Виктория Холт
Пленницата (8)

Посещение в Лондон

Реших, че трябва да отида в Лондон. Исках да съм там, докато правеха операцията на Лукас. Исках да го видя, преди да започнат, за да мога да го уверя, че ще мисля за него през цялото време; и че ще се моля непременно да има успех.

Можех да остана няколко дни при баща ми, а клиниката не беше далеч от там. Трябваше да съм наблизо и Лукас да знае за това.

Поисках разговор с младата лейди Перивейл.

Казах й:

— Много моля да ме извините, но трябва да замина за Лондон. Мой много близък приятел трябва да бъде подложен на операция и искам да съм там. Още повече, време е да се срещна с баща си. Не съм го виждала от деня, когато придружих приятелите си, професор и госпожа Графтън, до Корнуол, а наистина мисля, че съм длъжна да дам някои обяснения на семейството си.

— О, боже — каза тя. — Боя се, че Кейт ще се разстрои изключително много. Вие двете се сближихте толкова много.

— Да, но трябва да замина. Ще говоря с нея. Ще се постарая да ме разбере правилно.

Действително говорих с нея:

— Защо не мога да дойда с теб? — полита тя.

— Налага се да бъда сама.

— Не разбирам защо.

— Но аз разбирам.

— А какво ще правя аз, докато те няма?

— Справяла си се добре и преди моето появяване.

— Тогава беше друго.

— Ще ти кажа какво ще направим. Ще намеря някои книги за теб и ще можеш да ми разкажеш, когато се върна. Ще ти дам и някои уроци, които да подготвиш.

— И какво му е хубавото на това?

— Ще имаш с какво да запълниш времето си.

— Не искам да има с какво да запълвам времето си. Искам, ако аз не мога да дойда с теб, да не ходиш и ти.

— Уви. Ето ти още един урок, който трябва да научиш. Нещата невинаги се нареждат така, както ни се иска. Слушай, Кейт. Аз трябва непременно да замина.

— Може и да не се върнеш.

— Ще се върна. Заклевам се.

Тя донесе една библия и ме накара да се закълна в нея. После малко се успокои.

Аз се почувствах дълбоко трогната от това, че явно означавах толкова много за нея.

* * *

Баща ми се зарадва да ме види. Леля Мод остана хладка и критична — точно каквато очаквах да бъде.

Баща ми каза:

— Решението, което взе, беше странно от твоя страна, Розета.

— Искаше ми се да върша нещо.

— Имаше толкова много други неща, които би могла да избереш — каза леля Мод.

— И аз можех да намеря нещо подходящо за теб в Музея — добави баща ми.

— Което щеше да е хиляди пъти по-добро — каза леля Мод. — Но гувернантка… и то в дивата пустош на Корнуол.

— Семейството е много известно. Съседи на Лоримър.

— Толкова се радвам, че си близо до Лоримър — каза баща ми. — Какво преподаваш?

— Всичко — отговорих му аз. — Не е трудно.

Той се изненада.

— Във всеки случай — каза леля Мод — въобще няма значение какво преподаваш и на кого. Мисля, че постъпи много глупаво. Гувернантка, представи си!

— И Фелисити беше гувернантка, не забравяй.

— Ти не си Фелисити.

— Не, не съм. Аз съм си аз. Исках само да кажа, че тя успя да се справи много добре и ни най-малко не се смущаваше от професията си.

— Но тя работеше сред приятели… и го направи като услуга.

— Е, аз също правя услуга. И те са ми благодарни за това.

Леля Мод ми отвърна с нетърпелив жест.

В кухнята ме посрещнаха с радост. Г-н Доланд беше още малко остарял. Слепоочията му сребрееха повече от преди. Г-жа Харлоу беше по-едра, отколкото си я спомнях, а момичетата бяха същите.

— Значи сега си гувернантка, така ли? — каза г-жа Харлоу и леко сбърчи нос.

— Да, г-жо Харлоу.

— А си дъщеря на господаря!

— Работата ми харесва. Имам много умна и необикновена ученичка. Била е много трудно дете, преди да се появя аз.

— Не можех да го повярвам… нито г-н Доланд… нали така, г-н Доланд?

Г-н Доланд се съгласи, че никога не би могъл да повярва.

— Така добре си живеехме тук долу — казах аз. — Още ли изпълняваш „Камбаните“, г-н Доланд?

— От време на време, г-це Розета.

— Толкова се плашех тогава. После сънувах евреинът от Полша. Разказах на Кейт — това е ученичката ми — за теб. Много ми се иска да я доведа тук, за да се запознаете с нея.

— Да, да, чувстваме липсата на млад живот из къщата — малко тъжно каза г-жа Харлоу.

Аз се приближих до нея и я прегърнах. Тя благодарно ме притисна до себе си.

— Ето — каза тя. — Ние тук често си говорим за старите дни. Ти си беше едно малко, старомодно същество.

— Трябва да чуя „Камбаните“ преди да си тръгна.

— Разбрах, че г-н Лоримър бил в Лондон.

— Да. Ще отида да го видя, докато съм тук.

Не ми убягна многозначителният поглед, който си размениха г-н Доланд и г-жа Харлоу. Значи и те ме виждаха като евентуална бъдеща съпруга на Лукас.

На следващия ден отидох в клиниката. Лукас се зарадва много.

— Толкова съм трогнат, че дойде — ми каза той.

— Разбира се, че дойдох. Исках да съм тук по време на операцията и да знаеш, че непрекъснато мисля за теб. Ще мина утре следобед с баща ми или с леля Мод, за да разбера как е протекла.

— Може да е твърде рано да се каже.

— Независимо от това, ще дойда.

Стаята му беше малка, с едно легло и масичка до него. Той бе облечен в болничен халат. Каза, че го посъветвали да почива през последните два дни, затова прекарвал времето си предимно в четене. Очевидно е трябвало да го подготвят за операцията и затова му бяха дали този съвет.

— Толкова се радвам, че дойде, Розета — каза той. — Има нещо, което исках да научиш. Седни там, до прозореца, за да мога да те виждам.

— Шумът от улицата пречи ли ти? — попитах аз.

— Не. Харесва ми. Обичам да чувствам, че навън животът си върви.

— Какво искаш да ми кажеш, Лукас?

— Предприех някои действия. Беше преди известно време, преди да споделиш с мен, че Джон Плейър всъщност е Саймън Перивейл.

— Действия, Лукас? Какви действия?

— Изпратих Дик Дювейн да го търси.

— Ти… какво?

— Нямаше много неща, на които да се опра. Дик замина за Константинопол. Мислех, че Саймън може все още да работи за пашата и че може да се намери човек, когото да подкупим, за да можем да го върнем в Англия. Зная как трябва да се подхожда към хората там. А и беше точно такова нещо, което Дик би свършил добре. Ако съществуваше такава възможност, Дик непременно щеше да успее да я използва.

— Защо го направи, Лукас?

— Защото разбрах, че ти искаш именно него. Преди си казвах, че между нас тримата се е създала здрава връзка. Преминахме през толкова изпитания заедно. Те се отразяват на хората. Но някак, аз останах настрана. Почувствах го на острова.

— Помислил си така само защото не можеше да вървиш. Ние трябваше да отиваме двамата да търсим храна. Но ти никога не си оставал настрани, Лукас.

— Напротив, стана точно така. Той довери тайната си именно на теб и ето те сега, решена с цената на всичко да докажеш невинността му.

Аз замълчах.

— Имаше случаи, когато си мислех, че ти и аз… е, искаше ми се да е така. Животът ми се промени, откакто ти пристигна в Корнуол. Започнах да изпитвам известен оптимизъм… бих казал, лъч надежда, че чудеса наистина могат да стават.

— Ние видяхме едно чудо… повече от едно. Наистина сякаш провидението… съдбата… или както още ги наричат, се грижеха за нас. Виж как оцеляхме сред този океан… а после на острова, след това какъв късмет имах в харема. Наистина понякога, имах чувството, че добрият ми ангел ме пази. Теб също, Лукас. Начинът, по който си се върнал в къщи, наистина е бил… невероятен.

— Като това… — каза той, поглеждайки крака си.

— Мисля, че у всеки от нас останаха дълбоки белези. Но, Лукас, ти си направил това за мен! Опитвал си се да го намериш, за да ми го върнеш отново!

— Признавам, че понякога си мислех, че съм глупак. Забрави го, казвах си аз. Нека си остане там завинаги, където и да е. Тогава ти и аз бихме могли да направим нещо с живота си… двамата заедно. Ето така си мислех. А после си казах: Но тя винаги ще се колебае. Винаги ще си мисли за него. Така че стигнах до заключението, че ще се опитам да го намеря и да го върна тук… стига да бъде възможно.

— Никога няма да забравя това, което си направил за мен. Ти веднъж ми каза, че след себе си обичаш най-много мен и че всички хора обичат най-много себе си, а когато казват, че обичат друг, то е само заради удобството и удоволствието, които този човек би доставил на самите тях. Спомняш ли си? Но не мисля, че го показваш на практика… сега.

Той се засмя.

— Не ме изкарвай герой. Страшно ще се разочароваш, ако се опиташ.

— О, Лукас…

— Добре, добре. Няма повече. Да не ставаме сантиментални. Мислех, че трябва да знаеш, това е всичко. Когато ти ми разказа кой всъщност е той и че е смятал да замине за Австралия, аз писах на Дик и сега той сигурно е на път за там. Австралия не е гъсто населена. Там той би могъл да го намери сравнително по-лесно. Но дори и да го намери… той не може да се върне, нали?

— Докато не докажем, че е невинен.

Той тъжно ме погледна.

— Мислиш, че никога няма да го докажа, нали?

— Мисля, че си си поставила много трудна задача.

— Но ти ще ми помогнеш, Лукас.

— Сега съм малко нещо като пречупена тръстика обаче.

— Обаче ще бъдеш много по-добре след… знаеш, че ще бъдеш. Сигурен си.

— Е, това ми е целта, нали?

— Нямам търпение утрешният ден да свърши.

— Благодаря ти, Розета.

— Трябва да бъде успешна. Трябва.

Той кимна. Аз го целунах по челото и го оставих. Нямах сили да прикрия чувствата си, а не исках да забележи колко много се страхувах.

След като излязох от стаята му, аз помолих за кратък разговор с хирурга му и в крайна сметка успях и ме заведоха при него. Казах му, че бих била благодарна, ако е достатъчно откровен и ме осведоми дали има някаква вероятност Лукас да преживее операцията.

Когато той се поколеба за няколко секунди, аз изтръпнах от ужас.

— Предполагам, че Вие сте годеницата му — каза той.

Аз не отрекох. Реших, че така той ще бъде по-искрен.

Той продължи:

— Операцията е продължителна и сложна. Ако е успешна, той ще може да върви с много по-малки усилия и без болки… въпреки че винаги леко ще накуцва. Но тъй като е дълга и сложна, това ще означава допълнително натоварване на сърцето му, а точно това е опасното. Г-н Лоримър е здрав и силен. Състоянието му е задоволително. Има добър шанс операцията да премине успешно. Само че не трябва да забравяме натоварването на сърцето.

— Благодаря Ви — казах аз.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Убеден съм, че всичко ще свърши добре.

Излязох от клиниката много разтревожена. Искаше ми се да се върна при Лукас и да му кажа колко много го обичам и че сега най-важното нещо на света за мен беше операцията му да премине успешно.

* * *

Следващият ден ми се стори безкраен. В късния следобед баща ми, леля Мод и аз отидохме в клиниката. Срещнахме се с лекаря, с когото бях разговаряла предишния ден.

— Г-н Лоримър понесе операцията без усложнения — каза той. — Все още е твърде рано да се каже дали е била успешна обаче. Сега той е доста добре. Можете да влезете и да го видите, но за не повече от няколко минути. Само г-ца Кранли, разбира се.

Видях Лукас. Лежеше в леглото си, а кракът му беше прикован в шини. Изглеждаше съвсем различен от когато и да е преди… безпомощен, уязвим.

— Здравей, Лукас.

— Розета…

— Казват, че е преминало добре.

Той кимна и погледна към стола до леглото си. Аз седнах.

— Хубаво е да те видя.

— Не говори. Казаха ми да не стоя повече от няколко минути.

Той се опита да се засмее.

— Искам само да знаеш, че мисля за теб през цялото време. Ще дойда веднага, щом ми разрешат отново.

Той ми се усмихна.

— А ти скоро ще излезеш оттук.

На вратата се показа една сестра и аз се изправих.

— Не забравяй, мисля за теб — казах аз и го целунах.

След това се върнахме в Блумзбъри.

* * *

Лукас се възстановяваше „според очакванията“. Все още беше на легло и аз разбрах, че изходът от операцията не можеше да стане ясен, докато той не стигнеше до състояние да стъпи на земята. Посещенията трябваше да бъдат кратки. Така дните ми изглеждаха дълги и затова аз реших да използвам времето си и да отида да видя мястото, където бе отседнала Мирабел при някогашното си боледуване.

Не можех да забравя думите на Мария: „Ако тя беше омъжена, щях да си кажа, че е бременна“. Сигурно беше сгрешила. Нямаше дете. Запитах се дали зад мистериозното й пътуване до Лондон не се криеше нещо по-сериозно.

Малтън Хауз се намираше в Бейзуотър. Знаех само толкова, но вероятно нямаше да бъде невъзможно да открия мястото.

През последната седмица бях мислила само за Лукас и тъй като не можех да го виждам, освен за съвсем кратко, имах нужда от нещо, което да запълни времето ми и да ме отвлече донякъде от ужасното чувство на несигурност, че може би не всичко при него бе протекло както трябва.

Мислех да наема карета някой следобед и да се опитам да намеря Малтън Хауз. Напомних си, че не биваше „да оставям нито един камък непреобърнат“. Кой знае, важните доказателства понякога се крият на най-неочаквани места.

Вярно, желанието ми да докажа невинността на Саймън, беше отстъпило на второ място напоследък, изместено от тревогата ми за Лукас, но все пак бях отишла твърде далеч в издирванията си, за да се откажа сега. А силата на това мое желание не беше отслабнала.

Знаех името на къщата и на квартала. Можех да ги кажа на кочияша на каретата. Кочияшите познаваха Лондон добре. И така трябваше да бъде. От това зависеше успехът на работата им.

Беше ранен следобед. Баща ми работеше в кабинета си, а леля Мод почиваше в стаята си. Излязох от къщата и извиках кола.

Кочияшът не остана много доволен, когато чу адреса.

— Малтън Хауз? И къде е това?

— В Бейзуотър.

— И само толкова ли от адреса знаеш?

Потвърдих.

— Добре, ще стигнем до Бейзуотър. Това е лесно. Там… о, почакай малко, сещам се за един площад Малтън.

— Струва ми се доста вероятно да е там.

— Добре тогава, госпожице, ще отидем да видим.

Когато пристигнахме до площад Малтън, той намали и заразглежда къщите.

Видяхме една жена с пазарска чанта. Тя вървеше доста забързана.

Кочияшът намали съвсем и вместо поздрав, докосна шапката си с камшика.

— Моля, госпожо. Знаете ли тук някъде Малтън Хауз?

— Да, защо — каза тя. — Онази на ъгъла.

— Мерси, госпожо.

Спряхме пред къщата.

Аз казах:

— Ще ме почакате ли тук? Няма да се бавя.

— Ще спра ей там зад ъгъла — отговори той. — Не мога да чакам точно тук.

— Устройва ме чудесно.

И наистина ме устройваше, защото се сетих, че можеше да му се стори странно да искам да дойда дотук само за да погледна къщата отвън.

Къщата беше разположена малко навътре в двора. До вратата водеха няколко стъпала, а сред малобройните и доста неугледни храсти в предната градина имаше табела с надпис „Милтън Хаус. Клиника за бременни“. А долу в ъгъла: „Г-жа Б. А. Кампден“ и още няколко букви след името, в чието значение не бях сигурна.

Докато стоях така, загледана с недоумение в табелата, към мен се приближи жена. Познах я веднага — беше същата, която кочияшът беше спрял да пита.

— Мога ли да Ви помогна? — учтиво ме попита тя.

— О… ъ-ъ… не, благодаря — казах аз.

— Аз съм г-жа Кампден — продължи тя. — Видях Ви да слизате от колата.

Започваше да става неудобно. Трябва да й беше станало ясно, че съм имала намерение да дойда тук, след като кочияшът я попита за пътя. Как да й кажа сега, че просто исках да огледам?

Тя каза:

— Защо не влезете? По-леко е да се говори вътре.

— Аз… ъ-ъ… само исках…

Тя ми се усмихна.

— Разбирам. — Бързо ме измери с поглед. Не зная как стана, но в следващия момент вече вървях след нея. Вратата беше отключена и се озовахме в хола, който служеше за приемна.

— Влезте — каза тя.

Опитах се да й откажа. Започнах:

— Аз само… — Но как можех да й обясня, че всъщност исках само да разбера каква къща бе това? Очевидно, тя вече си беше извадила собствени заключения.

— Наистина, не би трябвало да Ви отнемам от времето… — отново започнах аз.

Тя ме хвана под ръка и ме въведе в една стая.

— Сега нека да се настаним удобно — каза после. Бутна ме да седна на един стол. — Не трябва да се срамувате. Случва се на толкова много момичета. Аз разбирам добре. А ние сме тук, за да помагаме.

Чувствах как затъвам все повече и повече в една смешна ситуация, от която трябваше да се измъкна възможно най-скоро. Какво можех да й кажа? Как да й обясня? Не бях дошла тук случайно. Беше ужасно лош късмет, че кочияшът трябваше да попадне точно на нея. Опитвах се да измисля някакво обяснение на присъствието си. Трескаво обмислях варианти.

— Трябва да задам няколко въпроса, естествено — говореше тя, докато аз отчаяно напрягах мозъка си за вероятен изход от положението.

— Сега, не трябва да нервничите. Свикнала съм на тези неща. Ще оправим всичко. Имате ли някаква представа кога сте забременели?

Сега вече ме обзе ужас. Исках да избягам оттам веднага.

— Правите грешка — казах аз. — Аз… просто дойдох да попитам за една моя приятелка.

— Приятелка? Каква приятелка?

— Мисля, че е идвала тук. Беше преди известно време… загубих контакт с нея и се запитах дали Вие не бихте могли да ми помогнете. Името й е г-жа Бланшар…

— Госпожа Бланшар? — Тя ме изгледа студено.

Смятах, че наистина щеше да си я спомня. Всеки би си спомнил Мирабел. Необикновената й красота би направила това неизбежно.

И изведнъж ме осени неочаквана идея. Без да се замислям, аз казах:

— Или маже би тя е дошла тук като г-жа Пери…

Още докато изричах думите, се запитах, що за идея беше това. Просто така, защото подозирах, че заболяването й беше обвито в някаква мистериозност. Хрумна ми, че може и да не е използвала името Бланшар… Аз никога не бях успяла да отхвърля докрай вероятността, че всъщност точно тя е била съпругата на моряка, чийто гроб Кейт посещаваше… и че тогава действително е била г-жа Пери…

Май започнах да губя разума си. Исках само да се махна оттам.

Казах:

— Помислих, че бихте могли да ми дадете адреса й.

— Трябва да Ви кажа веднага, че ние никога не съобщаваме адресите на пациентките си.

— Е, допусках, че може и да не пожелаете. Благодаря Ви много. Извинете ме за времето, което Ви отнех.

— Как се казвате?

— О, това не е от значение. Просто минавах и си помислих, че… Просто минавах! В карета, която ме доведе специално тук!

Затъвах все повече в лъжите си.

— Не сте от пресата, нали? — попита тя, доста заплашително.

— Не… не, не, уверявам Ви. Просто помислих за приятелката си и се запитах дали бихте ми помогнали да я намеря. Съжалявам за безпокойството. Нямаше да вляза, ако…

— Ако аз не бях се появила точно в този момент. Сигурна ли сте, че не се нуждаете от услугите ни?

— Да, съвсем сигурна. Сега, ако ме извините… Съжалявам, че Ви обезпокоих… Довиждане и благодаря.

Отправих се към вратата, а тя не престана да ме гледа през присвитите си очи. Треперех. Имаше нещо около тази жена, или може би в цялото място, което не предвещаваше нищо добро.

Изпитах огромно облекчение, когато излязох на улицата. Какъв провал! А как бих могла да зная, че ще се сблъскам точно със собственицата! Какъв ужасен късмет — да се появи именно в оня момент. А аз просто не бях подготвена. Държах се безнадеждно лошо в ролята, която сама си бях отредила. Тъй като се бях справила доста добре като гувернантка, си въобразявах, че щях да бъда и добър детектив. Чувствах се унижена и нещастна; единственото ми желание беше наистина да се махна колкото може по-скоро оттам.

Щеше да ми бъде за урок. Детективските ми методи бяха недодялани и аматьорски.

Изтичах зад ъгъла, за да потърся каретата.

— Наистина стана бързо — каза кочияшът.

— О, да.

— Наред ли е всичко?

— О, да… да.

Знаех какво си мислеше — едно момиче в беда, отчаяно да намери някое от ония места. Клиниката за бременни, да — но и място, където нямаха да имат нищо против да спасят едно момиче в беда.

Облегнах се изтощена назад и се замислих за всичко това, припомняйки си всяка ужасна минута. Защо бях споменала г-жа Пери! Просто ми беше минало през ума, че тя може да е отишла там под това име. Колко глупаво от моя страна! Едно нещо разбрах със сигурност — че Мирабел е отишла там бременна, а когато е излязла, вече не е била. Какво би могло да значи това? Чие е било детето? На Козмо? Предстояло й е да се омъжи за него тогава. На Тристан?

Беше ли това важно доказателство?

Струва ми се, че веригата от събития ставаше все по-сложна и аз въобще не се приближавах към разрешението на загадката.

Когато стигнахме до нашата къща, все още бях дълбоко разтърсена от срещата.

* * *

На следващия ден отидох да видя Лукас. Когато почуках, вратата ми отвори самият той. Стоеше изправен на краката си.

— Лукас — извиках аз.

— Погледни ме. — Той направи няколко крачки и аз можех да видя разликата.

— Било е успешно! — извиках аз.

Той кимна, усмихвайки се победоносно.

— О, Лукас… прекрасно е!

Аз се хвърлих към него и двамата щастливи се прегърнахме.

— Ти ми помогна много — каза той.

— Аз?

— Като идваше всеки ден, тревожеше се за мен.

— Разбира се, че трябваше да идвам. И естествено се тревожех. Хайде, разкажи ми всичко.

— Е, все още далеч не съм във форма.

— Напротив, изглеждаш добре.

— Казаха, че операцията излязла успешна. Сега аз трябва да си помогна сам, като правя много упражнения за крака си. Но съм по-добре. И се чувствам по-добре. Някак ми е по-леко. Животът не ми изглежда толкова мрачен, както преди.

— Чудесно! Значи си е струвало.

— Трябва да остана тук още една иди две седмици, докато започна да стъпвам на крака си. Трябва да се уча отново да ходя… като бебе.

Можех само да му се усмихвам. Бях готова да се разплача от радост. Бях толкова щастлива, че операцията е излязла успешна!

— Ти ще останеш ли тук още малко?

— Да. Ще идвам да те виждам всеки ден и ще наблюдавам как напредваш.

— О, ще ми се наложи доста да напредна.

— Но така е по-добре, Лукас.

— Все пак аз ще си остана малко инвалид. Има неща, които лекарите не са в състояние да оправят. Но това, което извършиха, е достатъчно много. Този хирург тук е нещо като гений. Мисля, че аз му послужих малко и като опитно свинче, но той е доволен от мен… въпреки, че е още по-доволен от самия себе си.

— Нека не му завиждаме за радостта му от операцията, която той извърши така успешно, Лукас. Толкова съм щастлива…

— Дълго време не съм се чувствал така.

Когато напуснах клиниката, в коридора ме спря хирургът. Изглеждаше изключително доволен.

— Г-н Лоримър беше много добър пациент — каза той. Беше много решителен, а това винаги помага.

— Просто не знаем как да Ви благодарим!

— Моята награда е успехът на операцията.

Когато се върнах в къщи и им разказах, баща ми отбеляза каква благодат било, че съвременната медицина била напреднала толкова много. Леля Мод показа задоволството си по начин, който пак ми подсказа, че продължаваше да си мисли върху вероятността за един постоянен съюз между Лукас и мен; така че остана единствено кухнята, където най-после можех изцяло да се отдам на радостта си.

Г-н Доланд, мъдър както винаги, облегна лакти на масата и заговори за чудесата на медицината днес с много по-голям ентусиазъм от този, проявен от баща ми, а г-жа Харлоу въздъхна замечтано, така че явно мислите й течаха в същата насока, като тези на леля Мод, но това не ме раздразни по начина, по който ме дразнеше отношението на леля ми.

После г-жа Харлоу ни разказа за операцията на апандисита на нейната братовчедка, която едва не умряла под ножа на хирурга. Г-н Доланд си спомни за една пиеса, в която за един мъж се предполагало, че е инвалид, който не можел да се изправи от стола си, а пък през цялото време той можел да ходи съвсем спокойно и бил убиецът.

Всичко беше както някога и аз бях толкова щастлива, колкото отдавна не бях се чувствала.

Изчаках да изминат един-два дни, преди да разкажа на Лукас за неприятното си преживяване в клиниката за бременни.

— Но поне — казах аз — наистина успях да открия, че Мирабел е очаквала дете, преди да убият Козмо и е отишла в тази клиника, за да направи аборт.

— Какъв неочакван обрат на събитията. Каква връзка би могло да има това с убийството, как мислиш?

— Не мога да си представя.

— Ако детето е било от Козмо, те са можели спокойно да представят нещата като преждевременно раждане… освен ако вече не е било станало, прекалено късно за това.

— Сър Едуард не би одобрил, естествено.

— Но той е бил на смъртното си легло.

— Може да е било на Тристан и когато тя е решила да се омъжи за Козмо, е трябвало да направи нещо по въпроса.

— Това изглежда вероятно решение. Но всичко е много усложнено. Но има вероятност и да не си попаднала на правилното място. В крайна сметка, имала си само адреса… при това съобщен ти устно… от Мария.

— Да, страхувам се, че разкритието ми не ни помага много. Около онова място имаше нещо много зловещо, а тази г-жа Кампден наистина се ядоса много, когато разбра, че съм дошла да задавам въпроси.

— Е, допускам, че е нормално. Тя е мислила, че ще й станеш пациентка.

— Изглежда малко се разтревожи, когато помисли, че съм от пресата.

— Което предполага, че се страхува от тях, тъй като това, което върши, е нелегално. Слушай, Резета, предлагам да престанеш с разследванията си.

— Аз трябва да открия истината, Лукас.

— Не знаеш в какво се забъркваш.

— А Саймън?

— Саймън би трябвало да се върне в къщи и сам да разреши проблемите си.

— Но как да го направи? Те ще го арестуват.

— Имам усещането, че за теб нещата започват да стават повече от неприятни.

— Нямам нищо против, че не е много приятно.

— Но има и друго. Може би се забъркваш с опасни хора. В края на краищата, ти се опитваш да разследваш едно убийство и след като вярваш, че Саймън е невинен, тогава убиецът трябва да е някой друг и то вероятно наоколо. Какво мислиш, как ще се почувства, убиецът, щом усети с какво си се захванала?

— Този човек няма да разбере какво правя.

— А онази жена? Тя не е била много доволна, когато си я разпитвала. А ако се занимава с аборти… срещу добро заплащане, сигурно… ти за нея си означавала заплаха.

— В двора й има табела. Клиника за бременни. Това е легално.

— Може да е само прикритие. Имам чувството, че трябва да престанеш… и да стоиш настрана.

— Обвиненията от Саймън трябва да отпаднат.

Той сви рамене.

— Добре — каза той. — Но ме дръж в течение.

— Непременно, Лукас.

* * *

На следващия ден Фелисити пристигна в Лондон. Бях изключително щастлива да я видя.

— Трябваше да дойда да видя Лукас — каза тя. — А и предположих, че ти също ще си тук. Как е той?

— Възстановява се много добре. Операцията беше успешна. Той също ще се зарадва много на посещението ти.

— Идвам направо от гарата — продължи тя. — Реших, че така ще видя теб и едновременно ще науча новините за него.

Влезе леля Мод и топло поздрави Фелисити.

— Ще се погрижа веднага да ти приготвят стаята — каза тя.

Фелисити отговори, че възнамерявала да отседне в хотел.

— Глупости — каза леля Мод. — Трябва да останеш тук. И ако ме извините, веднага ще отида да дам разпореждания.

Фелисити ми се усмихна.

— Все така стриктната леля Мод.

— О, да. Г-жа Харлоу казва, че в домакинството сега всичко върви като по часовник.

— А какво значи всичко това за поста ти като гувернантка… следваш ме по моите стъпки?

— Може и така да се каже.

Тя ме погледна малко объркана.

— Имаме толкова много да си говорим.

— Нека първо да се настаниш в стаята си.

Качихме се горе. Мег вече приключваше с приготовленията си. Фелисити размени няколко любезни думи с нея и после двете останахме сами. Аз седнах на леглото, а тя подреди в гардероба и чекмеджетата малкото вещи, които бе донесла със себе си.

— Кажи ми честно. Състоянието на Лукас наистина ли се е подобрило?

— О, да. Няма никакво съмнение.

— Радвам се, че си решила да дойдеш тук от Корнуол.

— Просто трябваше.

Тя кимна.

— Разкажи ми сега всичко за тази твоя идея да станеш гувернантка.

— Ами, заради онова момиче. Никой не можеше да се справи с нея. Беше като един вид предизвикателство за мен.

Тя ме изгледа с недоверие. И тогава изведнъж ми мина през ума, че можех да се доверя на Фелисити преди много време. Нямах никаква причина да не й вярвам. Освен това, тя имаше много гъвкава мисъл — можеше да ми бъде от помощ. Бавачката Крокет и Лукас вече знаеха. Не трябваше да премълчавам пред Фелисити.

И така, след като получих обещанието й, че ще запази всичко в абсолютна тайна, аз й разказах.

Тя ме изслуша, но просто не й се вярваше.

— Мислех, че приключенията ти в харема са били някакво чудо — каза тя. — Но сега, когато ми разказваш и това…

— Хората са били продавани в хареми и преди — казах аз. — Беше се случило и на Никол. Просто сега става по-рядко, отколкото някога…

— Но този Саймън… той наистина ли е Саймън Перивейл?

— Спомняш ли си за случая с убийството?

— Смътно. На времето се беше вдигнал доста шум, нали, а после престанаха да пишат по въпроса. Убедена ли си в неговата невинност?

— Да. Ти също би била, Фелисити… ако го познаваше.

— И сте били сами на оня остров.

— Лукас беше с нас… но той не можеше да върви. Само лежеше в лодката и наблюдаваше морето за появата на кораб.

— Звучи точно като в „Робинзон Крузо“.

— Е, сигурно за всички, които попадат на остров след корабокрушение, изглежда така.

— А ти… влюбена ли си в този… Саймън?

— Създаде се много силна… връзка между нас.

— Разговаряхте ли за чувствата, които изпитвахте един към друг?

Аз поклатих глава.

— Не… не бих казала. Някак, просто ги изпитвахме. Бяхме насочили усилията си само върху това как да оцелеем. Когато бяхме на острова, мислехме, че сме обречени. Нямахме достатъчно храна и вода… а после ни взе оня кораб и вече не можехме да разговаряме.

— Той те е оставил пред посолството, след което ти се върна в къщи, а той остана там?

— Щяха да го арестуват, ако беше се върнал в Англия.

— Да, естествено. А Лукас е бил част от това… поне донякъде?

Аз кимнах.

— Лукас винаги ми е харесвал — продължи да говори тя. — Много се разстроих, когато го видях, след като се върна. Преди беше толкова жизнен. Джеймс също го харесва. Той каза, че Лукас притежава редкия талант да се радва на живота. Мисля, че Лукас те обича, Розета.

— Да.

— Предложи ли ти да се омъжиш за него?

— Да… но не съвсем на сериозно, всъщност… бих казала, прозвуча някак между другото.

— Мисля, че това е в характера му, да не говори много сериозно за неща, които дълбоко засягат чувствата му. Ти би могла да направиш много за него, струва ми се, както и той за теб. О, зная, че си мислиш, че ти нямаш такава нужда от него… както той от теб… но не е така, Розета. След всичко, което ти се случи… виж, скъпа, не е възможно да понесеш всичко това и да си останеш същата.

— Права си.

— Лукас е бил там известно време. Той би разбрал толкова много неща.

Аз мълчах и тя продължи:

— Мислиш си, че и Саймън е бил там. И между теб и него се е породила онази особена връзка.

— Това започна преди… още докато той миеше палубите.

— Зная. Ти ми разказа. А сега си твърдо решила да докажеш, че е бил невинен.

— Трябва да го направя, Фелисити.

— Ако той се върне… ако ти го видиш застанал редом с Лукас… би могла да вземеш решение. Лукас е наистина чудесен човек.

— Зная, Фелисити. Разбрах това. Тази операция… когато лекарите малко се страхуваха дали сърцето му ще издържи… разбрах колко важно е приятелството му за мен. Аз му признах, Фелисити, какво се опитвам да направя и той ми помага в това. Искал е да го доведе отново тук, ако може… мислел, че може да успее да го откупи, както откупил себе си. Изпратил Дик с тази задача, преди да му разкажа кой е Саймън и защо не може да се върне.

— А ти никога няма да си напълно спокойна, ако не го видиш отново. Мисълта за него винаги ще те преследва. Вечно ще си спомняш… и вероятно ще си въобразяваш, че е имало нещо, което никога не е съществувало.

— Той не може да се върне, докато не се докаже невинността му.

— А той как може да се надява да я докаже от разстояние?

— Но и как би могъл да я докаже, ако се намира в затвора, в очакване на смъртта?

— И така… значи остава на теб да намериш решението.

— Самата аз искам да го направя. И никога няма да престана да се опитвам.

— Зная. Добре си спомням упорития ти характер. — Тя се засмя. — Някои го наричат решителност.

Продължихме да разговаряме за това. Наложи се да повтарям едни и същи неща отново и отново, но тя искаше да си изясни всичко. Типично за Фелисити — да се хвърля с всички сили, за да бъде съпричастна в това, което ме вълнуваше.

Тя каза:

— Ще бъде интересно да се разбере, защо сър Едуард го е довел в семейството.

— Очевидното заключение е, че той е бил негов син.

— Наистина изглежда вероятно.

— Но в случая е необяснимо, защото сър Едуард е бил толкова морален… и е държал на дисциплината.

— Хора като него също могат да правят грешки.

— Това казва и Лукас. Но от онова, което съм чувала за сър Едуард, той е бил особено непримирим точно към грешки от подобен род.

— Е, както казвах, такива неща се случват често, но все пак съществува една минимална вероятност ключът към мистерията да се крие в тайната около раждането на Саймън. А когато някой проучва случай от такъв характер, добре е да знае всичко възможно за лицата, участвали в драмата. Помисли дали не можеш да си спомниш още нещо от онова, което си чула за близките на Саймън.

— Разказах ти за Ангела. Виждаш ли, той дори не казва, че му е била майка. Тя е просто Ангелът.

— Това е обяснимо. Предполагам, че го е наричала „моят ангел“, както правят доста майки. И вероятно е било първото нещо, което е запомнил. После й е прехвърлил същото име. Виждала съм да се случва и при други деца. Също и с моите. Тя била ли му е майка? Или може би жена, която го е осиновила като бебе? Това също е възможност.

— Какво ще промени това?

— Вероятно нищо. Но ние не знаем, нали? А всяка дребна подробност може да е от значение. Какво още знаеш за този период от живота му?

— Имало и една злобна леля. Казвала се Ада. Той се ужасявал от нея и когато Ангелът починал, тя трябвало да го вземе при себе си. Изглежда, че сър Едуард усетил този негов страх и се намесил. Поне това е впечатлението, което остана от разказа му.

— Помниш ли нещо повече за тази леля? Не знаеш фамилията й… просто Ада.

— Просто Ада. Той си мислеше, че тя е вещица и понякога с Ангела я посещавали. Мястото й се казвало „Домът на вещицата“ и тъй като точно тя живеела в място с такова име, това за него било съществено.

— Каза ли нещо повече за това място?

— Каза, че близо до оградата в градината имало вода, мисля, че каза точно така. Може да е била река.

— И само толкова?

— Да, тогава трябва да е бил на по-малко от пет години, защото когато го отвели в Перивейл, бил на пет.

— Добре — каза Фелисити. — Имаме Уичиз Хоум, вероятно река и леля Ада.

— Какво предлагаш?

— Мисля си, че можем да се опитаме да намерим Ада. Един разговор с нея може да доведе до резултат.

— Фелисити, искаш да кажеш, че ти…

— Имам идея. Защо не се върнеш с мен в Оксфорд, ще прекараш там няколко дни и после ще продължиш за Корнуол. Джеймс и децата много ще се зарадват да те видят.

— Забравяш, че съм на работа. Вече отсъствах повече, отколкото трябваше.

— „Ужасното дете“. О, да. Между впрочем, как се справя тя докато те няма?

— Добре, надявам се. Но трябва да се върна. Не е хубаво да отсъствам прекалено дълго, въпреки че към мен там се държат много любезно.

— Още няколко дни няма да са от голямо значение. Във всеки случай, няма да те освободят от поста гувернантка. Ще се радват, че въобще се връщаш.

— Кейт може да се върне към старите си навици, което беше престанала да прави в мое присъствие.

— Което е друга причина да се зарадват още повече на завръщането ти. Виж, имам план. Ще проверим дали има такова място Уичиз Хоум… или нещо подобно. Може да се намира до река, или нещо друго свързано с вода. И това може да се окаже от полза.

— Водата може да е била малко езеро в единия край на градината. Със сигурност знаем само името Уичиз Хоум и Ада. И ще заприличаме на майката на Томас Бекет^[1], която пристигнала в Англия, а единствените й познания по английски били „Лондон“ и „Гилберт“ и тя тръгнала по улиците на Лондон и викала „Гилберт, Гилберт…“.

— Радвам се, че не си забравила историята, която ти преподавах.

— Е, Лондон е доста по-различен от Уичиз Хоум и е доста по-голям.

— Предполагам, че Уичиз Хоум е някакво малко село, където всеки познава всички и не остават никакви тайни.

— И къде ще намерим това Уичиз Хоум?

— Ще направим справка в географските карти.

— Малките селца не са отбелязани на картите.

Тя помръкна, но само за момент. После очите й блеснаха.

— Сетих се — каза тя. — Професор Хапгуд. Това е отговорът.

— Кой е професор Хапгуд?

— Скъпа Розета, аз не живея в Оксфорд за нищо. Професор Хапгуд е най-големият капацитет по селата в Англия. Те са неговата страст… работата дава смисъл на живота му. Може да ти изрецитира всичко чак от времето на „Думздей Бук“^[2], а дори и преди това. Ако в Англия има такова място като Уичиз Хоум, той ще ни го каже, без да се замисли и за миг. О, виждам, че скептицизмът ти бързо се стопява. Имай ми доверие, Розета, на мен и на професор Хапгуд.

Колко ми олекна, че разказах на Фелисити. Отдавна трябваше да го направя.

* * *

Фелисити и аз отидохме в клиниката. Състоянието на Лукас се подобряваше и сега той вървеше с много по-голяма лекота. Каза ни, че вече не изпитва болка при всяка стъпка; в клиниката всички бяха много доволни от постигнатия резултат. Но все още трябваше много да почива, така че щяха да го изпишат след около седмица.

Казах му, че съм се доверила на Фелисити и че ще се опитаме да открием леля Ада. Идеята ни му прозвуча забавно; каза, че информацията, която имаме, е твърде оскъдна. Все пак, името на професор Хапгуд му направи впечатление, защото беше чувал доста за него.

Аз казах, че тъй като Оксфорд ми беше на път, оттам щях да отпътувам направо за Корнуол. Не можех да отлагам прекалено много завръщането си, така че щях да бъда в Перивейл вероятно няколко дни преди да се върне той.

— На твое място, аз не бих разчитал на кой знае какъв успех при това ново начинание — предупреди ме Лукас. — Дори и да намерите мястото, а бихте могли, ако професор Хапгуд се намеси, ще остане да намерите и тази леля Ада.

— Зная — казах му аз. — Но ще се опитаме.

— Пожелавам ви успех — каза той.

На следващия ден Фелисити и аз заминахме за Оксфорд, където бях посрещната най-приятелски от Джеймс и децата. Фелисити обясни, че двете ще предприемем една малка екскурзия и че тя ще ме придружи донякъде при пътуването ми за Корнуол, но няма да отсъства повече от два-три дни.

Джеймс винаги проявяваше разбиране към близките приятелски отношения между Фелисити и мен и никога не се противопоставяше, когато двете искахме да прекараме известно време заедно. Така че този проблем беше разрешен много лесно и сега първата ни задача трябваше да бъде да се срещнем с професор Хапгуд, който прие да ни помогне с удоволствие.

Заведе ни в кабинета си, отрупан с безброй книги и беше съвсем ясно, че молбата ни да направи справка, му харесваше.

Не можеше да намери никакъв Уичиз Хоум, което ние общо взето очаквахме.

— Казвахте, че името е споменало някакво дете, ненавършило и пет годишна възраст? Е, може да е било нещо, което е звучало подобно. Уичиз Хоум. Нека помислим. Има Уичинг Хил. Уилингам… Уилин-андър-лайм. Уудънхам. А може би Уичинхолм? За едно дете това може да прозвучи и като Уичиз Хоум. Повече, отколкото останалите, мисля. Има и Уиленхелм… е, тези двете са най-вероятни.

— Холм звучи повече като Хоум, отколкото Хелм — казах аз.

— Да — съгласи се професорът. — Нека да видя. Уичинхолм се намира на реката Уичин… трудно може да се нарече река… приток на… нека да проверя…

— Приток може би е подходящо — каза Фелисити. — Детето спомена, че имало вода в единия край на градината.

— Нека да проверя и за Уиленхелм. Не, там няма река. Това е в северна Англия.

— Не може да бъде това. Къде е Уичинхолм?

— Недалеч от Бат.

Аз погледнах зарадвана Фелисити.

— На запад — казах аз. — Много по-вероятно.

— Ще опитаме Уичинхолм — каза Фелисити. — И ако се окаже, че не е това, вероятно ще Ви обезпокоим отново, професоре.

— За мен е удоволствие — каза професорът. — Аз се гордея с факта, че мога да открия и най-малката паланка, съществувала в Англия от дните на Нормандското нашествие насам и ми е приятно, когато ми се предостави случай, за да го доказвам. Сега, нека да видим. Най-близкият град трябва да е Рипълстон.

— Свързан ли е с железопътна линия?

— Да, има гара Рипълстон. Уичинхолм е на около миля оттам.

— Много сме Ви благодарни.

— Желая ви успех в издирването. А ако не е било това, моля не се колебайте и елате пак при мен. Ще опитаме отново.

Когато напуснахме кабинета му, аз бях изпълнена с оптимизъм.

— Сега — каза Фелисити — ние ще трябва да преминем през Уичинхолм, както онази майка е преминала през Лондон, само че няма да крещим по улиците „Гилбърт“, а „Ада“.

* * *

Направихме резервация за нощувка в Рипълстон, което се оказа малко пазарно градче.

— Можем да срещнем затруднения при намирането на Ада и да се наложи да останем два дни — каза Фелисити.

Хубаво беше, че Фелисити бе с мен. Беше хвърлила всичките си сили за осъществяване на проекта ми. Това правеше присъствието й още по-желано и стимулиращо.

По време на цялото пътуване във влака двете обсъждахме по какъв начин ще започнем издирването на Ада и какво ще й кажем, когато я открием. И аз, и тя бяхме сигурни, че непременно ще я намерим, което вероятно беше малко наивно от наша страна, но бяхме щастливи да сме заедно и някак се пренесохме назад в миналото, когато всичко, което вършехме, беше толкова забавно.

Когато пристигнахме в Рипълтън, ние се регистрирахме в хотела и проучихме възможностите за наемане на транспортно средство. Хотелът разполагаше с карета и кочияш, така че въпросът се уреди много бързо.

Решихме да не губим време и скоро потеглихме по пътя за Уичинхолм.

Съвсем в началото на селото имаше една странноприемница, наречена „Уичинхолм Армз“. Решихме да спрем и да зададем няколко въпроса, с надеждата, че някой може би знаеше нещо за г-ца Ада Някоя-си, която да живее наоколо. Уговорихме се с кочияша да ни изчака пред странноприемницата.

Зад тезгяха жена на средна възраст наливаше бира и сайдер и ние я попитахме дали познава някоя жена в селото, която да се казва Ада. Тя ни изгледа така, сякаш си каза, че нещо не сме наред — а и като че ли имаше основание — и каза:

— Ада. Ада коя?

— Точно това е, в което не сме сигурни — каза Фелисити.

— Познавахме я много отдавна и не можем да си спомним фамилното й име… всичко, което се сещаме, е Ада.

Жената поклати глава.

— И идва ли често насам?

— Не знаем — отговорих аз.

— Ада. — Тя пак поклати глава. — Обикновено са мъже тези, които идват редовно.

— Боях се, че е така — каза Фелисити. — Е, благодарим Ви.

Излязохме от странноприемницата и продължихме пеша към центъра на селото.

— Е, едва ли може да се очаква леля Ада да посещава често „Уичинхолм Армз“, нали?

Както професорът ни беше казал, селото се оказа много малко. И имаше река, да — а къщите бяха построени покрай нея.

Бях сигурна, че изборът ни беше правилен.

— Показа се един мъж на велосипед и ние тъкмо смятахме да го заговорим, когато Фелисити се сети, както всъщност и самата аз, че той щеше да ни вземе за малко смахнати, ако го попитахме дали познава някой с името Ада. Ех, само да знаехме фамилията й, колко много по-нормално би изглеждало всичко.

Фелисити внезапно каза:

— О, виж, ето магазина на селото. Ако някой изобщо може да ни каже нещо, то това ще е там. В магазина ходи всеки, в крайна сметка.

Влязохме. Трябваше да се слезе едно стъпало надолу и при отварянето на вратата, над главите ни иззвъня звънец. Вътре се усещаше задушливата миризма на течен парафин и беше претъпкано с всякакви стоки — плодове, сладкиши, бисквити, хляб, конфитюри в стъклени буркани, зеленчуци, шунки и птици, хартия за писма, пликове, тефтерчета и какво ли още не.

— Да? — дочухме глас.

Сърцата ни се свиха. Гласът принадлежеше на момиче на около четиринадесет, което едва успяхме да видим зад бурканите на щанда.

— Дойдохме — каза Фелисити — за да Ви попитаме дали познавате една жена, която се казва Ада.

Момичето ни загледа учудено.

— Опитваме се да открием една наша приятелка — продължи Фелисити, — а си спомняме само, че се казваше Ада. Просто се запитахме дали евентуално не живее някъде наоколо… сигурно идва в магазина, както повечето хора, предполагам.

— Какво…? — заекна тя.

— Познавате ли някои от хората наоколо?

— Не, аз не живея тук… не постоянно. Само идвам понякога… помагам на леля си.

— Вероятно бихме могли да се срещнем с нея?

— Лельо… — извика тя — Лельо Ада!

Фелисити и аз се спогледахме изумени.

— Някакви хора тук искат да те видят — провикна се момичето.

— Секунда — обади се глас. — Идвам.

Нима беше възможно? Нима издирването ни беше приключило? Веднага щом видяхме жената, разбрахме, че не беше така. Нея никой не можеше да я сбърка с вещица. Тази в никакъв случай не можеше да бъде лелята на Саймън. Беше много закръглена, тялото й имаше формата на селски хляб, имаше розово, добродушно лице, разбъркана посивяла коса и много живи сини очи.

— Сега, какво мога да направя за вас, госпожи? — каза тя, широко усмихната.

— Имаме много странна молба — каза Фелисити. — Търсим една жена, която предполагаме, че живее тук, но не можем да си спомним фамилното й име. Знаем само, че малкото й име е Ада.

— Е, явно не съм аз. И аз съм Ада. Ада Макджий, така се казвам.

— Нашата Ада е имала сестра на име Алис.

— Алис… Алис чия?

— Ами, не знаем и нейното фамилно име. Но тя е починала. Просто се чудехме дали между хората тук — а Вие трябва да познавате повечето от тях — има Ада.

Реших, че и тя беше една от жените, които обичат да приказват. Любопитството й явно се беше възбудило от две непознати жени, дошли в магазина й не за да купят кило ябълки или круши или литър течен парафин, а защото търсеха някаква Ада.

— Вие сигурно познавате почти всички от Уичинхолм — почти умолително казах аз.

— Е, почти всички те идват тук по някое време. Малко е далеч да се ходи на пазар в Рипълстон.

— Да, предполагам.

— Ада — каза тя. — Ами, има Ада Паркърз долу в Грийнгейтс… само че тя вече не е Паркърз… омъжи се пак. За трети път й е. Ние винаги й викаме Ада Паркърз… е, не пред нея. Но Джим Паркърз беше първият й мъж. Тук имената си остават.

— Може би ще се отбием при нея. Има ли и други?

— Ами, също г-ца Ферерс. Чувала съм, че и тя се казвала Ада. Помня тези, които се казват така, нали и аз съм една от тях. Никога не съм чувала да й казват Ада, обаче… но имам едно чувство, че се казва точно така…

— Да, разбирам защо си спомняте името й. Имахме късмет, че попаднахме на Вас.

— Ами, ако мога ще ви помогна да намерите тази ваша приятелка, Ада… Сигурна съм, че г-ца Ферерс е Ада. Някой веднъж ми го каза. Но тя си живее сама. Смята се за нещо повече от нас. Сигурна съм, че точно така си мисли.

— Имала ли е сестра, помните ли?

— Трудно ми е да кажа. Тя живее в онази вила от години. Не си спомням за сестра. Малка спретната къщичка, а си я поддържа като картинка. Роуан Котидж^[3], така се казва, заради дървото на двора.

— Помогнахте ни много — каза Фелисити. — Много Ви благодарим.

— Е, надявам се да намерите това, което търсите.

— Желаем Ви приятен ден — казахме ние и излязохме.

Когато отворихме вратата, звънчето отново звънна.

— Може би трябваше да купим нещо — казах аз. — Тя беше много любезна.

— О, едва ли е очаквала това от нас. Беше й приятно да си поговорим. Мисля, че трябва да забравим засега трикратно омъжвалата се г-жа Паркърз и да отидем при нея само ако претърпим неуспех в Роуан Котидж. Имам чувството, че нашата леля Ада едва ли се е омъжвала три пъти.

— Виж — казах аз. — Градините на всички къщи опират до реката.

Бяхме извървели до края улицата, която като че ли представляваше цялото село Уичинхолм, без да намерим Роуан Котидж. Спряхме се объркани. Тогава, на известно разстояние от останалите къщи, забелязахме дървото.

— Е, нормално е да се държи далеч от останалите — отбеляза Фелисити. — Както ни казаха, тя смятала себе си „над тях“. Сигурно е високомерна.

— И Саймън е мислил така.

— Хайде, дай да посетим лъвицата в леговището й.

— И какво, по дяволите, ще й кажем? „Ти ли си леля Ада? Леля Ада на Саймън?“. Как може човек да започне подобен разговор?

— Успяхме да се справим с жената от магазина.

— Страхувам се, че тази тук ще е различна.

Аз храбро хванах медното чукче и отчетливо почуках на вратата. Звукът отекна в къщата. Последва пауза и после вратата се отвори.

Тя стоеше пред нас — висока и слаба, с посивяла коса, опъната силно назад и пристегната в кок на тила. Очите й зад дебелите стъкла на очилата гледаха изпитателно и строго. Снежнобялата й блуза завършваше с висока яка, подплатена с банели, които държаха брадичката й изправена. От шията й се спускаше златна верижка, на долния край, на която вероятно бе окачен часовник, който се губеше под колана на полата й.

— Моля да ни извините за безпокойството — казах аз. — Г-жа Макджий от магазина ни каза, че бихме Ви открили тук.

— Да? — попита хладно тя.

Продължи Фелисити:

— Опитваме се да намерим една дама, която се нарича Ада, но за нещастие не знаем фамилното и име. Г-жа Макджий ни каза, че Вие сте г-ца Ада Ферерс и си помислихме, че може би търсим именно Вас.

— Боя се, че не ви познавам.

— Не, положително. Но имали ли сте случайно сестра Алис, с дете на име Саймън?

Аз забелязах как очите й инстинктивно се присвиха, а лицето леко пребледня и разбрах, че наистина бяхме открили леля Ада.

Тя веднага стана подозрителна.

— От пресата ли сте? — беше въпросът й. — Намерили са го, така ли? О, сега всичко ще започне пак, нали?

— Г-це Ферерс, ние не сме от пресата. Може ли да влезем и да обясним? Опитваме се да докажем, че Саймън е невинен.

Тя се поколеба. После малко неохотно пристъпи настрани и задържа вратата отворена, за да ни направи път да минем.

Холът беше малък и много чист със закачалка, на която висеше палто от туид и филцова шапка — нейните очевидно — а на една малка масичка стоеше ваза с цветя.

Тя отвори друга врата и влязохме във всекидневната, където преобладаваше миризмата на препарат за полиране на мебели.

— Къде е той — попита тя.

— Не зная — казах аз. — Трябва да Ви кажа, че беше на един кораб. Аз също бях там. Претърпяхме корабокрушение и двамата успяхме да се спасим. После ни отведоха в Турция и оттам загубих следите му, но докато бяхме заедно, той ми разказа всичко. Аз съм убедена в невинността му и се опитвам да я докажа. Искам да се срещна с всички, който могат да ми разкажат нещо за него… нещо, което може да бъде от полза…

— Как можете да докажете, че той не е извършил онова ужасно нещо?

— Не зная, но се опитвам да го направя.

— Е, и какво искате от мен? Сигурни ли сте, че не сте от някой вестник?

— Уверявам Ви, че не сме. Аз се казвам Розета Кранли. Може и да сте чели за спасяването ми след корабокрушението. Писаха някои неща във вестниците, след като се върнах.

— Не ставаше ли въпрос за един мъж, който останал сакат или нещо такова?

— Да, той също беше с нас.

Тя се намръщи. Явно още не можеше да повярва.

— Не знам — каза тя. — Звучи ми малко странно. А и вече ми дойде до гуша. Не искам да чуя и дума повече. Още от самото начало си знаех, че ще имаме неприятности.

— Искате да кажете… когато той е бил малко момче?

Тя кимна.

— Той трябваше да дойде тук. Трябваше да го взема да живее при мен. Не че исках дете… никога не съм имала нищо общо с децата… обаче някой трябваше да го вземе, а тя ми беше сестра. Бяхме останали само двете с нея. Не зная как тя можа да се забърка в такова нещо.

— Ние мислим, че точно това би ни било от полза — казах аз. — Ако можехме да започнем от самото начало…

— И как ще докажете невинността му с това?

— Надяваме се, че може да ни помогне. Чувстваме, че не трябва да пренебрегваме нищо… аз успях да го опозная много добре. Бяхме заедно при съвсем необикновени обстоятелства. Спасихме се на една лодка и вятърът ни отнесе до някакъв остров… необитаван остров. Преживяхме това ужасяващо приключение заедно. Успяхме да се опознаем много добре и съм сигурна, че той не би могъл да убие никого.

— Заловили са го на местопрестъплението.

— Мисля, че това е могло да бъде инсценирано.

— Кой би инсценирал нещо подобно?

— Точно това искаме да установим. И имаме нужда от Вашата помощ. Моля Ви, г-це Ферерс, той Ви е племенник. Искате да му помогнете, нали?

— Не виждам как самата аз бих могла. Не ми се е мяркал пред очите, откакто го отведоха оттук.

— Сър Едуард Перивейл ли?

Тя кимна.

— Защо сър Едуард го е взел при себе си?

Тя замълча. После каза:

— Добре. Ще ви разкажа от самото начало. Алис беше красива. Всички казваха така. Това си беше проклятие, до известна степен. Защото ако не беше хубава, това нямаше да й се случи. Тя беше глупачка… с меко сърце, което е типично за тях. Нежна, обичлива и така нататък… но нямаше никакъв здрав разум. Баща ни притежаваше малка хубава кръчма от другата страна на Бат. Беше печеливша. Алис и аз обикновено му помагахме да обслужва клиентите. И ето, една нощ се появи Едуард Перивейл. Видя Алис… и продължи да идва. Аз я предупреждавах. Казвах й: „Той няма да ти донесе нищо хубаво“. Тя можеше да си вземе Джон Харел, който си имаше хубава ферма и я искаше за жена. Но не, трябваше да бъде този Едуард…

Аз погледнах Фелисити. Историята се оказваше такава, каквато очаквахме. Добрият мъж беше проявил слабост, беше се поддал на изкушението и както обикновено става, после се беше покаял.

— Аз й повтарях често: „Този мъж не е добър за теб. Ще си вземе каквото иска, а после ще каже довиждане. Така стават тия работи. Той не е за теб. Хората от неговата класа не се женят за дъщери на кръчмари“. Той ми беше ясен. Истински джентълмен, а в кръчмата не идваха много като него. Просто се беше отбил случайно една вечер, защото конят му започнал да куца или нещо от този род. Иначе никога не би дошъл в кръчма като нашата. Но после продължи да идва… заради Алис. А тя казваше: „Той е различен. Ще се ожени за мен“. „Не и той — казвах й аз. — Просто те е вързал като на въженце и си те води, където си иска.“ Тя не ми повярва… и се оказа, че донякъде е имала право. Ожениха се. Бях свидетел на това. Ожениха се в църквата… въпреки че церемонията беше съвсем обикновена. Не искаше да се вдига шум. Но се ожениха. Аз бях там и зная.

— Оженили се — казах аз, — но…

— Да, така е. Двете с нея бяхме възпитавани строго. Алис не би отишла с него по никакъв друг начин. Нито пък той с нея. Той беше много религиозен. Накара и Алис да стане набожна. Ние трябваше да ходим на църква всяка неделя. Баща ни също настояваше да е така, но при този Едуард беше още по-строго.

— Значи те наистина са били женени!

— Наистина и законно. Той я настани в една малка и хубава къща, но често заминаваше някъде и после се връщаше. Но посещаваше Алис редовно. Аз я питах: „И къде ходи сега?“, а тя ми отговаряше: „О, той ми обясни всичко. Има си голяма къща в Корнуол. Семейството му я притежава от години. Каза, че на мен там не би ми харесало… а и той не иска да съм там. Че ще ми е по-добре тук“. Алис беше от момичетата, които не задават много въпроси. Обичаше край нея да е спокойно. Само това й стигаше. Ако възникнеше някаква неприятност, тя просто не искаше да слуша за нея. Ето, така стана. Той идваше да я вижда и тогава двамата бяха като всяка друга съпружеска двойка. После заминаваше за известно време. След това се появи момчето.

— Разбирам — казах аз. — И когато той е станал на пет години… Алис е починала.

Тя кимна.

— Възникна въпросът къде да отиде Саймън. Аз си казах, че ще трябва да го взема, след като тя ми беше сестра. Не зная какво щях да правя с момчето. Баща ни беше починал една или две години преди това. Той не харесваше брака им, въпреки че също дойде в църквата и видя сам, че всичко стана по законния път и знаеше също, че този Едуард не й правеше нищо лошо. Тя беше по-добре осигурена от всички нас и беше ясно, че мъжът й я обожаваше. Когато татко почина, и аз получих добро наследство. Всичко остана на мен.

Татко беше казал, че Алис не се нуждае от нищо. За мен остана и тази вила. Алис дойде тук веднъж с момчето.

— Да — казах аз. — Той ми спомена за това място. И точно така успяхме да Ви открием.

— Е, излезе, че убитият бил син на сър Едуард. Аз едва тогава научих, че той бил сър Едуард. Чувах го за първи път. В началото си казах, че е измамил нашата Алис и че когато отиде в църквата да се венчава с нея, вече е бил женен. Но после във вестниците писаха много неща за семейството му и стана ясно, че се е оженил за г-ца Джесика Окрайт, но пишеше и точно кога и беше след женитбата му с Алис. Този, когото бяха убили, най-големият му син, се оказа около година по-малък от Саймън. Нещата бяха нещо нечисти, казах си аз… но беше ясно като бял ден. Съпругата му беше Алис, а тази, другата, нямаше право на титлата. Нашата Алис беше истинската лейди Перивейл. Така че двете момчета, които дошли после, бяха незаконните синове… а не Саймън. Имаше някаква мистерия… но аз бях вече далеч от цялата работа и не исках да чуя нито дума за тях повече. Не ми вярвате, нали?

— О, напротив, вярвам Ви.

— Е, аз мога да го докажа. У мене брачното свидетелство. Бях казала на Алис: „Това е нещо, което трябва да пазиш винаги“. Тя си беше малко небрежна към тези неща. Но аз си помислих, че още от началото имаше нещо съмнително. Женените мъже обикновено не заминават ей така и не оставят жените си… освен ако не искат да се отърват от тях. Така че я накарах да запази брачното свидетелство. Не че той искаше да я изостави. Действително беше много тъжен, когато тя почина. Тогава свидетелството го взех аз. Ще ви го покажа.

— Ще ни покажете ли?

— Разбира се. Тя беше омъжена и на никой няма да позволя да казва, че не е била. Горе в спалнята е. Ще отида да го донеса.

Когато останахме сами, Фелисити ми каза:

— Не очаквахме това.

— Правилно.

— Звучи направо невероятно. Този мъж, такава стабилна опора на църквата, съгрешил в двубрачие!

— Ако брачното свидетелство не е фалшификат…

— Сигурно не е. А тя е присъствала на церемонията в църквата. Не е от хората, които биха излъгали за подобно нещо.

— Но може и да го направи, ако реши, че трябва да защити честта на сестра си.

Г-ца Ферерс се върна в стаята, гордо размахала документа.

Погледнахме го. Почти не можеше да има съмнение за автентичността му.

— Мисля — казах аз, — че някой може и да е научил за това, което пък от своя страна означава, че наследникът на сър Едуард е бил Саймън. Това само по себе си може да бъде силен мотив за убийството.

— Обаче не са убили него.

— Не… но са му приписали вината.

— Искате да кажете, че някой е организирал нещата така, че да се отърве едновременно от по-възрастния брат и от Саймън?

— Възможно е. Но ще ни бъде от полза, ако можем да разполагаме с това брачно свидетелство.

Веднага ми стана ясно, че г-ца Ферерс в никакъв случай не би се разделила с документа.

— Можете да го видите в архива на църквата — каза тя. — Беше църквата „Св. Ботолф“ в Хедингли, близо до Бат. А Вие наистина вярвате в невинността му, така ли?

— Да — отговорих без колебание аз.

— Това би разбило сърцето на Алис — каза тя. — Радвам се, че почина, преди да стане така. Но от друга страна, ако тя беше жива, той никога нямаше да отиде да живее на онова място. Алис никога нямаше да позволи. Обичаше го толкова много.

— Оказахте ни голяма помощ — казах аз. — Нямам думи да изразя колко сме Ви благодарни.

— Ако можете да върнете чистото му име…

— Ще се опитам. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Тя настоя да изпием с нея по чаша чай и ни говори през цялото време, повтаряйки всичко онова, което вече ни беше казала; обаче ни накара да останем с впечатлението, че наистина е обичала Алис, независимо от критичните забележки, изказвани по неин адрес. Алис била с меко сърце… прекалено доверчива… не много мъдра в любовта си… приемала за истина всичко, което й се казвало. Но Алис била нейната скъпа сестра, единственият й близък човек.

Радвах се, че бяхме успели да я убедим в нашата искреност.

И така, ние напуснахме Роуан Котидж с новината, че сър Едуард Перивейл беше сключил брак с Алис Ферерс и датата на сертификата показваше ясно, че брачната церемония се беше състояла преди онази, повторена след време с настоящата лейди Перивейл.