Андреа Кейн
Изпитания (9)

Глава 8

28 януари

10:33

„Хартър, Рандолф и Колинс“

Рийд погледна подписа на Тейлър върху договора, после бутна документа настрани. Надигна се иззад бюрото си и отиде да погледне през прозореца.

У нея наистина имаше нещо, у тази Тейлър Холстед. Красива, чувствена, понесла тежестта на света на раменете си. Не му беше нужен психиатър, за да разбере, че тя вини себе си за смъртта на братовчедката си. Или че все още превърташе напълно, когато останеше насаме с мъж в апартамента си.

Рийд не можеше да я избави от чувството й за вина, но със сигурност можеше да й помогне да се справи със страха. Искаше да й помогне. Имаше нещо у нея — деликатно, самотно благородство под една уравновесена, самоуверена, елитна фасада — което го заинтригува. Нещастните богати момиченца обикновено не бяха негов тип. Но тази беше различна. Тя беше сложна. У Тейлър Холстед имаше един цял свят в повече от това, което се виждаше на пръв поглед.

И, да, тя го привличаше. Много го привличаше. Тя бе всичко, което му бе описал Джонатан, и нещо повече. Тя бе принципна и страстна. Усещаше го.

Джонатан вероятно също го бе усетил. Ясно, че той също бе запленен от нея. Щеше да бъде адски вбесен, когато разбереше за уроците по самозащита, които щеше да й дава Рийд. Какво толкова! Рийд не дължеше нищо на Джонатан. А и вече му беше дал твърде много.

В колежа те бяха в един екип по гребане, изкараха бизнес право в един и същ семестър, купонясваха на едни и същи купони през уикендите, където пиеха топла бира и преследваха горещи момичета. Но характерите им не си приличаха. И така когато обстоятелствата наложиха едни по-дългосрочни, по-сложни взаимоотношения, отколкото Рийд някога бе очаквал, тези отношения, след дипломирането им, бяха свързани само с бизнеса.

Рийд мързеливо наблюдаваше как няколко таксита профучават по Парк авеню, последвани от дълга черна лимузина, която отби и спря пред сградата. Без съмнение това бе колата на Дъглас Бъркли. Те двамата с Джонатан трябваше да дойдат на среща, за да научат последните новини. Рийд щеше да им обясни как стоят нещата и да им покаже подписания договор.

Общо взето щяха да бъдат доволни от крайния изход. Нямаше да бъдат толкова доволни от причините, които стояха зад неохотата на Тейлър да подпише договора. Но щяха да го преодолеят.

Това беше проблемът. Не само с тях, но с повечето от клиентите, които Рийд представляваше. Те бяха толкова незаинтересовани, толкова погълнати в себе си, че правилното срещу погрешното заемаше второ място след невинния срещу виновния. А невинен вече не означаваше същото като преди. Това означаваше да получиш присъда невинен, независимо от това дали обвиняемият действително бе извършил престъплението.

Той навлезе в тази професия изпълнен с копнеж, млад и наивен, но не и глупав. Беше първият от семейството, който успя да продължи след местния колеж, и то не къде да е, а в „Принстън“, а после в Юридическия факултет на „Харвард“. Срещата с Джонатан Малъри промени живота му. Тогава той още не знаеше кой е Джонатан. Не и докато Джонатан не загази здравата, напи се като прасе и разказа на Рийд за истинските си взаимоотношения с Дъглас Бъркли. Рийд беше изумен, но нямаше време да размишлява за това. Бе прекалено зает да спасява задника на Джонатан. Оказа се, че се наложи да го спасява два пъти.

Не използва никакви връзки. Все пак Рийд получи отплата за действията си — голяма. Една препоръка от Дъглас Бъркли го извади една глава напред пред други, също толкова блестящи, възпитаници на „Харвард“, състезаващи се да получат възможност за работа. Той хвана шанса си с две ръце, прекрачвайки прага на престижната си фирма, решен да реализира бъдещето, заради което бе положил толкова усилия. Можеше да постигне всичко, без да прави компромиси с ценностите, в които бе научен да вярва. Сигурен бе в това. Щеше да представлява влиятелни хора с огромна власт — и щеше да го прави етично, така че да не изпитва угризения, а семейството му да се гордее с него.

Стига с тези детски приказки!

След десет години в професията понякога се чудеше дали вече и самият той може да отдели истината от лъжите или е станал незаинтересован като клиентите си. Натискът да спечели, адреналинът, който се напомпваше в него в съдебната зала, увисналата примамка на партньорството — всичко това засенчваше човека, който той бе някога.

Е, стига толкова…

Беше му дошло до гуша. Искаше да се измъкне.

Не от юридическата професия. От безсърдечното мото спечели на всяка цена, което определяше света на високите залози в „Хартър, Рандолф и Колинс“.

Искаше да си открие собствена практика, малка и селективна. Беше събрал достатъчно пари и контакти, за да го направи. Целта му бе да представлява клиенти, с които чувстваше някаква връзка, а не такива, които имаха големи връзки. Това щеше да бъде обща, а не наказателна, практика. По този начин щеше да си изгради взаимоотношения със своите клиенти. И разликата щеше да бъде освежаваща след толкова години практикуване на наказателно право. Колкото до обединяването с други адвокати, или като партньори, или като консултанти на фирмата, той имаше на ум няколко имена, адвокати, чиито умения щяха да допълват неговите и да увеличат надеждността и професионализма на фирмата. Щеше да се обърне към тези хора, когато настъпеше подходящият момент.

Но първо трябваше да потърси начин да се справи с пълномощията си в „Хартър, Рандолф и Колинс“. Дължеше им го. Особено на Хартър, неговия наставник, пред когото беше споделил нарастващото си раздвояване и мислите си за напускане. Нямаше да е забавно. Плюс това, след като веднъж изпуснеше духа от бутилката, вече нямаше връщане назад.

Едно почукване на вратата върна мислите на Рийд обратно към настоящето и той се обърна.

— Влез.

— Здравей, Рийд. — Дъглас Бъркли изпревари Джонатан в стаята, а присъствието му бе все така властно както преди десетки години. Той беше бизнес гигант.

— Дъглас, Джонатан. — Рийд тръгна напред да се здрависа с тях — първо с Дъглас, после с Джонатан. — Сядайте. — Той посочи към столовете пред бюрото. — Мога ли да ви предложа нещо?

— Така ни е добре. — Дъглас бе готов да започне, опря лакти на стола и се втренчи напрегнато в Рийд. — Джонатан ми каза, че си се справил с положението, така ли е?

Рийд кимна.

— Съжалявам, че говорих толкова загадъчно — обърна се той към Джонатан. — Но исках да финализирам нещата, преди да навляза във всички подробности.

Джонатан се наведе напред и сграбчи коленете си.

— Не се обидих. Бях любопитен. Какво стана?

Рийд се отпусна на стола си, взе подписания договор и го плъзна по бюрото, за да го видят.

— Тя подписа.

Дъглас въздъхна с облекчение.

— Отлично. Вече всички са подписали. Най-накрая можем да загърбим всичко това. — Изпитателен поглед. — Ти написа чека от чуждестранната сметка, нали?

— Всичко е направено. Изпратих го на Джоузеф. Тейлър Холстед планира да го дари на някаква организация, която била подкрепяна и от братовчедка й Стефани.

— Това не ме изненадва — сви рамене Дъглас.

— Рийд. — Джонатан си мислеше точно за това, за което предполагаше Рийд. — Да се върнем към Тейлър Холстед. Очевидно ти си я уговорил да подпише. Тя каза ли ти защо се е дърпала и защо превъртя като ме видя.

— Да. — Рийд завъртя химикалката между пръстите си. — Първо, тя е имала много лошо мнение за Гордън — и е осъзнавала, че той ограбва инвеститорите си.

Дъглас присви очи.

— Има ли доказателства?

— Не. — Рийд поклати глава. — Знае, че ти компенсираш загубите. А Гордън е мъртъв. Повярвайте ми, не е заинтересована да се рови по-надълбоко в действията му.

— Добре.

— А останалото? — настоя Джонатан.

Рийд захвърли химикалката и се втренчи право в тях.

— Изглежда, че през онази последна вечер Гордън се е отбил в апартамента на Тейлър и братовчедката й. Стефани не била там. А Тейлър била. Гордън я нападнал.

— По дяволите… — Дъглас се обърна настрани, разтривайки врата си с очевидно отвращение.

— Изнасилил ли я е? — Изражението на Джонатан не се промени.

— За щастие, не. Стефани се прибрала и позвънила от фоайето. Гордън тръгнал с нея към летището. Оставил Тейлър закопчана с белезници към леглото и в безсъзнание.

— Това става все по-гадно. — Дъглас стана и отиде да си налее вода. — Лошо ли я е наранил?

Рийд погледна откровено клиента си.

— Не знам. Тя не изгаряше от желание да сподели подробностите. Знам, че е докладвала за нападението, но разследването било прекратено след експлозията на яхтата.

— Значи ченгетата знаят за това.

— Има полицейски протокол, да. — Точно както очакваше, Рийд усети, че се вбесява. Нямаше значение, че една жена е била нападната. Защити името на семейството и бизнеса!

Както винаги той скри личните си чувства.

— Дъглас, аз не бих се притеснявал за това. Оплакването на Тейлър е в папка с етикет закрито някъде в полицейското управление. Няма възможност историята да се появи в Newsweek.

Дъглас не отговори. Само се втренчи в чашата си.

— Тейлър ли ти каза това? — попита Джонатан.

— Тя ми каза, че иска да забрави за случилото се. Няма оплаквания срещу вас двамата. Ето, договорът е подписан и вие можете да продължите напред с разтрогването на дружеството. Проблемът е решен.

— Този път. — Дъглас гаврътна остатъка от водата си и остави рязко чашата. — Сигурен съм, че Гордън ни е оставил и други изненади. Дадох на това момче всички възможности. И пак не му беше достатъчно.

Рийд подбра думите си внимателно.

— Има и други фактори, включени в оформянето на характера, Дъглас. Някои са под твой контрол. Други не са.

Дъглас го изгледа.

— Мислиш, че още тогава трябваше да обявя всичко публично? Защо? Мислиш ли, че признанието пред света, че Гордън и Джонатан са мои синове, щеше да промени крайния резултат?

— Със сигурност щеше — промърмори Джонатан. — Адриен щеше да те напусне още преди години.

— Смисълът не е в това — контрира го Дъглас. — Не и в този случай. Аз питам Рийд дали мисли, че Гордън щеше да бъде по-различен, ако го бях признал публично.

— Не знам — отговори искрено Рийд. — Имах предвид, че понякога хората се раждат с недостатъци в характера, за които не можем да обвиняваме родителите им.

— Да. Биология, окръжаваща среда и късмет. — Тонът на Джонатан беше равен. — Във всеки случай, хайде да не си търсим белята. Рийд уреди нещата. Да продължим напред. — Той се наведе и скръсти ръце в скута си. — Колко време беше с Тейлър?

Рийд вдигна рамене.

— Около час. Пихме по едно кафе.

— В Старбъкс?

— В нейния апартамент.

— Наистина? — Искрица на раздразнение. — Трябва да е било отпускащо.

— Не беше. — Рийд хвана бика за рогата. — Благодарение на Гордън, Тейлър е като развалина с изпънати нерви в собствения си дом. Ще се върна да й дам малко уроци по самозащита.

Няколко секунди мълчание. После Джонатан се окашля.

— Чия беше идеята?

— Моя. Но Тейлър се нави.

— Добра идея — намеси се Дъглас, кимвайки одобрително на Рийд. — Това ще изгради добри отношения и ще остави адски по-добър вкус в устата й, когато стане дума за моето семейство, отколкото онзи, който е оставил Гордън.

— Съгласен съм. — Рийд гледаше към Дъглас, но говореше на Джонатан. — Макар че са минали няколко месеца, нервите й все още са много опънати. Всяко напомняне за Гордън й се отразява зле.

— Представям си. — Устните на Дъглас изтъняха в тъмна линийка. — Направи каквото трябва, за да я спечелиш.

Този път Рийд погледна право към Джонатан с ясно и нетърпящо възражения послание.

— Това възнамерявам да направя.

 

 

11:50

След като Дъглас и Джонатан излязоха, Рийд седна спокойно до бюрото си. Джонатан беше вбесен. Но Рийд не можеше да проумее реакцията на Дъглас. Спечели я. Превърни действията на Гордън в далечен спомен. Продължавай с добра воля, така че тази жена да не представлява една потенциална муха в меда.

На Рийд му се струпа всичко, което би могъл да понесе. Той се наведе напред и позвъни на секретарката си.

— Да, мистър Уестън? — отговори тя.

— Кати, разбери дали мистър Рандолф или мистър Колинс са свободни. Трябва да говоря с тях. Важно е.

— Да, сър.

Три минути по-късно тя му звънна.

— Мистър Рандолф е в офиса си. Ще ви приеме веднага. Мистър Колинс се връща от съда. Когато пристигне, ще се присъедини към вас.

— Благодаря.

Рийд блъсна стола си назад и стана. Беше време да направи онова, което отлага прекалено дълго. Вече се чувстваше по-добре.