Тъй като бяхме прекарали дълго време само на косъм от смъртта, аз вече си мислех, че всичко друго би било за предпочитане. Но страхът, който преживях през следващите седмици, надхвърли всичко, което бих могла да си представя.

Колко често си казвах, че щеше да бъде по-добре, ако просто бях потънала с кораба или ако нашата малка лодка не беше издържала в урагана.

И сега си спомням радостта ни, когато за първи път забелязахме на хоризонта оня кораб, после, толкова скоро след като ни спасиха, се убедих, че би било по-добре, ако бяхме останали на острова, все още напразно очакващи помощ. Кой знае, може би разчитахме на известно спокойствие, поне сигурност.

От момента, в който онези тъмни, мургави мъже скочиха на брега, с червените си шапки и тежките саби, препасани през кръста, еуфорията ни от дългоочакваното ни спасение се замени от ужасяващи предчувствия. Веднага стана ясно, че не разбираме езика им. Предположих, че беше от арабски произход. Корабът им не приличаше на „Атлантик Стар“. Изглеждаше по-скоро като древна галера. Не бях се замисляла, че в открито море можеше все още да има пирати, но си спомних как една вечер капитанът на „Атлантик Стар“ ни беше разказвал, че на определени места все още можело да се срещнат кораби, бродещи наоколо, изпълнявайки някоя от мисиите по тъмните си сделки… И веднага си помислих, че бяхме попаднали в ръцете точно на такива хора.

Корабът не ми харесваше, не ми харесваха и тези мъже, а беше явно, че Саймън и Лукас споделяха опасенията ми.

Тримата стояхме близо един до друг, като че ли да се предпазим от тях. Мъжете бяха десетина. Говореха нещо помежду си и ни оглеждаха. Един от тях се приближи и хвана в ръката си кичур от косата ми. Другите го наобиколиха и възбудено заобсъждаха нещо. Изложена дълго на слънцето, косата ми сега беше още по-руса и аз предположих, че те просто са удивени от цвета й, който бе толкова по-различен от техния:

Усетих тревогата на Саймън и Лукас. Те се бяха приближили още по-плътно до мен. Знаех, че двамата са готови да се бият до смърт заради мен, което ми донесе известно успокоение.

Сега вниманието на мъжете се насочи към Лукас, който стоеше, подпрян на пригодената от Саймън патерица. Изглеждаше блед и болен.

Мъжете продължиха възбудено да говорят и да клатят глави. Изгледаха мен, после Саймън. Разсмяха се и закимаха одобрително. А аз изпитах ужасен страх, че искат да вземат нас двамата, а да изоставят Лукас.

Казах:

— Ще се държим тримата заедно.

— Лош късмет, че ни намериха — каза Лукас тихо. — По-добре…

— Какви мислиш, че са? — попитах аз.

Саймън само поклати глава и аз се вцепених от ужас. Страхувах се от тези мъже, от неспирното им бърборене, от подлите им лоши погледи, в които имаше стаена заплаха към нас.

Внезапно те взеха някакво решение. Единият, за когото предположих, че им беше водач, направи знак и четирима от тях отидоха до лодката ни, разгледаха я и се обърнаха, за да кимнат на останалите. Явно щяха да вземат лодката ни на кораба си.

Саймън пристъпи крачка напред, но един мъж му препречи пътя със сабята си.

— Остави ги да я вземат — прошепнах аз.

Сега дойде ред да се заемат с нас. Водачът им кимна и двама мъже с извадени саби се приближиха и застанаха зад гърбовете ни. Побутнаха ни леко напред, за да разберем какво искат. Трябваше да се качим на галерата. Лукас закуцука между Саймън и мен… но тримата поне останахме заедно.

Беше трудно да качим Лукас на борда на кораба. Никой от тях не пожела да ни помогне. Трябваше да се изкачим по една въжена стълба, което за Лукас беше почти невъзможна задача. Мисля, че всъщност Саймън го изнесе на ръце.

После и тримата останахме изправени на палубата, заобиколени от любопитни мъже. Всички бяха вперили погледи, изглежда, единствено в мен. Някои от тях докосваха косата ми. Започнаха да се смеят помежду си, увиваха кичури от нея около пръстите си и я дърпаха.

Настъпи внезапна тишина. Беше се появил още един мъж. Предположих, че е капитанът. Беше по-висок от другите и тъмните му, живи очи таяха искрица добро настроение. Нещо повече, в чертите на лицето му прозираше някакъв финес, който ми вдъхна известна надежда.

Той изкрещя нещо и останалите се отдръпнаха.

Изгледа ни тримата и наклони глава в нещо като поздрав.

Каза:

— Англичани?

— Да… да — извикахме ние.

Той кимна. Изглежда познанията му по нашия език се простираха само до тук, но любезността му беше успокояваща. Обърна се към мъжете и им заговори с тон, който прозвуча заплашително. Те явно се подчиниха.

После се обърна към нас и каза:

— Елате.

Последвахме го и бяхме отведени в една малка каюта. В нея имаше койка, на която седнахме с благодарност.

Капитанът вдигна ръка.

— Да ядете — каза той.

После излезе и заключи вратата след себе си.

— Какво значи това? — попитах аз.

Лукас смяташе, че целта им ще бъде да ни задържат за откуп.

— Това е процъфтяващ бизнес — каза той. — Убеден съм, че точно това са намислили.

— Искаш да кажеш, че скитат из моретата, за да издирват корабокрушенци?

— О, не. Сигурно се занимават и с нещо друго. Контрабанда, вероятно… или дори превземане на кораби, когато е възможно… като някогашните пирати. Биха сложили ръка на всичко, стига да могат да спечелят нещо от това. Сега трябва да им е минало през ума, че някъде трябва да имаме свой дом и че сме англичани. А те по принцип са склонни да мислят, че всички англичани, които пътуват по света, са милионери.

— Колко се радвам, че останахме заедно.

— Да — каза Лукас. — Мисля, че се колебаеха дали би си струвало да вземат и мен.

— Какво ще правим? — попита Саймън.

Погледна ме разтревожен.

— Трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да останем заедно.

— Моля се да успеем.

Донесоха ни храна. Беше гореща и с много подправки. При нормални обстоятелства бих отказала, но ние почти умирахме от глад и бихме приели всякаква храна. Лукас ни посъветва да ядем икономично.

После се почувствах малко по-добре. Запитах се по какъв ли начин биха поискали откуп от семействата ни. Как биха се свързали с тях? Баща ми имаше сестра, която през последните десет години не бяхме виждали. Дали тя би пожелала да плати откуп за племенницата си?

А вероятно родителите ми се бяха върнали в къщи, но те не бяха богати.

А Саймън? Последното, което той би пожелал, бе да разкрият истинската му самоличност. Що се отнасяше до Лукас, по въпроса за вероятен откуп той беше в най-добро положение от нас тримата, защото произхождаше от богато семейство.

— Бих искал да зная къде сме — каза Саймън. — Това може да ни бъде от полза.

Запитах се дали обмисля план за бягство. Той беше много изобретателен, което се доказваше от начина, по който бе успял да избяга от Англия. А щом се беше справил, беше твърде възможно да успее да го направи отново.

И така, разсъждавахме върху тези неща, но съм сигурна, че всички предпочитахме да бяхме останали на острова. Храната там беше оскъдна, надеждите за оцеляване нищожни, но поне бяхме на свобода.

* * *

През първата нощ ми се случи нещо неприятно. Беше тъмно и се опитвахме да заспим, когато отвън пред вратата дочух прокрадващи се стъпки, а после шум от ключ, който се превърташе в ключалката.

Сепнах се, когато вратата тихо се отвори.

Влязоха двама мъже. Стори ми се, че бяха от онези, с които се срещнахме на брега на острова, но на този етап не можех да бъда сигурна, тъй като те всички си приличаха толкова много.

Бяха дошли за мен. Сграбчиха ме. Аз изпищях, Лукас и Саймън незабавно се разсъниха.

Двамата мъже се опитваха да ме издърпат навън от каютата и от възклицанията и охканията им можех да се досетя какви бяха намеренията им.

Аз извиках:

— Пуснете ме!

Саймън удари единия. На свой ред другият се намеси и го просна на пода на каютата. Лукас грабна патерицата си и я размаха.

Вдигна се голям шум и на вратата се появиха още мъже. Всички се смееха и възбудено говореха. Саймън се изправи, дойде до мен, хвана ме здраво и ме избута зад себе си. Видях, че ръката му кървеше.

Обзе ме невероятен ужас. Осъзнах в каква опасност се намирам.

Не ми се иска да мисля какво би се случило с мен, ако не беше се намесил капитанът. Той изкрещя някаква заповед. Мъжете се сконфузиха. Видя ме свита зад гърба на Саймън, с Лукас, застанал плътно до мен. Позата на Саймън недвусмислено показваше, че ако някой се опиташе да ми направи нещо лошо, би се сблъскал първо с него, а видът му беше наистина заплашителен. Лукас беше еднакво готов да ме защити, но не би могъл да направи много със счупения си крак.

Капитанът явно прецени положението съвсем точно. Ясно му беше какъв мотив са имали мъжете. Аз просто бях различна за тях — имах дълга руса коса, каквато те не бяха виждали. И най-вече бях жена, а това само по себе си беше достатъчен мотив.

Капитанът ми се поклони и жестът му означаваше, че търси начин да се извини заради грубото поведение на хората си.

Направи ми знак да го последвам.

Саймън пристъпи напред.

Капитанът поклати глава.

— Разбирам… няма опасност — каза той. — Аз… само… аз… капитан.

Колкото и странно да е, аз му повярвах. Знаех, че е капитан на кораб, където се занимаваха с някакви тъмни дейности, но по някаква причина повярвах, че ще ми помогне. Във всеки случай капитанът тук беше той. Дори и да не бяхме му се подчинили, неподчинението не би могло да продължава дълго. Просто тук зависехме само от неговата воля. Въпреки цялото си желание, нито Саймън, нито Лукас биха могли да ме предпазват безкрайно. Значи аз трябваше да се доверя на капитана.

Тръгнах след него през тълпата мъже. Някои от тях пак протегнаха ръце, за да докоснат косата ми, но не се осмелиха да го направят. Видях, че се отнасяха към капитана с огромно страхопочитание, а той явно беше наредил да не ме докосва никой.

Бях отведена в друга малка каюта, която мисля, че беше свързана с неговата. Той застана до вратата и ми направи път да вляза. Беше по-уютна от първата. Върху койката, която приличаше на диван, имаше покривка и възглавнички. Тук можех да почивам по-удобно. Зад една завеса бяха поставени леген и кана. Можех да се измия!

Капитанът широко разтвори ръце, сочейки каютата. Каза:

— Безопасно тук… аз грижа безопасно.

— Благодаря ви — казах аз.

Не зная дали той разбра, но с тона си трябва да съм изразила благодарността си.

Той се поклони, излезе и заключи вратата след себе си.

Аз се отпуснах върху леглото. Разтреперих се силно, когато осъзнах целия ужас на онова, от което ме бе спасил капитанът.

Мина дълго време, преди да успея да се успокоя.

Замислих се какви ли бяха неговите намерения. Вероятно Лукас беше прав. Почти бях сигурна в това. За откуп се надяваха, а ако наистина беше така, щяха да се постараят да ни върнат невредими.

Дръпнах завеската и си позволих да се порадвам на удоволствието да се измия.

Върнах се на дивана. Легнах. Бях изтощена — физически, умствено и психически, поради което заспах и за кратко време забравих целия хаос около себе си.

* * *

По-късно аз съвсем целенасочено се стремях да забравя онези дни, когато живеех в състояние на непрекъснат ужас. Изтръпвах от страх всеки път, когато чуех стъпки, всеки път, когато вратата на каютата ми се отваряше. Въображението на човек в такива случаи може да бъде най-големия му враг.

Не бях сигурна какви бяха целите на тези хора, но беше ясно, че имат някакви планове по отношение на мен. Капитанът действително ме предпазваше от това, което хората му бяха замислили в началото и трябваща да съм му благодарна поне за това. Имах доверие в този човек… не защото вярвах в благородството му, а защото поведението му ясно подсказваше, че неговият собствен план за по-нататъшната ми съдба е достатъчна причина останалите на кораба да се държат към мен с известно уважение.

Установих, че доста бързо успях да свикнат малко с храната им, така че вече не изпитвах глад. Бяха ми осигурени и извести удобства. Имах възможност да се мия редовно, просто благодат! Но ми се искаше да зная в каква посока плаваме, каква съдба ме очаква. Искаше ми се да зная къде бяха Саймън и Лукас.

Веднъж капитанът влезе в каютата ми. Току-що бях измила косата си и я сушах, когато на вратата се почука. После, той се държа много учтиво, но не откъсна поглед от косата ми. Знаех, че искаше да поговори с мен, но познанията му по английски бяха отчайващо ограничени.

— Вие… дойдохте с кораб от Англия?

— Да — казах аз. — Но корабът се разби.

— От Англия… сама? Не? — Той разтърси глава.

— С родителите ми… баща ми и майка ми.

Безнадежден разговор. Помислих, че се опитва да разбере от какво семейство произхождам. Дали имаме пари? Колко биха платили, за да ме откупят? Той се отказа от напразните си опити, но от начина, по който продължи да гледа косата ми и да се усмихва на себе си, разбрах, че е доволен.

И една сутрин, когато се събудих, корабът вече не се движеше. Слънцето беше изгряло и когато погледнах през прозорчето, забелязах очертанията на бели сгради.

Отвън дочух раздвижване и шум. Разни хора си подвикваха нещо с възбудени гласове. Едно беше сигурно: бяхме достигнали целта на пътуването си и скоро щях да узная съдбата си.

През дългите часове на тази сутрин аз стъпка по стъпка открих отговора на въпроса си и това, което научих, ме изпълни с невероятен ужас. Започнах да се питам дали наистина нямаше да е по-добре, ако не бях преживяла онова чудо, което ме спаси от яростта на морската стихия.

Капитанът дойде в каютата ми. Със себе си носеше една черна пелерина, яшмак^[1] и дълга лента, с която да привържа и скрия косата си. Изразително ми обясни, че са за мен. Трябваше да вдигна и опъна назад косата си, да я стегна с лентата и да сложа яшмака и пелерината, така че когато бях напълно облечена, аз не се различавах по нищо, от която и да е друга арабска жена, която би могла да се срещне из тесните улички на градовете на Изтока.

Свалиха ме на брега и за моя голяма радост можах да зърна за миг Саймън. Но радостта ми бързо бе заменена с тревога, защото от Лукас нямаше и следа.

Саймън ме разпозна, независимо от прикритието на дрехите ми и при вида ми очите му се изпълниха с ужас. Двамата се опитахме да се приближим един към друг, но пазачите ни грубо ни изблъскаха.

Слънцето жареше и се задушавах в дрехите си. Двама мъже вървяха плътно до Саймън, а мен ме придружаваше капитанът.

Никога няма да забравя пътя, по който минахме тогава. Намирахме се на място, което помислих, че трябва да е техният казбах^[2]. Улиците се виеха тесни, покрити с павета и изпълнени с тълпи от хора — мъже в дълги роби и жени, облечени като мен. Между нас се провираха кози, имаше и няколко измършавели кучета, които с надежда ни душеха. Пред очите ми се мярна и един плъх, който безстрашно се угощаваше с отпадъците, разхвърляни по паважа. Имаше и малки магазинчета — прилични по-скоро на пещери — отворени към уличките, отрупани с дрънкулки, месингови украшения, дребни кожени предмети и храна — екзотична, със силни подправки и съвсем непривлекателна в моите очи. Миризмата беше отвратителна.

Някои от търговците подвикваха поздрави към капитана, а неговите хора и аз ставахме все по-неспокойни за евентуалната ми участ, защото изглежда, че тези търговци знаеха добре каква би могла да бъде целта на посещението му тук, а аз се запитах колко ли други млади жени са били принудени да вървят по тези улички до него. Да можех само да се приближа до Саймън? И какво бяха направили с Лукас?

Най-после навлязохме в една по-широка улица. Тук се виждаха и няколко дървета — прашни палми предимно. Къщите бяха по-големи. Влязохме през една градинска порта и се озовахме в двор с приятно ромолящ фонтан в средата. Около него бяха насядали няколко мъже, слуги, предположих, защото веднага скочиха на крака при влизането ни и възбудено заприказваха нещо.

Един от тях се приближи и се поклони много ниско на капитана, който кимна в отговор и направи някакъв жест с ръка. През една врата ни преведоха в просторен хол. Прозорците бяха закрити с тежки завеси и разположени в дълбоки ниши, което, реших аз, беше с цел да пропускат възможно най-малко горещина отвън.

Пред капитана се поклони един мъж, облечен в разкошна роба, който изглеждаше готов да му засвидетелства най-голямото си уважение. Явно каза да го последваме, защото ни преведе през друга врата и там, настанен на богато украсен трон, поставен върху нещо като подиум, ни очакваше дребен старец.

Той беше облечен също много богато, но беше толкова дребен и сбръчкан, че дрехите още повече подчертаваха възрастта му. Всичко у него издаваше дълбока старост, освен очите му, които бяха тъмни и много живи, напомняха ми очите на маймунка.

Капитанът се приближи до стола, поклони се, а старецът вдигна в отговор ръка за поздрав. После капитанът явно нареди на хората си да излязат и до него останахме само Саймън и аз.

Капитанът ме избута напред. Дръпна наметалото ми и го остави да се свлече на пода, после свали яшмака и лентата от косата ми, така че тя се разпиля по раменете ми. Живите тъмни очи се разтвориха широко, старецът промърмори нещо, което като че ли се хареса на капитана. Продължаваше да гледа втренчено косата ми и двамата с капитана възбудено заговориха. Как ми се искаше да разбирам езика им!

После Саймън беше избутан напред. Пресметливият поглед на стареца го огледа внимателно от горе до долу. Саймън изглеждаше много едър и силен и мисля, че физическите му качества произведоха толкова добро впечатление, колкото направи и моята коса.

Старецът кимна, явно в знак на одобрение.

Капитанът се приближи плътно до него и двамата продължиха разгорещения си разговор. Това най-после ми даде шанс да разменя няколко думи със Саймън.

— Къде е Лукас? — прошепнах аз.

— Не зная. Мен ме взеха и доведоха тук. Той не беше с мен.

— Искрено се надявам да е добре. Къде сме?

— Някъде по северните брегове на Африка, предполагам.

— Какво ще правят с нас? За какво си говорят?

— Вероятно се пазарят.

— Пазарят се?

— Изглежда, като че ли в момента ни продават.

— Като роби?

— Така изглежда.

— Но какво ще правим?

— Не зная. Ще изчакаме някакъв шанс. Точно сега сме напълно безпомощни. Ще трябва да изчакаме подходящ момент и после да избягаме… ако можем.

— Заедно ли ще бъдем?

— Не зная.

— О, Саймън… дано поне да останем заедно.

— Да се молим да стане така.

— Много се страхувам, Саймън.

— Самият аз също, Розета.

— Този старец… какъв е той?

— Търговец, предполагам.

— На хора?

— И това, наред с други неща… всякакви други, които му попаднат, предполагам, стига да си струват цената. А това означава и хора.

— Трябва да избягаме по някакъв начин.

— Как?

— Да бягаме… където и да е.

— И колко далече мислиш, ще стигнем? Не, почакай. Ако можем да останем заедно, ще го направим. Кой знае, после може да ни се удаде възможност. Ще трябва да успеем.

— О, Саймън, вярвам, че ще можем.

И сега си спомням погледа, който двамата си разменихме. Скътах го дълбоко в себе си, за да мога да се уповавам на него в най-мрачните и най-ужасяващи моменти. Често си мислех за него през седмиците, които последваха.

* * *

Има някои неща, за които човек никога не желае да си спомня. Иска да ги изключи от паметта си и да се застави да си повярва, че никога не са се случвали. Понякога силата на разума ни успява да ни помогне и те избледняват. Изглежда, че точно това се случи и с мен.

Спомням си, че останах в дома на търговеца. Трябва да е било само за една нощ. Спомням си ужасните предчувствия, жестоките картини, рисувани от въображението ми за предстоящата съдба. Старецът ми изглеждаше като страховито чудовище. Само едно нещо ме подкрепяше все още — Саймън беше също в къщата. Сделката на капитана касаеше и двама ни.

По-късно в деня на пристигането ни капитанът напусна къщата и аз не го видях никога повече.

На следващия ден ми облякоха дрехите, с които ме бяха довели и скриха косата ми както преди. После със Саймън отново ни преведоха през уличките и пак до пристанището, където ни очакваше друг кораб. Старецът явно беше начело на операцията, но не ни обръщаше никакво внимание и аз останах с впечатлението, че беше там само за да защитава своята собственост, каквато бяхме ние сега.

Нямахме представа къде ни изпраща.

На кораба Саймън и аз имахме възможност да разговаряме един или два пъти. Основната ни тема беше Лукас. Саймън ми каза, че по време на пътуването с галерата от острова, капитанът разговарял с тях малко. И към тях не се отнасяли зле. Каза, че всички изглеждали много заинтересовани от Лукас. Саймън мислеше, че после са го отвели някъде. Двамата били разделени и не можели да разговарят, но според него Лукас бил някак обнадежден. Във всеки случай не прекалено разтревожен.

— Мисля — продължи Саймън, — че той по едно време си мислеше, че може да го изхвърлят през борда, защото с този счупен крак, от него нямаше да излезе добър работник. А предполагам, че сега от мен се очаква тъкмо това — да работя.

Аз замълчах, ужасена от мисълта какво ли се очаква от мен.

Саймън смяташе, че мястото, което току-що бяхме напуснали, бе Алжир.

— В миналото пристанищата там служели за убежище на пирати. Имали покровителството на турското правителство. И може би все още е така. Казбахът трябва да е удобно място за търговия от всякакъв вид. Мисля, че едва ли някой се осмелява да ходи открито там.

Вероятно беше прав.

Пътуването ни продължи край бреговете на Сирия, през Дарданелите и нататък към крайната ни цел, която, както след време научихме, беше Константинопол.

* * *

Когато наближихме Босфора, в каютата ми дойде една жена. Придружаваше я едно младо момиче, което носеше в ръцете си цял куп от някакви прозрачни платове. Оказа се, че бяха дрехи, които тя разстла върху леглото. После двете насочиха, вниманието си към мен. Бях ги срещала преди на кораба и се питах с каква ли цел пътуваха с нас. Скоро разбрах, че бяха дошли в каютата ми, за да ми помогнат да се облека в тези разкошни дрехи.

Имаше чифт дълги панталони, изработени от много фина копринена тъкан, широки под ханша и пристегнати в глезените. Над тях се обличаше рокля от красива прозрачна материя. Цялата беше обсипана с пайети, които блещукаха като звезди. Те освободиха косата ми от фибите и я разпуснаха по раменете ми. После я сресаха и се загледаха една друга, като се сбутваха и кикотеха.

Когато бях готова, двете се отдръпнаха и плеснаха с ръце.

Аз казах:

— Искам собствените си дрехи.

Не можеха да ме разберат. Просто продължиха да се побутват и кискат. Погалиха косата ми и ми се усмихнаха.

Старецът влезе в каютата. Огледа ме и потри ръце.

Сега бях изплашена повече от всякога. Разбрах, че подозрението, на Саймън се оказа истина. Щяха да ни продадат в робство — той, млад и силен мъж, който да работи каквото му заповядат, а аз, предназначена за по-зловещи цели.

Усетих, че Саймън беше загрижен повече за моята съдба, отколкото за своята.

Отново донесоха пелерината и яшмака и скриха под тях великолепието ми. Заедно със Саймън бях отведена от кораба, качена във файтона, който ни очакваше на брега и придружени от стареца и един по-млад мъж, вероятно негов чиновник или помощник, бяхме поведени по улиците на Константинопол.

Бях твърде разтревожена от онова, което ме очакваше, така че не обърнах особено внимание на местата, през които се движехме, но по-късно научих, че градът има две ясно разграничени зони — християнска и турска, и че ги свързват два моста, доста несръчно построени, но достатъчно здрави и много необходими. Смътно забелязвах джамии и минарета наоколо и усещах с огромно отчаяние, че се намирам много далеч от дома.

Пътувахме дълго. Беше като в друг свят — тесни улици, невероятно мръсни, красиви сгради, зашеметяващо бели кули, извисяващи се към невероятно синьото небе, джамии, пазарища, дървени къщи, не много по-различни от бордеи, шум и хора навсякъде. Те се разбягваха пред колелата на файтона ни и аз непрекъснато си мислех, че ей сега ще прегазим някого, но винаги успяваха да се отдръпнат навреме от копитата на конете.

Най-после свихме по един булевард. Дърветата и храстите бяха отрупани с ярки разцъфнали цветове. Намалихме ход пред една висока бяла сграда, разположена малко навътре в улицата.

Когато слязохме от файтона, дойде да ни посрещне висок мъж, облечен в дълга бяла роба. Старецът му се поклони доста раболепно, а той му отвърна високомерно-снизходително. Бяхме заведени вътре в стая, която изглеждаше мрачна след ярката светлина навън. Прозорците бяха подобни на онези, които бях видяла преди — изградени в дълбоки ниши и закрити с плътни завеси.

Приближи се един висок мъж. На главата му имаше тюрбан, обсипан със скъпоценни камъни и също беше облечен с дълга бяла дреха. Той седна на един стол, приличен на трон, а аз забелязах, че старецът стана по-раболепен, откогато и да е преди.

Помислих си с трепет: „Този ли ще бъде новият ми собственик?“.

Свалиха пелерината ми и изложиха на показ косата ми. Мъжът на стола явно се впечатли от нея. Никога в живота си не бях изпитвала такова унижение. Той изгледа и Саймън, след което кимна.

До вратата стояха, двама мъже — стражи, предположих. Единият плесна с ръце и в стаята влезе жена — малко пълничка, на средна възраст и в разкошни дрехи в стила на тия, в които бяха облекли и мен.

Тя се приближи до мен заразглежда ме, взе кичур от косата ми в ръката си и леко се усмихна. После нави нагоре ръкавите на дрехите ми и опипа плътта ми. Намръщи се, клатейки глава и изрече няколко думи, които прозвучаха като неодобрение.

Старецът започна да говори нещо много бързо. Другият на стола изслушваше и като че ли възразяваше. Жената каза една-две думи и продължи да клати дълбокомислено глава. Влудяваше ме фактът, че не разбирах какво казват. Ясно ми беше само, че ставаше въпрос за мен и че не ме харесваха толкова, колкото се надяваше старецът.

Все пак, като че ли стигнаха до някакво споразумение. Старецът притискаше дланите на ръцете си, а другият кимаше.

Жената също кимна. Тя им обясняваше нещо. Мъжът я слушаше внимателно и изглеждаше, че думите й успяваха да го убедят.

Тя ми кимна да я последвам.

Трябваше да изляза и да оставя Саймън. Погледнах го отчаяно и той направи крачка към мен. Един от пазачите бързо сложи ръка на дръжката на сабята си и му препречи пътя.

Видях безсилието, изписано на лицето на Саймън. После жената здраво стисна ръката ми над лакътя и ме отведе.

* * *

Предстоеше ми да науча, че бях предназначена за харема на един от най-влиятелните паши в Константинопол. Всички мъже, които бях видяла досега, бяха просто негови слуги.

Харемът е общност, състояща се само от жени и в нея не е позволено да влизат мъже, с изключение на евнуси, като оня високопоставен господин, когото видях да се пазари със стареца. По-късно установих, че той беше Главния евнух и от сега нататък щях да го срещам често.

Необходимо ми беше известно време, за да разбера, че имах причина да бъда благодарна за тежките изпитания, които бях преживяла, защото именно лошото ми физическо състояние беше причината, поради която, през тези първи няколко седмици не бях обезпокоявана. Косата ме правеше различна от другите. Аз бях ценена високо, защото не приличах на останалите жени в харема. Те всички бяха тъмнокоси и с черни очи. Моите очи бяха съвсем сини и наред с русата ми коса наистина правеха впечатление.

Изглежда, че онези, чието задължение беше да задоволяват преситените чувства на пашата, смятаха, че самия факт, че съм различна, би ме направил особено приемлива. Имаше и още нещо, за което по-късно разбрах, че също ме е откроявало от другите. Тези жени бяха раболепни по природа. Бяха възпитавани още от детството си с убеждението, че принадлежат към по-низшия пол, чиято единствена мисия в живота е да се подчинява на прищевките на мъжете. Докато у мен витаеше някакъв дух на независимост. Аз идвах от свят с друга култура и това ме различаваше от останалите почти толкова, колкото цвета на очите и косата ми.

Обаче, когато ме съблякоха и сложиха в една от онези силно ароматизирани вани, приготвена специално за мен, много наблюдателната възрастна госпожа, старшата в харема, забеляза, че кожата ми, там, където не беше докосвана от слънцето, беше много бяла и нежна. Значи, преди да ме предложеха на пашата, кожата ми трябваше да възвърне напълно белотата си. Нещо повече, през последните седмици се бях хранила много лошо, а пашата обичаше жените му да бъдат леко закръглени. Така че основата беше налице, но се налагаше известно възстановяване на онова, което ми бе дадено от природата — процес, който изискваше време.

Колко благодарна бях! Имах време да се адаптирам, да науча правилата на живота в харема и може би да открия какво бе станало със Саймън. Кой знае? Дотук бях имала забележителен късмет; нима не би могъл да ме съпътства още малко, докато имаше надежда да избягам, преди още да съм се възстановила дотолкова, че да ме обявят за годна да се явя пред мъжа, който ме беше купил?

Още щом разбрах, че съм в безопасност — поне за известно време — духът ми се повдигна. Надеждите ми се възвърнаха. Исках да науча всичко за средата, която ме заобикаляше и естествено, за жените, сред които живеех.

Най-важната личност в харема беше Рани, жената на средна възраст, която ме бе огледала и решила, че все още не съм достойна за пашата. Да имахме език, на който да общуваме, от нея щях да науча много неща. Другите жени се отнасяха към нея с голямо страхопочитание. Всички я ласкаеха и й се подчиняваха, защото точно тя избираше онези, които щяха да бъдат заведени при пашата. Когато пристигнеше съобщение, че пашата иска жени, тя дълго обмисляше избора си и ми беше много забавно да ги наблюдавам как всяка от тях се стараеше да привлече вниманието върху себе си. Бях абсолютно изненадана, че това, от което аз се ужасявах най-много, за тях всъщност беше цел, силен стремеж.

В харема имаше няколко млади момичета, които не можеха да бъдат на повече от десет години, а също и жени, които изглеждаха на около тридесет. Странен живот за тези момичета, а по-късно разбрах, че някои бяха доведени тук още през най-ранното си детство и обучавани, за да доставят удоволствие на богатите мъже.

Те нямаха какво да правят почти по цял ден. За мен имаше предвидена ежедневна баня, непременно следвана от масаж с благоуханни масла. Въздухът натежаваше от аромата на мускус, сандалово дърво, пачули^[3] и розово масло. Момичетата обикновено седяха около фонтана и нещо си приказваха. Понякога чувах и нежен звън на музикални инструменти. Беряха цветя, вплитаха ги в косите си, изучаваха лицата си в малки ръчни огледалца, наблюдаваха отраженията си в езерото, понякога играеха на разни игри, бърбореха безспир, кикотеха се, врачуваха си за бъдещето.

Спяха на дивани в една голяма, просторна стая; доставяха им се красиви тоалети. Беше странен живот, с единствената цел да преживеят и този ден в безделие, без да мислят за нищо друго, освен как да станат още по-красиви и надявайки се, че ето, тази вечер може би ще имат щастието пашата да ги избере.

Борбата за тази чест беше жестока. Усетих я много скоро. Вниманието към мен беше особено, защото, тъй като бях толкова по-различна от тях, беше почти сигурно, че когато ме представеха пред пашата, изборът му би паднал върху мен ако не за нещо друго, то поне заради разликата.

Междувременно усилията да се заличат от мен следите от несгодите, които неотдавна бях преживяла, не преставаха. Чувствах се като гъска, угоявана за Коледа. Беше ми трудно да ям силно подправената храна.

За мен храненето се превърна в малка игра: стараех се да изхвърлям ястията, без Рани да забележи.

Особено вълнуващ беше денят, в който открих, че една от по-зрелите жени — и мисля, една от най-красивите — се оказа французойка. Казваше се Никол и още в началото бях доловила у нея нещо различно. Тя също като че ли заемаше по-важно място от останалите в харема — след Рани, разбира се.

Един ден седях до фонтана, когато тя се приближи и седна до мен. Попита ме на френски дали говоря езика й.

Най-после общуване! Беше прекрасно! Френският ми не беше много добър, но все пак достатъчен, за да можем да се разбираме.

— Ти си англичанка? — попита тя.

Отговорих й утвърдително.

— И как попадна тук?

С известно запъване на езика аз й разказах за корабокрушението и за това, как ни бяха открили на острова после.

Тя каза, че живее в харема вече от седем години. По произход креолка, пътувала от Мартиника^[4], за да отиде на училище във Франция. Но също преживяла корабокрушение, била пленена от корсари, доведена тук и продадена, точно както се беше случило с мен.

— И си останала в харема през цялото това време? — попитах аз. — Как си могла да издържиш?

Тя присви рамене.

— В началото — каза тя — те обзема ужасен страх. Бях само на шестнадесет години. Мразех манастирското училище. Тук животът беше лесен. Харесваха ми дрехите, безделието… предполагам. А и… аз също бях различна от тях… както сега си ти. Пашата ме хареса.

— И вероятно си станала негова любимка в харема? — казах аз.

Тя кимна.

— Защото — каза тя — имам и моя син Самир.

Бях виждала Самир — красиво, около четиригодишно дете. Жените много го глезеха. Беше най-голямото дете от харема. Имаше още едно — Фейсал, с около година по-малък и също много красиво момче. Бях го виждала с една жена, която ми изглеждаше с няколко години по-млада от Никол. Казваше се Фатима.

Фатима беше пищна красавица с буйна черна коса и очарователни тъмни очи. Имаше невероятно високо самочувствие, беше арогантна и суетна. Прекарваше по цели часове край фонтана, похапвайки сладкиши, от които даваше и на едно от малките кученца шпаньоли, които непрекъснато я придружаваха. Фатима беше изпълнена със страстна обич към четири същества: самата себе си, Фейсал и двете малки кученца.

От време на време и двете момченца бяха отвеждани нанякъде, а тези случаи се предхождаха от сериозни приготовления. Защото ходеха да посещават пашата. Имаше и още две момченца в харема, но те бяха бебета. Нямаше момиченца. В началото се чудех, как така всички деца на пашата бяха само синове.

Никол ме информира с подробности. Каза ми, че ако някоя от жените роди дъщеря, тя трябва да напусне харема; връщат я на родителите й вероятно. Пашата не се интересувал от дъщери, а само от синове. Но ако жената родяла момче, красиво и интелигентно например като Самир, тя ставала любимка.

Самир, като най-възрастен, щеше да бъде наследникът на пашата. Ето, за това другите жени ревнуваха Никол. В началото пашата я беше издигнал до по-високо положение, защото я беше предпочел — но това можеше да бъде временно — докато Самир оставаше и със съществуването си непрестанно напомняше на пашата колко е способен да зачева хубави момчета. И съответно, пашата обсипваше с почести жените, които му помагаха да доказва това.

Тя ми разказа, че тайно научила Самир да говори френски, а когато пашата узнал, изтръпнала от ужас при мисълта за предстоящата му реакция. Обаче чрез Главния евнух научила, че пашата е доволен от успехите на момчето и че поръчал тя да продължавала го образова.

Учудих се, че една жена от Запада така добре се беше пригодила към този начин на живот, а и нещо повече — дори се гордееше с положението си и изпитваше силна омраза към всеки, който се опитваше да й го отнеме.

Но колко бях доволна, че можех да разговарям с нея и да науча нещо за хората, които ме заобикаляха.

Стана ми ясна причината за невероятното съперничество между нея и Фатима, която също хранеше високи амбиции за сина си Фейсал.

— Виждаш ли — каза Никол, — ако не бе Самир, Фейсал би бил наследник на пашата, а Фатима — първата жена в харема. Тя много иска да заеме мястото ми.

— Но никога няма да успее. Ти си по-красива и много по-умна от нея. Освен това Самир е прекрасно момче.

— И Фейсал не е лош — призна тя. — А ако аз умра…

— Защо мислиш, че може да умреш? — Тя сви рамене.

— Фатима е много ревнива и завистлива жена. Веднъж, много отдавна, една от жените тук отровила една друга. Не е трудно.

— Мисля, че не би се осмелила.

— Но онази жена все пак се осмелила.

— Обаче са я разкрили.

— Това било отдавна. Преди сегашния паша, но още се приказва за случая. Извели я от харема. Заровили я до шията в земята, ей там. Оставили я под слънцето… докато умре. Това било наказанието й.

Аз потръпнах.

— Пожелавам същата участ на Фатима, ако посегне на сина ми.

— Но ти трябва да го предпазиш от нея.

— Точно това смятам да направя.

Сега, след като бях установила контакт с Никол, животът ми стана по-лек. Живеехме сред красивите си дрехи, парфюмите си, безбройните мехлеми и балсами, сладкишите, безгрижните си и лениви дни; бяхме като птички, затворени в райски клетки. След изпитанията, през които бях преминала, този живот ми изглеждаше нереален.

Питах се колко ще продължи.

* * *

Пашата беше заминал някъде — новина, която ме зарадва.

В харема се възцари пълна летаргия. Жените лежаха наоколо, възхищавайки се замечтано на собствените си отражения в малките ръчни огледалца, които носеха в джобовете на широките си шалвари, похапваха сладкишите си, пееха или свиреха на музикалните си инструменти, караха се помежду си.

Между две от тях веднъж възникна жестока свада — затъркаляха се по мозаичния под, скубеха си косите, ритаха се диво, докато не се появи Рани, наби ги и двете, изпрати ги посрамени и каза, че ги наказва с три месеца без шанс за достъп до пашата.

Последното ги отрезви много бързо.

После той се върна и настъпи голямо оживление. Всички станаха кротки и мили, държаха се по най-очарователния начин и се грижеха за красотата си, независимо че можеха да я показват само пред останалите жени в харема и понякога пред евнусите.

Рани започна избора си за поредните шест. Аз видях как спря погледа си и на мен, но ужасът ми скоро отстъпи място на облекчение, когато разбрах, че все още не ме счита подготвена за високата чест.

И така, шестте момичета бяха избрани — две, които бяха представяни и преди и бяха заслужили височайшето одобрение, както и четири нови.

Всички наблюдавахме приготовленията. Първо ги изкъпаха, после намазаха с помада телата им и втриха парфюм в косите им. Боядисаха с къна ходилата на краката и дланите на ръцете им. Начервиха устните им с пчелен восък и гримираха очите им с въглен. В косите, им заплетоха цветя, украсиха китките и глезените им с гривни и накрая ги облякоха в отрупани с пайети дрехи.

Ние всички зачакахме да видим кои ще бъдат изпратени обратно.

При този случай избраницата беше едно от най-младите момичета в харема.

— Тя ще си придава важност, когато се върне — каза ми Никол. — Винаги, всички правят така… особено младите. Мислех си, че вече е дошъл и твоят ред.

Трябва да съм издала отвращението си, защото тя каза:

— Не искаш ли?

— С цялото си сърце желая да се махна оттук.

— Ако той те види… ще те избере.

— Аз… не… не…

— Това ще стане, вероятно скоро…

— Бих направила всичко… всичко, за да избягам.

Тя се замисли.

* * *

Никол ми каза, че ако някой иска да разчита на мъничките привилегии, които бяха част от живота в харема, то той трябваше да поддържа добри отношения с двама души: първо с Рани, разбира се, и после — с Главния евнух.

— Той е най-главният тук. Пашата на харема. Главният евнух ми е много добър приятел.

— Виждам, че си постъпила много умно.

— Защото съм тук от толкова дълго. Това е единственият ми дом.

— И си се примирила с това… да бъдеш една от многото жени?

— Това е техният начин на живот — отговори тя. — Самир е мой син. Един ден той ще бъде паша. Аз ще бъда майка на пашата, а това е много почитано положение, мога да те уверя.

— Не би ли искала да имаш нормален брак… съпруг и деца и да не се питаш през цялото време дали някоя няма да те измести?

— Аз познавам този начин на живот. — Тя разтвори широко ръце, показвайки харема пред нас. — Така е с всички тук около нас. Те не знаят нищо друго. Искат само да станат любимки на пашата. Искат да родят син, който да превъзхожда всички останали… и да осигури на майка си високото положение, което никой не би могъл да й отнеме.

— Това възможно ли е?

— Възможно е.

— И е също твоята амбиция?

— Моята амбиция е у Самир. А кажи ми каква е твоята?

— Да се махна от тук. Да се върна в моя дом… при семейството си. Да намеря тези, които бяха с мен по време на корабокрушението.

— Почти е сигурно, че ти ще бъдеш избрана от пашата. Когато Рани реши, че си готова, тя ще те изпрати при него. Ти ще му харесаш, защото си различна. Трябва вече да се е отегчил от тъмнокоси красавици. Ти ще си нещо съвсем ново. Ако имаш после син, бъдещето ти е осигурено.

— Бих направила всичко, за да не допусна това. Никол, страхувам се. Не искам това. То е нещо, което възпитанието ми не ми позволява да разбера. Чувствам се омърсена… унизена… просто робиня… жена без собствена индивидуалност и без собствен живот.

— Говориш странно и все пак те разбирам. Аз също не започнах като една от тях.

— Но си приела този начин на живот.

— Бях твърде млада за нещо друго, а сега вече имам Самир. Искам това… за него. Той един ден ще стане паша. Това е, което искам повече от всичко друго.

— Ще постигнеш желанието си. Той е най-възрастният син.

— Понякога се страхувам от Фатима. Когато ходи при пашата, тя винаги взема със себе си силна възбуждаща отвара. Зная, че я приготвя сама. Има начини да се възбуждат желанията на мъжа. Чувала съм да се говори за това. Прави се от стрити на прах рубини, паунови кости и тестиси на овен. Смесват се и се сипват във виното. Мисля, че когато ходи при пашата, тя винаги опитва силата на лекарството си.

— Къде… къде би могла да намери тези неща?

— Рани има един таен шкаф, където крие всякакви странни работи. Билки, отвари… какви ли не смеси. Рани разбира много по тези въпроси. Сред парфюмите и мазилата й сигурно има и от тази отвара.

— Но ти казваш, че е таен шкаф.

— Държи го заключен, но сигурно има начин да се намери ключът. Фатима е изобретателна в такива работи. Познавам я. Не би се спряла пред нищо… пред абсолютно нищо. Ето защо се страхувам.

— Но тя кога се вижда с пашата?

— Двете сме майки на любимите му синове… тя и аз. Пашата праща да ни извикат понякога — един вид като визита на учтивост — да поговорим за синовете си и да останем с него през нощта. О, страхувам се от тази жена. Тя е решена на всичко. Би направила всичко… всичко. Надеждите й са само във Фейсал. Пашата го обича. Каза ми го Главният евнух. Главният евнух не харесва Фатима. Това не е хубаво за нея. Тя е много глупава понякога, а глупавите жени постъпват прибързано. Когато пашата я избра за своя любимка, тя си придаде такава важност! Реши, че вече е станала първата дама на харема. Държа се непочтително към Главния евнух… така че сега двамата са врагове. Глупава Фатима. Ако намери начин, непременно би навредила на Самир и на мен.

— Но Самир е най-голямото дете и е толкова умен.

— Зная това, но всичко е в ръцете на пашата. Сега той обича Самир. Той е най-големият му син и е негов любимец. Докато е така, всичко е наред. Но пашата е този, който решава, а той ще има още много синове. Затова, ако Фатима може по някакъв начин да навреди на Самир и мен, то тя непременно ще го направи.

— Не мога да повярвам, че би се опитала.

— Веднъж се е случило… в харема.

— Но няма да се повтори. Всеки знае какви са били последиците тогава. Това стига, за да ги възпре.

— Не зная. Фатима е решителна жена. Би рискувала много, за да осигури предимство за Фейсал и себе си. Трябва да внимавам.

— Аз също ще внимавам за вас.

— Да, ето, сега ще дойде и твоят ред при пашата. Ти ще имаш син. Синът ти ще е по-различен. Ще прилича на теб. А между Самир и Фейсал, да, има някакво сходство. Но твоят син ще бъде различен.

Изпълни ме ужас при мисълта за това и се отдръпнах от нея.

— Истина е — каза тя. — И сигурна ли си, че няма да го искаш?

— Почти ми се иска да не бях се спасила от кораба. Иска ми се да бяхме останали на острова. Да можех само да избягам. О, Никол! Само да беше възможно! Бих направила всичко… всичко.

Тя потъна в мисли, загледана разсеяно някъде напред.

* * *

Няколко дни по-късно си почивах пак до фонтана, рогато тя отново дойде и седна до мен.

— Имам нещо за теб — каза тя.

— За мен? — попитах я учудена.

— Мисля, че ще се зарадваш. Даде ми го Главният евнух. Изпраща ти го мъжът, който пристигна заедно с теб.

— Искаш да кажеш… Никол, къде е?

— Внимавай. Може да ни наблюдават. Фатима наблюдава всичко. Сложи ръката си на пейката. Така незабелязано ще ти предам бележката.

— Никой не ни гледа.

— Откъде си сигурна? Тук отвсякъде ни дебнат погледи. Тези жени изглеждат бездейни. Те са бездейни, но тъй като нямат какво да нравят, си измислят интриги… Дори когато няма повод. Отегчени са, търсят разнообразие… и когато не успеят да го намерят, се опитват да си го създадат. Нямат какво друго да правят, освен да дебнат и клюкарстват. Така че ако искаш да получиш бележита, направи каквото ти казвам.

— О, искам! Искам!

— Тогава бъди внимателна. Главният евнух казва, че е много важно. Може да загуби живота си, ако някой узнае какво е направил. А го прави заради мен… защото аз го моля.

Сложих ръката си на пейката. И тя сложи своята там и след малко незабелязано избута хартийката.

— Не я поглеждай сега. Скрий я…

Аз я пъхнах в джоба на шалварите си. Нямах търпение да се махна от там, за да я прочета, но тя каза, че ще е много неразумно, ако стана веднага от мястото си. Някой можеше да заподозре нещо, а това би имало много тежки последици за всички нас.

Знаех, че ако заловяха мъж, влязъл в контакт с жена от харема, резултатът би бил жестока и бавна смърт — не само за мъжа, но и за въпросната жена. Това бе правило от векове и аз изобщо не се съмнявах, че съществува и до днес, защото това място тук, някак се беше плъзнало назад във времето — а може би просто никога не беше се развивало във времето — и живееше в една съвсем друга ера.

Налагаше се да потисна нетърпението си и едва след известно време прецених, че вече мога да стана от пейката и да се отдалеча, без да предизвикам излишно любопитство. Те бяха свикнали да ме виждат сама, когато не бях в компанията на Никол, защото Никол беше единствената, с която можех да разговарям на някакъв език.

Влязох в стаята, където спяхме. В момента нямаше никой, така, че седнах на дивана си и извадих листчето.

„Розета,

Наблизо съм. Доведоха ме тук заедно с теб и сега работя в градините точно зад стените на харема. Отдаде ми се случай да направя услуга на един човек с високо положение и той се чувства задължен да ми се отплати. Ето как го прави — предава ти тази бележка от мен. С теб сме близо един до друг. Аз не преставам да мисля. Ще успея да направя нещо. Не се страхувай. Не губи надежда.

С.“

Облекчението, което изпитах, ме обезсили. Смачках хартийката. Искаше ми се да я запазя, да я скрия някъде из дрехите си, да усещам допира й до тялото си, за да ми напомня, че тя е написана от него, че той е близо и мисли за мен.

Но трябваше да я унищожа. Беше опасно и ако я намереха, с нас щеше да бъде свършено. Накъсах, я на много дребни парченца. Щях да ги разпръсна… не наведнъж, а по няколко на разни места, така че да не ги открият никога.

По-късно разговарях с Никол.

— Изглеждаш по-щастлива — каза тя. — Това, което ти донесох, те е зарадвало.

— О, да. Но ми е трудно да повярвам, че нещо би могло да се промени. Някой въобще успява ли да избяга оттук?

— Понякога, когато пашата загуби интерес към някоя от нас и знае, че вече никога няма да я пожелае, за жената се намира съпруг. А някои други ги връщат на семействата им.

— Да, но възможни ли са успешни бягства?

Тя поклати глава.

— Не мисля, че би било възможно.

— Никол — казах аз. — Аз трябва да го направя. Трябва.

— Да — бавно каза тя, — ти трябва да го направиш. Ако не, скоро ще те изпратят при пашата, кожата ти вече стана много бяла. И малко си понапълняла, вече не изглеждаш като скелет. Изглеждаш по-добре, отколкото в началото. Рани е доволна. Така че… ще стане скоро. Може би следващият път, когато той поиска жена.

— Сега него го няма.

— Да, но ще се върне. А когато се връща отнякъде, винаги иска жена. Рани ще си каже: „Да, русата. Тя е вече готова. И колко доволен от мен ще е той, за това че съм му изпратила такъв бисер… нещо, което никога преди не е притежавал“. И смея да твърдя, че той наистина ще те хареса. Може и да те задържи при себе си. Сигурно после ще имаш дете. И твоето дете може да му хареса повече от Фейсал… повече от Самир. Главният евнух казва, че пашата много се интересува от Запада… особено от Англия. Иска да знае повече за Англия. Иска да му разказват за Великата кралица.

— Не… не — извиках аз. — Ужасно е! Не мога да остана тук. Ще избягам по някакъв начин. Не ме интересува какво могат да ми направят, ако ме хванат… но няма да остана, за да преживея и това. Готова съм на всичко… каквото и да е. Никол, можеш ли да ми помогнеш?

Тя ме изгледа продължително и по устните й заигра усмивка. Каза бавно:

— Главният евнух е мой приятел. Няма да му е приятно някой да ме измести от положението ми на Първа дама. Той иска аз да бъда майката на следващия паша. Затова ние се борим заедно. Ние сме приятели, разбираш ли? От него аз научавам какво става вън, а от мен той е в течение на това, което става тук… вътре. Защото аз добре зная какво става тук. Мога да му казвам. Той ми се отплаща с информация отвън. Може би…

— Може би?

— Е, просто може би… бих могла да намеря някакъв изход.

Грабнах ръката й и я разтърсих.

— Ако можеш да ми помогнеш, Никол… ако знаеш нещо!

— Ще помогна — каза тя. — Никой не трябва да замести Самир. Освен това, с теб сме добри приятелки.

Надежда. Тя беше последното, което ми оставаше и аз започнах да разбирам, че надеждата може да означава всичко за хората, изпаднали в отчаяно положение.

Бележката и това, което бях чула от Никол, сега ми вдъхнаха тази толкова необходима надежда.

Замислих се за всички неприятности, през които бях преминала след онази нощ, когато нещастие сполетя кораба „Атлантик Стар“. Бях имала невероятен късмет. Дали бих могла да разчитам на още малко? Никол щеше да ми помогне, ако можеше — знаех това. И не само защото бяхме приятелки, а защото мислеше, че представлявам заплаха за положението й. Никол беше реалистка. Но и главният евнух я подкрепяше. Без съмнение приятелството им си имаше своите причини. Но има ли значение какви бяха тези причини, щом в дадения случай бяха само в моя полза?

Бях отчаяна. Нуждаех се от цялата помощ, която бих могла да получа.

Имах основания да се надявам: двама от най-влиятелните хора в харема бяха на моя страна. Саймън също не беше далеч.

Наистина имаше надежда. За пръв път, откакто се бях озовала на това място, бягството не изглеждаше като абсолютна невъзможност.

Рани явно показваше задоволство от вида ми. Бърбореше си радостно нещо, докато масажираше тялото ми.

Сърцето ми се сви. При трезва преценка на разума, бягството изглеждаше само далечна вероятност. Бях си позволила да потъна в приятна еуфория, но не знаех как точно бих могла да осъществя това бягство.

През следващия следобед отидох в спалнята и легнах на дивана си. Щорите бяха спуснати и тежките завеси нравеха стаята прохладна и тъмна. Някой влезе тихо на пръсти, през полузатворените си очи видях Никол.

— Болна ли си? — прошепна тя.

— Болна от страх — отговорих аз.

Тя седна на дивана.

— Страхувам се, че нищо няма да може да ме спаси — продължих аз.

Тя каза:

— Рани е решила… следващия път да изпрати теб.

— Аз… аз няма да отида.

Тя сви рамене, неин привичен жест.

— Главният евнух каза, че пашата ще отсъства една седмица. Когато се върне, ще поиска да му изпратят.

— Една седмица. О, Никол, какво мога да направя?

— Разполагаме все пак с тази една седмица — каза тя.

— И какво можем да направим?

Тя ме загледа втренчено.

— Главният евнух харесва твоя мъж. Иска да му помогне. Двамата са говорили. Рани много иска да те покаже на пашата. Освен това, тя иска той да научи, че когато са те довели тук, ти не си била много хубава, с изключение на косата, но и тя била без особен блясък. А сега блести. Рани иска пашата да знае, че точно тя те е направила достойна за него. Така че сега, когато вече си готова, тя ще те изпрати там при първа възможност. Пашата ще бъде благодарен на мъжа, който те доведе, т.е. Главният евнух, обаче Рани беше тази, която те възвърна към добро здраве. Но… както вече казах… остава още една седмица.

— Какво бихме могли да направим? Моля те, кажи ми.

— Приятелят ти ще трябва да внимава.

— Какво биха му направили, ако разберат, че ми е изпратил писмо?

— Най-вероятно ще го превърнат в евнух. То и без това може да стане. Такава е съдбата на доста млади мъже, продавани на пашите. Пращат ги да работят в градините и там за известно време те си остават нормални млади хора, но ако се наложи да потрябват за работа в харема… как може да се има доверие на един млад нормален мъж сред толкова много жени? И затова са измислили евнусите. Такава ще бъде много вероятната съдба и на твоя приятел. Няма да го оставят завинаги в градините. От евнусите излизат добри слуги. Могат да се движат сред жените из харема, без да се изкушават.

— Не ми е ясно какво може да се направи.

— Ще трябва да нравиш това, което ти се каже. Трябва да помниш, че ако започнеш подготовката за бягство… съществува вероятност да разкрият замисъла ти, а тогава… последиците ще са такива, че всичко друго би било за предпочитане.

— Питам се дали Саймън е готов да поеме такъв риск. Като си помисля какво може да му се случи.

— Ако смяташ да бягаш — каза тя, — не трябва да си мислиш за провал. Скоро Рани ще те прати при пашата. Не забравяй това.

Аз замълчах, питайки се как бих могла да понеса подобна участ. Нещо повече, имах чувството, че Никол говореше с недомлъвки. Какви планове би могла да крои?

Не ми казваше всичко. Понякога дори си мислех, че ми говореше по този начин, само за да ме успокои.

С отминаването на дните, безпокойството ми, разбира се, растеше. Опитвах се да си кажа, че когато му дойде времето, трябва да съм готова да посрещна неизбежното.

Пашата се върна. Забелязах особените погледи, с които Рани ме оглеждаше. Видях я доволно да потрива ръце и разбрах, че времето беше настъпило. А когато Главният евнух посети Рани същата вечер, стана ясно, че съдбата ми е решена.

Според обичая, освен мен бяха избрани още пет жени, защото Рани всъщност нямаше право да взема решения вместо пашата по този въпрос; той, в крайна сметка, трябваше сам да реши точно коя от нас да удостои с вниманието си.

Между петте, имаше и едно много красиво младо момиче, което, както после разбрах, се наричаше Аида. Трябва да беше на около дванадесет години… тъничка, но вече с напъпила женственост. Имаше дълга тъмна коса и големи очи, които някак създаваха едновременно впечатлението за непорочна невинност, но и за увереност и познания, които, мисля, биха привлекли вниманието на един мъж, вече преситен от изобилие.

Аида ме интересуваше, защото възлагах надеждите си на нея. Бях сигурна, че има голям шанс да бъде избрана от пашата. Момичето беше толкова развълнувано: танцуваше из градините и изобщо не се опитваше да прикрива радостта си. Фатима не пропусна да измърмори, че девойчето вече се е възгордяло и е започнало да важничи.

Аз казах на Никол:

— Тя е много красива. Сигурно ще бъде предпочетена.

Никол поклати глава:

— Красива, да. Но красиви са и стотици други… и много приличат на нея. Все същата коса… Очи… радост… готовност. Ти ще изпъкнеш сред тях. А Главният евнух казва, че пашата много се интересува от Англия. Възхищава се от английската кралица.

Което много ме потисна и сърцето ми се сви от страх. Как изглеждаше пашата? Сигурно беше млад, защото съвсем неотдавна беше наследил баща си. Говорел малко английски, както съобщил на Никол Главният евнух. Може би, бих могла да разговарям с него… да му разказвам за Англия, да се превърна в нещо като втора Шехерезада, за да отклоня вниманието му от себе си.

Денят изглеждаше безкраен. Имаше моменти, когато почти успявах да се убедя, че сънувам. Как беше възможно това около мен да е истина? И колко бяха момичетата като мен, живеещи кротко обикновения си живот в Англия, които изведнъж се оказваха сред стените на един турски харем?

После си казах, че трябва да се приготвя да приема съдбата си. Пашата сигурно наистина щеше да забележи, че съм по-различна от другите. Първо, трябваше да се моля да не избере мен. Ако не ме избереше, можеше да вземат все пак решение, че не съм подходяща за харема. Тогава какво? Може би бих успяла да ги убедя да ме пуснат да си отида! Та нали Аида беше толкова красива! И беше толкова подходяща за този начин на живот, а още повече, така доволна от него!

Рани дойде при мен. Беше време за приготовленията.

Приглади косата ми с ръце, надвесена над мен почти както квачка пази пиленцата си. Хвана един кичур и леко го дръпна. Погали ме. После плесна с ръце и две от момичетата, се появиха веднага.

Тя се изправи и ми направи знак да я последвам.

Заведоха ме в банята, където ме обляха със струи парфюмирана вода. След като ме изсушиха в хавлиите, трябваше да легна, за да втрият в кожата ми масла с ухания на мускус и пачули. Напарфюмираха обилно и косата ми. От силната миризма ми прилоша и ми стана ясно, че никога повече не бих могла да усетя този мирис, без да си спомня парализиращия ме страх, който изпитвах тогава.

Облякоха ме в разкошни, лавандуловосини копринени дрехи, а широките шалвари пристегнаха в глезените с обшити със скъпоценни камъни ленти. Над шалварите сложиха туника, която стигаше до кръста ми. Основата й беше от коприна, над която се спускаше слой от прозрачна, ефирна материя. Върху коприната бяха пришити пайети, които тайнствено блещукаха под воала и придаваха някакъв ефект на загадъчност. Трябва да призная, че костюмът беше особено великолепен.

На краката ми имаше сандали — изострени и извити отпред. Бяха изработени от сатен и обсипани със скъпоценни камъни.

После сресаха косата ми така, че да се спуска на вълни по раменете ми и я украсиха с венец от цветя. По глезените ми също поставиха венци от цветя. Начервиха устните ми, очертаха очите ми с въглен, така че те сега наистина изглеждаха огромни, а синият им цвят стана още по-тъмносин.

Приготовленията свършила. Сега вече можеха да ме представят пред пашата. В главата ми нахлуха куп отчаяни мисли. Какво би станало, ако откажех да отида, или ако се опитах да избягам от харема? Как? Вратите бяха заключени и се охраняваха от евнусите на пашата… едри мъже, всички избрани заради ръста си. Как бих могла да избягам от тях?

Трябваше да приема истината. Нямаше начин за бягство.

Рани ме хвана за ръка и ме изгледа, неодобрително поклащайки глава. Караше ми се за нещо. Сигурно защото изглеждах толкова тъжна. Казваше ми да се усмихна, да проявя радост и трепет пред голямата чест, която сигурно щеше да ми бъде оказана тази нощ.

Това беше нещо, което не можех да направя. Никол стоеше наблизо. Тя беше една от ония, които ме обличаха. Каза нещо на Рани, с което я накара да се замисли.

После Рани кимна и й даде някакъв ключ. Никол излезе. Аз седнах на дивана. Чувствах се безпомощна. Бяха ме довели толкова отдалеч само за това? Опитах се да си представя себе си… предпочетена от пашата… раждаща дете, което би било съперник на Фейсал и Самир. Но нали аз имах баща, влиятелен човек, професор в Британския музей! Значи, можех да им изтъкна това, ако пашата се опиташе да ме третира като своя робиня, а не като дъщеря на подобен баща. Трябваше още да им кажа, че можеха да последват и неприятности. Защото бях англичанка, а Великата кралица не позволяваше поданиците й да бъдат третирани така.

Изобщо, опитах се да си вдъхна смелост. Знаех, че си мисля пълни безсмислици. Защото, какво ги интересуваше тези хора коя съм! Тук те бяха господарите. Аз бях нищо.

А може би, бих могла да му кажа с какво огромно желание другите момичета биха споделили леглото му. Защо да не си вземе една от тях, щом те изгаряха от нетърпение, а да освободи мен?

Щеше ли да е възможно да му се обясни това? И щеше ли той да ме изслуша? А ако ме изслуша, би ли ме разбрал?

Никол се върна. В ръката си носеше някаква чаша.

— Изпий това — каза тя. — Ще се почувстваш по-добре.

— Не. Няма.

— Казвам ти, ще ти помогне.

— Какво има в чашата?

Едно от другите момичета също се присъедини към увещанията.

Обгърна тялото си с ръце и започна замечтано да се поклаща.

— Опитва се да ти каже, че напитката ще те накара да пожелаеш любов. И че така ще ти е по-лесно. Във всеки случай, Рани заповяда така. Мисли, че ти нямаш желание, а пашата обича жените да го желаят.

Помислих си, че в чашата имаше някакъв афродизиак.

— Не го искам — казах аз.

Никол се приближи още до мен и ядосано ми прошепна:

— Не бъди глупачка. — Гледаше ме право в очите, сякаш искаше да ми внуши и нещо друго. — Изпий го — продължи тя. — Ще разбереш, че е добро… точно онова, което ти трябва сега. Изпий го… пий… аз съм твоя приятелка…

В думите й явно имаше скрит смисъл. Аз взех чашата и изпих съдържанието й. Беше отвратително.

— Скоро… — каза Никол. — Скоро…

След една-две минути, аз се почувствах много зле. Никол беше изчезнала заедно с чашата. Опитах се да се изправя, но не успях. Виеше ми се свят.

Едно от момичетата извика Рани, която дойде много разтревожена. Почувствах, че по лицето ми започна да се стича пот и случайно зърнах отражението си в едно огледало. Бях много бледа.

Рани се разкрещя на жените наоколо. Сложиха ме да легна на един диван. Наистина се чувствах много болна.

Никол отново се появи. Стори ми се, че тайничко се усмихна.

* * *

Не бях представена пред пашата. Лежах на дивана си и ми се струваше, че съм на смъртно легло. Наистина вярвах, че е дошъл краят ми.

Спомних си за Никол и загадъчната й усмивка. Никол беше направила това. Беше се изплашила, че ще се харесам на пашата и ще родя дете, което ще засенчи Самир. Възможно ли беше да е така… или тя наистина ми беше приятелка? Независимо от отговора, тя ме бе спасила от пашата през онази нощ.

След един-два дни започнах да се чувствам по-добре и заедно с възстановяването ми, у мен нарастваше и убеждението, че Никол беше постъпила така, за да ме спаси от участта, която ме ужасяваше. Вярно, същевременно помагаше и на себе си. Защо не? Никол беше французойка и гледаше практично на живота. Фактът, че можеше да бъде от полза едновременно и на себе си и на мен, би направил идеята й двойно по-привлекателна за нея.

Щом започнах, да се чувствам по-добре, разбрах, че всъщност не съм била толкова болна, колкото ми се струваше. Иначе не бих могла да възвърна силите си толкова бързо.

Никол ми разказа, че когато Рани я изпратила да донесе от шкафа афродизиака, който използвали за първото посещение на някои момичета при пашата, тя го заменила с друга отвара, за която знаела, че ще ме разболее дотолкова, че да не могат да ме изпратят при него.

— Ти нали точно това искаше? — попита тя. — Не каза ли, че всичко… каквото и да е.

— Казах. Казах. И ти благодаря, Никол.

— Казах ти, че съм твоя приятелка. А избраницата беше Аида. Още не се е върнала. Трябва да е била много високо оценена. Но никога нямаше да се случи, ако сред тях беше и ти.

— Толкова се радвам. Тя мечтаеше да бъде избрана.

— Това малко чудовище ще се държи непоносимо, когато се върне. Велика чест е да те задържат в покоите на пашата. Носът й така ще се вирне, че даже няма да иска да разговаря с нас… нетърпима ще стане, ще видиш.

Аз бавно идвах на себе си след боледуването, а Рани постепенно се успокояваше след разочарованието си. Но се чувстваше донякъде и възнаградена за това, че Аида завоюва такъв успех.

След три дни Аида се върна. Сега вече наистина беше много важна персона. Втурна се горда в харема, а маниерите й бяха съвсем различни; беше недостъпна и се отнасяше към всички нас с пренебрежение. На ушите й висяха красиви рубинени обици, а около шията й блестеше великолепна огърлица. Сега и Рани се държеше по нов начин към нея. Малката Аида се беше превърнала в една от високопоставените дами в харема.

Тя беше сигурна, че е бременна.

— Глупаво същество — каза Никол. — Откъде може да знае все още? — Въпреки това, Никол стана неспокойна. — Това може да означава, че за известно време ще бъдеш в безопасност — успокояваше ме тя. — Защото, щом я е харесал толкова много, че да я задържи три дни, пашата може да изпрати пак да я повикат. Така се случи и с мен някога. Но сега Аида трябва да е най-благодарната жена в харема, при това да е благодарна именно на теб.

— Но той можеше и да не избере мен. Въпреки присъствието ми, можеше пак да избере нея.

Никол ме изгледа с недоумение.

Скоро изпитах огромно облекчение, когато научих чрез Никол — а съответно, чрез Главния евнух, че пашата отново е заминал за три седмици.

Три седмици! За това време можеха да се случат много неща. Може би Саймън щеше да ми изпрати вест. Ако съществуваше и минимална възможност за бягство от това място… и ако някой би могъл да се възползва, съвсем сигурно би успял и Саймън.

* * *

Изминаха няколко дни. Аида ставаше все по-неприятна с поведението си. Носеше рубините си през цялото време и беше придобила навика да сяда до фонтана, да ги взема в ръцете си и да им се възхищава, напомняйки с това на всички наоколо за завоювания от нея успех и демонстрирайки им същевременно колко ги съжалява, че не притежават красотата и чара й, за да подчинят с тях пашата.

Започна да ходи вяло из градините, давайки си вид, че страда от неизбежните болести на бременните.

Никол й се присмиваше. Останалите също. Една от тях се беше скарала така жестоко с нея, че двете се сбиха и сега лицето на Аида носеше белезите от ноктите на съперницата.

Това накара Аида да се облива в потоци от сълзи. Защото когато пашата се върнеше, тя нямаше да може да отиде при него с тези рани.

Рани се ядоса и двете момичета бяха наказани с три дни изолация. Тя била готова и да ги набие, каза ми Никол, но се бояла да не останат следи по телата им, особено на Аида. Едно от правилата тук беше, че докато жените все още бяха част от живота на харема, никой нямаше право да ги подлага на физически мъчения.

Все пак беше известно облекчение, както каза Никол, да бъдем освободени от присъствието на това арогантно същество, та дори и да е само за три дни.

Аида се върна без ни най-малко да се е разкаяла. Беше все така апатична, още по-убедена, че е бременна и че носи мъжко дете. Спеше с бисерната си огърлица, а обеците пазеше в обшита с мъниста кутийка, скрита под леглото й.

Първата й работа сутрин беше да ги окачи на ушите си.

Независимо че не изпитвах никакво желание, аз също се оказах заплетена в интригите на харема. Причината беше в приятелството ми с Никол. Тя ми разказваше за буйните свади, които възникваха от време на време и още за силното съперничество между момичетата. Аида, точно както Фатима, беше човек, който предизвикваше свади. И двете вече бяха избирани от пашата и никак не можеха да забравят това. Ако Аида беше бременна и родеше момче, това съвсем би засилило съперничеството им.

— Но Самир е най-големият — каза Никол. — Той трябва да остане неговият пръв и най-любим син. — Аз я уверих, че е права.

Усетих обаче, че Никол не беше толкова сигурна. Тя през цялото време щеше да продължава да се бори за Самир, но знаеше добре, че се налагаше да бъде непрекъснато нащрек.

През този период мислите на Никол изглеждаха изцяло съсредоточени върху Аида. И Никол не беше единствената. Фатима се тревожеше за същото. Те двете бяха основните съперници, защото и двете имаха синове, бъдещи наследници на богатството на пашата. Затова сега и двете наблюдаваха Аида.

Беше необичайно едно момиче да задоволява пашата в продължение на три нощи — при това, да бъде задържано в покоите му. Така че не съществуваше никакво съмнение, че Аида действително му беше направила впечатление.

Нещо повече — тя беше прекарала с него достатъчно време, за да забременее, така че съществуваше реална вероятност да е достигнала до това щастливо състояние. Ето защо въпросът за Аида беше предмет на тревога за всички, но особено за Никол и Фатима.

Бяха ранните часове на утрото и аз бях полубудна. Усещах подсъзнателно лъчът от бледа светлина, промъкнал се в спалното помещение. През полуспуснатите ми клепачи ми се стори, че забелязах някакво раздвижване из стаята. Очертанието на една фигура, приведена над дивана в ъгъла. Сънят постепенно ме надви и после забравих за инцидента.

През деня настъпи суматоха: рубинените обици на Аида бяха изчезнали! Тя носела огърлицата си през цялото време, както ни напомни сега, но държала обеците си в украсената със скъпоценни камъни кутия под дивана.

Рани влезе в стаята и поиска обяснение за олелията. Аида крещеше в яростта си и обвиняваше всички. Някой откраднал обеците й! И щяла да каже за това на пашата! Той нямало да търпи крадци в харема си! Трябвало всички да ни нашибат с камшика и да ни изгонят! А красивите й обеци трябвало да й се върнат! Ако не си ги получела още през този ден, щяла да поиска от пашата да накаже всички ни!

Рани се ядоса.

— Малка глупачка! — каза Никол. — Не е ли разбрала още, че не трябва да ядосва важните хора? Сигурно си мисли, че тя самата е станала толкова важна, че може да се оправя без тяхната помощ.

Спалнята беше претърсена, но обеците не се намериха.

Фатима каза, че това е нещо ужасно и че трябва да се претърсят дори децата. Защото имало някои деца, които направо се раждали крадци и ако се окажело, че и нейният Фейсал е такъв, тя щяла да се погрижи да бъде жестоко наказан.

Рани каза, че без съмнение обеците скоро ще се намерят. Не можеха да бъдат надалеч. А и не би имало никакъв смисъл някой да краде обиците на някой друг. Кога крадецът би могъл да си ги сложи на ушите?

Аз бях с Никол в градината.

Тя каза:

— Така й се пада. Арогантното малко идиотче. Няма да отиде много далеч.

— Някой все пак трябва да е взел обеците й.

— На шега, вероятно.

Аз бавно казах:

— Сега си спомням нещо. Бях полубудна, когато забелязах някой да се движи из стаята… да… и беше близо до дивана на Аида.

— Кога?

— Снощи. Мислех, че сънувам. Бях в онова състояние, когато не си сигурен дали спиш или си буден. И друг път съм имала странни сънища… откакто съм тук и особено когато изпих онова нещо от чашата, което ти ми даде. Полу в сън… полубудна… халюцинации предимно. Наистина не зная дали не съм сънувала това.

— Виж, ако си видяла някого до леглото на Аида, а на сутринта обеците ги нямаше… по-вероятно е да не си сънувала.

Точно в този момент към нас се приближи Самир. Държеше нещо бляскаво в ръцете си.

— Гледай, мамо — каза той, — хубави неща.

Тя взе обсипаната с бисери кутийка от ръцете му и я отвори. В нея лежаха рубинените обеци.

Погледнахме се двете със страх и разбиране.

— Къде намери това, Самир? — попита тя е треперещ глас.

— В лодката ми.

Лодката играчка, гордостта на неговия детски живот. Той почти никога не ходеше без нея. Пускаше си я да плава из басейните.

Никол ме изгледа бързо и каза:

— Трябва веднага да я занеса на Рани.

Аз протегнах ръка да я спра. Погледнах колебливо към Самир. Тя разбра какво си мислех.

Казах му:

— Иди да си поиграеш. Не казвай на никого какво си намерил. Не е важно. Но не казвай нито дума. Обещай, Самир.

Той кимна с глава и се стрелна нанякъде.

Аз казах:

— Спомням си сега. Може да е била Фатима онази, която видях миналата нощ. Ако тя е откраднала обеците? Колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че точно това е станало. Не каза ли тя, че трябва да претърсят всички ни… и спомена дори децата. Фатима е глупава понякога. Липсва й хитрост. Деянията й са прозрачни. Иска да ти навреди, на теб… и на Самир. Така че тя е откраднала обеците, сложила ги е в лодката и сега очаква да повярваме, че крадецът е Самир.

— Защо?

— За да го злепостави.

— Но той е само дете.

— Тогава може и да не съм права. Какво щеше да се случи, ако бяха намерили обеците в лодката му? Той щеше да каже, че не знае как са попаднали там, но щяха ли да му повярват? Можеше да се докладва и на пашата. Аида щеше да му каже, стига да отиде пак при него, което е много вероятно. При което момчето сигурно щеше да бъде наказано. Пашата няма да е доволен от него. Разбираш ли какво искам да кажа? Но може би греша?

— Не… не. Не мисля, че грешиш.

— Мисля, че тя може да каже, че Самир ги е откраднал, а после, след разкриването на кражбата, се е изплашил и ги е върнал.

— Тогава, какво?

— Нека да се отървем от тях… веднага. Хвърли ги… където и да е. Няма да е хубаво да ги намерят у теб. Какво обяснение би могла да им дадеш? Ще те попитат как са попаднали в лодката на Самир. И ще си кажат, че сигурно той ги е сложил там. Няма да е приятно. Затова ги остави някъде… близо до басейна. Там ще привлекат внимание и скоро някой ще ги намери, а Самир няма да е замесен. Сигурна съм, че ще е по-добре, ако той няма нищо общо със случая.

— Права си — каза тя.

— Тогава, колкото по-скоро се освободиш от тях, толкова по-добре.

Тя кимна. Предпазливо постави кутията до басейна и двете се отдалечихме.

Аз казах:

— Сигурна съм, че е била Фатима. Опитвам се да си спомня какво точно видях през нощта. Би й било толкова лесно да се измъкне от дивана си, когато всички спят и да вземе кутията.

— Фатима е била. Зная. Точно тя го е направила. О, как мразя тази жена. Някой ден ще я убия.

* * *

Кутийката беше открита. Аида каза, че не разбира нищо. Защото вечерта я оставила до дивана си. Значи някой трябва да я е взел, после се е изплашил и я захвърлил.

Рани каза, че щом обеците са намерени, с това въпросът приключва.

Но не стана точно така. Враждата между Фатима и Никол нарасна неимоверно застрашително. Сега стана почти сигурно, че Аида не е бременна и това задълбочи още повече съперничеството между майките на Самир и Фейсал. Аида изпадна в мрачно настроение. Някой подхвърли, че тя нарочно е инсценирала кражбата на обеците, за да ни напомни, че веднъж вече е спечелила благоволението на пашата, за което е получила подарък. В харема последваха чести свади и прояви на злоба, може би защото безделието ги измъчваше.

Никол ми беше несъмнено благодарна. Тя разбираше съвсем ясно опасността, която двамата със Самир бяха преодолели, защото ако момчето беше уличено като крадец, благосклонността на пашата би се насочила към Фейсал, и то може би завинаги. Постъпката на Фатима беше подла, но можеше да се очаква от човек като нея — Никол беше убедена в това.

Тя стана по-откровена с мен. Аз и преди чувствах, че приятелството между нея и Главния евнух беше по-особено, но сега тя ми разказа, че на кораба пътували двамата и били приятели още тогава. Тя не каза, че са били влюбени, но по всяка вероятност семената на любовта им са били вече покълнали. После нея я взели в харема, а него също го продали на пашата. Тогава просто имали нужда от евнуси, така че това решило съдбата му. Той беше едър, красив и умен — затова бързо се издигнал до сегашния си пост. Никол му предаваше информация за събитията вътре в харема, а той й разказваше новините за живота отвън. И двамата бяха успели да извлекат максималното от този живот, който ги бяха принудили да приемат.

Сега вече разбирах колко близки са били отношенията им, преди да ги вземат като пленници. Разбирах ги много по-добре. Било им е нужно известно време, за да се приспособят към новия си начин на живот, но ето — сега той беше Главен евнух, а тя имаше намерение след време да стане Първа дама в харема.

Приятелските чувства между мен и Никол се бяха задълбочили, защото точно аз бях спасила сина й от ситуация, която би направила неосъществими всичките й планове. Разбирах, че сега тя ме приема наистина като приятелка и се опитва да ми се отблагодари за помощта ми.

Опитах се да й обясня, че между добри приятели не трябва да се говори за отплата. Тя отговори, че разбира, но че е готова да направи всичко за мен; и че знае, че най-съкровеното ми желание сега е да избягам оттук. Някога, не много отдавна, тя си мечтаела за същото и затова разбирала стремежа ми особено добре.

Първото нещо, което направи, беше да ми донесе втора бележка от Саймън. Мисля, че беше разказала на Главния евнух историята с обеците и така беше осигурила съдействието му — заради нея, той помогна.

Както преди, писмото стигна до мене тайно и когато останах сама, аз прочетох:

„Не губи надежда. От моя приятел аз научих какво става от другата страна на стената. Ако се появи възможност, ще бъда готов. Ти също бъди готова. Не се отчайвай. Имаме приятели. Не съм те забравил. Ще успеем.“

Каква утеха беше да прочета това!

Понякога, обхваната от песимизъм, се питах какво ли можеше да направи той. После почвах да убеждавам сама себе си, че непременно би успял да направи нещо. Че трябва да продължавам да се надявам.

Никол непрекъснато беше нащрек за Самир. Аз също се стараех да внимавам за него. Двамата станахме приятели; той знаеше, че прекарвам доста време с майка му и между нас се установи особен вид разбирателство — като че ли той искаше да получи своя дял от приятелството ми с Никол.

Самир беше очарователно дете — красиво и здраво — обичаше всички хора и вярваше, че те също го обичат.

Когато веднъж седях до басейна, той дойде при мен и ми показа лодката си. Пуснахме я да плава и той я проследи със замечтан поглед.

— Дошла е много, много отдалеч — каза той.

— От къде? — попитах аз.

— От Мар… Март…

С внезапно прозрение аз допълних:

— Мартиника.

Той щастливо кимна.

— И пътува към едно място във Франция — каза той. — Казва се Лионс^[5]. Там има училище.

Предположих, че майка му е разказвала историята си, защото той продължи:

— Пирати! — И започна да крещи: — Опитват се да ни превземат, но няма да им позволим, нали? Бум, бум! Върви си, ти, ужасен пират! Не те обичаме! — Той размаха ръцете си срещу въображаемите кораби. После ми се усмихна. — Сега всичко е наред. Не се страхувай. Сега те всички си отидоха.

После посочи към едно дърво и каза:

— Смокини.

— Обичаш ли смокини? — попитах аз.

В отговор детето въодушевено закима с глава.

Дойде майка му. Беше чула последните ни реплики.

— Той е направо лаком, когато става въпрос за смокини, нали, Самир? — каза тя.

Самир присви рамене и отново кимна.

Спомних си за това по-късно.

* * *

Седях до басейна, замислена за бързото отминаване на дните и за все по-наближаващото завръщане на пашата. Можех ли да се надявам пак да избягна срещата с него? Не можех да разчитам, че пак ще ме спаси лекарството, както преди. Ако случаят се повтореше, Рани сигурно щеше да заподозре нещо. А ако го изпиех пак, дали щеше да има същия ефект върху мен? Дали Никол познаваше достатъчно добре качествата на тези отвари? Освен това, предполагах, че този път самата Рани щеше да приготви афродизиака. Тя не беше глупава. А може би още първия път се беше усъмнила за нещо нередно при внезапното ми заболяване. Можех ли да се надявам пак? Непрекъснато мислех за това. Дали Саймън можеше да ми предложи нещо повече, освен успокоителни думи?

До мен се приближи Самир. В ръката си държеше една смокиня.

— О, — казах аз. — Колко хубава смокиня, Самир.

— Да — отговори той. — Фатима ми я даде.

— Фатима? — Сепнах се тревожно. — Дай ми я, Самир — казах аз.

Той я скри зад гърба си.

— Не е твоя. Моя е.

Приближих се, за да я взема, но той побягна и аз се втурнах след него.

Докато тичаше, Самир се сблъска с майка си, която го хвана засмяна и ме погледна въпросително:

— Фатима му дала една смокиня — казах аз.

Никол пребледня.

— Сега Самир я стиска в ръката си. Не иска да ми я даде.

Тя я грабна от него. Самир се намръщи, готов да заплаче.

— Не се тревожи — каза му Никол. — Ще ти намеря друга.

— Но тази е моя. Фатима ми я даде.

— Нищо. — Гласът й леко трепереше. — Ще имаш по-голяма и по-хубава. Тази не е много хубава. В нея има червеи.

— Ще ми ги покажеш ли? — възбудено извика Самир.

— Първо ще ти потърся една хубава смокиня.

Тя ми подаде смокинята и каза:

— Ще се върна.

Отведе Самир и след няколко минути се върна без него.

— Какво мислиш? — попитах аз.

— Фатима е способна на всичко.

— Така смятам и аз.

— Розета, ще проверя тази смокиня.

Тя седна на камъните, хванала смокинята в ръка и се загледа замислено пред себе си. Едно от малките кученца на Фатима играеше наоколо.

Никол изведнаж се засмя и го извика. То се приближи и очаквателно вдигна поглед. Тя протегна смокинята към кученцето, което я глътна наведнъж и умолително зачака за още.

— Защо Фатима ще даде на сина ми смокиня? — попита тя.

— Може да е изпитвала угризения заради обеците и да е искала да го зарадва.

Тя ме изгледа укорително. После погледът й се плъзна към кученцето. То беше пропълзяло до един ъгъл и изглеждаше много болно.

Никол ликуваше.

— Фатима е жестока… жестока… Щеше да убие Самир!

— Не можеш да бъдеш сигурна.

— Имаме достатъчно доказателства. Погледни кучето!

— Може да му е зле от нещо друго.

— Само че изглеждаше достатъчно добре, преди да изяде смокинята.

— Мислиш, че тя би стигнала чак дотам? Какво ще стане с нея, ако я разкрият?

— Смърт заради убийство.

— Но тя би помислила за това.

— Фатима никога не мисли за последиците. Тя мисли само как да се отърве от Самир, така че любимецът на пашата да стане Фейсал.

— Никол, наистина ли мислиш, че би отишла толкова далеч?

Сега кучето се гърчеше на земята. Ние го гледахме ужасени. Изведнъж, краката му се парализираха и то падна на една страна.

— Можеше да бъде Самир — каза тя. — Ако ти не беше го видяла с тази смокиня. Ще я убия за това.

Приближи се Аида. — Какво му е на кучето? — попита тя.

— Мъртво е — каза Никол.

— Изяде една смокиня.

— Изяде какво?

— Една смокиня.

— И как може да умре от това? То е кучето на Фатима.

— Да — каза Никол. — Иди и й кажи, че кучето й е умряло, след като е изяло една смокиня.

Аз наистина се разтревожих. Досега бях склонна да приемам вечната им вражда с известно презрение, но когато съперничеството им доведе до опит за убийство, нещата започнаха да изглеждат по-иначе.

Не можеше да се очаква случаят да приключи дотук. Никол не беше от хората, които биха простили подобно нещо.

Забележките й относно смокинята и смъртта на кучето, трябваше да бъдат достатъчни, за да покажат на Фатима, че е заподозряна. А точно тя беше дала смокинята на Самир — смокинята, която после отрови кучето.

Между Никол и Фатима почна открита война. Всички говореха за смъртта на малкото кученце на Фатима, настъпила, след като то изяло една смокиня.

Рани се разтревожи. Тя никак не искаше неприятности в харема и обичаше да си вярва, че е напълно способна да поддържа ред.

Никол и Фатима си разменяха унищожителни погледи и всички очаквахме битката да се разрази.

Аз помолих Никол да внимава. За нея би било най-добре да разкаже за подозренията си на Главния евнух или на Рани, така че оттук нататък проблемът да се решава от тях.

Тя обаче каза:

— Аз искам да разреша проблема с Фатима. Те може и да не ми повярват, ако им разкажа. Могат да кажат, че кучето е умряло от нещо друго. Няма да искат пашата да разбере, че в харема е имало опит за убийство.

Аз изплашено казах:

— Той скоро ще се върне. Сигурно тогава ще дочуе нещо за станалото.

— Не. Няма да чуе нищо подобно. Освен това те ще се опитат да потулят работата, преди да се върне. Но аз няма да позволя това. Тя се опита да докаже, че синът ми е крадец, а когато не успя, реши да го отрови.

— Но не успя и в двата случая.

— Не. И слава богу. Обаче само благодарение на теб. Ти ми беше добра приятелка и когато мога, аз ще ти се отплатя. Да, на теб ще се отплатя за добрините ти, а на нея за злото, което ми стори. На отплата ще има.

Явно нещата не можеха да останат така.

Фатима посрещна Никол в градината. Каза:

— Разпространяваш лоши клевети за мен.

Аз бях научила достатъчно езика им, за да мога да разбирам основните неща, така че в общи линии разговорът им сега ми беше ясен.

— Нищо не може да бъде по-жестоко от истината — изкрещя Никол. — Ти се опита да убиеш сина ми!

— Не съм.

— Лъжкиня! Ти сложи отрова в смокинята и се опита да го убиеш. Но вместо него умря кучето ти. Това беше доказателството.

— Не съм му дала аз смокинята. Синът ти е лъжец, освен че е и крадец!

Като чу това, Никол вдигна ръка и зашлеви силна плесница през лицето на Фатима.

Фатима се нахвърли с вик върху нея. Аз изтръпнах от ужас, защото съзрях в ръката й нож. Фатима беше дошла подготвена за битката.

Няколко жени изпищяха.

— Доведете Рани! — извика някой. — Доведете евнуха. Извикайте ги.

Фатима беше забила ножа в бедрото на Никол и шалварите й вече бяха просмукани от кръв. Кръвта бликаше на силна струя и се стичаше по земята.

Появи се Рани и им изкрещя да спрат. С нея дойде и Главният евнух. Той беше едър и силен мъж и сграбчи мятащата се в ръцете му, крещяща Фатима, а Никол остана да лежи на земята, като кръвта й не спираше да тече.

Дойдоха още двама евнуси — от онези, които работеха в градините. Рани им заповяда да отведат Фатима. Главният евнух коленичи до Никол. Каза нещо на Рани. После вдигна нежно Никол на ръце и я отнесе в сградата.

Бях ужасена. Знаех, че между двете рано или късно щеше да се стигне до свада, но не очаквах тя да прерасне в битка с ножове. Разбира се, ножът беше само един и той осигури надмощието на Фатима. Сега се тревожех за Никол. Бях се привързала към нея. Тя беше единствената, с която можех да общувам. Точно тя беше направила живота ми тук поносим.

После си помислих за Самир. Горкото дете, какво щеше да стане с него?

Той беше смутен и объркан и дойде при мен, за да го утеша.

— Къде е мама? — тъжно попита той.

— Болна е.

— Кога ще оздравее?

— Трябва да почакаме и ще видим — казах му аз. И му дадох един от възможно най-незадоволителните отговори, които си спомнях от собственото си детство.

Затвориха Фатима под охрана. Питах се какво ще стане сега с нея. Инцидентът нямаше да мине без последици, бях сигурна в това. Защото ако не му обърнеха достатъчно внимание, това щеше да означава да подкопаят устоите на закона и реда в харема, а подобно нещо не биха позволили нито Рани, нито Главният евнух.

От малкото, което успявах да разбера, жените обсъждаха отровната смокиня и нападението на Фатима над Никол. Аида и нейните претенции престанаха да бъдат главна тема на разговор.

Рани кипеше от гняв, защото Фатима явно имаше достъп до нейния таен шкаф, където се пазеха лекарствата. Питах се колко ли често бяха използвани те, за да се премахне дискретно един или друг вече неудобен обитател на харема? Представях си как пашата е издавал заповеди, чрез Главния евнух разбира се, в резултат на които някой тайно е изчезвал. Сигурно се е случвало от време на време. А тайните на шкафа трябваше да бъдат охранявани строго, така че успешно осъщественият достъп на Фатима до тях явно е породил причина за тревога.

Главният евнух поддържаше непрекъснат контакт с Рани. Срещах го често в харема.

За Никол осигуриха самостоятелна стая. Позволиха ми да я посетя, вероятно по нейно настояване. Всички държаха много на бързото й оздравяване, така че не й отказваха нищо.

Промененият й вид ме изплаши. Бедрото й беше пристегнато в бинтове и цялата беше много бледа, с рани и синини по челото.

— Онази змия щеше да ме довърши… стига да можеше… и почти го направи — каза тя. — Как е Самир?

— Пита за теб.

Усмивка озари лицето й.

— Не исках той да ме вижда така… в този вид.

— Мисля, че той би искал да те види… независимо от това.

— Може би тогава…

— Ще му кажа. Много ще се зарадва.

— Ти се грижиш за него вместо мен?

— Доколкото мога. Но той иска теб.

— Онази зла вещица е затворена, зная. За мен това е голямо облекчение.

— Да. Тя вече не е при нас.

— Благодаря на бога за това. Не бих могла да лежа тук, ако знаех, че тя е там… а аз тук безпомощна. Какво знае Самир за опасността, която го заплашва?

— Той е твърде малък — казах аз.

— Децата имат по-остър ум, отколкото си мислиш. Те слушат. Пропускат много малко неща. Понякога си обясняват чутото погрешно… но Самир се е досетил, че нещо не е наред. Той е почувствал опасността.

— Ще го пазя. Не трябва да се тревожиш за него… а ако прецениш, че може да дойде да те види, аз съм сигурна, че ще ти позволят.

— О, да. Те не искат аз да умра. Пашата би задавал въпроси. Ще се запита как се е грижила Рани за нас. И може да я замени с друга. Тази мисъл винаги е в главата й. А той ще си спомни за мен, защото аз съм майката на сина му.

— А Фатима? Тя също е майка на негов син.

— Пашата всъщност никога не е харесвал Фатима. Защото е глупачка. И винаги е била. Майка е на Фейсал, вярно. Но само толкова. Не значи, че тя ще си остане негова любимка, още повече, когато застрашава живота в харема. Аз нямах нож. Тя беше тази, която имаше. Можеше да ме убие. Точно това възнамеряваше да направи. А и така загубих много кръв. Раната е дълбока. Ще ми трябва дълго време, за да оздравея.

На следващия ден заведох Самир при нея.

Той скочи радостен на дивана и двамата се прегърнаха. Очите ми се просълзиха, докато ги наблюдавах. Радостта на детето беше огромна. Майка му беше до него! Все още болна, той разбираше това, но все пак до него.

После той седна до нея и тя го запита с какво се занимава. И дали лодката плава добре.

— Пиратите почти я завладяха — каза той.

— Наистина?

— Да, но аз се спасих навреме.

— Това е добра новина.

— Кога ще станеш от леглото?

— Много скоро.

— Днес?

— Е, не днес.

— Утре?

— Ще почакаме и ще видим. — Ето го отново същият отговор. Самир въздъхна, съзнавайки колко е неопределен.

— Но си имаме Розета — каза му тя.

Той се обърна, усмихна ми се и ми протегна ръка.

Никол хапеше устните си със сведени очи. Беше трогната, колкото самата аз в този момент и аз бях убедена, че чувствата й към мен бяха толкова силни, колкото и моите към нея.

* * *

На следващия ден, когато бях при нея, Рани доведе Главния евнух.

Никол разговаря с него на френски. Разказа му как бях постъпила и че точно навременната ми намеса беше спасила Самир.

— Дължа живота на Самир на нея — каза тя. — Трябва да й се отплатя за това, което направи за нас.

Той кимнал и мисля, че погледите, които двамата си размениха, бяха погледи на влюбени.

В този момент трагедията на живота им изплува пред мен по-ясно от всякога. Ако не беше се случил само оня единствен инцидент, на който двамата бяха попаднали, нещата щяха да се развият толкова по-различно. Видях кораба във въображението си. Представих си срещите им… приятелството, което се е породило между тях — както обикновено става на борда на един кораб, където хората могат да се срещат всеки ден, стига да желаят. В такава атмосфера отношенията процъфтяват. Както бе се случило и с тях двамата. И какво ли би станало, ако бяха им позволили да останат заедно? Представих си ги на море… топли вечери на палубата, обсипано със звезди небе, нежен плисък на спокойните вълни, отнасящи ги някъде далеч, далеч. Романтика из въздуха наоколо… А после — нещастието с кораба… продадени в робство — и краят на една едва започнала любов…

Нима някой би могъл да разбере по-добре от мен? Та нали бях преживяла същото!

Горката Никол! Жестоко разделени, но пак не далеч един от друг. При това, с трагедията да се виждат често: тя, като жена от харема, на път да роди дете от властен господар, а той — принуден да загуби мъжествеността си, защото бил едър и силен и можел да бъде от полза на същия безпощаден мъж. Как се осмеляваха някои хора да причиняват толкова ужасни страдания на другите! Кой им даваше право да ни откъснат от един цивилизован свят и да ни подчинят на законите на собствения си варварски начин на живот! Обаче го правеха. Защото разполагаха с възможности и поне за момента бяха господари — и така, разполагаха с нашите съдби.

Никол бързо се възстановяваше. По принцип тя беше необикновено здрава, а Рани бе опитна болногледачка. Знаеше чудесно как да лекува рани. Питах се колко ли опит бе успяла да натрупа в тази среда, където безделието подтикваше към насилие?

Водех Самир при Никол всеки ден. Сега той стана по-весел. Вече не се страхуваше. Майка му щеше да боледува известно време, но беше там, можеше да я вижда, а това все пак донякъде заместваше празнотата.

Един ден тя ми каза:

— Главният евнух преди малко беше при мен. Той ми каза много неща. Сега се стараят да приключат с проблема, преди да се е върнал пашата. Тогава няма да е нужно да му се докладва.

— А какво ще стане с Фатима?

— Рани ще се погрижи всички да научат, че се е наложило да я махнат от тук… да я върнат на семейството й. В продължение на известно време тя и без това се оплакваше от поведението й. Може дори да се допълни, че ме е заплашила с нож. Ако останат белези, и без това ще има нужда от обяснение. Много неща са още неясни. Но ще има време да се решат. Фатима обаче ще бъде изгонена.

— А Фейсал?

— Той ще остане. Той е син на пашата. Не може да си замине.

— О… бедното дете.

— Тук за него ще е по-добре, отколкото при глупавата му майка.

— Кой ще се грижи за него?

— Другите жени. Никой не е имал разправии с Фейсал. Той не е виновен, че има такава майка. Фатима дотогава ще остане заключена. Съвсем заслужено, разбира се. Тя е като див звяр.

— Но какво ужасно наказание за детето!

— Фатима заслужава да загуби живота си. Опита се да отнеме живота на Самир. Всеки път, щом се сетя за това, си припомням и колко много съм ти задължена. Не обичам да съм длъжница. Говорих на Жан… на Главния евнух. Той разбира… може би ще може да помогне. Да… мисля, че той ще помогне.

Сърцето ми затуптя така бързо, че едва можех да говоря.

— Как… — с мъка казах аз.

— Пашата е съобщил, че ще се забави. Няма да се върне още две седмици. Трябва да го направим, преди да се върне.

— Да?

— Казах ти, Фатима ще бъде върната при семейството си. Ще дойде карета, за да я вземе. Главният евнух ще отвори вратите. Каретата ще чака отвън. Тя ще я върне в дома при родителите й, защото тук повече няма нужда от нея.

— Често ли се случва това?

Никол поклати глава:

— Това е най-тежкото унижение. Ако ме беше убила, щеше да я очаква смърт. Всъщност, тя може да предпочете самоубийството — добави злобно Никол.

— О, не! — извиках аз.

Никол ми се изсмя:

— Не трябва да го прави. Защото ако се самоубие, ще развали плановете ни. Слушай сега.

Тя замълча за няколко секунди, а аз не можех да прикрия нетърпението си да чуя още. Надеждата ми внезапно се бе възродила.

— Когато се налага да излизат навън, всички жени са забулени плътно. Само тези от низшите класи не са. Така че всяка жена прилича на другите. О, ти ще ми липсваш… защото сме добри приятелки, нали? Но ти не искаш да си тук. А и от теб никога няма да излезе истинска жена за харем. Ти си прекалено горда. И не можеш да забравиш гордостта си, достойнството си… не, дори да ти предложат всичките рубини на света.

— Никол, обясни ми какво искаш да кажеш. Не ми дръж в напрежение. Ти винаги си ми била толкова добра приятелка. Не мога да забравя как веднъж ме спаси от пашата, като ми даде да изпия онова лекарство.

— И те накарах доста да страдаш през следващите няколко дни.

— Това беше без значение. Лекарството ме спаси. Даде ми отсрочка.

— Дребна работа. А ти не спаси ли Самир заради мен?

— Ние си помагахме една на друга. Сега, моля те… моля те… Кажи ми, каквото имаш да казваш.

— Главният евнух ще помогне… ако изобщо е възможно да се осъществи.

— Как? Какво?

— Той ще дойде, за да отведе Фатима. Тя трябва да е загърната в тежко наметало, да е забулени с яшмак… и ако под тези дрехи не е Фатима, а Розета… защо не? Какво ще кажеш за това?

— То… възможно ли е? — дъхът ми беше спрял.

— Може и да стане. Той ще трябва да те преведе през портата. И никой няма да има и най-малка представа, че не е Фатима, а си ти. Всички вече ще са чули, че я връщат на семейството й.

А Фатима къде ще бъде през това време?

— В стаята си. Тя ще трябва да е готова в определен час, но каретата ще пристигне тридесет минути по-рано. Няма значение, ще каже евнухът, а той е този, който дава разпорежданията. Тогава той ще дойде да ме посети, а ти ще бъдеш тук, в тази стая… готова, ще го чакаш. После ще излезете заедно. Някои от жените може и да се осмелят да погледнат навън, но те ще бъдат предварително предупредени да стоят по стаите си и да не си пъхат носа при заминаването на опозорената Фатима. Но дори и да те видят, ще помислят, че си Фатима. Главният евнух ще отвори портите, ще минете през тях. После той ще заключи, а ти ще се качиш в каретата, чакаща вън. Всичко ще се развие според плана, но вместо Фатима, заминалата ще бъдеш ти.

— Той къде ще ме заведе?

— В Британското посолство. Там ще разкажеш историята си и ще те изпратят в къщи. Не можеш да им кажеш името на пашата, защото не го знаеш. Освен това, една чужда държава няма право да се намесва в работите на друга. Задължението на посолството ще бъде единствено да те върне в родината ти.

— Не мога да повярвам. Звучи толкова лесно.

— Не е лесно. Умно е и е добре планирано. Главният евнух е много умен мъж.

— А когато открият какво е извършил… какво ще стане тогава?

— Било е естествена грешка. Всички знаеха за нежеланието ти да бъдеш тук. Успяла си да се престориш на Фатима. Той е дошъл, за да вземе една жена от харема. Единствено Рани би могла да създаде неприятности, но тя не е толкова глупава, че да се скара с Главния евнух. Може да подозира каквото си иска, но няма да е в състояние да направи нищо. Пък и пашата и без това не знае за твоето съществуване. Ти трябваше да бъдеш изненада за него. Така че, в това отношение няма да възникнат трудности. На него вероятно ще му разкажат, че в харема е имало свада и че Фатима ме е нападнала с нож. При дадените обстоятелства Рани и Главният евнух са сметнали, че ще е най-добре да я върнат на семейството й. Можеш да бъдеш сигурна, че много скоро след като ти заминеш, Фатима също ще замине.

— О, Никол, не мога да повярвам. Толкова дълго се надявах и се опитвах да измисля начин. А сега… ти и Главният евнух планирате да направите това за мен. Не сънувам, нали?

— Доколкото разбирам, напълно си будна.

— Главният евнух рискува толкова много заради мен.

— Не — тихо каза тя. — Заради мен.

— Никол, какво мога да ти кажа? Да си готова да извършиш това…

— Обичам да плащам дълговете си. Планът ни трябва да успее… иначе не бих се захванала.

— Не ми дължиш нищо. Всичко, което съм направила…

— Зная какво имаш предвид. Но ти направи наистина много за мен и аз се радвам да ти дам онова, което най-много желаеш.

— И твоето бягство би могло да бъде уредено.

— Има периоди в живота, когато вече е твърде късно, а сега за мен е такъв период. Много е късно за нас, но не за вас. Сега… бъди готова. Не издавай нищо. Ако искаш да успеем, ще ни е нужна абсолютна предпазливост.

— Зная. Само искам да обмисля какво трябва да направя. Ти ме изненада. Сега съм просто объркана.

— Помисли — каза тя. — Ще трябва да бъдеш много внимателна. Много е важно планът ни да успее.

Не можех да спя. Не можех да ям. В мислите ми непрекъснато беше този план. Отново свободна! Без ужасния страх, надвиснал над мен… Облекчението бе твърде голямо, за да може да се осъзнае изведнъж. Отново ще бъда господарка на собствената си съдба, да мога сама да вземам решенията си, да не съм робиня, зависима от прищевките на господар, в правото си просто да плесне с ръце и да заповяда пълното ми подчинение в момента, в който си пожелае.

Мислех за Саймън. Как се справяше той? Щом възвърнех свободата си, аз трябваше да разкажа какво се е случило с него. Той трябваше да бъде спасен. Хората не можеха да бъдат продавани в робство. Това беше забранено от закона. Не би трябвало да има роби в един цивилизован свят. О, но бях забравила. Саймън не искаше да го намерят. Той се криеше от хората. Защото сега можеше да работи като роб в градините на пашата, но поне нямаше да го изправят пред съда за престъпление, което не беше извършил.

А Лукас? Какво беше станало с него? Но не биваше да мисля за нищо друго, освен за бягството. Не трябваше да забравям, че точно за това се бях молила и бях копняла и че сега вероятно то щеше да се осъществи. По някакво чудо се бях сдобила с влиятелни приятели, които имаха възможност и желание да ми помогнат.

Щеше да бъде опасно, зная, и затова не трябваше да позволявам мислите ми да се отклоняват в друга посока. Трябваше да съм концентрирана и в пълна готовност да посрещна момента, когато той настъпи.

* * *

Изминаха няколко дни и Никол веднъж ми каза:

— Денят е утре. Фатима сега е сама в една стая и очаква да я отведат. Сигурно е разгневена и много изплашена. Ще я изпратят опозорена в къщи. Ще загуби Фейсал. Рани казва, че е имала късмет, защото можело да бъде наказана със смърт. Ако Самир беше умрял… ако бях умряла аз, тя щеше да бъде уличена в убийство. Но ти я спаси от това. Фатима е в харема от няколко години. Сега обаче е наистина ужасно опозорена. Зная, че би се самоубила, ако можеше. Но стига за нея. Главният евнух ще дойде уж да вземе нея, а вместо това ще отведе теб.

— Но тя тогава ще остане тук!

— Естествено. Не може да вземе и двете ви. Но измамата ще се разкрие едва когато ти си далеч оттук. Задачата на Главния евнух е да търси нови жени за пашата, а тази на Рани — да се грижи за тях и да ги подготвя за него. Но жена, която пашата още не е виждал, не може да му липсва.

— А какво ще каже Рани? Тя положи толкова усилия за мен.

— О, Рани ще се ядоса, но знае, че не трябва да си създава неприятности с Главния евнух. А при това положение, Фатима в крайна сметка може и да остане. От друга страна, могат да решат все пак да я изгонят. Така че кой знае? С бягството си може да се окаже, че й правиш пак услуга. Не зная какво ще стане по-нататък, но това теб не трябва да те засяга. Ще има приказки… куп клюки, но тези жени се интересуват твърде много от самите себе си, за да се занимават дълго време с другите. Ще се забрави.

— А ако заради това Фатима остане, как ще продължат нещата с теб и Самир?

— Дори Фатима понякога си взема поука. Ако остане, ще бъде кротка, не се тревожи. Беше прекалено близо до ръба на пропастта, за да си го позволи отново.

— Надявам се, да я оставят тук. Заради Фейсал.

— Забравяш, че щеше да убие моя син… мен също, ако ти не беше осуетила замисъла й.

— Зная. Но го направи от любов към сина си.

— И от любов към себе си. Толкова й се иска да бъде Първа дама!

— Първата дама ще бъдеш ти, Никол.

— Това и мисля да направя. Моят Самир един ден ще е паша — решена съм да го постигна. Но сега важното е да успеем с плана си за теб. Ще успеем, разбира се. Главният евнух ще се погрижи за това.

— О, Никол, иска ми се да можеш да дойдеш и ти!

— Не бих го направила, дори и да можех. Моят живот сега е тук. Преди години, преди да се появи Самир, щеше да бъде по-друго. И аз чувствах всичко онова, което чувстваш ти сега, но съдбата ме победи. Не успях да направя нищо, а сега животът ми е тук. Самир ще бъде паша. Това искам сега… повече от всичко. Това е, за което се моля.

— А аз се моля да успееш.

Тя кимна решително.

— Такова намерение имам — каза тя. — Може да си мислиш, че амбициите ми са невъзможни, но веднъж наистина се случило така… преди известно време имало едно момиче като мен. Казвала се Ейми Дюбук дьо Ривери. И тя била от Мартиника и също се връщала от училището си във Франция. Нападнали кораба и я продали в харема на султана. Прочетох за нея преди много време и често си мисля, че чрез мен историята ще се повтори. Зная как се е чувствала, колко отчаяна е била в началото, а после се примирила и е подчинила целия си живот в името на бъдещето на сина си. Успяла и той станал султан. Виждаш ли, съдбата й толкова прилича на моята. Тя успяла. Аз също ще постигна целта си.

— Да, Никол — казах аз. — Зная, че ще я постигнеш.

* * *

Денят беше настъпил. Още от раняването си Никол разполагаше с малка самостоятелна стая; не споделяше общата спалня с нас. Дрехите, които трябваше да облека, тайно бяха пренесени от Главния евнух в тази стаичка — за целта беше използвал визитите си при Никол.

Облякох ги и наистина заприличах на всяка друга жена, която можеше да се срещне из улиците. Вярно, бях доста висока, но предполагам, че имаше и такива жени тук.

Главният евнух пристигна. Видя, че съм готова.

— Трябва да внимаваме — каза той. — Последвай ме.

Сбогувах се за последен път с Никол и излязох от стаята заедно с него. Наоколо нямаше никой. Той беше наредил всички да останат в спалнята и да не любопитстват. Никой не трябваше да види заминаването на опозорената от харема.

Всичко стана по-просто, отколкото смеех да се надявам. Отправихме се към портите заедно. Аз сведох глава, като знак на непосилен срам. Един пазач отключи и ние преминахме — Главният евнух напред, аз една-две крачки зад него. Каретата чакаше. Главният евнух ме изблъска вътре и също веднага се качи. Кочияшът незабавно шибна коня и потеглихме.

Излязохме на пътя и продължихме няколко минути. После каретата спря.

Зачудих се какво става. Нали нямаха намерение да ме изоставят тук, само на няколко крачки от владенията на пашата? На този етап бях прекалено объркана, за да размишлявам трезво, но при горната мисъл изтръпнах от страх.

Главният евнух излезе от каретата, а кочияшът скочи от капрата. Евнухът веднага зае мястото му, а кочияшът седна до мен.

Помислих, че сънувам.

— Саймън! — прошепнах аз.

Той само ме прегърна и ме притисна до себе си.

В тези няколко мига почувствах, че най-после се събуждам от дълъг кошмар. Не само че бях освободена от целия ужас, който ме смазваше още от момента на пленяването ми, но и Саймън беше тук.

Чух се да казвам:

— Ти също?

— О, Розета — прошепна той. — Има толкова много неща, за които трябва да бъдем благодарни!

— Кога?… Как?… — започнах аз.

Той отговори:

— Ще говорим по-късно. Засега… това е достатъчно.

— Накъде ни води?

— Ще видим. Предоставя ни шанс.

Не говорихме повече. Само здраво стискахме ръце, сякаш се бояхме, че могат да ни разделят.

Все още не беше се стъмнило и през прозореца на каретата разпознах някои от местата, които бях забелязала и преди, при първото си пътуване по този път. Видях Замъка със седемте кули, джамиите, порутените дървени къщурки.

Почувствах огромно облекчение, когато прекосихме моста, за който знаех, че разделяше турската от християнската част на града. Бяхме преминали на северната страна на Златния рог.

Продължихме известно време, после каретата внезапно спря и Главният евнух слезе от капрата. Направи ни знак да излезем. Вдигна ръка в жест, който някак обясняваше, че задълженията му към нас свършваха дотук.

— Не знаем как да Ви се отблагодарим — каза Саймън на френски.

Той кимна.

— Посолството там. Висока сграда. Вие виждате.

— Да, но…

— Вървете… вървете сега. Може вече да ви търсят.

Обърна се почти рязко и се качи на мястото на кочияша.

— Късмет! — извика той и каретата потегли по обратния път.

Саймън и аз останахме сами в Константинопол.

Бях невероятно възбудена. Свободни… и двамата. Оставаше ни само да влезем в посолството, да разкажем историята си и щяхме да бъдем в безопасност, щяха да уведомят семействата ни къде се намираме, а после да ни изпратят в къщи.

Обърнах се към Саймън.

— Можеш ли да повярваш! — извиках.

— Трудно е. Ще те заведа до посолството. Ще трябва да обясниш, че си избягала от харем.

— Изглежда толкова невероятно.

— Ще ти повярват. Сигурно знаят какво става наоколо… особено в турската част на града.

— Нека да тръгваме, Саймън. Нека да им разкажем. Скоро ще бъдем на път за в къщи.

Той остана неподвижен и продължително ме изгледа:

— Аз не мога да дойда в посолството.

— Какво?

— Забрави ли, че бягам от английското правосъдие. Те ще ме изпратят обратно и можеш да се досетиш къде.

Аз го погледнах отчаяна:

— Искаш да кажеш, че оставаш тук?

— Защо не? Поне за известно време, докато обмисля плана си. За човек, криещ се от закона, това място е толкова добро, колкото и всяко друго. Но мисля, че ще се опитам да стигна до Австралия. Вече имам опит по корабите. Да, вероятно Австралия.

— Саймън, не мога да тръгна без теб.

— Разбира се, че можеш. Ще видиш, че е било най-разумно… когато обмислиш след време.

— О, не…

— Розета, ще те заведа до посолството още сега. Ти ще влезеш там. Те ще направят всичко възможно, за да ти помогнат. Ще те изпратят в къщи… скоро. Та нали до посолството ни доведоха точно по тази причина!

— Но се отнасяше за нас двамата — казах аз.

— Е, откъде можеха да знаят, че аз няма как да се възползвам? Но ти трябва да го направиш. И ще бъде абсолютно неразумно от твоя страна, ако не постъпиш така… и то незабавно. Всъщност, настоявам да отидеш веднага.

— Бих могла да остана тук с теб. Ще намерим изход…

— Слушай, Розета. Дотук имахме необикновено добър късмет… най-големия в света. Не можеш да обърнеш гръб на този шанс сега. Ще бъде съвсем безсмислено. С теб срещнахме неоценими приятели — ти Никол, аз Главния евнух. Ти успя да извършиш услуга на Никол, а аз имах чудесната възможност да се сприятеля с евнуха. Оказа се, че съдбите ни с него бяха подобни. Това донякъде ни свърза. Той бил пленен и продаден… точно както и аз. Можехме да разговаряме на неговия език. Когато разбра, че ти и аз сме били заедно, това за него се оказа важно. Защото той някога бил с френското момиче… а аз сега с теб. Повторението на историята ни сближи. Нима не разбираш невероятното щастие, което с тебе в крайна сметка имахме? Можехме да прекараме целия си живот на онова място. Ти робиня, изпълняваща волята на пашата… аз, охраняващ харема наред с евнусите… вероятно след време превърнат в един от тях. Можеше да се случи така, Розета. А ние избягахме. Нека благодарим на ангелите ни пазители, които се погрижиха за нас. И сега не трябва да позволяваме усилията им да се окажат напразни!

— Зная. Зная. Но не мога да отида без теб, Саймън.

Той се озърна. Намирахме се недалеч от една църква, която след внимателното ни вглеждане, се оказа английска.

На стената имаше някакъв надпис. Саймън ме дръпна до него и прочетохме, че църквата била построена в памет на мъжете, загинали през Кримската война.

— Да влезем — каза Саймън. — Вътре можем да помислим и вероятно да поговорим.

В църквата беше тихо и нямаше никой. Иначе присъствието ми в тези турски дрехи би предизвикало учудване. Седнахме на една ложа близо до вратата, за да сме готови да избягаме, ако се наложи.

— Сега — каза Саймън — трябва да бъдем разумни.

— Ти непрекъснато повтаряш това, но…

— Толкова е важно да бъдем!

— Не можеш да искаш от мен да те оставя, Саймън.

— Никога няма да забравя тези думи.

— Измина толкова много време. Аз се питах и се питах какво ли става с теб, а сега, когато сме заедно…

— Зная — каза той. Направи кратка пауза, после продължи: — Главният евнух ме държеше в течение. Знаех, че французойката те е спасила от явяването ти пред пашата, като ти е дала да изпиеш някакво лекарство. Лекарството й достави самият той.

— Разказал ти е това!

— Да. Бях му говорил за теб. Бях му описал корабокрушението… и как после бяхме заедно на онзи остров. Той каза, че това му напомня за случилото се с него. И французойката била отведена в харема. И мисля, че точно защото беше подобно, а за нас все още можеше да се намери шанс, той поиска да ни го даде. Често повтаряше: „И с вас двамата ще стане така, ако не излезете от тук“. Но като че ли нямаше надежда. А после шансът се яви. Наистина, какъв невероятно фантастичен късмет имахме с теб, Розета!

— Не мога да повярвам, че сега сме заедно тук. Изглежда, като че ли от самото начало сме били под нечия закрила. Първо кораба… после острова, а сега това…

— Просто ни бяха предоставени възможности и ние се възползвахме от тях. Но не трябва да им обръщаме гръб сега, щом все още ни се предлагат.

— Не мога да те оставя тук.

— Не забравяй, че първоначалният ми план беше да избягам от Англия. Какво би станало, ако се върна, отново там?

— Не можеш да останеш тук. Може да те търсят. И ако успеят да те открият? Наказанието за бягство е…

— Няма да успеят.

— Бихме могли да докажем, че си невинен. Ако сме заедно, бихме могли.

— Не. Времето за това още не е настъпило.

— Ще настъпи ли някога?

— Вероятно не. Но ако се върна с теб сега, ще ме арестуват незабавно. Ще се окажа в същото положение, в което бях, преди да напусна Англия.

— Може би изобщо не е трябвало да я напускаш.

— Само помисли: ако бях останал в Англия, с теб никога нямаше да се срещнем. Никога нямаше да бъдем на оня остров заедно. Като си спомням сега, островът ми изглежда почти като рай.

— Малко неудобен рай. Забравяш ли колко гладни бяхме? Как копнеехме да зърнем на хоризонта кораб?

— След което открихме, че сме попаднали в ръцете на корсари. Не, едва ли ще забравя.

— Островът не беше рай.

— Но бяхме заедно.

— Да — казах аз. — Заедно. И точно така би трябвало да останем.

Той поклати глава:

— Това е твоят шанс, Розета. Трябва да го използваш. Ще те заставя да го приемеш.

— Но аз толкова много искам да остана с теб, Саймън. Искам това повече от всичко друго.

— А аз искам да бъдеш в безопасност. При теб това ще е толкова лесно.

— Не, ще е най-трудното нещо, което съм правила някога.

— Позволяваш чувствата ти в момента да вземат връх над разума. Утре ще съжаляваш. В посолството ще ти предложат спокойно легло. Ще те изслушат със съчувствие и ще ти окажат цялата си помощ, за да ти осигурят удобно пътуване за дома.

— И да те оставя сам!

— Да — кратко каза той. — Сега ще те заведа до посолството. О, Розета, не ме гледай така. Това е най-доброто за теб. Това е, което искам. Имаш толкова добра възможност… тя идва само веднъж в живота. Не трябва да се отказваш от нея. Сега просто си емоционално претоварена. Не разбираш истинските си чувства. По-късно ще можеш да ги прецениш. Сега трябва да вървиш. Моля те. А аз трябва да се погрижа за себе си. Няма да е лесно. Но ще успея… ако съм сам.

— Искаш да кажеш, че аз може да съм ти излишно бреме?

Той се поколеба, после ме погледна решително:

— Да… — каза твърдо.

Тогава разбрах, че трябва да замина.

— За теб това е най-добре, Розета — продължи той нежно. — Никога няма да те забравя. Един ден, може би…

Той взе двете ми ръце в своите и останахме така няколко мига.

После заедно напуснахме Мемориалната църква и се отправихме към вратите на посолството.

Бележки

[1] Яшмак — Арабско наметало. — Б.пр. ↑

[2] Казбах — Стар център, търговска част на град в Азия. — Б.пр. ↑

[3] Пачули — масло добито от силно ароматично индийско растение. — Б.пр. ↑

[4] Мартиника — остров в Карибско море. — Б.пр. ↑

[5] Лионс — френското име на град Лион. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Виктория Холт Пленницата (3)

Метаданни

Данни

Пленницата

Информация

История

Сваляне / Връзки

В харема

Виктория Холт
Пленницата (3)