Андреа Кейн
Изпитания (15)

Глава 14

4 февруари

18:03

WVNY

Когато Тейлър пристигна, в станцията цареше обичайното за там оживление. Спортната програма току-що бе навлязла във втория си час и предаването се чуваше из цялата станция. Тейлър се усмихна, бързайки по коридора, когато чу разгорещения дебат на Бил с един страхотен запалянко за лошия му късмет в турнира за Суперкупата от последната седмица.

Тя нахлу в записното си студио и погледна към Кевин докато си събличаше палтото.

— Достатъчно рано ли е? — подразни го тя.

Той вдигна поглед от книгата, която четеше — „Лоши деца, по-лоши родители“ — и кимна.

— Да. Бърнис Уилямс още не е дошла. Издателят й се обади и каза, че е тръгнала, но ще пристигне някъде към седем и петнайсет.

— Чудесно. — Тейлър прокара гребена през разрошената си от вятъра коса. — Това ми дава един час да се подготвя, да се видя с Лора и да прегледам електронната поща. Колкото до Бърнис, аз й предложих да не идва по-рано. Последното, което й трябва, е да чака твърде дълго, преди да излезе в ефир. Като ни гледа как тичаме насам-натам като пилета без глави само ще се изнерви още повече. И така, аз ще я заведа в кабината си в седем и петнайсет, ще я концентрирам, ще я успокоя, а после ще прегледаме няколко шаблонни въпроса, за да оформим рамката на шоуто. След като се настрои, всичко ще е наред.

Кевин опули очи и пусна книгата на бюрото си.

— Ето защо ти си психологът, а аз съм продуцентът. Единствената рамка, на която мога да разчитам, е тази, за която Бил спори в момента — крайната рамка.

Тейлър се разсмя.

— Само не споделяй това с Бърнис.

— Няма. — Кевин се облегна в стола си и започна да си играе с химикалката, докато се взираше в монитора. Между веждите му имаше дълбока бръчка.

— Какво не е наред? — попита го Тейлър. — Изглеждаш така когато нещо те тормози. А това, че си играеш с химикалката, не е добър знак. — В гласа й се усети напрежение. — Да не би да е Ромео? Пак ли се е обаждал?

— Не. — Кевин поклати глава. — Става дума за Рик.

— Рик? — Щом разбра, че нейният звукооператор е предмет на разговора, Тейлър затвори вратата. — Да не би нещо да се е случило с Мерилин?

— Ох, така мисля. Дойде преди половин час и бе пълна развалина. Определено е пийнал няколко питиета. Мърмореше нещо за споразуменията по раздялата им и за адвокатските хонорари. И най-вече за децата си и какво щяло да стане ако дадат настойничеството на Мерилин. Избухна, разплака се и излезе. От тогава не съм го виждал. Даже не знам дали ще се върне за шоуто.

— О, не! — Тейлър подпря лакти на ръба до бюрото на Кевин и хвана лицето си в шепи. Рик и Мерилин имаха три страхотни деца — единадесетгодишна дъщеря, деветгодишен син и шестгодишен син — и двамата ги обожаваха. Особено Рик. Децата бяха неговия живот. Ако двамата с Мерилин се разделяха и съдът присъдеше настойничеството на Мерилин… на Тейлър просто не й се мислеше какво щеше да прави той.

— Не съм казал на Джак, че Рик замина — продължи Кевин. — Но ако не се върне скоро, просто няма да имам избор.

— Знам. Но изчакай колкото можеш — отговори Тейлър. — И двамата познаваме Рик. Когато му е криво, той има нужда да остане сам. Може би все още е някъде в сградата. Но дори да не е, той няма да ни остави на сухо, дори да е много объркан. Прекалено е съзнателен, за да ни зареже така.

— Съгласен съм. — Кевин посочи към вратата. — Слез долу и си свърши работата с Лора. Ще ти звънна ако Рик или нашата гостенка се появят.

— Или ако времето закъснее и трябва да уведомиш Джак.

— Да, и тогава.

 

 

Оказа се, че Рик и Бърнис пристигнаха един след друг.

Тейлър се върна в студиото и застана до бюрото на Кевин докато той посягаше неохотно към телефона да уведоми Джак какво става. И точно в този момент влезе Рик.

— Хей. — Очите му бяха зачервени. От пиене? Тейлър не беше сигурна. Но раменете му бяха отпуснати. — Съжалявам, че ви поставих в това положение. Но имам достатъчно време да настроя оборудването и да направя гласови проби на гостенката ни.

— Не се притеснявай за това. Тя дори още не е дошла. — Тейлър сложи ръка на рамото му. — Рик, добре ли си?

Той я погледна измъчено.

— Не. Но мога да направя шоуто, ако ме питаш за това.

— Не питах за това. Знам, че можеш да направиш шоуто. Просто съм загрижена за…

— Виж, Тейлър, оценявам загрижеността ти. — Той прекъсна и вдигна ръката й от рамото си. — Но има някои неща, които дори ти не можеш да оправиш. Не желая твоето състрадание. Просто искам да направя шибаното шоу и да остана някъде насаме с бутилка бърбън.

Не й остана време да отговори. Вратата се отвори и Джак въведе Бърнис Уилямс.

— Нашата гостенка пристигна — обяви той.

— Мис Уилямс, добре дошла. — Тейлър протегна ръка към пълничката жена на средна възраст, чиито очи се стрелкаха наоколо като уплашени врабчета. — Спомняте си моя продуцент, Кевин Ходжес, и моя тонрежисьор, Рик Шор, нали?

— Да, разбира се. — Писателката кимна и буквално трепереше, докато се здрависваше с всеки от тях. — И моля ви, наричайте ме Бърнис. Ще ми е по-спокойно ако си говорим на ти.

— Страхотно! Същото важи и за всички нас. Ние тук сме една много непринудена група. — Тейлър направи знак с очи на програмния мениджър.

Той разбра намека й.

— Оставям ви в сигурни ръце — увери той Бърнис, макар че хвърли озадачен поглед към Рик. Обичайно дружелюбният инженер промърмори само един кратък поздрав и отиде при контролното си табло. — Така че се отпусни и се наслаждавай на обстановката.

— Добре.

Джак се поколеба.

— Хей, Рик, изглеждаш като пребит. Чака ни дълга нощ. Ако се нуждаеш от почивка, само кажи. Ще изпратя Денис.

— Благодаря. — Тонът на Рик беше сърдечен, но жестовете му бяха напрегнати. — Добре съм. Освен това вече мога да върша тази работа и със затворени очи.

— Знам, че можеш. — Джак хвърли бърз поглед към Кевин, чието леко кимване му каза, че нещата са под контрол.

— Добре тогава. — Джак тръгна към вратата. — Ще се видим по-късно. Направете едно страхотно шоу.

 

 

21:45

Източна осемдесет и шеста улица,

Ню Йорк

Джонатан се отпусна в леглото си с ръце, скръстени зад главата му, и се втренчи в тавана. Целият му ден бе противен.

Всичко тръгна на зле от спора с Дъглас до онзи гаден обяд с Рийд, чак до отказа на Тейлър и до един следобед, в който той се щураше насам-натам, опитвайки се да оправи нещата. Опитваше се да се свърже с Дъглас от четири часа. Но цял следобед той бе по съвещания, след което бе заминал за някаква делова вечеря, където нямаше връзка с него. Джонатан остави съобщение в къщата на Дъглас в Горен Ийст сайд, надявайки се, че той ще прекара нощта там, а няма да моли шофьора да го откара обратно чак до Хемптънс. И в двата случая Джонатан с адска сигурност нямаше да звъни до имението в Ийст Хемптън. С неговия късмет Адриен щеше да вдигне телефона. А той по никой начин не искаше да си бъбри с онази кучка тази вечер.

Не можеше да разбере какво е намерил в нея Дъглас. Освен очевидното, разбира се. Жената си имаше лице и тяло, за които си струваше да умреш. Но всичко зад тях беше безвкусно и повърхностно.

Противоположно на Тейлър, която притежаваше и съдържание, и красота.

Челюстта на Джонатан се стегна от това сравнение. Не можеше да престане да мисли за Тейлър — и за факта, че тя си пада по Рийд. Само да имаше малко повече време, нещата щяха да бъдат различни. Но Рийд му отне времето. Освен това той държеше зареден пистолет, пистолет, който можеше да разбие целия свят на Джонатан.

Трябваше да стане по-агресивен. Трябваше да се движи по-бързо, да ускори целия си план.

Така да бъде. Точно това щеше да направи.

Дръпна лаптопа към себе си и изпрати най-важния си имейл до Дъглас. Това щеше да покрие последната останала база, независимо от това къде се намираше Дъглас през тази нощ. Той проверяваше редовно пощата си. В краен случай щеше да го прочете рано сутринта. После щеше да се обади и Джонатан щеше да задвижи нещата.

Размърда се и погледна към радиочасовника си. Показваше девет и петдесет и пет.

Девет и петдесет и пет?

Джонатан изруга, претърколи се и включи радиото. Гласът на Тейлър веднага изпълни стаята, отзивчив и емоционален.

— Бърнис, в нашите последни минути заедно искам да обобщим нещата. Твоето мнение, както е изразено в последната ти книга, „Лоши деца, по-лоши родители“, е, че повечето от негативните прояви, които наблюдаваме у юношите, са причинени от тяхната домашна среда. Не от училището или от връстниците, а от техните родители.

— Абсолютно — отговори другата жена. — Аз не оспорвам, че тези прояви се подсилват от връстниците и даже от медиите. Но според мен те водят началото си от дома. Независимо от това колко тийнейджъри го отричат — и много наистина ще го направят — те са изключително повлияни от ключови фигури на възрастни в техния живот; и по-специално, на тези, с които живеят. Това е един деликатен баланс. Но, както ще прочетете в книгата ми, рядко ще откриете едно характерно лошо дете без заедно с това да откриете и лош родител.

— Това е доста радикално твърдение — отбеляза Тейлър. — И така, за да изясним нещата пред нашите слушатели, какво да кажем за онези родители, с проблемни деца, които правят всичко възможно, от лична намеса до консултации с професионалисти, и все пак не могат да оправят нещата?

— Това е нещо различно и статистиката го доказва. — Бърнис направи пауза, вероятно, за да си пийне малко вода. — Интервюирайки родители каквито вие описахте, ще откриете, че, в повечето случаи, те характеризират своите деца като тревожни, трудни или депресирани — дори смазани от работа и социално напрежение. Те рядко използват думата лош.

— Разбирам. Значи вие не слагате всички проблемни деца в една група.

— Определено не. Казвам, че съществува тенденция у родителите, които се отнасят негативно към своите деца и които искат да се освободят от всякаква отговорност, отказвайки им помощ в преминаването от юношество към зрелост да описват децата си като лоши. Честно, по-лесно е да ги отпишете, отколкото да признаете, че ви липсват родителски умения.

Тейлър отговори, че я разбира.

— Е, Бърнис, ти със сигурност ни даде върху какво да се замислим тази вечер. Благодарна съм за времето, което ни отдели, и с нетърпение очаквам да прочета имейлите на нашите слушатели по този сложен проблем. И още веднъж, тази вечер си говорихме с Бърнис Уилямс, авторката на „Лоши деца, по-лоши родители“. Можете да си купите книгата от местната книжарница; това е едно очарователно четиво, което ни подтиква към размисъл, подходящо както за родителите, така и за тийнейджърите. Бърнис, благодаря ви много, че бяхте с нас.

— Удоволствието е мое.

— Това е „Разговор за тийнейджъри“ с Тейлър Холстед. Приятна вечер. Утре отново ще се чуем в редовното си време и аз ще съм тук в WVNY в двайсет часа, готова да приема вашите обаждания. До тогава бъдете живи и здрави. Лека нощ.

Чу се сигналът на WVNY и Джонатан изключи радиото. Повече му харесваше, когато Тейлър правеше шоуто си сама. Тогава той можеше да се фокусира върху гласа й, да си мисли за спокойствието и удоволствието, което той му носеше.

Колкото до писателката, да, тя само докосваше върха на айсберга с нейната концепция за лошите деца и по-лошите родители. Всъщност тази фраза бе най-голямото опростяване на века. Опитай с манипулирани деца, извратени родители.

В края на краищата това нямаше значение. Всичко се свеждаше до оцеляването на силните.