Андреа Кейн
Изпитания (13)

Глава 12

4 февруари

12:30

Ресторант Монтебло

Източна петдесет и шеста улица, 120,

Ню Йорк

Обедната тълпа вече бе набрала пълна скорост, когато Джонатан Малъри влезе вътре. Изтръска снежинките от кашмиреното си палто, после го съблече, подаде го на гардеробиерката и си взе талона. Огледа се, изчаквайки оберкелнерът да го настани.

Минута по-късно бе отведен до масата си.

Рийд вече беше там. Когато Джонатан приближи, той вдигна поглед от менюто.

— Радвам се, че успя да пристигнеш толкова бързо.

— Имах ясното усещане, че нямам друг избор. — Джонатан се настани на стола си, взе менюто и зачака двамата с Рийд да останат насаме, за да продължи. — Съобщението ти ми прозвуча повече като призовка, отколкото като покана за обяд. Обяви, че трябвало да ме видиш веднага. Съобщи ми къде и кога, но не и защо. А гласовото ти съобщение беше оставено в един и десет през нощта. Много зловещо. Е, сега, кажи ми дали моят мъртъв брат отново е настанил Дъглас на горещия стол?

Рийд не отговори веднага. Той изучаваше Джонатан, проследяваше едва доловимите признаци за някакво мрачно предчувствие. Тонът на Джонатан беше лекомислен, а изражението му — почти нахално, но от него се излъчваше напрежение, което Рийд веднага усети. Въпросът беше защо.

— Хайде да поръчаме — предложи Рийд, когато сервитьорът доближи до масата. — После ще можем да поговорим, без да ни прекъсват.

— Добре, Рийд — съгласи се Джонатан щом сервитьорът донесе неговия скоч и газираната вода на Рийд и си тръгна от масата с поръчката им за обяда. — Очевидно е, че този път кашата на Гордън е голяма. Така че хайде да навлезем в подробностите и да видим как ще можем да я оправим.

— Не е толкова ясно. — Рийд отпи голяма глътка от водата си. — Точно тази каша не засяга само Гордън. Засяга Тейлър Холстед и онова, което Гордън й е причинил.

— Тейлър Холстед. — В тона на Джонатан се усети явно раздразнение. — Не очаквах да чуя точно това име. Нямах представа, че си поддържал контакти с нея след срещата ни преди няколко седмици.

— О, имаше. Забрави ли? Споменах пред теб и Дъглас, че й давам уроци по самозащита.

— Вярно. Бях забравил.

Разбира се, помисли си Рийд, наблюдавайки потрепването на мускулите по лицето на Джонатан.

— Както и да е, ние с Тейлър се виждаме. Тя е открита с мен. Сподели някои допълнителни, тревожни подробности за нападението на Гордън — и за след това. Следователно аз трябва да ти обърна внимание на нещата.

Джонатан отчупи енергично парче хляб.

— Виждате се — повтори отсечено той.

И това ако не разказваше цяла история, какво ли би могло?

Сякаш разбрал колко прозрачен е бил, Джонатан насочи цялото си внимание към намазването на хляба си с масло.

— Да не би да ми казваш, че вие двамата сте гаджета? — попита небрежно той, полагайки усилие да омаловажи интереса си към личния живот на Рийд.

Рийд изобщо не се хвана на това.

— Точно това казвам — потвърди той. — И хич не ми говори, че това те изненадва. И двамата знаем, че не е така.

Джонатан вирна брадичка и в очите му се появи бдителност.

— Защо го казваш?

Рийд направи достатъчно дълга пауза, за да го измъчи.

— Защото онзи ден в офиса ми ти разбра съвсем ясно какво исках да ти кажа. Знаех, че възнамеряваш да преследваш Тейлър.

— Така. В деня, в който обяви, че съм вън от състезанието, защото физически съм напълно идентичен с Гордън. — Въпреки хапливите думи на Джонатан, в очите му проблесна облекчение. Ами ако Рийд имаше предвид друга, по-директна причина да подозира, че той знае за срещите им с Тейлър? Например това, че го е наблюдавал как влиза и излиза от апартамента й?

— И за наш късмет привличането е взаимно — продължи Рийд, провокирайки нарочно Джонатан с надежда да предизвика някаква реакция. — Всъщност привличане е много меко казано. Нещо повече е. Макар да е нова, тази връзка вече е доста силна.

Знаеше, че пресилва нещата. Но получи реакцията, която търсеше.

Джонатан удари ножа си в масата.

— Поздравления! Ти очароваш Тейлър Холстед и я вкарваш в леглото. Страхотно. Чудесно. Хайде да се върнем на темата. Какво ти разказа тя за Гордън?

Рийд се наведе напред.

— Притеснява ли те това, че ние с Тейлър имаме връзка?

— Че защо?

— Защото си падаш по нея. Беше напълно очевидно от начина, по който я описа първия път в моя офис, от начина, по който я погледна във фоайето, и от начина, по който ме гледаш точно в този момент.

Едната вежда на Джонатан се присви.

— Колко си наблюдателен. Ти заради това ли тръгна да я сваляш?

— Познаваш ме добре. — На Рийд не му харесваше онова, което виждаше и чуваше. Нито онова, което чувстваше. — Аз не си играя разни игрички. Но също така и не съм сляп. Ти искаш Тейлър. Но не я получаваш. И какво от тук нататък — ще изчакваш или ще предприемеш нещо?

Настъпи момент на пълно мълчание.

— Накъде по-точно биеш? — попита най-накрая Джонатан.

— Това е директен въпрос. Ще се примириш ли със загубата или ще се протегнеш да постигнеш непостижимото?

Гневът в изражението на Джонатан стана по-видим.

— Позволи ми да разбера правилно всичко това. Дали ти уреди този импровизиран обяд, за да ми наредиш да се отдръпна от Тейлър — жена, която съм срещал само веднъж? Или действително имаме да обсъждаме нещо делово?

— И двете. — Дойде времето да свали картите си на масата. — Познаваме се отдавна, Джонатан. Аз те познавам. Познавам семейството ти и миналото ти. Така че ще бъда откровен. Гордън премина всички граници. Нападението му срещу Тейлър не беше нещо спонтанно. То беше планирано и неморално. Нужно ми е да разбера дали е било маниакално? Нали виждаш, тормозът продължава и след онази нощ. Но дали той продължава и чрез друг човек? Гордън — или някой друг — си е играл мозъчни игрички с Тейлър, плаши я. Бил е концентриран върху нея, следи я, изпраща й зловещи любовни бележки по електронната поща — знаеш какъв е сценарият. Знаеш го, защото си бил там. Въпросът е, дали ти правиш това повторно изпълнение?

Джонатан се изчерви.

— Ти, кучи сине… Не мога да повярвам, че повдигаш този въпрос след толкова години. Споделял ли си тези мръсни подробности с Тейлър — само за да си двойно сигурен, че тя винаги ще се шашка от мен?

— Не съм казвал и дума. Дойдох право при извора — при теб. — Рийд нямаше да се спре от гнева на Джонатан. Щеше да го използва като свое предимство. — А сега отговори на въпроса ми. Ти върнал ли си се или не към старите си навици да се вманиачаваш по някоя жена до такава степен, че да започнеш да я тормозиш?

Джонатан си пое бавно дъх.

— Говориш за нещо, което се случи преди дванайсет години.

— Но не се случи само веднъж. А два пъти. Първо в колежа. И отново в университета. Втория път за малко не те хвърлиха в затвора.

— А ти ме спаси с твоята очарователна намеса и блестящия си юридически ум. Браво! Аз ти се отплатих много щедро. Благодарността на Дъглас беше твоята златна кокошка. Той те вкара в „Хартър, Рандолф и Колинс“. Ти си богат. Уважаван. И сигурно съвсем скоро ще станеш партньор. Така ли ми се отблагодаряваш?

Очите на Рийд блеснаха.

— Не ти дължа благодарности. Явих се с печеливша стратегия. Това накара и двете жени да не повдигат обвинения. А защо го направих — направих го, защото наистина вярвах в твоята невинност — с изключение на прекомерното ти его и арогантното убеждение, че можеш да имаш всичко и всеки, когото поискаш. Никога не съм се тревожил за безопасността на онези жени. Много добре знаех, че най-голямата ти слабост бе убеждението ти, че жените са влюбени в теб, когато това не беше вярно. Все още ли е така?

Джонатан изглеждаше бесен. Той преглътна с мъка, а когато заговори, гласът му режеше като ледени блокчета.

— Аз съм на трийсет и пет. Умен съм. Амбициозен. Аз съм уважаван консултант по международна търговия, който печели седемцифрени суми. Като мой адвокат, ти знаеш, че съвсем скоро ще получа пост на главен мениджър в „Бъркли и компания“. Откровено ли си мислиш, че бих застрашил всичко това като преследвам някаква жена — независимо колко я желая? Нямам нито мотивацията, нито времето за това. Така че, не, не изпращам любовни писма на гаджето ти. Това удовлетворява ли те?

Рийд го изгледа отвисоко.

— Предполагам, че ще трябва да ме удовлетвори.

— Да. Така ще стане. — Джонатан захвърли салфетката си и стана. — Връщам се в офиса. Изгубих си апетита. — Направи пауза. — И, в случай, че дрогираният ти от страстта ум страда от временни отклонения докато двамата с Тейлър сте в леглото, нека да ти напомня за твоите етични отговорности. Не споменавай нищо за миналите ми прегрешения. Повярвай ми, това няма да помогне за професионалното ти бъдеще.

Рийд наблюдаваше как Джонатан се измъква от ресторанта, а скритата му заплаха продължаваше да се носи във въздуха. Тя не се появи като нещо шокиращо. Нито пък предизвика някаква лична загриженост у Рийд. Джонатан никога не би отишъл при някой старши партньор от „Хартър, Рандолф и Колинс“, не и с тази информация. Това означаваше да отвори кутията на Пандора и да разкрие миналото си — минало, което успяваше да прикрие с твърде много усилия.

А ако все пак отидеше! Майната му!

Имаше по-важни аспекти в тази малка конфронтация с Джонатан, за които трябваше да си помисли.

Избухването му беше неразумно. Виновен или не, това бе естествената реакция срещу разпита на Рийд. Колкото до отрицанието, в него имаше зрънце истина.

Проблемът бе, че съществуваха противоречия. Първо, жестовете на Джонатан. Те подсказваха на Рийд, че Джонатан е повече от бесен. Той беше уплашен.

Но имаше и още неща, които не бяха на мястото си.

Например той се тревожеше от това, че романтичното възхищение на Джонатан от Тейлър беше ирационално. Начинът, по който той трошеше хляба си; резките му коментари. Той все още не беше готов да се откаже, колкото и да се преструваше, опитвайки се да докаже обратното. Цялото му доволно отношение беше само фасада. Той я желаеше — много. И по-нататък, интересът му за това каква нова и унищожителна информация за Гордън притежава Рийд, беше равнодушен, в най-добрия случай. Той излезе от ресторанта, без да измъкне от Рийд и един-единствен детайл, без да се опита да узнае какви подробности е разкрила Тейлър и как тези подробности биха могли да повлияят на Дъглас.

За човек, който се готвеше да стане висш мениджър в компанията на баща си, това бе изненадващо небрежно. А Джонатан никога не беше небрежен.

Рийд се намръщи, спомняйки си за единствените два случая, когато бе виждал Джонатан да се държи по този разконцентриран, нехарактерен и саморазрушителен начин.

И в двата случая бяха замесени поразителни червенокоси жени, в които Джонатан бе безумно влюбен. И в двата случая без никаква взаимност.

И в двата случая Джонатан се вманиачаваше и прекрачваше границата.

И в двата случая Рийд се намесваше, спечелвайки си благодарността на Джонатан.

От тогава, нищо.

До сега. Може би…

Рийд се намръщи и бутна чинията си настрани. Всичко, което Джонатан каза днес, беше вярно. Трябваше да се е побъркал, за да го направи отново. Така би застрашил цялото си бъдеще — бъдеще, което бе в етап на невероятен подем.

Но моделът беше същият. Също и профилът. Тейлър притежаваше същите добри обноски като другите две момичета, същата ненатрапчива красота и класа, дори същия цвят на косата. И Джонатан я желаеше.

Плюс това тя усещаше, че някой я наблюдава.

Дали Джонатан я наблюдаваше? Рийд все още не беше сигурен. Не беше сигурен и в това дали днешната конфронтация беше за по-добре или за по-зле. Ако Джонатан бе обсебен от Тейлър, ако именно той й изпращаше онези електронни картички и я преследваше, дали щеше да се отстрани или щеше да прилепне още по-близо до нея, знаейки, че те двамата с Рийд имат връзка?

С бърз поглед към часовника си Рийд осъзна, че вече е почти два без четвърт. Направи знак за сметката и извади кредитната си карта. Щеше да се върне в офиса, да прегледа съобщенията си, а после да се обади на Тейлър. Или още по-добре, щеше да отиде да я види. Можеше дори да я посрещне в Академията Делниджър, да й осигури личен ескорт до дома й.

Добре, той не можеше да обсъди с нея притесненията си за Джонатан.

Което не означаваше, че не може да успокои съзнанието си, правейки се на бодигард.