Виктория Холт
Пленницата (9)

Среща в гората

Същата вечер Фелисити и аз обсъждахме дълго направеното откритие. То беше надхвърлило всичките ни очаквания.

— Още не мога да повярвам! — казах аз. — Как е възможно сър Едуард, човек с толкова силни морални принципи, да влезе в двубрачие, да има двама синове, които възприема като свои, докато в същото време законният му син, въпреки че е бил отглеждан в същата къща, е бил третиран като незаконен.

— Не трябва да забравяме, че той се е стараел да осигури на момчето еднакви условия.

— Бедният Саймън!

— Е, поне си е имал твоята приятелка, бавачката Крокет.

— Щеше да е много зле за него, ако си е нямал и това.

— О, винаги се намират и компенсации. Но защо сър Едуард не само е нарушил закона, но е действал и против собствените си религиозни принципи?

— Мисля, че се досещам. Виждаш ли, в семейство Перивейл са съществували строги традиции. Наследствената къща е в основата им. Рушала се е, а сър Едуард е имал финансови затруднения. Той никога не е водил Алис в Перивейл. Колкото и много да я е обичал, не смятал, че от нея може да излезе подходяща лейди. Виждаш колко силни са били семейните традиции. Осмелявам се да твърдя, че е бил възпитаван така, че да израсне с убеждението, че семейство Перивейл стои над всичко. Традиция, поддържана векове наред от членовете на семейството, възпитавани да изпълняват дълга си. В такъв случай той е смятал, че е било негов дълг да спаси Перивейл. Тогава се появил магнатът от Йоркшир, от стоманената или въгледобивната промишленост, не се знае коя точно. Но той е можел да осигури парите, необходими за спасяване на къщата. Финансовите проблеми на сър Едуард можели да бъдат разрешени… но на съответната цена, разбира се. Цената е била да се ожени за дъщерята на богатия човек.

— Но сър Едуард не е можел да приеме тези условия. Той вече е бил женен.

— А кой е знаел за това? Само хората в онази област. Алис била кротка и послушна. Тя е приемала всичко, което той й казвал. Не би създавала неприятности, дори и да е знаела какво точно става… обаче не е знаела. Той мислел, че може да отложи момента на истината и го е направил. Но положително това го е тревожело много. Не е имал друг начин да спаси Перивейл. Възпитавали са го така, че да вярва, че най-първото му задължение е към традицията… към името на фамилията. Сигурно е бил разкъсван от противоречия. Той е трябвало да спаси къщата, трябвало е да осигури на фамилията оня стил на живот, който тя е водила от векове. Алис не би могла да се издигне до висотата, която се е изисквала от нея. А той е обичал Алис… поддал се е на изкушението да се ожени за нея, въпреки че тя не е била подходяща за съпруга на един Перивейл. Да, разбирам какво се е случило.

— Ти наистина представяш нещата така, че изглеждат вероятни.

— Мисля още, че сър Едуард не е можел да умре с тази мисъл, тежаща на съвестта му. Мисля, че когато е усетил приближаването на края си, той е направил признание. А на кого би признал, ако не на онази, която е била засегната най-много… жената, която считала себе си за негова съпруга? Представи си: „Не мога да продължавам така. Сега трябва да кажа истината. Наследникът ми е Саймън, момчето, което доведох в този дом. Бях женен за майка му, а това означава, че ти не си ми истинска съпруга“. Ето, нещо такова трябва, да се е случило. Мария каза, че ги е чула да се карат жестоко и че лейди Перивейл започнала да се държи много странно около времето на смъртта му. Трябва да е било по тази причина.

— Да не би да искаш да кажеш, че тя е била замесена в убийството? Не мислиш, че тя е убила собствения си син само за да хвърли обвиненията върху Саймън, нали?

— Разбира се, че не. Тя сигурно просто е разказала на сина си. Вероятно е, нали? Или може би сър Едуард им е казал. Да, разбира се, това би засегнало най-много тях… след лейди Перивейл, разбира се.

— Но в крайна сметка са убили Козмо!

— Аз през цялото време си мислех, че убиецът е бил Тристан. Мислех си, че е убил Козмо, защото е искал титлата и имението… и Мирабел. Просто си представи как би се чувствал да бъде на заден план и да не притежава всичко това.

— Лукас се намира в подобно положение.

— Да, преди нещастието той не е искал да остане в къщи.

— И за известно време се отдал на военна кариера.

— А после се отказал от нея и започнал да пътува по света, не намирал покой. Да, сега започвам да виждам нещата по-ясно. Винаги съм си мислела, че Тристан е замесен по някакъв начин. Той е имал какво да спечели, включително Мирабел. Тя се е омъжила за него много скоро след смъртта на Козмо.

— А онова дете, от което тя като че ли се е освободила?

— Това не го разбирам. Твърде е сложно. Но Тристан, ако той е знаел, че Саймън е истинският наследник на баща им… би искал да го отстрани от пътя си, нали? Така че е убил Козмо и представил нещата така, че вината да падне върху Саймън. Така едновременно е отстранил и двамата, които са му пречели. А сър Едуард умира… значи няма кой да каже, че Тристан не е законният наследник.

— Случаят започва да придобива форма — каза Фелисити. — Но как ще докажеш всичко това?

— Не зная… все още. Но ние направихме сериозна стъпка напред… благодарение на теб, Фелисити. Мисля, че ще зная какво да направя, когато настъпи подходящото време.

— А дотогава…?

— Когато видя отново Лукас, ще му разкажа какво сме открили. Той е много умен. Може да предложи каква да бъде следващата ни стъпка. Сетих се нещо. Лейди Перивейл — старата лейди Перивейл — вечно търси нещо из стаята на сър Едуард. Нощем пали свещи — или поне е палила, преди Мария да ги скрие, за да не би да подпали къщата с тях — и с часове се рови за нещо. Какво е търсила, как мислиш?

— Според обикновената логика, вероятно завещание.

— Точно така. Последното завещание на сър Едуард Перивейл, в което той посочва, че Саймън е законният син и наследник. Не е могъл да си отиде от този свят, отнасяйки тайната си.

— И така, за да облекчи собствената си съвест, той буквално хвърля в ада онези, които цял живот са считали, че са били единственото му семейство.

Аз кимнах.

— Той е знаел, че докато е лежал на смъртното си легло и не е бил в състояние да предприеме нищо, този, който би намерил завещанието му, непременно би го унищожил. Така че го е скрил и вероятно е имал намерение да го предаде на адвоката си или на някой друг, комуто се е доверявал, при удобен случай. Сега лейди Перивейл знае, че такова завещание съществува. Тя трябва да го намери и унищожи поне заради благото на синовете си, ако не за друго. Разумът й вече не е много бистър… но тя помни, че завещанието съществува. Ето защо броди нощем и не престава да го търси.

— Хм. Изглежда вероятно.

— Аз често посещавам лейди Перивейл. Надявам се да ми се удаде случай…

— Трябва да бъдеш предпазлива.

— Така казва и Лукас.

— Ако се окаже вярно, че Тристан е убил веднъж, той може и да не се поколебае да го направи пак, а хората, които знаят твърде много, представляват заплаха, поради което са в опасност.

— Ще внимавам.

— Наистина говоря сериозно, Розета. Тревожа се за теб.

— Недей. Ще бъда предпазлива. Те не подозират нищо. Аз съм просто гувернантката.

— Но не обикновена гувернантка.

— О, напротив, най-обикновена. Само по някаква случайност успях да намеря начин да се справя с Кейт по-добре от предшественичките ми.

— Добре, но не прави нищо прибързано.

— Обещавам.

— А сега мисля, че ще е по-добре да поспим.

— Фелисити, не мога да ти опиша колко съм ти благодарна!

— О, моля те… беше ми приятно да помогна. И аз обичам мистериите, както всички останали.

— Знаеш ли, ти за мен си едно от най-хубавите неща, които са се случвали в живота ми.

— Е, след тези приятни думи да си кажем лека нощ.

Когато пристигнах в Корнуол. Кейт ме поздрави намръщена.

— Нямаше те дълго време — каза тя.

— Не чак толкова дълго. Срещнах се с една моя приятелка, която ми беше гувернантка.

Разказах й за пристигането на Фелисити в моя дом и как си бях представяла, че ще срещна някое чудовище, а тя се оказа толкова мила, как всички в кухнята я харесаха и тя започна да се храни долу с нас.

Настроението й се подобри, Кейт наистина се зарадва много на завръщането ми.

— Г-н Доланд изигра ли ви „Камбаните“?

— Да.

— Искам да ме заведеш там.

— Може… някой ден.

— Някой ден, някой ден — нацупи се тя. — Не искам да е някой ден. Искам сега. Трябваше да ме вземеш със себе си.

Изпитах облекчение, когато най-после успях да се оттегля в стаята си. Исках да размисля на спокойствие върху всичко, което се беше случило. Чувствах, че предположенията ни бяха верни. Можех да си представя всичко толкова ясно. Сър Едуард, пред прага на смъртта си, е направил страшните си признания. Ако Тристан е можел да убие Козмо, а като виновник да обесят Саймън, историята с предишната женитба на сър Едуард е могла да се потули. Би останала достояние само на Тристан и майка му. Той положително е можел да вярва в нейното мълчание, защото тя в никакъв случай не би желала да се разчуе, че бе живяла толкова години със сър Едуард и му бе родила двама синове, без да му е законна съпруга.

Но как трябваше да докажа тази истина? Как да оневиня Саймън? Съществуваше брачното свидетелство на Алис. Вярно, сестра й не искаше да се раздели с него, но копие се съхраняваше и в регистрите на църквата „Св. Ботолф“. Но дори и да докажех, че истинският наследник е Саймън, това нямаше да означава, че не е извършил убийството. Дори да се намереше и завещанието — ако имаше такова — то пак не би било достатъчно.

Разбрах, че бяхме попаднали в задънена улица. Бяхме разкрили тъмни тайни, причини за убийство… но не и самоличността на убиеца.

Все пак, ако можехме да намерим това завещание…

Предполагах, че сър Едуард почти не е можел да се движи.

Значи, би трябвало да бъде в стаята му. Къде би могъл да скрие такъв документ?

Убеждавах се все повече, че имаше завещание, което лейди Перивейл непрекъснато търсеше и реших да се опитам да го открия. Това щеше да бъде следващата ми задача. Може би щеше да ми се удаде случай да се вмъкна в онази стая… например, когато лейди Перивейл спеше… а Мария случайно не беше наоколо. Ако успеех да намеря това завещание, поне щях да мога да докажа съществуването на мотив.

Следващият следобед отидох да видя лейди Перивейл. Тя спеше, но Мария беше там.

— Хубаво е, че се върна — каза ми тя. — Лейди Перивейл спи почти през целия ден. Често става така напоследък. Майорът я посещаваше доста често, докато теб те нямаше. Тя се радва да го вижда. — При този думи Мария ми намигна. — Е, той винаги й е бил слабост.

— Въпреки че се е оженил за най-добрата й приятелка?

— О, да. Самата тя щеше да се омъжи за него, ако не беше старият Джо Окрайт, твърд като стомана щом ставаше въпрос за парите му. Остана с разбито сърце, когато баща й сложи край на историята. После, разбира се, тя се омъжи за сър Едуард, защото така искаше Джо Окрайт. Разбирам го… сър Едуард, титлата, а пък Джеси си дойде с парите. Какво ли не правят хората за пари!

Аз си заминах оттам, а последните й думи дълго звучаха в ушите ми. Много вярно… какво ли не правят хората заради парите!

Два дни по-късно получих възможността, на която се надявах. Качих се да видя лейди Перивейл. Мария не беше там, а старата дама леко похъркваше в креслото си.

Сърцето ми биеше лудо, когато тихичко се измъкнах от стаята й и влязох в онази, която знаех, че е била на сър Едуард.

Видях огромното легло и масичката до него, върху която все още лежеше много голяма библия с кожена подвързия и бронзова ключалка.

Огледах се. Кое би било най-вероятното място да се скрие такъв документ? Защо е трябвало да го крие? Защо не се е доверявал на жената, която в продължение на години е смятала, че е негова съпруга.

Близо до прозореца имаше шкаф. Приближих се й го отворих. Вътре имаше някакви дрехи и една месингова кутия. Взех кутията. Беше заключена.

Исках да зная какво се криеше вътре, но не можех да я отключа; а и във всеки случай, който и да търсеше нещо тук, непременно би проверил първо в кутията. Положително след смъртта на сър Едуард някой я беше отворил и проверил съдържанието й.

Спрях за момент пред прозореца и погледнах към моята стая на отсрещната страна и точно тогава видях майора да влиза в двора. Той погледна нагоре и аз незабавно се отдръпнах, но не знаех дали ме беше видял. Предполагах, че не. Но за мен беше предупреждение, че веднага трябва да изляза от стаята. Той явно идваше на една от визитите си при лейди Перивейл и не трябваше да ме завари тук.

Когато излязох от стаята Мария все още я нямаше, а лейди Перивейл продължаваше да спи. Спуснах се бързо по стълбите и бях успяла да стигна до хола, когато майорът влезе.

— Добър ден, г-це Кранли — каза той. — Какъв приятен следобед!

Аз кимнах утвърдително.

— Надявам се, че пътуването Ви до Лондон е преминало добре.

— О, да, благодаря. От дълго време не бях виждала семейството си.

— Чувам, че състоянието на г-н Лоримър се подобрява?

— Да, така е.

— Тогава, на света проблеми няма.

Той ми си усмихна доброжелателно и тръгна нагоре по стълбите.

* * *

Беше на следващия ден. Сутринта Кейт и аз се занимавахме с уроците и нямахме особени проблеми. Аз обаче бях под напрежение. Продължавах да мисля за разкритията си и просто не знаех как да продължа нататък. Бях придала много голямо значение на откриването на завещанието, но какво ново щеше да ни каже то, което вече да не знаем?

Исках да остана сама, за да мога да мисля. Трябваше да видя Лукас колкото бе възможно по-скоро. Той не след дълго щеше да се върне в къщи. Предполагах, че в първите дни щеше да се чувства изморен, но нямах търпение да му разкажа какво бяхме открили с Фелисити.

Наистина нуждата ми да остана сама беше належаща. Трябваше да мога спокойно да мисля. Използвах един удобен момент и се измъкнах незабелязано от къщата, без да ме види Кейт, която непременно щеше да поиска да ме придружи. Вървях бързо и бях недалеч от старата къща в имението, когато срещнах майора.

— О, здравейте, г-це Кранли — извика той. — Колко хубаво е, че Ви виждам. Изглеждате добре.

— Благодаря.

— Пътуването Ви до Лондон явно е имало голям успех.

— Да, мисля, че да.

— Как се държи Кейт сега?

— Много добре.

— Много се тревожа за това момиче. Отдавна ми се искаше да си поговорим с Вас по въпроса.

— Какво Ви тревожи за нея?

— Вижте, защо не влезете? Тук не е лесно да се разговаря.

Той ме поведе по пътеката към входната врата, която беше разтворена. Казах му, че градината изглежда великолепно.

— Гордея се с нея — отговори той. — Запълва времето ми сега, когато вече не съм в армията.

— Сигурно е трудно да се приспособите към цивилния живот. Но всъщност сте се пенсионирали преди известно време, нали?

— Да, но човек никога, не свиква напълно.

— Мога да си представя.

Холът беше доста обширен, с дъбови тавани, прозорци с капаци и голяма камина.

— Прекрасна къща — казах аз.

— Да, Тюдорите не са постигнали онази елегантност присъща за наследниците им, но наистина са успявали да създават известна атмосфера. Моля, седнете.

Аз седнах на едно канапе близо до прозореца.

— Удобно ли Ви е там? — загрижено попита той.

Уверих го, че се чувствам наистина удобно.

— Какво Ви е тревожело за Кейт? — попитах аз.

— Първо ще Ви предложа чаша вино. Винаги е по-приятно да се разговаря пред едно питие.

— Благодаря, но… за мен по-скоро не.

— О, моля Ви, напротив. Държа да опитате това. Много е хубаво. Предлагам го само при специални случаи.

— О… това специален случай ли е?

— Да, защото от толкова дълго искам да Ви говоря и да Ви благодаря за това, което правите за Кейт.

— Вие много я обичате, зная, както и тя Вас.

Той кимна.

— А сега, само една малка чашка, нали може?

— Добре, благодаря, но малка.

Той ми донесе чашата, а после отиде да налее една и за себе си.

— За Вас, г-це Кранли. С най-сърдечните ми благодарности.

— О, моля Ви, преувеличавате заслугите ми. Достатъчно е просто човек да я опознае… да я разбере.

— Смениха се толкова много преди Вас… а само Вие си направихте труда. Ето, за това съм благодарен. Мирабел, дъщеря ми, лейди Перивейл… ми каза преди няколко дни: „Промяната у Кейт, след пристигането на г-ца Кранли, е наистина забележителна“.

— Тогава защо се тревожите?

— Точно по този въпрос искам да поговорим. Какво мислите за виното?

Аз отпих една глътка.

— Много е приятно.

Точно в този момент край къщата се чуха забързани стъпки. Майорът нещо се сепна.

— Аз съм, Дядка — каза добре познат глас. — Розета е тук, зная. Видях я да идва.

Аз оставих чашата си на малката масичка до канапето, когато Кейт влезе.

— Какво правиш тук? — извика тя. — Видях те като излезе. Проследих те. Но ти не ме видя, нали? Нарочно вървях зад теб. Издебнах те. После те видях да говориш с Дядката и да влизаш тук. А сега пиеш вино.

— Да — каза майорът и въпреки че се усмихна на внучката си, на мен ми се стори, че по лицето му пробягна сянка на недоволство. Разбирах го. Искаше му се да поговори с мен на четири очи и то точно за нея. В нейно присъствие това щеше да е невъзможно.

— Е, влизай и сядай до г-ца Кранли.

Той я хвана под ръка и я поведе към канапето. Аз не разбрах точно какво стана, защото в този момент гледах към Кейт, която явно умираше от удоволствие, че ме беше проследила и хванала. Но докато тя сядаше, чашата се преобърна и виното потече по пода.

— Проклятие! — измърмори майора.

— О! — извика Кейт. — Ти проклинаш!

— Обяснимо — каза той. — Това беше от съвсем специалното ми вино. Исках да чуя мнението на г-ца Кранли.

— Нямаше да има голяма тежест — казах аз. — Не съм познавач на вина.

— А ти не трябва да проклинаш, Дядка. Твоят ангел-пазител ще си го запише в малката си книжка и един ден ще трябва да отговаряш за думите си.

— Ако това е всичко, за което ще трябва да отговарям, няма да съм особено разтревожен, а и във всеки случай вярвам, че ти ще се намесиш в моя защита.

Кейт се разсмя, а аз погледнах към парченцата стъкло от разбитата чаша. Наведох се, но той каза бързо.

— Не ги докосвайте. Може да се порежете. Има такива малки парченца, които могат да бъдат опасни. Оставете, аз ще наредя да ги почистят. Ще Ви дам друга чаша.

Ние седнахме на друго място. Кейт също помоли за чаша вино.

— Не е подходящо за малки момиченца — каза майорът.

— О, Дядка, не бъди толкова лош!

— Добре. Но само една глътка, нали? Виждате ли как ме изнудва, г-це Кранли?

— Ти не можеш да ми откажеш, нали, Дядка?

— Ние всички ставаме меки като глина в ръцете на нашата малка чаровница — каза той.

Виждах, че на Кейт това й харесваше.

След около половин час двете се сбогувахме и се върнахме в Перивейл Корт. Аз се чувствах странно изморена и се прозявах.

— Какво ти става? — попита Кейт. — Изглеждаш полузаспала.

— Сигурно се дължи на тежката работа, която извършвам, докато се опитвам да те вкарам в правия път.

— Не, не е от това. От виното е. Ти винаги казваш, че те прави сънлива през деня.

— Права си. Точно това е.

— Тогава защо пиеш?

— Защото дядо ти много настояваше.

— Зная — каза тя през смях.

* * *

Беше късно сутринта. С Кейт бяхме свършили с уроците и тръгвахме на разходка в парка. В хола срещнахме майора, който тъкмо пристигаше.

— Добро утро, скъпи мои — каза той. — Колко се радвам да ви видя. Отивате на разходка, доколкото разбирам.

— Дошъл си да видиш старата лейди Перивейл ли, Дядка? — попита Кейт.

— Точно така, но за мен е голямо удоволствие да видя и вас. Наистина последната ви визита много ме зарадва. Но беше твърде кратка. Трябва да дойдете пак.

— Непременно — увери го Кейт.

— Г-ца Кранли също? — каза той, поглеждайки към мен.

— Благодаря. Разбира се — казах аз.

Точно в този момент към вратата се приближи един от слугите на имението Трекън.

— О, г-це Кранли — каза той. — Нося съобщение за Вас. Г-н Лукас се върна. Иска да знае дали ще се срещнете с него днес следобед. В два и половина в „Краля моряк“.

— Да, да. Ще бъда там. Той добре ли е?

— Като нов е, госпожице.

— О, толкова се радвам.

Той ни остави, а Кейт каза:

— Пак заминаваш днес следобед. Вечно ходиш в този „Краля моряк“.

— Само през свободното си време, Кейт.

— Колко много Ви тормози малката — каза майорът. — Не трябва да превръщаш г-ца Кранли в затворничка, Кейт. Не би искала някой да постъпи така със самата теб, нали? А ако се държиш така, тя просто може да ни остави и да си замине. Е, надявам се да ви видя скоро. Довиждане.

Той продължи към стълбището.

— Но ти непрекъснато ходиш в онази кръчма — каза Кейт.

— Трябва да се виждам с приятелите си от време на време.

— Защо не мога да дойда и аз?

— Защото не си поканена.

— Но това не е причина.

— Напротив, възможно най-добрата причина.

Тя остана малко намусена през цялата ни разходка. Но единственото, за което можех да мисля тогава беше срещата ми с Лукас.

* * *

Тръгнах малко преди два часа. За да стигна до странноприемницата, бяха достатъчни петнадесет или двадесет минути. Можех да отида и пеша, но обичах да раздвижвам Голди, а и ми беше приятно да яздя. Освен това, ако бях на кон можех да остана малко повече с Лукас, а той можеше да ме придружи на връщане.

Беше прекрасен следобед. Листата на дърветата едва потрепваха от лекия ветрец. Наоколо нямаше никого, в този час обикновено беше така. Аз поех по пътя край брега и после завих навътре. Трябваше да мина през една малка горичка. Трудно можеше да се нарече гора, но дърветата растяха нагъсто и аз винаги обичах да следвам тясната криволичеща пътечка, провираща се между тях.

Имах достатъчно време. Щях да пристигна десетина минути преди определения час.

Не зная дали беше предчувствие за опасност, но веднага щом навлязох в горичката, ме обзе някаква странна нервност. През този ден изпитвах някакво странно усещане, имах чувството, че някой ме наблюдаваше. Беше глупаво. Обикновено минавах оттам, без дори да си помисля колко е безлюдно.

Чух внезапното изпукване на пречупена съчка… някакво раздвижване из храсталака. Някое дребно животинче, казах си аз, сигурно съм чувала същия звук стотици пъти преди, без да му обърна внимание. Днес явно проста бях в особено настроение.

После се сетих. Фелисити беше казала: „Това, което правиш, е опасно“. Лукас беше казал същото. А какво ако Тристан беше разбрал с какво се занимавах? Какво, ако ме беше наблюдавал… както аз наблюдавах него?

Виновните хора трябва винаги да са нащрек.

— Хайде, Голди — казах аз. — Да вървим по-нататък.

Тогава осъзнах, че в гората се спотайваше някой… съвсем близо до мен. Зад себе си чух тропот на копита и първият ми импулс беше да пришпоря Голди в галоп, но това щеше да бъде невъзможно в гората, където конят ми трябваше внимателно да подбира всяка своя стъпка.

— Здрасти — каза един глас. — И ако това не е госпожица Кранли!

Беше майорът. Намираше се точно зад мен.

— Какъв късмет. Точно когото исках да срещна.

— О, здравейте, майоре — с облекчение казах аз. — Чудех се кой ли броди из гората днес. По това време тук обикновено не се срещат хора.

— Всички са отдадени на следобедната си дрямка… или сиеста, както му казват.

— Предполагам, че да.

— Но Вие сте точно човекът, когото търсех. Наистина исках да си поговорим.

— За Кейт.

— Да. Тя ни прекъсна, когато си мислех, че най-после съм попаднал на подходящия случай.

— Нещо Ви тревожи, нали?

— Да.

— Какво? Мисля, че тя се справя много добре.

— Трудно е да си говорим така. Не бихме ли могли да слезем от конете и да седнем на оня дънер ей там?

— Не разполагам с много време…

— Зная. Чух Ви да правите уговорката си тази сутрин. Но това няма да ни отнеме повече от пет минути.

Той слезе от коня си и аз го последвах.

Той се приближи до мен и като ме хвана под ръка, ме поведе към ствола на поваленото дърво.

— Какво Ви безпокои? — попитах аз.

Лицето му беше много близо до моето.

— Ти — каза той.

— Какво искате да кажете?

— Защо отиде да се срещнеш с г-жа Кампден?

— Г-жа Кампден?

— От Малтън Хауз, Бейзуотър.

Вцепених се от внезапен страх. Не отговорих.

— Не отричаш, че си ходила там. Имаш много красива коса, г-це Кранли. С необикновен цвят. Запомня се. Веднага разбрах кой е бил. И какво търсиш в Перивейл? Ти не си гувернантка. Ти си само една любопитна млада жена.

Той хвана главата ми и завъртя лицето ми към дървото. Притисна ме така с едната си ръка, а с другата извади от джоба си тънко въже. В първия момент аз се запитах защо, а после разбрах цялата ужасяваща истина.

Бях търсила своя убиец и ето, сега беше тук. Бях го намерила, но наред с това, щях да се превърна в следващата му жертва.

Помислих за моряка… за Козмо… за Саймън… сега беше моят ред.

— Можеш да обвиняваш само себе си — каза той. — Не исках да правя това. Неприятно ми е. Кейт ще скърби… Защо си търсеше белята?

Обзе ме луда надежда. Ако имаше намерение да ме убива, защо не го правеше? Защо ми говореше по този начин? Изглеждаше така, сякаш му се искаше да отложи момента. Говореше истината, когато ми каза, че не му е приятно да го направи. Правеше го само защото мислеше, че се налага… защото трябваше, след като вече се беше оплел в цялата тази мрежа от убийства.

Аз казах:

— Смятате с мен да постъпите така, както сте постъпили с моряка… Ще ме убиете и после ще ме хвърлите от скалите. Кейт ми разказа… за моряка… сега вече разбирам.

— Разбираш… ти разбираш твърде много. Зная какво се е случило. Бил е оня Хари Тенч, нали? Той е проговорил. О, г-це Кранли, защо трябваше да се забъркваш?

Внезапно забелязах, че Голди беше започнала да се отдалечава. Изпаднах в отчаяние. Той като че ли разбра, че напразно губеше ценно време. Може би си помисли и за Лукас, който щеше да отиде в странноприемницата и да ме чака напразно.

С бързо движение той освободи главата ми. Имаше нужда от двете си ръце, за да ме удуши с въжето. Аз се опитах да се дръпна настрани… но той очакваше това и не успях.

И всяка минута сега…

Не, това не трябваше да става. Аз бях открила убиеца. Бях успяла. Не исках да умра и да отнеса тайната със себе си. Трябваше да направя свръхчовешко усилие, но да се отскубна от него… да се добера някак до Лукас.

Отправях мислено молитви към Лукас… към Саймън… към Господ.

Трябваше да им разкажа. Трябваше да спася Саймън… а Лукас ме чакаше…

Той прекара въжето около шията ми. По някакъв начин аз бях успяла да пъхна палци под него и малко да отслабя натиска. Свих краката си и рязко ритнах назад.

Късметът беше на моя страна. Майорът не беше очаквал това. Той извика от болка и въжето се изплъзна от ръцете му. Сега аз имах една-две секунди, за да предприема някакво действие. Възползвах се. Скочих и хукнах. Бях страшно пъргава — борех се за живота си.

Трябваше да изляза от горичката, преди той да ме настигне. Разбирах инстинктивно, че той не би посмял да ме нападне на открито, защото имаше голяма вероятност някой да ни види.

Спуснах се през дърветата. Той ме последва незабавно, защото също чудесно разбираше, че трябва да ме хване, преди да съм излязла оттам.

Ясно чувах стъпките му по петите си. Клоните ме спираха и ме препъваха, но някак успявах да се задържа на една-две крачки пред него, точно толкова, че ръцете му да не ме достигнат. Само Голди да беше тук… да можех да се метнат на гърба й.

Дърветата започнаха да оредяват. Оставаше ми малко. Щях да успея.

Чувах го точно зад гърба си, дишаше тежко. Той не е вече млад, помислих си с радост. Аз имах предимството на младостта.

И не ме напускаше мисълта. Лукас! Колко прав беше! Трябваше да бъда по внимателна. Веднъж вече бях получила предупреждение — виното. Разбира се, че беше се опитал да ме упои… и после да ме хвърли от скалата, както вероятно беше постъпил с моряка, съпругът на Мирабел. Ето предупреждение, което бях твърде сляпа, за да видя. Но… бях намерила своя убиец. Успехът сам беше дошъл при мен и едва не заплатих с живота си.

Бях успяла да изляза на открито. Не посмях да спра. Продължих да бягам колкото може по-бързо. Предпазливо хвърлих поглед през рамо. Него вече го нямаше. Бях избягала. И изведнъж видях Лукас, спуснат в галоп срещу мен.

— Лукас! — Едва успях да си взема дъх. — Лукас!

Той скочи от коня си. Прегърна ме и здраво ме притисна до себе си.

— Розета… любов моя… какво се случи?

— Намерих го, Лукас… намерих го. Той щеше да ме убие.

— Розета… какво?

— Проследи ме в горичката. Щеше да ме удуши… а после да ме хвърли от скалите… както е направил с моряка…

— По-добре ми разкажи всичко от начало. Помислих, че си паднала и си се наранила, когато Голди дойде в странноприемницата без теб.

— Голди… да, тя тръгна сама.

— Огледах се за теб, когато я видях. Запъти се направо към конюшните.

— О… добрата стара Голди…

— Най-добре е да те взема у дома със себе си.

— Не… не, трябва да ти разкажа. Няма много време… или вероятно няма да има…

— Объркана си… искам да зная всичко, което се случи. Кой…?

— Нека да отидем до странноприемницата. Кажи им, че конят ме е хвърлил. Още не искам да им казвам какво стана наистина.

— Кой беше, Розета?

— Беше майор Дърел.

— Какво?

Аз сложих ръката си на гърлото.

— Носеше въже… искаше да ме удуши. Беше го стегнал около шията ми. Мислех, че няма да мога да го спра. Но аз… успях… някак си… и избягах. Не можа да ме хване. Бягах по-бързо от него.

Той впи поглед в гърлото ми.

— Има белези — каза той. — Розета… какво, за бога, значи всичко това?

— Искам да поговорим, Лукас. Намерих отговора… струва ми се. Търсенето ни не беше напразно.

Аз седнах на коня зад него и двамата се върнахме в кръчмата. Мислите ми бяха така объркани, че не знаех откъде да започна. Бях все още изплашена, треперех цялата, но знаех, че нещо трябваше да се предприеме… и то бързо. И имах нужда от помощта на Лукас.

— Не казвай нищо, докато не пристигнем — каза той. — Един хубав силен коняк ще ти помогне. Ти трепериш, Розета.

— Не всеки ден се изправям с лице пред смъртта — казах аз, в опит да се пошегувам.

Когато приближихме, съпругата на съдържателя, а и самият той, се втурнаха да ни посрещнат.

— О, божичко! — извика тя. — Когато видях този кон да идва без теб… е, наистина изпаднах в ужас.

— Благодаря — казах аз. — Не се ударих лошо.

— Да заведем г-ца Кранли вътре — предложи Лукас. — И ще помоля за малко коняк. Мисля, че това ще е най-доброто за нея сега.

— Веднага, господине — каза стопанинът.

— Радвам се да те видя цяла-целеничка, госпожице — каза съпругата му. — Не ми е минавало и през ум, че Голди ще е способна на такива номера… пък после да си дойде тук самичка, кротка като агънце.

— Радвам се, че дойде тук — каза Лукас.

— Истински късмет.

Най-после седнахме в залата, конякът пристигна и двамата с Лукас останахме сами.

— Ще започна от самото начало. Бях непредпазлива. Трябваше да се досетя…

Разказах му за виното.

— Виждаш ли, имал е намерение да ме упои и да ме хвърли от скалите, както е постъпил с моряка, който несъмнено е бил съпругът на Мирабел и се е върнал, за да унищожи всичките й шансове в Перивейл. Но Кейт дойде и осуети плана му, а когато слугата ти дойде тази сутрин в Перивейл, той ме чу да уговарям срещата си с теб. Така че ме причака.

— Било е много рисковано от негова страна.

— Да, с виното би станало толкова по-лесно, но мисля, че той се е обезпокоил, че всичко трябва да приключи бързо. Сега ми е ясно защо появяването на Кейт тогава не му се понрави особено.

Разказах му за посещението ни при Ада Ферерс и за това, което бяхме открили чрез нея.

— Обаче — казах аз — издало ме е посещението ми в Дома за бременни. Виждаш ли, аз споменах за г-жа Пери…

Лукас притаи дъх.

— Разбрах, че беше глупаво, веднага след като го казах. Но тя ме хвана, когато оглеждах тогава… и се смутих. Намерението ми беше наистина само да оглеждам. А забърках такава каша. Но той явно я е познавал доста добре и затова е изпратил Мирабел при нея… после тя ме е описала, той е разбрал с какво съм се захванала и е решил да се отърве от мен… точно както от моряка.

— Значи мислиш, че той е убил Козмо?

— Да.

— Бях останал с впечатлението, че си си избрала Тристан за тази роля.

— Не зная дали и той не е бил замесен. О, между впрочем, той спомена нещо за Хари Тенч. Каза, че сигурно съм говорила с него… или нещо от този род. Става въпрос за същия човек, който бил заподозрян от полицията в началото и после обвиненията към него отпаднали. Той е наемен работник, който загубил фермата си заради Козмо и го намразил за това. Разбира се, можел е да бъде свидетел на убийството.

— Как…?

Защото е станало в Биндън Бойз, а това е мястото, където Хари Тенч спи. Превърнал полуразрушената къща в свой дом… тъй като вече нямал друг. Лукас… ето какво трябва да направим много бързо… трябва да разговаряме с Хари Тенч. И то още сега.

— Аз ще те взема с мен в имението Трекън. След всичко това не можеш да се върнеш в Перивейл. И ще направим първо това.

— Не, Лукас. Не мога да се успокоя. Трябва да се срещна с Хари Тенч и те моля да ме придружиш.

— Кога?

— Сега. Без да се бавим нито миг. Кой знае? Може вече да сме се забавили прекалено дълго.

— Моя скъпа Розета. Току-що едва не те убиха. Ти си просто дълбоко поразена.

— Мога да мисля за това после. Сега зная, че това е важно. Трябва да го видя. Трябва да говоря с него незабавно.

— Мислиш ли, че ще бъдеш в състояние да яздиш?

— Няма да се успокоя, ако не отида. Ще се измъчвам от мисълта какво би могло де се случи. Майорът вече може и да е при него.

— Виж… аз ще отида сам.

— Не, Лукас. Това е мой проблем. Аз започнах и искам да видя края. Надявам се това да е краят.

Той разбра, че решението ми беше твърдо и накрая се съгласи да отидем до Биндън Бойз заедно.

* * *

Качих се на Голди. Чувствах се още доста нестабилна, но ме подкрепяше мисълта за предстоящите нови разкрития.

Фермерската къща изглеждаше по окаяна от всякога. Слязохме от конете. Предната врата беше затворена. Ключалката й отдавна беше изчезнала. По гърба ми преминаха тръпки. Продължавах да си мисля как Козмо е дошъл тук и е срещнал смъртта си. Съвсем неотдавна имах случай да разбера как се чувства човек тогава. Беше ми се случвало да се намирам в смъртна опасност и преди, но тогава ме заплашваха природните стихии. Да се бориш за живота си срещу убиец е нещо съвсем различно.

През мръсното стъкло на прозореца се процеждаше лъч слънчева светлина. Той само подчертаваше паяжините и натрупаната мръсотия и прах по пода.

— Там ли си? — извика Лукас. Гласът му проехтя в къщата, но отговор не последва.

Аз посочих към стълбището и Лукас кимна.

Изправихме се на площадката с лице към трите врати. Отворихме едната: стаята беше празна, но когато опитахме следващата, го намерихме да лежи там, проснат върху куп стари дрехи. Той закри лицето си с ръце, сякаш за да се предпази.

— Здравей, Хари — каза Лукас. — Не се плаши. Дойдохме само да поговорим.

Той повдигна глава и се облегна на лакът. Беше мръсен, дрипав и много отслабнал. Съжалих го.

— Какво искате? — измърмори той.

— Само една-две думи — отговори Лукас.

Той ни изгледа подозрително.

Лукас продължи.

— Става дума за деня, в който беше убит г-н Козмо Перивейл.

Хари сега действително се изплаши.

— Не знам нищо. Не бях тук. Не съм го направил аз. Казах им, че не съм аз.

— Знаем, че не си го направил ти, Хари. Знаем, че е бил майорът.

Той впери поглед в мен.

— Да — каза Лукас. — Така че няма смисъл да пазиш тайната повече.

— Какво знаеш за случая, Хари? — внимателно попитах аз.

— Той ме остави без къща, нали? Какво му правех? А пък после къщата си стоя три месеца празна… моята мъничка къщичка…

— Било е жестоко — утешително му казах аз. — А после ти си дошъл тук.

— Нямаше къде другаде. Беше покрив над главата ми. Пък после те искаха да ремонтират… аз останах тук… щях да си отида чак накрая.

— Разбира се. И си бил тук през оня ден.

Той не отговори.

Аз казах:

— Сега всичко е наред. Можеш да говориш. Майорът вече ми каза… така че няма значение.

— Той беше добър към мен, добър беше. Нямаше да мога да се оправя без него.

— Платил ти е, за да си мълчиш? — попита Лукас.

— Той каза да не приказвам. И че тогава всичко ще е наред. Каза, че ще ме убие, ако кажа… малко на шега го каза… както си приказва винаги. — Той поклати глава и се усмихна. Стана ми ясно, че майорът беше успял да омае и него.

— Разкажи ни какво се случи през този ден, Хари — повторих аз.

— Сигурна ли си…?

— Да — отговорих. — Майорът знае, че ми е известно. Така, че няма защо да не говориш.

— Сигурна ли си…? — попита той отново.

— О, да… напълно.

— Искам да ме оставите на мира.

— Ще те оставим… след като ни разкажеш.

— Аз не съм го направил.

— Зная, че не си и никой не твърди обратното.

— Те ми задаваха въпроси.

— И те освободиха. Защото разбраха, че не си бил ти.

— Аз не им казах какво видях.

— Не си. Но на нас ще кажеш.

Хари се почеса по главата.

— Ами този ден… никога няма да го забравя. Понякога го сънувам. Бях тук, когато то стана. Не ми излиза от главата.

— Да, естествено.

— Аз бях тук. Не знаех кога те щяха да дойдат да мерят и там разни други неща. Но винаги щях да имам време, като ги чуя да идват, да се измъкна през задните стълби и да изчезна.

— И ти чу, когато влезе г-н Козмо?

— Не, не беше Козмо първият, който дойде. Беше майорът. Ето защо не изчезнах веднага. Мислех, че ще е някой от ония, дето щяха да мерят. Не очаквах да видя майора.

— Какво направи той?

— Ами… той влезе и отиде до вратата, дето води към мазата. Отвори я и влезе там. Чудех се какво ще прави в мазата. Обаче той не слезе чак долу… не е слязъл. Просто е останал да чака зад вратата. После влезе г-н Козмо. И никой не изрече даже една дума. Видях как вратата на мазата се отвори. Майорът стоеше там. Той вдигна пушката и застреля г-н Козмо.

— Какво се случи после?

— Г-н Козмо падна на пода, майорът отиде до него и сложи там пушката до него. Аз стоях вън на площадката и се чудех какво да правя… когато влезе г-н Саймън. Майорът тогава се беше скрил… а г-н Саймън вдигна пушката точно когато влизаше г-н Тристан и той го завари там, с пушката в ръката. Г-н Тристан започна да крещи и да вика, че г-н Саймън убил брат му… а г-н Саймън каза, че г-н Козмо бил мъртъв, когато той влязъл… и аз тогава помислих, че е време да се махам оттам. Така че се измъкнах… по задното стълбище.

— Значи си бил свидетел на престъплението — каза Лукас.

— А майорът… той откъде разбра, че си видял всичко? — попитах аз.

— Ами защото ме беше мярнал, докато си стоях там горе на площадката. Въобще не даде да се разбере, че ме е видял… тогава не… после го направи. Аз вече не бях в Биндън Бойз. Бях отишъл у Шивърз. Старият Шивърз ми каза, че няма нищо против да спя в една от плевните му. Майорът ми даде пари и каза, че ще ме убие, ако кажа на полицаите, че съм го видял. Старият Шивърз беше добър към мен. Знаеше, че трябваше да си намеря някое място, когато започнеха да оправят Биндън Бойз… но след онази работа те въобще не започнаха.

— Хари — каза Лукас, — ще разкажеш ли това на полицията?

Той се отдръпна от нас.

— Не искам нищо такова.

— Но ще трябва.

Той поклати глава.

— Би трябвало — казах аз. — Това е твой дълг.

Лицето му се сбърчи.

— Това няма да ти навреди — каза Лукас — Виж, Хари, ти ще дойдеш и ще разкажеш на полицаите, а аз ще ти кажа какво ще направя. Ще помоля брат ми да ти намери някое хубаво малко местенце в имението Трекън. Може да помагаш от време на време по малко в стопанството. Сигурен съм, че за теб ще се намери някаква работа и ще си имаш своята собствена малка къщичка.

Той недоверчиво изгледа Лукас.

— И не искам да мислиш, че предложението ми има нещо общо с всичко това тук. Мъчно ми е, че си случил на лошия късмет да те изхвърлят от дома ти. Ще говоря с брат си при всяко положение, но моля те… моля те ела с нас и разкажи това на полицията.

— Ако не дойда, ти няма да ми дадеш онова малко местенце, нали?

Лукас каза:

— Не казах нищо подобно. Ще се опитам да ти го осигуря, независимо как ще постъпиш. Ще помоля брат си и съм сигурен, че когато той научи колко полезен си бил, ще иска да направи за теб всичко, което може. Ще говоря с него при всяко положение. Обещавам ти. Но ти би трябвало да разкажеш на полицията.

— Ще трябва да повториш това, което каза на нас, Хари — обясних аз. — Това е наш дълг. Виждаш ли, един невинен човек е обвинен в нещо, което не е извършил. Така че сме длъжни. В полицията ще ти задават въпроси. Този път трябва да им кажеш истината. Престъпление е, ако не го направиш.

— Аз не съм престъпник. Не съм направил нещо. Беше майорът. Той стреля.

— Да, зная. И ти ще им кажеш истината, когато те питат.

— Кога? — попита Хари.

— Мисля, че сега — отговори Лукас.

— Не мога.

— Напротив, можеш — каза Лукас. — Ще се качиш зад мен, на моя кон и ще те заведем там.

И колко прав беше. Трябваше да стигнем до полицията преди майорът да успее да хване Хари. Питах се какво ли щеше да предприеме сега, когато опитът му да ме убие се беше провалил.

— Добре — каза Хари.