Андреа Кейн
Изпитания (2)

Глава 1

Събота, 14 септември

14:35

Западна седемдесет и втора улица,

Ню Йорк

Това беше един ден от ада.

Четири часа в заседателната зала в Академията „Делинджър“. Две почивки по пет минути за тоалетна. Три двойки враждебно настроени родители, готови за абсолютно отрицание. И още една от безценните съботи на Тейлър, пропилени от администрацията на елитното частно училище, която не искаше да си създава неприятности.

Всички засегнати страни изглеждаха толкова погълнати от собствените си проблеми, та сякаш забравяха, че в центъра на тази буря се намираха три седемнайсетгодишни хлапета, заплашени да се провалят.

Като съветник Тейлър се опита отчаяно да поговори за хлапетата. Тя познаваше страховете им — страх от провал, от некомпетентност, страх да не изложат родителите си.

Страхът от порастването.

Нима никой не си спомняше колко травматизиращ беше този преход?

Очевидно не. Защото днешният сценарий бе точно толкова влудяващ и познат както винаги.

След като изпълни тактичния си психологически танц в продължение на половин ден и не стигна доникъде, в края на срещата Тейлър излезе от заседателната зала разочарована, разтревожена и с ужасно главоболие.

Докато се прибере у дома и профучи през фоайето на блока си, тя не можеше да сдържи благодарностите си за това, че нейната съквартирантка, братовчедката й Стефани, беше на път към Хемптънс. Цялата квартира бе на разположение на Тейлър. Тя не искаше нищо друго, освен топла вана, два много силни екседрина^[1] и една дълга дрямка.

Последното, което очакваше или от което се нуждаеше, бе да намери Гордън Малъри в дневната си, настанен толкова удобно сякаш апартаментът е негов.

Тя спря на място, когато го видя, и хич не й се искаше вече да е на половината път към спалнята си, а той да я вижда изцяло. Само да се беше досетила, че те двамата със Стеф са все още в апартамента, щеше да се върне обратно, да изчака докато си заминат, а после да влезе отново и да се отдаде на спокойствието и самотата си.

Но вече бе твърде късно. Тя стоеше директно срещу дневната и срещу Гордън. Стеф не се виждаше никъде, но като познаваше братовчедката си, Тейлър сметна, че тя е в спалнята си и подготвя последните изненади за дивия си нощен купон на яхтата на Гордън — купон, на който тя щеше да се весели заедно с още двайсетина купонджии. В крайна сметка не всеки ден група щастливи турски инвеститори вадеха късмет да сключат договор за съвместно дружество като този, който бе уредил Гордън. Слава на добрата далавера!

— Тейлър. — Гордън наведе слабата си, тъмна глава към нея, кимайки в старомоден поздрав. Той крачеше от шкафа до дивана, отпивайки от скоча си, и преподреждаше съдържанието в чантата на Стеф. Самата самоувереност. Сякаш си беше у дома.

Стеф още от първия ден се увери, че той се чувства така. Гордън пасваше съвършено в списъка на гаджетата й; богат и преуспял, приятен на вид, красноречив и със замах. Наистина готин. Познаваше всички подходящи хора, ходеше във всички подходящи клубове. Отгоре на всичко беше по-възрастен, секси, опитен, амбициозен — постоянно препускаше. Стеф определено си падаше точно по този тип.

Освен че в него имаше нещо опасно, което адски тревожеше Тейлър. То се виждаше в суровите му кафяви очи — някаква хладна безпристрастност. Тейлър просто не вярваше на този тип.

Но за нещастие Стеф му вярваше.

— Здравей, Гордън. — Тонът на Тейлър беше сърдечен, но резервиран.

Той беше облечен небрежно, с къс маскировъчен панталон, с риза за голф и моряшки обувки, но в начина, по който се държеше, нямаше нищо небрежно, нито пък в изражението му, когато се втренчи в Тейлър. Оглеждаше я внимателно както някой би изучавал произведение на изкуството.

— Каква красива намеса — възкликна той. — Не те чух да влизаш.

— Разбрах. — Тейлър беше свикнала с неговите знаци, които сякаш казваха: Искам те. Всичко това бе част от начина му на действие. Но този път той беше направо нахален. Напрежението му бе очевидно. А и бутилката скоч си седеше отворена на шкафа, готова да се излее в следващата му чаша. Колко ли питиета беше изпил?

Тейлър захвърли чантичката си и скръсти ръце на гърдите си, присвивайки очи към чашата му.

— И колко скоча са до тук?

— Два. — Той си остави чашата. — Не се безпокой. Разпускам. Но съм трезвен.

Да, точно така, помисли си тя. Разпуска. Май че по-скоро се свестява.

— Добре. Защото вие двамата със Стеф сте си планирали един голям уикенд. Напий се на купона, не преди това.

— Мъдър съвет. Ще го имам предвид.

Главоболието й се засилваше. Тейлър не искаше да се кара с Гордън; искаше само той да си отиде.

— Не се досетих, че вие двамата със Стеф може още да сте тук — отбеляза многозначително тя. — Почти три часът е. Чартърът ви за Монтаук не заминава ли скоро? Не ми се иска да го изпуснете.

Изваяните черти на Гордън се стегнаха.

— Нали заради това го наричат частен чартър. Хеликоптерът ще ни чака докато отидем. Колкото до финия опит да ме изгониш, закъде бързаш толкова? Очакваш ли някого?

— Само личното си пространство. Виж какво, не исках да бъда груба. Но прекарах един ужасен ден. Имам отвратително главоболие. Надявах се на малко почивка — една гореща вана и продължителна дрямка.

— Бедното маце. — Враждебността изчезна. Гордън прекоси разстоянието помежду им и отпусна ръце върху раменете й, масажирайки ги нежно. — Напрежението няма място в тази съвършена опаковка. Какво ще кажеш да ти разтрия гърба, за да отнема стреса?

Тръпки я полазиха от думите му. Жестът му не беше приятелски. Беше интимен. Също и близостта му. А мястото, където бе застанал й напомни за пътна блокада.

Инстинктите на Тейлър се задействаха. Тя направи голяма стъпка назад, откъсвайки се от него.

— Не, благодаря. — Хвърли един бърз поглед към спалнята на братовчедката си, чудейки се кога ще се появи Стеф. Като се замисли, апартаментът й се стори странно тих. Не се чуваше тракане на гардероби, затръшване на чекмеджета, а от покоите на Стеф не се носеше весело чуруликане. Странно. Стеф беше жизнерадостна и темпераментна; винаги можеше да се разбере, че е наоколо.

По гърба на Тейлър пропълзя неприятна тръпка.

— Стеф в стаята си ли е? — попита тя. — Ще отида да й помогна.

— Тя не е тук.

Тръпката се превърна в стегнат възел.

— Какво имаш предвид, как така не е тук? Къде е?

— Приключва с едно прослушване. — Гордън си погледна часовника. — Закъснява. Предполагам, че ще ме посрещне на летището.

— А ти как влезе тогава?

Устните му се изкривиха в груба усмивка и той разклати връзка ключове във въздуха.

— С тях. Стеф ме помоли да се отбия и да й взема някои неща. Хари не ти ли каза?

Хари. Портиерът им. Сега като се замисли, него го нямаше във фоайето, когато тя се втурна като фурия от там.

— Не го видях.

— О! Вярно. Забравих. Той излезе да си изкара почивката.

— Наистина ли? — Сърцето на Тейлър започна да бие ускорено. Тя направи още една стъпка назад, преценявайки дали си е оставила достатъчно място да се стрелне край Гордън и да хукне към вратата. — Странно. Той обикновено не си взема почивки в ранния следобед.

— Горещо е. Беше жаден. Дадох му няколко долара да отиде до Старбъкс^[2] и да пийне едно ледено кафе.

— Преди колко време стана това?

— Преди десет минути. Когато надзърнах през прозореца и те видях да идваш по улицата. — Гордън се приближи, препречвайки ефективно пътя й за бягство. — Исках тази наша малка среща да стане насаме. — Той се пресегна и смачка къдрица от тъмната й коса между пръстите си. — А сега за този стрес, от който се оплакваш…

И тук чашата преля. Тейлър не знаеше дали Гордън е пиян или се заблуждава. И нямаше намерение да остане, за да разбере. Трябваше да се разкара от тук.

Втурна се към вратата.

Гордън я сграбчи в силната си прегръдка. Сключи едната си ръка около кръста й, а с другата стисна китките й.

— Шшт — промърмори той в лицето й и тя усети миризмата на уискито в дъха му. — Главоболието ти ще се засили. — Той я повдигна и я понесе към спалнята. — Знам как да те накарам да се почувстваш по-добре.

— Пусни ме! — Тейлър започна да се бори, да дърпа ръце в опит да ги освободи, да се хвърля към него, за да спре хода му.

Не се получаваше. Вече бяха в нейната стая.

— Престани да се дърпаш — нареди й той. — Искаш го точно толкова колкото и аз.

— Не, не го искам. Това няма да стане. Нито сега, никога. — Тейлър сключи крака от двете страни на касата на вратата, закотви се и така получи опора, за да спре Гордън. Вдигна глава, впери поглед право в него и се опита да извика разума насред настъпилата лудост. — Не знам какво те е накарало да си мислиш, че го искам. Но явно сме объркали сигналите си. Така че просто ме пусни и си тръгвай. Ще забравим, че всичко това се е случвало някога.

Той изглеждаше развеселен и притисна крака, за да я откъсне от касата на вратата. После я пренесе до леглото.

— Грешиш по всички точки. Това ще стане. Няма да бъде грозно. И ти определено няма да искаш да го забравиш.

Обзе я ужасна паника.

— Не! Не! — Тейлър започна да се съпротивлява като пленено животно, впрягайки всичките си сили. Но хватката му беше желязна. И той изглеждаше абсолютно уверен, че те участват в това заедно. — Пусни ме!

Той я прикова към леглото, избягвайки юмруците й и острите удари от коленете й докато тя се опитваше да го срита в слабините. Възседна я, прикова краката й и притисна китките й в главата с едната си ръка. С другата си ръка масажираше врата й, сякаш искаше да я успокои, а пръстите му се плъзгаха в косата й. Той притисна уста в нейната, за да заглуши виковете й.

— Шшшт — прошепна й. — Нямаш представа колко хубаво ще бъде.

На Тейлър й се стори, че ще повърне.

— Знам точно от какво се нуждаеш. Ще ти го дам — всичко, и още.

— Но… аз… не… те… искам. — Тя процеди всяка дума през зъби, искайки отчаяно той да проумее всичко, да прогони всичките му фантазии за тях двамата.

— Искаш ме. Ще ти го докажа. След няколко минути ще ме молиш. Повярвай ми. — Той разкопчаваше блузата й и я галеше по раменете, по ръцете, по гърдите. Хватката върху китките й се стегна, когато тя опита да се измъкне. — Стига игрички, Тейлър! Престани да се съпротивляваш. И никакво чакане повече. Време е.

— Не, неее. — Тя го ухапа по устната и той се присви от болка. Тя използва този момент на слабост, за да освободи ръцете си и с всички сили го удари с юмруци по гърдите. — Пусни ме, лудо копеле! Свали си мръсните ръце от мен!

Това избухване щеше да й струва много. Тейлър го разбра в момента, когато видя реакцията на Гордън.

Разтърси го вълна от шок. Той се успокои, вдигна глава и се втренчи в нея. Нещо страховито и жестоко проблесна в очите му и те потъмняха. Станаха почти черни. Миг по-късно ръката му обхвана шията й, а дланта му притисна дихателната й тръба.

— Никога повече не ми говори така. Разбра ли? Не приемам такова отношение от никого.

Леден страх прониза Тейлър като нож и тя захриптя, опитвайки се да си поеме дъх.

— Аз… разбирам.

— Наистина ли?

— Да… аз… съжалявам…

Жестокият блясък в очите му угасна.

— Така е по-добре.

— Причиняваш ми… болка…

— Така ли? Не съм го искал. — Натискът върху гърлото й изчезна, а той сведе глава, зарови нос в празнината между гърдите й и прокара езика си там.

На Тейлър й се повдигна. Мисли! Трябваше да измисли нещо.

— Стеф… — успя да промълви тя. — Тя ще се побърка. Не можем да й причиним това.

— Тя дори няма да разбере.

— Гордън, тя те обича.

Той се разсмя и тя усети горещия му дъх върху кожата си.

— Не е любов; страст. — Той вече я галеше по талията, играейки си с копчето на панталона й. — Стеф е огън — промърмори той. — Вълнуваща. Гореща. Неудържима. — Смъкна ципа й. — Ти си дим. Неуловима. Непостижима. Трудно е да те пленя. — Дланта му погали корема й, пръстите му разтриха ластика на бикините й. — Върховната възбуда. Но ти си го знаеш. Ти ме дразнеше с това.

— Не. — Тейлър си пое дъх с мъка, отдръпвайки се от хватката му. — Грешиш…

— Не, прав съм. — Той прекъсна протеста й с още една целувка. — Не съм те разбрал погрешно. Ти беше кристално ясна. Просто трябваше да изчакаме подходящия момент. Ето, той дойде. Това е идеалното време, в което можем да се любим. Искам да обезумееш за това, което мога да ти дам. И точно така ще стане. Скоро. — Пръстите му се плъзнаха под бикините й и тръгнаха надолу. — Престани да говориш. Почувствай ме. Просто ме почувствай.

Тейлър отново започна да се съпротивлява като удавница, започна да рита и да мята тялото си с всички сили. После се чу домофонът от коридора.

— Гордън? — Гласът на Стеф, едва доловим, тъй като идваше чак от фоайето, се понесе към ушите им. — Върнах се. Хари казва, че още си горе. Слизай бързо. Нямам търпение да видя яхтата ти.

Замръзнала, Тейлър наблюдаваше лицето на Гордън, чудейки се дали той ще престане, чудейки се дали гласът на Стеф е повлиял на замаяното му от страст съзнание.

— Братовчедката ми… — прошепна тя. Не можеше да рискува да го ядоса отново. — Тя те чака.

Един мускул в челюстта му потрепна.

— Така изглежда.

— Значи в крайна сметка това не е подходящият момент за нас.

— Може би не е.

Тейлър усети първия истински лъч на надежда.

— Най-добре върви.

Надеждата й изчезна, когато устните му се присвиха в гримаса, а дланта му притисна отново дихателната й тръба.

— Надявам се това да не е заповед.

— Не е заповед… Предложение… Молба…

— Добре. — Той не отпускаше хватката си. Задържайки ръката си сключена около гърлото й, той бръкна за нещо в джоба си. Тейлър го видя да вади някаква сребърна висулка, която блесна на късното следобедно слънце. После натискът върху дихателната й тръба се засили. — Ще приключим с това, Тейлър — зарече се той. — Имаш думата ми. Аз ще се върна. Следващия път ще имаме достатъчно време. Бъди търпелива. Бъди добричка. Не ме забравяй.

Той я стисна още по-силно, докато стаята започна да губи очертанията си, а пред очите на Тейлър затанцуваха черни петна.

Гордън се наведе и докосна устните й със своите.

— До тогава — прошепна той точно преди тя да изгуби съзнание — ще те наблюдавам.