Андреа Кейн
Изпитания (10)

Глава 9

1 февруари

16:25

Гробището Грийн Вали

Уестчестър Каунти,

Ню Йорк

Тейлър паркира колата си в обозначения район, най-близо до уединената група дървета, маркиращи семейния парцел на Холстед. Все още имаше доста път до гроба на Стеф. Но нямаше нищо против. Разходката щеше да й даде време да се успокои.

Мразеше да идва тук, да се втренчва в спартанския надгробен камък, гравиран с името на Стеф, с началото и края на краткия й двайсет и седем годишен живот и с баналната фраза: любима дъщеря. Тя казваше толкова малко за същността на Стеф, за живота и смъртта й.

Но днешният ден беше специален. И Тейлър се чувстваше задължена да го отбележи.

Тя взе подаръка, който носеше, затръшна вратата на колата и тръгна.

Слънцето висеше над хоризонта, пламтяща топка в западното небе, докато Тейлър си проправяше път по замръзналата земя, където тревата все още бе покрита с преспи сняг от бурята в началото на седмицата. Тя се уви по-плътно в палтото си. Температурата падаше. Но Тейлър нарочно избра точно това време, за да дойде тук. Искаше да бъде сама.

Тишината се спусна над гробището, когато стигна до гроба. Както винаги, сърцето й се присви. Този момент бе най-трудният. Едно последно място за почивка, където Стеф не си почиваше. Тялото й бе взривено на парченца. Тук беше погребан скъп махагонов ковчег, купен от Фредерик и Кендис Холстед, запълнен символично от Тейлър. Адски скъпият, ексцентричен часовник, който Стеф желаеше от месеци и който Тейлър й купи, когато тя влезе в Тиш^[1]. Плюшената панда, с която Стеф спеше в пансиона и която все още седеше на леглото й. Оръфаната книжка „Пипи Дългото чорапче“, която тя пазеше на лавицата си. Квитанции от билети за две от любимите й представления на Бродуей. И моравият кашмирен пуловер, който тя почти винаги обличаше за прослушванията — нейният талисман, както тя самата го наричаше.

Ирония на съдбата. Не беше го облякла за последното прослушване, но въпреки това получи ролята — макар че не разбра за това. Но дали беше за късмет? Не. Може би ако носеше проклетия пуловер, щеше да се забави на прослушването толкова дълго, че яхтата на Гордън щеше да отплава без нея и…

Тейлър заби поглед в земята. Очевидно леля й и чичо й бяха идвали наскоро; надгробният камък на Стеф бе украсен с елегантен букет цветя. Тейлър го наблюдава един продължителен, мълчалив момент. После се наведе и постави деликатно опакования букет от копринени рози върху гроба. Дузина в блестящо червено. Изобщо не можеше да се разбере, че са копринени. Изглеждаха толкова истински, сякаш току-що бяха откъснати от розовия храст.

Но не бяха. Истинските цветя умираха. Тези щяха да живеят вечно.

— Днес е премиерата, Стеф — прошепна тя. — Толкова се гордея с теб. Преби се от труд и получи ролята. Щеше да си звездата на шоуто. Тези рози са за теб. Те са за всичките премиери и за всичките овации, които със сигурност щеше да получиш. — Болезнено преглъщане. — Липсваш ми, Стеф…

Тя се отпусна на пети с дълбока въздишка. Всичко това изглеждаше толкова нереално. Сюжет, съшит с бели конци. Мирна, естествена обстановка. Нечестна, ненавременна и жестока смърт.

Тя не се нуждаеше от тази осветена обстановка, за да се чувства близо до братовчедката си. Не минаваше ден, през който Стеф да не бе с нея — тя чуваше песента „Спомен“ от „Котките“ по радиото, усещаше миризмата на горещ шоколад с бита сметана в Старбъкс, зърваше двете приятелки, които се смееха заедно докато излизаха от „Pookie&Sebastian“^[2], всички онези неща, които събуждаха старите спомени.

И тежко усещане за загуба.

Тя все още се измъчваше от чувството, че трябваше да направи нещо повече, за да предотврати това. И то никога нямаше да си отиде.

— Трябваше да те спра — извика тя на глас. — Знаех, че Гордън е беля на главата. Трябваше да ти го набия в главата. Опитах — но не достатъчно силно. Съжалявам.

Нямаше какво друго да каже.

Разтреперана, Тейлър извади кожените си ръкавици и ги сложи на ръцете си.

— Сега ще се върна в града. — Горчива усмивка докосна устните й като си представи какъв би бил отговорът на братовчедката й. — Не, нямам среща — допълни тя. — Не и тази вечер. Довечера имам да се занимавам с разни документи. Но утре имам урок по самозащита с един много умен и интригуващ адвокат от Парк авеню. Да, изглежда страхотно. Ти би го нарекла сладурче. Засега е просто познат. Ще ти кажа ако това се промени… — Колеблива пауза. — Ако съм способна на такава промяна.

Тейлър се надигна, премигвайки, за да спре сълзите си.

Зад нея изпука суха клонка.

Главата й подскочи. Тя се изправи бързо и се завъртя, а сетивата й се изостриха бързо. Огледа района.

Нищо. Нищо, освен спускащите се сенки на здрача.

Въпреки че си каза това, тя изпитваше странното усещане, че някой я наблюдава. То пропълзя през нея като тъмен, грозен призрак. И колкото и да се опитваше, не можеше да се отърси от него.

Започна да диша по-учестено. Въобразяваше си. Сигурно беше така. Това бе гориста местност. Шумът сигурно бе дошъл от някоя птица или катеричка.

Тя беше на път да се убеди в това, когато от близките дървета се чу шумолене. Погледът й проследи шума и тя забеляза, че сред дърветата се движи тъмна фигура.

Човешка фигура.

Мълчание.

— Попитах кой е там? — Канеше се да хукне обратно, а сърцето й подскачаше и се блъскаше в ребрата й.

В тревата отекнаха стъпки. Насочиха се към нея. Тейлър хукна.

Задъхана, тя се втурна през гробището, използвайки последните остатъци от дневна светлина, за да се ориентира към колата си.

Стъпките приближиха. Чуваха се по-силно. Тейлър се подхлъзна върху леда. Успя да се задържи и да запази равновесие и продължи да спринтира напред, проклинайки се заради секундите, които изгуби.

Щом видя колата, тя започна да опипва джоба си за ключовете. Извади ги, насочи ги към колата и натисна бутона, който отключваше вратите и изключваше алармата.

Няколко ритмични чуруликания и присветването на фаровете й подсказа, че е успяла. Почти беше стигнала. Още три метра и щеше да бъде свободна.

Тя посегна към колата, дръпна дръжката на вратата, очаквайки някой да я сграбчи отзад.

Чак тогава осъзна, че стъпките са изчезнали. Гробището бе зловещо тихо.

Къде остана преследвачът й?

Не изчака, за да разбере.

Пропълзя на шофьорската седалка, заключи вратите и адски задъхана пъхна ключа в стартера.

Внезапно чу приглушените звуци от нечие тичане — не към нея, надалеч.

Тя се завъртя, надзъртайки в тази посока, опитвайки се да различи нещо осезаемо в мрачното небе.

Успя да зърне някакво мигновено движение. Една фигура се стрелна към портала. Очевидно не беше още един оплаквач.

Изчезна. Който и да беше, вече го нямаше.

Жестоко разтреперана, тя се облегна на седалката.

По дяволите! Мислеше си, че вече е преодоляла това. Но не беше. Това усещане за безпомощност.

Пое си рязко дъх, опитвайки се да забави дишането си и препускащия си пулс. Престани, нареди си тя. Това не беше лично. Може би човекът има роднини тук или някаква друга причина да виси в гробището. Може би е видял лесна мишена и я е последвал, опитвайки се да си набави бързи пари.

Може би…

Но защо не се приближи до нея, когато беше коленичила до гроба, а изчака докато тя го види и после започна да я преследва?

И най-вече, защо тя не можеше да се отърси от чувството, че той бе там през цялото време?

Наблюдаваше я.

 

 

2 февруари

10:30

Западна седемдесет и втора улица

Тейлър не можа да мигне цяла нощ. Стана призори и се захвана да прибира кухненските си уреди в кашони. Щеше да се мести чак на 1 март. Но трябваше да се заеме с нещо.

Стоеше на една табуретка и смъкваше купите за миксера, когато портиерът позвъня да съобщи за пристигането на Рийд. Тя скочи от табуретката, отиде до домофона и нареди на Хари да пусне Рийд горе.

Три минути по-късно той почука.

— Здрасти — поздрави го тя, когато отвори вратата, дишайки тежко.

— Здрасти и на теб. — Той свъси вежди като я видя толкова раздърпана, тъмночервената й коса бе прибрана назад с превръзка, а тениската и късите й панталонки от ликра вече бяха влажни. — Май че си започнала без мен.

— Какво? О, не. — Тя се разсмя стеснително, осъзнавайки колко раздърпана изглежда. — Опаковах багажа си.

— Вече? Много си бърза. — Рийд разкопча якето си и го закачи на закачалката. Беше облечен с черно трико, с което изглеждаше адски секси. Спортната му страна очевидно бе толкова поразителна — колкото и вида му от Брукс брадърс.

— Предполагам, че обичам да правя нещата навреме — отговори Тейлър, запазвайки веселия си тон.

Рийд присви очи и я огледа съсредоточено.

— Добре ли си?

— Да. Защо? Толкова ужасно ли изглеждам?

Той не се разсея от типично женския й въпрос. Всъщност изражението му й подсказа, че той знае, че това не е типично — не и в нейния случай. Това бе опит да избегне въпроса, който той й зададе.

— Не поемам примамката — информира я. — Не става дума за физическите ти атрибути. Изглеждаш изтощена, все едно че не си мигвала цяла нощ. Мисля, че този изблик на енергия произлиза от напрежение, а не е някакво твърдо решение, че е време да си събираш багажа.

Тейлър сбърчи чело и скръсти ръце на гърдите си.

— Започвам да се чудя дали между правото и психологията има чак толкова голяма разлика, колкото си мислех.

Той се усмихна.

— Вероятно няма. Разгадаването на хората е в основата и на двете професии. А сега ще ми кажеш ли какво не е наред или това не е моя работа?

— Вчера беше първи февруари — обясни простичко тя. — Щеше да бъде премиерата на Стеф. Отидох до гробището да отбележа събитието. Предполагам, че преживяването е било по-тежко отколкото очаквах.

Рийд кимна.

— Разбирам. Искаш ли да отложим нашия урок?

— Не. — На Тейлър й се искаше да не беше избърборила отказа си толкова бързо и непреклонно. — Вече ти отказах два пъти — побърза да обясни тя, виждайки любопитния пламък в очите му. — Във вторник вечерта ме задържаха в радиостанцията, а в четвъртък ни удари онази снежна буря, да не говорим, че ти беше на съвещание до полунощ. Истината е, че уикендът наистина е най-доброто време и за двама ни. Енергийното ми ниво е по-високо сутринта и никой от нас не трябва да ходи на работа — нали? — попита изпитателно тя, осъзнавайки, че Рийд може да включи часове в събота и неделя.

— Не. Не и днес. — Той посочи към дневната. — Ще започваме ли?

Тейлър го последва.

— В хладилника имам дузина бутилки с вода. Можем да ги вземем, когато имаме нужда от тях.

Рийд се разсмя.

— Не бъди толкова мрачна. Няма да те карам да правиш военни маневри. Това са само основните неща. Щом моите племеннички, които са на осем, девет, единайсет и дванайсет, могат да се справят, и ти ще можеш.

— Не бъди толкова сигурен. Децата са много по-гъвкави от възрастните. — Тейлър спря в центъра на дневната и се обърна с лице към него. — Какво те накара да учиш самозащита?

— Брат ми Роб е ченге. Той е маниак на тема сигурност, особено когато става дума за семейството.

— Някои от племенничките ти негови деца ли са?

— Не. Двамата с него сме единствените ергени, останали в семейство Уестън. Аз бях в юридическия факултет докато той караше тактическото си обучение, а Кеймбридж беше много близо до дома, за да си ходя често. И аз се навъртах там много повече от останалите. Обучението в самозащита сваляше напрежението от ученето, което продължаваше седем дни в седмицата по двайсет и четири часа в денонощие. Роб ме обучаваше докато и той самият се учеше.

— А ти предаде това знание на другите членове от семейството, особено на жените.

— Ъхъ. — Тъмните му вежди се надигнаха. — Е, отговарям ли на критериите? Получавам ли работата?

Тейлър се разсмя.

— Съжалявам, нямах намерение да те разпитвам. Просто този аспект от живота ти ми се стори очарователен. Честно, никога не съм се срещала с големи, сплотени семейства. С удоволствие бих чула и нещо повече — след като усвоя някои основни умения.

— Какво ще кажеш да го превърнем в стимул? — Гласът на Рийд звучеше наполовина шеговито, наполовина сериозно. — За всяка техника, която усвоиш, ще ти разказвам за по един от братята и сестрите си.

— А ако уча бързо? Ще може ли да се прехвърлим на племенничките и племенниците ти?

— Разбира се. Но само ако поръчаме обяд. След толкова много говорене ще имам нужда от подхранване.

— Справедливо. — Тейлър откриваше облекчение в безгрижните закачки. Това изглеждаше толкова… нормално, като балсам след вчерашния зловещ епизод. — Готова съм.

— Добре. — Рийд стана сериозен, заприличвайки повече на онзи бизнесмен, с когото тя се срещна преди две седмици в офиса. — Ще започнем със следното — ще ти помогна да развиеш усещане за дистанция. Ще експериментираме с дълъг, среден и близък обхват, докато можеш да поддържаш точната дистанция, която искаш, без да мислиш за нея. След това ще преминем на движението в кръг. И двете умения са много важни. След като ги усвоиш, ще преминем към някои основни техники за посрещане. По-късно ще въведа и някои техники за атака и един акроним^[3], който ще ти помогне да ги запомниш. Става ли?

— Добре. — Тейлър кимна, чудейки се дали има нещо, в което Рийд Уестън да не е опитен. Не е чудно, че беше излетял като ракета до върха на „Хартър, Рандолф и Колинс“.

Тя действително очакваше това с нетърпение — както крайния резултат, така и самия процес.

Час и половина по-късно тя вече не беше толкова сигурна.

Беше изтощена, повече психически, отколкото физически, тъй като през повечето време тренираше съзнанието си да издава незабавни команди, а тялото си — да ги изпълнява едновременно с издаването им. Координацията и изборът на точния момент се усвояваха по-трудно от движенията.

— Това е то… — Изтощена, Тейлър се строполи върху претрупания диван, който опряха в стената на дневната, за да си освободят пространство. — Между избора на стратегия и движенията в кръг започвам да се чувствам като ястреб. Един много изморен, много замаян ястреб.

Рийд приближи и се ухили. По дяволите, този мъж изглеждаше толкова спокоен, сякаш току-що излизаше от събрание, със съвсем лек блясък от пот на челото, а дишането му бе равно като на инструктор по йога.

— Може да те намразя — промърмори Тейлър.

— Няма. — Усмивката му грейна още повече. — Защото аз няма само да ти помогна да се почувстваш по-силна, аз ще ти осигуря и храна. Изчакай. Ще се обадя да поръчам сандвичи. А когато се върна, ще донеса и две бутилки студена вода.

— Добре, може би омраза е прекалено силна дума. Може би просто ще ти се обидя. — Тя го изгледа гадно. — Не можеш ли поне да се изпотиш като човек? Или никога не го правиш?

— О, правя го. — Лукавият поглед в очите на Рийд беше еднозначен. — Само по време на напрегнати тренировки като тази, която току-що направихме заедно.

Тейлър усети, че се изчервява. Тя сама си го изпроси.

— Хитро. Много хитро. Връщайки се на темата, аз искам печено телешко върху ръжен хляб с всичко останало и голяма, тлъста кисела чушка. Докато ти поръчваш, аз ще измисля какво искам да узная за твоето семейство.

— Планът изглежда добре. Веднага се връщам.

Четиридесет минути по-късно те седяха до кухненския плот, дъвчеха сандвичите си и гълтаха студена вода.

— Време е да поговорим за семейството ти — напомни му Тейлър.

— Давай.

— Ти каза, че сте седем. Ти кой по ред си?

— Пети. — Рийд остави пуешката си кълка. — Защо да не взема да ти разкажа всичко в резюме? Така ще спестим време и ще отговоря на първата ти група въпроси.

— Добре. — Тейлър също остави храната си.

— Тръгвайки от най-големия към най-малкия, ще започнем със сестра ми Лиза. Тя е на трийсет и девет. Тя и съпругът й Бил живеят във Финикс. Тя е учителка; той е администратор в гимназия. Имат две деца, Шари и Кати, които са на дванайсет и девет. Ще запазя хвалбите за тях за по-късно, когато стигнем до главата от моя живот, която засяга племенничките и племенниците; иначе никога няма да приключим с този списък.

Пак отпи голяма глътка вода и продължи.

— Следващият е Кайл. Той е на трийсет и осем. Страхотен продавач в семейния автосалон на жена си Джой в Кливланд. Те имат двама близнаци, Джейк и Скот, които са на десет. Трета е Шанън. Тя е на трийсет и седем. Тя и съпругът й Роджър са техно магьосници. Работят в отдела за информационни технологии на една компания в Денвър. Дъщеря им Ейприл е на осем.

Още една глътка вода и поемане на дъх.

— Марк е на трийсет и шест. Той и жена му Джил все още живеят в Нова Англия. Собственици са на скиорска хижа в Ню Хемпшир. Децата им, Кимбърли и Дейвид, са на единайсет и седем. После съм аз. След мен е Меридит, която е на трийсет и четири. Тя е родена майка. Тя и съпругът й Дерек имат двама синове, Крейг и Анди, а третото им дете е на път. Живеят в Далас, тъй като Дерек работи в общината. Мередит приготвя най-удивителните сладкиши, които можеш да опиташ. Тя си има малък лекарски бизнес и си работи у дома. Тези щастливи тексасци. И на последно място, но не по значение, идва Роб, за когото вече ти разказах. Той е бебето. Той е на трийсет и две и е детектив в Сан Франциско. Когато реши да се задоми, ще разбие хиляди сърца по Западното крайбрежие. Как е това за начало?

Главата на Тейлър бе замаяна.

— Уха! Много внушително. Не се майтапеше като каза, че семейство Уестън са пръснати из цялата страна. Ами родителите ти? Спомена, че все още живеят във Върмонт?

— Да. В голямата, стара каменна фермерска къща, където всички ние сме израснали. Собственици са на грънчарски магазин в града. Имат го от четиридесет години. Мама обича да вае. Произвежда предметите за магазина. Те са красиви и необикновени. Няма турист, който да влезе вътре и да си тръгне с празни ръце. Дори местните жители все още си купуват разни неща. Много е талантлива.

Гордостта на Рийд бе очевидна. Също и силните му връзки със семейството.

— Завиждам ти — промълви тъжно Тейлър. — Трябва да е удивително да имаш толкова любящи хора в живота си.

— Така е. — Рийд се втренчи замислено в сандвича си. — Мисля, че не оценявах достатъчно това като дете. Или просто смятах, че така трябва да бъде. Вече не е така.

Тейлър наблюдаваше изражението му.

— Имаш ли нещо против да те попитам нещо лично?

— Давай.

— Пътят, по който си поел — бърза писта, много власт, купища пари и всеобща публичност — изглежда някак си в противоречие с останалата част от семейството ти. Какво те мотивира?

— Аз самият. — Рийд подпря лакти върху плота. — Имах планове за по-висока позиция в обществото, допълнена с всички неща, които ти току-що спомена. Имах възможността да получа стипендия и финансова подкрепа. Възползвах се от това. И ето къде съм сега.

В тона на Рийд се усещаше нервност, нещо, което Тейлър не очакваше.

— Не си щастлив от своето решение?

Той я стрелна с поглед.

— Анализираш ли ме?

— Не, просто питам. Не си длъжен да отговаряш.

— Нека просто да кажем, че се опитвам да преструктурирам живота си, че от месеци ровя в душата си и се опитвам да възстановя връзката с някои силни, солидни ценности, с които бях загубил всякакъв допир. Когато се прибрах у дома за Коледа, всичко това се изправи директно пред мен. Откриха ми се някои фундаментални истини, които се борех да намеря или може би просто да си спомня.

Начинът, по който Рийд изрече това, наведе Тейлър на една нова и не много желана мисъл.

— Тези истини и това преструктуриране, дали в тях не е намесена някоя жена? — попита предпазливо тя.

Той обърна лице към нея, а тъмният му поглед заискри, когато осъзна какво го пита тя и защо. Поклати бавно глава и концентрацията му се премести към тук и сега.

— Не. Няма жена. — Изразителна пауза. — Поне засега. — Напрежението в стаята ескалира, а основата му бе потопена в нещо далеч по-непосредствено, отколкото Тейлър бе очаквала. Тя сама отвори тази врата. Но имаше проблем — не беше сигурна дали е готова да прекрачи прага й.

Това не означаваше, че тя не го искаше.

— Радвам се — чу гласа си, отговаряйки и на двете части от уравнението.

— Така ли?

— Да.

— Добре. Аз също. — Той стана и я изправи на крака. Дръпна я по-близо до себе си, повдигна брадичката й и я целуна.

Целувката беше силна, сексуално заредена, но не и доминираща. Рийд докосна устата й постепенно, дланта му масажираше врата й докато устните му отваряха нейните, а езикът му се плъзгаше навътре, галейки я леко. Сякаш се сдържаше нарочно, решен да вземе само онова, което тя желае, или е емоционално подготвена, да му даде.

А тя не знаеше за какво е готова. Но бе сигурна, че в момента се чувства много по-добре, отколкото се бе чувствала от много дълго време насам.

Тя се приближи, сграбчи раменете на Рийд и отметна глава назад, за да го улесни. Той реагира мигновено, дръпна я към себе си, обви ръце около врата й, а после наведе уста над нейната и започна да я целува безумно. Това бе диво еротично пробуждане, страстно, бавно и изпълнено с горещи обещания.

Може би с прекалено много обещания.

Тейлър притисна длани в гърдите му и натисна с накъсано дишане, докато достигна ръка разстояние помежду им, опитвайки се да запази равновесие.

Рийд не опита да я върне обратно до себе си. Просто я наблюдаваше и също дишаше накъсано.

— Трябва ли да се извиня?

Тя поклати глава, без да каже и дума.

Този път той пристъпи по-наблизо, притисна брадичката й с палец, повдигна главата й и я погледна в очите.

— Сигурна ли си?

— Да. — Тейлър успя да проговори. — Разбира се, че съм сигурна. Не само ти ме целуна. Аз също те целунах.

Изражението му си остана тържествено.

— Знам. Но това не означава, че сега не съжаляваш. Ти имаш тлеещи спомени от подобни неща, които не са особено приятни.

Тя не бе толкова изненадана, колкото трогната от неговата чувствителност.

— Нищо от онова, което се случи току-що, не ми напомня за Гордън. И не съжалявам. Чувствам се объркана и смутена.

— А обичаш да упражняваш контрол.

— Не върху другите, върху себе си, да.

— Разбирам. — Рийд вдигна бутилката си и отпи голяма глътка вода. — Ще караме бавно — реши той и остави бутилката. — Засега.

Тейлър сбърчи чело.

— Засега? Какво означава това?

— Означава… докато ускорим нещата.

— А кога ще стане това?

— Когато ти си готова. — Пръстите му погалиха бузата й. — Не се безпокой. Няма да се объркаме. Аз ще разбера. — Ъгълчето на устата му се повдигна едва забележимо. — И, ако греша, винаги ще можеш да използваш срещу мен някоя от защитните техники, на които те уча. Дотогава ще си истинска професионалистка.

Тейлър се разсмя. Смехът й достави почти толкова удоволствие колкото и целувката.

 

 

Мъжът стоеше отвън, на Седемдесет и втора улица и от време на време се правеше, че си поглежда часовника. Той вдигна поглед към апартамента на Тейлър с горчив блясък в очите.

Рийд Уестън остана там с часове. Това бе неприемливо. Това не влизаше в плана му. Никой мъж не влизаше. Нито Рийд, нито някой друг. Само той. Трябваше да се справи с това. Преди нещата да излязат от контрол.

Вдигна яката на палтото си и се отдалечи.

 

 

0:45

Като се има предвид колко изтощена беше, Тейлър си мислеше, че ще заспи веднага. След като не беше мигнала предишната нощ, след напрегнатата тренировка с Рийд и неочакваното продължение на тази тренировка — е, това включваше достатъчно физическа и умствена дейност, за да я накара да повярва, че ще заспи като къпана.

Откъде такъв късмет…

Тя въздъхна, изправи се в леглото, вдигна колене и обви ръце около тях. Като говорим за емоционални усложнения, Рийд Уестън беше огромно усложнение. Той се появи в момент, когато тя бе уязвима. Това беше лошо. И адски я привличаше, което беше още по-лошо. Ако започнеха връзка, това можеше да се окаже много погрешно.

Рийд каза, че няма да бързат — докато ускорят нещата. Това бе двусмислено и обезпокояващо.

Тя просто искаше да знае правилата. Те присъстваха във всяка връзка. Обикновено тя ги определяше. В този случай изглежда те я направляваха.

Боже, това бе толкова необичайно за нея… Хладнокръвната Тейлър. Тейлър, която се грижеше за всичко и за всеки. Тейлър, която толкова умело прикриваше емоциите си.

Разплетената като кълбо Тейлър.

Тя притисна пръсти в пулсиращите си слепоочия, опитвайки се прогони болката и безсънието. Да, точно така.

Не беше чудно, че не можеше да заспи. Беше претоварена емоционално. И не само това, не можеше да престане да мисли за онзи странен, страховит инцидент на гробището в събота. Дали онзи тип наистина беше просто някакъв ексцентричен посетител, някоя долнопробна откачалка, или бе отишъл там специално заради нея?

Тези размишления бяха безсмислени. Човекът изчезна. Инцидентът приключи. Тя просто раздуваше нещата.

 

 

Телефонът звънна. Пронизително. Настоятелно.

Тейлър се събуди внезапно и цялото й тяло плувна в пот. Цифрите на радиочасовника й показваха 3:55. Последният път, когато се събуди от среднощно позвъняване, бе, когато яхтата на Гордън експлодира и Стеф загина.

Тя включи лампата и се втренчи в LCD дисплея на телефона. Там пишеше личен номер. Точно като последния път.

Разтреперана, тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Ти си сама. — Странен мъжки глас, чийто тон се променяше неестествено, прониза ухото й. — Добро момиче. Продължавай така — така е най-добре за всички.

Прещракване и линията се прекъсна.