Виктория Холт
Пленницата (6)

Гробът на моряка

Посещението при майора действително се оказа полезно — и то по няколко причини. Кейт започна да проявява по-приятелско отношение към мен. Майорът ми беше харесал и тя беше решила, че той ме харесваше също; и тъй като в нейните очи той беше герой, следователно аз от своя страна, също заслужавах по-висока оценка.

Тя говореше за него, без да се стеснява, разказваше ми за чудесни приключения, които бе преживявал, за битките, в които побеждавал с двете си голи ръце и за невероятния му принос за успехите на Британската империя. Кейт можеше да вижда нещата само от екстремалната им светлина — никога наполовина лоши или хубави.

Но аз се радвах на нарасналото й доверие към мен.

Уроците сега преминаваха почти безболезнено. Беше добра идея, че възбудих интереса й към книги с богати на преживявания случаи. Почти бяхме приключили с „Островът на съкровищата“ и вече се подготвяхме за „Граф Монте Кристо“.

Използвах книгите съвсем целенасочено — като подкуп, за да я накарам да учи и други неща.

— Е, зная, че с тази аритметика е малко трудно, но когато решим задачите, ще видим какво става по-нататък с Бен Ган.

Успехът, който постигах с нея, ме удивляваше не по-малко, отколкото изненадваше и всички останали в имението. Започвах да разбирам, че Кейт бе нещо повече от едно малко, твърдоглаво момиче, решено да създава неприятности. Предполагах, че зад това се криеха сериозни причини. И имах твърдото намерение да я опозная по-добре.

Но край всичко това, аз не забравях дори и за миг истинската причина, която ме бе довела тук. Искаше ми се да се срещна с майора насаме. Би било трудно да му задавам насочващи въпроси в присъствието на Кейт. Тя и без това вече имаше известни подозрения във връзка със силния интерес, който проявявах към убийството. Но, естествено, не можех да отида при майора. Може би, казвах си аз, някой ден ще ми се предостави повод и когато това стане, трябва да съм готова да се възползвам.

Вече добре знаех, че зловещите неща имаха странно въздействие върху Кейт, затова не се изненадах особено, когато разбрах, че я привличаше и гробището. Не беше далеч от Перивейл Корт и двете често минавахме край него.

Църквата беше много стара и привлекателна заради нормандската си архитектура.

— Представи си само — казах аз един ден, когато бяхме стигнали до нея — построили са я преди всичките тези години… около осем века вече.

В момента „работехме“, както казваше Кейт върху Уилям Завоевателя и той я беше заинтересувал особено много, след като беше научила за особения начин, по който той спечелил благоразположението на бъдещата си съпруга — като й нанесъл побой насред улицата. Истории от този род много й харесваха и аз открих, че се старая да ги подчертавам нарочно, само и само да успея да стимулирам интереса й.

— Той построил много работи наоколо — каза тя. — Замъци, църкви и какво ли не. А всички тези хора в гробовете… някои от тях трябва да си лежат тук от стотици години.

— Типично в стила ти — да мислиш за това, вместо за красивите нормандски арки и кули. Църквата е наистина интересна.

— Хайде да влезем — предложи тя.

Завързахме конете си и направихме точно това. Респектиращата атмосфера, която ни обгърна, малко я укроти. Зачетохме се в списъка от имена на свещениците, служили тук в отдавна отминали времена.

— Обгърнати сме от прекрасна атмосфера на античност — казах аз. — Не мисля, че подобно усещане може да се изпита някъде другаде, освен в църква.

— И Перивейл Корт е древна къща — каза тя.

— Да, но там живеят хора. Съвремието нахлува заедно с тях.

— Нека да отидем на гробището.

Излязохме и незабавно се озовахме сред мрачните надгробни камъни.

— Ще ти покажа семейната гробница на Перивейл, ако искаш.

— Да, бих искала да я видя.

Застанахме пред нея. Беше красива и величествена.

— Чудя се колко ли от тях са погребани тук.

— Доста, предполагам.

— И Козмо трябва да е вътре. Чудя се дали се измъква навън нощем. Обзалагам се, че да.

— Ето, пак мислите ти са за макабъра^[1].

— Какво е макабър?

Обясних й.

— Ами да — каза тя. — Точно затова гробището ми е интересно. Ако не беше пълно с мъртъвци щеше да прилича на всяко друго място. А пък мъртъвците стават призраци. Не можеш да си призрак, преди да умреш. Ела. Искам да ти покажа нещо.

— Някой друг гроб?

Тя се затича пред мен, а аз я последвах. Настигнах я, застанала пред един от гробовете. Но около този нямаше нищо красиво — без гравиран надгробен камък, без ангели, без ласкави прощални надписи. Просто един обикновен камък, с думите „Томас Пери“ и датата. Недодялана, груба преграда го отделяше от останалите и в единия й край стоеше стъклено бурканче с букет полски цветя, явно набрани от храсталака наоколо.

— Кой е бил този? — попитах аз. — И защо те интересува толкова?

Тя каза:

— Това е мъжът, който падна от скалите и се удави.

— О… спомням си. Наистина ми спомена веднъж.

— Хората казваха, че бил пиян.

— Е, вероятно е бил. Но се чудя, кой ли е сложил букета цветя? Някой явно е мислил за него. Някой го помни.

Тя не каза нищо.

— Кой е той? — попитах аз отново. — Знаеш ли нещо за него?

— Той не живееше тук. Просто дойде и после падна от скалите.

— Колко неразумно от негова страна — да се напие дотолкова, та да се случи това.

— Може някой да го е блъснал отгоре.

— Но ти каза, че е бил пиян…

— Е, някой може и да го е блъснал. Сигурно и той се скита нощем. Излиза от гроба си, ходи из гробището и говори за убийство.

Аз се засмях. Тя се обърна да ме погледне, а лицето й беше съвсем сериозно.

После присви рамене и тръгна обратно към изхода. Аз я последвах, но се обърнах да погледна още веднъж този тъжен гроб, изоставен и необичаен, но с бурканче свежо набрани цветя до него.

* * *

Един ден от имението Трекън пристигна Дик Дювейн. Носеше ми няколко писма и една бележка от Лукас.

Каза, че ще изчака за отговор.

Писмата бяха от Лондон — едно от баща ми и второ от леля Мод. Аз отворих първо бележката от Лукас.

„Скъпа Розета,

Как се справяш в ролята на гувернантка? Не си ли отегчена вече? Само кажи и веднага ще пристигна, за да те измъкна оттам. Във всеки случай, трябва да те видя. Можем ли да се срещнем утре следобед? Бихме могли да се видим в «Краля моряк». Направо там ли предпочиташ да отидеш, или да дойда да те взема от Перивейл? Бих могъл да доведа и кон за теб. Трябва да поговорим.

Винаги изцяло отдаден на теб, Лукас.“

Спомних си разговора с лейди Перивейл, която беше казала, че можех да имам свободно време винаги, щом пожелаех. Така че набързо написах отговор за Лукас, съобщавайки му, че ще го чакам в „Краля моряк“ в два и половина на следващия ден.

После взех двете писма и се качих в стаята си да ги прочета. Бяха точно каквито очаквах. Това от баща ми звучеше малко надуто. Той не можеше да разбере, защо бях решила, че трябва да заема поста на гувернантка. Щом толкова много съм искала да работя, той би могъл да ми намери нещо подходящо, например в Музея. Надяваше се скоро да съм в къщи, за да можем да обсъдим въпроса.

Не виждах как бих могла да му обясня. Съжалявах го. Бях сигурна, че леля Мод му беше повлияла да напише писмото в толкова неодобрителен стил.

А какво изпитваше самата тя, въобще не можеше да се поставя под съмнение.

„Моя скъпа Розета,

Как можа? Гувернантка! Как си помислила подобно нещо. Зная, че някои бедни жени са принудени да го правят, е, но това не се отнася до теб. Ако послушаш съвета ми, ще се откажеш от тази работа без повече спорове. И го направи бързо. Не е нужно хората да научават… защото ако излезе наяве, ще го сметнат за безсмислена лудост. Разбира се, най-доброто за теб би било подходящ дебютантски сезон в Лондон, но при дадените обстоятелства това е немислимо. Ти обаче си дъщеря на професор и то професор, високо уважаван сред академичните кръгове. Ти би имала своите шансове… но гувернантка.“

… И още няколко страници в същия дух, които аз само прелистих. Реакцията й до такава степен отговаряше на очакванията ми, че просто не ме трогна.

Интересуваше ме много повече предстоящата среща с Лукас. Казах на Кейт, че на следващия ден трябва да се видя с един приятел.

— Аз не мога ли да дойда?

— О, не.

— Защо не?

— Защото не си поканена.

— Какво ще правя, докато те няма?

— Ще се занимаваш с нещо.

— Но аз искам да дойда.

— Не този път.

— Следващият път ли?

— Не можем да гадаем какво ще стане в бъдеще.

— Ти си най-влудяващата гувернантка.

— Значи съм подходяща за ученичката си.

Тя се разсмя. Двете наистина бяхме напреднали много за краткото време, през което бях тук. Между нас се беше породила близост, за която дори не бях се осмелявала да мечтая.

Тя се примири с отказа ми, въпреки че остана обидена. По едно време каза, че съм я изоставяла.

— А пък аз ти показах разни неща — измърмори тя. — Показах ти дядката и гроба.

— Но и двете по твое предложение. Не съм те молила. Освен това, хората трябва да имат и личен живот.

— И този, с когото ще се срещнеш, е част от личния ти живот?

— Тъй като ти никога не си го виждала… Да.

— Но ще го видя — заплашително каза тя.

— Може… вероятно… някой ден.

Много й се искаше да направи сцена, но не посмя. Знаех, че животът й се беше променил след пристигането ми и това се дължеше именно на мен. Сега тя доста разчиташе на мен. Беше й приятно да бъдем заедно и точно затова сега се сърдеше, че щях да я оставя за няколко часа сама, но зад мърморенето й усещах и истински страх, защото бях успяла да я накарам да разбере, че може изобщо да си отида, а тя вече не искаше това.

В стаята си през нощта обмислих случилото се през последните дни. Бях стигнала далеч, да, но за съжаление, не във връзка с главната си цел. Там нещата стояха малко или много статично — бях постигнала изненадващи успехи само в ролята си на гувернантка на Кейт Бланшар. Вярно, бях се срещнала и с хора, които бяха свързани с убийството, а това все пак ми даваше надежда, че може би щях да открия някои неща. Трябваше ми време да мога да разговарям с тях, да ги опозная, а при това трябваше да го направя съвсем естествено… така че те да не се досетят за истинските ми мотиви.

Искаше ми се да науча нещо за първия съпруг на Мирабел, г-н Бланшар. Какъв е бил? Кога е починал? Колко време след смъртта му тя и баща й са се преместили да живеят в Корнуол? Сигурно не са били в много добро материално положение, защото вилата на брега беше доста скромна… поне в сравнение с Перивейл Корт и къщата за баща й в имението сега.

Проявявах празно любопитство, може би. Но едва ли. Мирабел беше едно от главните действащи лица в драмата и би било предимство да зная за него колкото е възможно повече неща.

После се замислих за Лукас, спомняйки си за предложението му с известна нежност. Копнеех да му кажа защо точно бях дошла в Перивейл Корт и знаех, че при срещата ни желанието ми щеше да се усили още повече. Опитвах се да убедя самата себе си, че Лукас би могъл да ми помогне. Какво облекчение щеше да бъде, ако можех да споделя с него! Той ме обичаше… на второ място след себе си. Усмихнах се, спомняйки си думите му.

А ако поисках да се закълне да не издава нищо за Саймън… щеше ли да бъде възможно?

Не, не трябваше все още. Все още трябваше да остане тайна. Саймън ми беше казал, защото имаше вероятност никога да не можем да напуснем оня остров, а освен това беше почувствал нужда да сподели с някого. А и между нас се беше породила необичайна близост. Чувствах тази близост, както я чувстваше и той.

Докато разсъждавах така, седнала пред прозореца в стаята си, погледът ми изведнъж беше привлечен от бледа светлинка, появила се зад един от отсрещните прозорци. Едва се забелязваше… свещ, предположих. След малко примигна и изчезна.

Сепнах се. Спомних си за един мой разговор с Кейт преди няколко дни. Двете стояхме пак до прозореца ми и бяхме погледнали към отсрещната страна на двора.

— На кого са ония стаи там? — попитах я аз.

— Онези на предпоследния етаж ли имаш предвид? Нещо особено ли виждаш там?

— Не. Трябваше ли да видя?

— Зачудих се дали не си видяла призрака на бащата на Втория.

— Идеите ти за призраци започват да се превръщат в мания.

— Така е в големите къщи. Особено след като е станало убийство. Там горе е била спалнята на бащата на Втория. Сега никой не влиза кой знае колко често там.

— Защо?

— Ами, защото е умрял там. Майка ми казва, че трябва да проявяваме уважение.

— Уважение?

— Е, ами там е умрял.

— Но някой трябва да влиза, за да почиства.

— Може и да е така. Но както и да е, никой не ходи там… горе живее само майката на Втория заедно с Мария. Стоят си там през повечето време.

— Мария?

— Прислужницата й. И мисля, че е обитавано от духове. Сър Едуард умря там.

Аз тогава реших, че се отнасяше за още една от фантазиите на Кейт и забравих за случая: Но сега, когато видях онази светлинка, по гърба ми пак премина лека тръпка.

Казах си, че прекалявам. Натрапчивите идеи на Кейт започнаха да ми се отразяват. И както би се изразила тя, ставаше така, защото в къщата бе извършено убийство.

Правилно. Заради това убийство се намирах тук.

* * *

Лукас ме чакаше в „Краля моряк“ и аз се почувствах невероятно щастлива, че го виждам.

Изправи се и взе и двете ми ръце в своите. Гледахме се изпитателно няколко секунди, после ме целуна по бузата.

— Отива ти ролята на гувернантка — каза той. — Е, сядай. Как върви? Поръчах сайдер. Много е рано за чай, не мислиш ли?

Съгласих се.

— Значи, са ти поводили да яздиш един от техните коне, така ли?

Аз кимнах.

— Да. Много са любезни.

— А ученичката ти?

— Успявам да я укротявам.

— Наистина изглеждаш горда от себе си.

— Лукас, как са другите в имението? Децата…?

— Много обидени от заминаването ти.

— О, не говориш сериозно.

— Напротив. Питат за теб по двадесет пъти на ден. Искат да знаят кога ще се върнеш. И аз ще ти задам същия въпрос.

— Все още не, Лукас.

— Що за удоволствие ти доставя това?

— Не мога да ти обясня, Лукас. Бих искала да мога.

Почувствах как признанието ми почти трепти на върха на езика ми. Но тайната не е само твоя, продължавах да си напомням аз.

— Гувернантка! Последното, което…

— Получих писма от вкъщи.

— Леля Мод?

Аз кимнах.

— И от баща ми.

— Добрата стара леля Мод!

— Лукас… моля те да ме разбереш.

— Опитвам се.

Донесоха ни сайдера и няколко секунди помълчахме. После той каза:

— Ти и аз преживяхме необичайни неща, Розета. Нормално е те да оставят своя отпечатък. Погледни ни сега. Ти се превърна в гувернантка, а аз в инвалид.

— Скъпи Лукас — казах аз, протягайки към него ръката си през масата.

Той я хвана в своята и се усмихна.

— Приятно ми е да те виждам — каза той. — Ако някога почувстваш, че не издържаш повече, а не искаш да се върнеш при леля Мод… Не, не забравяй, че те очаква един друг рай, както вече ти казах.

— Не забравям. И за мен е голяма подкрепа. Толкова съм привързана към теб, Лукас…

— И сега очаквам да чуя твоето „но“.

— Бих искала… — започнах аз.

— Аз също бих искал. Но нека да престанем за това. Разкажи за онази къща. Изглежда, че там се крие някаква загадка.

— Е, да, естествено. Заради онова, което се е случило.

— Около неразкритите убийства винаги има нещо такова. Нещо не както трябва. Защото е останала една въпросителна. В крайна сметка налице е вероятността да живееш в една и съща къща с убиеца.

— Може и да е точно така.

— Говориш с известна убеденост. Не. Там всичко беше толкова ясно. Оня мъж избяга, нали?

— Може да е имал други причини, за да го направи.

— Е, мисля, че не е наша работа. Лошото е, че си в онази къща. Не ми харесва да си там. И не само заради убийството. Виждаш ли се често с хората там?

— През повечето време съм с Кейт.

— Малко чудовище.

— Е… аз я намирам за интересна. Сега тъкмо довършваме „Островът на съкровищата“.

— Каква благодат!

Аз се засмях.

— После започваме с „Граф Монте Кристо“.

— Нямам думи да опиша удивлението си.

— Престани да се подиграваш. Ако познаваше Кейт, щеше да разбереш огромния напредък, който съм постигнала с нея. Детето всъщност ме харесва, мисля.

— Какво толкова странно има в това? И други те харесват.

— Но другите не са Кейт. Предизвикателно е, Лукас. Цялото място е предизвикателно. И изглежда, че нещо се крие зад всичко това.

— Струва ми се, че пак започваш с убийството.

— Ами, убийството наистина е станало. Мисля, че когато се случи нещо ужасно, то слага своя отпечатък върху хората… и мястото.

— Сега разбирам от какво се интересуваш. Кажи ми, какво успя да разкриеш?

— Нищо… или много малко.

— Срещаш ли се често с очарователната Мирабел?

— Понякога.

— И наистина ли е толкова очарователна?

— Много е красива. Видяхме я с теб веднъж, помниш ли? Когато онова стадо ни препречи пътя. Трябва да признаеш, че прави впечатление.

— Аха.

— Аз я виждам само в качеството си на гувернантка. Даде да се разбере, че е много доволна от мен. Очевидно, аз съм единствената гувернантка, която успява да накара дъщеря й да се държи почти като нормално момиче. Но това не ми създаде кой знае какви затруднения. Постарах се тя да разбере добре още в самото начало, че на мен не ми се налага да остана и я предупредих, че ще си замина веднага, щом поведението й стане нетърпимо. Удивително е каква сила крие в себе си безразличието.

— Винаги съм знаел, че е така. Ето защо се преструвам на безразличен при дадени обстоятелства.

Аз облегнах лакти на масата и изпитателно го загледах.

— Да. Понякога правиш това. А същевременно далеч не си толкова безразличен, колкото изглеждаш.

— Точно така. На първо място, не съм безразличен към работата, с която се занимаваш сега. Дори съм абсолютно против. Ето нещо, по което не мога да се преструвам. Но разкажи ми още за тях. Добре ли се държат към теб?

— Безукорно. Мога да имам свободно време, когато пожелая и както виждаш, кон на мое разположение. Дори ми го избраха специално — светлокафява кобила. Казва се Голди. — Разсмях се. Бях толкова щастлива, че той пожела да ме види.

— Звучи приятно — каза той.

— И е. Тя иска да зная, че не ме считат за обикновена гувернантка. Дъщеря на професор и така нататък. Напомня ми за Фелисити, когато тя дойде в нашия дом. Наистина е подобно.

— Само че там тя е намерила по-лесно дете.

— Милата Фелисити. Станахме приятелки още в началото.

— Ти писа ли й за глупавото си начинание?

— Още не. В крайна сметка, там съм от толкова кратко. Но ще й пиша. Исках първо малко да свикна. Разказвах ти за младата лейди Перивейл, Мирабел. Но там има и още една лейди, по-възрастната, както знаеш. Наричам младата Мирабел, защото това беше известното й име от вестниците. Но тя е много любезна, а също и сър Тристан.

— Значи, си се запознала с него.

— Разговаряхме веднъж и всъщност точно той предложи да ми се даде конят. Казаха ми, че може да ме канят и на някои от вечерите им с гости.

— Поощрението за добрите гувернантки… когато поводът за празненството не е важен и когато трябва още някой за попълване на бройката.

— Мисля, че ще има един важен довод. Възнамеряват да поканят теб и Карлтън. Засега го отлагат заради неотдавнашната смърт на Тереза.

Думите ми предизвикаха известен интерес.

— Значи ти и аз ще бъдем заедно сред числото на гостите.

— Ще приемеш, когато ви поканят, нали, Лукас?

— На всяка цена.

— Карлтън по-добре ли е вече?

Той повдигна рамене.

— Не мисля, че някога ще се оправи. Ние от фамилията Лоримър сме предани към близките си.

— Бедният Карлтън. Тъжно ми е за него.

— А аз се чувствам гузен. Завиждах му. Дори си казвах: „Защо при него всичко трябва да се нарежда добре? Защо нещастието трябваше да се случи на мен, а той да продължава да си живее щастливо, незасегнат от нищо лошо?“. Но ето, сега неговото положение е много по-тежко. Аз останах само с един безполезен и негоден за нищо крак, а той загуби човека, от когото се нуждаеше повече от всичко друго на света. Бих желал да можех да направя нещо за него, но не зная какво.

— Може би ще се ожени отново?

— За него би било най-доброто. Той има нужда от съпруга. Без Тереза е просто изгубен. Но разбира се, това остава за в бъдещето… далечното бъдеще. В имението Трекън няма вече щастие. Ако ти се върнеш, може би ще разсееш малко тъгата.

Аз казах:

— Децата… те щастливи ли са?

— Твърде са малки, за да тъгуват дълго. Мисля, че все още питат за майка си и плачат за нея, но скоро ще забравят. Добрата стара бавачка Крокет се държи прекрасно с тях, но аз все още не мога да й простя, че ти помогна да се забъркаш в тази каша. Питам се какво я подтикна да го направи?

Той упорито ме наблюдаваше и аз усетих, че се изчервявам.

— Трябва да има причина — продължи той.

Отново си казах: „Обясни му, дължиш му това“.

Но не можех. Тайната не беше само моя.

След известно време той каза:

— Мисля, че разбирам. С теб никога повече няма да бъдем близки както преди, нали? Понякога се връщам назад и преживявам отново първият път, когато се срещнахме. Колко различни бяхме тогава… и двамата. Можеш ли да си спомниш добре какъв бях аз?

— Да, отлично.

— И бях ли много различен?

— Да — кратко отговорих аз.

— Ти също беше различна. Още беше ученичка… много млада… жадна да научиш… невинна. А после, заедно на кораба… как обичахме да седим на палубата и да разговаряме. Помниш ли Мадейра? Как въобще не подозирахме за ужаса, който предстоеше да ни сполети.

Докато той говореше, преживявах го отново и аз.

Той каза:

— Съжалявам. Не трябваше да ти припомням. Ако имахме малко здрав разум, бихме се постарали да забравим всичко.

— Не можем да забравим, Лукас. Никога няма да можем.

— Бихме могли… ако решим. Бихме могли да започнем нов живот заедно. Спомняш ли си, когато говорихме за инициалите на имената си? Аз казах, че е важно, че животът ни срещна, без да имам представа за онова, което щеше да се случи още. И колко близки станахме с теб после. Аз казах, че от инициалите ми се получава думата „Ад“, а като „Римска католичка“, ти би могла да ме върнеш обратно към правия път. Спомняш ли си?

— Да, спомням си добре.

— Е, вярно е. Би могла да ме спасиш. Виждаш ли, писано е било да се случи. Аз съм говорел пророчески. Ти и аз… бихме могли да се справяме с всичко, ако сме заедно… бихме направили живота си по-добър от преди.

— О, Лукас… бих желала…

— Можем да тръгнем направо оттук. И да отидем, където поискаме.

— Ти не можеш да напуснеш Трекън, Лукас. Карлтън има нужда от теб.

— Е, има ли значение къде ще отидем? Може и там. Бихме могли да му помагаме двамата.

— О, Лукас… толкова съжалявам… Наистина бих желала…

Той ме погледна с горчива усмивка.

— Разбирам. Е, добре, нека поне да запазим доброто, което сега имаме. Каквото и да се случи, заради нещата, които преживяхме заедно, с теб винаги ще си останем добри приятели. А често си мисля и за оня мъж Плейър. Какво ли е станало с него? Иска ми се да науча, а ти?

Аз само кимнах, боях се да проговоря.

Той продължи:

— Разбирам защо постъпи така, Розета. Защото искаше да се откъснеш от всичко, което беше преди. Имаш донякъде право. И ето, отиде в оня дом. Там всичко е ново… нова обстановка, нова работа… предизвикателство. Особено момичето. Променила си се, Розета. Трябва да кажа, че с нейна помощ си станала друга.

— Да, сигурно е така.

— Но постъпката ти е смела. Мисля, че понякога аз съм страхливец.

— О, не, не. Ти изстрада повече от мен. И освен това извоюва сам свободата си.

— Само защото се възползвах от това, че вече бях станал един безполезен товар.

— Ти не си безполезен. Аз те обичам много. Възхищавам се от теб и съм толкова благодарна, че си мой приятел.

Той хвана ръката ми и здраво я стисна.

— И никога няма да забравиш това?

— Никога — казах аз. — Толкова се радвам, че те видях. Чувствам се така спокойна, когато зная, че си наблизо.

— Винаги ще бъда наблизо. И може би един ден ти ще ме допуснеш да стана част от твоя живот. А сега… хайде да се махаме оттук. Покажи ми твоята Голди. Да отидем към морето и да се впуснем в галоп по брега. Нека си кажем, че добрите ни ангели-хранители все още ни се усмихват и че всичките ни желания ще бъдат изпълнени. Прозвуча като добра сантиментална реч на един стар циник, нали?

— Да. И обичам да ми говориш така.

— В крайна сметка, кой може да каже какво ни очаква?

— Човек никога не знае.

И двамата бавно се отправихме към конете си.

* * *

Г-жа Форд ме пресрещна, когато се качвах към учебната стая на следващата сутрин.

— Следобед ще ни посети бавачката Крокет — каза тя. — Джак Картър ще изпълнява някаква доставка за фермата на Търнър, така че ще ни я доведе за един-два часа. Тя ще иска да те види, така че ела в стаята ми за чаша чай.

Аз отговорих, че ще отида с най-голямо удоволствие.

Докато двете разговаряхме, откъм хола се дочу някаква разгорещена препирня. Различих гласа на главния градинар — говореше нещо за рози.

Г-жа Форд повдигна вежди.

— Този човек! Сякаш целият свят зависи само от цветята му. Вдигнал е такъв шум там долу! По-добре да отида да видя за какво става въпрос.

Водена от чисто любопитство, аз я последвах.

В хола се бяха събрали няколко от прислужниците. Литълтън, главният градинар, явно беше много сърдит.

Г-жа Форд много властно каза:

— Е, какъв е целият този шум?

— С пълно право можете да питате, г-жо Форд — каза Литълтън. — Четири от най-красивите ми рози… точно в разцвета си… някой ги е откраднал… направо под носа ми.

— Е, кой го е направил?

— Това искам да знам и аз. Да можех само да го докопам в ръчичките си!

— Може нейно височество да ги е харесала.

— Нейно височество никога не се докосва до цветята. Аз съм се грижил за тези рози! Чаках ги през цялото това време, за да ги видя цъфнали. Нещо като розаво-синкави… много рядък цвят за рози. И толкова хубави. Никога не съм виждал нещо подобно. Бяха много специални… розите ми… и чаках през цялото това време, за да ги видя на цвят. След толкова грижи за тях… после някой си идва и ги откъсва… без да му мигне окото.

— Виж какво, г-н Литълтън — каза г-жа Форд. — Съжалявам, но не съм се докосвала до розите ти… и ако разбера кой го е направил, ще го предам в твои ръце, но не мога да те оставя сега да разстройваш персонала ми. Те си имат работа.

Литълтън обърна измъченото си лице към г-жа Форд.

— Но те бяха специалните ми рози! — жално каза той.

Аз ги оставих и се качих в учебната стая.

Тази сутрин не беше лесно да се заемем с уроците. Кейт искаше да й разкажа за срещата ми с Лукас предишния ден.

— Гостувах на семейството им, както знаеш — казах й аз. — Така че той решил, че трябва да дойде да ме види.

— Помоли ли те да си заминеш оттук?

Аз се поколебах.

— Помолил те е — каза тя. — И ти си се съгласила.

— Не съм. Разказах му, че четем „Островът на съкровищата“, че с теб се разбираме сравнително добре. Вярно, нали?

Тя кимна.

— Е, хайде тогава да видим дали ще можем да се справим с тези аритметични сборове и дали няма да ни останат още петнадесет минути за четене. В такъв случай вярвам, че ще можем да свършим книгата днес.

— Добре — каза тя.

— Излез от унеса си и да започваме.

Саймън заемаше прекалено много мислите ми тази сутрин. Срещата с Лукас малко ме беше разстроила и перспективата да видя отново бавачката Крокет следобед направи спомените ми по-живи от обикновено.

Когато отидох в стаята на г-жа Форд, бавачката още не беше пристигнала, но все пак имаше един посетител. Беше пасторът, преподобният Артър Джеймс. Г-жа Форд явно вземаше активно участие в църковния живот и той беше дошъл да си поговорят за цветната украса на църквата.

Тя ме представи.

— Добре дошли в Перивейл Корт, г-це Кранли — каза той. — Чух от г-жа Форд колко добре се справяте с Кейт.

— Г-жа Форд винаги е била много любезна към мен казах аз.

— Г-жа Форд е любезна към всички. И ние имаме пълни основания да твърдим това. Съпругата ми и аз често се питаме какво бихме правили без нея. Например за украсата, както знаете. Ние разчитаме на Перивейл за толкова много неща. Голямата къща… виждате ли… градинските увеселения и така нататък. Върви така от поколения. Сър Едуард проявяваше дълбока заинтересованост към църквата.

— О да, той беше истински религиозен — каза г-жа Форд. — Ходеше на църква по два пъти всяка неделя, както и останалата част от семейството. Освен това се събирахме на молитва всяка сутрин в хола. Да, набожен човек беше сър Едуард.

— И скърбим за загубата му — добави пасторът. — Няма много като него в днешно време. У младото поколение тази вяра липсва. Надявам се да Ви видя скоро в църквата, г-це Кранли, Вас и малката Ви довереница.

— Да — казах аз. — Разбира се.

— Мис Кейт е малко опърничава — каза г-жа Форд, — но г-ца Кранли прави чудеса. Нейно височество е много доволна. Беше моя идея тя да дойде тук, пасторе. Уредихме го двете с бавачката Крокет. Нейно височество ми е много благодарна.

— Много приятно.

— Ето списъка — каза г-жа Форд. — Г-ца Терис обича да украсява олтара, така че съм я сложила там. А первазите мисля да ги дам на г-ца Чери и сестра й… от едната страна на църквата, разбира се, а за другата страна — на г-ца Дженкинс и г-жа Първис. Мисля, че ако имам и цветята, които трябва да използват, никой няма да се сърди.

Той беше свалил очилата си и изучаваше списъка.

— Отлично… отлично… Знаех, че мога да разчитам на Вас, г-жо Форд, и че ще се справите отлично със задачата.

Двамата се спогледаха дяволито, което за мен означаваше, че е имало опасност да възникнат проблеми, но списъкът на г-жа Форд изключваше подобна възможност.

Приключил мисията си, след малко пасторът се изправи, готов за тръгване. Подаде ми ръка за довиждане и изрази още веднъж надеждата си, че ще ни види с Кейт в църквата в неделя, след което си отиде.

Не след дълго пристигна и бавачката Крокет. Беше радостна да ме види и докато двете разменяхме поздрави, г-жа Форд ни наблюдаваше снизходително усмихната.

— Честна дума — каза бавачката Крокет, — ти наистина изглеждаш добре. И какво чувам, че ти и г-ца Кейт си гугукате като две гълъбчета.

— Промяната у г-ца Кейт е направо забележителна — каза г-жа Форд. — Сър Тристан и милейди са много доволни.

— Г-ца Кранли си има подход към децата — каза бавачката Крокет. — Някои от нас си го имат, други го нямат. Аз забелязах от самото начало, като я видях с моите близнаци.

— Как са близнаците? — попитах аз.

— Малките ми, бедни мишлета. Да останат без майка… е, не е лесно да се преживее такова нещо. Въпреки че те са много малки още… за което съм благодарна. Ако бяха с една или две години по-големи, щеше да им е по-ясно какво е станало. Сега си мислят, че тя е отишла в Рая, а за тях това е все едно, че е заминала до Плимут. Мислят, че ще се върне. И непрекъснато ме питат кога. Да ти се скъса сърцето. Питат и за тебе, също. Трябва да дойдеш и да ги видиш някой път. Ще се зарадват. Разбира се, после пак ще има сълзи, когато си тръгнеш. Е, аз правя каквото мога.

— А как е Карлтън, бавачке?

Тя поклати глава.

— Понякога мисля, че той няма да го преживее. Горкият човек. Ходи си наоколо като насън. А г-н Лукас… е, при него човек никога не знае. Тъгува много, струва ми се. Мрачен дом. Аз се старая да направя весела поне детската стая, доколкото мога.

Тя упорито ме загледа, опитвайки се да ми каже, че ще иска да си разменим и по някоя дума насаме, разбира се, за да й разкажа дали съм постигнала нещо досега. Но всъщност, какво бях постигнала? Когато се замислих сега, не бях стигнала много далеч, ако изключим скромните ми успехи с Кейт. Но за другото усилията ми се бяха оказали твърде безплодни.

Поговорихме на общи теми… времето, реколтата на полето, дребни клюки за съседите.

Г-жа Форд действително ни остави за около половин час сами. Каза, че има да свърши нещо в кухнята. Нещо във връзка с вечерята. Трябвало да размени няколко думи с главната готвачка и не можела да го отлага.

— Вие двете можете да се погрижите за себе си, докато ме няма — каза тя.

Още щом ни остави, бавачката Крокет нетърпеливо попита:

— Откри ли нещо?

Аз поклатих глава.

— Понякога се питам дали изобщо ще успея. Не мога да разбера къде се крие ключът към загадката.

— Ще излезе нещо наяве. Чувствам, го със сърцето си. А ако не, бедното ми момче ще прекара живота си в чужбина… като скитник. Това не трябва да стане.

— Но, бавачке… дори ако разкрием истината и обвинението срещу него отпадне, ще ни е много трудно да открием къде е той сега, за да му го кажем.

— Но за това ще пишат във всички вестници, нали?

— Да, но ако е в чужбина… няма да ги прочете.

— Ще намерим начин. Първо трябва да докажем, че е невинен.

— Често се питам откъде да започна.

— Аз мисля, че тя е имала пръст в тази работа.

— Имаш предвид лейди Перивейл?

Тя кимна.

— И защо трябва да е била замесена?

— Ето това трябва да разбереш. А и той също… бил е забъркан от самото начало, нали? А това може да е било мотив. Трябва да е имало мотив.

— Обсъждали сме това и преди.

— Ти не си се отказала, нали?

— Не… не. Но наистина ми се иска да можех да постигна някакъв резултат.

— Е, сега си на най-доброто място, откъдето можеш да го направиш. Ако има нещо, с което мога да помогна… когато и да е.

— Ти си ми добра подкрепа, бавачке.

— Виж, не сме далеч една от друга. Надявам се да идваш да ни виждаш в имението Трекън понякога, а аз мога също да отскачам дотук с Джак Картър. Така че ще поддържаме връзка. Нямам думи да изразя какво бих дала, за да видя момчето си отново.

— Зная.

Г-жа Форд се върна.

— За последен път се убедих, че това място тук ще се разпадне без мен. Да бях казала само веднъж, разбирам, но аз съм повтаряла поне двайсет пъти, че нейно височество не понася чесън. Обаче готвачката пак искаше да го добави в задушеното. Защото работила няколко месеца при едно френско семейство и сега главата й е пълна с идеи. Човек не трябва и за миг да ги изпуска от очи. Успях да я спра точно навреме. А вие двете си побъбрихте добре?

— Тъкмо й казвах, че ако склоня Джак Картър да ме вземе пак, ще дойда да ви видя скоро.

— Когато кажеш. Винаги си добре дошла, знаеш това. О, виж, пасторът си е забравил очилата. Този човек щеше да си забрави и главата, ако не беше закрепена здраво на раменете му. А пък без очила е загубен. Ще трябва да му ги занеса.

— Аз ще му ги занеса — казах аз. — Искам да се поразходя малко.

— О, наистина ли? Чудя се дали вече е забелязал, че ги няма. Ако не е, то скоро ще забележи.

Аз взех очилата, а бавачката Крокет каза, че също трябва да си тръгва, защото Джак Картър щял да пристигне всеки момент, а никак не обичал да чака.

— Тогава по-добре отивай долу — каза г-жа Форд. — Е, довиждане, бавачке, и не забравяй, когато решиш пак… и за теб ще има чаша от най-хубавия ми чай.

Слязох с бавачката Крокет до портата на двора и не бяхме чакали и няколко минути, когато Джак дойде. Бавачката Крокет се качи на капрата до него, махна ми за сбогом и потеглиха.

Аз се отправих към църквата. Негово преосвещенство Артър Джеймс беше щастлив да получи очилата си, а аз се запознах със съпругата му, която с шеговита строгост отбеляза, че той редовно ги губи и това трябва да му бъде за урок.

Поканиха ме да вляза, но аз се извиних, че не мога, защото Кейт сигурно отдавна ме очакваше. Сбогувах се и тръгнах обратно през църковния двор. Странно е чувството, което подобни места предизвикват у нас. Не можех да се въздържа и се спрях да прочета някои от надписите върху надгробните камъни край мен. Бяха за хора, живели преди стотици години. Питах се какъв ли е бил животът им. Стигнах до гробницата на Перивейл. Козмо беше погребан тук. Да можеше само да проговори и да ни каже какво се е случило!

Погледът ми беше привлечен от едно стъклено бурканче, защото в него стояха четири прекрасни рози — розови на цвят, със загадъчен синкав оттенък.

Не можех да повярвам на очите си. Приближих се, за да ги разгледам по-добре. Ето го оня евтин надгробен камък, толкова скромен сред разкоша на другите гробове; и разбрах, че точно тези бяха розите, които градинарят Литълтън оплакваше цял ден.

Не можех да откъсна погледа си. Кой ги беше сложил тук? Спомних си за полските цветя в бурканчето преди, откъснати явно от близкия храсталак. Но тези рози…

Кой беше взел розите от градината на Перивейл Корт, за да ги постави на гроба на един непознат мъж?

И защо Кейт ми беше показала гроба?

Върнах се замислена в Перивейл Корт. И все повече се убеждавах, че единствено Кейт би могла да извърши това.

Тя очевидно ме беше чакала, защото влезе в стаята ми само няколко минути след мен. Седна на леглото и ме погледна укорително.

— Пак си излизала — каза ми тя. — Вчера отиде да се срещнеш с оня мъж, а днес беше с бавачката Крокет и когато аз отидох да те потърся, пак беше излязла.

— Пасторът забрави очилата си и трябваше да му ги върна.

— Глупав старец. Непрекъснато губи нещо.

— Някои хора са малко разсеяни. Просто, често си имат по-важни неща, за които да мислят! Чу ли суматохата около изчезналите рози тази сутрин?

— Какви рози? — Тя застана нащрек, от което разбрах, че съм била на прав път.

— Имало някакви специални рози. Литълтън положил особени грижи за тях и били неговата гордост. Някой ги откъснал. Той беше бесен. Е, аз зная къде са.

Тя недоверчиво ме погледна.

Аз продължих:

— Намират се в църковния двор, на гроба на мъжа, който се удавил. Спомняш ли си? Ти ми го показа. Тогава в бурканчето имаше свежи полски цветя. А сега, специалните рози на Литълтън.

— Стана ми ясно, че за теб полските цветя бяха ужасни.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, по гробовете хората обикновено слагат рози, лилии и други подобни.

— Кейт — казах аз, — ти си взела розите. И си ги сложила на оня гроб.

Тя не каза нищо.

— Но защо? — попитах аз. — Не е ли така? — настоявах аз.

— Всички останали си имат разни неща… статуи, разни подобни. И какво толкова, няколко цветя!

— Защо го направи, Кейт?

Тя неспокойно се размърда на леглото.

— Нека да почетем.

— Не мога да чета спокойно, докато не изясним това — казах аз.

— Да изясним това! Какво искаш да кажеш! — Беше вбесена, явен знак, че се опитва да се защити.

— Кажи ми честно, защо сложи цветята на оня гроб, Кейт!

— Защото той си нямаше. Какво значат няколко стари рози? Освен това, те не са на Литълтън. Те са на Втория, или на майка ми. А пък те и двамата не казаха нищо. Все им е едно дали са в градината или на гроба.

— Защо ти е мъчно за оня човек?

— Защото той си няма нищо.

— За първи път разбирам, че имаш състрадателно сърце. Не е в стила ти, Кейт.

— Е — каза тя, с вирната предизвикателно глава. — Просто исках и това е.

— Значи си отрязала розите и си ги занесла на гроба.

— Да. Хвърлих другите цветя и налях прясна вода от помпата.

— Разбирам всичко това. Но защо го направи заради този мъж? Ти… познаваш ли го?

Тя кимна и на лицето й неочаквано се появи някаква уплаха, тъга — чувства, непривични за нея. Почувствах, че е разтревожена и има нужда от утеха. Приближих се и я прегърнах — за моя изненада, тя не се отдръпна.

— Знаеш, че с теб сме добри приятелки, нали, Кейт? — казах аз. — Може да споделиш.

— Не съм го казала на никого. Не вярвам, че ще искат да ме изслушат.

— Кой? Майка ти?

— И Дядката.

— Кой е бил този мъж, Кейт?

— Мислех, че може да е бил… баща ми.

Така се изненадах, че за момент не можех да говоря. Пияният моряк… баща й!

— Разбирам — най-после казах. — Това е нещо друго.

— Хората слагат цветя на гробовете на бащите си — каза тя. — Но на него никой друг не му беше сложил. Така че… го направих аз.

— Хубаво е, че си се сетила. Никой не би могъл да те обвинява за това. Разкажи ми за баща си.

— Аз не го харесвах — каза тя. — Но и не го виждах често. Живеехме в една къща на една ужасна улица и до един ужасен пазар. Страхувахме се от него. Живеехме на горния етаж. Долу имаше други хора. Имаше три стаи и дървена стълба, която водеше към задния двор. Но не беше като тук. Дори не и като Сийшел Котидж. Беше… ужасно.

— И ти живееше там с майка си и баща си?

Опитвах се да си представя прекрасната Мирабел, в мястото, което Кейт току-що беше описала. Не беше лесно.

— Той не се връщаше често в къщи. Пътуваше по моретата. А когато се върнеше… беше ужасно. Беше винаги пиян… и ние го мразехме. Оставаше известно време… после се връщаше пак в морето.

— И тогава напуснахте онова място?

Тя кимна.

— Дядката дойде и ние заминахме… с него. Точно тогава дойдохме в Сийшел Котидж… след това всичко се промени.

— Но мъжът в гроба се казва Том Пери, а ти си Кейт Бланшар.

— Не зная за имената. Зная само, че ми беше баща. Беше моряк и се връщаше в къщи с една бяла чанта през рамо… и майка ми го мразеше. А когато дойде Дядката, стана различно. Морякът… баща ми… вече не се появи. Но той и без това оставаше само за малко. Винаги заминаваше нанякъде. После се качихме на един влак с Дядката и той ни заведе в Сийшел Котидж.

— Ти на колко години беше, Кейт?

— Не си спомням точно… на три или четири. Отдавна беше. Спомням си само някои дребни неща. Как седяхме във влака… Дядката ме носеше из полето и ми показваше крави и овце. Бях много щастлива тогава. Разбирах, че Дядката ни води надалеч и че вече няма да трябва да виждаме баща ми.

— И въпреки това си сложила цветя на гроба му.

— Само защото си мислех, че е бил моят баща.

— Не си ли сигурна?

— Веднъж съм… а после не съм. Не зная. Но можеше да е баща ми. Аз го мразех и той не беше жив… но ми беше баща и трябваше да сложа цветя на гроба му.

— Та значи, той после се върнал.

Тя замълча за момент, а после каза:

— Видях го. Изплаших се много.

— Къде го видя?

— В Ъпбридж. Понякога играехме заедно с Лили Дрейк, тя идваше при нас в Сийшел Котидж. Дядката ни измисляше страхотни игри. Лили обичаше да идва, а аз обичах да ходя при нея. Г-жа Дрейк често ни вземаше със себе си в Ъпбридж, когато отиваше да пазарува… видях го, когато веднъж бяхме там.

— Откъде си сигурна, че е бил той?

Тя ме изгледа строго.

— Не го виждах за първи път, нали? Той вървеше по особен начин. Като че ли беше пиян… а невинаги беше. Мислех, че когато пиеше много, забравяше как да върви. Аз бях на пазара с г-жа Дрейк и Лили. Стояхме пред една сергия, пълна с лъскави червени ябълки и круши. Тогава го видях. Той не ме видя. Скрих се зад гърба на г-жа Дрейк. Тя е много едра и носи огромни, широки поли. Можех цялата да се скрия там. Чух го и да говори. Отиде до една от продавачките и я попита дали познава една червенокоса жена с малко момиченце. И че жената се казвала г-жа Пери. Чух как продавачката му отговори, че не познавала такива хора. И си помислих, че е вярно, защото майка ми се казваше г-жа Бланшар, а не г-жа Пери. Но помислих, че е баща ми…

— Каза ли на майка си кого си видяла?

Тя поклати глава.

— Не, но разказах на Дядката.

— Той какво каза?

— Че не е възможно. Че баща ми е починал. Удавил се в морето. И мъжът, когото съм видяла, просто приличал на него.

— Ти повярва ли му?

— Да, разбира се.

— Но ми каза, че си мислела, че е баща ти.

— Не, тогава не мислех така. И сега понякога мисля, че е… друг път, че не е. Но си казах, че ако е бил баща ми, трябва да му сложа цветя.

Аз нежно я прегърнах, и тя се отпусна в ръцете ми.

— О, Кейт — казах аз. — Радвам се, че ми каза.

— Аз също — отговори тя. — Нали сключихме примирие?

— Да — казах аз. — Но с примирието свърши. Не ни е нужно повече. Сега сме приятелки. Кажи какво се случи по-нататък.

— Ами… после мъжът, когото бях видяла, се удави. Паднал от скалите, когато бил пиян. Това беше нещо, което моят баща… той… би направил… така че този мъж много приличаше на него. Много лесно можеше да се направи грешка.

— Но той се е казвал Пери. Какво беше твоето име, когато живеехте на онова място… преди да дойде да ви вземе дядо ти?

— Не си спомням. О, да сетих се… беше Бланшар… струва ми се.

— Мислиш ли, че може да е било друго?

Тя енергично разтърси глава.

— Не. Дядката каза, че името ми винаги е било Кейт Бланшар и че това е било и името на баща ми и че мъжът, когото съм видяла в Ъпбридж, не ми е баща. Просто друг човек, който приличал на него. И той беше моряк. Моряците си приличат. А всички онези моряци от „Островът на съкровищата“ изглеждаха различни, нали? Само че те са нещо специално. О, Крани, не трябваше да ти разказвам!

— Хубаво е, че ми го каза. Сега двете знаем толкова много една за друга. Така открихме, че сме истински приятелки. И ще си помагаме, с каквото можем. Кажи ми какво се случи, когато откриха оня мъж на скалите.

— Е, просто го намериха там. Казаха, че бил моряк и не живеел тук. Дошъл от Лондон. Разпитвал за някого… някакви негови роднини. Това пишеше във вестниците.

— А ти вече беше казала на дядо си, че мислиш, че е бил баща ти?

— Дядката каза, че не е баща ми и че трябва да престана да мисля, че е. Че баща ми е мъртъв и че вече нямам нищо общо с онова място, където живеехме преди. Че домът ми е тук, с него и с майка ми, в нашата красива Сийшел Котидж, до морето.

— Вдигнал се е голям шум, когато са намерили тялото му, нали? Къде точно го намериха?

— Върху скалите долу на брега. Казаха, че приливът можел да го отнесе навътре в морето, но не го отнесъл.

— Какво ще правиш сега, Кейт? Ще продължаваш ли да носиш цветя на гроба му?

По лицето й прочетох отговора.

— Да — каза. — Розите на Литълтън въобще не ме интересуват. — Тя се разсмя и за момент в очите й проблясваха типичните, палави пламъчета. — Ще си откъсна още, ако искам. Те не са негови. Те са си на Втория… и на майка ми, защото тя се ожени за Втория и всичко негово стана също нейно.

Аз си помислих: в сърцето си тя е убедена, че мъжът в гроба е баща й. И станах все по-уверена, че съм достигнала до много важно разкритие.