Андреа Кейн
Изпитания (11)

Глава 10

3 февруари

18:45

WVNY

Сигурно се бе обадил някой маниак. Трябваше да е така.

Тейлър си казваше това за стотен път от снощи. Гласът беше преправен, изкуствен. Променливият тон и електронното звучене предполагаше, че е бил прекаран през някои от онези джунджурии за промяна на гласа — джунджурии, които бяха достъпни за всички и можеха да се поръчат по Интернет за по-малко от петдесет кинта.

Значи онзи, който й се бе обадил, вероятно е бил в банда от юноши, които са си играели игрички. Сигурно са набирали случайни телефонни номера и са попаднали на нейния. После, когато са чули женски глас, са решили да драматизират ситуацията.

Или може би е бил Крис Йанг. Може би е искал да си върне заради това, че тя разговаря с родителите му преди две седмици и половина.

Не. Невъзможно. Номерът й го нямаше в указателя. Крис не би могъл да го научи. Нито някой друг. Нямаше никаква връзка между обаждането и съботния инцидент в гробището. Това бяха две стряскащи, случайни, но несвързани помежду си събития.

Събличайки сакото си, Тейлър се отказа да се преструва. Нямаше смисъл. Независимо от това колко се стараеше, колко логика влагаше в разсъжденията си, тя не можеше да прогони паниката.

През остатъка от нощта отново не можа да мигне. Лежа будна, разтреперана, очакваше ново обаждане. Той не се обади. Но и тя не можа да се отпусне. В резултат от това бе ужасно разсеяна днес в училището. И отгоре на всичко Крис Йанг я стрелна с един такъв странен, изпитателен поглед, когато се разминаха в коридора, а тя го отмина със скована походка и изцъклени очи. Дали не проверяваше резултатите от делото си?

Боже, в главата й бе пълна каша…

Тя успя да стигне до кабината за излъчване. Минавайки покрай отдел Операции, надникна в кухнята — където поне четирима души от персоната се бяха събрали около кутия бързо изчезващи хрупкави сладки — достатъчно за дълго, за да махне с ръка и да се усмихне виновно.

— Здравейте, момчета. Съжалявам, че закъснях.

— Хей, няма проблеми. — Бил Уорън, който водеше „Разговор за спорта“, двучасовото радиошоу, директно преди нейното, я стрелна с крива усмивка. — Реших, че ако не дойдеш до седем, ще направя шоуто вместо теб. Щеше да бъде голям хит.

— Да, точно така. — Джак Тафт, програмният мениджър, остави чашата си с кафе — на която пишеше „Мениджър на станцията, която полага всички усилия“ — и изпръхтя. — Ще изгубиш половината ни слушатели докато приемеш първото обаждане.

— Няма начин — възпротиви се Бил и усмивката му грейна. — Аз имам страхотна интуиция. Само разпитай.

— Не е нужно — увери го Тейлър, насилвайки се да се усмихне. — Репутацията ти върви преди теб. Ти си писенце.

Трябваше да се концентрира върху работата си. Имаше да свърши куп работа в часа, който й оставаше, преди да излезе в ефир. Както винаги, електронната й поща щеше да почака. Това не беше беда. Просто трябваше да си тръгне по-късно. Но тя и без това не спеше, така че какво значение има? Колкото до важните документи, с които трябваше да се занимае незабавно, Лора щеше да влиза през радио прекъсванията и да я осведомява. Засега трябваше да се свърже със своя продуцент. — Къде е Кевин? — попита тя.

— В студиото — отговори Джак. — Чака те. Вече има опашка от слушатели, които са на телефоните. Очертава се натоварена вечер.

— Добре. Колкото по-натоварена, толкова по-добре. Тази вечер не съм настроена за монолог.

Програмният мениджър й хвърли поглед, изпълнен със съчувствие.

— Тежък уикенд?

— Най-тежкият.

Джак уважи това и изостави темата.

— Добре, стига сме бъбрили. Бил, почивката свърши. Връщаш се след четирийсет и пет секунди. Тейлър, вземи си една поничка — или каквото е останало — и тръгвай към кабината.

Тейлър го погледна с благодарност.

— Рик тук ли е?

— Да. Преглежда някои звукови детайли с Денис. — Денис беше обещаващ тоноператор, малко свенлив, но с времето това щеше да се промени. Освен това той имаше няколко други новобранци, които бяха за съжаление. Сали Карвър беше нахакана руса стажантка, която учеше в радио школа и се надяваше да прескочи другите нива и да се озове направо в продуцентския бизнес. А Джеймс Бърни беше луничаво, очарователно момче с диплом по реклама, който работеше в отдел „Продажби“, опитвайки се да привлече нови рекламни поръчки.

Колкото до Рик, той беше страхотен, универсален мъж, който изживяваше тежък момент. Бракът му се разпадаше.

Тейлър се окашля.

— Как се справя Рик? Нещата оправят ли се?

— Не изглежда така. Той не говори много.

— Веднага слизам там. — Хвърли поглед към опустошената кутия с понички, която се бе превърнала в куп трохи и отчупени парченца, и завъртя очи. — Ще пропусна закуската.

Тя тръгна към своята кабина, решена да поддържа току-що изграденото си, макар и крехко, самообладание. Тази решителност продължи по-малко от минута.

— Здрасти, Кев. — Тейлър поздрави продуцента си докато прекрачваше прага. — Съжалявам, че пристигам в последния момент.

— Няма защо да се безпокоиш, поне не тази вечер — увери я Кевин и затвори телефона. — Утре работата е съвсем различна. По план имаме гост в ефира. Авторката на „Лоши деца, лоши родители“. Нея малко я пере шизофренията. Добре е да дойдеш по-рано, за да я подготвиш.

— Спомням си. И ще го направя. Обещавам.

Телефонът на Кевин звънна.

Тейлър скочи като ужилена.

Кевин се намръщи, вдигна слушалката и изгледа Тейлър, задавайки обичайните въпроси, получавайки онова, от което се нуждаеше, а после приключи разговора.

— Искаш ли да ми кажеш какво става? — попита той, завъртайки стола си към Тейлър.

Тя прокара трепереща ръка през косата си.

— Какво да става?

— Стига. Подскочи до тавана, когато телефонът звънна. Какво те е наплашило толкова?

— Животът. — Тейлър вдигна уморено рамене. — Аз съм пълна откачалка. Изглежда напоследък второто ми име е Преиграване.

Преди Кевин да успее да отговори, Рик влезе при тях, последван от новото момче, Денис, който ровеше в някакви дискове.

Той спря зад Рик, който закова на място и изгледа внимателно Тейлър.

— Хей. — Поздравът на Рик беше сърдечен, но усмивката като че ли не можеше да достигне до очите му. Изглеждаше ужасно, изтормозен и кисел. — Бях започнал да се тревожа за теб. Никога не си закъснявала толкова.

— Знам. Наистина съжалявам. Прекарах два напрегнати дни. — Тейлър се въздържа да каже нещо повече.

Денис се поколеба на прага, прехвърляйки тежестта си от единия на другия крак.

— Рик, ако искаш, ще ти оставя тези дискове и ще присъствам някоя друга вечер.

Рик наклони глава към Тейлър.

— Казах на Денис, че може да наблюдава тазвечерното шоу, тъй като сме си само ние и нямаме гости.

— Разбира се. — Тейлър махна на Денис да влезе. — Тази вечер става. Всичко се влуди само защото закъснях. Вземай един стол и гледай как Рик и Кевин творят своята магия. В този бизнес няма от кого да се научиш по-добре. Но ако се надяваш на поничка, просто забрави. Последната цяла изчезна в устата на Бил преди няколко минути.

— Сигурно се шегуваш — намръщи се Рик. — Това е рекорд, дори за тук. Тази кутия издържа само десет минути.

— Ще взема още — предложи Денис. — Така вие момчета ще имате няколко минути да започнете, преди да съм започнал да ви тормозя с въпросите си. Ще се върна след десет минутки. — И той изскочи от стаята.

Рик погледна загрижено към Тейлър.

— Напрежението тук е толкова силно, сякаш се разхождаме сред декори за сапунена опера. Какво става?

— Тъкмо си говорехме за това, когато ти влезе — информира го Кевин. — Телефонът ми звънна и Тейлър направо побесня.

— Защо?

И двамата се втренчиха в Тейлър, очаквайки с нетърпение обяснението й. Тя въздъхна.

— Вижте, през уикенда се случиха някои неща, които просто ме разклатиха. Можем ли да си останем само с това?

— Не. — Рик не й цепеше басма. — Какви неща? Да не би онзи адвокат, който те обучава на самозащита, да се е опитал да ти направи нещо? Скочи ли ти? За това ли е всичко това.

— Не. — Иронията тук бе, че онова, което се случи между нея и Рийд, бе най-приятната част от уикенда й. — Някакъв гадняр висеше на гробището, когато отидох до гроба на Стеф в събота. Тръгна след мен. Аз изтичах до колата си, а той изчезна. Вероятно крадец, който си е променил намеренията. Но все пак всичко това ме уплаши. Отгоре на всичко снощи ми се обади някаква откачалка. Някакъв смахнат с машина за промяна на гласа, който ми нареди да продължа да спя сама. Предполагам, че комбинацията от двете неща ми е дошла малко в повече.

— Тейлър. — Рик не искаше да остави това. — Ти си уравновесена. Стори ли ти се, че мъжът от гробището и онзи на телефона са един и същ човек?

— Здравият ми разум казва, че не е така. Но що се отнася до емоциите ми — там е съвсем друго. Е, да, цялата тази работа ме разстрои. Колкото до обаждането, по-лошото там е, че то ми върна спомените за онази нощ, когато детективът ми се обади да ми съобщи за експлозията на яхтата… — Тейлър прекъсна. — Вижте, момчета, не можем ли да престанем да говорим за това? По-добре е да се концентрирам върху шоуто. Така ще имам нещо осезаемо и нормално, върху което да се фокусирам, което да ме успокои. Става ли?

— Да, става. — Кевин стрелна Рик с бърз поглед. Рик продължаваше да се мръщи. — Върви и се настанявай. Лора е на път. За твое сведение първите няколко обаждания, които чакат, са типични слушатели от понеделник вечер имаме две разклатени връзки и една среща в събота вечер, която не е стигнала до никъде.

Тейлър кимна и изчезна в студиото.

Рик включи аудио контролите, говорейки на Кевин, без да поглежда към него.

— Не ми харесва как звучи това.

— Не. И на мен — съгласи се Кевин. — Така че нека да внимаваме — за всеки случай.

— Дадено.

Рик прекъсна разговора щом вратата се отвори и Денис влезе с кутия понички в ръце.

— Вземи си стол — предложи му Рик и му махна с ръка. — Тийнейджърското черногледство е на път да започне. — Той се намръщи и умът му направи кратко отклонение. — Което е нищо в сравнение с черногледството на възрастните, което е далеч по-голямо, отколкото на тези щастливи юноши.

 

 

20:32

Тейлър довърши бутилката си с „Полска пролет“, когато рекламите на половин час приключиха и прозвуча звънчето на WVNY. Жаждата й бе утолена, устата и гърлото й бяха влажни и тя бе готова да се обърне към следващия слушател на телефона.

Погледна към монитора, където бяха подредени обажданията. Както винаги Кевин беше вкарал няколко ключови фрази, за да я подготви. На първия ред пишеше: „Фред. Млад гимназист. Много си пада по едно момиче от неговия клас. Не може да намери начин да й каже. Определено не може да се довери на родителите си“.

Тъжна усмивка докосна устните на Тейлър. Да, тя си спомняше онези мъчителни дни.

Отговори на обаждането.

— Здравейте отново на всички. Тук е Тейлър Холстед, готова да приеме вашите обаждания. Фред, разбирам, че има едно специално момиче — момиче, което искаш да опознаеш по-добре.

— Аз вече я познавам — отговори той с глас, който Тейлър разпозна моментално.

Това беше Ромео.

— Всъщност познавам я много по-добре отколкото тя си мисли — продължи той. — Като да речем тази вечер. Знам, че тази вечер тя е супер стресирана и има нужда да се отпусне. Аз искам да я изведа на десерт. Какво ще кажеш, Тейлър? Единайсет часа?

Сърцето на Тейлър започна да се блъска в ребрата й. Кевин и Рик пребледняха, а после Кевин се пресегна да прекъсне връзката.

Тейлър го спря с рязко поклащане на глава.

— Оценявам поканата, Фред — отговори възможно най-спокойно тя. — Но аз съм на разположение само за консултации и то само в ефирно време. Сигурна съм, че в твоето училище има някое момиче, което с удоволствие би излязло с теб. Обади й се. Желая ти късмет.

Тейлър го чу да я придумва, преди да затвори.

Кевин пусна реклама. После настрои микрофона, а брадичката му се стегна, когато я видя да заравя лице в ръцете си.

— По дяволите, Тейлър, съжалявам. Кучият син си беше преправил гласа. Никога преди не е опитвал нещо подобно. И никога не се е наричал Фред. Винаги си е бил Ромео.

— Да, добре, избрал е кофти вечер да прояви творчество.

— Знам. И аз избрах една противна вечер да сгафя. Както и да е, това беше просто съвпадение. Безвредна уловка. Не позволявай на въображението си да подивява. — Кевин издиша тежко, недоволен от себе си. — След шоуто можеш да ме унищожиш. Наистина се прецаках.

Тейлър повдигна бавно глава.

— Вината не е твоя — увери го тя. — Всички знаем, че ако някой иска достатъчно силно да се обади, ще намери начин да го направи.

— Да, добре, това няма да се случи отново.

Тейлър погледна напред с празни очи, изпълнена с мрачни предчувствия.

— Откъде може да знае, че съм супер стресирана? — промърмори тя. — Какво каза той — че тази вечер имам нужда да се отпусна? Откъде може да знае това?

— Това е заучена фраза, Тейлър. — Кевин вече беше дал знак да донесат предварително записания диск, в случай че им потрябваше. Но той възнамеряваше да я успокои. Точно сега най-доброто за нея бе да продължи шоуто.

— Заучена фраза? — повтори несигурно тя.

— Да, момчетата я използват постоянно. Ромео или Фред, или както и да се казва, я е използвал и преди. Всяка вечер за него е вечерта. Казвал съм ти това. Той иска да излезе с теб. И е достатъчно тъп, за да повярва, че може да го постигне. Разбира се, той е отнесен. Но не е откачалка. Няма никакви признаци за това. Няма психарски заплахи, няма странни сексуални забележки, няма лична, вътрешна информация за теб или за живота ти.

Тейлър кимна.

— Вярно.

— Разбирам, че това е последното нещо, което си искала да ти се случи тази вечер — допълни утешително Кевин. — Но погледни нещата в перспектива. Човекът не каза нищо ново. Все същите стари дрънканици. Обичайните му уловки. Ориентацията му куца. Не му позволявай да те стресира.

— Прав си. — Тейлър изпрати на продуцента си една вяла усмивка, преди да погледне към опашката с обаждания върху монитора си. — Сигурен ли си, че ти не си съветникът тук?

— Положително. — Той се ухили. — Просто се научих от един професионалист. Ето, рекламите свършват. Грабвай микрофона и си свърши работата.

— Добра работа свърши — коментира Рик, след като комуникационната линия между двете зали бе затворена.

— Да — промърмори Кевин. — Само да се надяваме, че всичко, което казах, е вярно.

Рик кимна сериозно и нагласи аудио контролите.

— Ако случайно Ромео се обади отново…

— Ще го позная независимо какъв глас или име ще използва — приключи Кевин. — Душичката ще му извадя на това момче. И само да събуди у мен и най-малкото подозрение, че е нещо друго, а не самотен, невинен смотаняк, който си пада по Тейлър, ще се обадя на ченгетата и ще ги накарам да проследят обаждането.

— Добре. — Рик погледна Тейлър през стъклото с тревожно изражение на лицето си. — Най-добре е да не рискуваме.

 

 

22:45

Лора пъхна глава в малкия, претрупан офис, един етаж по-надолу от студията за излъчване на програмата, който Тейлър използваше, за да отговаря на електронните си писма, да наваксва с изследователската си дейност и да провежда предварителни телефонни интервюта с бъдещите си гости.

— Здрасти. — Тейлър като че ли бе изненадана да я види. — Мислех, че си се прибрала.

— Исках да видя как си.

— Добре съм.

— Добре. — Лора се окашля. — Виж какво, вярно, че ми каза да не ти прехвърлям никакви обаждания, но сега на телефона има един човек. Не е Ромео — допълни бързо тя, виждайки, че Тейлър се стяга. — Казва се Рийд Уестън. Обажда се за трети път през последните двайсет минути. Питах го за какво става дума, но той постоянно отговаря, че е нещо лично. Изглежда ми напълно нормален. Ще го приемеш ли или да го разкарам?

Облекчението, което се разля през Тейлър, беше изумително.

— Ще приема обаждането — викна тя на Лора. — А ти се прибирай. И ти благодаря за това, че беше такова страхотно куче-пазач. — Тя изчака Лора да си тръгне, после вдигна слушалката и натисна светещия бутон. — Здрасти.

— Здрасти и на теб. — Гласът му бе придружен с пращене. Очевидно използваше мобилен телефон. — Да се свържеш с теб е по-трудно отколкото да се свържеш с някой агент на ЦРУ. Отгоре на всичко, ти изобщо прибираш ли се у вас? А аз си мислех, че съм работохолик.

Тейлър се усмихна.

— Асистентката ми ме пази от външния свят. А и не си спомням двамата с теб да имаме някакви планове.

— Нямаме. Аз сам ги направих. Искам да те видя. Обиколих района толкова пъти, че ченгетата от махленското управление започнаха да ме поглеждат подозрително. Всъщност мислех да рискувам, да паркирам неправилно и да се кача да те взема.

— Така. А мерцедесът ти ще бъде вдигнат само три минути след това.

— Точно така. Така че не ме тормози повече и излез.

Масажирайки слепоочията си, Тейлър въздъхна.

— Сериозно, Рийд, тази вечер не ми се прави нищо сериозно, особено пък не съм настроена за урок по самозащита. Едва стоя на краката си.

— Нищо сериозно. Никакви уроци. Просто ти купих защитен спрей за чантичката ти. Ще го разменя за чаша вино у вас. Става ли?

Боже, това звучеше добре… Отдих от напрежението пред последните няколко дни и, да, възможност да се види с Рийд.

— Много добре се пазариш, адвокате. Става. Дай ми няколко минути да се приготвя. Ще се видим, където ти е най-удобно.

— Ще карам бавно надолу по Седма. Ще те взема точно пред твоята сграда. До светофарите и будката на пазача — уточни той.

— Ще бъда там.