Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I’ll be Watching You, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитър Добрев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ganinka (2011)
- Разпознаване и корекция
- Dani (2012)
- Допълнителна корекция
- sonnni (2012)
- Форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Андреа Кейн. Изпитания
Американска. Първо издание
ИК „Компас“, Варна, 2006
Редактор: Любен Любенов
ISBN: 954-701-150-5
История
- — Добавяне
Глава 7
24 януари
22:35
Тейлър бе погълната от мислите си, когато излезе от студиото на WVNY онази вечер.
Не с Тийнейджърското шоу.
А с юридическата ситуация.
Чу се отново с Джоузеф един ден след като му се обади. Той недвусмислено й заяви, че Хорас Рандолф е непреклонен за две неща: той няма да издаде тайните на клиентите си, а етиката на Дъглас Бъркли била безукорна.
Страхотно. Това не й казваше нищо.
Но последвалото мълчание в продължение на седмица и половина й говореше много.
Мистър Рандолф искаше договорът да бъде подписан и сделката приключена незабавно. Но повече от десет дни той не се свързваше с адвоката й да види как стоят нещата. Защо натискът от страна на „Хартър, Рандолф и Колинс“ изведнъж изчезна? Дали просто й даваха време да си помисли или усъвършенстваха стратегията си?
Тейлър не знаеше защо й пука чак толкова много. Стеф вече я нямаше. Инвестициите й, добри или лоши, бяха безполезни. А ако Гордън я беше обрал, то за Тейлър бе по-добре да не знае за това.
Тейлър прекоси фоайето, вдигна яката си, за да се предпази от януарския студ и се насочи към въртящата се врата, водеща към Седмо авеню. Излезе отвън и потрепери. Мразовити, мънички снежни вихрушки се носеха насам-натам, опитвайки се да решат дати да се установят на едно място или не.
Беше студено, мрачно, по-безлюдно и по-късно от обикновено — тази нощ определено не бе подходяща за метрото.
Тя се канеше да махне на някое такси, когато един черен Мерцедес SUV спря край бордюра до нея. Прозорецът се смъкна, а шофьорът се подаде и й викна.
— Нуждаете ли се от превоз?
Стресната, Тейлър разпозна пронизващите сини очи и зимния тен на Рийд Уестън.
— Какво правите тук? — попита тя.
Той отвори вратата.
— Влизайте. Ще ви откарам у вас.
Това бе твърде странно.
— Просто така?
— Просто така.
Тя присви очи.
— Накъде сте тръгнал?
— Накъдето и вие. — Той потупа седалката до себе си. — Хайде. Отвън е минус седем градуса. А моята кола е доста по-удобна от такси.
Сценарият беше прозрачен. Но беше и твърде интригуващ, за да се откаже.
— Добре. — Тейлър приближи и се вмъкна вътре, затваряйки вратата. — Точно тук трябва да ми кажете, че случайно сте минавал в квартала — информира го тя, закопчавайки предпазния си колан. — И какво съвпадение, че аз се появих на същото място и по същото време.
Той се усмихна едва доловимо и се включи в движението.
— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но аз знаех кога свършва радиошоуто ви. Чаках ви. Всъщност обиколих квартала четири пъти. — Той я изгледа косо. — А сега, защо не ми кажете къде живеете?
— Искате да кажете, че не сте издирил адреса ми? Разочарована съм.
— Не се разочаровайте. Аз съм адвокат, а не частен детектив. Но имам добра интуиция. — Той я огледа замислено. — Да видим. Бих казал Горен Уест сайд, може би някъде в седемдесетте. Близо до транспортния възел и парка.
Тейлър се усмихна неволно.
— Не е зле. Живея на Западна седемдесет и втора, на една пряка от станцията на метрото. Но не и близо до парка. До Центъра Линкълн. — Усмивката й помръкна. — Защо не ми кажеше какво търсите тук наистина.
— Искам да си поговорим.
— Наистина? Не ви ли хрумна, че може да не съм в настроение за разговор? Говорих в продължение на няколко часа. Като пребита съм.
— Ето защо избрах петък вечер. Утре ще можете да се наспите.
Неизвестно защо неговата рационалност я подразни.
— Ами ако имах среща?
Рийд не изглеждаше ни най-малко смутен.
— Тогава щях да се извиня и да се уговорим за друго време. Защо? Имате ли среща?
— Не. Не е там въпросът. Ако искахте да си уредим среща, можехте да се обадите по телефона. Или се бояхте, че ще ви откажа?
— Домашния ви номер го няма в указателя. Единственият начин да се свържа с вас бе чрез радиостанцията или чрез адвоката ви. Не исках да използвам Джоузеф като посредник, а на вашите слушатели едва ли би им харесало да си уредя среща с вас в ефир. — Рийд й хвърли един поглед като спря на червения светофар. — Греша ли?
Тейлър се усмихна сковано.
— Прав сте. Но това не е среща. Това са преговори.
Той замълча за момент.
— Може би е и едното, и другото.
Преди тя да успее да отговори, светлините се смениха и Рийд потегли отново.
— Аз съм учтив и безобиден гост. Но ако се чувствате неудобно, можем да си вземем по чаша кафе и да отседнем на неутрална територия.
Познатото напрежение стегна гърдите на Тейлър. Рийд просто беше внимателен. Но нямаше представа каква отворена рана е разчоплил.
— Тейлър? — настоя той.
Тя преглътна с мъка. Беше време да преодолее това. Рийд Уестън си имаше дневен ред, но той не включваше физическо надмощие.
— В апартамента ми е добре. На половин пряка има паркинг. Можете да паркирате там. Ще приготвя кафе.
Той усети напрежението в гласа й и веждите му се събраха замислено. Но не й възрази.
— Добре.
Продължиха мълчаливо, а двайсет минути по-късно тя отключи вратата на апартамента си, покани Рийд и хвърли ключовете и дамската си чантичка — но не и преди да извади мобилния си телефон и да го прибере в джоба си. Близостта му й даваше някакво усещане за сигурност.
— Окачете си палтото на закачалката до вратата. Аз ще сложа кафето.
— Добре звучи. — Рийд се подчини, мина по коридора и слезе в дневната. — Приятно жилище — извика той.
— Благодаря. Местя се.
— Виждам. — Той очевидно бе забелязал кашоните, които тя бе започнала да пълни. — Намерихте ли се вече друг апартамент?
— Да. — Тейлър излезе и махна на Рийд да седне на дивана. — Кафето ще е готово след минута. Междувременно можете да започнете да ме разпитвате.
Той я изчака да седне, после я последва, спазвайки една възглавница дистанция помежду им.
— Не възнамерявах да ви разпитвам. Това не е съдебна зала.
— Добре, да ме притискате тогава. Джонатан Малъри ли ви помоли да дойдете?
— Всъщност да. — Рийд я изненада с това, че каза истината. — Той и Дъглас Бъркли. Но не трябваше да ме убеждават много. Мисля си за вас от момента, в който излязохте от офиса ми.
Тейлър издиша шумно.
— Не възнамерявах да правя сцена.
— И Джонатан нямаше намерение да ви разстройва. Той не знаеше, че ще бъдете там.
— Не се съмнявам в това.
Рийд преметна ръка върху облегалката на дивана.
— В отговор на вашия въпрос, Джонатан и Дъглас наистина ме помолиха да разговарям с вас. Не да ви притискам, просто да разбера какво ви мотивира. Очевидно неохотата ви да подпишете договора е свързана по някакъв начин с Гордън. Смятате ли го отговорен за смъртта на братовчедката си? Това ли е причината?
Звънът на кафе машината спаси Тейлър от незабавния отговор.
— Кафето е готово. — Тя стана и тръгна към малката кухничка. — Как го пиете.
— Без захар и без сметана. — Рийд я последвало кухнята и кацна на една табуретка, кимайки с благодарност, когато тя му подаде димящата чаша. — Ще отговорите ли на въпроса?
Тейлър подпря лакти на плота и се обърна към него докато отпиваше от кафето си.
— Може ли аз да ви задам няколко въпроса?
Той махна с ръка.
— Чувствайте се напълно свободна.
— Защо бързате толкова да прекратите съвместното дружество?
— Клиентите ми са изгубили любим човек. Също и семействата на всички други хора на онази яхта. Естествено е всички да искат да загърбят миналото. Защо ви се струва толкова странно?
— Не е. Само по себе си не е. Не и ако всички замесени в това нещо са били почтени и честни, както вие намеквате.
Рийд присви очи.
— Аз не намеквам нищо. Вие го правите. Чия почтеност оспорвате?
— На Гордън. — Тейлър продължи без заобикалки. — Колкото до приятелите и семейството му, може би те пазят паметта му, което повдига следващия ми въпрос. Защо в действителност вие присъствахте на онази среща? Вие сте защитник по наказателни дела. Гордън направил ли е нещо незаконно?
Онзи тъмносин поглед прониза очите й, но изражението на Рийд остана неразгадаемо.
— Защо сте толкова сигурна, че Гордън е бил безскрупулен? Какво е направил той, за да сте толкова подозрителна — и толкова уплашена?
Тейлър се разсмя безрадостно и поклати глава.
— Вие сте добър. Много добър. Не само че избегнахте въпроса ми, но и го обърнахте обратно към мен.
Рийд остави чашата си и се наведе напред.
— Аз не се занимавам само с наказателни дела. Бях на срещата, защото Дъглас Бъркли ме помоли. Той ми е клиент. Също и Джонатан Малъри. Точка. А сега, какво е станало между вас и Гордън? Изглежда ми лично. Имала ли сте връзка с него?
Тейлър усети жлъч в гърлото си.
— Не.
— Но съм прав. Нещо лично е.
— Той беше хитър. Използваше хората. Стеф бе поредната му жертва. За нещастие заплати с живота си. — Тейлър се смая, когато видя, че ръката й трепери. Кафето се разля на плота и тя използва възможността да вземе една гъба и да го попие.
Рийд се пресегна, хвана я за ръката и я спря.
— Има и нещо повече. Какво е?
Тя вдигна поглед и срещна неговия.
— Вина, като начало. Стеф не ми беше само братовчедка. Тя беше най-добрата ми приятелка. Чувствам се отговорна. Знаех, че Гордън е лош човек. Всички признаци го показваха. Опитах се да я убедя. Но изглежда не успях. Сега е твърде късно.
— Вие не сте отговорна за…
— Не си правете труда да ми изнасяте помирителна реч — прекъсна го Тейлър. — Аз съм психолог. Знам всички причини за и всички последствия от моите емоции. Знам също, че е по-лесно да си го изкараш на нечий друг призрак, отколкото да се бориш със своя. Така че да оставим това.
— Добре, ще го направя. Но другата част от въпроса ми си остава. Какво ви е направил Гордън? Не на братовчедката ви, на вас.
Тейлър бе обзета от ледено спокойствие. Тя бе обсъждала подробностите доста пъти — с терапевта си, с полицията. Думите бяха безболезнени. Спомените я измъчваха. Така че какво значение имаше ако Рийд Уестън узнаеше?
— Искате отговор? Добре. Той се опита да ме изнасили.
Този път Рийд реагира. Зениците му се разшириха от шока.
— Кога?
— В деня, в който загина. Тук, в този апартамент. Чакаше ме като се прибрах у дома. Уж дошъл да вземе някакви дрехи на Стеф. Поне така твърдеше. Но скоро разбрах, че не е така.
Устните на Рийд се присвиха яростно.
— Казахте, че се е опитал да ви изнасили. Какво го спря? Вие?
— За жалост, не. — Това бе трудната част, онази, която я караше да се чувства безполезна и виновна. — Стеф го спря. Тя неочаквано позвъни отдолу. Гордън тръгна. Остави ме в безсъзнание и заключена с белезници към леглото.
— Боже мили — промърмори Рийд под носа си. После се втренчи в плота.
— Е, вече знаете защо изгубих контрол, когато се сблъсках с Джонатан Малъри — и защо не хващам много вяра, когато стане дума за мъртвия му брат.
— Да. И защо разнасяте мобилния си телефон из целия апартамент като защитно устройство. — Рийд я огледа внимателно. — Нарани ли ви?
— Размина ми се. Полицията записа оплакването ми за нападението. Един детектив щеше да продължи с разпита ми на следващия ден. Но яхтата експлодира. След това нямаше смисъл да се разследва един мъртвец и делото бе приключено. Каквото и наказание да беше получил Гордън, то щеше да е незначително в сравнение с онова, което го сполетя. — Гласът на Тейлър потрепери. — Но Стеф… и всички останали хора… те не заслужаваха да загинат с него. Повдига ми се от тази несправедливост.
— Мога да разбера защо. — Рийд отпи голяма глътка от кафето си, а на Тейлър й се стори, че предпочита да е алкохол. — Съжалявам. Нямах представа. Моите клиенти също. Сега разбирам защо сте толкова изнервена за подписването на договора и защо превъртяхте, когато се сблъскахте с Джонатан.
Съмнявам се в това, искаше да каже Тейлър. Няма начин да разбереш и половината от това. Но тя сдържа думите си. Той се опитваше да покаже някакво съчувствие. Нямаше смисъл да го хвърля обратно в лицето му.
— Права сте — отговори Рийд, сякаш прочете мислите й. — Не мога да знам какво сте преживяла, не наистина. Но мога да ви съчувствам. Имам три сестри, две снахи и четири племенници. Обучих ги на самозащита. В страшен свят живеем.
Тази лична подробност изненада Тейлър. Не толкова заради това, че я сподели. Той приличаше на мъж, който се чувства много комфортно. И определено не заради самозащитата. Това тя можеше да си го представи, без проблеми. Но едно голямо, задружно семейство? Това изглеждаше някак си неуместно.
За пръв път Рийд се разсмя.
— Не ме гледайте толкова шокирано. Дори акулите си имат семейства.
— Предполагам. Просто ми е трудно да си ви представя като част от един голям, разклонен клан.
— Е, така е. Ние сме седем деца. Имам трима братя и три сестри. Всички, с изключение на двама са женени с деца. Имам племеннички, племенници — хей, семейство Уестън са пръснати из цялата страна.
— Уха! — Идеята беше уникална, като нещо от книга с приказки. — Къде сте израснал?
— В едно малко градче във Върмонт. Родителите ми още живеят там. Цялата тайфа им се стоварваме по празниците и винаги когато успеем да намерим време.
Това обясняваше зимния тен.
— Това е чудесно, особено за племенничките и племенниците ви. Няма заместител за едно любящо семейство.
— Съгласен съм. — Още един преценяващ поглед. — Това професионално твърдение ли е или лично?
— И двете.
Рийд кимна.
— Прочетох биографията ви в сайта на WVNY. Вие специализирате семейни консултации, не само по радиото, но и в Академията „Делинджър“. Сигурно имате страхотни отношения с хлапетата.
Тейлър се усмихна едва-едва.
— Зависи кого ще извикате и кога. Аз давам всичко от себе си. Работата с тях ми носи огромно удовлетворение.
— „Делинджър“ е елитно училище. И е много скъпо.
— Което поражда още много напрежение за децата, които го посещават. — Тейлър стана да напълни отново чашите с кафе. — Стремежът да успеят, е насаден в тези деца още от раждането им. Прибавете огромните богатства и, твърде често, острата липса на емоционална подкрепа за запазване на равновесието. И накрая пред вас се изправят много самотни, разглезени, уплашени хлапета, които нямат накъде да поемат и им липсва самоуважение. — Тейлър се настани отново до плота. — Не омаловажавам предизвикателствата, с които се срещат финансово неосигурените деца. Но пренебрежението на родителите може да е резултат от борбата за свързване на двата края и липса на време за децата или когато пътуваш по цял свят и просто забравяш, че имаш деца.
— Съгласен съм. — Рийд слушаше, отпивайки от кафето си. — Вие вършите работата си с много страст.
— Не мога да си представя как бих могла да я върша по друг начин.
Нещо проблесна в очите му — после изчезна толкова бързо, колкото се и появи.
— А семейството ви? — попита той. — Голямо ли е или малко?
То не съществува, изкуши се да каже Тейлър.
— Аз съм единствено дете — отговори вместо това тя. — Поради което загубата на Стеф е още по-непоносима.
Това затвори кръга на разговора.
Рийд се окашля.
— Виж, Тейлър, няма да се опитвам да те уговарям да подпишеш договора. Щом не можеш, не можеш. — Пауза. — Просто ми кажи с кои от детайлите си съгласна, за да предам на клиентите си, и с кои не си.
Тя премигна.
— Имаш предвид, за Гордън?
— Да.
Да чуе това от елитен адвокат? Рийд Уестън определено беше пълен с изненади.
— Твоята професионална лоялност те обвързва с твоите клиенти — заяви очевидното Тейлър. — Разбирам това.
— Аз също. Но професионалната лоялност не включва нахлуване в личния ти живот. Ако не искаш те да разберат какво е станало с Гордън, ще уважа това твое желание.
Тейлър се замисли и замълча продължително.
— Благодаря, но аз имам чувството, че те знаят какво е искал да направи Гордън. Така че им кажете каквото искате.
Тя вдигна глава и погледна Рийд в очите.
— Колкото до договора, ще го подпиша. Колкото повече си мисля за него, толкова повече разбирам колко незначителен е той. Цялата тази работа е за пари. Няма да върне Стеф, нито пък ще заличи онова, което ми направи Гордън. Най-добре е да прережа всички връзки. Това ще ми помогне да продължа напред както останалите семейства, за които ти спомена. — Тя знаеше, че това е вярно. — В понеделник ще се обадя на Джоузеф и ще уредим нещата. Кажи на клиентите си да си отдъхнат. Няма да преча за разтрогването на дружеството на Гордън — макар да си мисля, че мотивите са подозрителни.
Рийд нито потвърди, нито отрече предположението й.
— Сигурна ли си?
Тя кимна.
— Аз не се нуждая от парите. Нито семейството ми. Напиши чека. Аз ще го изпратя на Фонда за развитие на театъра в памет на Стеф. Тя би искала точно това.
Озадачен поглед.
— Тя се е занимавала с театър?
— Аха. Актриса. Всъщност изгряваща звезда на Бродуей.
Усмивката на Тейлър беше тъжна. Тя се втренчи в чашата си с кафе, без да е сигурна защо разказва всички тези подробности на Рийд.
— Тя бе по-близо до реализацията на мечтата си, отколкото можеше да си представи. В онзи последен ден от живота й, причината, поради която се прибра толкова късно, бе, че бе на прослушване за едно ново шоу на Бродуей. Важна поддържаща роля. Е, тя я получи. Агентът й се обади да ме информира, просто от уважение към паметта й. Ако беше жива, премиерата й щеше да бъде на първи февруари.
Оловна тишина увисна във въздуха.
— Тя трябва да е била много талантлива — отбеляза най-накрая Рийд.
— Беше.
Рийд се наведе напред и покри ръката й със своите.
— Тейлър… наистина съжалявам.
Комфортът — и контактът — я накараха да се почувства по-добре. Твърде добре.
Беше време да прекратят за тази вечер. Тейлър стана.
— Става късно. Изтощена съм.
— Разбирам. — Рийд я последва, ставайки на крака. — Не исках да те разстройвам.
— Не си ме разстроил. Просто ме боли като разказвам колко неща има на този свят, заради които си струваше Стеф да живее. Но това не може да се промени, след като нея вече я няма.
— Ще ти стане по-леко.
— Сигурна съм. Както казват, времето е най-добрият лечител.
— Вярно. От друга страна, понякога трябва да помагаме по малко на времето.
Тейлър преглътна и не отговори. Рийд я стрелна с изпитателен поглед.
— Защо се местиш — заради спомените си за Стеф или заради спомените от Гордън?
На този въпрос тя можеше да отговори откровено.
— И заради двете. И защото е разумно. Този апартамент ми е доста голям. Местя се в жилище с една спалня през две преки от тук. — По устните й се появи нещо като усмивка. — По-близо е до парка.
— А — усмихна се и Рийд. — Значи в крайна сметка съм доста силен в дедукцията.
— Предполагам. — Настъпи момент на нещо — другарство, примесено с искрица на осъзнаване за нещо чувствено, който оживя и се настани помежду им.
Привличането не я шокира. Тейлър усети кипенето му. Но то бе последното нещо, с което бе готова да се справи.
Тя решително го уби още в зародиш и заобиколи нарочно Рийд. Изведе го в коридора и му подаде палтото.
— Кога ще бъде голямото местене? — попита той и метна палтото на раменете си.
— Наемът ми започва да тече от първи март. Значи имам още пет-шест седмици.
— Добре. — Той направи пауза, оглеждайки проницателно дневната. — Това ни дава много време. За онова, което имам предвид, ще ни трябва голяма стая с малко мебели като тази.
Тейлър премигна.
— Какво имаш предвид?
В тъмните му очи присветнаха весели искрици, но когато заговори, тонът му беше адски сериозен, а лицето му излъчваше твърда решителност.
— Да те накарам да се чувстваш по-малко уязвима. Да не си толкова изнервена, когато си насаме с мъж.
Проницателността му я изненада. Тя много добре прикриваше чувствата си. Но все пак той ги усети. Интересно. И по-точно, тя бе любопитна какво иска да направи той.
— Добре, ще се навия. И как възнамеряваш да заработи тази магия?
Той не пропусна нито миг.
— Като ти дам няколко урока по самозащита. Сега си почини. Започваме другата седмица.