Андреа Кейн
Изпитания (12)

Глава 11

Десет минути по-късно Тейлър седна до Рийд, затвори вратата на колата и се облегна назад с въздишка.

— Обикновено бих се вбесила. Не обичам хората да вземат решения вместо мен. Но в този случай ще направя едно изключение.

Рийд се отдели от бордюра. Зави надясно и се насочи към Десето авеню, после на север към апартамента на Тейлър.

— Обикновено аз не вземам решения вместо други хора. Но тази вечер превъртах станциите и случайно хванах част от твоето радиошоу.

— А, значи си чул как Ромео ми налетя.

— Кой?

— Ромео. Онзи, който искаше да ме изведе на десерт. Той е един от редовните ми слушатели. Само че този път се нарече Фред и успя да се промъкне през Кевин. — Тейлър обясни какво се е случило, както и минатото на своя влюбен слушател.

— Не. — Рийд не изглеждаше доволен. — Пропуснал съм представлението на Ромео. Но усетих нещо по гласа ти — някаква нервност. Помислих си, че чаша вино може да помогне.

— Тежък ден. Ромео беше само капката, от която чашата преля. — Тейлър погледна бързо към Рийд. — Между другото аз също не съм свикнала да разбират лесно мислите и чувствата ми.

— Най-добре е да започнеш да свикваш с това. Признавам, че си си изградила една страхотна фасада. Аз също. Един проблем. Ние сме необикновено настроени един към друг — не си ли го забелязала?

— Забелязах.

През останалата част от пътуването те мълчаха, но това бе дружелюбно, а не напрегнато мълчание.

— И ти изглеждаш доста изтощен — отбеляза Тейлър, след като се настаниха на дивана в дневната й с две чаши каберне. — Всъщност, след като сме толкова откровени, аз имам ясното усещане, че това преструктуриране на живота ти, за което спомена вчера, включва нещо много основно — нещо, което доста те притеснява. Искаш ли да споделиш? Аз съм добър слушател.

Той се усмихна.

— За това спор няма. Тази вечер чух слушателските ти умения в ефира. За жалост твоите съвети не ми вършат работа. Аз вече не съм тийнейджър.

— Интересно, защото се държиш като такъв — отбеляза тя. — Избягваш въпросите ми и предложението ми да помогна. Типично тийнейджърско поведение. Разбирам, че не искаш да се разкриеш.

Усмивката на Рийд изчезна и той потъна във възглавницата на дивана. Не изглеждаше обиден; само изморен.

— Не че не искам. Просто не мога. Още не. Ситуацията е неясна. Няма да бъде етично да я обсъждаме.

— Аха. Включва клиент, когото ти е неудобно да представляваш. — Тейлър отпи глътка вино. — Сигурно ти е дошло до гуша от такива.

— Много повече. — Той бръкна в джоба на сакото си и извади един флакон. — Ето спрея, който ти обещах. Той все още е най-доброто оръжие за възпиране. Изгаря очите на нападателите като огън и ти дава време да избягаш и да викаш за помощ.

— Повече спокойствие. — Тейлър се усмихна с благодарност, взе флакона и го пъхна в дамската си чантичка. — Благодаря.

— Тейлър. — Рийд остави чашата си. — Ние не си играем на дай, за да ти дам. Не мога да ти разкажа какво става с мен. Когато мога, ще го направя. Твоето положение е различно — и много по-ужасно от моето, като виждам какво става. Кажи ми какво те разстройва толкова. Сега си дори още по-напрегната отколкото когато те видях вчера. И изглеждаш толкова уморена, сякаш всеки момент ще припаднеш.

На Тейлър й се искаше той да не е толкова дяволски проницателен.

— Рийд, престани. — Тя чу несигурността в гласа си. — Аз едва те познавам. Твърде рано е да се разкривам.

— Справедливо. Е, пред кого се разкриваш тогава — пред родителите си? Пред приятелите? Пред терапевта?

Тя знаеше накъде бие той. И бе прекалено уморена, за да си играе на криеница.

— Родителите ми не са от хората, които се разкриват пред другите. Приятелите ми знаят нещата в основни черти. А терапевтката ми познава състоянието ми от миналия четвъртък. Доволен ли си?

— Не, само се оказах прав. Основното е, че ти не се доверяваш на никого. — Рийд се обърна към нея. — И защо ли това не ме изненадва?

— Защото виждаш себе си?

— Бинго. — Пауза. — Кажи ми поне основното — онова, което си споделила с приятелите си.

Виното и умората се смесваха, завъртайки се бавно в съзнанието на Тейлър. Притъпяваха задръжките й. Прогонваха резервираността й.

Тя обърна кабернето си и остави чашата, завъртайки се с лице към Рийд.

— Искаш честност? Имаш я. Когато тази вечер чух гласа ти по телефона, видях възможност за две неща — да притъпя страховете си с вино и да ги удавя във физически удоволствия. Приех с радост и двете възможности. Не мога да понасям много алкохол, така че една чаша вино, може би две, и притъпяването е fait accompli^[1]. Колкото до удавянето — онази целувка вчера беше удивителна. Като си помисля, това бе единственото нещо, което ме порази толкова приятно през последните двайсет и четири часа. Така че… — Тя коленичи, вдигна брадичката си и се наведе, така че лицата им практически се докоснаха. — Виното си свърши работата. Ами ти — готов ли си?

Той се пресегна, прокара пръсти през косата й, а дланта му се плъзна надолу, за да погали врата й.

— Нали разбираш, ти току-що обяви, че ме използваш?

— Ммм. — Очите на Тейлър се затвориха и тя отпусна глава върху ръката му. — Не те използвам. Губя себе си.

— Това означава ли, че аз трябва да те намеря? — Той я дръпна в скута си и вдигна ръцете й около врата си.

— Тази вечер? Да. — Тя едва бе казала думата, когато устата му се спуснаха върху нейните, поглъщайки звука с устни. Той плъзна едната си ръка под гърба й, надигна я и я целуна, поглъщайки я с жадна енергия, която Тейлър усети чак до мозъка на костите си. Тя се притисна в него, гърдите й се сплескаха върху неговите, дишането й се учести и се смеси с неговото. Езикът му се плъзна навътре и пое нейния с продължителни, еротични милувки.

Тейлър чу стенанията си. Отпусна се на усещанията си, сърцето й започна да се удря в ребрата, а в цялото й тяло се разгоря бавен пламък, който се разпространяваше и се усилваше с почти страховита скорост.

Тя нямаше представа колко дълго са седели там, целувайки се сякаш искаха да се погълнат. Знаеше само, че се чувства чудесно, че той беше чудесен. Ръката му бе под пуловера й, масажираше голата кожа на гърба й, но той не понечи да разкопчае сутиена й, въпреки че пръстите му често се спираха там. И устните му не оставяха нейните, освен когато се преместваха към шията й, към гърлото й и накрая покриха с нежни целувки бузите и носа й преди той да вдигне глава.

Главата на Тейлър се въртеше. Тя отпусна прегръдката си от врата на Рийд, отпусна се в скута му и го погледна. Той беше задъхан като нея, а челото му се бе оросило от малки капчици пот.

Той я погледна изпод свъсените си клепачи.

— Добре ли си?

Тя кимна и облиза подутите си устни.

— Добре съм. Не трябваше да…

— Да, трябваше — прекъсна я той. — Нищо повече няма да се случи. Не и тази вечер. Казах ти — бавно. Говорех сериозно.

Тя се пресегна към лицето му.

— Ти си необикновен мъж, Рийд Уестън.

— Всъщност не съм. Адски ми се иска да проникна в теб. Но имам по-далечен мотив за своето търпение. Решен съм да те накарам да ми повярваш. И това няма да стане за една вечер — особено ако те вкарам набързо в леглото. Така че ще вземам нещата на порции — физически и емоционално. — Пръстите му се плъзнаха нежно по ръцете й. — Говори ми. Ще се задоволя с основните неща, както се изрази. Какво те стресна толкова?

Тейлър издиша рязко. Не искаше да се спуска отново в реалността. Искаше да остане там, където беше, носеща се в далечното и изящно удоволствие на последните няколко минути. Но, както тя често казваше на учениците и слушателите си, бягството не беше решение. Проблемът ти или те следва, където и да отидеш, или чака, за да забие ноктите си в теб, когато се върнеш.

Беше време да упражни онова, което проповядваше.

Тя разказа на Рийд за инцидента на гробището в събота и за обезпокоителното телефонно обаждане по малките часове в понеделник сутринта.

— Здравият разум ми подсказва, че двата инцидента не са свързани помежду си, че цялата работа е просто едно зловещо съвпадение, но… — Тя прекъсна, изправи се на крака и отиде до прозореца, взирайки се в нощното небе.

— Но? — продължи да я разпитва Рийд.

— Но това ме шашна. Цялата съм разнебитена. Изведнъж всички ми се струват подозрителни. Разтрепервам се, когато момчетата флиртуват с мен на улицата, когато редовните ухажори от моите слушатели се обадят в радиото; от какво ли не. Това параноично поведение е толкова нехарактерно за мен, направо не мога да ти обясня.

Рийд стана и се изправи зад нея. Когато постави ръце на раменете й, тя усети напрежението в тях и това я накара да се обърне към него.

— Тейлър, мислиш ли, че някой те дебне?

Тръпки я побиха от този директен въпрос и от грубото изражение на лицето му.

— Не че ме дебнат — отговори тя, избирайки най-малко зловещата интерпретация. — Наблюдават ме. Поне това ми подсказват инстинктите ми. Но аз не съм сигурна дали тези инстинкти са обективни — не и в този случай.

— Защо?

Тя направи пауза, преди да отговори.

— Да кажем, че съм свръхчувствителна, когато стане дума за този проблем.

— Свръхчувствителна. Това означава, че е свързано с нападението на Гордън.

Тя кимна.

— Продължавай.

— Добре. Когато Гордън си замина в онзи ден, той ми обеща, че ще се върне. Каза, че ще довършим започнатото. Предупреди ме да бъда търпелива, да бъда добра и изпълнителна. И чак накрая ме предупреди, че ще ме наблюдава. Тези думи, жестокият му поглед — тези спомени просто не си отиват.

По лицето на Рийд трепна мускул.

— Разбирам защо…

— Има и още. — Тейлър посрещна погледа му, без да трепне. — Аз бях много объркана от това, което се случи. Но си казах, че това е бил един гаден, спонтанен инцидент, изострен от пиянството на Гордън. После дойдоха празниците. И заедно с тях пристигнаха две електронни картички.

Тя продължи и описа на Рийд зловещите картички, задържайки тона си възможно най-безпристрастен, въпреки че не можеше да прогони треперенето на гласа си.

— Въпреки че се отказах от електронния си адрес, аз продължавам да се ужасявам на всеки празник, чудейки се дали в кибер пространството не пътува някоя зловеща картичка. Усещането за насилване изглежда никога няма да изчезне.

Рийд присви уста.

— Значи, освен преднамереното нападение и картичките, нямаме основания да смятаме, че той е бил обсебен от теб.

Тейлър сведе поглед и се разсмя тъжно.

— Да, но през последните дни се хващам, че се завъртам на сто и осемдесет градуса. След всичко, което се случи, аз действително се моля именно Гордън да е изпратил тези картички и да открием доказателство за това. Остатъчното усещане за насилието е нищо в сравнение с продължаващото усещане за страх и уязвимост. Ами ако тези картички не са били от Гордън? Ако сексуалното му нападение не е било обсебване, а само опит? Ако някой друг е изпратил тези картички — някой, който е жив и продължава да ме наблюдава и да ме дебне? Ставало е и с други личности, известни от медиите. Ами ако този път съм аз? Ами ако онзи, който прави това, е същият, който беше на гробището и който ми се обади нощес?

— Хей! — Рийд прекъсна ескалиращия й изблик, дръпна я към себе си и я обгърна в силната си, успокояваща прегръдка. Разтри бавно брадичката си върху главата й и се намръщи, когато я усети, че трепери. Когато надникна през прозореца, мислите му се насочиха в една неприятна посока — посока, по която той се надяваше никога вече да не поема. Но не можеше да не й обърне внимание. Моделът беше тук.

Обсебването. Мозъчните игрички. Егоцентричната решителност. Усещането за непроницаемост.

Не можеше да каже нищо на Тейлър. Първо трябваше да провери нещата сам. Надяваше се наученото да успокои натрапчивото му безпокойство.

Ако не станеше така, щеше да се прецака. И, както в поговорката, щеше да бъде притиснат между чука и наковалнята.

Той отново насочи вниманието си към Тейлър и към предизвикателството да направи всичко по силите си за нея.

— Не е чудно, че си толкова изтощена — промърмори той. — Ти се справяш с адски много неща — и го правиш съвсем сама.

Тейлър не отговори. Тя затвори очи и вдиша дълбоко. Беше наполовина облекчена от това, че му изтърси целия объркан сценарий, наполовина ужасена, че го е направила пред мъж, когото познава от по-малко от месец — мъж, който имаше много продължителна, много силна връзка с хората, близки до Гордън Малъри. Много по-продължителна и по-силна отколкото с нея.

Е, беше твърде късно да съжалява.

— Не бях планирала да те подлагам на този емоционален изблик — промърмори тя в ризата на Рийд.

— Да, това го разбрах. — Той се дръпна назад и притисна лице в дланите си с адски сериозно изражение. Трябваше да спечели време. Само един ден, за да се разрови за отговорите. След това щеше да знае как да продължи. Междувременно трябваше да я запази в безопасност, спокойна и хладнокръвна.

— Ти ми се довери да те изслушам — започна той. — Сега повярвай на съвета ми. Не се отпускай на въображението си — още не. Както каза, откачалката в гробището и заплашителното обаждане може и да са два изолирани инцидента. Колкото до инстинкта ти, до усещането, че някой те наблюдава, аз винаги се вслушвам в инстинктите си. Все пак, дори ако твоите са напълно точни, този човек може да е някой безопасен свръх ревностен почитател. Да, вземи допълнителни предпазни мерки. Сложи двойна ключалка на апартамента си. Винаги слагай веригата отвътре. Когато излизаш, се движи сред тълпите. Това означава никакви самотни разходки по Седмо авеню в единайсет вечерта. Отваряй си очите и нека спреят винаги да ти е под ръка. Ако стане още нещо такова — още едно телефонно обаждане, някой непознат да виси покрай апартамента ти, училището или радиото — нещо подозрително, веднага ще предприемеш нещо.

— Какво? — попита Тейлър. — Полицията няма да се заинтересува без доказателства. Те не са големи почитатели на инстинктите.

— Добре. Тогава ще наемеш частен детектив. Аз ще се обадя на брат си в Сан Франциско. Той има цял куп връзки в Манхатън. Ще намерим някой. Дотогава се дръж. Живей си живота. Изгради си самоувереност като подобриш уменията си за самозащита. В събота ще проведем следващия си урок. А сега ще пийнем по още една чаша вино.

Тейлър премигна при промяната на темата.

— Нашето вино?

— Да. Отпусни съзнанието и тялото си, успокой се — всичко това е част от процеса. Там му е мястото на кабернето. — Той стисна ръката й и я поведе обратно към дивана. — Седни. Аз ще напълня чашите.

Тя се подчини и потъна в мекия диван, а Рийд занесе чашите до шкафа и ги напълни.

— Не толкова много — припомни му тя. — Казах ти, че две чаши ми е границата. Иначе утре на училище ще съм като някое зомби с главоболие.

— Няма за какво да се безпокоиш — увери я той, привършвайки бавно работата си. — Няма да разваля репутацията на училищната съветничка като я оставя да залита с махмурлук. Давам ти само половин чаша — достатъчно, за да те поуспокои. А докато си сръбваш винцето, аз ще ти направя масаж на врата и раменете. После ще те пратя право в леглото. Как ти се струва?

Как й се струвало? Страхотно. Тейлър усети, че се усмихва неволно.

— Знаеш ли, ако се опитваш да очароваш, играейки рицаря с блестящите доспехи, вършиш дяволски добра работа.

— Радвам се да го чуя. — Той й намигна докато приближаваше с питиетата. — Рицарите в блестящи доспехи заслужават доверие.

— И аз така съм чувала.

Той седна до нея, вкусва виното си в продължение на няколко минути, наблюдавайки я как прави същото. Когато я видя, че се отпуска, остави чашата си и я обърна с гръб към себе си.

— Продължавай да си пийваш — нареди й той, отпускайки длани върху раменете й. — И затвори очи.

Тейлър не се нуждаеше от втора покана. Тя бе изтощена от деня, от разговора им, от собствените си страхове и от емоционалния си изблик. Искаше само да се отпусне в душевно забвение.

Отпи още една глътка от виното си и изпусна лека въздишка, когато Рийд започна да прогонва напрежението от раменете й. Той откри възлите в мускулите й и ги развърза, пръстите му се плъзнаха нагоре по врата й, масажирайки всеки прешлен, после се върнаха надолу, а палците му започнаха да разтриват стегнатите точки по гърба й.

— Добре ли се чувстваш? — промърмори той.

— Нещо повече. Невероятно е. — Тя местеше врата си ту на едната страна, ту на другата, отпускайки се на натиска от ръцете му. — Това в юридическия факултет ли го научи?

— Не. Поне не в „Харвард“. Там те учат как да се унищожиш, за да успееш. През лятото се записах за няколко курса по управление на стреса. Единият от тях беше по масаж.

— Извадила съм късмет. — Думите на Тейлър бяха приглушени и тя не се възпротиви, когато Рийд се наведе надолу, взе чашата от ръката й и я остави върху масичката за кафе.

— Щеше да падне на пода — отбеляза той, без да опитва да се откъсне от нея и да се върне в първоначалното си положение. — Освен това си мисля, че пи достатъчно.

— Да, господин адвокат. — Виното бушуваше в нея, притъпявайки някои усещания и засилвайки други. Тя потрепери, когато усети дъха на Рийд по врата си. — За онова решение, което ти взе да караме бавно — сигурен ли си, че не можеш да го промениш?

— Напълно. — Той вдигна косата й и я отстрани, за да може да я целуне по тила. — Разочарован, но напълно сигурен.

Тя се обърна с лице към него с открит, макар и малко замъглен поглед.

— Не ми изглеждаш толкова разочарован.

Малки искрици блеснаха в тъмните му очи.

— Да, боя се, че съм.

— Защо?

— Защото точно сега ти си уязвима. — Той я целуна, вкусвайки устата й така, че сърцето й подскочи. — Също така не си напълно сигурна дали можеш да ми се довериш — все още. — Още една целувка, този път по-страстна от последната, а ръцете му продължиха да мачкат гърба й. — И освен това си малко пийнала. — Той усети как тя се отпуска в него, усмихна се и я подпря с тялото си. — Но преди всичко, защото си заспала.

Той я грабна в ръце и тръгна по коридора, надзъртайки в двете спални. Не беше трудно да разбере коя е на Тейлър. Спалнята на Стефани беше пуста, почти гола. Бяха останали само малко мебели и няколко смешни фигурки на шкафа заедно с няколко диска, вероятно със записи на шоупрограми от Бродуей.

Съседната спалня определено беше на Тейлър. Рийд усети парфюма й докато я внасяше вътре. Скосените черешови мебели и нюансите от бреза бяха стилни и ненатрапчиви като нея, а шкафът от другата страна бе пълен с книги по психология. На нощното шкафче бе струпана купчина с документи върху бланки от „Делинджър“ — вероятно Тейлър трябваше да ги прегледа, преди да заспи.

Той я постави нежно на леглото, изучавайки елегантните й черти и деликатно извитото й тяло, мислейки си, че никога не бе пожелавал някоя жена толкова много колкото желаеше тази тук. Може би това обясняваше ревностните му грижи за подбирането на точния момент. Или това, или се беше побъркал, отлагайки нещо, което искаше толкова много, че направо изпитваше болка от него.

Но нещо му подсказваше, че каквото и да станеше между него и Тейлър, то щеше да бъде значимо.

Е, щеше да си вземе един студен душ. По дяволите, вече бе вземал толкова много. А чакането си струваше.

Наведе се и пъхна възглавницата под главата на Тейлър, после я зави с вълненото одеяло, преметнато върху люлеещия се стол, и го дръпна чак до брадичката й. Прокара пръсти през косата й, усмихвайки се на едва доловимото й гукане, издадено от удоволствие при допира му. После, с лека въздишка, тя се сгуши в одеялото.

Рийд стана и спря за малко, за да нагласи алармата в радиочасовника на Тейлър. Тя щеше да го убие ако закъснееше за училище. След като приключи с това, той излезе на пръсти от стаята. Спря в кухнята, погледна към телефона и записа невключения в телефонния указател номер, отпечатан там. Щеше да й се обади утре преди радиошоуто, за да се увери, че е добре.

Рийд грабна палтото си и излезе от апартамента. В продължение на няколко минути проверява дали входната врата е заключена добре. След като се увери, че е, той тръгна надолу към фоайето. Вдигна си яката и кимна на портиера, преди да излезе навън.

Докато отиваше към паркинга, отвори мобилния телефон. Трябваше да остави съобщение. То щеше да ускори една много неприятна среща. Но нямаше друг избор.

Рийд остави кратко гласово съобщение и затвори телефона.

Съвсем скоро щеше да получи отговорите, които очакваше.