Андреа Кейн
Изпитания (36)

Глава 35

18:47

Тръскането на колата пронизваше мозъка й.

С огромни усилия Тейлър успя да отвори очи. Главата й пулсираше. Всичко я болеше и се чувстваше замаяна.

Сякаш бе болна от грип. Сякаш трябваше да пази леглото. Но защо беше в кола?

Беше наполовина хлътнала в седалката. Ръцете й изтръпнали, извити зад гърба й. Тя се опита да ги освободи и да се изправи, но те не поддадоха. Нещо ги задържаше така. Същото бе и с краката й, залепнали един в друг. Не можеше да ги помръдне.

Какво ставаше по дяволите?

Тя премигна и си наложи да се събуди напълно. Фаровете отразиха страничното огледало. Беше вечер.

— Виждам, че си будна. Добре. Компанията ти ще ми бъде приятна.

Главата на Тейлър се извъртя рязко и тя се втренчи объркано в мъжа, който караше. Денис. Защо беше в една кола с Денис?

— Избра най-лошото време от деня да посетиш новото си жилище — продължи той. — Хванахме пиковия час. Заседнахме в тунела за трийсет минути.

Новото й жилище?

И изведнъж спомените изплуваха.

Тя излизаше от новия си апартамент. Сблъска се с Денис в коридора пред вратата си. Той притисна нещо върху носа и устата й. Носна кърпичка. Миришеше на препарат за чистене. И това бе всичко, което си спомняше.

Тя започна да се бори инстинктивно, опитвайки се да освободи ръцете и краката си. Погледна надолу и разбра защо не може. Глезените й бяха вързани с дебело въже. Също и китките й. С тях и с предпазния колан тя бе като затворничка в колата.

— Денис? — Това беше той. Но приличаше на друг човек, човек, когото тя не познаваше. — Къде сме?

— Магистралата на Лонг Айлънд. Имаме още час път, трафикът вече намалява.

— Къде отиваме?

Строга усмивка.

— До крайната ти спирка. И до вечното ти жилище.

Посланието му беше пределно ясно. Тейлър потрепери, а страхът прогони и последните следи от объркване в ума й. Страх и, в не по-малка степен, объркване. Денис? Защо Денис?

Тя продължи да се взира в него, опитвайки се да си обясни това противоречие. Облиза устни и зададе още веднъж лаконичния си въпрос.

— Защо?

Той се разсмя сухо.

— Откъде да започна? — Погледна надясно, после включи мигача и намали, първо мина в дясната лента, а после излезе от магистралата. Паркира колата и се обърна към нея.

— Защо спираме? — попита Тейлър и я побиха тръпки.

— Поради две причини. Първо, ти си обезводнена. Изпий това. — Той отвори бутилка вода и я вдигна към устните й. — Вярвай ми. Ще ти трябват сили за по-късно.

Тя се поколеба, после разбра колко абсурдно се държи. Планът му беше да я убие. Но нямаше намерение да трови водата й.

Тя започна да гълта толкова желаната течност.

— Пий по-бавно, защото няма да можеш да преглътнеш — предупреди я той. — Остана в безсъзнание по-дълго отколкото планирах. Трябваше да ти поднеса хлороформ няколко пъти. Не броя цялото това движение. Не можех да рискувам да се свестиш на някой светофар и да се развикаш за помощ. Това е то. Приятно и лесно. — Той я изчака да привърши, после затвори бутилката и я прибра в жабката.

— А каква е втората причина, поради която спираме? — попита тя, облегна глава назад в седалката и продължи да се бори със замайването си.

— Мога да отговоря на въпроса ти. Ще трябва да направя едно кратко изложение, за да се върнем обратно на пътя. Докато се возим с удоволствие ще запълня всички празнини. Но за главното блюдо, моментът, за който съм мечтал, който постоянно съм си представял — за това трябва да видя лицето ти. И тъй като скоро ще изгубим удобството от здрача, моментът е сега.

За да подчертае думите си, той включи осветлението в купето, наведе се към нея и Тейлър огледа внимателно лицето му. Никога преди не беше виждала това изражение или може би никога преди не беше се вглеждала отблизо в него. Изражение на една жестока, безчувствена решителност.

— Ти си ме преследвал — заключи тихо тя. — През цялото време си бил ти.

— От самото начало — потвърди той. — Но това все още не отговаря на въпроса ти, нали? Вярвам, че си се питала защо. Добре, ето ти отговора.

Той наведе глава и брадичката му опря в гърдите. Пресегна се и свали първо единия си клепач, после другия. Тейлър разбра, че той вади контактните си лещи. След това се изправи, отдели кичур коса от челото си и се наведе напред, докато Тейлър усети дъха му върху лицето си. Отвори широко очи, а жестокият му, леден поглед я прониза.

— Защото ти дадох дума да го направя — прошепна той с глас, който вече не бе на Денис, а на един кошмар от нейното минало. — Казах ти, че ще се върна, че ще имаме цялото време на света да довършим онова, което започнахме. Казах ти, че ще те наблюдавам. И точно така стана.

Тейлър нададе лек вик. Искаше й се да изкрещи, но не успя. Не че имаше значение. Никой нямаше да я чуе. Не и през рева на колите, прелитащи по магистралата.

— О, мили боже — въздъхна тя, разтреперана жестоко от противоречията, изкристализирали в истина. — Това си ти. — Тя млъкна, задавена от водата, която се надигна нагоре заедно с всичко останало, което бе яла през деня.

Денис и услужи като натисна бутона и смъкна прозореца й. Тя се наведе навън и повръща докато в нея не остана нищо. Дори и тогава продължи да й се повдига още минута-две, преди да се отпусне безпомощно на седалката.

Той я наблюдаваше докато вдигаше стъклото, а устните му се изкривиха в язвителна усмивка.

— Тази реакция си струваше цялото чакане. — Той спокойно постави отново лещите си, настани се в шофьорската седалка и включи левия мигач.

Излезе на магистралата.

— Не разбирам — заекна Тейлър.

— Разбира се, че не. — Той вече не си правеше труда да се връща към гласа на Денис. Тази фасада вече не му беше необходима. Чудовището, седнало до нея, несъмнено беше Гордън. — Планът ми беше твърде сложен. Но бе и твърде блестящ, за да го запазя само за себе си. За нещастие, след днес, точно това ще трябва да направя. Така че оставих предостатъчно време, за да ти разкажа всичко. Откъде искаш да започна?

— Дъглас и Адриен Бъркли. Ти ги уби.

— Разбира се. Да ти кажа ли защо?

Умът на Тейлър заработваше отново, преодолявайки първоначалната парализа, която го бе сковала.

— Знам защо. Адриен те е насилвала сексуално в продължение на години. А Дъглас не е направил нищо, за да спре това.

Върху лицето на Гордън проблесна изненада.

— Подготвила си си домашното. Впечатлен съм. Струва си да спиш с адвоката на обвиняемия.

Тя не обърна внимание на тази закачка.

— Като говорим за обвиняемия, ти свърши страхотна работа, натопявайки Джонатан.

Той прие комплимента с кимване.

— Не беше трудно. Хакнах паролата на компютъра му. Тя е Бъркли, можеш ли да си представиш! Този човек няма никакво въображение. Както и да е, контролирах всички негови имейли от и до Дъглас. Даже му подслушвах телефоните, в офиса и у тях. Знаех къде ходи, какво си мисли, всичко. Всичко, което правех, бе подредено според неговото местонахождение. Колкото до късмета, който ми поднесе генетиката — фактът, че еднояйчните близнаци имат идентични ДНК — това го дължа на природата. Просто се възползвах от него.

Тонът и поведението на Гордън добиха излъчване на жестока омраза.

— Да оставя репродуктивната си визитка вътре в кучката докато я душах, си беше върховно удоволствие. Да гледам лицето й, да знам, че разбира какво й се случва и защо, да продължа страданието — нищо не може да се сравни с това чувство. — Бърз поглед към Тейлър. — Е, почти нищо.

Тейлър се зарадва, че стомахът й е празен. Иначе щеше да повърне отново.

— Ами Дъглас?

— Той си отиде бързо и единствената му болка бе да разбере кой го прави и защо. — Тъжна гримаса. — Мислех да го оставя жив, за да ме гледа как чукам Адриен, след което да ги убия и двамата. Но размислих. Дъглас беше слаб, негоден за нищо — и сляп относно истината за Адриен. Видях изражението на лицето му, когато му казах, отвращението в очите му, когато погледна към нея. Глупавият старец нямаше представа за каква перверзна курва се е оженил. Така че сложих край на мъките му и през останалото време измъчвах нея. Изживяването направо ме възроди.

Добре, стига умопобъркани, отвратителни подробности. Тейлър вече не понасяше това.

— А как се превърна в Денис Кинкейд? — попита тя. — И нещо по-важно, защо се превърна в Денис Кинкейд? За да избягаш, когато всичко това свърши?

Той изсумтя отвратено.

— Това би било много работа за нищо. Не, моя скъпа Тейлър, превърнах се в Денис Кинкейд поради няколко причини. Първо, за да довърша всичко, от което се нуждаех, оставайки невидим. Второ, за да те наблюдавам отблизо както обещах. И трето, за да получа всичко, което се пада на мен, когато Джонатан бъде обвинен в двойно убийство.

Той разтри лицето си с длан.

— Как трябва да е очевидно. Поне от естетическа перспектива. Козметичната хирургия е нещо забележително. Хирурзите в Тайланд бяха изумителни. Те вдишаха веждите ми, прибавиха мазнина към скулите ми, отстраниха няколко торбички под очите ми, за да заличат няколко години, моделираха носа и устата ми, даже потъмниха малко кожата ми, за да си пасва с новия ми външен вид. И всичко това само с няколко седмици възстановяване. Косата порасна по-дълга и се превърна в този рошав кичур. О, сложих си и подложки в обувките. Те прибавиха няколко сантиметра към ръста ми; всъщност пет сантиметра отляво и шест отдясно. Това промени и походката ми. Цветните лещи промениха цвета на очите ми. Както виждаш, аз съм един напълно нов човек. Не толкова красив, но с далеч по-розово бъдеще.

Изгледа я за миг — за да се наслади на потреса й, и продължи:

— Колкото до баналната част на как, истинският Денис Кинкейд беше никой. Роден и умрял в малко градче в Небраска. Поразрових се и открих каквото ми трябваше. Нямал е семейство, никой, който да ме хване в малката ми игричка. Създадох един напълно нов Денис Кинкейд, с малко помощ от новите ми приятели, които са специалисти в изготвянето на фалшиви паспорти. Ето как напуснах страната.

— За да отидеш в Тайланд на пластична хирургия?

— Аха. Отлетях там веднага след експлозията на яхтата. По време на възстановяването си усъвършенствах техническите си умения. Винаги съм имал склонност към това, така че не беше голямо предизвикателство. Един-два Интернет курса и бях напълно готов. После прекарах още един месец в клас за напреднали по бойни изкуства, след това тръгнах. Взех си фалшивия паспорт с новата снимка и отлетях за Щатите. Работих доброволно в няколко малки радиостанции, за да получа препоръки и да добия малко опит. Останалото беше лесно.

Тейлър трябваше да се насили за следващия въпрос. Но не можеше да не го зададе. Той я преследваше откак разбра, че Гордън може да е жив.

— Експлозията на яхтата — ти ли подреди всичко?

— Разбира се. Аз подредих всичко. — Той се усмихна подигравателно. — Например, мислиш ли, че твоят приятел Рик просто така се подхлъзна на релсите онази нощ?

Тейлър пребледня като платно.

— Ти… ти си го блъснал?

— Трябваше да бъда от другата страна на стъклото, когато ти правеше нощното си радиошоу. Намерих подходящото време да се отърва от Рик, за да заема мястото му. Той ме улесни. Рик беше толкова пиян, че не разбра какво го сполетя. Или пък кой го направи. Оттогава насам все съм там. Вечер след вечер. С часове. Отблизо и лично. Наблюдавах те, както планирах. А ти си нямаше никаква представа. Ето това е пътуването до крайната сила. Ти беше като гърчещо се насекомо под микроскоп. Моят микроскоп.

Шоуто на ужаса ставаше все по-гротескно с всяка изминала минута.

— А, искаше да разбереш за експлозията на яхтата. Позволи ми да ти обясня. Планирах до най-дребния детайл. В петък, деня преди купона на яхтата ми, отидох до имението на Дъглас в Ийст Хемптън. Той и Адриен бяха на почивка в Гърция и знаех, че никой няма да ме види. Замених великолепния си „Мерцедес CLK320“ за един очукан пикап „Шевролет“, който използвах като тийнейджър. Взех ремаркето за лодки и моя „Зодиак“.

— Зодиак? — попита потресена Тейлър.

— Лека надуваема лодка. — В очите му просветна някакъв спомен и Тейлър забеляза лудостта в тях. — Използвам я от години. Адриен я кръсти. Тя беше любимата й площадка за игра, а аз бях любимата й играчка. Ходехме до яхтата на Дъглас. От там тя ми нареждаше да я придружавам в зодиака и да свивам в някое от многото усамотени заливчета. Задоволявах физическите й нужди за деня, след която тя ме наставляваше да изтъркам зодиака и яхтата. Обичаше да наблюдава как ми се поти задникът като на обикновен работник. Това я възбуждаше.

Той сви рамене.

— От друга страна, изживяването си имаше своите облаги. Научих се да бъда ефикасен и добър любовник по времето, когато всичките ми връстници все още бяха девствени. Научих и най-добрите места, където да водя жените за едно много усамотено, много приятно прекарване. Онези заливчета ми бяха полезни с години. Използвах ги с много жени, чак до братовчедката ти Стефани.

Кръвта на Тейлър кипна само като го чу да споменава името на Стеф. В този момент тя не чувстваше и капчица състрадание за тормоза, който той бе изтърпял. Изпитваше само ярост. Той бе убил братовчедката й хладнокръвно. И Рик. И цяла яхта с хора.

— Какво направи със зодиака в петък вечерта? — попита тя, желаейки да престане да се занимава с темата, която й причиняваше само болка. Но трябваше да разбере всичко за смъртта на Стеф. А това копеле бе единственият човек, който можеше да й даде отговорите.

— Сгънах я, откарах я до пристана в Монтаук и я скрих на яхтата си заедно с външния мотор и туба бензин. После закарах пикапа до пристанище Нейпегю и го оставих, а ремаркето зарязах на паркинга до пристанището. Тичах три мили обратно до имението на Дъглас, взех си Бенца и се върнах в Манхатън по здрач. Според моя ролекс бях изпреварил програмата си с четирийсет минути. Много впечатляващо, дори за мен.

На Тейлър й се искаше да изкрещи: Млъкни! Хич не ми пука за извратения ти план, нито за това колко блестящо е бил изпълнен. Просто искам да знам какво си направил с братовчедката ми. Страда ли тя? Колко време умира? От експлозията ли загина или на мръсния ти Зодиак?

Ноктите й се забиха дълбоко в дланите и болката я върна някак си към реалността.

— В събота ти и Стеф отлетяхте за Монтаук — напомни му тя.

— Имаш предвид, след като тя ни прекъсна, нали? — Ледена, самодоволна усмивка. — Да. Напуснахме пристанище Монтаук късно следобед, когато купонът беше в разгара си и се отправихме на юг за около час и половина. Разминахме се с много лодки, които се прибираха, така че останахме съвсем сами, когато стигнахме до местоназначението си. Аз пуснах котва. Купонът продължи да бушува. Около пет и половина хванах няколко момчета, които ми помогнаха да надуя зодиака и да закача мотора. Двамата със Стеф скочихме вътре и се изпарихме, за да останем за малко насаме.

Той стрелна Тейлър с жесток, кос поглед, а думите му сякаш я пронизваха като с нож.

— Това със Стеф беше нещо обичайно. Тя обичаше дивия и опасен живот. Обичаше и страстните ни сексуални срещи на зодиака. Тръпката да бъдеш на открито, може би да те хванат — това я възбуждаше. Нямаше нужда да търсим заливче. Просто откарахме зодиака на двеста-триста метра от яхтата и останахме там. Аз държах едната си ръка върху дистанционното, скрито в панталона ми. Когато моментът настъпи, натиснах жълтия бутон. Това активира електромагнита в горивните тръби и предизвика изтичане на бензин. Стеф нямаше представа какво става. Умът й бе зает с други неща.

Тейлър отново се задуши.

Реакцията й изглежда достави удоволствие на Гордън и той продължи историята си.

— Точно преди Стеф да свърши, аз натиснах червения бутон. Чу се оглушителна експлозия. Разбрах, че съм успял. Сбогом, яхтичке. Оставаше само Стеф. Тя все още се гърчеше в пристъпите на оргазма си. Натиснах с пръсти дихателната й тръба и я удуших. След това цяла минута наблюдавах и се възхищавах от работата си — яхта за един милион долара се превърна в горяща топка боклук, потъваща в океана. Знаех, че физическите останки ще бъдат минимални, тъй като районът гъмжи от акули. О, като стана дума за акулите, да се върнем на Стеф. Отрязах й ръцете, преди да я хвърля зад борда на зодиака и я пуснах. Така кръвта й щеше да привлече акулите и това щеше да елиминира възможността тялото й — или части от него — да бъде открито някога. Хвърлих ножа и дистанционното зад борда. А после извадих ръчния си GPS^[1], запалих мотора и подкарах обратно към брега.

— Ти ненормално, побъркано копеле — извика приглушено Тейлър, борейки се с въжетата си, докато китките и глезените й се израниха. — Ти заслужаваш да умреш така! Не, дори да бъдеш удушен или взривен на парченца, дори и това е прекалено добро за теб. Ти заслужаваш да изпиташ всяка болка, която си причинил на убитите от теб. И на Стеф. Мили боже! Стеф не ти беше направила нищо. Тя те обичаше. А ти си я убил хладнокръвно, а после си нахранил акулите с нея, като със стръв. — Тейлър потъна в седалката, напълно изтощена от усилията и от избухването си. По бузите й потекоха сълзи, когато си представи тялото на Стеф, потъващо надолу и кървавите дири, възбуждащи дебнещите акули.

— Тейлър, Тейлър… — Гордън зацъка с език. — Не се ли научи да се отнасяш към мен с нужното уважение? Знаеш как реагират мъжете, когато си груба или злобна.

— Хич не ми пука — тросна се тя. — Ти така или иначе ще ме убиеш. Защо тогава да те успокоявам?

— Имаш право — призна той. — Ти ще умреш. Но не веднага. Най-напред имаме да довършим нещо. Нещо, за което съм си мечтал цели шест месеца. А междувременно нека завърша историята си.

Той продължи, сякаш преразказваше някаква пленителна и добре написана епопея.

— Изборът на подходящия момент и изпълнението ми бяха безупречни. Точно преди здрач минах покрай фара в Монтаук и тръгнах около Саут Форк на Лонг Айлънд, придържайки се към брега. Когато стигнах до пристанище Нейпегю, аз се насочих към един уединен кей за лодки. Оставих зодиака и отидох до паркинга, където ме чакаха моят пикап Шевролет с ремаркето. Закарах ги до пристана, взех зодиака и тръгнах към магистралата Монтаук. Пристигнах в имението на Дъглас и върнах лодката и ремаркето в бараката. След това си грабнах раницата, в която си бях приготвил всичко необходимо. Дрехи. Фалшив паспорт. Лаптоп. Самолетен билет до Банкок. И номерата на банковите сметки, които бях открил на Каймановите острови. С раницата на гръб отидох до гарата в Ийст Хемптън. Взех последния влак, в осем и трийсет и осем, до Ню Йорк. За да бъде по-сигурно, слязох на гара Ямайка това стана около десет и четиридесет и пет — и хванах такси до летище Кенеди. Полетът ми за Банкок беше в два през нощта. Умно, нали? Наистина бях помислил за всичко.

— Щях да те аплодирам, но ръцете ми са вързани — отвърна Тейлър и затвори очи, опитвайки се да прогони всичко.

Усети го как настръхва.

— Не ме притискай, Тейлър — предупреди я той с онзи изнервен тон. — Има много начини да умреш. Колкото съм по-вбесен, толкова повече болка ще изтърпиш. Имай го предвид.

След това той включи мигача и започна да намалява, като едновременно с това се изнасяше в дясно.

Очите на Тейлър се отвориха широко и тя се огледа. Изход 70.

— Ще ми кажеш ли къде отиваме?

— Ако попиташ учтиво.

Тя облиза пресъхналите си устни.

— Моля те, Гордън, къде отиваме?

— Виждаш ли колко лесно беше? — Той излезе от магистралата и зави надясно. — Отиваме на пристанище Car. В яхтклуба. Каква красива нощ. Ще се влюбиш в гледката.

Тейлър се обърна. Не отговори. Но разбра всичко. Гордън я водеше на яхтата на баща си. Там тя щеше да замести Адриен. Гневът му щеше да се развихри напълно. Тя щеше да бъде изнасилена. А после щеше да умре.