаш тривиалната ми реплика ме причисляваше към мъдреците.

Фелисити беше права. Той се стремеше да предразполага хората и да ги кара да се чувстват добре. Тактиката му беше доста прозрачна, след като вече си бил предупреден да я очакваш, но трябва да призная, че никак не беше неприятно.

На вечерята се оказахме настанени един до друг. С него беше лесно да се разговаря. Разказа ми за находката си в градината и как тя в известна степен беше променила живота му.

— Семейството ми винаги е било свързано с армията, а аз наруших тази традиция. Чичо ми беше полковник на военно поделение почти винаги извън пределите на Англия и вечно изпълняваше дълга си в някоя отдалечена стратегическа точка на Империята. Аз прецених, че този начин на живот не е за мен, така че напуснах.

— Трябва да е било много вълнуващо, когато сте намерили тази реликва.

— Да. Докато бях в армията, прекарах известно време в Египет. Точно затова, находката ми се стори още по-интересна. Просто я видях как си лежи там, на земята. Почвата беше влажна и един от градинарите засяваше нещо на мястото. И цялата беше изписана с йероглифи.

— И тогава Ви е потрябвал разгаданият вече камък Розета.

Той се засмя:

— О, надписът не беше чак толкова загадъчен. Баща Ви го преведе.

— Радвам се за това. Знаете ли, на мен са ми дали името на камъка.

— Да, зная. Фелисити ми каза. Трябва да се гордеете много от това.

— Някога, да. Когато отидох за първи път в Музея, гледах камъка съвсем прехласната.

Той се засмя:

— Имената са важни. Никога не би Ви минало през ум какво е първото ми име.

— Кажете ми.

— Хейдриън^[1]. Представете си само да Ви натоварят с такова име. Хората непрекъснато биха Ви питали докъде сте стигнали със стената. Хейдриън Едуард Лукас Лоримър. Хейдриън ме нарекли по причините, които вече споменах. Едуард… е, има много Едуардовци по света. Лукас се среща по-рядко… така че станах Лукас. Но давате ли си сметка каква дума се образува от инициалите ми? Доста необичайна. Х. Е. Л. Л.^[2]

— Убедена съм, че е доста неподходяща — казах аз със смях.

— О, защото още не ме познавате. А Вие имате ли друго име?

— Не. Само Розета Кранли.

— Р. К.^[3]

— Не толкова забележително, както Вашите инициали.

— Вашите предполагат силно набожна личност, докато аз според моите, бих могъл да бъда изчадие на сатаната. Важно е, не мислите ли… този намек за хората, които стоят на противоположни полюси. Сигурен съм, че то ще даде някакво отражение върху бъдещото приятелство между нас, което все още предстои. Вие ще ме възпрете от пътя на злото, предначертан за мен и ще окажете благотворно влияние върху живота ми. Ще ми се да мисля, че смисълът на инициалите е точно такъв.

Аз се разсмях, последва кратка тишина, а после той каза:

— Бих се осмелил да кажа, че Ви интересуват загадките на Египет. Трябва да е така, щом сте дъщеря на родителите си.

— Е, съвсем скромно. В училище човек няма време да се задълбочава върху неща, които са извън програмата.

— Бих искал да разбера какво точно означават думите, издълбани на моя камък.

— Мисля, че казахте, че вече са преведени?

— Да, донякъде. Всички тези неща са толкова загадъчни, потайни. Смисълът се заключава в думи, които се превеждат, но не става много ясно.

— Защо хората трябва да бъдат загадъчни?

— За да предизвикват известна мистериозност, не мислите ли? Това повишава интереса към тях. Същото е и с хората. Когато откриете неподозирани, черти в характера на някого, той ви става по-интересен.

Той ми се усмихна и очите му казаха още нещо, което аз не разбрах.

— След време ще се убедите, че съм прав — каза той.

— Искате да кажете, когато порасна?

— Сигурен съм, че не Ви е приятно, когато Ви казват колко сте млада.

— Е, предполагам, че това означава, че още не ме считат достатъчно зряла, за да съм в състояние да разбирам добре всичко.

— Трябва да се радвате на младостта си. Поетите казват, че тя отминавала твърде бързо. „Събирай цветчетата на розите си, докато все още може.“

Той ми се усмихна топло, бих казала почти нежно.

Станах малко замислена след това и ми се струва, че той го забеляза.

След вечеря аз излязох заедно с дамите и когато мъжете после се присъединиха към нас, разговорът ни с Лукас не се възобнови.

По-късно Фелисити ме попита за мнението ми.

Тя каза:

— Забелязах, че двамата се разбирахте много добре.

— Мисля, че той е от оня тип хора, които биха се разбирали много добре с всекиго… но на повърхността.

Тя се поколеба за секунда, после каза:

— Да… права си.

След време ми изглеждаше много важно, че това, което си спомнях най-ясно от въпросната вечер, беше срещата ми с Хейдриън Едуард Лукас Лоримър.

* * *

Когато се върнах в къщи за Коледната ваканция, родителите ми изглеждаха по-оживени от обикновено… Бих казала, дори възбудени. Помислих си, че единственото нещо, което би могло да ги въодушеви така, беше разкриването на някоя нова загадка.

Някакво значително прозрение, обогатило познанията им в тяхната област? Нов камък, изместил Розета?

Оказа се, че няма нищо подобно.

Веднага щом пристигнах, те пожелаха да разговарят с мен.

— Случи се нещо доста интересно — каза майка ми.

Баща ми ми се усмихна по начин, предполагащ, че ще се направи някакъв специален жест в моя полза.

— И — добави той, — това засяга и теб.

Изненадах се.

— Нека да обясним — каза майка ми. — Получихме покана за едно много интересно лекторско турне. То ще ни отведе до Кейптаун^[4]; а на връщане — до Балтимор^[5] и Ню Йорк.

— О! Ще отсъствате дълго време.

— Майка ти мисли, че би било интересно да съчетаем работата с ваканция — каза баща ми.

— Той напоследък се товари с доста много работа. Разбира се, пътуването няма да бъде само ваканция. Баща ти същевременно ще поработи и над новата си книга…

— Разбира се — трябваше да кажа аз.

— Възнамеряваме да пътуваме с кораб до Кейптаун — дълго морско пътешествие. Там ще останем няколко дни, докато баща ти изнася една от лекциите си. Междувременно корабът ще отплава за Даръм^[6] и ние ще се качим отново, когато се върне в Кейптаун. После спира в Балтимор, където също ще го напуснем — за друга лекция, след което ще продължим по суша до Ню Йорк. Баща ти там ще прочете последната си лекция, а после ще вземем друг кораб обратно за вкъщи.

— Звучи много интересно.

Последва кратка пауза.

Баща ми погледна към майка ми и каза:

— Решихме ти да ни придружаваш.

Аз бях прекалено изненадана, за да говоря. След малко успях да изрека с мъка:

— Вие… ъ-ъ… наистина ли искате?

— За теб ще е добре да видиш нещо от света — добродушно каза баща ми.

— Кога… кога? — попитах аз.

— Тръгваме в края на април. Трябва ни сериозна подготовка.

— Аз ще бъда на училище.

— Ти и без това завършваш през летния срок. Решихме, че няма да е голяма загуба, ако напуснеш малко по-рано. В крайна сметка, тогава ще бъдеш почти на осемнадесет години. Значи, доста пораснала.

— Надявам се, че се радваш — каза баща ми.

— Просто съм… толкова изненадана.

И двамата ми се усмихнаха.

— Ти също ще трябва да се подготвиш. Би могла да се посъветваш с Фелисити Уилс… или по-скоро Графтън. Тя стана доста известна в светските среди, откакто се омъжи. Би могла да ти каже от какво ще имаш нужда. Вероятно от две-три вечерни рокли за официални случаи… и някои… ъ-ъ… подходящи тоалети.

— О, да… да — казах аз.

След като помислих върху предстоящото пътуване, аз вече не бях толкова сигурна, че ще ми хареса. Идеята да пътувам и да видя нови места ме очароваше, но от друга страна щях да бъда в компанията на родителите си, а сигурно и на други хора като тях, завладени дотолкова от собствения си научен свят, че сред тях аз бих се чувствала като едно съвсем невежо момиче.

Но перспективата за нови тоалети ми харесваше. Горях от нетърпение да чуя мнението на Фелисити.

Писах й и й разказах за проекта.

Тя отговори веднага:

„Колко вълнуващо! Джеймс трябва да отпътува на север за няколко дни през март. Аз имам чудесна бавачка, която обожава Джейми, а и той нея. Така че, мога да дойда в Лондон за няколко дни и да си организираме лудо пазаруване“.

С течение на седмиците, обаче, перспективата да пътувам в чужбина ме завладя дотолкова, че аз почти забравих за не дотам приятните й страни.

В уговореното време Фелисити пристигна в Лондон и както очаквах, се хвърли с всички сили в кампанията по набавянето на подходящ за пътуването ми гардероб. Аз усетих, че сега държанието й към мен се беше променило — вече не бях ученичка.

— Косата ти е невероятна — каза тя. — Тя е най-хубавото у теб. Когато избираме тоалетите, трябва да имаме това предвид…

— Косата ми? — Не бях се замисляла преди, освен за това, че беше необичайно светла. Беше дълга, права и гъста.

— Има цвят на пшеница — каза Фелисити. — Точно на такава коса казват „златна“. Наистина е много красива. С нея ще можеш да правиш каквато си искаш прическа. Можеш да я вдигнеш високо при официални случаи, да я завързваш ниско долу с панделка или дори да я сплиташ на плитки, когато предпочиташ да изглеждаш скромна. Ще ти доставя радост докато оформяш стила й. И ще насочим вниманието си към сините дрехи, за да подчертаем цвета на очите ти.

Родителите ми бяха заминали за Оксфорд, така че ние възобновихме старите си навици и се хранехме в кухнята. Беше точно както някога, и пак, както тогава, успяхме да убедим г-н Доланд да ни изпълни Хамлет, Хенри V или тайнствените сцени от „Камбаните“ — всичко, в името на доброто старо минало.

Липсваше ни бавачката Полок, но аз й писах и й разказах какво става, а тя сега беше много щастлива, напълно покорена от малката Евелин, която била точно като „кисела краставица“ и много й напомняла за мен на същата възраст.

Аз демонстрирах новите си тоалети в кухнята, при което последваха многобройни „ох“ и „ах“ от страна на Дот и Емили, както и някои парливи забележки на г-жа Харлоу, промърморени по адрес на модата в наши дни.

Времето ми минаваше чудесно, но тогава изобщо не можех и да помисля, че подготовката за едно пътешествие може да се окаже по-приятна от самото му осъществяване.

Със съжаление се сбогувах с Фелисити, когато тя отново трябваше да се върне в Оксфорд. Денят, насрочен за отпътуването ни за Тилбъри, откъдето щяхме да се качим на борда на „Атлантик Стар“, наближаваше бързо.

Темата за разговори в кухнята сега беше само една: никой от приятелите ми там не беше ходил в чужбина, дори г-н Доланд, въпреки че той веднъж почти заминал за Ирландия, но това, както подчерта г-жа Харлоу, беше съвсем друга работа. Аз щях да видя наистина чужди страни, а това можеше да се окаже и опасно.

— Човек никога не знае какво може да се очаква от чужденците — отбеляза г-жа Харлоу, а аз непрекъснато щях да се срещам с тях.

И че самата тя не би се съгласила да замине, дори ако някой й предложел сто лири, за да го направи.

Мег каза:

— Е, никой няма да ти предложи сто лири, за да отидеш в чужбина, г-жа Харлоу. Така че си в безопасност.

Г-жа Харлоу строго изгледа Мег, която, според нея, винаги си позволявала повече, отколкото трябва.

Обаче нескончаемите разговори около чуждите страни — с техните предимства и недостатъци — изведнъж бяха изместени на заден план от новината за убийството.

За пръв път чухме за него от едно вестникарче, което крещеше по улицата: „Ужасно убийство! Мъж, намерен прострелян в главата, в една изоставена ферма“.

Изпратиха Емили да купи вестник, а после г-н Доланд седна до масата, сложи очилата си и ни прочете за случая.

В ония дни убийството беше главната новина, защото наоколо не се случваше нищо значително. Беше наречено „Убийството в Биндън Бойз“ и пресата го описваше с особено разточителство, така че хората жадно четяха за станалото и очакваха с нетърпение нови подробности.

Г-н Доланд вече беше достигнал до собствена теория по случая, а г-жа Харлоу беше на мнение, че той има толкова познания по подобни въпроси, колкото и всеки един полицай. А това идвало от пиесите, за които знаеше толкова много, а в много от тях се разказвало за убийства.

— Мисля, че ще трябва да го извикат в полицията — заяви тя. — Той скоро ще им разкрие истината.

А междувременно, г-н Доланд, радвайки се на славата от подобно възхищение, сядаше до масата и започваше да ни излага възгледите си.

— Трябва да е виновен оня млад човек — каза той. — Всички улики сочат към него. Живее със семейството, а не е част от него. Това е доста съмнително, да.

— Интересно, защо са го приели в семейството? — попитах аз.

— Осиновен, както изглежда. Мисля, че ревнувал от оня млад мъж. Ревността може да отведе хората много далеч.

— Никога не съм понасяла изоставените къщи — каза г-жа Харлоу. — Косата ми се изправя от тях.

— Разбира се, истината е, че е отишъл в онази празна ферма, Биндън Бойз, както й казват, и го е застрелял там — продължи г-н Доланд. — Защото, видите ли, тоя Козмо бил най-големия син, а това само по себе си трябва да е накарало другия малко да ревнува — още повече, че не бил съвсем от семейството. А после, и онази вдовица… Мирабел… така се казва. Той я искал за себе си, а пък Козмо щял да я вземе. Ами, ето ви го мотива. Значи, той примамил Козмо в празната ферма и го застрелял.

— Можело и да му се размине — казах аз, — ако по-малкият брат, Тристан… не се ли казваше така?… Ако той не отишъл там и не заварил другия на местопрестъплението.

Аз подредих частите на историята. Сър Едуард Перивейл имал двама синове — Козмо и Тристан, а също и един осиновен син, който бил доведен в семейството на петгодишна възраст. Саймън получил образование като равнопоставен с другите двама, но според свидетелските показания, винаги живял с чувството, че не е един от тях.

Сър Едуард бил болен и всъщност починал по времето на убийството, така че не научил за станалото. Биндън Бойз — първоначално Биндън Боаз^[7] според пресата, тъй като била разположена до малка горичка — беше една фермерска къща в имението на Перивейл. Тя имала нужда от ремонт, но и тримата младежи били много заети с управлението на имението, което бе едно от големите по бреговете на Корнуол. В случая се предполагаше, че Саймън примамил Козмо в празната къща и хладнокръвно го застрелял. Вероятно имал и план как да се отърве от тялото, но дошъл Тристан и го хванал с оръжието в ръка. Мотивът изглеждаше предостатъчен. Осиновеният син трябва да е ревнувал от другите двама, а както изглежда, бил влюбен и във вдовицата, която се сгодила за Козмо.

Всичко това представляваше особен интерес за прислугата в къщата ни, а трябва да призная, че и аз доста се увлякох.

Вероятно притеснението ми от предстоящото пътуване с родителите ми беше нараснало прекалено много, така че сигурно подсъзнателно съм търсела някаква възможност да отклоня мислите си от него. Аз станах съпричастна и се вживявах като всички други около мен, когато седяхме до кухненската маса и слушахме как г-н Доланд мери острия си ум с този на полицаите от Скотланд Ярд.

— Ето, на това му казват възбудено дело, а после приключено дело — обяви той.

— От него ще излезе добра пиеса — каза г-жа Харлоу.

— Е, не съм много сигурен — отговори г-н Доланд. — Още от началото ти е ясно кой е убиецът. В една пиеса трябва да има много неизвестни, към тях да водят нишки и разни други работи, а пък накрая да се стигне до неочаквана развръзка.

— Вероятно не е толкова просто, колкото изглежда — изказах мнението си аз. — Може би само изглежда, че го е извършил Саймън… но той казва, че не го е направил.

— Е, така ще каже, нали? — обади се г-жа Харлоу. — Те всички казват така, за да спасят себе си и да хвърлят вината върху някой друг.

Г-н Доланд притисна дланите си една към друга и отправи поглед към тавана.

— Да разгледаме фактите — каза той. — Един мъж довежда непознато дете в къщата си и започва да го третира като свой син. Останалите не го искат… и на момчето му е неприятно, че не го приемат като истински член на семейството. Недоволството му се натрупва с годините. Значи, в къщата вече е пуснала корени омразата. После се появява тази вдовица. Козмо ще се жени за нея. А между двамата винаги си е имало лоши чувства… така че той убива Козмо, а Тристан идва и го намира.

— Какви фантастични имена — изсмя се Мег. — Винаги съм имала едно на ум към такива имена.

Никой не обърна внимание на забележката й, тъй като с нетърпение очаквахме г-н Доланд да продължи.

— И така, да вземем тази овдовяла жена. Тя трябва да е била малкото камъче, което преобръща каруцата. Козмо получава всичко. А какво е положението на Саймън? Малко по-добро от онова на слугите. Омразата вече избухва. И ето ви замисленото убийство. Ах… но преди да успее да се отърве от тялото на убития, пристига Тристан и осуетява плана. В пиесите с убийствата винаги нещо става не както трябва. Така и трябва да бъде, защото иначе не би имало пиеса… а пиесите се пишат по действителни случаи от живота.

Ние всички внимателно слушахме думите му.

Емили каза:

— Не мога да не изпитвам съжаление към този Саймън.

— Да съжаляваш убиец! — извика г-жа Харлоу. — Изгубила си си ума, момиче. Как щеше да се чувстваш, ако той дойдеше сега да ти пусне един куршум в главата?

— Не би го направил, нали? Аз не съм Козмо.

— Благодари на Бога, че не си — каза г-жа Харлоу. — И не прекъсвай г-н Доланд.

— Всичко, което ни остава — каза нашият мъдрец, — е да почакаме и да видим.

Не се наложи да чакаме дълго. Вестникарчетата вече крещяха из улиците: „Драматичен обрат в Биндън Бойз! Прочетете всичко по-нататък!“.

Прочетохме… без да губим време. Изглежда, полицаите били на път да арестуват Саймън Перивейл. Защо се забавили толкова, г-н Доланд не можеше да си обясни. А сега Саймън беше изчезнал!

„Къде е Саймън Перивейл?“ — питаха вестникарските заглавия. „Виждали ли сте този човек?“ А после: „Полицията е по следите. Очакван арест всеки момент“.

— И така — обяви г-н Доланд. — Той е избягал. От това по-ясно „виновен съм“, никой не би могъл и да признае. Но ще го хванат, не се тревожете.

— Да се надяваме — добави г-жа Харлоу. — Човек не може да бъде спокоен в леглото си нощем, когато наоколо се разхождат убийци.

— Той не би имал причина да убие теб, г-жо Харлоу — каза Мег.

— Откъде да зная — отвърна г-жа Харлоу.

— Ще го намерят скоро — успокои я г-н Доланд. — Ще пратят полицаите си навсякъде.

Но дните минаваха, а новини за залавянето нямаше.

После случаят престана да бъде основна тема на вестникарските заглавия. Централно място зае златният юбилей на Кралицата и край него не можеше и да става въпрос да се обръща внимание на някакво долно убийство. Още повече след изчезването на главния заподозрян. Без съмнение, когато го хванеха, интересът щеше да се възобнови, но засега новините от Биндън Бойз бяха изместени на задните страници.

Три дни преди да потеглим на пътешествието си, в дома ни дойде посетител.

Аз бях в стаята си, когато родителите ми изпратиха да ме извикат. Трябваше незабавно да се явя в хола. Там ме очакваше изненада. Когато влязох, в стаята видях Лукас Лоримър.

— Г-н Лоримър ми съобщи, че сте се запознали в дома на г-н и г-жа Графтън — каза майка ми.

— Ами да — казах аз с наивност, която не успя да прикрие радостта ми.

Той взе ръката ми и ме погледна усмихнат.

— За мен беше такова удоволствие да се запозная с дъщерята на проф. Кранли — каза той, с което направи комплимент същевременно и на родителите ми.

Двамата също ме погледнаха, добродушно усмихнати.

— Имаме добра новина — каза баща ми.

Сега и тримата ме наблюдаваха така, сякаш бях дете, на което се готвеха да съобщят, че ей сега ще го отведат до любимата сладкарница.

— Г-н Лоримър също ще пътува на „Атлантик Стар“ — каза майка ми.

— Наистина ли! — удивена извиках аз.

Лукас Лоримър кимна.

— Това също бе голяма изненада за мен, както и голяма чест. Бях поканен да изнеса беседа във връзка с моята находка по същото време, когато проф. Кранли ще чете лекциите си.

Едва успях, да потисна смеха, който напираше в гърдите ми. Развесели ме много финото разграничение между беседа и лекция, което Лукас подсказа с обяснението си. Защото не можех да повярвам, че той е толкова скромен, колкото искаше да ни накара да мислим. А и погледът в очите му, някак не пасваше на думите.

— И така — каза баща ми, — г-н Лоримър ще отплава с нас на борда на „Атлантик Стар“.

— Това — съвсем искрено отговорих аз — ще бъде изключително приятно.

— Не мога да Ви опиша колко много се радвам самият аз — каза той. — Често си мисля какъв щастлив е бил денят, в който открих реликвата си в градината.

Баща ми се усмихна и каза, че посланието върху каменния медальон е малко трудно за дешифриране…

— Не по отношение на самите йероглифи, разбира се, а на смисъла… на точния смисъл. Типично — продължи той, — за начина на изказване на арабите. Смисълът на думите им е винаги пълен със загадки.

— Но точно това ги прави толкова интересни — вмъкна Лукас Лоримър.

— Хубаво беше, че дойдохте да ни съобщите за поканата — продължи баща ми — и за решението Ви да я приемете.

— Скъпи професоре, как бих могъл да откажа честта да споделя един и същи подиум с Вас… Е, не точно да споделя, а по-скоро, бих казал, да ми бъде позволено да Ви следвам по стъпките?

Родителите ми явно бяха очаровани, което означаваше, че те все пак бяха в състояние да излязат за малко от неземната атмосфера, в която обикновено живееха, за да се посгреят под лъчите на съвсем земното ласкателство.

Поканиха го на обяд, по време на който обсъждахме пътуването, а баща ми, окуражаван от майка ми, се впусна в дискусия по лекциите, които щеше да изнесе в Южна Африка и Северна Америка.

Аз можех да мисля само за едно: „Той ще бъде на кораба заедно с нас. Ще бъде в непознати страни с нас!“. И към предстоящото пътуване се прибави значително въодушевление.

По някакъв начин това дори успокои свързаните ми с него страхове.

Присъствието на Лукас Лоримър несъмнено щеше да допринесе за добрата страна на приключението.

* * *

Качването на кораб за първи път беше вълнуващо преживяване. До Тилбъри пътувах с кола с родителите си и през целия път тихо седях до тях и слушах разговора им, който беше най-вече за лекциите, които баща ми щеше да изнесе. Бях доволна от това, защото то ми спестяваше напрежението да участвам. Баща ми наистина спомена и за Лукас Лоримър, питайки се как ли биха приели беседите му.

— Разбира се, той може да има само повърхностни познания по темата, но съм чувал, че умее да представя материята леко и достъпно. Подходът не е правилен, но изглежда опростените неща се възприемат добре от време на време.

— Надявам се, че той ще говори пред образовани хора — каза майка ми.

— О, да. — Баща ми се обърна към мен и ми се усмихна. — Ако имаш въпроси, които искаш да зададеш, Розета, не трябва да се колебаеш, питай.

— Да — добави майка ми, — ако знаеш малко за тези неща, лекциите ще ти харесат повече.

Благодарих им и си помислих, че родителите ми не са съвсем недоволни от мен.

Настаниха ме в каюта, съседна на тяхната, но трябваше да я споделям с едно момиче, което пътуваше за Южна Африка за фермата на родителите си там. Тя вече беше завършила училище, така че бе малко по-голяма от мен. Казваше се Мери Келпин и беше доста приятна. По този маршрут бе пътувала няколко пъти и добре познаваше условията.

Тя си избра долната от двете койки, срещу което аз нямах никакви възражения. Мислех си, че дори бих се чувствала доста ограничена и затворена на долното легло. После тя умело разпредели мястото в гардероба, който трябваше да ползваме заедно. Реших, че докато бяхме на море, двете бихме се разбирали добре.

Корабът вдигна котва рано вечерта и Лукас Лоримър ни потърси почти веднага. Чух гласа му в каютата на родителите си.

Аз не отидох при тях, а реших да разгледам кораба. Изкачих се по трапа до общите зали, а после — на палубата, за да погледам за последен път брега, преди да се отдалечим. Бях се навела над перилата и наблюдавах оживлението долу, когато той дойде при мен.

— Предполагах, че ще бъдете тук — каза той. — Че ще поискате да видите отплаването.

— Да — отговорих аз.

— Не е ли забавно, че сме заедно на това пътешествие?

— Забавно?

— Сигурен съм, че ще бъде така. Щастливо съвпадение.

— Всичко се разви по доста естествен начин. Можете ли да наречете това съвпадение?

— Виждам, че строго се придържате към любезния стил на английския език. Ще трябва да ми помогнете да изгладя беседата си.

— Не сте ли го направили още? Баща ми работи върху своята от векове.

— Той е професионалист. Моята лекция ще бъде съвсем различна. Ще говоря за мистицизма на Изтока. Нещо като „Хиляда и една нощ“.

— Не забравяйте, че ще говорите пред експерти.

— О, надявам се да попадна на по-широка аудитория — на хората с въображение, на романтиците.

— Сигурна съм, че ще успеете.

— Толкова се радвам, че пътуваме заедно — каза той. — И сега вече не сте ученичка… това само по себе си е вълнуващо, нали?

— Да, предполагам, че е така.

— На прага на живота… и приключенията.

Острото изсвирване на сирената прониза въздуха.

— Мисля, че това е сигнал за отплаване. Да, наистина тръгваме. Довиждане, Англия. Добре дошли, нови земи… нови надежди… нови приключения.

Той се смееше. А аз наистина се радвах, че щеше да пътува с нас.

Това чувство не ме напусна и по-късно. Родителите ми станаха обект на особено внимание от страна на капитана и на някои други пасажери. Новината, че щяха да изнасят лекции в Кейптаун и в Северна Америка се разпространи бързо и им спечели почтителното уважение на околните. Лукас също беше много популярен и търсен компаньон. Разбирах причината. Той беше един от онези хора, които не страдат от задръжки. Щом се появеше сред някоя компания, там веднага избухваше смях и настъпваше оживление. Той имаше таланта да накара всичко да изглежда забавно.

Към мен се държеше очарователно, но всъщност, както и към всички останали. Той съумяваше да живее живота си гладко и леко, а предполагам, че точно поради този свой рядък талант винаги успяваше да постигне своето.

Спътничката ми от каютата беше силно впечатлена.

— Какъв чаровен мъж! — каза тя. — И си го познавала, преди да се качиш на борда? Щастливка!

— Е, срещнах го за кратко на една вечеря, а после той дойде да ни съобщи, че ще пътува на същия кораб.

— Предполагам, че се дължи на баща ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че е така приятелски настроен.

— Той е настроен приятелски към всички.

— Много е привлекателен… прекалено много — малко зловещо продължи тя и ме изгледа замислено. Тя беше с доста ниско мнение за умствените ми способности, защото съвсем необмислено й бях казала, че съм напуснала училище, за да участвам в това пътуване. Самата тя беше завършила предната година, така че трябваше да е с около една година по-възрастна от мен.

Имах чувството, че се опитва да ме предупреди да се пазя от Лукас. Нямаше смисъл да ме предупреждава, искаше ми се да й кажа разгорещено, но после се изплаших, че може и да прозвучи твърде разгорещено. Тя беше права в едно: аз бях съвсем невежа, що се отнасяше до нещата от живота?

Но времето, което прекарвах с Лукас, беше наистина приятно.

През първите дни си намерихме едно закътано местенце на палубата, защото тогава морето беше малко бурно и духаше силен вятър. Родителите ми прекарваха доста време в каютата си и аз бях свободна да обикалям наоколо.

Намерих, че това е доста интересно и скоро познавах добре целия кораб. В каютата се чувствах доста потисната, особено защото трябваше да я споделям със словоохотливата и малко наставнически настроена към мен Мери. Радвах се, когато можех да изляза навън. При това, горната койка малко ме задушаваше. Събуждах се рано и лежах там, очаквайки с нетърпение времето за ставане.

После открих, че мога да слизам по стълбичката, без да я безпокоя. Можех да облека набързо нещо и да се измъкна на палубата. Ранните утрини бяха прекрасни. Сядах на някое закътано местенце и гледах морето, наблюдавах изгрева. Обичах да гледам утринното небе, понякога с нежен цвят на перла, друг път кърваво червено. Облаците, плуващи високо над мен, се превръщаха във фантастични образи, а вълните монотонно се плискаха и разбиваха тихо по бордовете на кораба. Нещата изглеждаха такива само сутрин, по никое друго време на деня.

Докато седях там всяка сутрин, редовно се появяваше един мъж в сини работни дрехи, който миеше тази част на палубата. Бях завързала един вид познанство с него, ако можеше да се нарече така. Той се приближаваше със стирката и кофата си, плисваше вода, а после я забърсваше.

В този час палубата беше почти пуста.

Когато се приближи, аз казах:

— Добро утро. Излязох за глътка чист въздух. Задушавах се в каютата.

— О, да — каза той и продължи да мие.

— Преча ли Ви? По-добре да се преместя.

— О, не. Няма нужда. Ще измия наоколо, а тук ще се върна по-късно.

Говореше като образован човек, без никакъв акцент. Огледах го: беше сравнително висок, със светлокестенява коса и малко тъжни очи.

— Няма много хора навън в този час — казах аз.

— Не.

— Сигурно си мислите, че съм малко ненормална.

— Не… не. Разбирам, че искате да подишате чист въздух. А това е най-доброто време на деня.

— О, наистина споделям мнението Ви.

Аз все пак настоявах да се отдръпна, за да не му преча, а той премести стола ми и продължи работата си.

Този разговор беше през първата сутрин, когато го срещнах, а на следващата го видях отново. На третата сутрин вече си мислех, че той ме очаква. Не че имахме някаква уговорка, но беше станало като част от ритуала на деня. Разменяхме по няколко думи. „Добро утро… хубав ден…“ и т.н. Докато миеше палубата, той винаги държеше главата си наведена, като че ли задачата му изискваше цялото му внимание.

— Харесва Ви морето, нали? — каза той на четвъртата сутрин.

Отговорих му, че мисля, да. Не бях сигурна все още, защото за пръв път бях на море.

— Морето някак си ни завладява. Привлича, ни. И се променя толкова бързо.

— Като живота — казах аз, мислейки си за промените в моя живот.

Той не отговори и аз продължих:

— Предполагам, че имате голям опит по море.

Той поклати глава и се отдалечи.

Храненето в трапезарията на кораба беше интересно. Лукас Лоримър, като приятел, сядаше на нашата маса, а капитан Грейсъм се придържаше към приятния си навик да се храни последователно на различни маси, така че по време на пътуването да може да опознае по-голямата част от пътниците си. Той разполагаше с цял запас от истории за морските си приключения и този негов приятен навик даваше възможност на всички нас да ги чуем.

— Лесно му е на него — каза Лукас. — Знае си репертоара и му остава само да повтаря изпълнението си на всяка маса. Нали забелязвате, той знае точно къде да направи пауза за смеха, който ще последва, така че да постигне най-драматичния ефект.

— И Вие донякъде прилагате същата тактика — казах му аз. — О, не исках да кажа, че се повтаряте, но също добре знаете къде трябва да спрете за ефектна пауза.

— Разбирам, че ме познавате по-добре, отколкото ми се иска.

— Добре тогава, нека Ви успокоя. Мисля, че една от най-големите дарби, които човек може да притежава, е да умее да предразполага хората да се смеят.

Той взе ръката ми и я целуна.

Родителите ми, които седяха с нас на масата по време на този диалог, изглеждаха малко сепнати. Мисля, че това беше първият сигнал за тях, че вече бях пораснала.

Лукас и аз бяхме излезли на разходка на палубата, когато срещнахме капитан Грейсън. Той обхождаше кораба всяка вечер, за да се увери, че всичко е наред, предполагам.

— Наред ли е всичко? — попита той, когато ни приближи.

— Всичко е наред, наистина — отговори Лукас.

— Овладяхте ли моряшката походка вече? Понякога не е много лесно. Но имахме сравнително добър късмет с времето… досега.

— Няма ли да продължи така? — попитах аз.

— Ще Ви трябва по-мъдър човек от мен, който да Ви каже това, г-це Кранли. Ние можем да правим само прогнози… и никога с абсолютна сигурност. Времето е непредсказуемо. Всички признаци изглеждат добри, а после на хоризонта се появява нещо съвсем непредвидено и прогнозите ни се провалят.

— Предсказуемото може да се окаже малко скучно — каза Лукас. — В неочакваното винаги има известна привлекателност.

— Не съм съвсем убеден, че това може да се отнася и до времето — каза капитанът. — Скоро ще спрем в Мадейра^[8]. Ще слезете ли на брега?

— О, да — извиках аз. — Очаквам това с нетърпение.

— Жалко, че имаме само един ден там.

— Точно колкото да обиколите магазините. Островът ще ви хареса. Трябва да опитате и виното. Хубаво е.

След тези думи той ни остави.

— Какви планове имате за Мадейра? — попита Лукас.

— Родителите ми не са казали нищо все още.

— Бих искал да Ви покажа острова.

— О, благодаря. Ходили ли сте там преди?

— Да — отговори той. — Така че с мен ще бъдете в безопасност.

* * *

Беше толкова вълнуващо, когато се събудих сутринта и видях суша. Качих се рано на палубата, за да наблюдавам приближаването ни. Можех да видя как пищният зелен остров буквално изплува сред кристалночистите води на океана. Слънцето топло грееше и нямаше дори полъх на вятър, който да наруши спокойствието около нас.

Баща ми беше леко настинал и щеше да остане на борда. Той имаше с какво да запълни времето си, а майка ми, естествено, щеше да бъде до него. Те бяха на мнение, че е чудесна идея да сляза на брега с г-н Лоримър, който любезно ми беше предложил компанията си.

Аз бях доволна, въпреки че се чувствах малко гузна от това, че без тях щеше да ми е много по-приятно. Лукас не каза нищо по въпроса, но бях съвсем сигурна, че си мислеше същото.

— Тъй като съм идвал вече тук, зная някои неща — каза той. — А ако има нещо, което да не ми е известно…

— Което едва ли е възможно.

— … ще го открием заедно — довърши той.

И след тези думи, двамата тръгнахме.

Аз поемах с пълни гърди въздуха, който буквално беше напоен с дъх на цветя. Наистина, цветя имаше навсякъде. Сергиите преливаха от препълнени с тях кошници, обагрени във фантастичните им цветове, и разпръснати между бродираните чанти, шалове, покривки и килими.

Слънцето, неспирното бърборене на търговците, предлагащи ни стоките си на непознат — език португалски, предположих — възбудата, че съм в чужда страна и то в компанията на Лукас Лоримър — всички тези неща ме накараха да се почувствам така щастлива, както не бях се чувствала от много дълго време.

Наистина беше един от ония дни, които се помнят. Лукас беше отлична компания. Където и да отидехме, усмивката му омайваше хората и аз си мислех, че той е най-добрият човек, когото някога бях срещала.

Действително знаеше много неща за острова.

— Доста малък е — каза той. Прекарах тук една седмица и за това време успях да отида почти навсякъде.

Той нае една от каруците, теглени от волове и направихме обиколка на града — покрай катедралата, където пожелахме да слезем за кратко, покрай пазара, отрупан с още цветя, с кошници, сгъваеми масички и столове.

От града понякога успявахме да зърнем „Атлантик Стар“, хвърлил котва на известно разстояние от пристана, както и лодките, непрестанно превозващи пътници между кораба и брега.

Лукас каза, че трябва да опитаме виното и отидохме в една от винарските изби. Седнахме до една от малките, прилични на бурета масички, където веднага ни поднесоха чаши с мостра от виното на Мадейра, с надеждата, предполагам, че ще го харесаме толкова много, че ще си купим.

В избата беше полутъмно — пълен контраст на ярката светлина отвън. Седнахме на столчетата и се погледнахме. Лукас вдигна чашата си.

— За Вас… за мен… и за още много дни като днешния…

— Следващият престой е в Кейптаун, мисля.

— Е, Вие и аз може да имаме шанс да повторим удоволствието, когато пристигнем там.

— Вие ще бъдете зает с лекцията си.

— Моля Ви, не я наричайте лекция. Тази дума е за по-сериозни неща. Започва да звучи толкова строго. Защото думата „лекция“ има и друго значение. Може да означава например да поучаваш някого… да му се караш. Когато ме поканиха да взема участие, беше като един вид контраст спрямо сериозната материя, която би била поднесена от професора. Почувствах, че за мен това е чест… и ето вижте, стигна се до това пътуване. Така че… наречете го беседа. Така е много по-приятно. Всъщност, имам чувството, че може и да шокира родителите Ви. Защото ще говоря за неприятни неща, като заклинания и ограбване на гробове.

— Но на хората може да им хареса повече да слушат това, отколкото…

— Предпочитам да не мисля по въпроса. Ако не им хареса, значи не им е харесала и толкова. Така че не, нямам никакво намерение да се оставя подготовката за беседата да развали удоволствието ми от фактическото й поднасяне на слушателите. А най-доброто от всичко е, че пътуваме заедно сега.

— За мен наистина е удоволствие.

— Ставаме сантиментални. Сигурно е от виното. Но то е хубаво, нали? Трябва да купим една бутилка, за да покажем, че одобряваме поднесената мостра.

— Надявам се, че всички тези безкрайни дегустации, в крайна сметка си струват. Въпреки че са безплатни.

— Сигурно е така, иначе не биха се придържали към този стар обичай, нали? А между впрочем, приятно е да се седи тук, в тази тъмна изба, на тези неудобни столчета и да се пие чудесното им вино Мадейра.

В заведението влязоха няколко от спътниците ни от кораба. Разменихме си поздрави. Всички изглеждаха доволни от деня си на сушата.

Тогава край масата ни мина един млад мъж.

— О, здравейте — каза Лукас.

Мъжът се спря.

— О — каза Лукас, — помислих, че се познаваме.

Мъжът хладно изгледа Лукас и аз го познах, но едва тогава, защото този път не беше облечен в обикновените си сини работни дрехи, в които го виждах толкова често преди. Беше матросът, който миеше палубата сутрин.

— Не — каза той, — не мисля, че…

— Извинете. Просто за момент помислих, че някъде сме се виждали.

Аз се усмихнах и казах:

— Сигурно сте се виждали на кораба.

Младият мъж стоеше до масата странно напрегнат, а в погледа му, който не сваляше от Лукас, се четеше стаена тревога.

— Сигурно е така — каза Лукас.

Човекът отмина и седна до една от масичките в най-тъмния ъгъл на заведението.

Аз прошепнах на Лукас:

— Той е един от палубните матроси.

— Изглежда, че се познавате.

— Срещам го понякога сутрин. Качвам се горе да наблюдавам изгрева, а той тогава идва да мие палубата.

— Няма вид на палубен матрос.

— Така е, защото сега не е с работни дрехи.

— Е, благодаря, че ме осведомихте. Бедният момък изглеждаше малко смутен. Надявам се виното да му хареса толкова, колкото и на нас. Хайде. Нека да купим една бутилка за кораба. Дори по-добре две. Ще ги изпием днес на вечеря.

Купихме виното и излязохме на слънце.

Отправихме се бавно по посока на лодката, която щеше да ни върне на кораба. На кея спряхме пред сергиите и Лукас ми купи една от пъстрите чанти. Цялата беше избродирана с алени и сини цветя.

— Като спомен от един хубав ден — каза той. — За да изразя благодарността си, че ми позволихте да го споделя с Вас.

Помислих си колко мил и чаровен беше Лукас; той положително беше дарил самата мен с един прекрасен ден…

— Винаги ще си го спомням, когато видя тази чанта — казах му аз, — … волските каруци и виното…

— И дори палубния матрос.

— Ще запомня всяка минута от този ден — уверих го аз.

* * *

На море приятелствата се създават бързо.

След Мадейра продължихме в тихо време и по-спокойни води. След деня, прекаран на острова, Лукас и аз се бяхме сближили още повече. Виждахме се редовно на палубата, без да уговаряме предварително срещите си. Той сядаше до мен и загледани в безшумно плъзгащите се край нас вълни, разговаряхме за какво ли не.

Той ми разказа подробно за себе си — как например нарушил семейната традиция, един от синовете непременно да се посвети на военната кариера. Животът в армията просто не бил създаден за него. Всъщност, призна той, все още не му било съвсем ясно какъв живот би му харесал. С неспокоен дух, той пътувал често, обикновено в компанията на бившия си ординарец и добър приятел Дик Дювейн. Дик напуснал армията заедно с него и оттогава двамата били неразделни. Сега Дик бил в Корнуол, помагал в имението и Лукас предполагаше, че един ден сигурно и на него щеше да му се наложи да се върне там и да се заеме със същото.

— Просто в момента съм несигурен — каза той. — В имението има достатъчно работа както за брат ми, така и за мен. Но мисля, че щеше да е по-различно, ако наследникът бях аз. Сега работата ръководи брат ми Карлтън, а той е идеалният стопанин… нещо, което аз никога не бих могъл да бъда. Той е най-добрия човек на света, обаче аз не обичам да свиря втора цигулка. Това просто не отговаря на високомерния ми характер. Така че… откакто напуснах армията, малко се нося по течението… и направих доста пътешествия. Египет винаги ме е привличал, така че когато намерих оня камък в градината, изпитах усещането, че в това трябва да има пръст съдбата. Така и се оказа, защото ето ме тук сега, на борда на кораба, наред с елита на обществото, като родителите Ви… и разбира се, очарователната им дъщеря. И всичко това, само защото намерих един камък в градината. Но аз непрекъснато говоря за себе си. Какво ще кажете Вие? Какви са плановете Ви?

— Нямам още планове. Прекъснах училище, както знаете, за да дойда тук. Кой знае какво ни подготвя бъдещето?

— Никой не може да бъде сигурен, разбира се, но понякога човек има възможност да му придаде дадена форма.

— Вие придадохте ли вече форма на Вашето?

— В процес съм да го направя.

— А имението на брат Ви е в Корнуол?

— Да. Всъщност, не е далеч от мястото, около което се вдигна толкова много шум във вестниците неотдавна.

— О… за какво става въпрос?

— Четохте ли за младия човек, когото трябваше да арестуват, и който избяга?

— О, да. Спомням си. Не беше ли някой си Саймън? Перивейл, така ли?

— Точно така. Носи името на човека, който го осиновил, сър Едуард Перивейл. Имението им е на шест или осем мили от нашето. Перивейл Корт. Прекрасно старо имение. Ходих там веднъж… много отдавна. Беше по повод на нещо, което баща ми трябваше да организира в областта, а това засягаше и сър Едуард. Отидох с баща ми. Но си спомних за това едва когато прочетох във вестниците за случилото се. Имаше двама братя и още един, осиновен. Всички бяхме шокирани, когато чухме тази история. Човек не очаква подобно нещо да се случи на хора, които познава… дори и да е бегло.

— Колко интересно. В моя дом се говори много за случая… сред прислугата, не става въпрос за родителите ми.

Докато разговаряхме, се появи палубният матрос, който буташе пред себе си количка, натоварена с бутилки бира.

— Добро утро — извиках аз.

Той само кимна в отговор и продължи пътя си.

— Ваш приятел? — каза Лукас.

— Това е морякът, който мие палубата. Спомнете си, беше във винарската изба в Мадейра.

— А, да… спомням си. Изглежда доста недружелюбен, не мислите ли?

— Малко е резервиран, струва ми се. Вероятно защото не би трябвало да разговаря с пасажерите.

— Изглежда различен от останалите.

— Да, и аз мисля така. Той никога не казва нещо повече от „добро утро“, а понякога и една-две думи за времето.

Престанахме да мислим за него и продължихме разговора си на други теми. Той ми разказа за имението в Корнуол и за някои от ексцентричните хора, които живеели там. Аз му разказах за моя живот в къщи и за „номерата“ на г-н Доланд; а описанията ми за времето, което бях прекарала с приятелите си в кухнята, го накара весело да се разсмее.

— Изглежда, че много Ви е харесало там.

— О, имах късмет да живея така.

— Родителите Ви знаят ли?

— Те не се интересуват от нищо, което се е случило след раждането на Христос.

И продължихме да си говорим по този начин.

На следващия ден, когато рано сутринта заех мястото си на палубата, видях матроса, но той не се приближи.

* * *

Пътувахме по посока на Кейптаун и вятърът се усилваше с всеки изминал час през този ден. Почти не бях виждала родителите си, защото прекарваха повечето време в каютата си. Баща ми усъвършенстваше лекцията и работеше върху, книгата си, а майка ми му помагаше. Срещнахме се само в трапезарията, където те се отнесоха към мен с присъщата разсеяност, на която вече бях свикнала. Баща ми попита дали имам с какво да се занимавам и добави, че бих могла да отида в каютата им да си взема нещо за четене. Успокоих го, че животът на кораба ми харесва, имам какво да чета и че с г-н Лоримър сме станали много добри приятели. Изглежда това ги задоволи и те се върнаха към работата си.

Капитанът, който понякога вечеряше на нашата маса, ни каза, че най-страшните бури, които е преживявал, били около нос Добра надежда. Старите моряци го наричали с бившето му име Носа на бурите. А и без това не би трябвало да се надяваме да ни съпътства винаги доброто време, на което се бяхме радвали досега. Наред с хубавото, трябваше да умеем да приемаме и лошото. Явно бяхме на път да се сблъскаме с лошото.

Родителите ми останаха в каютата, но аз имах нужда от свеж въздух и се качих на палубата.

Не очаквах да видя урагана, който ме посрещна там. Корабът се мяташе яростно насам-натам, сякаш беше направен от най-обикновен корк. Гмуркаше се и отскачаше толкова силно, че имах чувството, че ще се обърне. Високите вълни се издигаха като застрашителни планини, преди да се стоварят върху откритата палуба и да я залеят цялата. Вятърът лудо раздърпваше косите и дрехите ми. Струваше ми се, че разяреното море се опитва да ме грабне от мястото ми и да ме захвърли някъде зад борда.

Беше страшно, но и много вълнуващо.

Бях измокрена до кости и едва успявах да се задържа на краката си. Бях останала почти без дъх и стисках здраво перилата на палубата.

Докато стоях там и се питах дали ще бъде разумно да се опитам да прекося палубата, за да се прикрия поне от директната ярост на бурята, видях оня матрос. Клатушкаше се към мен, измокрен съвсем. Водните пръски бяха направили косата му тъмна и тя сега приличаше по-скоро на шапка, а лицето му блестеше от капчиците вода.

— Добре ли сте? — изкрещя той.

— Да — изкрещях в отговор аз.

— Не трябва да стоите тук. Слезте долу!

— Да — извиках аз.

— Хайде. Ще Ви помогна.

Той загуби равновесие и падна върху мен.

— Морските бури винаги ли са толкова лоши? — с мъка успях да го попитам аз.

— Не съм виждал буря. Това е първото ми пътуване.

Той беше хванал ръката ми и двамата като пияни се залюшкахме по палубата. Накрая той отвори една врата и ме изблъска вътре.

— Ето — каза той. — Не излизайте навън при такова море.

И преди да успея да му благодаря, той беше изчезнал.

Олюлявайки се, аз тръгнах към каютата си. Мери Келпин лежеше на долното легло и явно се чувстваше зле.

Казах й, че ще отида да видя как са родителите ми. И двамата бяха проснати на койките си.

Върнах се в моята каюта, взех една книга, качих се на горното легло и се опитах да чета. Не беше много лесно.

През целия следобед очаквахме бурята да утихне, но корабът явно се движеше по нейния път и стенеше и охкаше като в агония.

Надвечер вятърът леко спадна. Аз успях да сляза до трапезарията. По масите бяха поставени дървените рамки, за да не се плъзга посудата, но имаше малко хора. Скоро видях Лукас.

— А — каза той, — не са много тези от нас, които имат смелостта да дойдат на вечеря.

— Виждали ли сте някога такава буря? — попитах го аз.

— Да, веднъж, когато се връщах от Египет. Бяхме минали Гибралтар и се приближавахме към залива. Мислех, че е настъпил последният ми час.

— Това си помислих и аз следобед.

— Корабът ще се справи в бурята. Вероятно утре морето ще бъде спокойно като езеро и ние ще се питаме за какво всъщност е била цялата ни паника. Къде са родителите Ви?

— В каютата си. Нямаха желание да слязат тук.

— Както и доста други пътници, очевидно.

Аз му казах, че съм ходила на палубата и че матросът ми се е скарал доста строго.

— И правилно — отбеляза Лукас. — Трябва да е било много опасно. Вълните съвсем лесно са можели да Ви изхвърлят зад борда. Мисля, че бяхме попаднали в периферията на ураган.

— Което ни накара да разберем колко коварно може да бъде морето.

— Наистина е коварно. Човек никога не трябва да се доверява на природните сили. Морето… като огъня, е добър приятел, но и лош враг.

— Чудя се какво ли означава да преживееш корабокрушение.

— Нещо ужасяващо.

— Самотен в открита лодка — тихичко казах аз.

— Много по-неприятно, отколкото може да прозвучи.

— Да, предполагам. Но като че ли бурята вече отслабва.

— Кой знае. Трябва да сме готови за всякакво време. Това е било малък предупредителен урок за нас, вероятно.

— Хората невинаги научават уроците си.

— Не разбирам защо, след като получихме добър пример за измамната природа на морето. Усмихнато в един момент… сърдито… заплашително в следващия.

— Надявам се да не се сблъскваме с повече урагани.

Когато се върнах в каютата, наближаваше десет часа. Мери Келпин беше в леглото си. Аз отидох до съседната каюта, за да пожелая дека нощ на родителите си. Баща ми лежеше, а майка ми четеше някакви статии.

Казах им, че съм вечеряла с Лукас Лоримър и сега мисля, че е вече време да спя.

— Да се надяваме, че до сутринта корабът ще престане да се люлее толкова — каза майка ми. — Това непрекъснато клатене нарушава хода на мислите на баща ти, а по лекцията все още остава малко работа.

Спах добре и се събудих в ранните часове на утрото. Вятърът се усилваше и сега корабът беше по-нестабилен и от предишния ден.

Съществуваше опасност да бъда изхвърлена от леглото си, така че сънят вече беше невъзможен. Лежах будна, заслушана във воя на бурята и в тежките вълни, които се разбиваха с трясък по бордовете.

И после изведнъж се разнесе пронизителен звън. Разбрах веднага значението му, защото още през първия ни ден на кораба ни бяха организирали обучение, което поне донякъде да ни подготви за евентуално бедствено положение. Бяха ни казали тогава, че трябва да облечем топли дрехи и да сложим върху тях спасителните ризи, поставени в каютите ни, след което да се отправим към сборните пунктове, предварително разпределени по групи.

Скочих от леглото. Мери Келпин вече се обличаше.

— Ето, това — каза тя. — Този кошмарен вятър… а сега… това.

Зъбите й тракаха, докато говореше, а поради, ограниченото място, беше много трудно да се обличаме двете едновременно.

Тя се приготви преди мен, а след като и аз успях да се справя с копчетата си и да навлека спасителната риза, забързах към каютата на родителите си.

Камбаните продължаваха тревожния си звън. Родителите ми изглеждаха объркани, а баща ми раздразнено подреждаше някакви книжа.

Аз казах:

— Няма време за това сега. Елате. Облечете тези топли дрехи и ми кажете къде са ви жилетките.

Е, тогава ми се удаде изключителния шанс да разбера на практика, че известно количество обикновен и здрав разум си има своите предимства пред силно ерудирания ум. Двамата бяха трогателно послушни и просто се оставиха в моите ръце. Най-после успяхме да се приготвим и да напуснем каютата.

Коридорът беше пуст. Внезапно баща ми спря и някои от листите, които носеше, паднаха от ръцете му. Аз бързо ги събрах.

— О — с ужас каза той, — забравих бележките, които обработвах вчера.

— Няма значение — казах аз. — Животът ни е по-важен от твоите бележки сега.

Той остана неподвижен.

— Не мога… не бих могъл… трябва да отида да ги взема.

Майка ми каза:

— Баща ти трябва да вземе бележките си, Розета.

Видях упоритото изражение на лицата им и казах бързо:

— Ще се върна и ще ги взема. Вие се качете горе във фоайето, където е сборният пункт. Аз ще взема записките. Къде са?

— В горното чекмедже — отговори майка ми.

Побутнах ги леко, за да продължат напред по коридора, а аз се върнах. Листите не бяха в горното чекмедже. Потърсих ги и ги намерих в едно от долните. Поради спасителната жилетка движенията ми бяха малко затруднени. Грабнах записките и забързах навън.

Камбаните вече не се чуваха. Беше трудно да се пази равновесие. Корабът се люлееше и аз едва не паднах, докато се изкачвах по стълбите. От родителите ми нямаше и следа. Предположих, че трябва да са се присъединили към останалите при сборния пункт, след което са били отведени на палубата, където трябваше да ги очакват спасителните лодки.

Силата на бурята беше нараснала. Аз се препънах, подхлъзнах се и полетях нанякъде. Спря ме една корабна преграда. Изправих се зашеметена и се огледах отново за родителите си. Чудех се къде може да са изчезнали за краткото време, което ми беше необходимо докато намеря бележките. Сега ги държах в ръцете си и с мъка вървях по палубата. А там горе беше същински ад. Хората се блъскаха, за да се доберат до перилата. Напразно търсех родителите си сред тях. Изведнъж се почувствах ужасно сама из цялата тази напираща, пищяща тълпа.

Беше повече от страшно. Като че ли вятърът изпитваше зловеща радост, докато ни изтезаваше. Косата ми се беше разпиляла и се мяташе лудо на всички страни, падаше върху лицето ми и ме заслепяваше. Листите бяха изтръгнати от ръцете ми. Наблюдавах ги, когато за няколко секунди изпълниха лудешки танц над главата ми, после бяха грабнати от ураганния вихър и запратени долу, в кипящата водна стихия.

Не трябваше да се разделяме, помислих си аз. А после се запитах: Защо? Та ние никога не сме били заедно… Но този път беше различно. Сега бяхме в опасност. Сега смъртта се взираше в лицата ни. Няколко набързо нахвърляни записки положително не бяха толкова ценни, та да ни разделят в подобен момент?

Някои от хората вече се качваха в лодките. Аз осъзнах, че моят ред още дълго нямаше да дойде, а когато видях как спускат тези нестабилни лодки в разяреното море, вече изобщо не бях сигурна дали искам да поверя себе си на една от тях.

Корабът внезапно издаде конвулсивен стон сякаш ни предупреждаваше, че повече не може да издържи и че няма вече сили. Наклони се силно встрани и около мен нахлу вода. Тогава видях как една от лодките се преобърна докато я спускаха. Чух писъците на хората в нея, когато морето лакомо ги погълна и повлече към дъното си.

Чувствах се замаяна и имах странното усещане, че всъщност не присъствах там. Смъртта изглеждаше почти неизбежна. Щях да загубя живота си още преди да съм започнала да го живея. Замислих се за миналото си: нещо, което се говори, че правят всички, които се давят. Но аз не се давех… още не. Ето, стоях там на пропукания кораб, изправена пред непредсказуемата ярост на природните стихии и знаех, че всеки момент можех да бъда пометена от относителната сигурност на палубата и изхвърлена в това сиво море, където никой не можеше да се надява на спасение. Шумът беше оглушителен, воплите и молитвите на хората към бога, молещи се да ги чуе и спаси от водата, тътенът на вилнеещата буря, силният вой на вятъра и гигантските вълни… Беше като сцена от Дантевия „Ад“.

Нищо не можеше да се направи. Мисля, че първата мисъл на хората, изправени пред смъртта, е тази за собственото им спасение. Вероятно, когато човек е млад, смъртта изглежда толкова далечна, че той не я приема като нещо сериозно. За него тя е нещо, което се случва на други, стари хора. При това човекът не може да си представи свят, в който самият той вече не живее, човекът има чувството, че е безсмъртен. Знаех, че през тази нощ много хора ще почиват в морския си гроб, но не можех всъщност да повярвам, че и аз ще бъда една от тях.

Стоях там… замаяна… очакваща, опитвах се да зърна някъде родителите си. Мислех си за Лукас Лоримър. Къде ли беше той? Исках да го видя. За миг си помислих, че вероятно все още стои някъде спокоен, малко циничен. Дали би говорил за смъртта с това безгрижие, с което говореше за живота?

Тогава видях преобърнатата лодка. Вълните я подхвърляха наоколо. Тя се приближи до мястото, където бях застанала. После се изправи върху дъното си и продължи да подскача точно под мен.

Някой грубо хвана ръката ми.

— Ако останете тук, ще бъдете изхвърлена зад борда след минута!

Обърнах се. Беше палубният матрос.

— С лодката е свършено. Ще се преобърне пак… сигурно е.

Лицето му беше измокрено. Той беше приковал поглед в лодката, която страшните вълни бяха доближили до борда на кораба.

Една гигантска вълна я пое и издигна високо нагоре почти до нас.

Той изкрещя:

— Това е шанс. Хайде. Скачай!

Изненада ме фактът, че се подчиних. Той все още стискаше здраво ръката ми. Приличаше на сън. Аз летях във въздуха, а после паднах право сред прегръдките на развилнялото се море.

Оказахме се до лодката.

— Хвани се! — изкрещя той, надвиквайки стихията.

Инстинктивно му се подчиних. Той беше близо до мен. Изглеждаха минути, но вероятно бяха изминали само няколко секунди, докато той успее да се качи в лодката. Аз все още здраво стисках борда й. После ръцете му се впиха в мен. Почувствах как ме издърпва към себе си.

И тъкмо навреме. Защото лодката се вдигна на гребена на една огромна вълна. Ръцете му все още ме обгръщаха и притискаха здраво към тялото му.

— Дръж се… дръж се за живота си! — извика той.

Някакво чудо. Ние все още бяхме в лодката.

Бяхме останали без дъх.

— Дръж се. Дръж се! — продължаваше да крещи той.

Не съм сигурна какво се случи през следващите минути.

Чувствах само, че нещо ме подхвърля и блъска и че силата на вятъра спира дъха ми. Чух невероятен трясък, когато „Атлантик Стар“ като че ли излетя високо във въздуха, а после падна на една страна. Водата заслепяваше очите ми, изпълваше устата ми. Летяхме на гребена на вълните в един момент, а в следващия потъвахме в дълбините на океана.

От потъващия кораб бях избягала в една малка лодка, която явно не би могла да оцелее при това море.

Сигурно това беше краят.

Времето беше спряло да съществува. Нямах представя колко дълго останах вкопчена в бордовете на лодката, защото само едно нещо изглеждаше важно: да продължавам да се държа.

Усещах присъствието на мъжа до себе си.

Той се опита да надвика вятъра:

— Още плаваме. Колко ли дълго…

Гласът му се загуби в стихията.

Едва успявах да различа очертанията на „Атлантик Стар“. Той беше още над водата, но наклонен под необичаен ъгъл. Носът му, като че беше изчезнал. Знаех, че за хората на кораба почти нямаше шанс за оцеляване.

Лодката ни продължи да се мята в несигурност, а всяка нова вълна можеше да сложи край на живота ни. Морето навсякъде около нас кипеше и беснееше… такъв крехък съд, който се осмеляваше да се опълчи срещу чудовището океан! Започнах да се питам какво ли би се случило с мен, ако този мъж не беше се появил в оня момент и не ме бе накарал да скоча с него. Истинско чудо! Едва можех да повярвам, че се е случило. Мислех си за родителите си. Къде бяха? Дали бяха успели да избягат?

После ми се стори, че бурята малко отслабна. Фантазирах ли? Може би бе само временно затишие. Но за нас то означаваше кратък отдих. Една от спасителните лодки се носеше наблизо. Жадно впих поглед в нея с надеждата, че там може да са и моите родители. Видях напрегнати, бледи лица — неузнаваеми, непознати. После една вълна внезапно подхвана лодката. За секунда или две тя застина увиснала във въздуха, а после изчезна напълно, залята от друга гигантска вълна. Чух писъците. Лодката все още беше там. Отново бе издигната високо. Застана някак перпендикулярно. И видях в океана да се изсипват тела. После лодката падна и се преобърна. Беше с дъното нагоре, когато отново се издигна и морето я захвърли настрани, както би направило дете с играчката си, която вече го е отегчила.

Видях глави да се показват и изчезват под водата и това, струва ми се, продължи няколко безкрайни минути. После изчезнаха.

Чух спасителят ми да вика:

— Гледай! Някой се носи към нас!

Беше мъж. Главата му внезапно се показа близо до лодката ни.

— Да го качим вътре… бързо… иначе ще потъне и ще повлече и нас след себе си.

Протегнах ръцете си. И едва успях да овладея чувствата, които ми обзеха тогава, защото мъжът, когото се опитвахме да издърпаме в лодката, беше Лукас Лоримър. Мина дълго време, докато успеем. Той съвсем беше загубил сили и остана да лежи по лице на дъното. Беше абсолютно неподвижен. Искаше ми се да му извикам:

— Ти си спасен, Лукас.

Но си помислих: „Дотолкова спасен и толкова в безопасност, колкото и самите ние“.

Обърнахме го по гръб. Когато го позна, спътникът ми буквално онемя. После ми извика:

— Той е много зле.

— Какво можем да направим?

— Почти се е удавил.

Наведе се над Лукас и започна ритмично да натиска гърдите му и да изпомпва водата от белите му дробове. Опитваше се да спаси живота на Лукас, а аз се запитах колко ли дълго би могъл да издържи.

Помагаше ни това, че сега имахме какво да правим, а то отвличаше мислите ни от бурята. Спътникът ми постигаше успех. Лукас вече изглеждаше малко повече жив.

Забелязах, че нещо с левия му крак не беше в ред. От време на време ръката му несъзнателно се протягаше и го докосваше. Лукас беше в полусъзнание, но усещаше, че с крака му се е случило нещо.

— Не мога да продължавам повече — с мъка проговори спасителят ми.

— Той ще се оправи ли? — попитах аз.

Отговори ми само с неопределено повдигане на рамене.

* * *

Изминаха вероятно около два часа, преди вятърът да започне да утихва. Внезапните вихри сега се появяваха по-рядко, а ние още плавахме на повърхността на вълните.

Лукас още не беше отворил очи: продължаваше да лежи безжизнен на дъното на лодката. Другият ми спътник правеше нещо по лодката. Не разбирах точно какво, но явно беше важно, а фактът, че все пак се задържахме над водата ми подсказа, че той явно имаше известни познания в навигацията.

Той вдигна очи и видя, че го наблюдавам. Каза:

— Поспи малко. Изтощена си.

— Ти също…

— О… има достатъчно неща, които да ме държат буден.

— По-добре е сега, нали? Имаме ли шанс?

— Някой да ни намери и спаси ли? Вероятно. Имаме късмет. Тук има една туба с вода и бисквити… поставени под седалката. Оставили са ги за аварийни случаи. Те ще ни помогнат да преживеем известно време. Но най-важна е водата. С нея ще можем да оцелеем… за известно време.

— А той? — аз посочих към Лукас.

— Зле е. Обаче диша. Беше полуудавен… и мисля, че кракът му е счупен.

— Можем ли да направим нещо?

Той поклати глава.

— Нищо. Нямаме медикаменти. Той ще трябва да почака. Сега ще трябва да потърсим платно за лодката. Но това не е работа за теб, така че опитай да поспиш. Ще се почувстваш по-добре.

— А ти?

— По-късно, може би. А за него не можем да направим нищо повече. И ще трябва да пътуваме натам, накъдето ни отнесе вятърът. Ако имаме късмет, ще попаднем на пътя на търговските кораби. Ако не… — Той присви рамене. После каза почти нежно: — Най-доброто за теб сега е да поспиш. Нещата после ще изглеждат по-хубави.

Аз затворих очи и за мое учудваме заспах.

* * *

Когато се събудих, слънцето беше изгряло. Значи беше започнал нов ден. Огледах се. Небето беше обагрено в червено и хвърляше бледорозов отблясък върху водата. Все още имаше силен бриз, който образуваше пяна по гребените на вълните. А това означаваше, че се движим с добра скорост. Но накъде, оставаше да се гадае. Зависеше от капризите на вятъра.

Лукас все още лежеше на дъното на лодката. Другият мъж ме наблюдаваше внимателно.

— Спа ли? — попита той.

— Да, дълго време, както изглежда.

— Нуждаеше се от сън. По-добре ли се чувстваш?

Кимнах.

— Какво се е случило?

— Виждаш, в по-спокойни води сме.

— Бурята е отминала.

— Стискай палци. Засега бурята е в затишие. Разбира се, може да забушува отново само за броени минути, но все пак, даде ни се втори шанс.

— Мислиш ли, че има надежда да бъдем открити?

— Вероятно петдесет на петдесет.

— А ако не?

— Питейната вода няма да ни стигне за дълго.

— Ти спомена и някакви бисквити.

— Да. Но водата е най-важна. Ще трябва да я разпределим на части.

— А той? — попитах аз, посочвайки Лукас.

— Ти го познаваш. — Беше като изявление, не като въпрос.

— Да. Бяхме приятели на кораба.

— Виждал съм те да разговаряш с него.

— Лошо ли е наранен?

— Не зная. Но не можем да направим нищо.

— А кракът му как е?

— Костта трябва да се намести, предполагам. Но тук нямаме материали.

— Бих искала…

— Недей да искаш твърде много. Съдбата може да си каже, че си алчна. Ние току-що получихме шанса да бъдем спасени по един от най-фантастичните начини.

— Зная. Благодарение на теб.

Той ми се усмихна доста стеснително.

— Все още ще трябва да се надяваме на чудеса — каза той.

— Иска ми се да можехме да направим нещо за него.

Той поклати глава.

— Трябва да внимаваме. Можем да преобърнем лодката само за половин секунда. Той ще трябва да разчита на късмета си като нас.

Аз кимнах.

— Родителите ми… — започнах аз.

— Може и да са се качили на една от лодките.

— Видях как една лодка излетя нагоре… и после потъна.

— Няма голяма надежда, за който и да е от тях.

— Изненадана съм, че нашата малка лодчица издържа. Ако успеем да се измъкнем оттук, ще се дължи само на теб.

Замълчахме и след известно време той извади тубата с водата. Отпихме по една глътка.

Той внимателно затегна капачката.

— Ще трябва да я пестим. За нас сега тя е животът… не забравяй.

Аз кимнах.

* * *

Часовете отминаваха. Лукас отвори очи и погледът му попадна на мен.

— Розета? — прошепна той.

— Да, Лукас?

— Къде… — устните му оформиха думата, но звук почти не се чу.

— Ние сме в една спасителна лодка. Корабът потъна. Сега ти си добре. Тук си с мен и със…

Беше абсурдно да не зная името му.

Някога той беше палубен матрос, да, но сега бе нашият спасител, човекът поел под свой контрол невероятното ни спасяване.

Лукас и без това не можеше да ме чува добре. Той не прояви признаци на изненада, а отново затвори очи. Каза нещо. Аз трябваше да се наведа над него, за да разбера.

— Кракът ми…

Трябваше да направим нещо за него. Но какво? Не разполагахме с медицински материали, а освен това не можехме да се движим много из лодката. Дори при това спокойно море тя можеше силно да се наклони и много лесно да изхвърли някого от нас зад борда.

Слънцето се издигаше високо и горещината стана особено силна. За щастие вятърът — сега вече слаб — не спря. Той продължаваше леко да ни придвижва напред, но нямахме и най-малка представа за посоката.

— Ще бъде по-лесно, когато изгреят звездите — каза спасителят ни.

Бях научила името му — Джон Плейър. Стори ми се, че ми го каза с известно нежелание. „Имаш ли нещо против да те наричам Джон“ — попитах аз, а той беше отговорил: „Тогава аз ще те наричам Розета. Сега сме поставени при равни условия… вече не като пътничка и палубен матрос. Страхът от смъртта много лесно изравнява хората“. Аз отговорих: „Не ми е нужен подобен страх, за да те наричам с малкото ти име. Би било абсурдно да крещя: Г-н Плейър, давя се! Моля Ви, спасете ме!“. „Доста абсурдно — съгласи се той, — но се надявам никога да не ти се наложи да ми крещиш такива думи.“

Попитах го:

— Ще можеш ли да управляваш лодката по звездите, Джон?

Той присви рамене.

— Не съм опитен навигатор, но човек все научава нещо, когато е на море. Ако нощта е ясна, поне ще добием известна представа за посоката, в която се движим. Миналата нощ беше твърде облачна, за да се види нещо.

— Посоката може да се промени. В крайна сметка, ти каза; че зависи от вятъра.

— Да, ще трябва да вървим натам, накъдето ни издуха. Това кара човек да се чувства особено безпомощен.

— Точно както когато зависиш от други хора за основните неща в живота си. Мислиш ли, че г-н Лоримър ще умре?

— Изглежда достатъчно силен. Мисля, че най-големият проблем е кракът му. Трябва да го е притиснал, когато лодката им се обърна.

— Иска ми се да можем да направим нещо.

— Най-доброто в случая е да държим очите си отворени. Ако видим и най-малкия знак по хоризонта, трябва да направим нещо, за да привлечем внимание. Да издигнем флаг…

— И къде можем да намерим флаг?

— Една от долните ти фусти, вързана на дъска, нещо подобно.

— Мисля, че си много изобретателен.

— Може би, но това, което търся сега, е още малко късмет.

— Може вече и да сме си получили своя дял късмет, когато се спасихме от корабокрушението.

— Е, ще ни трябва още мъничко. А междувременно, нека да вложим всичките си сили, за да го намерим. Дръж очите си отворени. При най-малкото петънце на хоризонта ще изпратим някакъв сигнал.

Сутринта измина бавно. Дойде следобедът. Продължавахме плавно да се движим. Лукас от време на време отваряше очи и говореше, но беше ясно, че нямаше ясна представа за ситуацията.

За щастие, слънцето се скри зад няколко облачета и жегата стана по-поносима. Не знаех кое щеше да е по-добре — да вали дъжд, което можеше да означава буря, или да ни пече това изгарящо слънце. Джон Плейър внезапно беше заспал от изтощение. Така изглеждаше много млад. Замислих се за него. А и беше един начин да отклоня за известно време вниманието си от настоящото ни отчаяно положение. Как беше станал палубен матрос? Бях сигурна, че зад това се криеше и някакво прикрито минало. Около него витаеше известна мистериозност. Той беше потаен… почти болезнено предпазлив. Все пак, през последните часове не бях забелязала тези негови качества, защото беше съсредоточен само в едно… да спаси живота ни. Това беше създало и известна близост между нас. Мисля, че в случая беше естествено.

Не можех да престана да мисля за родителите си. Опитвах се да си ги представя как се изкачват към онази палуба, по техния някак детски, смутен и несигурен начин, по който винаги приемаха онази страна на живота, която се различаваше от обичайния им свят в Британския музей. Те имаха доста слаба представа за практическата страна на нещата. Защото никога не беше им се налагало да се занимават с тях. Други правеха това, оставяйки ги свободно да се отдадат на науката си.

Къде бяха сега? Мислех си за тях със смесени чувства на нежност и раздразнение.

Представях си как ги набутват в някоя спасителна лодка… баща ми все още скърбящ по-скоро за загубата на записките си, отколкото за дъщеря си.

А може би грешах. Може би ме обичаха повече, отколкото си мислех. Нали ме бяха нарекли Розета, като безценния камък?

Огледах хоризонта. Не трябваше да забравям, че бях на вахта. Трябваше да съм подготвена, в случай че се появеше кораб. Бях свалила долната си фуста и я бях прикрепила към парче дърво. Ако забележех нещо наподобяващо плавателен съд, щях да събудя Джон и незабавно лудо да размахам импровизирания си флаг.

Денят бавно преваляше, а не се виждаше нищо — само необятната морска шир около нас… навсякъде… чак до хоризонта… накъдето и да погледнех, пред мен имаше само пустота.

После се стъмни. Джон Плейър се събуди. Чувстваше се неудобно, че беше спал толкова дълго.

— Имаше нужда от сън — казах му аз. — Беше абсолютно изтощен.

— А ти стоя и наблюдава?

— Кълна ти се, че никъде нямаше и най-малка следа от кораб.

— По някое време ще трябва да се появи.

Пийнахме по малко вода и изядохме по един бисквита.

— А г-н Лоримър? — попитах аз.

— Ако се събуди, ще му дадем нещо.

— Трябва ли толкова дълго да е в безсъзнание?

— Не трябва, но изглежда, че е. Може би така е по-добре. Иначе, от този крак много щеше да го боли.

— Иска ми се да можехме да му помогнем с нещо.

Той поклати глава.

— Нищо не можем да направим. Издърпахме го при нас в лодката. Повече не можем да направим нищо.

— И ти му направи изкуствено дишане.

— Доколкото беше по силите ми. Все пак, мисля, че помогна. Е, и това наистина е всичко възможно.

— Колко ми се иска да се появи кораб.

— От душа споделям желанието ти.

Нощта се спусна над нас… втората ни нощ. Аз заспах за малко и сънувах, че съм в къщата в Блумзбъри. „В една такава нощ бил убит евреинът от Полша…“

В една такава нощ! Събудих се. Лодката едва се движеше. Едва успявах да различа в тъмнината Джон Плейър, вперил поглед напред.

Затворих очи. Искаше ми се да се върна в миналото.

* * *

Започваше вторият ден. Морето беше спокойно и самотата, която ни навяваше тази огромна водна шир, беше невероятна. Сякаш на света бяхме останали да съществуваме само ние и нашата малка лодка.

Сутринта Лукас дойде в съзнание и попита:

— Какво е станало с крака ми?

— Мисля, че е счупен — казах му аз. — Не можем да направим нищо. Джон мисли, че скоро ще ни намери някой кораб.

— Джон? — попита той.

— Джон Плейър. Той се държа прекрасно. Спаси живота ни.

Лукас кимна.

— Кой друг е тук?

— Само ние тримата. В спасителна лодка сме. Имахме невероятен късмет.

— Много се радвам, че си тук, Розета.

Аз му се усмихнах.

Дадохме му малко вода.

— Хубава вода — каза той. — Но се чувствам така безпомощен.

— Всички сме така — отговорих аз. — Зависими сме толкова много от този кораб.

По някое време през следобеда Джон забеляза нещо, което приличаше на земя. Извика ми развълнуван и посочи към хоризонта. С мъка успях да различа малко, тъмно петно. Напрегнато го загледах. Мираж ли беше? Нима вече толкова много копнеехме за земя, че измъченото ни въображение си я представяше като действителност? Носехме се из океана само две денонощия, но те ни се сториха като вечност. Не можех да откъсна очите си от хоризонта.

Лодката сякаш беше престанала да се движи. Бяхме там, понесени върху спокойните вълни, а ако наблизо наистина имаше суша, можеше и да не успеем да я достигнем.

Следобедът бавно преваляше. Земята на хоризонта беше изчезнала, а с нея и надеждите ни.

Появи се слаб ветрец. Плавахме известно време по посоката му. На вахта сега бях аз и отново видях земя. Този път беше близо.

Извиках на Джон.

— Прилича на остров — каза той. — И ако вятърът духа нататък…

Изминаха няколко часа. Сушата се приближи, после остана някъде встрани. Вятърът се усили и небето се покри с тъмни облаци. Забелязах, че Джон се разтревожи.

Внезапно той нададе радостен вик:

— Приближаваме се! О, Господи, помогни ни, моля те! Вятърът… благословеният вятър… той ще ни заведе точно там!

Обхвана ме силна възбуда. Лукас отвори очи и каза:

— Какво става?

— Мисля, че наближаваме суша — казах аз. — Ако само…

Джон дойде до мен.

— Остров е — каза той. — Виж, приближаваме се…

— О, Джон — прошепнах аз. — Възможно ли е молитвите ни да са били чути?

Той внезапно се обърна с лице към мен и ме целуна. Аз се усмихнах, а той здраво стисна ръката ми. Бяхме прекалено развълнувани, за да изразим радостта си с думи.

Навлязохме в плитчина и лодката опря в дъното. Джон изскочи навън и аз го последвах. Изпитах невъобразима радост, когато се изправих там и усетих как водата се плиска около глезените ми.

С доста усилия успяхме да издърпаме лодката на брега.

Островът, на който бяхме попаднали, се оказа много малък, едва ли повече от скала, изникнала насред океана. Виждаха се няколко хилави палми, и тук-там храсти. Брегът се издигаше стръмно нагоре от плажа и мисля, че точно затова водата не беше успяла да залее целия остров. Първото нещо, което Джон пожела да направи, беше да провери изцяло съдържанието на лодката и, за голяма радост, в една от преградите под седалката той откри още бисквити и втора туба с вода, аптечка, заредена с най-необходимото за оказване на Първа помощ, както и въже, с което вързахме лодката за едно дърво и сега вече наистина изпитахме чудесното усещане, че сме в безопасност.

Джон се зарадва най-много на тубата с вода.

— Тя ще поддържа живота ни още няколко дни — каза той.

А моята първа мисъл беше за крака на Лукас. Спомних си, че веднъж Дот си бе счупила ръката, а г-н Доланд успя да я намести, преди да пристигне докторът, а после получи похвала за навременната си помощ. След което последва и подробният му разказ, така че сега аз се опитах да си спомня какво точно беше направил г-н Доланд.

С помощта на Джон направих, каквото можах. Открихме счупената кост и се опитахме да я наместим. Намерихме парче дърво, което ни послужи за шина и използвахме бинтовете от аптечката. Лукас каза, че в резултат на това се чувства по-добре, но аз мисля, че усилията ни не постигнаха желания ефект, а освен това, помощта ни беше дошла прекалено късно.

Беше странно да се гледа този доскоро самоуверен и горд мъж, сега безпомощен и зависим изцяло от нас.

Джон пое нещата напълно в свои ръце. Всъщност, той беше роден водач. Каза ни, че на борда на „Атлантик Стар“ трябвало да участва в специален курс на обучение, задължителен за всички членове на екипажа, където получил известни инструкции за това, какво да прави в извънредна ситуация. Това се оказа много полезно сега. Само съжаляваше, че не е слушал лекциите по-внимателно, но все пак си спомняше някои неща.

Горяхме от нетърпение да изследваме острова. Намерихме няколко кокосови орехи. Той ги разтърси силно, за да провери дали бяха пълни с мляко.

* * *

Дните, прекарани на острова, остават ясни в паметта ми. Никога няма да ги забравя. Оказа се, че Джон бе доста изобретателен — имаше гъвкав и практичен ум и непрекъснато търсеше начини да ни помогне да оцелеем.

Не трябва да губим представа за времето, каза ни той. И за тази цел реши да отбелязва изминалите дни с резки върху една пръчка. Знаеше, че прекарахме с лодката три нощи, така че изходната точка съществуваше. Сега Лукас беше в пълно съзнание и разбираше какво става с нас. Чувстваше се ужасно потиснат от това, че не може да се движи, но го тревожеше още повече мисълта, че вероятно е бреме за нас.

Опитахме се да го убедим, че не е така и че имаме нужда от някой, който непрекъснато да наблюдава морето. Той можеше да стои в лодката и да прави това, докато Джон и аз обикаляхме острова да търсим храна или да вършим други неща, които трябваше да се вършат. Спасителните ни жилетки бяха снабдени със свирки, така че ако Лукас забележеше корабно платно или се случеше нещо друго, можеше незабавно да ни извика.

Невероятно е, колко много могат да се сближат хората при подобни обстоятелства. Така се случи с Джон и мен. Преди корабокрушението Лукас беше мой приятел, а Джон почти непознат. Сега Джон и аз се държахме като близки приятели.

Когато двамата бяхме сами, той разговаряше с мен по-свободно, отколкото в присъствието на Лукас. У него имаше нещо много човечно: той разбираше какво чувства Лукас, беше му ясно. Какво би изпитвал самият той в неговото положение и затова никога не споделяше с него опасенията си за намаляването на запаса ни от питейна вода. С мен обаче ги споделяше. Беше въвел система за разпределение на водата. Пиехме при изгрев-слънце, по обяд и при залез.

„Водата е най-ценното, което имаме — казваше той. — Без нея, с нас е свършено. Организмът на човека се обезводнява много бързо. Един здрав, млад човек, би могъл да преживее без храна може би месец, но той трябва да пие вода. А ние имаме много малко. Трябва да я пием бавно. Опитвай се да задържиш глътката в устата си, задържай я по-дълго, за да я усетиш по-добре. Докато имаме вода, ще живеем. Ако завали, ще съберем още. Ще успеем.“

С него се чувствах спокойна. Вярвах му напълно. Той го знаеше и мисля, че точно тази моя вяра му вдъхна куража и силата да направи онова, което иначе би било невъзможно.

Той и аз изследвахме острова, търсейки храна, докато Лукас наблюдаваше океана. Понякога бродехме безмълвно, друг път разговаряхме.

Веднъж се отдалечихме на около миля от брега и се изкачихме на един висок хълм. Оттук можехме да видим целия остров и с поглед да обхванем далечния, безкраен хоризонт около нас.

Обзе ме усещането за безкрайна самота и мисля, че него също.

— Седни за малко, Розета — каза той. — Струва ми се, че те преуморявам.

Засмях се.

— Не аз, а ти се преуморяваш, Джон. Отдавна щяхме да загинем, ако не беше ти.

— Понякога мисля, че никога няма да се махнем от този остров.

— Разбира се, че ще се махнем. Тук сме само от няколко дни. Разбира се, че ще успеем. Виж само как намерихме земя. Кой би могъл да го повярва? Ще мине някой кораб, ще видиш…

— А ако случайно не мине… — започна той, но не довърши, а тревожно се загледа в далечината.

Зачаках го да продължи, но вместо това, той каза:

— Мисля, че пътят на корабите не може да минава оттук.

— А защо не? Почакай и ще видиш…

— Нека да бъдем реалисти. Ще свършим водата.

— Ще завали дъжд. Ще Съберем нова.

— Трябва да намерим вода. Бисквитите свършват.

— Защо говориш така? Не е в характера ти.

— Откъде знаеш? Ти не ме познаваш много добре, нали?

— Познавам те толкова добре, колкото ме познаваш и ти. В положение като нашето, хората се опознават бързо. Защото няма място за всички онези условности, налагани в отношенията ни, както когато сме си у дома. Заедно сме през цялото време… през деня и през нощта. Преминахме заедно невероятни изпитания. Хората се опознават бързо, когато е така.

— Разкажи ми за себе си — каза той.

— Добре, какво искаш да знаеш? Предполагам, че вече си виждал родителите ми, докато бяхме на кораба. Продължавам да се питам какво ли се е случило с тях. Дали са успели да се качат в някоя от спасителните лодки? Те бяха толкова неземни. Сигурно дори не са разбради какво става. Мислено, те просто живееха в миналото. Струва ми се, че често забравяха и за моето съществуване, освен в случаите, когато ме срещаха. Щях да ги интересувам повече, ако бях някоя плоча, изпъстрена с йероглифи. Е, поне ме нарекли на името на оня камък Розета.

Той се усмихваше и аз му разказах за щастливото си детство, прекарано предимно на долния етаж, за прислужниците, които бяха моите другари, за вечерите в кухнята, за г-жа Харлоу, бавачката Полок и „номерата“ на г-н Доланд.

— Разбирам, че няма за какво да ти съчувствам.

— Изобщо не. Често се питам какво ли правят сега г-н Доланд и останалите. Сигурно са чули за корабокрушението. О, боже… сигурно са страшно разстроени. И какво ще стане с къщата? И с тях? Наистина се надявам родителите ми да са били спасени, ако не, просто не зная какво ще се случи с всички тях.

— Може би никога няма да узнаеш.

— Ето, започваш пак. Но сега е твой ред. Разкажи ми за себе си.

Той мълча известно време. После каза:

— Розета, извинявай.

— Няма нищо. Не ми разказвай, ако не искаш.

— Ще ти разкажа. Чувствам, че съм длъжен. Мисля, че ти трябва да знаеш. Розета, името ми не е Джон Плейър.

— Не е ли? Мислех, че може и да не е.

— Казвам се Саймън Перивейл.

Аз замълчах. В главата, ми се втурнаха спомени. Около кухненската маса… г-н Доланд слага очилата си и ни чете на глас от вестника.

Успях да кажа само:

— Не този…

Той кимна.

— О… — извиках аз.

Той ме прекъсна.

— Шокирана си. Разбира се, естествено е. Съжалявам. Вероятно не трябваше да ти казвам. Но съм невинен. Исках да знаеш това. Може и да не повярваш…

— Вярвам ти — искрено отвърнах аз.

— Благодаря, Розета. И знаеш, че сега съм, както казват хората, „беглец“.

— Значи затова ти работеше на кораба като…

— Палубен матрос — каза той. — Имах късмет. Знаех, че арестът ми е неизбежен. Бях сигурен, че ще ме обявят за виновен. Шансовете не бяха на моя страна. Уликите срещу мен бяха толкова много. Но съм невинен, Розета. Заклевам се. Трябваше веднага да се махна и може би след време… ако успея… да намеря някакъв начин да докажа невинността си…

— Може би щеше да е по-добре да останеш и да посрещнеш трудностите.

— Може би да. А може би не. Той вече беше мъртъв, когато отидох там. Пушката лежеше до него. Вдигнах я… и когато Тристан влезе, изглеждаше така, като че ли аз бях виновният.

— Вероятно би успял да докажеш, че си невинен.

— Не тогава. Всичко беше против мен. Вестникарите бяха решили, че аз съм убиецът… което означаваше, че така мислеха и всички останали. Тогава прецених, че няма да имам никакъв шанс, ако се изправя срещу всички тях. Реших да напусна страната по някакъв начин, така че се отправих към Тилбъри. Мисля, че там щастието ми се усмихна по невероятен начин. Запознах се е някакъв моряк в една таверна. Беше се запил там от мъка, защото не искаше да се върне на кораба си. Жена му очаквала дете и той не можеше да понесе мисълта да я остави в този момент и да отпътува. Сърцето му се късаше от мъка. Аз се възползвах от факта, че беше много пиян. Не трябваше да постъпвам така, но бях много отчаян. Просто знаех, че на всяка цена трябваше да напусна страната, за да имам някакъв шанс. Мина ми през ума, че мога да заема мястото му и точно така направих. Той беше палубният матрос на „Атлантик Стар“, казваше се Джон Плейър. Корабът трябваше да отплава същия ден… за Южна Африка. Помислих си, че ако успея да стигна дотам, бих могъл да започна нов живот и един ден, ако истината за убийството излезе наяве, бих могъл да се върна в къщи. Бях отчаян, Розета. Налудничав план, но успя. Живеех в непрекъснат страх, че измамата ми може да бъде разкрита… но не беше. А после се случи това.

— Още когато те видях за първи път, си помислих, че си някак различен, някак не си на мястото си.

— При сутрешните ни срещи, разбира се.

— Да.

— Толкова ли беше явно?

— Малко.

— Страхувах се от Лоримър.

— О, да, разбирам. Той наистина спомена, че домът му е недалеч от Перивейл Корт.

— Да. Всъщност дойде при нас веднъж. Мисля, че тогава бях около седемнадесетгодишен. Бях в конюшнята, когато той влезе с коня си. Срещата ни беше кратка, а хората се променят много с годините. Не би могъл да ме разпознае, но все пак се страхувах.

— А сега? — казах аз. — Сега какво?

— Изглежда, като че ли това ще бъде краят на историята.

— Какво се случи в оня ден? В състояние ли си да говориш за това?

— Мисля, че ще мога да ти разкажа. Човек има нужда да сподели с някого, а ти и аз… е, ние станахме приятели, истински приятели. С теб си имаме доверие, а дори и да се съмнявах, че би могла да ме предадеш, не би могла да направиш кой знае какво тук, нали? На кого би ме предала тук?

— Не бих си и помислила да те предам, където и да сме. Освен това, ти тече ми каза, че си невинен.

— Никога не съм живял с чувството, че принадлежа към фамилията Перивейл. А това е доста тъжно за едно дете, знаеш, нали? Имам смътни спомени за времето, което в себе си наричах „Периодът Преди“. Тогава животът беше приятен и лек. Бях петгодишен, когато се превърнах в онова, което нарекох „Периодът Сега“. Имаше една жена, за мен тя беше „Ангелът“. Беше пухкава, мила и ухаеше на лавандула. Винаги беше до мен, за да ме приласкае. Имаше и още една. Казваше се леля Ада. Не живееше с нас във вилата, но идваше често. В дните, когато се появяваше, аз се скривах под една маса, покрита с червена покривка — кадифена и мека. И сега още мога да почувствам онази покривка и едва доловимия й дъх на нафталин, както и мога да чуя резкия глас с думите: „Защо не го направиш, Алис?“ — а в тона се усещаше укор. Алис беше милият, ухаещ на лавандула „Ангел“.

Спомням си, че веднъж с Ангела пътувахме във влак. Отивахме при леля Ада, в Уичиз Хоум^[9]. Тогава наистина вярвах, че леля Ада е вещица. Сигурно, щом живееше в „Домът на вещицата“. Стисках здраво ръката на Ангела, когато влязохме. Беше малка къща с прозорци, закрити с капаци, поради което изглеждаше мрачна, но иначе всичко вътре блестеше. През цялото време леля Ада нареждаше на Ангела какво би трябвало да направи. Мен ме изпратиха в градината навън. В долния й край имаше вода. Страхувах се, защото ме бяха разделили от Ангела и си мислех, че леля Ада може да й каже, че трябва да ме оставят там. И сега мога да си спомня голямата си радост, когато се върнахме във влака и Ангелът пак беше до мен. Аз казах:

— Ангелче, нека да не ходим повече в Дома на вещицата.

И вече не отидохме там, но леля Ада идваше при нас. Често я чувах да казва: „Не трябва да правиш това“, „Трябва да направиш ето това“, а Ангелът отговаряше: „Добре, виждаш ли, Ада, нещата стоят ето така…“. И те разговаряха, за „момчето“, от което разбирах, че ставаше въпрос за мен. Леля Ада беше сигурна, не ако не ми наложат известна дисциплина, от мен ще излезе престъпник. Някои сега биха се съгласили с нея. Но не беше така, Розета. Невинен съм.

— Наистина ти вярвам — казах му аз.

Той помълча известно време и замечтаният израз на лицето му ми показа, че беше се пренесъл в миналото.

После продължи:

— Имаше и един мъж, който идваше при нас. Когато пораснах малко, разбрах, че се казва сър Едуард Перивейл. Носеше ни подаръци, за Ангела и мен. Тя винаги изглеждаше радостна при посещенията му, така че се радвах и аз. Обикновено ме слагаше на коленете си, поглеждаше ме и казваше: „Хубаво момче. Добро момче“. И това беше всичко. Обаче ми харесваше и нямаше нищо общо с посещенията на леля Ада.

Един ден бях излязъл да играя в градината и когато се върнах, намерих Ангела във вилата, седнала на един стол до масата. Беше притиснала ръка до гърдите си, изглеждаше бледа и с мъка си поемаше дъх. Аз извиках: „Ангелче, Ангелче, аз съм тук!“. Бях изплашен и объркан, защото тя дори не ме погледна. А после внезапно затвори очи и вече съвсем не приличаше на моя Ангел. Съвсем се изплаших и започнах да викам името й, но тя падна напред и остана да лежи там, с глава, подпряна на масата. Продължих да пищя. Дойдоха хора. Отведоха ме навън и разбрах, че се е случило нещо ужасно. После дойде леля Ада и разбрах, че е безполезно да се крия под покривката. Защото скоро ме намери и ми каза, че съм много лошо и зло момче. На мен ми беше все едно как ме нарича, само исках Ангелът да се върне.

Но тя беше мъртва. Беше странен и объркан период. Не си спомням много неща… само това, че във вилата непрестанно прииждаха хора и тя престана да бъде същата вила. Ангелът лежеше в ковчега си в хола и всички завеси бяха спуснати. Леля Ада ме заведе, за да я погледна за „последен път“. Накара ме да целуна студеното й лице. Аз изпищях и се опитах да избягам. Защото жената, която лежеше там, не беше моят Ангел, когото познавах от години… Сега тя не се интересуваше от мен и не откликваше на нуждата ми да бъдем заедно. Но защо ти разказвам всичко това… при това ти го разказвам като дете. Защо ли не ти казах просто, че тя почина — и толкова.

— Разказваш ми го така, както би трябвало да се разкаже — казах аз. — Позволяваш ми да го видя така, както е било… както си го преживял. И точно така искам да го видя.

Той продължи:

— Все още мога да чуя звъна на погребалните камбани. Мога да видя облечените в черно хора и леля Ада, изправена там като зловеща пророчица на нещастието… наблюдаваше ме през цялото време, беше застрашителна.

Сър Едуард дойде на погребението. Последваха дълги разговори и в тях все споменаваха „момчето“. Знаех, че бъдещето ми е поставено на карта и бях много изплашен.

Попитах госпожа Стъбс, която идваше да мие подовете във вилата, къде е Ангелът, а тя каза: „Недей да измъчваш малката си главица с това. Тя е на достатъчно сигурно място. Сега вече е в Рая, сред ангелите“. После чух, как някой каза: „Разбира се, а той ще отиде да живее при Ада“.

Не можех да си представя по-ужасна съдба. Полупредчувствах, че ще стане точно така. Ада беше сестра на Ангела и тъй като Ангелът беше сега в Рая, някой трябваше да се грижи за „момчето“. Знаех, че все още имаше едно нещо, което можех да направя. Трябваше да намеря Ангела, така че реших да тръгна към Рая, където бих могъл да я видя и да й кажа, че трябва да се върне, в противен случай аз ще остана при нея.

Не бях изминал много път, когато срещнах един от работниците от стопанството, който превозваше някаква каруца със сено. Той спря и ми извика: „Накъде си се запътил, момко?“. А аз му отговорих: „Заминавам за Рая“. „Много е далече — каза той. — Сам ли си тръгнал?“ „Да — казах му аз. — Ангелът е там. Отивам при нея.“ Той каза: „Ти си малкият Саймън, нали? Чувал съм за тебе. Хайде. Скачай при мен и аз ще те закарам“. „Значи, ти отиваш в Рая?“ — казах аз. „Не още, надявам се — каза той. — Но зная пътя, по който трябва да вървиш.“ Той ме вдигна от земята и ме сложи до себе си. И какво направи? Просто ме върна във вилата. Сър Едуард беше първият, който ме видя. Вдигайки ръка за поздрав, мъжът, който бе измамил доверието ми каза: „Извинете ме, господине, но мястото на момченцето е тук. Срещнах го по пътя. Тръгнало за Рая, както ми каза. Помислих, че е най-добре да го доведа у тях, сър“.

Лицето на сър Едуард придоби странно изражение. Той даде на човека пари, благодари, после се обърна към мен и каза: „Ще си поговорим малко, искаш ли?“. Заведе ме във вилата и влязохме в хола, в който още се носеше ароматът на лилии, но ковчегът го нямаше и ме завладя едно ужасно чувство на самота, предизвиквана от пълната ми сигурност, че тя вече няма да се върне тук.

Сър Едуард ме сложи на коленете си. Помислих, че ще ми каже: „Хубаво момче“, но той не каза това. Каза друго: „И така, опитвал си се да намериш пътя към Рая, нали така, момче?“. Аз кимнах. „Това е място, до което не можеш да стигнеш.“ Аз наблюдавах движението на устните му, докато говореше. Имаше една тънка ивица коса над горната му устна и заострена брада, стил Ван Дайк, всъщност. „Защо тръгна?“ — попита той. Аз не можех да му обясня много ясно. Казах: „Леля Ада“. Изглежда, че той разбра. „Не искаш да заминеш при нея. Но тя наистина е твоя леля.“ Аз разтърсих глава и казах: „Не, не, не“. „Не я ли харесваш?“ Кимнах в отговор. „Добре, добре“ — каза той. „Да видим какво можем да направим“. Известно време, остана дълбоко замислен. Струва ми се, че взе решението си още тогава, защото след един-два дни чух, че ще заминавам за някаква голяма къща. Сър Едуард щеше да ме вземе в своето семейство.

Той ми се усмихна:

— Сега вече си извади своите заключения, нали? Сигурен съм, че са верни. Бях негов син… незаконен син, въпреки че беше трудно да се повярва, като се има предвид какъв човек беше той, както осъзнах по-късно. Бях сигурен, че е обичал майка ми, Ангела. Всеки я обичаше. Чувствах го, когато двамата бяхме заедно, но разбира се, не е можел да се ожени за нея. Тя не беше подходяща за положението му. Сигурно се е влюбил в нея, после е осигурил жилището ни във вилата и идваше да я вижда от време на време. Но на мен никой не ми каза тава — нито сър Едуард, нито някой друг. Беше само предположение, но толкова невероятно, че го възприемаха всички. Защо иначе би ме взел у дома си и би ме възпитавал заедно със синовете си?

— Значи — казах аз — така си се появил в Перивейл Корт?

— Да. Бях с две години по-голям от Козмо и с три години от Тристан. За мен това беше добре. Иначе, мисля, че животът ми никак нямаше да е лек. Тия две години бяха в моя полза, даваха ми предимство. А имах нужда от това, защото след като ме причисли към семейството си, сър Едуард като че ли загуби интерес към мен, въпреки че понякога го виждах прикрито да ме наблюдава. Персоналът от прислугата ме ненавиждаше. И ако не беше бавачката, сигурно щях да бъда толкова зле, колкото при леля Ада. Но бавачката изпитваше състрадание към мен. Никога няма да забравя колко много дължа на тази добра жена.

Освен това, когато станах на около седем години, имахме и учител, г-н Уелинг, както си спомням, с когото се разбирахме добре. Той сигурно беше чул клюките, но те явно не го бяха впечатлили. Аз бях по-сериозен от Козмо и Тристан, а имах и две години предимство.

Имаше и лейди Перивейл, разбира се. Тя беше ужасяваща личност и аз се радвах, че се преструваше, че не забелязва съществуването ми. С мен разговаряше много рядко и имах чувството, че просто не ме вижда. Беше едра жена и всички — с изключение на сър Едуард се страхуваха от нея. В къщата беше всеизвестен фактът, че именно нейните пари дали възможност да се спаси от разруха имението Перивейл Корт и че тя беше дъщеря на милионер, собственик на въглищни мини, а може би на железодобивни. Мненията по този въпрос нещо не съвпадаха собственик на какви мини всъщност. Била единствена дъщеря, а баща й искал тя да придобие титла. Бил готов да заплати цената, така че голяма част от парите, спечелени от въглища и желязо, свършили работа за заздравяване на покривите на Перивейл Корт. Споразумението трябва да се е сторило изгодно на сър Едуард, защото освен че запазило покрива над главата му, от тази жена той се сдобил и с двама синове. А аз имах само едно желание — да не се изпречвам на пътя й. Така че, ето сега имаш представа от дома, в който живях.

— Да, а после са те изпратили на училище?

— Което беше определено по-добро за мен. Там аз бях равен с останалите. Бях добър в уроците, честен в спорта и се справях добре. Там притъпих известна част от агресивността, която се беше натрупала у мен през по-ранните ми години. Защото тези години ме бяха научили да бъда готов да защитавам себе си, преди дори да е възникнала нужда от това. Бях свикнал да виждам обиди и унижения там, където всъщност ги нямаше. Така че училището беше добре дошло за мен. Но училището свърши прекалено бързо. Трябваше да престанем да бъдем момчета. В имението имаше достатъчно работа, която да ангажира плътно всички ни и съумявахме да работим сравнително добре заедно. Вече бяхме се превърнали в разумни, зрели мъже… ние тримата.

Аз бях на около двадесет и четири, когато в съседство се засели майор Дърел. Дъщеря му пристигна с него. Беше вдовица с малко дете, момиченце. Вдовицата беше невероятно красива — червенокоса, със зелени очи. Ние всички бяхме доста впечатлени от нея. И Козмо, но особено Тристан. Тя обаче избра Козмо и двамата се сгодиха.

Аз го загледах изпитателно — бил ли е той влюбен във вдовицата, както се говореше? Дали перспективата от брака й с някой друг не е предизвикала неговия гняв, отчаяние, ревност? Възнамерявал ли е да спечели вдовицата за самия себе си? Не. Аз действително му вярвах. Беше ми разказал всичко с такава искреност. И успя да ми го предаде по такъв начин, че аз видях пред себе си детската стая и добрата бавачка като доминираща фигура в нея, както видях и пристигането на очарователната вдовица по-късно — Мирабел, както пишеше във вестниците.

— Да — продължи той. — Тя си избра Козмо. Лейди Перивейл беше особено доволна от този неин избор. Защото нямаше търпение синовете й да се оженят и да я дарят с внуци и се радваше, че съпругата на Козмо щеше да е точно Мирабел. Майката на Мирабел, както стана ясно, била нейна приятелка от училище — най-добрата й приятелка, както разбрахме. Омъжила се за майора и въпреки че вече беше починала, лейди Перивейл посрещна с радост пристигането на вдовеца и дъщеря му. Познавала майора и преди приятелката й да се омъжи за него и той сега й беше писал, че смята да се оттегли от армията и да се установи някъде за постоянно. Та какво би казала лейди Перивейл, ако решат да дойдат да живеят в Корнуол? Лейди Перивейл откликнала с радост и им намерила къщата, наречена Сийшел Котидж^[10]. И ето, така те пристигнали в съседство. И после разбира се, съвсем наскоро последва годежът на Козмо. Ето, сега знаеш как беше подготвено всичко.

— Започвам да разбирам много ясно — казах аз.

— Всички ние работехме в имението, а там беше и онази фермерска къща, Биндън Бойз. Фермерът, който живееше там и обработваше земята, беше починал преди около три години и после земята беше отдадена временно под аренда на друг стопанин, но никой не нае къщата. Тя беше в лошо състояние, запусната, нуждаеше се от ремонт, както и от промяна на интериора.

— Да, във вестниците писаха доста за Биндън Бойз.

— Да, истинското й име било Биндън Боаз. Наблизо има горичка. Местните жители я нарекли Биндън Бойз и така си останало като официално име. Ние тримата огледахме къщата и бяхме в процес на обсъждане как точно да я ремонтираме.

Аз кимнах. В съзнанието ми изплуваха едрите вестникарски заглавия: „Случаят Биндън Бойз. Полицията разчита на скорошен арест“. Но сега виждах всичко по начин, който много се различаваше от онова, което си представях, докато г-н Доланд седеше до кухненската маса, а всички ние се опитвахме да сглобим частите на историята.

— Ходихме там няколко пъти. Предстоеше да се свърши много работа. Спомням си ясно деня. Трябваше да се срещна с Козмо във фермерската къща, така че да можем да обсъдим един от плановете на място. Отидох в къщата и го намерих там, мъртъв… с пушката до него. Не можех да повярвам на очите си. Коленичих до тялото му. Палтото ми се изцапа с кръв. Неговата кръв. Вдигнах пушката… и точно тогава влезе Тристан, намери ме така. Спомням си думите му: „Мили Боже! Саймън! Убил си го!“. Казах му, че току-що съм влязъл… че съм го открил така. Той впери поглед в пушката в ръцете ми… и разбрах какво си мисли.

Той внезапно млъкна и затвори очи, сякаш се мъчеше да прогони спомена. Сложих ръка на рамото му.

— Ти знаеш, че си невинен, Саймън. Ще го докажеш един ден — казах аз.

— Ако не успеем да се махнем от този остров, никой никога няма да узнае истината.

— Ще се махнем — казах аз. Чувствам го.

— Това е само надежда.

— Надеждата е хубаво нещо.

— Но разбива сърцето, когато се окаже неоснователна.

— Обаче в нашия случай не е. Някакъв кораб ще дойде. Зная го. И тогава…

— Да, какво тогава? Аз трябва да се крия. Никога не трябва да се връщам. Не мога да се осмеля. Ако се върна, ще ме хванат и тъй като веднъж вече съм избягал, ще решат, че с това доказвам вината си.

— Какво се е случило всъщност? Имаш ли някаква представа?

— Струва ми се вероятно да е бил старият Хари Тенч. Той мразеше Козмо. Беше наел едно от стопанствата преди няколко години. Обаче пиеше твърде много и мястото западна. Козмо го изхвърли и нае друг човек. Тенч замина нанякъде, но пак се върна. Стана скитник по пътищата. Некадърник. Хората казаха, че се е заклел да отмъсти на Перивейл Корт и особено на Козмо. В последните няколко седмици никой не го беше виждал наоколо, но естествено, ако е бил решил да убие Козмо, би внимавал да не се мярка много из околността. По време на следствието споменаха името му, но после го отхвърлиха като вероятен извършител. Изглеждаше по-вероятно виновният да съм аз. Разиграха голяма история за евентуалната враждебност между Козмо и мен. Като че ли всички съседи изведнъж започнаха да си припомнят разни признаци за това, които на мен ми звучаха съвсем странно. Заговориха и много неща за Мирабел, както и за годежа й с Козмо.

— Зная. „Убийството, породено от страст.“ Ти беше ли… влюбен ли си в нея?

— О, не. Ние всички бяхме доста впечатлени от нея. Но не.

— А когато съобщиха за годежа й с Козмо… ти показа ли с нещо, че си разочарован?

— Тристан и аз вероятно сме казали, че Козмо е щастливец и че му завиждаме, или нещо друго от този род. Но не мисля, че сме го казали на сериозно.

И двамата замълчахме.

После той каза:

— Сега вече знаеш. Като че ли от плещите ми се смъкна товар. Кажи ми, шокирана ли си от това, да откриеш, че с тебе е един заподозрян престъпник?

— Мога да си мисля само за това, че той спаси живота ми… както и този на Лукас.

— Както и своя собствен, разбира се.

— Е, ако не беше спасил собствения си живот, никой от нас сега нямаше да е тук… Радвам се, че ми разказа. Иска ми се да може да се направи нещо… нещата да се оправят… така че да можеш да се върнеш. Може би един ден ще стане.

— Ти си оптимистка. Мислиш, че един ден ще успеем да се измъкнем от този остров. Проклет остров. Вярваш в чудеса.

— Да, защото през последните дни видях няколко чудеса.

Той отново хвана ръката ми и я стисна.

— Права си, а аз съм неблагодарник. Ще ни открият навреме… и някой ден, може би, аз ще се върна в Перивейл Корт и тогава всички ще узнаят истината.

— Сигурна съм в това — казах аз. Изправих се. — Говорихме дълго. Лукас ще се тревожи къде сме.

* * *

Минаха още два дни. Запасът ни от вода беше на привършване, кокосовите орехи също. Саймън беше намерил една здрава тояга, която сега Лукас използваше като патерица. Кракът вече го болял по-малко, казваше той, но аз знаех, че не бяхме наместили счупената кост добре. Все пак, сега той можеше да нрави по няколко крачки и това значително повдигаше духа му.

Когато оставахме сами, Саймън ми разказваше за други случки в живота си и аз добивах все по-ясна представа за него. Бях силно впечатлена от всичко това. Изпитвах огромното желание да помогна да се разкрие истината, за да се докаже неговата невинност. Поисках да ми разкаже още за Хари Тенч, защото бях решила, че точно той е убиецът. Саймън каза, че Козмо не е трябвало да постъпва толкова жестоко с човека. Вярно, Хари Тенч бил много лош фермер, а ако искали имението наистина да просперира, то трябвало да се управлява от способни мъже, но все пак биха могли да задържат Хари Тенч, като му дадат някаква друга работа. Обаче Козмо останал непоколебим и твърдял, че Хари е лош работник. Още повече, че и самият Хари се държал непочтително и нахално, което Козмо не можел да приеме.

Понякога обсъждахме по какъв начин Хари Тенч би могъл да извърши убийството. Той нямал постоянен дом; често спял в плевниците. Беше признал, че понякога оставал и в Биндън Бойз. Вероятно е бил там, когато Козмо пристигнал, малко преди да отиде и Саймън. И вероятно се е възползвал от тази възможност. Но оставаше въпросът с пушката. За това трябваше да се намери обяснение. Следствието беше установило, че принадлежала към оръжейната сбирка на Перивейл Корт. Обаче как би могъл Хари Тенч да се добере до нея?

И така нататък… Но бях сигурна, че разговорите ни донасяха огромно облекчение на Саймън.

Беше петият ден на острова, късно следобед. Саймън и аз бяхме бродили през цялата сутрин. Бяхме намерили някакъв вид боровинки, за които предположихме, че ще стават за ядене, и тъкмо обсъждахме какъв риск поемаме, ако ги опитаме, когато чухме вик, последван от изсвирване.

Беше Лукас. Забързахме към него. Той сочеше възбудено към хоризонта. Забелязваше се само една малка точица. Да не би само да си въобразявахме, че виждаме нещо? Може би измъченото ни съзнание рисуваше пред погледите ни онова, което толкова отчаяно искахме да видим? Наблюдавахме, затаили дъх. Точицата беше започнала да приема определена форма.

— Вярно е! Вярно е! — извика Саймън.

Бележки

[1] Хейдриън — англ. правопис на Адриан; в случая, римският император Адриан, който между 122 г. н.е. и 128 г. н.е. заповядал да се построи стена, пресичаща Англия от източния до северния бряг, като укрепление на северната граница на Римска Англия; част от стената и някои укрепления, могат да се видят и днес. — Б.пр. ↑

[2] От англ. HELL — в превод „АД“. — Б.пр. ↑

[3] От англ. R.C. — съкращение на „Римски католик“. — Б.пр. ↑

[4] Кейптаун — град в Южна Африка. — Б.пр. ↑

[5] Балтимор — град на източния бряг на САЩ, щат Мериленд; едно от най-оживените пристанища. — Б.пр. ↑

[6] Даръм (Durhum) — град в североизточна Англия. — Б.пр. ↑

[7] Биндън Бойз — от англ. „момчетата (братята) Биндън“; Биндън Боаз — от фр. „гората Биндън“. — Б.пр. ↑

[8] Мадейра — най-големият от група португалски острови в Атлантическия океан, недалеч от бреговете на Мароко; привлича много туристи и е известен с виното си — силно, червено, сладко. — Б.пр. ↑

[9] Уичиз Хоум — от англ. „Домът на вещицата“. — Б.пр. ↑

[10] Сийшел Котидж — от англ. „Къщата на мидените черупки“. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Виктория Холт Пленницата (2)

Метаданни

Данни

Пленницата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Буря в морето

Виктория Холт
Пленницата (2)