Андреа Кейн
Изпитания (14)

Глава 13

14:45

Академията Делинджър

Тейлър преметна чантата си пред рамо и излезе от офиса си, заключвайки вратата след себе си. Училището все още бръмчеше оживено, тъй като спортните отбори се събираха за тренировки, а най-различните клубове се бяха запътили към седмичните си събрания.

В Делинджър имаше нещо много успокояващо, замисли се тя докато крачеше по коридорите. Една атмосфера, в която винаги се чувстваше добре, но напоследък тя й действаше като целебен балсам, при всичките й трудности през последните няколко месеца. Ако трябваше да дефинира същността й, би казала, че това е комбинация от простотата и оптимизма на младостта, примесена с безопасността на преминаването през една стабилна, сигурна рутина.

Този следобед тя вероятно щеше да повиси наоколо и да погледа тренировките. Но цял ден не беше хапната почти нищо. Трябваше да си вземе нещо набързо, тъй като обеща на Кевин да пристигне рано тази вечер, за да посрещне техния гост. Освен това, появата й в спортната зала, за да демонстрира подкрепата си за атлетичните програми на Делинджър, не беше много добра идея. Неизбежно щеше да налети на Крис Йанг. А тя не си падаше много по тази перспектива. Колкото по-малко възможности му даваше да обърка нещата още повече, толкова по-добре.

Тя спря в коридора да изрови дъвка от чантата си, когато един внезапен, недружелюбен глас отекна зад нея.

— Здравей, Тейлър.

Напрегната, тя се завъртя и се изправи лице в лице с Джонатан Малъри.

Не искаше да повтаря представлението си от последния път. Но виждайки го тук, в нейното училище, на нейна почва…

— Какво правите тук? — попита рязко тя.

Ако беше разбрал колко разтревожена е да го види, той не го показа. Пъхна ръце в джобовете си с безлично изражение, със замъглени тъмни очи.

— Дъщерята на един от моите клиенти е ученичка тук. Тя е член на клуба „Млади бизнес лидери в Америка“. Помолиха ме да дойда и да им поговоря за международната търговия. И ето ме тук. — Устните му се изкривиха съвсем леко. — Защо не дойдеш при нас? Сигурен съм, че ще ти се стори вълнуващо. А след това можем да си поговорим на чаша кафе. И, между другото — допълни той с нисък, рязък тон — аз с нищо не приличам на брат си.

Тейлър просто искаше да избяга на пълна скорост. Джонатан Малъри може би нямаше нищо общо с брат си, но тръпки я побиваха от него.

— Сигурна съм, че ти си индивидуалност — успя да каже тя, а думите имаха вкус на стърготини. — И е много щедро от твоя страна да отделиш от работния си ден, за да поговориш на децата от клуба. Как се казва дъщерята на клиента ти?

— Дана Коулман. — Той определено изглеждаше доволен от това, че тя разговаря учтиво с него. А тези очи — той толкова приличаше на Гордън, че Тейлър усети как косата й настръхва.

— Дана, да. — Ако не се махнеше от него, щеше да се обърка. — Тя е умно момиче.

— Не е изненадващо. И двамата й родители са възпитаници на „Иейл“. — Джонатан посочи към класната стая, където щеше да говори. — Е, какво ще кажеш? Искаш ли да дойдеш на срещата, а после да пийнем по едно кафе?

— Не мога. — Тейлър го видя как се стресна и осъзна колко рязко е прозвучат отговорът й. Пое си дъх, за да се успокои, и опита да продължи малко по-вежливо. — Срещата изглежда ще бъде страхотна. Проблемът е там, че не съм яла цял ден и точно в този момент направо ми се вие свят. — Това не беше лъжа. — Тъкмо бях тръгнала да си купя един сандвич.

— Още по-добре. — Той се усмихна вяло — усмивката на Гордън. — Преди започването на срещата мога да поръчам пици. Ако си спомням добре, тийнейджърите и пицата си пасват като мечките и меда. Хлапетата ще могат да се налапат, а ти ще възстановиш силите си. След това най-после ще можем да пийнем това кафе. — Той сложи ръка на рамото й.

Тейлър се сви инстинктивно и се дръпна.

— Не.

Имаше предвид срещата и физическия контакт. Тя го знаеше и Джонатан също го знаеше. Личеше си от намръщената му физиономия.

Но той нямаше да се предаде. Виждаше го във волевата му брадичка.

Защо, по дяволите, искаше да излиза с нея, след като тя се държеше като подплашен заек около него?

— Не — повтори бавно той, сякаш думата му беше непозната. — Защо не?

— Поради няколко причини.

— Първата е, че приличам на Гордън.

— Да. — Нямаше намерение да го лъже.

— Не можеш да преодолееш това докато не ме опознаеш. — Той не изчака отговора й. — Какви са другите причини?

— Втората ми работа. — Тя му излезе с най-малко личния и най-неоспоримия аргумент. — Водя радиошоу в WVNY. Това е шоу за семейни консултации. Тийнейджърите се обаждат и споделят проблемите си. Родителите се обаждат за хлапетата си. — Престани да бърбориш, Тейлър! — Тази вечер имам гост. Обещах на продуцента си да отида по-рано. — Тя си погледна часовника, неспособна да се фокусира върху времето, не че толкова й пукаше колко точно е часът. — Нямаш представа колко работа трябва да отхвърля през следващите няколко часа. Ще ям по път.

— Разбирам. — Не се хващаше, макар че не можеше да я обори. — В такъв случай да го направим друг път.

— Не мога.

— Защо не?

Той я притискаше в ъгъла. Добре.

— Ето и последната причина — и може би най-важната. Виждам се с някого.

— Знам. С Рийд Уестън.

Тейлър вдигна рязко глава.

— Той ли ти каза?

Свиване на рамене.

— Спомена. Спомена също, че е нещо ново. И аз предполагам, че не е единственото.

Тя наистина не харесваше този мъж.

— Не обичам да се виждам с различни мъже.

— А! Жена за един мъж. Колко приятно…

Дали й правеше комплимент или й се подиграваше?

— Не, сериозно — поясни той, виждайки изражението й. — Верността е рядка черта в наши дни.

— Да, това съм аз. Вярна. — Тейлър с усилие успя да вкара шеговита нотка в тона си. — Във всеки случай е най-добре да вървя. — Тя направи стъпка към вратата. — Приятно прекарване в клуба.

— Тейлър. — Той я спря — с думи. Изобщо не се опита да я докосне отново.

Тя просто искаше да се махне от там.

— Да?

— Няма да можеш да ме опознаеш ако продължиш да бягаш.

Тя се обърна бавно.

— Не бягам. Ще си купя нещо за ядене, ще свърша нещо и отивам на работа.

— Дали нещата щяха да бъдат по-различни ако с Гордън не бяхме еднояйчни близнаци?

— Както казах, виждам се с Рийд. Така че това е загубена кауза.

— Всъщност не е. — Той извади една визитка и й я подаде. — Ако промениш решението си, можеш да ми се обадиш. Няма да съжаляваш.

Аз вече съжалявам. Тя взе визитката и я пъхна в джоба си.

— Наистина трябва да тръгвам.

— Разбирам. — Изражението му отново стана неразгадаемо. — До следващия път тогава.

Следващия път? Едва ли.

 

 

Тейлър вдиша свежия, студен въздух, когато излезе от „Делинджър“. Толкова за комфорта на нейната училищна среда. Надяваше се на Джонатан Малъри да не му стане навик да идва там.

Изтичвайки през вратите на училището, тя спря на място, премигвайки, когато видя Рийд на тротоара.

— Здрасти — поздрави я той. Приближи и се намръщи озадачено, когато я видя толкова раздразнена. — Добре ли си?

— Всъщност не.

— Какво не е наред?

Тя разтри слепоочията си.

— На път съм да припадна от глад.

— Пребледняла си като платно. — Той я прегърна през кръста. — Хайде. Ще ти взема нещо за ядене.

Десет минути по-късно те седяха в малко италианско магазинче и дъвчеха панини с печено и проволоне^[1].

— Благодаря. — Тейлър усети как възвръща енергията си заедно с руменината по бузите си. — Днес съм изяла само едно шоколадче и три лъжички кисело мляко. Пилешките гърди, които размразих за вечеря, са доста малко, а и няма да имам много време да ги ям. Трябва да отида по-рано в радиостанцията. Довечера имам гост. Тя е доста нервна. Кевин ще ме убие ако не съм там, за да я подготвя.

— Е, радвам се, че те спасих.

Тейлър го стрелна с лукав поглед.

— Няма начин да си знаел, че съм на път да припадна от глад. Е, на какво дължа това импровизирано посещение?

— Дойдох да ти пожелая лека нощ. — Лукавият поглед блесна по-силно.

— Моля?

— Снощи ти заспа, преди да ти го кажа. И ето ме тук да наваксам пропуснатото.

В очите на Тейлър проблесна весело пламъче.

— Разбирам. Много грижовно от твоя страна.

— И много галантно — допълни той.

— Да, и това. — Тя отхапа още един залък от сандвича си. — Толкова ли ти е лесно да излезеш от офиса си посред бял ден?

— Направо е невъзможно. Но все пак го направих.

Погледът й стана проницателен.

— Благодарна съм ти за сандвича и за отношението. Поласкана съм от вниманието ти. Но имам чувството, че не съм аз единствената причина, която те отблъсква от офиса напоследък. Права ли съм?

Рийд искаше да й се довери.

— Предполагам — отговори той и сви рамене. — Но, повярвай ми, ти си повече от достатъчна примамка, която да ме отвлече от там, по всяко време.

Това я накара да трепне леко, тъй като през съзнанието й преминаха спомените от предишната нощ.

— И като стана дума за това, оценявам чувствителността ти от снощи. Аз буквално припаднах. Не си спомням нищо след дивана. Но разбирам, че ти не си… ти просто си ме сложил в леглото и си ме оставил облечена, вместо да…

— Нямам навика да се възползвам от спящи жени — привърши вместо нея Рийд. Той вдигна дланта й до устата си и прокара устни по нея. — Освен това, когато те сложа в това легло съблечена, аз няма да се прибирам у дома. Тогава ще остана. И тогава ти няма да спиш като къпана. Ще бъдеш будна — съвсем будна.

Сексуалното напрежение направо се усещаше във въздуха, а съживената руменина по бузите на Тейлър премина в тъмночервено.

— Радвам се — отговори искрено тя, без да опитва да се преструва. Би било нелепо да го прави на този етап. И двамата знаеха накъде отива тази връзка, поне физически. Единственият въпрос бе кога щеше да стигне до там.

— Днес всичко ли мина добре? — смени темата Рийд.

Тейлър въздъхна.

— И да, и не. Ако питаш дали някой ме е преследвал, не. Днес си бях сама със защитния спрей.

— Но?

— Но имах една обезпокоителна среща.

— С родителите на някой от твоите ученици?

— Не. С Джонатан Малъри.

— Джонатан? — Рийд се опули. — Къде, по дяволите, се видя с него?

— В „Делинджър“. Точно преди да изляза. Ще бъде гост лектор в един клуб.

Гневът присви устните на Рийд в тъмна линия.

— Странно, не ми спомена за това. А обядвах с него.

— Днес?

— Да. Преди по-малко от три часа.

Тейлър изучи с любопитство реакцията на Рийд.

— Ядосан си.

— Дяволски права си. Говорихме за теб. А той не спомена и дума за това, че отива в твоето училище.

— Казал си му, че се виждаме. Той си призна.

— Но въпреки това ти е налетял.

Тейлър вдигна рамене.

— Не точно ми налетя. По-скоро се опита да се защити, уведомявайки ме, че изобщо не е като Гордън. Да, покани ме на среща. Но не и агресивно. Всъщност не. Само това е… — Гласът й увисна във въздуха.

— Продължавай.

— Просто се чувствам неудобно с него. Не знам защо. Опитвам се да го отделя от Гордън, но не ми харесва да съм покрай него. Тръпки ме побиват като го видя.

— Това е последното, което ти трябва сега. Ще поговоря с него.

Тейлър усети, че се усмихва.

— Рийд, не трябва да ме приемаш като кауза. Аз съм способна жена. Мога да се грижа за себе си. Правя го вече почти двайсет и осем години.

— Да, твърде много. — Рийд отпи глътка кафе. — Време ти е да се научиш да разчиташ на някого — или поне да се довериш малко на някого.

— Аз вече ти вярвам мъничко. За пълно доверие ще е нужно известно време.

— Знам. — Той направи пауза, а челото му се сбърчи, докато подбираше следващите си думи — или по-скоро обмисляше как ще ги приеме Тейлър. — Днес следобед се обадих на брат си Роб. Той и партньорът му излизаха на някакво важно разследване, но обеща да ми отдели няколко минути в края на деня. Не, аз не вземам решения вместо теб — допълни бързо. — Какво ще правиш с имената си е твоя работа. Аз просто се опитвам да наваксвам във времето. Така че не ми късай главата.

— Няколко имена. — Тейлър престана да дъвче сандвича си. — Имаш предвид на частни детективи? — След кимването на Рийд тя бутна настрани хартиената си чинийка. — Няма да ти късам главата, но съм объркана. Мислех, че ще оставим нещата да се изяснят за поне ден-два — или поне ще изчакаме до следващия път, когато усетя, че някой ме наблюдава. Какво се е променило?

— Нищо. — Вкусът на лъжата бе като пясък в устата му. — Просто се почувствах по-добре като задвижих нещата. Така няма да се наложи да отлагаме — ако решиш да наемеш някого.

— Добре. — Тя скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в него. — Защо не ми кажеш за какво точно става дума? Какво ти хрумна между момента, когато излезе от апартамента ми, и момента, когато реши да се обадиш на брат си?

Рийд издиша шумно. От етична гледна точка той не можеше да й разкаже за Джонатан, но дяволски сигурно бе, че можеше да се докосне до другите възможности, които го държаха буден цяла нощ.

— Много неща ми хрумнаха, като започнем с факта, че не можах да пусна вътрешното резе, когато излязох от жилището ти и апартаментът ти не беше двойно заключен цяла нощ. Какво друго? Ами факта, че ти представляваш едно емоционално светилище — и бог знае какво още — за много тийнейджъри, един, от които би могъл да е достатъчно нестабилен, за да превърне фантазията си в реалност. Ами факта, че ти си не само публична фигура, но и публична фигура с богато семейство, което те превръща в идеална мишена за похитители и изнудвачи — което потенциално може да включва и професионалисти, които имат зъб на баща ти. Това достатъчно ли е? Или искаш да продължа?

— Можеш да спреш. — Тонът на Тейлър беше сдържан, но напрежението в погледа й не се беше променило. — Това не е нова територия. Обмисляла съм всичко това. Сигурна съм, че и ти си го направил, през двете минути докато ти описвах ситуацията. Ти имаш остър, аналитичен ум. Обмисляш възможностите със светкавична скорост. Ти си спокоен, уравновесен. Всичко това е част от битието ти на страхотен адвокат — какъвто наистина си, според моите източници.

— Един страхотен адвокат би те информирал, че всичко това са слухове и предположения — контрира я леко той.

— Напълно правилно — отвърна му тя. — Ще перифразирам. От личните си наблюдения със сигурност мога да си извадя заключението, че умът ти сече като бръснач и че не си от хората, които се паникьосват. Така че опитай да ми обясниш отново.

И Рийд направи точно това. Този път той започна с различна, също толкова рискована откровеност.

— Права си. Не съм паникьор. Но запазвам спокойствието си само в ситуации, в които съм замесен лично — което никога не правя с клиентите си. Случаят с теб не е същият. Аз съм лично замесен. Така че тук не се прилагат същите правила.

Разбра, че тук я е хванал на тясно. Тя не би могла да спори с него. Не и когато и двамата знаеха истината. Въпросът бе как щеше да реагира тя.

Той го разбра много скоро. Клепачите на Тейлър се свъсиха и тя се размърда, изглеждайки развълнувана и неспокойна. Дали бе развълнувана от откровеността на признанието му или от собствените си съмнения за това дали той е бил напълно искрен с нея — това вече беше съвсем друга история.

Така или иначе, тя изпусна парата.

— Добре, значи ти се обади на брат си. Благодаря — или поне така си мисля. Междувременно, като се базирам на това, че ме вземаш от училище като разтревожен родител, трябва ли да приема, че си се назначил за заместник на частния детектив?

Тази аналогия разсмя Рийд.

— Разтревожен родител? Едва ли. По-скоро предпазлив кавалер. Колкото до титлата заместник на частния детектив, трябва да признаеш, че това би било едно уникално допълнение към деловата ми автобиография.

— Да не споменаваме какъв компаньон си по купоните — съгласи се Тейлър. Тя го огледа внимателно. — Автобиографията ти, а? Това означава ли, че си решил да я осъвремениш?

Той сбърчи чело.

— Рийд, не те притискам. Аз съм тук, за да говоря или само за да слушам. Моралната подкрепа трябва да бъде двустранна, нали разбираш?

— Да, разбирам. — Той се пресегна, за да прибере кичур от косата й зад ухото. — С нетърпение очаквам да ми се довериш. Имам чувството, че ще ми дадеш голяма възможност за това.

— Просто не сега.

— Добре. Все още не. Но скоро. — На ум той вече броеше дните. Старшите партньори бяха помолили за две седмици, за да обмислят положението му и да постигнат някакво съглашение за условията на напускането му и за излизането му на свободна практика. Той им даваше това време. Плюс-минус една седмица. Но след това щеше да задвижи нещата. Скоро щеше да започне да се сбогува с фирмата.

— Между другото, мистър Набеден частен детектив, можеш да имаш една свободна вечер — прекъсна мислите му Тейлър. — WVNY ми осигурява такси за прибиране от работа.

— Така ли? Какъв е поводът?

— Правилникът на Джак Тафт. — Тя се усмихна и продължи да обяснява. — Джак е нашият програмен мениджър. Той винаги ми поръчва такси, когато работя до след полунощ. Така се опитва да изкупи собствената си вина.

— И довечера е една от тези нощи?

— Определено. Подготвяме специално шоу, ориентирано към колежите. Ще извадя късмет ако изляза от студиото преди един часа. И ще бъда обслужена врата до врата до апартамента си. А от там нататък ще ме поеме портиерът. Така че се прибирай рано и се наспи. Ще решиш дилемата си по-добре на отпочинал, ако не и на бистър ум.

Рийд кимна.

— Добре. Но не излизай от сградата докато не дойде таксито. Така няма да бъдеш сама. Освен това довечера ще е страшен студ. Температури под нулата. Така че си стой вътре.

— Разбрах. Никаква изолация и никакво измръзване.

— Точно така. А аз ще ти се обадя утре и ще ти кажа имената, които Роб ще ми даде.

Рийд не можеше да се отърси от безпокойството си.