Виктория Холт
Пленницата (1)

Къщата в Блумзбъри^[1]

 

Бях на седемнадесет, когато преживях едно от най-невероятните приключения, които могат да се случат на някоя млада жена и то ми позволи да надзърна в свят, чужд на всичко онова, което ме бяха възпитавали да очаквам, и оттогава животът ми продължи в съвършено различна насока.

Винаги съм живяла с впечатлението, че родителите ми са ме заченали в момент на разсеяност. Можех да си представя удивлението им, ужасеното им смайване и пълното им отчаяние, когато признаците за предстоящото ми появяване трябва да са станали явни. Спомням си какво се случи, когато бях много малка и се сблъсках с баща ми на стълбите, след като за момент бях успяла да се отскубна от зоркия поглед на бавачката си. С него се срещахме толкова рядко, че в този случай се отнесохме един към друг като непознати. Очилата му тогава бяха избутани нагоре към челото и той ги намести, за да разгледа по-внимателно това странно същество, което кой знае как се беше заблудило и навлязло в живота му; имаше вид на човек, който се опитва да си спомни за какво точно става въпрос. В този момент се появи майка ми; тя явно ме позна веднага, защото каза: „О, това е детето. Къде е бавачката?“.

Аз бързо бях грабната в прегръдката на две познати ръце и отнесена оттам, а когато се отдалечихме достатъчно, чух промърморените думи: „Необикновени хора. Не им обръщай внимание. Имаш си своята мила стара бавачка, която те обича“.

Наистина я имах и бях доволна, защото освен моята мила стара бавачка, си имах още г-н Доланд икономът, г-жа Харлоу готвачката, прислужничката Дот и камериерката Мег, както и помощничката им Емили. А по-късно госпожица Фелисити Уилс.

В нашата къща имаше две ясно разграничени зони и аз знаех към коя принадлежа.

Беше висока къща на един лондонски площад, в квартал, известен като Блумзбъри. Причината, поради която беше избрана за наше жилище, беше близостта й до Британския музей, за който в партера на къщата се говореше с такова страхопочитание, че когато взеха решение, че съм достатъчно пораснала, за да мога да прекрача през свещения му праг, аз очаквах да чуя глас от Рая, нареждащ ми да сваля обувките от краката си, защото мястото, на което стоя, е свята земя.

Баща ми беше професор Кранли и работеше към Египетския отдел на музея. Считаха го за признат специалист по въпросите на Древния Египет и особено на йероглификата. Майка ми не живееше просто така, в сянката му. Тя работеше заедно с него, придружаваше го при честите му лекторски пътувания и беше автор на един дебел том, озаглавен „Значението на Камъка Розета“^[2], който заемаше достойното си място между половин дузината трудове на баща ми в стаята, разположена до кабинета му и известна у дома като „библиотеката“.

На мен ми бяха дали името Розета, което беше голяма чест. То ме свързваше с работата им, което пък ме навеждаше на мисълта, че някога трябва да съм заемала известно място в живота им. Първото нещо, което пожелах да видя, когато г-ца Фелисити Уилс ме заведе в Музея, беше този древен камък. Гледах го с удивление и слушах прехласната, докато тя ми разказваше как странните знаци по него помогнали да се намери ключа за дешифриране на писмеността на Древния Египет. Не можех да откъсна поглед от тази базалтова плоча, която се оказала толкова важна за родителите ми, но това, което й придаваше особено значение за мен беше, че носеше същото име като моето.

Когато станах на около пет години, родителите ми се загрижиха за мен. Трябваше да получа образование и в нашата зона на партера се появиха известни вълнения при перспективата за пристигането на гувернантка.

— Гувернантките — заяви г-жа Харлоу, когато всички бяхме седнали около кухненската маса — са смешни същества. Ни риба, ни рак.

— Не — намесих се аз, — те са дами.

— Може и да е така — продължи г-жа Харлоу. — Но си мислят, че са твърде важни, за да се смесват с нас, а не са достатъчно важни, за да се смесват с тях. — И тя посочи към тавана, за да изясни, че става въпрос за горната зона на къщата. — Тук, долу при нас, те си придават ужасна важност, а пък горе… е, там стават меки като памук. Да, смешни същества, гувернантките.

— Аз дочух — каза г-н Доланд, — че ще бъде племенницата на някакъв си там професор.

Г-н Доланд успяваше да чуе всички новини. Той беше „умен като цял вагон пълен с маймуни“, според г-жа Харлоу. Дот също разполагаше със собствени източници на новини, докато сервираше горе.

— Това е оня професор Уилс — каза тя. — Той бил в Университета… обаче почнал да се занимава с друго… наука или нещо такова. Е, той има племенница и й търсят работа. Изглежда сигурно, че тази племенница на проф. Уилс ще дойде в къщата ни.

— Ще бъде ли умна? — с трепет попитах аз.

— Повече отколкото трябва, ако питате мен — каза г-жа Харлоу.

— Няма да й позволя да се бърка в детската стая — заяви бавачката Полок.

— Носът й ще е прекалено вирнат, за да се бърка. Ще иска храната си на поднос в стаята. Значи, хайде нагоре по стълбите с подноса й, Дот… или ти, Мег. Казвам ви, скоро ще си имаме една истинска дама.

— Не я искам тук — заявих аз. — Мога да се уча и от вас.

Това ги разсмя.

— Можеш да си приказваш каквото си искаш, миличко — каза г-жа Харлоу. — Не може да се каже, че ние сме от хората, на които им викат образовани… освен може би г-н Доланд.

Ние всички с любов погледнахме към г-н Доланд. Той не само че защитаваше достойнството на нашата част от къщата, но и ни развличаше, а понякога се оставяше да го убедим да ни изпълни един от своите малки „номера“. Той беше мъж с разнообразни таланти, което не беше чудно, защото някога бил актьор. Бях го наблюдавала как се приготвя да се качи горе, облечен в ливрея, икономът с достойнство, а друг път, с препасана зелена престилка около доста внушителната си талия, как полира сребърните прибори и запява песен. Обикновено сядах да го слушам, а останалите оставяха работата си и тихичко се приближаваха, за да споделят насладата и да се порадват на едно от многото умения на г-н Доланд.

— Вижте сега — казваше ни той, — пеенето не е от силните ми страни. Никога не са ме привличали концертните сцени. За мен винаги е съществувал само истинският, обикновен театър. В кръвта ми е… от момента, в който съм се родил.

Някои от най-щастливите ми спомени от онези дни са часовете, прекарани около голямата кухненска маса. Спомням си някои вечери — трябва да е било зима, защото беше тъмно и г-жа Харлоу запалваше парафинената лампа и я поставяше в средата на масата. Огънят в камината бумтеше, а когато родителите ми отсъстваха заради някое лекторско турне, около нас се възцаряваше едно чудесно усещане за спокойствие и сигурност.

Г-н Доланд започваше да ни разказва за годините на младостта си, когато бил на път да стане известен актьор. Не излязло точно така, както си мислел, иначе нямаше да бъде там с нас, за което ние бяхме благодарни, въпреки че беше жалко за г-н Доланд. Беше получавал обаче няколко роли без реплики, а веднъж играл призрака в „Хамлет“, всъщност даже работил в трупата на Хенри Ървинг. Той живо следял напредъка на големия актьор и няколко години по-рано бил гледал възхваленото му превъплъщение в ролята на Матиас от „Камбаните“.

Понякога той ни омайваше със сцени от тази пиеса. Възцаряваше се абсолютна тишина. Настанена до бавачката Полок, аз здраво стисках ръката й, за да съм сигурна, че е наблизо. Ефектът беше най-голям, когато навън виеше вятърът и чувахме дъждът да блъска по стъклата на прозорците.

— Точно в една такава нощ евреинът от Полша бил убит… — казваше г-н Доланд със сериозен глас, спомняйки си как Матиас предизвикал смъртта на евреина и после вечно бил преследван от звъна на камбаните.

Ние седяхме там изтръпнали, а по-късно аз лежах будна в леглото си и със страх се взирах в сенките из стаята, чудейки се дали те няма да приемат образа на убиеца.

Г-н Доланд беше уважаван от всички в домакинството, което би било съвсем естествено и без театралните му дарби, но талантът му да ни развлича ни караше да го обичаме и ако в театралния свят не бяха му отдали дължимото, то в къщата в Блумзбъри случаят съвсем не беше такъв.

Щастливи спомени. Тези хора бяха моето семейство и аз се чувствах защитена и щастлива сред тях.

В онези дни единствените случаи, в които си позволявах да вляза в трапезарията, бяха под закрилящото крило на Дот, когато тя слагаше масата. Аз обикновено й носех приборите, които тя после нареждаше. Наблюдавах я с възхищение, докато майсторски сгъваше салфетките във фантастични форми и ги поставяше на мястото им.

— Не е ли чудесно? — казваше тя, оглеждайки ефекта от изкуството си. — Не че те ще забележат. Те само си приказват, приказват, приказват, а човек не може да придобие и най-малка представа за това, което си говорят. А пък някои от тях, направо се отнасят. Ще кажеш, изпаряват се в облаците… приказват все за работи, които са станали много отдавна… за места и хора, за които никога не сме чували. И пощуряват по тях.

Освен това, обикалях с Мег. Заедно оправяхме леглата. Когато тя махнеше чаршафите, аз си събувах обувките и скачах по пухените матраци, защото обичах да усещам как краката ми потъват в тях.

Обикновено помагах да оправяме леглата.

„Първо откъм краката, после откъм главата — така се оправят леглата…“ — обичахме да си пеем двете.

— Така — казваше Мег. — Опъни го още малко. Не искаш краката им да висят навън, нали? Защото ще замръзнат и ще станат студени като оня там камък, на който са те кръстили.

Да, беше хубав живот и въобще не се чувствах ощетена поради липсата на родителски интерес към мен. Бях само благодарна на оня камък заради името си, както и на всички онези египетски крале и кралици, които дотолкова запълваха времето и вниманието им, че за мен не им оставаха сили. Щастливи дни, прекарани в оправяне на легла, слагане на маси, наблюдаване на г-жа Харлоу как кълца месо и разбърква пудинги, и ми пъхва от време на време по някое парченце в устата, слушане на драматичните събития от напрегнатото минало на г-н Доланд; и винаги съвсем близо до обичните ръце на бавачката Полок — за ония моменти, в които се нуждаех от утеха.

Беше щастливо детство, в което съвсем спокойно можех да мина и без вниманието на родителите си.

После дойде денят, в който в домакинството ни трябваше да влезе г-ца Фелисити Уилс, племенницата на проф. Уилс, за да бъде моя гувернантка и да се заеме с полагането на основите на образованието ми дотогава, докато се съставят нови планове за бъдещето ми.

Чух каретата да спира пред вратата. Ние бяхме до прозореца в детската стая — аз, бавачката Полок, г-жа Харлоу, Дот, Мег и Емили.

Видях я да слиза, а кочияшът пренесе чантите й до вратата. Изглеждаше млада и безпомощна и в никакъв случай не всяваше страх.

— Съвсем нищожно създание — отбеляза бавачката.

— Почакай само — каза г-жа Харлоу, решена на песимизъм докрай. — Както често съм ви казвала, не може да се преценява само от външния вид.

Най-после дойде ред на дългоочакваното повикване в хола. Бавачката ме беше облякла в чиста рокля и беше сресала косата ми.

— Не забравяй да отговаряш ясно — каза ми тя. — И не се плаши от тях. Защото си такава, каквато трябва, така е, а бавачката ти те обича.

Аз я целунах пламенно и отидох в хола, където ме очакваха родителите ми и г-ца Фелисити Уилс.

— А, Розета — каза майка ми, която ме позна, предполагам само защото ме очакваше. — Това е гувернантката ти, г-ца Фелисити Уилс. Дъщеря ни Розета, г-це Уилс.

Тя тръгна към мен и мисля, че започнах да я обичам още в оня момент. Беше толкова изящна и красива, приличаше на една картинка, която бях виждала някъде. Хвана двете ми ръце и се усмихна. Аз също й се усмихнах.

— Боя се, че ще трябва да започнете върху девствена почва, г-це Уилс — каза майка ми. — Розета досега не е обучавана.

— Сигурна съм, че вече е успяла да научи доста неща — каза г-ца Уилс.

Майка ми повдигна рамене.

— Розета би могла да Ви покаже учебната стая — каза баща ми.

— Чудесна идея — каза г-ца Уилс. Обърна се към мен, все още усмихната.

Най-лошото беше минало. Излязохме от хола двете заедно.

— Тя е на най-горния етаж на къщата — казах аз.

— Да. Учебните стаи обикновено са там. За да не ни смущава никой, предполагам. Надявам се, че с теб ще се разбираме добре. Значи, аз съм първата ти гувернантка.

Аз кимнах.

— Ще ти кажа нещо — продължи тя. — Ти си първата ми ученичка. Така че сме начинаещи… и двете.

Това веднага създаде някаква връзка между нас. Чувствах се значително по-щастлива от оня момент сутринта, когато се бях събудила, а първата ми мисъл беше за нейното пристигане. Представях си сурова, възрастна жена, а се оказа красиво младо момиче. Сигурно не беше на повече от седемнадесет; и вече си беше признала, че никога досега не бе преподавала.

Беше прекрасна изненада. Знаех, че ще се чувствам добре.

* * *

Животът ми прие нови измерения. За мен беше голяма радост, когато открих, че не съм толкова невежа, колкото си въобразявах.

Някак си се бях научила да чета с помощта на г-н Доланд. Внимателно бях разглеждала картинките в Библията и много обичах историите, които той ми беше разказвал така театрално, изразително. Бяха ме очаровали тези картинки: Рейчъл до кладенеца, прогонването на Адам и Ева от Рая, обърнали назад глави към ангела, размахващ огнена сабя; Йоан Кръстителят, застанал във водата, проповядващ. Освен това, разбира се, бях слушала г-н Доланд да изпълнява речта на Хенри V пред Харфльор^[3] и можех да я рецитирам, както и известна част от „Да бъдеш или не“^[4]. Г-н Доланд силно беше мечтал да изпълнява Хамлет.

Г-ца Уилс беше доволна от мен и станахме приятелки още в началото.

Вярно е, че трябваше да се преодолее и известна доза враждебност от страна на приятелите ми в кухнята. Но Фелисити — скоро започнах да я наричам така когато бяхме сами — беше очарователна, а в никакъв случай арогантна, както очакваше г-жа Харлоу, така че съвсем скоро пречупи бариерата между персонала в кухнята и „онези, които наричаха себе си хора с едно стъпало над другите“, както се беше изразила г-жа Харлоу. Скоро храната на поднос в стаята престана и Фелисити се присъедини към нас около кухненската маса.

Разбира се, подобно положение на нещата би било недопустимо в едно правилно организирано домакинство, но едно от предимствата да имаш родители, обитаващи далечния свят на науката и съвсем откъснати от светските проблеми по управляването на дома, ни даваше свободата, на която така се радвахме. И колко добре се чувствахме! Когато се обърна назад към годините на това, което мнозина биха нарекли занемарено детство, мога само да се чувствам щастлива, защото то беше едно от най-прекрасните и изпълнени с обич, което някое дете може да има. Но разбира се, докато живееш в него, не можеш да прецениш колко е хубаво. Става ти ясно едва когато то свърши.

Да уча с Фелисити беше забавно. Занимавахме се с уроците всяка сутрин. Тя ги правеше да изглеждат толкова интересни! Всъщност, караше ме да оставам с впечатлението, че вършим всичко заедно. Тя никога не се преструваше, че знае нещо. Когато й задавах въпрос, съвсем честно ми отговаряше: „Ще трябва да направя справка“. Разказа ми за себе си. Баща й починал преди няколко години и семейството й останало съвсем бедно. Имала две сестри, по-малки от нея. За щастие, имали си и своя чичо, брат на баща им, който им помогнал и й намерил тази работа.

Призна, че се чувствала направо ужасена, защото очаквала да преподава на някое много умно дете, което може да знае повече от нея.

Смяхме се над това.

— Е — каза тя, — дъщерята на проф. Кранли. Той е много известен, както знаеш, и е високо ценен в академичните кръгове.

Аз не бях сигурна какво е това „академични кръгове“, но изпитах известна гордост. В крайна сметка той ми беше баща и ми беше приятно да зная, че е уважаван.

— От него и от майка ти се очаква много — обясни тя. Това беше, още една добра новина. Защото означаваше, че са заети и няма да се занимават с нас.

— Мислех, че те ще следят стриктно работата ни, ще ни направляват и така нататък. Така че нещата се оказаха много по-добри, отколкото очаквах.

— Мислех си, че ти ще бъдеш ужасна… нито риба, нито рак.

Това прозвуча много забавно и се смяхме. Винаги се смеехме. Така аз учех бързо. Историята, например, разказваше за хората — някои от тях бяха наистина странни, а не просто имена и поредици от дати. Географията беше като вълнуващо пътешествие около света. Имахме голям глобус, който въртяхме и въртяхме, избирахме си разни места и си представяхме, че сме там.

Бях сигурна, че родителите ми не биха одобрили този метод на обучение, но той даваше добри резултати. Те никога не биха наели някой, който изглеждаше като Фелисити и при това признаваше, че няма никаква квалификация и не е преподавал преди — ако този някой не беше племенница на проф. Уилс, разбира се.

Така че имаше за какво да бъдем благодарни и го знаехме.

После, съществуваха и нашите разходки. Ние научихме колко интересно място бе Блумзбъри. За нас стана игра да се опитваме да открием как то се беше превърнало в това, което е. Беше вълнуващо, когато разбрахме, че преди един век е било само изолирано село, наречено Лоумзбъри и че между църквата Св. Панкрас и Британския музей е имало просто поля. Намерихме къщата, където е живял художникът сър Годфри Нелър, видяхме и бедните квартали — област, в която не се осмелявахме да влезем — лабиринт от тесни улички, където рамо до рамо с най-бедните живееха и престъпниците, които там се чувстваха в безопасност, защото никой не се осмеляваше да ги потърси.

Г-н Доланд, който беше роден и отраснал в Блумзбъри, обичаше да говори за миналото, и както можеше да се очаква, знаеше доста за него. Когато се хранехме, имаше много интересни разговори по този въпрос.

Ние седяхме около масата през зимните вечери, лампата хвърляше отблясъците си върху остатъците от баниците или пудингите на г-жа Харлоу и върху празните вече чинии, докато г-н Доланд разказваше за младостта си в Блумзбъри.

Той беше роден на ул. Грейс Ин и по време на детството си обичал да скита из околностите, така че имаше за какво да ни разказва.

Толкова ясно си спомням някои подробности от онези дни. Той наистина имаше сценичен талант и както повечето актьори, обичаше да омайва публиката, а и наистина не би могъл да си мечтае за по-благодарна публика — въпреки че беше по-малобройна, отколкото би му се искало.

— Затворете очи — казваше ни той — и помислете за това. Има значение какви са точно сградите. Помислете си за това място… то е извън града. Самият аз не обичам местата извън града.

— Ти си като мен, г-н Доланд — каза г-жа Харлоу. — Обичаш около тебе да кипи живот.

— Не сме ли всички такива? — попита Дот.

— Не знам — вмъкна бавачката Полок. — Има и такива, които се кълнат в живота извън града.

— Аз съм родена и израсла на село — обади се и помощничката Емили.

— На мен ми харесва тук — казах аз — където сме всичка заедно.

Бавачката одобрително кимна при така изразените ми чувства.

Аз забелязах, че г-н Доланд имаше настроение да ни забавлява и се запитах дали да не го помоля за „Още веднъж в атака срещу врага“ или за „Камбаните“.

— Ах — каза той, — много неща са се случвали тук. Да можехте само да надзърнете в отминалите години…

— Жалко е, че трябва да разчитаме само на разкази за онова време — каза Фелисити. — Мисля, че е вълнуващо, когато ти разказват за миналото.

— Вижте какво — каза г-н Доланд, — аз положително не съм видял работите, станали преди толкова много време, но съм слушал историите от баба си. Тя е била тук, преди да построят всички тези сгради. Обичаше да говори за една ферма, която била някъде около средата на сегашната улица Ръсел. Спомняше си за госпожиците Каперс, които живели там.

Аз се наместих щастлива на стола си, в очакване да чуя историята за госпожиците Каперс. Г-н Доланд ме забеляза. Усмихна ми се и каза:

— Искаш да чуеш какво ми разказа тя за тях, нали, Розета?

Кимнах и той започна:

— Те били две стари моми, тези госпожици Каперс. Едната от тях била измамена в любовта, а другата никога не срещнала любов. Това донякъде ги озлобило срещу всички мъже. А били доста богати, и двете. Наследили фермата на баща си. Управлявали си я сами. Не искали да виждат мъже около себе си. Успявали да се справят с една-две доячки за добитъка. И всичко, само защото не обичали противоположния пол.

— Защото едната била измамена в любовта — каза Емили.

— А другата никога не срещнала любов — добавих аз.

— Шшт — скара ни се бавачката. — Оставете г-н Доланд да продължи.

— Странна двойка били двете. Обичали да яздят две стари сиви кобили. Не обичали мъжкия пол, обаче се държали така, сякаш принадлежали към него… с шапки и бричове за езда. Изглеждали като стари вещици. Наоколо били известни като Лудите Каперс.

Аз си помислих, че това е хубава шега и се разсмях, но с това си заслужих само още едно укорително поклащане на главата от страна на бавачката Полок. Трябваше да внимавам. Човек никога не трябва да прекъсва г-н Доланд, когато се е развихрил в разказа си.

— Не че те правели нещо, което било чак толкова злобно. Просто обичали да причиняват по някоя дребна неприятност тук-там. Имало едно място, където момчетата обикновено си пускали хвърчилата… защото било голо поле. Едната от госпожиците Каперс яздела наоколо с ножица в ръка обаче. Тя галопирала след момчетата и прерязвала въженцата на хвърчилата им, така че малките оставали там, стиснали въженцата си в ръка и гледали как хвърчилата им отлитали към Рая небесен.

— О, бедните дечица. Какъв срам! — каза Фелисити.

— Ето, такива били госпожиците Каперс. Имало и едно малко поточе наблизо, където момчетата обичали да се къпят. Нямало нищо по-хубаво от това да се потопиш в поточето през някой горещ летен ден. Оставяли дрехите си зад някой храст, когато влизали във водата. А тази, другата госпожица Каперс, обичала да ги следи. Щом влезели, тя се навеждала и открадвала дрехите им.

— Каква отвратителна старица — каза Дот.

— Тя казвала, че момчетата нарушавали неприкосновеността на нейната частна собственост, а нарушителите трябвало да се наказват.

— Но сигурно и някое обикновено предупреждение би било достатъчно? — каза Фелисити.

— То не било в характера на госпожиците Каперс. Те разпространявали и разни клюки. Как ми се иска да съм бил там, когато са живели. Иска ми се да съм можел да ги видя.

— Ти никога нямаше да им позволиш да ти прережат хвърчилото и да го пратят към Рая небесен, нали, г-н Доланд? — казах аз.

— Били много хитри, тези двете. Освен това, разбира се, има и една история за четиридесетте стъпала.

— История за призраци ли е? — нетърпеливо попитах аз.

— Е, донякъде.

— Може би е по-добре да я чуем сутринта — каза бавачката, загледана в мен. — Госпожицата става доста неспокойна от истории с призраци в края на деня. Не искам да стои будна половината нощ и да й се привиждат разни неща.

— О, г-н Доланд — замолих се аз. — Моля те, разкажи ни я сега. Искам да чуя за четиридесетте стъпала.

Фелисити ми се усмихна.

— Няма да й стане нищо — каза тя, защото също гореше от нетърпение да я чуе и след като беше възбудил любопитството ни, г-н Доланд разбра, че трябва да продължи.

Бавачката изглеждаше малко недоволна. Тя не харесваше Фелисити толкова много, колкото я харесваха останалите. Мисля, че беше така, защото знаеше колко много я обичам аз и се боеше, че чувствата ми към Фелисити ще ме накарат да охладнея към самата нея. Но нямаше за какво да се тревожи. Бях в състояние да обичам и двете.

Г-н Доланд прочисти гърлото си и лицето му придоби изражението, което сигурно е придобивало тогава, когато е чакал зад кулисите реда си, за да се яви на сцената.

Започна драматично:

— Имало едно време двама братя. Това било много отдавна, още когато крал Чарлз^[5] бил на престола. Е, кралят починал и синът му, принцът на Монмаунт, решил, че ще стане по-добър крал, отколкото братът на Чарлз, Джеймс, и между двамата се състояла битка. Единият от братята подкрепил принца на Монмаунт, а другият бил на страната на Джеймс, така че двамата се срещнали като врагове на бойното поле, всеки на страната на своята армия. Но за тях имало и по-важно нещо — общото им възхищение от някаква дама.

Да, двамата братя се влюбили в една и съща жена и работата стигнала толкова далеч, че се решили да разрешат спора си в двубой, защото въпросната млада дама била красавицата на Блумзбъри и имала много високо мнение за себе си, което е типично за подобни дами. Тя била горда, че двамата ще се бият за нея. Двубоят щял да бъде със саби, което било обичайно за ония дни. Тогава го наричали дуел. Имало едно малко парче земя близо до фермата на госпожиците Каперс. Била ничия земя и се ползвала с лоша слава. Даже пътниците се страхували от нея и никой със здрав разум не минавал оттам по тъмно. Изглеждала подходящо място за дуел.

Г-н Доланд взе един голям касапски нож от масата и го размаха умело, пристъпвайки напред и назад, като че ли се биеше с невидим противник. Размахваше го грациозно, но с такъв реализъм, че аз почти можех да видя пред себе си двамата дуелиращи се мъже.

Той спря за момент и посочвайки към готварската печка, каза:

— Там, на брега на реката… наслаждавайки се на всеки миг, наблюдавайки как всеки от братята се подготвя да убие другия заради нея, седяла подбудителката на цялата трагедия.

Готварската печка се превърна в бряг. Можех да видя момичето, което приличаше донякъде на Фелисити, само че Фелисити беше прекалено добра и мила, за да остави някой да се бие заради нея. Представях си всичко това живо — всъщност, винаги беше така с „номерата“ на г-н Доланд.

Той отскочи напред с ефектно движение и продължи със сериозен глас:

— В момента, когато единият брат пробол другия в гърлото, прерязвайки една вена, другият промушил брат си право в сърцето. Така… двамата братя загинали на Лонг Фийлдз, както се наричало мястото тогава, въпреки че името му по-късно било сменено на Саутхемптън Фийлдз.

— О, не — каза г-жа Харлоу. — Какви неща вършат хората заради една любов!

— После кой от братята я преследвал като призрак? — попитах аз.

— Ти, с твоите призраци — неодобрително каза бавачката Полок. — За това дете тук непременно трябва да има и призраци!

— Слушайте по-нататък — каза г-н Доланд. — Докато те се дуелирали и пристъпвали напред-назад — за да илюстрира по-добре думите си, той изпълни още няколко изразителни движения с ножа в ръка, — братята направили четиридесет крачки върху това напоено с кръв поле и после там, където двамата стъпили, никога не поникнала трева. Хората по-късно отивали да погледат мястото. Според моята баба, ясно можели да се различат стъпките и земята на тези места била червена, като напоена с кръв. И никой не смеел да ходи там по тъмно.

— Обаче те не отивали по тъмно и преди — напомних му аз.

— Но и пътниците не искали да минават оттам… и никой не минавал.

— Те наистина видели ли са нещо? — попита Дот.

— Не. Наоколо витаело само странното усещане за присъствието на нещо нереално. Казват, че когато валял дъжд и земята подгизвала, все още можели да се видят стъпките, а те били обагрени в червено. Опитвали се да посеят и растения, но нищо не пониквало. Стъпките оставали.

— Какво станало с момичето, заради което се били? — попита Фелисити.

— Тя била забравена.

— Дано да са я преследвали като призраци — казах аз.

— Не е трябвало да бъдат такива глупаци — каза бавачката. — Не понасям глупаците. Никога не съм ги понасяла, нито пък ще започна да ги понасям.

— Мисля си, че е доста тъжно това, че и двамата били убити — казах аз. — Щеше да е по-добре, ако единият беше останал жив, за да се измъчва от угризения… и в крайна сметка не си е струвало заради момичето да стигат чак дотам.

— Трябва да приемеш нещата такива, каквито са — каза ми Фелисити. — Ти не можеш да промениш живота така, че всичко да има щастлив край.

Г-н Доланд продължи:

— По тази случка беше написана пиеса. Казваше се „Полето на четиридесетте стъпала“.

— Ти игра ли в нея, г-н Доланд? — попита Дот.

— Не. Било е малко преди моето време. Чух за нея, обаче и тя ме накара да се заинтересувам от историята с братята. Написал я някой си Мейхю, с помощта на брат си, което било хубаво от тяхна страна… братята пишат за братя, така да се каже. Играли я в театъра на ул. Тотенхам. Доста време я играли.

— Представете си само, всичко това се случило тук наоколо — каза Емили.

— Е, ние никога не знаем какво ще се случи на всеки един от нас, по всяко време — сериозно заяви Фелисити.

* * *

И така, времето минаваше, седмиците прерастваха в месеци, месеците в години. Щастливи, спокойни дни и почти нищо, което да наруши безоблачното ни съществуване. Наближаваше дванадесетият ми рожден ден. Предполагам, че тогава Фелисити трябва да е била на около двадесет и четири. Г-н Доланд започваше да посивява около слепоочията, а ние заявихме, че така той изглежда още по-представителен и че то допринася за още по-голямото великолепие на „номерата“ му. Ревматичните оплаквания на бавачката зачестиха, а Дот ни напусна, за да се омъжи. Липсваше ни, но Мег зае нейното място и беше взето решение, че няма нужда от нова помощничка. След известно време Дот се сдоби с красиво дебело бебе и гордо го донесе да го видим.

Много щастливи спомени имах от онези дни, но трябваше да ми мине през ума, че те не можеха да продължават вечно.

Вече завършваше моето детство, а Фелисити се беше превърнала в красива млада жена.

Промените настъпват по начина, по който най-малко очакваме.

Откакто Фелисити беше дошла при нас, понякога имаше случаи, при които родителите ми я канеха да присъства на някои от вечерите, организирани за техни приятели. Фелисити ми беше обяснила, че естествено, поканата към нея се отправяше само когато те имаха нужда от още една жена, която да балансира бройката в компанията, и тъй като тя беше племенница на проф. Уилс, беше подходяща за случая, независимо от факта, че в домакинството ни бе само една гувернантка. Тя не се радваше на тези покани. Спомням си единствената вечерна рокля, която притежаваше. Беше от черна дантела и й седеше прекрасно, но обикновено просто си висеше в гардероба й — едно тъжно напомняне за случайните вечери, в които я обличаше. Фелисити винаги с облекчение посрещаше пътуванията на родителите ми, защото това означаваше, че известно време няма да има покани. А и никога не й се казваше предварително, защото решението да я поканят обикновено се вземаше в последната минута. Фелисити трябваше да присъства, както се казва, по липса на нещо по-добро.

Когато малко пораснах, започнах да виждам родителите си по-често. Понякога пиех с тях чай. Мисля, че те се притесняваха от присъствието ми повече, отколкото самата аз. Но винаги бяха любезни. Задаваха ми безкрайни въпроси за нещата, които учех и тъй като аз имах склонност към запаметяване на факти и проявявах интерес към литературата, успявах да им отговарям доста добре.

После се проявиха първите призраци на промяната, въпреки че аз не ги забелязах веднага.

Щеше да има гости на вечеря и Фелисити беше поканена.

— Роклята ми започва да придобива оня изморен и прашен вид, типичен за черния цвят — каза ми тя.

— Изглеждаш много хубава в нея, Фелисити — уверих я аз.

— Чувствам се така… изолирана от тях. Всички знаят, че аз съм гувернантката, поканена да попълни броя на гостите.

— Да, но изглеждаш по-красива от всяка друга жена и освен това си по-интересна.

Това я накара да се засмее.

— Всички тези сериозни стари професори си мислят, че аз съм кокетна, празноглава глупачка.

— Те са празноглави глупаци — казах аз.

Останах при нея, докато се обличаше. Прекрасната й коса беше вдигната високо на тила и от притеснение бузите й бяха приятно зачервени.

— Изглеждаш чудесно — казах й аз. — Всички ще ти завиждат.

Това я накара отново да се засмее и аз бях доволна, че съм успяла малко да повдигна настроението й.

И се сетих за нещо ужасно: не след дълго и аз щях да бъда длъжна да присъствам на скучни вечери!

През онази нощ тя дойде в стаята ми в единадесет часа.

Никога не бях я виждала толкова красива. Надигнах се от леглото. Тя се смееше.

— О, Розета, просто трябваше да ти разкажа!

— Шшт — казах аз. — Бавачката ще чуе. Ще каже, че не трябва да нарушаваш съня ми.

Разкикотихме се и тя седна на ръба на леглото.

— Беше толкова… забавно!

— Какво? — извиках аз. — Вечеря със старите професори… забавна!

— Не бяха всички стари. Имаше един…

— Да?

— Той беше доста интересен. След вечерята…

— Зная — прекъснах я аз. — Дамите напускат господата, за да могат те да си седят и пият своето Порто и да обсъждат теми, които са твърде тежки за дамските уши, или пък твърде неделикатни.

Пак се разсмяхме.

— Разкажи ми още за този не толкова стар професор — казах аз. — Не знаех, че имало и такива между тях. Мислех, че те всичките се раждат стари.

— На някои им отива да се занимават с наука.

Тогава забелязах, че от нея се излъчва някакво сияние.

— Никога не съм си мислила, че ще те видя да се забавляваш на подобна вечеря — казах аз. — С това ме обнадеждаваш. Защото ми мина през ум, че един ден и аз ще трябва да присъствам там.

— Зависи кои са гостите — каза тя, усмихвайки се на себе си.

— Не ми разказа за младия мъж.

— Да, той е на около тридесет, бих казала.

— О, не е толкова млад.

— За професор е млад.

— В каква област?

— Египет.

— Явно, Египет е доста популярен.

— Родителите ти обикновено се движат в такива среди.

— Каза ли му, че са ме кръстили на името на камъка Розета?

— Всъщност, наистина му казах.

— Надявам се, че е бил особено впечатлен.

И така, разговорът ни продължи в този безгрижен дух, а аз изобщо не разбрах, че той може да е началото на някаква промяна, отбелязана дори само от факта, че Фелисити се беше забавлявала добре на една от сбирките на родителите ми.

Още на следващия ден се запознах с Джеймс Графтън. Бяхме на една от сутрешните си разходки — Фелисити и аз — и тъй като бяхме слушали историята за четиридесетте стъпала и бяхме открили мястото, често отивахме там. Наистина, имаше едно парче земя, където тревата почти не растеше и действително изглеждаше достатъчно потискащо, за да може човек да повярва на случилото се.

— Недалече имаше една пейка. Аз обичах да сядам на нея, а разказът на г-н Доланд беше толкова изразителен, че можех ясно да си представя братята във фаталната им битка.

Почти по силата на навика, ние се отправихме към пейката и седнахме. Не беше минало много време, когато към нас се приближи мъж. Той свали шапката си и се поклони. Стоеше усмихнат пред нас, а Фелисити приятно се изчерви.

— О — каза той, — това наистина е г-ца Уилс.

Тя се засмя.

— Добро утро, г-н Графтън. Да Ви представя г-ца Розета Кранли.

Той учтиво ми се поклони.

— Здравейте — каза той. — Може ли да седна за момент?

— Моля, заповядайте — каза Фелисити.

Аз инстинктивно разбрах, че това беше младият мъж, когото Фелисити бе срещнала на вечерята предишната вечер и че срещата им тук беше предварително уговорена.

Последва кратък разговор за времето.

— Това е вашето любимо място — каза после той и аз останах с чувството, че по-скоро напомня на себе си, че трябва да включи и мен в разговора.

— Често идваме тук — казах му аз.

— Историята с четиридесетте стъпала ни заинтригува — каза Фелисити.

— Знаете ли я? — попитах аз.

Не я знаеше, така че му я разказах.

— Когато седя тук, мога да си представя всичко — казах аз.

— Розета е романтична — отвърна Фелисити.

— В душата си всеки е малко романтичен — каза той и сърдечно ми се усмихна.

Съобщи ни, че бил тръгнал към Музея. Били намерили някакви папируси и проф. Кранли обещал да му позволи да ги види.

— Много е вълнуващо, когато се открие нещо ново, защото разширява кръга на познанията ни — добави той. — Професор Кранли ни разказа снощи за някои от новите находки.

Той продължи да говори за тях, а Фелисити слушаше запленена.

Изведнъж аз придобих усещането, че става нещо съдбоносно.

Тя просто се изплъзваше от мен. Някак изглеждаше смешно да си мисля така. Тя беше мила и внимателна — както винаги — но наистина беше малко разсеяна, като че ли когато ми говореше, мислеше всъщност за съвсем друго.

Но при онази първа среща с привлекателния проф. Графтън, не се сетих веднага, че Фелисити е влюбена.

След това го срещнахме още няколко пъти и аз знаех, че не е случайно. Той вечеря в дома ни веднъж-дваж, а Фелисити винаги беше канена. Сетих се, че родителите ми трябва да са били посветени в тайната.

Фелисити си купи нова вечерна рокля. Отидохме заедно в магазина. Роклята не беше точно каквато тя харесваше, но беше единствената, която можеше да си позволи, а откакто беше срещнала Джеймс Графтън, изглеждаше още по-красива, така че роклята й стоеше прекрасно. Беше синя като цвета на очите й и в нея тя просто сияеше.

Г-н Доланд и г-жа Харлоу скоро разбраха какво става.

— За нея е добре — каза г-жа Харлоу. — На гувернантките не им е лесен животът. Те се привързват към учениците си, някак си… И когато вече няма нужда от услугите им, се прехвърлят към следващия ученик и така, докато остареят… И какво им остава тогава? Тя е хубавичко младо същество и е време да си намери мъж, който да се грижи за нея.

Трябва да си призная, че бях отчаяна. Ако Фелисити се омъжеше за г-н Графтън, нямаше да бъде вече при мен. Опитах се да си представя живота без нея.

Тя започна да проявява задълбочен интерес към Древния Египет и това доведе до многократните ни посещения в Британския музей. Аз вече бях преодоляла страхопочитанието, което изпитвах към него в детството си и бях доста впечатлена, а подтиквана от Фелисити, бях почти толкова очарована от Египетския раздел, колкото и тя самата.

Особено ме привличаха мумиите… по доста странен начин.

Чувствах, че ако остана сама в това помещение, те ще оживеят.

Джеймс Графтън понякога ни посрещаше там. Аз обикновено се отдалечавах малко и ги оставях да си шепнат с Фелисити, докато изучавах лицата на Озирис^[6] и Изис^[7] и си ги представях така, както преди много години трябва да са ги виждали онези, които считали себе си за безсмъртни.

Един ден баща ми влезе в залата и ни видя. Последва момент на смущение, докато той успее да осъзнае, че тук, в неговата светая светих, стоеше собствената му дъщеря.

Бях застанала до умаления до размерите на мумия ковчег на цар Менкара — един от най-древните в колекцията, когато той ме видя.

— Дойдох с г-ца Уилс — казах аз.

Той бавно се обърна към мястото, където си говореха Фелисити и Джеймс.

— Разбирам… — На лицето му се появи израз, който при всеки друг човек би изглеждал доста дяволит, но при него действително беше изпълнен по-скоро с разбиране.

— Привличат те мумиите, както виждам.

— Да — отговорих аз. — Невероятно е… останките от тези хора тук, при нас, след толкова години.

— Радвам се, че проявяваш интерес. Ела с мен.

Той тръгна към Фелисити и Джеймс.

— Ще заведа Розета в стаята си — каза им той. — Вероятно и вие ще дойдете, да кажем… след около час.

— О, благодаря Ви, сър — каза Джеймс.

Аз знаех каква е целта на баща ми. Искаше да ги остави за малко сами. Беше ми забавно да го видя в ролята на Купидон.

Заведе ме в стаята си, където не бях ходила преди. По стените — от пода до тавана — имаше лавици, отрупани с книги, както и няколко шкафа със стъклени витрини, пълни с всевъзможни неща, между които и камъни с издълбани по тях йероглифи и образи.

— За пръв път идваш на мястото, където работя — каза той.

— Да, татко.

— Радвам се, че проявяваш известен интерес. Тук се занимаваме с чудесни неща. Ако беше момче, щях да поискам да тръгнеш по моя път.

Почувствах, че ще трябва да се извиня за пола си и да се опитам да се защитя.

— Като майка ми… — започнах аз.

— О, тя е изключение.

Да, разбира се. Едва ли бих могла да се меря с нея. Изключение аз не бях. Бях прекарала щастливото си детство с хората от долния етаж, които ме бяха забавлявали, обичали и научили да бъда доволна от съдбата си.

Тъй като смущението, което нашите срещи неминуемо пораждаше, започна да нараства, той се впусна в описание на процесите по балсамирането, което аз слушах очарована. През цялото време се удивлявах от факта, че бях тук, в Британския музей, и че разговарях с баща си.

Фелисити и Джеймс най-после дойдоха при нас. Беше необикновена сутрин, но по онова време аз вече бях осъзнала, че промяната беше на път.

* * *

Много скоро след това Фелисити се сгоди за Джеймс Графтън. Бях едновременно и радостна и тъжна. Хубаво беше да виждам Фелисити толкова щастлива, както и да науча нещо, за което никога не бях мислила преди и което г-жа Харлоу ми изтъкна — че сега Фелисити беше осигурена.

Но, разбира се, оставаше проблемът — какво ще стане с мен.

Родителите ми проявяваха повече загриженост сега, което само по себе си вече беше тревожно. Баща ми ме беше забелязал в Британския музей, където проявявах интерес към египетските експонати. После бяхме разговаряли малко в стаята му. Значи аз не бях чак толкова невежа, колкото вероятно са си мислели. Имах ум, който летаргично си е спял през всичките тези години, но вероятно бях могла да се развия и да стана достойна за техния кръг.

Фелисити трябваше да се омъжи през март, следващата година. Аз бях отпразнувала тринадесетия си рожден ден. Фелисити щеше да остане при нас до една седмица преди сватбата, после щеше да отиде в дома на проф. Уилс, който първоначално ни я беше препоръчал за гувернантка и щеше да се омъжи оттам. После тя и Джеймс постепенно щяха да си устроят собствен дом в Оксфорд, до университета, в който той работеше. Оставаше открит въпросът каква насока трябваше да поеме моето по-нататъшно образование.

Тъй като беше получила паричен подарък от чичо си, Фелисити вече можеше да се заеме с попълването на незначителния си гардероб. Една задача, в която аз взех ентусиазирано участие, въпреки че никога не можех напълно да се освободя от мислите за големия проблем за бъдещето ми, както и от нерадостната перспектива да се сблъскам с празнината в живота си, което нейното заминаване неминуемо щеше да породи.

Опитвах се да си представя какво би било без нея. Тя беше станала част от ежедневието ми и ми беше по-близка, отколкото останалите. Щеше ли да се появи нова гувернантка от по-традиционен тип, която ще влезе в противоречие с г-жа Харлоу и другите? На света имаше една-единствена Фелисити и аз бях щастлива тя да бъде до мен през всичките тези години. Но да си спомняш за отминалото щастие, което предстои да ти бъде отнето, е твърде слаба утеха пред несигурното бъдеще.

Около три седмици преди деня на сватбата родителите ми изпратиха да ме извикат.

След срещата с баща ми в Британския музей в отношенията ни беше настъпила лека промяна. Те явно се бяха заинтересували от мен и независимо от факта, че винаги си бях казвала колко съм щастлива да не заемам особено място в живота им, сега все пак се почувствах донякъде поласкана.

— Розета — каза майка ми. — Баща ти и аз решихме, че е време да те изпратим в някое училище.

Естествено, това не беше неочаквано. Фелисити ми беше говорила по въпроса.

— Много е вероятно — беше ми казала тя — и наистина е най-доброто решение. Да имаш гувернантка е много хубаво, но в училището ще срещнеш хора на твоята възраст и това ще ти хареса.

Аз не можех да повярвам, че нещо би ми харесало щом тя няма да е там и й го казах.

Тя ме прегърна:

— Ще има ваканции и ще идваш на гости при нас.

Спомних си това сега, така че бях подготвена.

— Грешъм е много добро училище — каза баща ми. — С много добри отзиви. Мисля, че то ще бъде най-подходящо.

— Ще започнеш там през септември — продължи майка ми. — Това е началото на учебната година. Ще трябва известна подготовка. Трябва да помислим и за бавачката Полок, разбира се.

Бавачката! Значи щях да загубя и нея! Обзе ме огромна тъга. Спомних си тези обични ръце… прошепваните нежности, утехата, която ми беше давала.

— Ще й дадем добри препоръки — каза майка ми.

— Тя се справи чудесно — добави баща ми.

Промени… промени навсякъде. И единствената, която променяше живота си към по-щастливи дни, беше Фелисити. Винаги има и по нещо хубаво, беше казал г-н Доланд.

Но колко мразех промените!

Седмиците отминаваха прекалено бързо. Всяка сутрин се събуждах с неспокойно присвито сърце. Очакваше ме неизвестно бъдеще, а неизвестността винаги буди тревога. Твърде дълго бях живяла в ненарушавана от нищо сигурност.

Бавачката Полок беше много тъжна.

— Винаги се стига дотук — каза. — Малките пиленца не остават вечно малки. Ти си се грижил за тях, като че ли са били твои собствени… но идва този ден. Вече са пораснали. И престават да бъдат твоите пиленца.

— О, бавачке, бавачке. Никога няма да те забравя.

— Нито аз теб, миличко. И преди теб съм се грижила за дечица, но твоите родители и начинът, по който се държаха, ме накараха да се привържа още повече към теб, да те чувствам повече като свое дете, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам, бавачке.

— Не че те бяха жестоки… или коравосърдечни… не, ни най-малко. Те просто бяха някак си разсеяни… толкова погълнати от онези ненормални надписи и от това какво ли означават, както и от всичките онези царе и царици, дето живеят в ковчезите си през цялото време. Това не е здравословно и не е естествено и аз никога не съм го одобрявала. Малките бебета са по-важни от мъртвите царе и царици и от всичките им знаци, които са нарисували, само защото не знаели как да пишат правилно.

Аз се разсмях и тя се зарадва да ме види развеселена.

Тя също малко се успокои.

— За мен няма проблеми — каза тя. — Имам една братовчедка в Съмърсет. Отглежда пилета. Пък аз обичам да има по едно наистина прясно яйце на закуска… снесено същата сутрин. Може да отида при нея. Не ми се иска да ставам бавачка на друго бебе… но може, евентуално. Както и да е, няма защо да се тревожа по въпроса. Майка ти каза да не бързам. Да остана тук, ако искам, докато намеря нещо, което да ми хареса.

Най-после Фелисити се омъжи и церемонията се състоя в дома на проф. Уилс в Оксфорд. Аз присъствах на сватбата заедно с родителите си. Вдигнахме тост за здравето на младоженците и после видях Фелисити в новия й ягодовочервен костюм, готова да отпътува за сватбеното си пътешествие, но всъщност вече го бях виждала и преди, защото бях с нея, когато го избираше. Тя изглеждаше лъчезарна и си помислих, че трябва да се радвам на щастието й, независимо че ми беше тъжно заради самата мен.

Когато се върнах в Лондон, всички искаха да им разкажа за сватбата.

— Фелисити трябва да е била много красива младоженка — каза г-жа Харлоу. — Надявам се да е щастлива. Бог да я благослови. Тя заслужава. Обаче с тези професии човек никога не може да бъде сигурен. Смешни същества.

— Като гувернантките, както казваш ти — напомних й аз.

— Е, мисля, че тя не беше истинска гувернантка. Тя си беше изключение.

Г-н Доланд каза, че трябва да пием за здравето и щастието на новата семейна двойка. Направихме го.

Разговорът ни не беше много весел. Бавачката Полок почти беше решила да замине при братовчедката в Съмърсет, поне за известно време. Беше попрекалила с виното и изглеждаше потисната.

— Гувернантки… бавачки… такава е съдбата им. Те би трябвало да са наясно и да внимават. Не трябва да се привързват към чуждите деца.

— Но ние няма да престанем да се виждаме, бавачке — напомних й аз.

— Не. Ще ми идваш на гости, нали?

— Разбира се.

— Но няма да е същото. Ти ще си една пораснала млада дама. Тези училища… те променят хората.

— Целта им е да дават образование.

— Няма да е същото — повтори бавачката Полок, тъжно клатейки глава.

— Разбирам как се чувства бавачката — каза г-н Доланд. — Фелисити замина. И това беше началото. И винаги се случва така, щом нещо се променя. Нещо дребно тук, нещо дребно там и изведнъж разбираш, че всичко е станало съвсем различно.

— И докато успееш да се обърнеш — добави г-жа Харлоу, — гледаш — в реката потекла другата вода.

— Е, в живота нещата не остават едни и същи философски заключи г-н Доланд.

— Не искам промяна — извиках аз: — Искам всички ние да продължим да живеем, както живяхме досега. Не исках Фелисити да се омъжва. Исках нещата да си останат такива, каквито са си били.

Г-н Доланд прочисти гърлото си и тържествено изрецитира:

„Ръката Му се движи и пише; а написала го вече,

продължава: а нито святата ти вяра, ни разума ти

не ще я спрат, не ще я върнат да задраска даже ред,

ни всичките ти сълзи ще изтрият даже дума“.

Г-н Доланд се отпусна на стола, скръсти ръце и настъпи тишина. С присъщия си драматизъм той ни беше обяснил, че ето, това е животът и ние всички трябва да приемаме онова, което не можем да променим.