Андреа Кейн
Изпитания (25)

Глава 24

Вторник, 13 февруари

4:37

Западна седемдесети втора улица

Тейлър се събуди внезапно, потънала в пот.

Стиснала одеялата, тя огледа абсолютно тъмната стая, а сърцето й биеше като полудяло.

Всичко беше наред. Там нямаше никой. Кошмар. Това беше само кошмар.

Тя се пресегна към будилника, погледна цифрите и потрепери, когато осъзна, че остават още два часа до зори.

Беше спала по-малко от четиридесет минути. Легна си около полунощ. Останалото време прекара втренчена в телефона, подготвяйки се в очакване той да звънне.

Но той мълчеше.

Очите й горяха от изтощение. Тя ги затвори, желаейки поне да си почине, ако не можеше да заспи. Чакаше я натоварен ден, включително и сеанс с доктор Филипс. Също така, с мъничко късмет, детектив Хедман щеше да й достави малко информация за телефонния номер, който проследяваше. Може би това щеше да им разкрие някои отговори, или поне щеше да ги насочи в правилната посока. А тя щеше да разбере дали тази посока включва Джонатан Малъри.

Отказвайки се от идеята за почивката, Тейлър включи лампата си, отвори един психологически текст, оставен на нощната й масичка, и препрочете секцията за чертите на психопатичните характери.

Сигурно беше задрямала. Когато се събуди следващия път, в стаята й се процеждаше слаба слънчева светлина. Беше сутрин. Часовникът й показваше шест и петнайсет, почти бе дошло времето за алармата.

Кучият син не се обади. Измъчваше я, държеше я в страх и несигурност, караше я да чака кога брадвата ще се стовари върху врата й.

Главата й пулсираше от безсънието. Тя слезе от леглото и отиде в кухнята да си приготви малко кафе. Боже, отчаяно се нуждаеше от кофеин. Това бе единственото нещо, което щеше да й помогне да изкара деня.

Пиеше втората си чаша със силна черна течност, когато телефонът звънна. Дисплеят й показа, че се обажда Рийд.

Тя вдигна слушалката.

— Здрасти — поздрави го и пъхна слушалката между рамото и ухото си. — Надявам се да си поспал повече от мен.

— Не съм. — Гласът на Рийд звучеше ужасно. — Искам да открия този смахнат и да го разкарам от живота ти.

— Не си единственият. Щом затворя очи ме спохождат ужасни кошмари. Който и да е този тип, той все още е някъде там, на свобода. Тръпки ме побиват от това. Отгоре на всичко не мога да се отърся от усещането, че ще се случи нещо ужасно. Чувствам се така от разговора си с Джонатан.

Рийд изпъшка.

— Да, вярно, стори ми се, че това е един доста странен разговор. Не знам дали е било така, защото той си беше пийнал доста или наистина има илюзии. Но трябва да си дяволски сигурна, че възнамерявам да разбера. — Премерена пауза. — Днес следобед имам тежка среща в офиса. Нямам представа колко ще продължи. Но щом свърши ще ти се обадя или преди да тръгнеш за сеанса си, или по-късно, на мобилния ти телефон.

Тейлър не пропусна сериозния тон в гласа на Рийд.

— Това е срещата, нали? Онази, която ще промени посоката на живота ти?

— Да, така е.

Тя потърси точните думи, искайки да му даде същата емоционална подкрепа, която той й даваше.

— Рийд, знам, че не успяхме да навлезем достатъчно дълбоко в този проблем. Но аз знам, че е голям. Също така имам доста добра идея за какво става дума или поне какви са трудностите в него. Надявам се всичко да стане така както ти искаш. Само да знаеш, че ще си мисля за теб. И че съм налице винаги когато искаш да си поговорим.

Той замълча за момент. После се окашля.

— Благодаря ти. — Звучеше по-развълнуван отколкото тя очакваше. — Говоря ти сериозно. Твоята подкрепа означава много за мен.

Тейлър се усмихна.

— Дори един рицар в бляскави доспехи се нуждае от една добра дама. Кой друг ще го насърчава?

— Вярно. Само знай, че точно този рицар се нуждае от точно тази дама да го насърчава. Никоя друга няма да се справи.

— Няма да го забравя.

— Ще ти се обадя по-късно. — Рийд направи пауза. — И Тейлър… внимавай.

Усмивката й изчезна.

— Добре.

 

 

9:30

„Хартър, Рандолф и Колинс“

Рийд преглеждаше показания, когато се чу звънът на интеркома.

Той натисна разсеяно бутона.

— Да, Кати?

— Мистър Хартър току-що влезе — обяви тя с приглушен, напрегнат тон. — Мистър Рандолф и мистър Колинс са с него. Звъннаха ми и казаха, че искат да се срещнете с тях в заседателната зала колкото е възможно по-скоро.

Рийд сбърчи вежди и остави документите.

— Мистър Хартър е тук?

— Да, сър. И иска да оставите всичко, с което се занимавате.

— Тръгвам. — Рийд изключи интеркома и стана. Странно. Ричард Хартър рядко идваше тук. Рийд се надяваше да е тук следобед, когато имаше среща с партньорите основатели, но това бе чак след шест часа. А Рийд не беше достатъчно егоцентричен, за да повярва, че нещо, определено като спешно, можеше да се отнася за него и неговото бъдеще.

Той наметна сакото си и тръгна към залата.

 

 

Настроението в заседателната зала беше мрачно. Тримата мъже, които наеха Рийд, бяха събрали глави, говорейки с напрегнат шепот. Вратата бе широко отворена. Рийд почука формално и мушна глава вътре.

— Рийд. — Пръв заговори Ричард Хартър. — Влез и затвори вратата.

Рийд се подчини, ставайки все по-неспокоен с всяка измината минута.

— За какво става дума?

— За двойно убийство. — Хорас Рандолф не губи нито думи, нито време. — Снощи. Двете тела са били открити преди около час. — Сериозният му поглед срещна погледа на Рийд. — Жертвите са Дъглас и Адриен Бъркти.

— Какво? — Рийд зяпна от учудване. — Правилно ли те чух?

— Напълно — потвърди Хартър. — Дъглас не се появил на деловата закуска. Това е безпрецедентно. Колегите му се обадили в офиса му. Секретарката му звъннала на домашния и на мобилния му телефон. Никакъв отговор. Тя хванала такси до Източна осемдесет и втора улица, да провери в къщата му. Но не намерила отговора и там. Накрая се обадила в полицията. Двама полицаи наминали да проверят жилището. Очевидно убийствата са станали между един и шест през нощта. Вратът на Дъглас бил строшен. Адриен била изнасилена и удушена.

— Мили боже… — Рийд се отпусна в стола си. — Влизане с взлом ли е било? Полицията разполага ли с някакви улики за убиеца или убийците?

— И да, и не. Не е било взлом. Ключалката не е била насилвана, алармата не се е включила и нищо не е откраднато. Да, изглежда полицията си има заподозрян, въпреки че не са арестували никого. Искат да разговарят с Джонатан Малъри. Той е на път към нашия офис, след което са го помолили да се отбие в Деветнадесето управление.

Всичко в Рийд замръзна.

— Те мислят, че Джонатан е убил Дъглас и Адриен?

— Както каза Ричард, не са арестували никого — все още — намеси се Албърт Колинс. — Но детективите са разпитали Джонатан на местопрестъплението. Искат да го разпитат отново. Той се обади тук преди няколко минути, за да ни информира и да каже, че тръгва.

— Трябва да е съсипан.

— Така е. Детективите са го уведомили за убийствата веднага след откриването на телата. Той бил в офиса си. Веднага пристигнал. — Неловка кашлица. — Трупат се косвени улики. Няма взлом, няма следи от борба — и веднага след публикуването на медийните обявления за назначаването на Джонатан в „Бъркли и компания“, след като Дъглас го призна за свой син. Нека просто да кажем, че нюйоркската полиция си задава някои въпроси.

— Сигурен съм, че е така. — Умът на Рийд препускаше, след като защитникът у него взе връх. — Казахте, че Адриен била изнасилена. Не са ли открили сперма?

Кимане.

— Детективите са помолили Джонатан да даде проба за ДНК. Той се съгласил, но казал, че иска адвокатите му да присъстват, на този и на всички други разпити.

— Добре.

Ричард Хартър постави длани върху масата и се наведе напред.

— Основното — когато Джонатан дойде тук, искаме ти да си поговориш с него насаме.

Рийд присви очи.

— Защо?

— Защото не искаме да сме информирани, за онова, което той ще каже.

Реалността бавно си идваше на мястото.

— Ричард, с цялото ми уважение, хайде да се заемем със същността на проблема. Какво точно искаш да ми кажеш?

— Точно това, което си мислиш. Виж, Рийд, цялата тази ситуация е гнездо на оси. Нашата фирма представлява интересите на Дъглас и Адриен Бъркли. Ако по някаква причина Джонатан бъде признат за виновен в тези убийства, ние ще се изправим пред много сериозен конфликт на интереси. — Хартър направи пауза. — Ще бъда откровен. Всички знаем, че искаш да напускаш. Искаш да си създадеш своя практика. И искаш да го направиш с нашата благословия, а и вероятно с няколко от нашите клиенти, които ще предпочетат да останат при теб. Е, ето я сделката. Ние ще улесним възможно най-много напускането ти. Ще ти помогнем да започнеш, ще ти изпратим препоръки до по-висшите инстанции и одобрения за нашия излишък. Няма да пречим на никой от твоите клиенти, който реши да те последва в новата ти фирма. Ще бъде една чиста, дружелюбна раздяла. В замяна искаме да определим първия ти клиент.

— Джонатан Малъри.

— Точно така.

Рийд присви устни.

— Интересно предложение. Нека да те попитам нещо. Ами ако ДНК пробата, взета от местопрестъплението, и пробата на Джонатан не съвпаднат?

— Тогава делото ти ще бъде много по-лесно. И ще се ползваш с вечната благодарност на един изключително богат младеж със страхотни връзки. И в двата случая твоята наперена юридическа фирма ще направи един забележителен дебют, което пък ще се отрази добре на нашата фирма.

— Иначе казано, невинен или виновен, ти не искаш да представляваш Джонатан.

Колинс въздъхна.

— Тази история ще гръмне във всички вестници в Ню Йорк. Сега, докато си говорим с теб, тя вече върви по местните телевизионни канали. Името на Джонатан ще бъде свързано със случая, независимо от това дали в крайна сметка ще бъде признат за виновен или не. Ние не желаем подобен вид публичност. А освен това ще трябва да се оправяме с доверителните фондове на Дъглас и Адриен.

— Джонатан е наследник и изпълнител и на двете състояния — осъзна на глас Рийд. — А тъй като Дъглас и Адриен са починали, той е и единственият бенефициент. — Той издиша шумно. — Като става дума за обвинения.

— Значи разбираш нашата позиция.

— Ясна като капка вода.

— И?

Минаха няколко секунди.

После Рийд направи своето контра предложение.

— Ще се срещна с Джонатан като дойде тук — насаме, както ти ме помоли. Ще го уведомя за положението и за условията, при които ще го представлявам — че негов адвокат ще бъде Рийд Уестън, а не „Хартър, Рандолф и Колинс“, които ще бъдат негови съветници. Ако той приеме тези условия, добре. Ще го изслушам, после ще го придружа до Деветнадесето управление като негов официален адвокат. Обаче ако откаже не очаквам от вас да анулирате предложението си. Искам уверенията ви, че ще имам пълното ви съдействие за новата си фирма, включително всички облаги, които току-що описа, независимо от резултата на разговора ми с Джонатан. Давам ви думата си, че ще направя всичко възможно да го убедя да ме ангажира. Но не мога да го насилвам. Значи, ако реши да търси други адвокати, аз пак ще очаквам от вас да спазите уговорката ни. Разбрахме ли се?

Партньорите се спогледаха. После Хартър кимна.

— Разбрахме се.

 

 

Рийд влезе в офиса си и включи плоския си телевизор „Sony LCD WEGA“, който стоеше на ъгловата му масичка, после прехвърли на местните новини. Разбира се, ето я топ историята на деня.

— Двойното убийство е извършено в огромната къща на Бъркли, разположена в Горен ийст сайд, точно на Пето авеню, до Художествения музей Метрополитен — докладваше кореспондентът. — На този етап полицията не дава много информация. Знаем само, че Дъглас и Адриен Бъркли са били убити някъде между един и шест през нощта. Няма доказателства за взлом…

Рийд натисна бутона за изключване на дистанционното.

После се строполи в стола зад бюрото си, опитвайки се да обработи в съзнанието си всичко, което се случи току-що, и огромното препятствие, което се изправяше пред него.

Той поемаше огромен риск, по-голям, отколкото си представяха старшите партньори. Той знаеше за Джонатан Малъри много повече от тях и срещу него се трупаха още много повече косвени доказателства. Между него и Адриен имаше стара вражда, в резултат на която се натрупваше напрежение между него и Дъглас, а към това се прибавяше и съмнителното му поведение напоследък. Прибави към всичко това и старите му истории и ще получиш един страхотен улов за прокурора.

Колкото до душевното състояние на Джонатан, това отваряше още една грозна и заплетена ситуация.

Тейлър.

Дали Джонатан бе човекът, който я преследва? Рийд не мислеше така, но в светлината на това ужасяващо двойно убийство той вече не знаеше на какво да вярва. Само разговорът, който Джонатан започна с Тейлър снощи, беше достатъчно странен, за да сбърчи вежди. И след като ченгетата подушеха това — а те щяха да разберат, тъй като несъмнено щяха да разпитат всички присъствали на галавечерята в „Le Cirque“ — те щяха да го подхванат много здраво. Тейлър трябваше да разкрие всичките си подозрения, свързани с Джонатан. И неговият клиент щеше да бъде прецакан.

Това бе професионален риск. Но също така и личен. Ако нещата се обърнеха така, че арестуваха Джонатан и той отидеше на процес, Тейлър щеше да бъде призована като свидетел на обвинението. А работата на Рийд бе да я разпъне на кръст.

Рийд разтри слепоочията си. Не можеше да отиде там, не още. Първо трябваше да се срещне с Джонатан.

Трябваше да го изслуша, да го проучи докато той говори. Жестовете показват страшно много, особено при подобни травматични обстоятелства. Колкото до дискусията им, тя нямаше да бъде приятна. Щеше да бъде откровена. Никакви глупости. Картите на масата. Така Рийд не само щеше да си създаде по-точна преценка, но щеше да долови и душевното състояние на Джонатан. Никакви дипломатични разговори повече, никакви помирителни тактики. Той трябваше да знае дали Джонатан е виновен или невинен — не само за убийствата, но и за преследването на Тейлър.

Молеше се инстинктите му да не са го подвели. А те му подсказваха, че Джонатан е натоварен с тонове психологическо бреме, но че не е престъпник. Защото, независимо дали му харесваше, Рийд вече беше замесен във всичко това. Даде думата си на старшите партньори. Така че ако инстинктите му бяха погрешни, той щеше да се прецака, както професионално, така и лично.

Тейлър никога не би приела подобна ситуация, още по-малко можеше да се справи с нея.

Достатъчно! Рийд се отблъсна от бюрото си и стана, после си наля чаша вода. Първо фактите. После размишленията.

Погледна неспокойно към часовника си.

Джонатан щеше да пристигне във всеки момент.

 

 

9:45

Академията „Делинджър“

Тейлър вече не понасяше чакането.

Тя влезе в офиса си и се обади на детектив Хедман.

Когато той вдигна, на заден план се чу шумотевица.

— Хедман — представи се енергично той.

— Здравейте, детектив, обажда се Тейлър Холстед. Чудех се дали сте успял да проследите онзи телефонен номер.

— Телефонният, но… о, да. — Той беше доста разсеян. — Щях да ви се обадя сутринта, но откак съм влязъл, тук е същинска лудница. Да, проследих номера. Но, както и смятах, той не ме доведе до никъде. Номерът е на мобилен телефон, зареден с ваучер.

— Е, не можете ли да разберете кой го е купил?

— Никакъв шанс. Тези телефони се купуват от кварталните супермаркети, от летищата, от всякъде. Ако извадим късмет, можем да го проследим до определен квартал. Но дори това няма да ни помогне много. Извършителят вероятно е платил в брой, а при закупуването на такива вещи не се изисква лична карта. Закупуването на анонимни мобилни телефони не успя да влезе в Патриотичния акт^[1]. Няма начин да го свържем с вашето телефонно приятелче.

— Разбирам. Значи не сме направили и крачка напред към откриването му. — Тейлър се бореше с нарастващото си разочарование. — Можем ли да направим нещо друго…

— Слушайте, мис Холстед, не искам да ви пренебрегвам, но това двойно убийство току-що ни се стовари на главите. Вашият преследвач ще трябва да остане на втори план.

Това обясняваше шумотевицата.

Въпреки личните си тревоги Тейлър усети чувство за вина.

— Съжалявам, детектив. Нямах представа. Ще ви оставя с вашата…

— Дават го по всички новини — прекъсна я той. — Изненадан съм, че не сте чула.

— От ранна сутрин съм в училището.

— Убитите са Адриен и Дъглас Бъркли.

— Адриен и Дъглас Бъркли? — Ръцете на Тейлър се разтрепериха. — Били са убити? Но аз ги видях снощи. Как е станало? Знаете ли кой го е извършил?

— Нямам право да обсъждам подробности от случая с вас. Обаче, след като знам, че снощи сте била с тях, ще трябва да поговорим с вас. Да? — извика той на някого от управлението. — Мис Холстед, трябва да затварям.

Щрак.

Тейлър остави слушалката на мястото й и се втренчи в нея, докато умът й направо препускаше. После влезе в cbsnewyork.com — уебстраница на нейния компютър, и завъртя надолу, за да прочете топ историята за двойното убийство.

„Семейство Бъркли… мъртви. Убити в собствения им дом.“

В статията не пишеше нищо за взлом. Дали убиецът е бил някой техен познат? Някой, който е имал други мотиви да се избави от тях?

Ледени тръпки преминаха по гърба й, когато я обзе тази зловеща мисъл.

Някой друг. Някой, който щеше да придобие огромно богатство и власт след тяхната смърт, да не споменаваме за огромното удоволствие, което щеше да изпита, екзекутирайки ги със собствените си ръце.

В гърлото на Тейлър се надигна жлъч, когато най-логичното име се натрапи в съзнанието й. Не! Това не можеше да бъде…

Но това би могло да обясни защо тя бе изнервена през цялата нощ, защо имаше чувството, че става нещо драстично нередно — макар че преследвачът й не се обади.

Тя бе предположила, че той просто си играе с нея.

Ами ако не беше така? Ако не се е обадил, защото е бил зает с нещо далеч по-отвратително?

Тейлър потрепери.

Никакви медийни репортажи не можеха да отговорят на подобни въпроси. Тя трябваше да говори с Рийд. Той вече бе узнал за убийствата. Семейство Бъркли бяха негови клиенти. Би трябвало да разполага с повече подробности.

Тя грабна телефона и набра номера му в офиса.

— „Хартър, Рандолф и Колинс“.

— Рийд Уестън, моля.

— Един момент.

Обаждането беше прехвърлено и секретарката на Рийд вдигна.

— Офисът на мистър Уестън.

— Да, Кати, обажда се Тейлър Холстед. Може ли да говоря с мистър Уестън, моля?

— Съжалявам, мис Холстед, той е с клиент.

— Разбирам. Но това е много спешно. Мистър Уестън знае, че иначе не бих го прекъснала. Сигурна съм, че ще приеме обаждането ако му кажеш, че съм аз. Обещавам да бъда максимално кратка.

Кати се окашля, забележимо притеснена.

— Обикновено бих направила това, за което ме помолихте. Но в този случай имам инструкции да не го прекъсвам по никакъв повод. Без никакви изключения. Извинявам се, мис Холстед, но не мога да ви свържа.

Премерена пауза.

После Тейлър избави бедното момиче от затруднението.

— Добре, Кати, разбирам. Моля те, остави съобщение на мистър Уестън да ми се обади възможно най-скоро.

— Добре.

Тейлър затвори с нарастващо безпокойство.

Рийд е с клиент. Никакви прекъсвания.

Тя подпря лакти на бюрото и прокара двете си ръце през косата си.

Бог да й помага, но тя имаше ужасното усещане, че знае точно кой е клиентът на Рийд.